Джефри Дивър
Пастирът (58)

Глава 57

Аманда…

Нея ли преследваха? А не Кеслер и съпругата му? Отчаяно се мъчех да осъзная как е възможно. Поуг се съвзе и каза:

— Знам, знам. Просто мислех, че Хенри смята да убие Джоан и съпруга й.

— Може би — сви рамене Макол. — Но не ми е споменавал.

— Искам да се измъквам оттук — изръмжа Поуг. — Ще се видим с него в базата. Къде каза, че се намира?

Добър опит. Аз навярно бих почакал още малко, за да науча повече подробности, но Поуг сложи чертата. А по напрегнатото мълчание, което последва, разбрах, че уловката е разобличена. Макол се усъмни.

Не исках да поемам риска да хвърли глока ми — който не беше зареден — и да стреля с автомата си. Скочих на крака и извиках:

— Сега! Атака!

Макол ахна и реагира импулсивно, насочвайки единственото оръжие в ръката си — моя револвер — към нас.

— Празен е — прошепна спокойно Поуг и взе на мушка Макол с беретата със заглушител.

Аз пристъпих напред и издърпах глока от ръката на Макол, заредих го, преместих плъзгача и го освободих. Насочих дулото към Макол, който ни зяпаше шокирано, докато Поуг му нахлузи белезниците и ги пристегна здраво. Взех си телефона и бързо набрах номера на затвора.

Лайл Ахмад излезе от храстите, където бе заел позиция със своя М4 с прикачен уред за нощно виждане. Бях го изпратил в гората да държи на мушка самозванеца, докато с Поуг разигравахме представлението си, за да научим повече за плановете на Лавинг.

Ужасен как се е оставил да го изпързалят, Макол измърмори:

— Ама че съм глупак! — Взираше се в крака ми, където трябваше да зеят дупки от куршуми. — Нещастен глупак!

Разговарях с началника на затвора и разбрах, че още не може да се свърже с пазачите, които ескортираха Аманда и Картър.

Въздъхнах бавно между стиснатите си зъби. Щом Аманда беше мишената, Макол сигурно бе докладвал на Лавинг, че момичето и Картър ще напуснат ареста. Не знаеше точно мястото на срещата, но Лавинг или партньорите му навярно бяха издебнали колата пред затвора.

— Обади ми се, щом разбереш нещо.

— Да, сър.

В Бюрото имаше къртица и следователно не можех да поискам от Фреди тактически екип. Не можех да се обадя и на никого от организацията ни, дори на Клер, в случай че предателят поддържаше връзка с някого там.

Размислих и реших да изпратя местните полицаи и пътни патрули да претърсят шосето между ареста и мястото на срещата — търговски център в Стърлинг, Вирджиния. Възможно беше да са похитили момичето. Предупредих ги, че заподозреният или заподозрените са въоръжени.

Прибрах телефона и приседнах на хладната трева до Макол, който бе обронил глава между коленете си. Очите му току се стрелкаха към мен.

— Ти ли стреляше по нас в Североизточния? — попитах. — И сложи проследяващите чипове на колата ми?

Той не отговори, но пробягалата през лицето му сянка ми подсказа, че съм на прав път.

— И ти беше в горичката край шосето до вилата на Бил Картър?

Макол присви устни, но не проговори.

— Защо им е Аманда?

Никакъв отговор.

— Къде е базата? Какво представлява?

— Няма да кажа нищо.

— Току-що призна, че си убил Тони Бар — намеси се с дрезгав глас Поуг. — Федерален агент. Нямаш никакъв шанс.

Макол прошепна нещастно:

— Каквото и да ми причините, няма да е по-страшно от разплатата на Лавинг, ако разбере, че съм го издал. Имам семейство, приятели. Лавинг ще им види сметката. Или нещо по-лошо.

— Ще ги защитим — казах.

— От Лавинг? — засмя се студено Макол. — Как не.

— Спомена, че поръчителят не ти е известен. Какво знаеш за него?

Тишина.

Телефонът ми изжужа. Отстъпих встрани и натиснах зеления бутон.

— Корт е.

Беше капитан от щатската полиция.

— Сър, момчетата ми откриха Бил Картър. Жив е. Ранен, но жив. Един пазач от затвора в Северна Вирджиния е мъртъв.

— А момичето?

— Опасявам се, че е изчезнало. Бяха на около шест мили от затвора. Картър каза, че черен ван ги изтикал от шосето. Простреляли гумите. Вътре имало трима мъже. Никой не отговаря на описанията на Лавинг. Картър не е видял табелата.

Още трима?

— Какво е станало?

— Аманда сритала единия заподозрян… досещате се къде… После се обърнала и блъснала Картър по наклона към ручея — да го спаси. Картър каза, че детето се държало като истински герой. Втурнала се след него, но я настигнали.

Герой. Като баща си.

— Стреляли по него, но явно не искали да се бавят. И тръгнали. Ранили са го в глезена, но ще се оправи.

— Накъде са поели?

— Нямаме представа, сър. Уведомили сме всички колеги да се оглеждат, но никой не е сигнализирал. Организирано издирване?

— Не. Засега действайте тихомълком.

— Да, сър.

Погледнах към къщата, където чакаха бащата и втората майка на момичето. Вперих очи в полята наоколо, които ту светлееха, ту потъмняваха, когато облаците закриеха лунното сияние. Размишлявах. Дали тримата в черния ван са били поръчителите? Или други наемници? Или нови партньори на Лавинг?

За кой ли път си зададох въпроса каква ли информация иска да получи поръчителят от шестнайсетгодишно момиче.

Погледнах към Поуг и клекнах пред Макол.

„Спокойно, Корт. Каквото и да става, трябва да запазваш спокойствие. Когато се взираш в лицето на противника, когато разговаряш с него, си представяй, че обсъждате какво сте яли за закуска. Никакви емоции… Чувствата убиват.“

Каква е целта, запитах се.

Как най-ефективно да я постигна?

Знаех въпросите. Чувах ги дълбоко в себе си. Но незнайно защо сграбчих Макол за яката, извих я до задушаване и закрещях:

— Къде са я завели?

Той поклати глава, колкото можа.

— Къде е базата? Къде е?

Стегнах хватката. Зърнах втренчения поглед на Ахмад. За пръв път ме виждаше такъв; не бях се държал така при никоя друга задача.

В ъгълчетата на устата на Макол изби пяна.

— Къде? — гневях се аз.

Погледна ме ужасено. Но не отговори.

Пуснах го и се изправих. Не исках да го вкарвам в къщата при Кеслерови. Погледнах към постройката за евакуация — малка сграда с размерите на гараж за три коли. Не изглеждаше впечатляващо, но беше истинско укрепление. Нищо не би могло да застраши залостените вътре бегълци освен ракетен снаряд.

— Приберете го там.

Ахмад и Поуг издърпаха грубо Макол в пристройката.

Изправен върху росната трева, аз се взирах към нея. Тежката стоманена врата беше отворена и лампите — включени. Виждах завързания за стола Макол. Изражението му не беше предизвикателно, по лицето му бе изписан страх.

Мястото беше ярко осветено и боядисано във весела тоналност — жълто и синьо — за да вдъхва ведрата обстановка решимост у обсадените. Дребните неща, които накланят везните.

Обърнах се и тръгнах към къщата. Набрах кода на вратата. Не изгарях от нетърпение да съобщя новината.

Всичките ми подопечни стояха скупчени пред прозореца и се взираха навън. Не бях споделил с тях съмненията си за мнимия Тони Бар. Сега обаче им обясних как се бе вмъкнал в убежището и как бяха принудили Цагаев да се престори на поръчител.

— О, божичко! — възкликна Мари. — Можел е да ни убие! Можел е да ни пререже гърлата, докато сме спели.

Права беше. Но бяха оцелели. Въпросът беше защо.

— Кой е другият, онзи високият? — попита Райън.

— Казва се Джон Поуг — отговори му Джоан. — Работи в моята организация. — Погледна към мен и сниши глас: — Защо им е трябвал фалшив поръчител, Корт? Да вкарат къртица тук не е ли било достатъчно? Какво още има?

Поех дъх по-дълбоко от обикновено.

— Преследвали са Аманда. И тя е при тях.

Джоан присви устни, а Райън избухна:

— Къде е тя? Къде е?

— Не знаем. Но няма съмнение. Търсили са нея.

— Не, не — прошепна Мари.

— Защо? Какво знае? — попита Джоан с глас, спокоен като моя.

Поклатих глава.

— Мръсници! — Лицето на Райън беше поаленяло. — Момиченцето ми… какво?…

После думите заседнаха в гърлото му.

— А Бил? — попита Джоан.

— Леко ранен. Ще се оправи. Убили са пазача, който ги е ескортирал. Предполагаме, че са отвели Аманда някъде наблизо. Лавинг пътува натам. Но не знаем точното му местонахождение. Опитахме се да измъкнем информацията от Макол, но той отказва да говори.

— Какво, за бога, ще правим тогава? — промълви Райън.

— Трябва ми помощ — казах. Гледах Джоан.

Тя вдигна вежди.

— Дълбоко в себе си Макол иска да съдейства. Личи му. На ръба е. Възможно е да успееш да го убедиш.

— Да го призова да стори добрина? — попита тя.

— Като майка на Аманда, да.

Очите й стрелнаха лъча светлина, струящ върху тревата откъм отворената врата на укрепената пристройка.

— Ще опитам.