- Серия
- Бьорн Белтьо (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lucifers Evangelium, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Росица Цветанова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Том Егеланд. Евангелието на Луцифер
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2010
Редактор: Пламен Тотев
Коректор: Елена Спасова
Технически редактор: Йордан Янчев
ISBN: 978-954-830-862-5
- — Добавяне
III. Archivum Secretum
1.
Рим
12-14 юни 2009
Читалнята в Archivum Secretum Apostolicum Vaticanum, тайния архив на Ватикана, създаваше усещането за капризна църква, на която най-много й се искаше да бъде библиотека, но й липсваше решителност. Изтощени от будуване учени, обгърната от прах и обезумели позабравени мистерии, седяха по ред на номерата на маси, отрупани с опърпани книги и разпадащи се документи, свалени от полиците, които се простираха на височина от два етажа или по-точно — започваха от хранилищата в подземието и изчезваха право в рая. Архивът съдържа документа, пергаменти, писма и книги, събирани от католическата църква в продължение на близо две хиляди години.
Разговорът с КК и Алдо Ломбарди, както и докладът за Codex Hispania и странната съдба на трите части, съставящи „Евангелието на Луцифер“, бяха събудили любопитството ми. След като КК и Алдо Ломбарди ми предоставиха информацията, която смятаха за необходима, и се върнаха към собствените си занимания, аз напуснах сградата. Нямаше аларма. Не се намесиха пазачи. Не мисля, че някой ме следеше, но е трудно да се каже.
Преди няколко години, когато изследвах исландския ръкопис Codex Snorri[1], се запознах с един от служителите във ватиканския архив, Томазо Роселини. Попитах за него на рецепцията. След няколко минути той излезе да ме посрещне. След задължителната размяна на престорена радост от повторната среща и топли ръкостискания обясних какво ме водеше там. Той ми помогна да си намеря свободна маса и се върна с количка книги, дисертации и документи, съдържащи справки за дракулсънджейците.
В Encyclopedia of World Religions and Secrets прочетох, че монашеският орден имал централа в румънските Карпати. Техният вариант на римокатолическия папа, Доминус, ръководел съвет от дванайсет епископи, наречени старейшини. И до ден-днешен дракулсънджейците използвали римски военни титли. Например легат, главнокомандващият на легионите или генерал. Оперативните им части се наричали контубернии, названието на палатков отряд от осем-десет воини в римската армия, предвождани от примипила, най-високия по ранг центурион. Попрехвърлих купчината и с изненада се натъкнах на писана на машина бележка от Джовани Нобиле. Как ли бе попаднала в архива на Ватикана?
Кратко въведение относно дракулсънджейците
От Джовани Нобиле
Рим, май 1970
„Сектата на дракулсънджейците възниква в Средния Изток през IV век с корени в гностичния, християнски, манихейски и йезидски синкретизъм, т.е. представлява смесица от различни религии. Както и друзите заемат идеите си от различни религии и философии, дракулсънджейците са повлияни от разнородни религиозни направления. Сектата се утвърждава в Централна Европа през VI век, но постепенно изчезва от историята. Не знаем дали дракулсънджейците са преминали в нелегалност или са изгубили последователите си. Сектата се появява отново заедно с катарите през XI век и процъфтява на територията на днешна Румъния, Унгария и Русия през XV век. По него време вече почитат Луцифер, представен от пауна Мелек Таус, като свой най-главен бог. Сектата изниква от манихейската вяра в царство от светлина и хармония, чийто символ е душата, и друго — на мрака и раздора, символизирано от тялото. Манихейският пророк Мани живял във Вавилон през III век и смятал себе си за последовател на пророци като Буда, Заратустра и Исус.
Представата на дракулсънджейците за Луцифер/Сатаната е доста по-комплексна, отколкото у модерни сатанисти като Ла Вей. Също както гностиците и катарите дракулсънджейците вярват, че светът е създаден от демиург, по-нисшестоящо божество, но докато гностиците и катарите не заявяват категорично, че този демиург съвпада с образа на Сатаната, дракулсънджейците смятат, че демиургът е тъмната, следователно зла част от троицата. Свещеният им символ, трикветрата, символизира Бог, Сатаната и сила, която наричат costhul, обединяваща божественото и сатанинското, двете противоположности на вселената. Те твърдят, че Бог и Сатаната са част от costhul — едно универсално цяло. Точно както християните смятат Отца, Сина и Светия дух за едно цяло, не три образа, дракулсънджейците почитат Бог, Сатаната и costhul като равностойни. Тъй като юдаизмът, християнството и ислямът се кланят на изключително божествените (светли) сили, сектата се опитва да поддържа баланса във вселенския costhul, като най-напред се моли, и с това подсилва Сатаната и силите на мрака. Вярват в Бог, но за тях той е просто една трета от божественото цяло.
Нездравите практики и ритуали на сектата — включващи кръвни жертви, тамян и голота — се дължат на примитивни представи и на връзките между земните хора и боговете. Тамянът има същата символна стойност, която можем да открием във всяка една римокатолическа литургия и до ден-днешен. Още от античността насам вярващите смятат, че тамянът освещава места и действия. Като символична жертва той отнася със себе си молитвите при боговете. Още в Петокнижието се описва предпочитанието на Господ към тамяна. Голотата е свързана със стремежа им към чистота, към основното, изначалното. Адам и Ева например били голи допреди първородния грях. Като събличат жертвите си, дракулсънджейците вярват, че в смъртта си те биват връщани при боговете, както са били създадени, голи и чисти.“
За кратка минутка останах неподвижен, замислих се как сектата бе отнела живота на мъжа, който така безпристрастно бе описал екстремизма й, и как почти успяха да ме обезкървят.
Взех да разлиствам някаква дисертация — Blut und Helligkeit: Anthropologie und Metaphysic — обясняваща как дракулсънджейците смятали кръвните жертви за свещенодействие. Разделяйки тялото от кръвта, жертвоприношението се свързва с прочистването на тялото и душата. Мисленето им повлияло румънския граф Влад Цепеш, вдъхновил Брам Стокър да напише Дракула, както и унгарската графиня Елизабет Батори, избила стотици девици, за да се къпе в кръв. Представата за свещената и чудодейна сила на кръвта не е нова, нито необичайна. Както посочваше авторът на дисертацията, много християни пият кръвта Христова по време на причастие, сякаш това е най-естественото нещо. За Свидетелите на Йехова кръвта е толкова неприкосновена, че по-скоро ще умрат, отколкото да позволят медицинско кръвопреливане. В откъс, третиращ серума на истината, натриев пентотал, открих куриозна препратка към убеждението на дракулсънджейците, че кръвопускането може да предизвика медицинско късо съединение в мозъчната кора и умиращият не би могъл да излъже. Необяснима беше и информацията в ксерокопие от кратко съобщение в International Herald Tribune от 20 ноември 2007 г.:
Командоси нападат манастир
Сфънту Георге, Румъния, 20 ноември (Ройтерс)
„… Манастирът Сфънт съндже, главната квартира на религиозната секта дракулсънджейци, бе подложен на нещо като десантна атака в сряда миналата седмица, съобщават румънските власти. Манастирът се намира на няколко мили от Сфънту Георге в планинската верига Карпатите в румънска Трансилвания.
Сектата се е опитала да потули случилото се и отказва да съдейства на местната полиция.
Не е ясно кой е нападнал манастира, нито с каква цел. Няма сведения за ранени. Местни източници съобщават, че 20–25 паравоенни командоси в камуфлажни униформи нахлули в манастира в 2:30 през нощта и напуснали мястото няколко минути по-късно.
Според местните източници войниците отнесли реликва с историческа и религиозна стойност, но информацията не е потвърдена.
Никой от манастира не пожела да се изкаже по въпроса.“
Струваше ми се, че съм чел около половин час, когато установих, че бях прекарал в архива повече от два часа и половина. Вдигнах очи и погледът ми попадна върху лице, което разпознах. Той се изненада също колкото и аз. Не успявах да го разпозная. Спомних си кой е едва когато свали очилата си. Виторио Тасо. Семиотикът, когото срещнах у Алдо Ломбарди. Той се притесни от срещата ни, сякаш бяхме стари колеги, сблъскали се в съмнителен сексшоп. Разменихме няколко думи, преди Тасо да се върне към задачата си — издирваше някакъв кризмон от герб, принадлежал на краля на остготския крал Теодорих Велики. Аз пък върнах всичко, за което се бях разписал, и се насочих към паркинга. По пътя се обадих на главен инспектор Курт Хенриксен от уличен телефон. Той потвърди, че са го осведомили за отвличането и спасителната акция, както и че са били арестувани десет мъже, всичките заподозрени в участие в трите убийства.
— Какво всъщност става, Белтьо? — попита той.
Казах му истината — че си нямам понятие.
Потръпнах, когато забързах през паркинга и отключих колата. Този път не ме чакаха никакви откачалки. Нито монаси, нито охранителите на паркинга. Карах спокойно по римските улици. КК ми бе разрешил да паркирам бричката в задния двор. С Моник бяхме поканени на вечеря у тях в седем и половина.
2.
Случва се да бъдеш пленник, без да го подозираш. Доста съпруги биха ме подкрепили. Осъзнаваш го едва когато си въобразиш, че можеш да разпериш крилете на свободата и с изумление и възмущение установиш, че някой ти ги е клъцнал.
След обилна вегетарианска вечеря с вино и кафе с коняк и ликьор, аз и Моник се оттеглихме в стаите ни. КК имаше работа в посолството и остана с Алдо. Замислих се дали да не взема с нас и бутилка вино от бара в стаята и да почукам у Моник. Човек никога не знае какво може да се случи. Отворих барчето и обхванах бутилката с ръка — Accordini Amarone della Valpolicella Classico Acinatico от 2005 г. — само че при допира на дланта до студеното стъкло куражът ми изневери. Легнах на леглото, както си бях с дрехите, и се втренчих в тавана, питах се какво ли би казала Моник, какво ли би направила, ако застанех на прага й с бутилка, две чаши и идиотска усмивка. Навярно щеше да се усмихне съчувствено и да ме отпрати. Или пък да приеме една чаша, само за да ме утеши. После се замислих за всичко, което бях чел през деня. Не можех да подмина факта, че мистерията ставаше все по-обаятелна и аз, макар и неохотно и колебливо, вече се поддавах на гравитационното й поле. Малко по-късно — разпален от мисълта да остана насаме с Моник в едно помещение — събрах смелост и отидох при нея с бутилката и две чаши. В ключалката светеше. Почуках. Тя отвори веднага и се втренчи в мен, след като най-напред се отдръпна от изумление. Сякаш очакваше някого, но не мен. Цяла пропаст от смущение зейна, когато вдигнах бутилката и чашите с думите:
— Помислих си, че можем да пийнем малко. Да успокоим нервите. Знаеш… Но май не е много удобно.
Едва тогава забелязах, че си бе облякла палтото. Зад нея бяха приготвени куфарите и чантите й.
— О, мили! — написа тя. — Съжалявам! Не мога. Тъкмо тръгвам. Мислех, че е шофьорът.
— Къде отиваш?
— Вкъщи.
Виното и чашите тежаха като олово в ръцете ми. Вкъщи… Дори не смяташе да се сбогува.
— Дирк — написа тя. — По-зле е. Трябва да бъда с него. Надявам се разбираш.
— Ще се върнеш ли?
Тя ме погледна с израз, който трудно можех да разтълкувам.
Усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Стоях си в коридора, на прага на жената, която се бях надявал да съблазня, или тя мен, с бутилка вино, две чаши и унизителното чувство, че не само ще ме отхвърли, но и изостави.
Моник поклати глава, сякаш прозря всичко:
— Съжалявам, Бьорн — написа тя. — Наистина! Трябва да отида при него.
Исках да й кажа толкова много неща. Например, че бях влюбен в нея. Че беше невъобразимо красива. Но как да признаеш нещо подобно на жена, която се прибира при умиращия си съпруг? А и най-вероятно си мисли, че си доста безинтересен образ.
— Ами… — Смятах да й пожелая всичко хубаво, може би да се позасмея, но усетих как гласът ми секна и не казах нищо повече.
Мислех си, надявах се да ме последва по-нататък в това приключение, чак докато стигнем до отговора на мистерията. Както винаги обаче си правех сметките без кръчмаря. Поне в усмивката й прозираше мъничко нежност. Чух зад нас да се отваря врата. Шофьорът.
— Има ли полети толкова късно вечерта? — попитах, най-вече за да кажа нещо, което нямаше да разкъса гласа ми.
— Ще взема частния самолет на КК — написа тя.
— Ясно. — Не подозирах, че има частен самолет. — Е, благодаря ти за всичко. — Ето такива неща не трябваше да казвам. Гласът ми потрепери на последните думи.
Тя ме погали по бузата.
За да прикрия навлажнените очи и руменината, аз се проврях покрай нея, оставих бутилката и чашите на шкафа и помогнах на шофьора за багажа й. След като наместихме всичко в колата, с Моник се прегърнахме. Ухаеше приятно. Chanel №5.
— Vaarwel, Бьорн Белтьо — написа в тефтера си.
Не бях сигурен дали означаваше сбогом или само довиждане.
3.
Потеглиха, а аз останах на широките стъпала отвън. Проследих колата с поглед, докато се загуби в уличното движение. Ръмеше. Слязох на тротоара стъпало по стъпало. Покрай мен избръмча камион. Група пешеходци свиха откъм ъгъла и пак ме върнаха на първото стъпало, изчезвайки в облак от чужди езици, жестове и чадъри. Някакъв импулс ме накара да ги последвам. След няколко минути се намирах на Пиаца Навона. Тълпата пешеходци се раздели, сякаш всички се бяхме скупчили на поле с магнитни полюси. Маневрирах между групите влюбени двойки, обкръжили фонтаните, през шума на смях и целувки, и слязох до Корсо Виторио Емануеле II. Почти бях стигнал Пиаца Венеция, когато на тротоара точно пред мен свърна дълъг, черен седан. Задният прозорец се спусна.
— На разходка ли си излязъл? — попита КК.
— Да. А ти? Да ме следиш ли си излязъл?
— Съвсем не. Идвам от посолството. Бяха така любезни да ми предложат превоз до дома. Забелязах те на тротоара.
Пропуснах да отбележа колко заобиколен път бяха избрали.
— Моник замина.
— Знам. Дирк. Не му остава много. Бедният човек. Искаш ли да влезеш?
— Трябва ли?
— Разбира се, че не.
Седнах до него. Бях се измокрил. Никой от двама ни не продума по целия път.