Джефри Дивър
Пастирът (7)

Глава 6

Вцепененото лице на Джоан се раздвижи, тя падна на колене, улови сестра си и я дръпна по-навътре в коридора, далеч от прозорците.

Младата жена бе изпуснала пликовете с писма, които се бяха разпилели като бяла локва по пода. Камерата й също беше паднала и тя се пресегна с вик към нея.

— Остави я! — възпря я Джоан.

Райън се бе снишил с извадено оръжие.

Аз оставих своето в кобура, понеже нямаше мишена, а и бързах да прибера компютъра си в чантата. Освен това, като пастир, предпочитам да оставям престрелките на хора с по-голям тактически опит.

В дневната влетяха още няколко куршума и се забиха в лампата, в снимка в рамка и в стената. Куршумите изсвистяха глухо, но шумът от раздробеното стъкло беше оглушителен.

Фреди викаше агентите си по телефона, но не получаваше отговор.

Мъртви ли бяха?

— Гарсия! — извиках. Младият агент инстинктивно беше застанал до страничните прозорци с изглед към дърветата, за да прикрива фланга. — Какво виждаш?

— Чисто е! — изкрещя той. — Стрелят само откъм входа.

Махнах на всички да се оттеглят в дъното на тъмния коридор, вмъкнах се в малката баня за гости отпред и надникнах през прозореца. Сребрист форд се беше врязал в задницата на автомобила на агентите, изблъсквайки го десетина крачки напред. Мъжете не носеха колани, ударът ги беше запратил напред и после рязко назад. И двамата бяха безжизнено отпуснати на седалките. Не успях да определя дали са живи или мъртви.

Фордът беше блокирал, но шофьорът — с колан и предпазен от въздушната възглавница, стреляше по нас през отворения прозорец. Не различавах ясно лицето му. Беше приведен и се прицелваше внимателно. Излязох от банята тъкмо когато Райън Кеслер си пое дълбоко дъх и се втурна напред, раздробявайки прозореца до входната врата с дулото на пистолета си а ла Клинт Ийстуд в мелодраматичен уестърн. Целеше се към колата.

— Не! — изкрещях и го дръпнах назад.

— Какво правиш? — извика той. — Виждам го като на длан!

— Чакай! — отвърнах възможно най-спокойно. — Гарсия, наблюдавай страничния двор!

— Да, сър.

— Фреди! Задния? — подвикнах към старшия агент в кухнята.

— Чисто засега.

Още два куршума профучаха в дневната. Мари изпищя отново.

— Отзад! Ще го обградим! Защо ми попречи да стрелям, Корт?

Мари запълзя към задната врата на кухнята. Хлипаше, шеговитостта й се бе превърнала в неподправена паника.

— Страх ме е. Господи, ужасно ме е страх!

— Върни се — наредих й и я улових за рамото да я спра.

Джоан пак беше изпаднала в ступор и се взираше мълчаливо в счупеното стъкло. Очите й сякаш не бяха на фокус. Запитах се дали няма да се наложи да я носим, както се случва понякога.

— Никой да не ходи никъде — спокойно казах. Телефонът на Фреди звънна.

— Корт! Преди пет минути някой е докладвал за двама стрелци в университета „Джордж Мейсън“. Десет ранени студенти. Всички полицаи във Феърфакс пътуват натам. Опитвам се да пренасоча екип, но няма хора.

— Стрелба в колеж? Уловка е. Лавинг е алармирал… Гарсия?

— Чисто по фланговете засега.

— Добре, тръгваме! През предния вход.

— Но той е там! — извика Райън.

— Не е — отвърнах. — Съседите — семейство Нокс? Какво карат?

— Лексус и Форд. — Той надзърна бързо навън и се сниши. — Тяхната кола е! Убил ги е! О, мамка му!

— Божичко, не… не — простена Джоан, стиснала сестра си, която хлипаше, прегърнала камерата като бебе.

— В колата е Теди Нокс, а не Лавинг — казах.

— Моля? Заложник ли е? — попита Райън.

— Не, той стреля.

— Теди не би го направил. Дори Лавинг да го е принудил.

— Лавинг наистина го е принудил. Заплашил е да убие жена му, която е в къщата. Теди обаче не цели да рани някого. Стреля напосоки, за да побегнем отзад. Там ни чака Лавинг. В къщата или в храсталака. Има партньор. Сам не би предприел открито нападение. Излизаме отпред. Фреди, вие с Гарсия останете вътре и покривайте задния двор и страничния с дърветата. Райън, когато излезем, покривай поляната отсреща. Стреляй само ако видиш въоръжен човек. Всеки момент по улицата ще наизлязат съседи. Не искам невинни жертви.

Райън се поколеба, вперил поглед в предния вход. Колебаеше се дали да се подчини или не.

— Прави каквото ти казва, Рай! — възкликна Джоан. — Моля те!

— Тръгнете бързо към автомобила ми, но внимавайте да не паднете. Разбрано?

— Да не паднем? — удиви се Райън на странната ми загриженост.

Засуетяхме ли се заради навехнат глезен, обаче, рискувахме живота си.

— Ами ако Лавинг е в колата, на задната седалка? — попита Фреди.

— Не звучи логично — отговорих и се обърнах към Райън: — Страничният двор? Възможно е Лавинг да е залегнал или да пълзи. Видя снимката му. Ако си сигурен, че е той, пробвай да го раниш. Не смъртоносно. Трябва да разберем кой го е наел.

— Ще се целя в рамото или в глезена — отвърна Райън.

— Става. По-добре се цели ниско. Избягвай бедрата. Искам да го спрем, но не и да умре от кръвозагуба.

— Ясно.

Натиснах бутона, който отключваше и заключваше нисана, открехнах леко предната врата, прицелих се в шофьора на сребристия форд, спрял наполовина на паркинга, наполовина на улицата. Беше с бейзболна шапка и слънчеви очила, по бузите му се стичаха сълзи. Устните му сякаш мълвяха: „Съжалявам, съжалявам“. Към ръката му с тиксо беше залепен черен пистолет. Плъзгачът беше дръпнат назад; амунициите му бяха привършили.

— Теди! — извика Джоан.

Мъжът поклати скръбно глава. Представяше си как Лавинг държи на прицел съпругата му в къщата им. Всъщност Лавинг най-вероятно я беше убил веднага щом Теди бе поел по алеята. Наемникът беше скроил добър план. На негово място и аз щях да действам така, ако бях изправен пред малък отряд около и вътре в къщата, опитващ се да отведе посред бял ден жертвата — въоръжено ченге.

Озърнах се и поведох Райън, Мари и Джоан навън. Тръгнахме към нисана, паркиран на около двайсет и пет крачки от нас.

Бях убеден, че Лавинг и подкреплението му дебнат зад къщата, но първо проверих гаража. Беше чисто. Продължихме.

Като гладен вълк Райън държеше под око далечния страничен двор, вдигнал револвера, готов да пъхне показалец в спусъка му.

Стигнахме нисана и влязохме вътре. Затворихме и заключихме вратите.

Мари още плачеше и трепереше. Джоан примигваше с ококорени очи, а Райън наблюдаваше за залегнали противници по фланговете ни.

— Коланите! — извиках. — Ще се подрусаме няколко минути.

Поех в широк кръг по двора, който Райън държеше на прицел, прекосих моравата на съседите и излязох на улицата с шейсет мили в час, изправил гръб, нащрек за пешеходци, мотоциклетисти и коли, излизащи на заден ход.

Не се изненадах, че не чувам изстрели нито от противниците ни, нито от Фреди и Гарсия. Наемникът и съучастниците му бяха разбрали, че планът се е провалил, и гледаха да се измъкнат възможно най-бързо. Ако Лавинг не беше алармирал полицията за мнимата стрелба в колежа, щяхме да разполагаме с достатъчно екипи от полицейското управление във Феърфакс, за да организираме пътни блокади, но сега това се оказваше невъзможно.

Намалих скоростта, за да не привличам внимание; не исках Лавинг да мине оттук, да размаха фалшива полицейска значка и да разпитва минувачите за сив нисан.

Райън се облегна назад и прибра револвера в кобура.

— Сигурен ли си, че беше Лавинг?

— Да. Типична за него стратегия. Несъмнено е той.

Това заключение имаше естествено следствие — Лавинг също се беше досетил — по стратегията за бягство — че аз му съпернича в играта.