Блейк Крауч
Тъмна материя (12)

12

Аманда не е до мен на сутринта. Лежа на една страна, гледам как слънчевата светлина минава през щорите и слушам шума от трафика навън. Часовникът е зад мен на нощното шкафче. Не мога да видя колко е часът, но имам чувството, че е късно. Поспали сме доста.

Изправям се до седнало положение, отвивам се и поглеждам към леглото на съквартирантката си.

Празно е.

— Аманда?

Бързо ставам и отивам в банята, за да проверя дали е там, но виждам нещо на скрина и се спирам.

Пари.

И няколко монети.

Осем ампули.

Както и лист хартия, откъснат от един от бележниците, на който се мъдри почеркът на Аманда.

Джейсън, след снощи ми стана ясно, че си взел решение да вървим по път, по който не мога да те следвам. Цяла вечер мислих. Като твоя приятелка и като твой терапевт искам да ти помогна. Искам да те излекувам. Но не мога. Също така не мога да продължавам да те гледам как пропадаш. Особено ако аз съм отчасти отговорна за падението ти. До каква степен колективните ни съзнания определят връзката ни с тези светове? Не че не искам да се върнеш при съпругата си. Не искам нищо повече от това. Но сме заедно вече седмици наред. Трудно е да не се привържа към теб, особено при положение че ти си всичко, което имам.

Вчера прочетох бележниците ти, когато се чудех дали не си ме изоставил, и, скъпи, пропускаш най-важното. Записваш всички тези неща за твоето Чикаго, но не това чувстваш.

Оставих ти раницата, половината ампули и половината пари (невероятната сума от 161 долара и няколко монети). Нямам представа къде ще отида. Любопитна и изплашена съм, но също така съм развълнувана. Част от мен наистина иска да остана, но ти сам трябва да избереш следващата врата, която искаш да отвориш. Както и аз.

Джейсън, пожелавам ти всичко най-добро. Пази се.

Аманда.

* * *

Оставащи ампули: 7

Останал сам, изпитвам ужас от коридора.

Никога не съм се чувствал толкова самотен.

* * *

В този свят няма Даниела.

Чикаго не е същото без нея.

Нищо в него не ми харесва.

Дори цветът на небето ми изглежда неправилен.

Добре познатите сгради ме дразнят.

Дори въздухът има вкус на лъжа.

Защото това не е моят град.

Не е.

* * *

Оставащи ампули: 6

Продължавам напред.

Цяла вечер вървя сам по улиците.

Объркан.

Изплашен.

Изчаквам тялото ми да изгори наркотика.

Наяждам се в един денонощен ресторант и хващам влака за Саут Сайд на сутринта.

Докато вървя към изоставената електроцентрала, трима тийнейджъри ме забелязват.

Намират се от другата страна на пътя, но по това време улиците са празни.

Подвикват ми.

Подиграват ми се и ме обиждат.

Не им обръщам внимание.

Забързвам крачка.

Осъзнавам, че съм загазил, когато прекосяват улицата и тръгват след мен.

За момент мисля да побягна, но те са по-млади и без съмнение, по-бързи. Освен това пресъхналата ми уста ми подсказва, че независимо дали ще се боря, или ще побягна, адреналинът ще ми даде сила, от която ще имам нужда.

В покрайнините на квартала, където свършват къщите и започват влаковите депа, ме настигат.

Няма никой друг в този час.

Не мога да очаквам никаква помощ.

Тези момчета са по-млади дори от първоначалната ми преценка. Миризмата на малцово уиски се носи от тях като неприятен одеколон. Суровата енергия в погледите им подсказва, че са били навън цяла вечер, вероятно в търсене на точно такава възможност.

Боят започва веднага.

Дори не си правят труда да ми говорят глупости.

Прекалено съм изморен и пречупен, за да им отвърна.

Преди дори да осъзная какво се случва, падам на земята и получавам ритници в стомаха, гърба, лицето.

Губя съзнание за момент и когато се събуждам, усещам ръцете им по тялото си — предполагам, че ме претърсват, искат да вземат портфейла ми, какъвто нямам.

Най-накрая успяват да свалят раницата ми и докато кървя върху асфалта, побягват, смеейки се.

* * *

Лежа на земята известно време и слушам шума от трафика, който постепенно се увеличава.

Денят става по-ясен.

Хората минават покрай мен, без да се спират.

Всяко вдишване донася ужасна болка в натъртените ми ребра, а лявото ми око е затворено.

Най-накрая успявам да се изправя до седнало положение.

Мамка му.

Ампулите.

С помощта на телената ограда ставам на крака.

Моля се.

Пъхам ръка под ризата си и пръстите ми напипват парчето тиксо, с което ги залепих за тялото си.

Болката е огромна, когато ги отлепям, но бездруго всичко ужасно ме боли.

Ампулите все още са тук.

Три са счупени.

Три са останали здрави.

* * *

Тътрейки се, успявам да стигна до кутията и се заключвам вътре в нея.

Парите ми ги няма.

Бележниците ми ги няма.

Няма ги спринцовките и иглите.

Не разполагам с нищо друго освен с пребитото си тяло и три шанса да поправя всичко.

* * *

Оставащи ампули: 2

Прекарвам половин ден в просене на една улица в Саут Сайд, за да събера достатъчно пари, за да хвана влака до града. Прекарвам останалата половина от деня на четири пресечки от къщата ми, седнал на земята зад картонена табела, на която пише:

БЕЗДОМЕН. ОТЧАЯН. ВСИЧКО БИ ПОМОГНАЛО.

Състоянието на лицето ми помага доста в предизвикването на съчувствие в хората, защото до края на деня събирам 28,15 долара.

Гладен и жаден съм и всичко ме боли.

Избирам си закусвалня, която ми изглежда достатъчно долнопробна, за да ме пуснат. Когато си плащам за храната, изтощението ме премазва.

Нямам къде да отида.

Нямам пари за мотел.

Навън нощта е студена и дъждовна.

Тръгвам към къщата си и когато стигам до нея, се скривам на алеята отзад. През цялото време си мисля къде мога да поспя, без да ме безпокоят и да ме забележат.

Има малко разстояние между гаража ми и този на съседа, което е скрито зад контейнер за боклук. Промушвам се там. Взел съм си един смачкан кашон, който подпирам на стената на гаража.

Лягам под него и слушам как капките дъжд падат върху велпапето над главата ми. Надявам се импровизираното ми укритие да издържи през нощта.

От тук мога да видя високата ограда, която огражда двора ми, и прозореца на втория етаж на къщата ми.

Той е на спалнята.

Джейсън се появява на него.

Това не е Джейсън 2. Знам, че това не е моят свят. Магазините и ресторантите в квартала не са същите. Това семейство Десън притежава различни коли от нашите. И тази моя версия е много по-дебела от мен.

Даниела се появява за момент на прозореца и затваря щорите.

Лека нощ, любов моя.

Дъждът се усилва.

Кашонът подгизва.

Започвам да треперя.

* * *

На осмия ми ден по улиците в Логан Скуеър, самият Джейсън Десън пуска петдоларова банкнота в кутията ми.

Няма никаква опасност.

Неразпознаваем съм.

Кожата ми е изгоряла от слънцето, имам брада и воня на мизерия.

Хората в квартала ми са щедри. Всеки ден изкарвам достатъчно, за да похапна всяка вечер евтина храна и да спестя някой долар.

Спя на алеята зад Елинор стрийт 44.

Това се превръща в един вид игра. Когато лампите в спалнята изгаснат, затварям очи и си представям, че съм на негово място.

С нея.

В някои дни имам чувството, че здравият разум ме напуска.

Веднъж Аманда ми каза, че чувства стария си свят като призрак. Сега разбирам какво е имала предвид. Свързваме реалността с осезаемото — с всичко, което можем да усетим със сетивата си — и макар да продължавам да си повтарям, че съществува кутия в Саут Сайд в Чикаго, която може да ме отведе до свят, в който имам всичко, за което съм мечтал и от което имам нужда, започвам да не вярвам, че това място съществува. Моята реалност — все повече и повече — е този свят. В който нямам нищо. В който съм бездомно мръсно създание, чието съществуване предизвиква единствено съчувствие, съжаление и отвращение.

На средата на тротоара до мен е седнал друг бездомник, който води гръмогласен разговор със себе си.

Питам се дали съм по-различен от него. Чудя се дали двамата не сме изгубени в светове, които, поради причини извън нашия контрол, вече не са такива, каквито самите ние имаме нужда да са.

Все по-често и по-често съм спохождан от неприятни моменти. Моменти, в които идеята за магическа кутия звучи като бръщолевенията на луд дори на мен самия.

* * *

Една вечер минавам покрай магазин за алкохол и осъзнавам, че имам достатъчно пари, за да си купя бутилка.

Изпивам половин литър „Джей & Би“.

Осъзнавам, че се намирам в спалнята на Елинор стрийт 44 и се взирам в Джейсън и Даниела, спящи на леглото под плетеница от завивки.

Часовникът на нощното шкафче показва 3:38. Къщата е толкова мъртвешки тиха, че усещам туптенето на сърцето си в ушите.

Не мога да си спомня кога ми е хрумнало да дойда тук.

Просто съм го направил.

Имало едно време.

Една красива мечта за живот.

В този момент, докато стаята се върти и сълзите се стичат по лицето ми, не знам дали този живот наистина някога е бил истински, или въображаем.

Приближавам се до страната на Джейсън. Очите ми привикват с мрака.

Той спи спокойно.

Толкова много желая това, което притежава. Бих направил всичко, за да имам неговия живот. Да заема мястото му.

Представям си как го убивам. Как го задушавам до смърт или вкарвам куршум в главата му.

Представям си как се опитвам да бъда него.

Опитвам се да приема тази версия на Даниела като моя съпруга. Този Чарли като мой син.

Някога ще почувствам ли тази къща своя?

Ще мога ли да спя нощем?

Ще успея ли да погледна Даниела в очите, без да се сетя за страха в очите на съпруга й, две секунди преди да отнема живота му?

Не.

Не.

Всичко ми се изяснява в миг — чувството е болезнено и унизително, но идва в най-точния момент.

Вината и малките разлики ще превърнат живота ми тук в ад. Постоянно ще ми напомнят не само какво съм направил, но и какво не съм успял да си върна.

Никога няма да почувствам този свят като свой.

Не съм способен на това.

Не искам това.

Не съм такъв човек.

Не бива да съм тук.

Докато излизам от спалнята и вървя по коридора, осъзнавам, че за да обмислям подобна възможност, вече трябва да съм се отказал от намирането на моята Даниела.

Имам чувството, че съм я предал.

Че не смятам, че е достижима.

Вероятно е точно така. Може би никога няма да намеря начин да се върна при нея, Чарли и перфектния ми свят. При това малко зрънце пясък на безкрайния плаж.

Все още разполагам с две ампули и няма да спра да се боря, докато не свършат.

* * *

Влизам в магазин за дрехи втора употреба и си купувам дънки, фланелена риза и черно палто.

След това отивам в дрогерия за тоалетни принадлежности, пакет химикалки и фенерче.

Наемам стая в мотел, изхвърлям старите си дрехи и си вземам най-дългия душ в живота си.

По тялото ми се стича сива вода.

Заставам пред огледалото. Почти съм възвърнал предишния си вид, макар че скулите ми са изпъкнали заради недохранването.

* * *

Проспивам следобеда, след което се качвам на влака за Саут Сайд.

Електроцентралата е тиха, а слънчевата светлина влиза под ъгъл през прозорците на помещението с генераторите. Сядам до вратата на кутията и отварям бележника си.

Откакто се събудих, си мисля за написаното от Аманда в прощалното й писмо и как всъщност не съм писал как точно се чувствам.

Ето как…

На двайсет и седем години съм. Цяла сутрин работя в лабораторията и всичко върви толкова добре, че за малко не забравям за партито. Напоследък често ми се случва — забравям за приятелите и социалните си задължения, за да прекарам още няколко часа в Чистата стая.

За първи път те забелязвам в далечния край на малкия двор, докато стоя на верандата и отпивам от бирата си, замислен за работата си в лабораторията. Точно начинът, по който стоиш, привлича вниманието ми. Затиснал те е някакъв висок и слаб тип с прилепнали черни дънки, който разпознавам като член на компанията ми. Мисля, че е художник или някакъв творец. Дори не знам как се казва, помня само какво каза приятелят ми Карл за него: О, този тип чука всичко живо.

Не мога да го обясня до ден-днешен, но докато го наблюдавам как разговаря с тази тъмнокоса, тъмноока жена, облечена в кобалтовосиня рокля — с теб — съм изпълнен от ревност. Колкото и необяснимо и шантаво да звучи, иде ми да го ударя. Нещо в езика на тялото ти предполага, че не се чувстваш в свои води. Не се усмихваш и ръцете ти са кръстосани. По мое мнение разговорът не ти допада, а поради някаква причина това е важно за мен. Държиш празна винена чаша на червени петна. Един глас в главата ми настоява: „Върви да говориш с нея, спаси я“. Друг обаче направо пищи: „Не знаеш нищо за тази жена, дори името й. Не си такъв човек“.

В следващия момент вече вървя през тревата към теб и нося пълна чаша с вино. Когато погледът ти среща моя, имам усещането, че нещо вътре в мен спира да работи. Сякаш два свята се сблъскват. Вземаш чашата от ръката ми, като че ли ти си ме изпратила да ти я донеса, и ми се усмихваш приятно като на дългогодишен приятел. Опитваш се да ме представиш на Дилън, но втрещеният кльощав художник се извинява и се маха.

Оставаме само двамата под сянката на живия плет. Сърцето ми препуска като лудо.

— Съжалявам, че се намесих, но приличаше на жена, която има нужда от спасяване — казвам аз, а ти отвръщаш:

— Добри инстинкти. Готин е, но е досаден.

Представям се. Казваш ми името си. Даниела. Даниела.

Помня само частички от тези наши първи моменти заедно. Предимно смеха ти, когато ти споделям, че съм атомен физик, но той въобще не е подигравателен. Сякаш професията ми наистина те развеселява. Помня как виното беше оцветило устните ти. Винаги съм знаел, на подсъзнателно ниво, че самостоятелността и изолацията са просто илюзия. Всички сме направени от едно и също нещо — от материя, сформирала се в огньовете на мъртви звезди. Просто досега не знаех, че притежавам това познание, до този момент заедно с теб. Осъзнах го заради теб.

Да, може би просто искам да те вкарам в леглото си, но също така се чудя дали това чувство на свързаност е доказателство за нещо по-сериозно. Разбира се, запазвам тези мисли само за себе си. Спомням си приятното замайване от бирата и слънчевата топлина и когато тези неща започват да ме изоставят, осъзнавам колко много искам да си тръгна от това парти с теб, но нямам смелостта да те помоля. В този момент ти казваш:

— Тази вечер е изложбата на моя приятелка. Искаш ли да дойдеш?

Бих дошъл навсякъде с теб, казвам си.

* * *

Оставащи ампули: 1

Тръгвам отново по безкрайния коридор, а лъчът на фенерчето ми се отразява в стените.

След известно време спирам пред врата, която прилича на всички останали.

Една на трилион, трилион, трилион.

Сърцето ми препуска, дланите ми се потят.

Не искам нищо друго.

Само моята Даниела.

Искам я по начин, който не мога да обясня.

Няма и смисъл да го правя, защото мистерията около него е нещо чудесно.

Искам онази жена, която видях на градинското парти преди толкова много години.

Онази, с която избрах да създам семейство, макар това да означаваше, че трябва да се откажа от други неща, които обичам.

Искам само нея.

Нищо повече.

Поемам си дълбоко въздух.

Изпускам го.

И отварям вратата.