Джефри Дивър
Пастирът (70)

Глава 69

В девет сутринта с протежето ми седяхме в един от вановете на нашата организация, паркиран на тиха уличка във Феър Оукс, Вирджиния, предградие на Феърфакс.

— Е? — попитах Клер Дюбоа, когато палецът й се насочи към бутона за изключване на мобилния й телефон. Беше се обадила да се осведоми за състоянието на Райън Кеслер.

— Справя се добре. Лекарят каза, че е стабилен. Така и не прозрях тези медицински термини. Стабилно състояние. Сериозно. Критично. Приличат на сигналите за опасност на Агенцията за сигурност. Оранжево, жълто, зелено, сиво-кафяво. Или каквито са там… Помагат ли някому? Не смятам. Някой си седи в някоя стая и ги измисля. И пилее парите на данъкоплатците.

Отметна кичур блестяща, кестенява коса зад ухото си. Жестът не бе озвучен — тази сутрин не носеше звънтящата гривна с медальони. От съображения за безопасност.

Райън се намираше в затворническа болница. Аманда, Джоан и Мари бяха в нова защитена къща, а Ахмад и клонингът, откарал Аманда предната вечер, бдяха над тях.

С Дюбоа дебнехме поръчителя.

Продължих наблюдението. Къщите около нас напомняха квартала на Райън Кеслер. Всяка пета беше ако не еднаква, то поне изградена по същия модел. Оглеждахме през храстите къща в колониален стил на две нива от другата страна на кучешки парк и детска площадка. Тук живееше Питър Ю, хоноруван професор по компютърни науки в колежа в Северна Вирджиния и софтуерен дизайнер в „Глобал Софтуер Иновейшънс“. Главният офис на компанията се намираше в дълеския „технологичен коридор“ — дузина офис сгради край магистралата, приютили корпорации, обвеяни със славата на технически спецове, най-вече защото бяха листвани на борсата „Насдак“.

През бинокъла забелязах съмнително движение в задния двор.

Вдигнах моторолата и попитах паркиралия наблизо Фреди:

— Готови ли сме да влезем?

— Чудя се дали зрението не ме подвежда.

Присвих очи.

— Той е. Сигурен съм.

— По-млад си от мен, Корт. Очите първи се предават. Е, не първи, за жалост, но горе-долу… Почакай… момчетата ми сигнализират. В къщата има двама.

— Виждам втория — потвърдих.

— Някакъв здравеняк, предполагам. С бронежилетка ли си?

Погледнах към лекото сако на Клер, по-скоро към гърдите. Не за пръв път, признавам, но при сегашните обстоятелства в погледа ми не се четеше и капчица сексуален намек. Проверявах дали плътните найлонови пластини „Велкро“ са поставени правилно. Знаех, че моята бронежилетка „Американ Боди Армър“ е на точното място.

— Всичко е наред — уведомих Фреди.

— Добре. Да вървим. Момчетата и момичетата ми казват, че го виждат добре. Здравенякът е въоръжен. Автоматичен пистолет. В кобур на хълбока.

— Тръгваме. — Прекъснах връзката. — Няма да ти потрябва, но не си закопчавай сакото — казах на Дюбоа.

— Добре.

Ставаше дума за глока.

Всъщност бях напълно сигурен, че няма да й потрябва. Но си спомних мъжете в някогашната военна база в Лийсбърг. И Хенри Лавинг. От научните си изследвания — по-точно от историята — знаех, че отчаяните понякога се държат непредсказуемо. Освен това, въпреки че по наша преценка в къщата имаше двама души, цялата операция бе изпълнена с изненади.

Ванът ни и другите четири коли набраха бързо скорост и влетях на поляната пред къщата на професор Питър Ю, разоравайки трева и мачкайки храсти. Драматичната поява, която вероятно смятате за измислица на кинорежисьорите, всъщност е най-ефективният начин да сплашиш заподозрения.

Блъснахме вратите и изскочихме от колите с развени от влажния бриз сака. Аз накуцвах — пръстът все още ме болеше ужасно. С Дюбоа последвахме бавно осмината въоръжени тактически агенти, които нахълтаха в отворения гараж на Ю, размахали пистолети.

— На земята! ФБР! ФБР!

Виковете също са стандартна процедура. Отново за сплашване.

За секунди двамата мъже бяха проснати по корем, а ръцете им приковани в белезници на гърба. Друга група агенти влязоха в къщата, претърсиха я и се върнаха, оповестявайки:

— Чисто!

С Клер пристъпихме към двамата заподозрени, които агентите изправяха на крака.

Единият впи очи в мен с израз на недоумение, тутакси заменено от неприкрита омраза. Санди Албъртс, главен асистент на сенатор Лайънъл Стивънсън, изграчи:

— Корт? Аз… Корт?

Партньорът му, здравенякът, беше професионалист, вероятно от същото подразделение като мъжете, които с Поуг открихме в базата на Шосе 15. Той просто се намръщи и не каза нищо.

Фреди, най-старшият служител на реда измежду нас, обяви:

— Господин Албъртс, арестуван сте за отвличане на жител на Феърфакс — Аманда Кеслер — и по обвинение в заговор и убийство на федерален агент.

Албъртс ахна. Чувал съм подобен звук само от подплашено животно.

— Но…

Агентите претърсиха панталоните и сакото на здравеняка, но не откриха документи за самоличност.

— Ще ми кажеш ли кой си? — попита го Фреди.

Мъжът мълчеше.

Агентът сви рамене. Обърна се към един от сътрудниците си:

— Ще му вземем отпечатъци и ще го идентифицираме. И той ще отговаря за заговор. По-късно ще добавим още. — После Фреди каза на Албъртс: — Ще повдигнем и държавни обвинения. Тези са само щатски. За другите ще те уведоми държавният прокурор.

Следователят претърсваше съдържанието на раницата на Албъртс, изсипано на пода в гаража на Ю. И аз го прегледах. Документи, снимки, найлонови пликчета с улики — вероятно косми на Аманда Кеслер или нещо друго с нейното ДНК. Албъртс и здравенякът бяха дошли да подхвърлят „доказателства“, уличаващи професор Ю.

— Санди — казах, — да поговорим малко за сенатор Стивънсън.

— Не знам какво имаш предвид — отвърна отчаяно асистентът.

Фреди се засмя под мустак.

— Разкрихме всичко.

— Какво по-точно?

— Е, като за начало — знаем, че сенаторът обича да изнася лекции в колежи. И обича да е в компанията на млади момичета.

Албъртс се ококори. После се опомни и сведе очи.

— През миналата година се запознал с ученичка — продължих аз — след поредната лекция в обществения колеж в Северна Вирджиния. Момичето се казвало Сюзън Маркъс. Помислил я за студентка в колежа. Но тя всъщност била гимназистка. Съученичка на Аманда Кеслер.

След като Дюбоа сглоби картината, се оказа, че проучвайки Стивънсън, бях попаднал на статията, описваща речта за „върховенството на закона“, произнесена именно в този колеж.

— Не знаем дали я е поканил в кабинета си, в мотел или на задната седалка на лимузината си — добавих.

— Предстои — поправи ме Фреди. — Предстои да разберем.

— Но сме съвсем сигурни, че сенаторът е прекрачил границата на благоприличието.

— Лъжа!

Но възражението на Албъртс не прозвуча убедително.

— Сенаторът не е глупак. Не е предполагал, че е непълнолетна — продължих аз. — Видял я в колежа и решил, че е студентка, а не седемнайсетгодишна гимназистка. Във всеки случай става дума най-малко за изнасилване. Аманда Кеслер участвала на доброволни начала в училищната програма за превенция на автоагресията. Сюзън приела тежко случилото се и потърсила помощ. Разговаряла с Аманда. Споделила, че е въвлечена във връзка с по-възрастен мъж, и настояла да не разгласява инцидента. Аманда й уредила среща с психолог, но Сюзън се самоубила. Аманда приела тежко смъртта й и решила да посвети блога си на самоубийството на момичето, да открие причините, довели я дотам. Възнамерявала да разговаря с приятелите на Сюзън, с родителите й. Било въпрос на време да разбули истината.

Клер Дюбоа бе разговаряла цяла вечер с Аманда и беше събрала много факти, насочващи към заключението, че именно Стивънсън е съблазнил съученичката й.

— И — вметна Фреди — не сме съвсем убедени, че Сюзън сама е сложила край на живота си. Може да са й… помогнали.

Албъртс понечи да проговори, но затвори уста. Фреди — по-добър в драмата от мен — каза:

— О, канеше се да обясниш, че си прегледал заключението на съдебния медик? И защо всъщност си го сторил?

Тишина.

— Поставили са ти задача да откриеш всички, с които Аманда е разговаряла за смъртта на Сюзън — продължих аз. — Да намериш бележките й, всичко. И после да убиеш и нея.

Раменете на Албъртс увиснаха. Той се озърна наоколо. Аз изрекох мислите му — твърде уличаващи, за да ги сподели гласно:

— Знам, решил си, че сме нарочили „Глобал Софтуер Иновейшънс“ и Питър Ю… Но това беше уловка, с която да те извадим на светло. Подозирах те, но нямах доказателства. Погрижих се да си сред хората, получили предупреждението за „Глобал“. Знаех, че ако си виновен, ще дойдеш да подхвърлиш улики в дома на Ю.

— Напълно невинен съм. И искам адвокат.

— Съдействай ни, Санди — вразумително се намесих аз. — В кърпа си ни вързан. Хайде… — Погледнах към мускулестия му, мрачен съучастник. — Знам, че си го открил — него и наемниците в базата — чрез свои познайници в Комитета за въоръжена охрана. Нали? Те са те свързали с Хенри Лавинг. Те са осигурили хеликоптера. И в отчаян опит да разбереш какво сме научили, си отишъл при сенатора и си го посъветвал за негово добро да открие какво знам. Затова дойде в организацията, уж по проучване за незаконно подслушване.

Той избели безпомощно очи.

— Не поемай цялата отговорност, Санди. Съдействай ни… Знаем, че преди да заработиш за Стивънсън, си прекъснал всички връзки с лобистката организация, но и тя е замесена, нали?

Албъртс поклати безсилно глава.

— А политическият комитет, подкрепящ Стивънсън? Те искат да е галеникът на партията. Не могат да си позволят скандал. Кой от комитета е замесен?

Полуразплакан, Албъртс избъбра:

— Сенатор Стивънсън е велик мъж. — Възражението прозвуча и смешно, и много тъжно. — Той не знаеше…

— Какво? — попитах го твърдо. — Какво не знаеше?

Албъртс сведе рамене.

Погледнах към вана на ФБР от отсрещната страна на улицата. Вътре седяха собственикът на къщата, Питър Ю, и съпругата му. Бяха се съгласили да използваме дома им като капан, след като се престорят, че тръгват на работа. Албъртс също погледна натам и сякаш най-сетне осъзна колко дълбоко е затънал.

Стрелнах с очи Фреди, чието кимване ми даде картбланш да действам, и пристъпих към Албъртс:

— Ако ни съдействаш, ще сключим сделка.

— Да улича сенатора? — измърмори Албъртс.

— Че какво друго можеш да ни предложиш? — засмя се Фреди.

— Не мисля, че мога.

Думата „мисля“ беше съществена. С нея Албъртс признаваше, че сме надделели. Обясних позицията си най-общо:

— Знам само, че можеш да прекараш в затвора целия си живот или далеч по-малка част. — Предоставих му време да възприеме казаното. После помахах на един агент да приближи. Обърнах се пак към Албъртс: — Сега ще те отведем в ареста. Обмисли чутото.

Той присви устни и затвори очи.

Когато го отведоха със съучастника му, Клер Дюбоа успя да ме разсмее, кимвайки към гърба на Албъртс с думите:

— Какво ми обясняваше веднъж за Затворническата дилема от Теорията на играта?