Блейк Крауч
Тъмна материя (8)

8

Изправям се до седнало положение.

С чиста глава съм и нащрек.

Аманда вече не лежи на пода. Стои на няколко крачки от мен, обърнала ми е гръб.

Провиквам се и я питам дали е добре, но тя не ми отговаря.

С усилие ставам на крака.

Аманда държи лампата в ръка. Приближавам се до нея и забелязвам, че светлината не осветява стената на кутията, която трябва да е точно пред нас.

Минавам покрай спътницата си.

Тя тръгва след мен.

Светлината разкрива друга врата, идентична на онази, през която минахме в хангара.

Продължавам напред.

След три-четири метра стигаме друга врата.

И след това още една.

И още една.

Лампата на батерии свети със силата на шейсетватова крушка и след двайсет — двайсет и пет метра светлината намалява до призрачни късчета, които проблясват върху студената повърхност на металните стени от едната страна и разположените на еднакво разстояние една от друга врати от другата.

Отвъд светлината има абсолютен мрак.

Спирам — изумен и безмълвен съм.

Мисля за хилядите статии и книги, които съм прочел през живота си. За тестовете, които съм направил. За изнесените лекции. За запомнените теории. За изписаните на черната дъска уравнения. Мисля си за всичките прекарани в онази Чиста стая месеци в опити да създам нещо, което е бегла имитация на това място.

Единственият допир до учебната материя за студентите по физика и космология са видените през телескопи древни галактики и учебни материали за сблъсъци на частици, които знаем, че се осъществяват, но не можем да видим.

Винаги съществува граница, бариера между уравненията и реалността, която представляват.

Но такава вече няма. Поне за мен.

Не мога да повярвам, че съм тук. Наистина съм на това място. То съществува.

За момент страха ми го няма.

Изпълнен съм с изумление.

— „Най-красивото преживяване е мистериозното“ — казвам аз.

Аманда ме поглежда.

— Айнщайн го е казал, не аз.

— Това място истинско ли е въобще? — пита тя.

— Какво имаш предвид под „истинско“?

— Във физическо местоположение ли се намираме?

— Мисля, че е проявление на съзнанието, докато се опитва визуално да обясни нещо, за което мозъците ни не са еволюирали достатъчно, за да разберат.

— Какво точно е това?

— Суперпозиция.

— Искаш да кажеш, че в момента изпитваме квантово състояние?

Поглеждам назад по коридора. След това отново напред в мрака. Дори на слабата светлина се създава рекурсивно усещане, сякаш сме между две огледала.

— Да. Изглежда, се намираме в някакъв коридор, но мисля, че всъщност кутията се повтаря през всичките възможни реалности, които споделят една и съща точка във времето и пространството.

— Като напречно сечение?

— Точно. В някои обяснения на квантовата механика онова, в което се съдържа цялата информация за системата — преди да се разпадне заради наблюдението — се нарича вълнова функция. Мисля, че този коридор е начинът на нашите мозъци да визуализират съдържанието на вълновата функция, на всички възможни резултати в нашето суперпозиционно квантово състояние.

— Накъде води той? — пита Аманда. — Ако просто продължим да вървим, къде ще стигнем накрая?

Отговарям й и докато изричам думите, любопитството ме напуска и на негово място се намества ужасът.

— Този коридор няма край.

* * *

Продължаваме да вървим, за да видим какво ще се случи и какво ще се промени. Искаме да разберем дали ние ще се променим.

Но се натъкваме единствено на врата след врата, след врата, след врата.

След известно време констатирам:

— Броя вратите, откакто сме тръгнали по този коридор, и тази е четиристотин и четиридесетата. Дължината на всяка кутия е три метра и половина, което означава, че вече сме минали километър и половина.

Аманда спира и сваля раницата от раменете си. Сяда и се обляга на стената. Намествам се до нея. Оставяме лампата между нас.

— Какво ще стане, ако Лейтън реши да вземе наркотика и тръгне след нас? — питам аз.

— Не би направил подобно нещо.

— Защо?

— Защото е ужасѐн от кутията. Всички сме. С изключение на теб, никой, който е влизал в нея, не се е завръщал. Затова Лейтън беше готов на всичко, за да те накара да му кажеш как да я управлява.

— Какво се е случило с тестовите ви пилоти?

— Първият човек, който влезе в кутията, се казваше Матю Снел. Тогава нямахме представа с какво си имаме работа, затова на Снел бяха дадени ясни и точни инструкции. Да влезе в кутията. Да затвори вратата. Да седне. Да се инжектира с наркотика. Без значение какво се случва, без значение на какво става свидетел, трябваше да стои на едно място, да чака ефектът на наркотика да отмине и след това да се върне в хангара. Дори да видеше всичко това, не трябваше да напуска кутията. Не трябваше да помръдва.

— Какво се случи?

— Мина цял час. Той закъсня. Искахме да отворим вратата, но се опасявахме да не прекъснем онова, което преживява вътре. След двайсет и четири часа най-накрая отворихме вратата.

— И кутията е била празна.

— Да. — Аманда изглежда изтощена на синята светлина на лампата на батерии. — Да влезеш в кутията и да вземеш наркотика, е като да минеш през еднопосочна врата. Няма връщане назад и никой не би рискувал да ни последва. Сами сме тук. Какво ще правим?

— Като всички добри учени, ще експериментираме. Ще отворим някоя врата и ще видим какво ще стане.

— За да сме наясно, нямаш никаква представа какво се крие зад тях, така ли?

— Не.

Помагам на Аманда, като вземам раницата й и я слагам на раменете си. Появяват се първите наченки на жажда и се чудя дали е взела вода.

Тръгваме по коридора. Истината е, че нямам търпение да направя избор. Ако съществува безкрайна редица от врати, то тогава от статистическа перспектива самият избор означава всичко и нищо. Всеки избор е правилен. Всеки избор е грешен.

Най-накрая се спирам:

— Какво ще кажеш за тази?

Аманда свива рамене.

— Разбира се.

Хващам студената метална дръжка.

— Ампулите са в нас, нали? — питам аз. — Защото без тях…

— Проверих раницата, когато спряхме преди малко.

Натискам дръжката и чувам как резето се прибира. Вратата се плъзва навътре.

— Какво виждаш? — пита шепнешком Аманда.

— Все още нищо. Прекалено е тъмно. Подай ми това. — Вземам лампата от ръката й и забелязвам, че отново се намираме в кутия. — Виж — казвам аз. — Коридорът се разпадна.

— Това изненадва ли те?

— Всъщност е много логично. Средата извън кутията си взаимодейства с вътрешността й. Дестабилизира квантовото състояние.

Обръщам се към отворената врата и протягам лампата пред мен. Единственото, което виждам, е земя.

Напукан асфалт.

Петна от масло.

Пристъпвам напред и под краката ми хрущят стъкла. Помагам на Аманда да излезе и след няколко крачки светлината се сблъсква с бетонна колона.

С ван.

Кабриолет.

Седан.

Това е паркинг.

Изкачваме лек наклон между останките от бяла боя, която разделя платната. От двете ни страни има автомобили.

Кутията остава зад нас, погълната е от гъстия мрак.

Минаваме покрай една табела, на която има нарисувани сочеща наляво стрелка и думите:

ИЗХОД КЪМ УЛИЦАТА

Завиваме и продължаваме по следващата рампа.

Таванът от дясната ни страна се е срутил и е премазал предните стъкла, покривите и капаците на превозните средства. Колкото повече продължаваме напред, толкова по-зле става положението, докато не стигаме до срутени бетонни останки и изкривена ръждясала арматура, която прилича на грозни пипала.

На половината на следващото ниво сме изправени пред непроходима стена от руини.

— Може би просто трябва да се върнем — предлагам аз.

— Виж…

Аманда взема лампата и тръгва към вратата на някакво стълбище.

Тя е открехната и спътницата ми я отваря изцяло.

Пълен мрак.

Изкачваме се до вратата в горната част на стълбите.

С общи усилия успяваме да я отворим.

Фоайето пред нас е брулено от вятъра.

През празните метални рамки на огромните прозорци влиза слаба светлина.

В началото си мисля, че онова на пода е сняг, но на допир не е студено.

Коленича и загребвам шепа. Сухо е и е натрупало около трийсет сантиметра върху мраморния под. Хлъзга се между пръстите ми.

Затътряме се покрай дълга рецепция, на която все още седи табелата с името на хотела, изписано с красиви главни букви.

На път за навън минаваме между две огромни саксии, в които дръвчетата са се превърнали в изсъхнали скелети, а парченцата от листа са понасяни на крилата на вятъра.

Аманда изключва лампата на батерии.

Минаваме през останалите без стъкла въртящи се врати.

Макар въобще да не е студено, отвън като че ли бушува буря.

Излизаме на улицата и оглеждаме мрачните сгради и оцветеното в червено небе. То сияе, както когато облаците са ниско и всички градски светлини се отразяват във влагата им.

Само дето тук няма светлини.

Нито една.

Макар да падат като сняг и да създават мека завеса, частиците, които попадат на лицето ми, не щипят.

— Това е пепел — констатира Аманда.

Вихрушка от пепел.

Тук, на улицата, е дълбока до коленете, а въздухът мирише на студена камина на сутринта, преди пепелта да бъде изхвърлена.

Това е мъртва, изгоряла миризма.

Пепелта вали достатъчно силно, за да закрие горните етажи на небостъргачите. Не се чува никакъв звук освен вятъра между сградите и вятъра през сградите. Пепелта свисти, докато се трупа върху отдавна изоставените коли и автобуси.

Не мога да повярвам в това, което виждам.

Не мога да повярвам, че се намирам в свят, който не е моят.

Отиваме в средата на улицата, а вятърът брули гърбовете ни.

Не мога да се отърся от чувството, че този черен цвят на небостъргачите, не е правилният. Те са скелети, нищо повече от зловещи профили от пепел. Приличат на планини, а не на нещо направено от човек. Някои са се изкривили, а други направо са паднали. Високо над нас стоманата пищи на по-силните пориви на вятъра.

Нещо зад очите ми внезапно се свива.

Случва се за по-малко от секунда, сякаш се изключва реле.

— Почувства ли го и ти? — пита Аманда.

— Напрежението зад очите ли?

— Точно него.

— Да. Предполагам, че ефектът на наркотика отмина.

След няколко пресечки сградите свършват. Стигаме до мантинела, монтирана върху дига. Езерото продължава километри напред под радиоактивното небе и дори не прилича на Мичиган, но за щастие, не се е превърнало в огромна сива пустиня. Пепелта се сипе върху повърхността на водата, която се поклаща като водно легло, а вълните се блъскат в дигата, оставяйки след себе си гъста черна пяна.

Връщаме се, като вървим срещу вятъра.

Пепелта влиза в очите и устите ни.

Следите ни вече са закрити.

На пресечка от хотела сме, когато в далечината се разнася звук. Прилича на продължителна гръмотевица.

Земята под краката ни се разтриса.

Още една сграда се срутва.

* * *

Кутията ни чака там, където сме я оставили — в далечния ъгъл на долното ниво на паркинга.

Двамата с Аманда сме покрити с пепел. Преди да минем през вратата, я изтупваме от дрехите и косите си.

Влизаме вътре и резето се заключва зад нас.

Отново сме в обикновена кутия.

С четири стени.

Врата.

Лампа на батерии.

Раница.

И две изумени човешки същества.

* * *

Аманда седи прегърнала коленете си.

— Какво мислиш, че се е случило там? — пита тя.

— Супервулкан. Астероид. Ядрена война. Нямам представа.

— В бъдещето ли сме?

— Не, кутията ни свързва единствено с алтернативни реалности в същия момент във времето и пространството. Предполагам обаче, че някои светове може да приличат на бъдещето, ако са по-напреднали в технологично отношение от нашите.

— Ами ако всички са разрушени като този?

— Трябва отново да вземем наркотика — казвам аз. — Не мисля, че сме в безопасност под този разпадащ се небостъргач.

Аманда събува ниските си обувки и изтупва пепелта от тях.

— Онова, което направи за мен в лабораторията… — започвам аз. — Спаси ми живота.

Тя ме поглежда. Долната й устна заплашва да потрепери.

— Постоянно сънувам кошмари за онези първи пилоти, които влязоха в кутията. Не мога да повярвам, че всичко това се случва.

Откопчавам раницата и изваждам съдържанието й, за да видя с какво разполагаме.

Намирам кожената чанта, в която се намират ампулите и спринцовките.

Бележниците, прихванати с ластици.

Кутия с химикалки.

Нож в пластмасов калъф.

Аптечка.

Космическо одеяло.

Пончо.

Тоалетни принадлежности.

Две пачки с пари.

Гайгеров брояч.

Компас.

Две еднолитрови бутилки с вода — пълни.

Шест пакета с храна.

— Ти ли си опаковала всичко това? — питам аз.

— Не, просто взех раницата от склада. Това е стандартна екипировка за онези, които влизат в кутията. Трябва да носим скафандри, но нямах време да взема.

— Да, нямаше да са излишни. В свят като този радиационните нива могат да бъдат изключително високи или пък атмосферните условия да са драстично променени. Ако налягането е прекалено ниско например, кръвта ни и всички течности в тялото ни ще заврат.

Не мога да отделя поглед от бутилките с вода. Не съм пил нищо от часове, от обяд. Жаждата ми е умопомрачителна.

Отварям кожената чанта. Прилича на специално направена за ампулите — всяко малко стъклено шишенце е поставено в собствен миниатюрен ръкав.

Започвам да ги броя.

— Петдесет — казва Аманда. — Е, вече са четиридесет и осем. Щях да взема две раници, но…

— Не си планирала да идваш с мен.

— Я ми кажи колко точно сме прецакани? — пита тя. — Бъди честен.

— Не знам, но това е нашият космически кораб. По-добре да се научим да го управляваме.

Започвам да прибирам всичко обратно в раницата. Аманда се пресяга за инжекциите.

Този път чупим гърлата на ампулите и изпиваме наркотика. Течността се разлива по езика ми със сладникаво и неприятно щипане.

Остават ни четиридесет и шест ампули.

Стартирам таймера на часовника на Аманда.

— Колко пъти можем да приемем това съединение, без да си изпържим мозъците? — питам аз.

— Направихме някои тестове преди време.

— Върху някой скитник от улицата?

Спътницата ми почти се усмихва.

— Никой не е умирал. Научихме, че честата употреба определено изостря неврологичните функции. Добрите новини са, че ефектът му трае доста кратко, така че, ако не пием ампулите една след друга, всичко ще бъде наред. — Аманда отново обува ниските си обувки и ме поглежда. — Впечатлен ли си от себе си?

— Какво имаш предвид?

— Ти си построил това нещо.

— Да, но все още не знам как. Разбирам теорията, но създаването на стабилно квантово състояние за човешко същество е…

— Невъзможно откритие?

Разбира се. Косъмчетата по врата ми настръхват, когато осъзнавам, че подобно невероятно нещо се е случило.

— Шансът е едно на милиард — обяснявам аз. — Тук си имаме работа с мултивселената, с безкрая. Може би съществуват милиони светове като твоя, в които никога не съм построил кутията. Всичко необходимо е само един свят, в който съм успял.

Трийсет минути минават и започвам да усещам как наркотикът започва да действа — наляга ме блестяща еуфория.

Красиво спокойствие.

Ефектът не е толкова силен, колкото в кутията във „Велосити“.

Поглеждам Аманда.

— Мисля, че го усещам — казвам й.

— Аз също — отвръща тя.

Отново сме в коридора.

— Таймерът върви ли още?

Аманда дърпа ръкава на пуловера си и осветява устройството в тритиево зелено.

31:15.

31:16.

31:17.

— Минали са малко повече от трийсет и една минути, откакто сме взели наркотика. Знаеш ли колко време ще действа върху мозъчната ни химия?

— Чувала съм, че действието трае около час.

— Нека засечем, за да сме сигурни.

Връщам се до вратата към паркинга и я отварям.

Сега пред мен се открива гора.

Само дето няма и следа от зеленина.

Нито някакъв признак на живот.

Докъдето ми стига погледът, виждам само обгорели стволове.

Дърветата изглеждат като омагьосани, а вретеновидните им клони приличат на черни паяци на фона на въгленовочерно небе.

Затварям вратата.

Тя се заключва автоматично.

Завива ми се свят, докато кутията се отдалечава от мен и се размазва в безкрайността.

Отключвам вратата и отново я отварям.

Коридорът се разпада.

Мъртвата гора все още е там.

— Добре, вече знаем, че връзката между вратите и тези светове трае за цялото действие на наркотика. Затова никой от пилотите ви не е успял да се върне в лабораторията.

— Искаш да кажеш, че когато наркотикът започне да действа, коридорът се рестартира?

— Така мисля.

— В такъв случай как ще намерим пътя към дома?

* * *

Аманда тръгва напред.

Върви все по-бързо и по-бързо.

Докато не побягва.

Започва да тича бързо.

В един мрак, който не се променя.

Не свършва.

Това са кулисите на мултивселената.

Започвам да се потя, а жаждата ми се усилва до непоносими нива, но не се оплаквам, защото имам чувството, че спътницата ми се нуждае от това. Нуждае се да изгори малко енергия. Нуждае се да се увери, че независимо колко далече отиде, коридорът няма да свърши.

Предполагам, че и двамата се опитваме да се убедим колко ужасна всъщност е безкрайността.

* * *

В крайна сметка Аманда се изморява.

Забавя крачка.

Не се чува нищо друго освен стъпките ни, които ечат в мрака пред нас.

Вие ми се свят от глад и жажда. Не мога да спра да мисля за онези два литра вода в раницата, желая ги, но знам, че трябва да ги пестим.

Движим се методично по коридора.

Държа високо лампата, защото искам да огледам всяка стена на всяка кутия.

Не знам какво точно търся.

Вероятно някаква разлика в цялата тази еднаквост. Нещо, което може да ни позволи да наложим някакъв контрол върху крайната ни дестинация.

През цялото време мислите ми се гонят в мрака…

Какво ще стане, когато ни свърши водата?

Когато ни свърши храната?

Когато батериите на лампата — единствения ни източник на светлина — се изтощят?

Как ще намеря пътя към дома?

Чудя се колко часа са минали, откакто влязохме за първи път в кутията в хангара на „Велосити“.

Изгубил съм всякаква представа за време.

Силите ме напускат.

Изтощението е толкова тежко, че сънят ми изглежда много по-привлекателен от водата.

Хвърлям поглед на Аманда. Изражението й е хладно, но е красива на синята светлина от лампата.

Изглежда ужасена.

— Гладен ли си? — пита тя.

— Много.

— Аз умирам от жажда, но трябва да пестим водата, нали?

— Това е най-умното, което можем да направим.

— Чувствам се толкова дезориентирана, а и всичко се влошава с всяка изминала минута. Израснах в Северна Дакота и там постоянно имаше силни виелици. Ужасни виелици. Снегът беше толкова силен, че докато шофирах, губех всякакво чувство за ориентация. Завиваше ми се свят само докато го гледах през предното стъкло. Налагаше ми се да отбивам от пътя и да чакам да утихне. Докато седях в студената кола, имах чувството, че светът е изчезнал. Точно така се чувствам сега.

— И аз съм изплашен, но работя над проблема.

— Как?

— Първо трябва да разберем точно колко време в коридора ще ни осигури наркотикът. До последната минута.

— С какво ще ни помогне това?

— Казваш, че разполагаме с около един час. В такъв случай крайният ни срок ще е деветдесет минути. Необходими са трийсет минути, за да подейства наркотикът, плюс шейсет минути, в които действа.

— Аз съм по-лека от теб. При мен може да действа по-дълго.

— Това няма значение. В момента, в който наркотикът спре да действа при един от нас, той ще стане наблюдател на квантовото състояние и коридорът ще се разпадне. За да сме сигурни, нека започнем да отваряме врати на осемдесет и петата минута.

— И какво точно се надяваме да открием?

— Свят, който няма да ни изяде живи.

Аманда спира и ме поглежда.

— Знам, че не точно ти си построил тази кутия, но трябва да имаш някаква представа как работи.

— Виж, тук говорим за светлинни години отвъд моите спосо…

— Това „Не, нямам никаква идея“ ли означава?

— Какво искаш от мен, Аманда?

— Да ми отговориш дали сме свършени?

— Събираме информация. Работим над проблем.

— А този проблем е, че сме свършени. Нали?

— Изследваме.

— Господи.

— Какво?

— Не искам да прекарам остатъка от живота си, като се лутам по този безкраен тунел.

— Няма да позволя това да се случи.

— Как?

— Все още не знам.

— Но работиш по въпроса?

— Да, точно така.

— И не сме свършени.

Разбира се, че сме, мамка му. Буквално се носим между нищото между вселените.

— Не сме свършени.

— Добре. — Тя се усмихва. — В такъв случай ще отложа изперкването си.

* * *

Известно време вървим в мълчание.

Металните стени са гладки и безлични, не се различават по нищо от следващите и следващите, и следващите.

— До какви светове смяташ, че можем да отидем? — пита Аманда.

— Точно това се опитвам да разгадая. Да предположим, че мултивселената е създадена след някакво събитие — Големия взрив. Това е началната точка, основата на ствола на най-огромното и сложно дърво, което можеш да си представиш. С началото на времето и превръщането на материята в звезди и планети във всичките им възможни пермутации това дърво започва да се разклонява и всеки клон също се разклонява, и така нататък в същия ред на мисли, докато някъде, четиринайсет милиарда години по-късно, раждането ми не създава ново разклонение. От този момент насетне всеки избор, който съм направил или не съм, и действията на другите, които са ми повлияли, са създали нови разклонения до един безкраен брой версии на Джейсън Десън, живеещи в паралелни светове — някои от тези светове са много сходни до този, който наричам свой дом, а други са коренно различни. Всичко, което може да се случи, ще се случи. Всичко. Имам предвид, че някъде по този коридор има версии на теб и мен, които така и не са стигнали до кутията, когато са се опитали да избягат. В този момент сме измъчвани или вече сме мъртви.

— Благодаря ти за повдигането на духа.

— Можеше да е много по-лошо. Не мисля, че имаме достъп до всяко едно разклонение на мултивселената. Имам предвид, че ако съществува свят, в който Слънцето е изгоряло точно когато прокариотите, първите форми на живот, са се появили на Земята, тези врати няма да се отворят в него.

— Значи, можем да отидем само в светове, които…

— Според мен само в тези, които са някак си близки на нашите. Светове, които са се отклонили по някое време в близкото минало и които са съвсем близо. Светове, в които съществуваме или сме съществували. До колко назад се разклоняват, нямам представа, но подозирам, че съществува някаква кондиционна селекция. Това е само работна хипотеза.

— Въпреки това пак говорим за безкраен брой светове, нали?

— Е, да.

Вдигам китката й и натискам копчето на часовника, за да задействам лампичката му.

Малкото квадратче, осветено в блестящо зелено, показва…

84:50.

84:51.

— Ефектът на наркотика ще отмине през следващите пет минути — казвам аз. — Предполагам, че е време.

Отивам до следващата врата, подавам лампата на Аманда и хващам дръжката.

Натискам я и отварям едва.

Виждам бетонен под.

Отварям с още пет сантиметра.

Пред нас се разкрива добре познат прозорец.

Още няколко сантиметра.

— Това е хангарът — разпознава го Аманда.

— Какво искаш да направим?

Тя минава покрай мен и излиза от кутията.

Тръгвам след нея. Лампите ни осветяват. Контролната зала е празна. Хангарът е тих.

Спираме се в края на кутията и надникваме иззад ъгъла към трезорните врати.

— Тук не е безопасно — казвам аз.

Думите ми се понасят в голямото помещение като шепот в катедрала.

— А в кутията е, така ли?

Разнася се силен метален звук. Трезорните врати се отключват и започват да се отварят.

От другата им страна се разнасят паникьосани гласове.

— Да вървим — нареждам аз. — Веднага!

Някаква жена се опитва да мине през пролуката между вратите.

— О, боже мой — изумява се Аманда.

Трезорните врати са само на петнайсет метра от нас. Наясно съм, че трябва да се връщаме обратно в кутията, но не мога да отлепя поглед.

Жената минава през вратите и се обръща, за да подаде ръка на мъжа зад нея.

Това е Аманда.

Лицето на мъжа е толкова пребито и подуто, че не бих го разпознал веднага, ако не беше облечен в абсолютно същите дрехи като моите.

Двамата хукват към нас и аз неохотно се оттеглям към вратата на кутията.

Бегълците успяват да изминат едва три метра, преди хората на Лейтън да ги последват.

Разнася се изстрел, който кара Джейсън и Аманда да замръзнат на място.

Моята Аманда тръгва към тях, но я хващам и я спирам.

— Трябва да им помогнем — прошепва тя.

— Не можем.

Надничаме иззад кутията и виждаме как двойниците ни бавно се обръщат към хората на Лейтън.

Трябва да вървим.

Наясно съм с това.

Един глас в главата ми крещи да тръгваме. Но не мога да откъсна поглед.

Първата ми мисъл е, че сме се върнали назад във времето, но разбира се, това е невъзможно. Не може да се пътува във времето с кутията. Това просто е свят, в който двамата с Аманда сме избягали няколко часа по-късно.

Или не сме успели.

Хората на Лейтън са вдигнали оръжия и вървят бавно към Джейсън и Аманда.

Лейтън пристъпва зад тях. Другият Джейсън казва:

— Вината не е нейна. Заплаших я. Накарах я да го направи.

Лейтън поглежда Аманда.

— Вярно ли е? Той ли те накара? Защото те познавам повече от десет години и досега не съм виждал никой да те накара да направиш нещо.

Аманда изглежда изплашена, но също така се държи дръзко.

Гласът й трепери, докато изрича:

— Не можех просто да стоя и да гледам как нараняваш хора. Приключих.

— О, така ли било. В такъв случай…

Лейтън слага ръка на мускулестото рамо на мъжа вдясно от него.

Изстрелът е оглушителен. Дулото избухва ослепително.

Аманда пада, сякаш някой е изключил захранването й, а моята Аманда изпищява.

Другият Джейсън се нахвърля на Лейтън. Вторият охранител стреля с тейзъра и той пада на пода на хангара — пищи и се гърчи.

Писъкът на моята Аманда ни е издал.

Лейтън поглежда право към нас и когато ни вижда, на лицето му се изписва объркване.

— Хей! — изкрещява той.

Тръгват след нас.

Сграбчвам Аманда за ръката, издърпвам я в кутията и затварям вратата след нас.

Тя се заключва, коридорът се реконструира, но наркотикът ще спре да действа всеки момент.

Аманда трепери цялата. Искам да й кажа, че всичко е наред, но не е. Току-що видя собствената си смърт.

— Онази жена там не си ти — обяснявам й. — Ти си тук пред мен. Жива и здрава. Онова не си ти.

Дори на слабата светлина разбирам, че плаче. Сълзите се стичат на вадички през мръсното й лице.

— Тя е част от мен — отговаря Аманда. — Или поне беше.

Нежно вдигам ръката й и я обръщам, за да погледна часовника. Остават четиридесет и пет секунди до края на деветдесетте минути.

— Трябва да тръгваме — казвам аз.

Поемам по коридора.

— Аманда, хайде!

Когато ме настига, отварям една от вратите.

Пълен мрак.

Няма никакъв шум, никаква миризма. Само празнота.

Затварям я.

Опитвам се да не се паникьосвам, но трябва да отворя повече врати, за да намеря място, на което да си починем и да рестартираме.

Отварям следващата врата.

На три метра от мен, в тревата пред ограда от телена мрежа, ме гледа вълк с големи кехлибарени очи. Навежда глава и изръмжава.

Тръгва към мен и аз бързо затварям вратата.

Аманда ме хваща за ръката.

Продължаваме да вървим.

Трябва да отварям повече врати, но в интерес на истината съм ужасѐн. Изгубих надежда, че ще намерим безопасен свят.

Премигвам и отново се озоваваме в единична кутия.

Наркотикът е спрял да действа при един от нас.

Този път Аманда отваря вратата.

В кутията влиза сняг.

Залива ме ледена вълна.

Забелязвам силуетите на близките дървета и къщите в далечината през завесата от падащ сняг.

— Какво мислиш? — питам аз.

— Че не искам да прекарам дори още една шибана секунда в тази кутия.

Аманда излиза навън и затъва до коленете в мекия сняг. Веднага започва да трепери.

Усещам как ефектът на наркотика отминава и този път усещането е като пробождане с шило в очите. Болезнено е, но кратко.

Тръгвам след Аманда и двамата се насочваме към къщите. Краката ни потъват много под първия слой сняг — под него има и други, които се пропукват под тежестта ни.

Настигам спътницата си.

Вървим бавно по открито поле към къщите, които като че ли чезнат.

Аз съм сравнително добре облечен за този студ със своите дънки и суитшърт, но Аманда не може да се похвали със същото в своята червена пола, черен пуловер и ниски обувки.

Почти през целия си живот съм живял в Средния запад и студ като този ми е непознат. Ушите и бузите ми са пред замръзване и започвам да губя чувствителност в ръцете.

Брули ни силен вятър, а снегът се усилва толкова много, че прилича на яростно разклатен снежен глобус.

Газим преспите, движим се колкото се може по-бързо, но те стават все по-дълбоки и е все по-трудно да се върви през тях.

Бузите на Аманда са посинели.

Направо се тресе от студ.

Косата й е заснежена.

— Трябва да се върнем — казвам през тракащи зъби.

Вятърът е станал оглушителен.

Аманда ме поглежда объркана, но разбира какво казвам и кима.

Поглеждам назад, но кутията я няма.

Страхът ми се надига отново.

Снегът вали на една страна и къщите в далечината са изчезнали.

Накъдето и да погледнем, картината е все една и съща.

Аманда постоянно движи главата си нагоре-надолу, а аз стискам ръце в юмруци в опит да вкарам топла кръв в пръстите си, но това определено е загубена битка. Конецът на безименния ми пръст е покрит с лед.

Започва да ми става трудно да мисля.

Треса се от студ.

Прецакани сме.

Не е просто студено. Много под нулата е.

Смъртоносно студено.

Нямам представа колко сме се отдалечили от кутията.

Има ли значение въобще, след като не знаем къде е?

Студът ще ни убие след няколко минути.

Трябва да продължаваме да се движим.

Погледът на Аманда е много отнесен. Чудя се дали не е в състояние на шок.

Голите й крака са в пряк контакт със снега.

— Боли — казва тя.

Навеждам се и я вземам на ръце. Затътрям се през бурята. Аманда се притиска силно в мен, а цялото й тяло се тресе.

Намираме се във вихър от вятър, сняг и убийствен студ и всичко изглежда по абсолютно един и същ начин. Ако не гледам в краката си, ми се завива свят.

Осъзнавам, че сме на път да умрем.

Въпреки това продължавам напред.

Крачка след крачка. Лицето ми гори от студа, ръцете ме болят от тежестта на Аманда, а краката ми са в ужасно състояние заради снега, който влиза в обувките ми.

Минават няколко минути. Снегът се усилва, а студът започва да хапе по-силно.

Аманда бълнува.

Не мога да продължавам така.

Не мога да продължавам да вървя.

Не мога да продължавам да я държа.

Скоро — съвсем скоро — трябва да спра. Ще седна в снега, прегърнал тази жена, която едва познавам, и двамата ще замръзнем заедно до смърт в този ужасен свят, който дори не е нашият.

Мисля си за семейството си.

Няма да ги видя повече. Опитвам се да осмисля какво точно означава това и крехкият ми контрол над страха най-накрая се пречупва…

Пред нас има къща.

Или по-скоро втори етаж от такава, защото първият е изцяло скрит под снега, който се пресяга към трио от прозорци на покрива.

— Аманда.

Очите й са затворени.

— Аманда!

Отваря ги. Едва.

— Остани с мен.

Оставям я в снега до покрива, отивам до средния прозорец и го сритвам с крак.

Разчиствам всички остри стъкла, хващам Аманда под мишниците и я издърпвам в детска стая — така като гледам, е принадлежала на малко момиченце.

Има плюшени играчки.

Дървена кукленска къща.

Принадлежности на принцеса.

Фенерче „Барби“ на шкафчето до леглото.

Издърпвам Аманда навътре в стаята, за да не може влизащият през прозореца сняг да я достигне. Вземам фенерчето и излизам през вратата. Озовавам се в коридор.

— Ало? — провиквам се.

Къщата поглъща повика ми и не отвръща по никакъв начин.

Всички стаи на втория етаж са празни. В повечето от тях мебелите са махнати.

Включвам фенерчето и слизам надолу по стълбището.

Батериите са слаби. Лъчът не осветява кой знае какво.

Преодолявам последното стъпало и минавам покрай вратата на помещение, което някога е било трапезария. Прозорците са заковани с дъски, за да поддържат стъклото в борбата му с напиращия сняг. Върху останките от масата за хранене лежи брадва — тя е била нацепена на подпалки.

Минавам през врата, която ме отвежда в по-малко помещение.

Слабата светлина от фенерчето осветява диван.

Два фотьойла, чиято кожа е почти изцяло махната.

Телевизор, поставен върху камина, пълна с пепел.

Кутия със свещи.

Купчина книги.

На пода в близост до камината има оставени спални чували, одеяла и възглавници. В тях има хора.

Мъж.

Жена.

Две момчета тийнейджъри.

Младо момиче.

Очите им са затворени.

Не помръдват.

Лицата им са сини и изтощени.

Върху гърдите на жената, стисната в почернелите й пръсти, лежи снимка на семейството в оранжерията в Линкълн Парк в едни по-добри времена.

До огнището има кутия кибрит, купчина вестници и подпалки, направени от дървена кутия за ножове.

Втора врата, която извежда от дневната, ме води в кухнята. Хладилникът е отворен и празен, както и шкафовете. Плотовете са пълни с празни консервени кутии.

Млечна царевица.

Червен боб.

Черен боб.

Цели белени домати.

Супи.

Праскови.

Все неща, които пълнят задните части на шкафовете и често срокът им на годност минава от човешка немарливост.

Дори бурканите с подправки са облизани — горчица, майонеза, желета.

Зад претъпкания кош с боклук забелязвам замръзнала локва кръв и скелет — малък, котешки — оглозган до кокал.

Тези хора не са умрели от студ.

Умрели са от глад.

* * *

Огнените пламъци се отразяват в стените на дневната. Лежа гол в спален чувал, който е напъхан в друг, и съм завит с одеяла.

Аманда се размразява до мен в свои собствени два спални чувала.

Мокрите ни дрехи съхнат на огъня. Достатъчно близо сме до него, за да се наслаждаваме на топлите му ласки.

Бурята вилнее навън, а къщата скърца при по-силните пориви на вятъра.

Аманда е отворила очи.

От известно време е будна. Вече изпихме двете бутилки с вода, напълнихме ги със сняг и ги оставихме до огъня да се разтопи.

— Какво, мислиш, се е случило с хората, които са живели тук? — пита тя.

Истината: извлачих телата им до един кабинет, за да не може да ги види.

Вместо това отговарям:

— Не знам. Може би са отишли някъде на топло?

Аманда се усмихва.

— Лъжец. Не се справяме особено добре с космическия ни кораб.

— Пътят към познанието е трънлив.

Тя си поема дълбоко въздух и го изпуска.

— Аз съм на четиридесет и една. Животът ми не е от най-вълнуващите, но поне си е мой. Имах кариера. Апартамент. Куче. Приятели. Телевизионни предавания, които харесвах. Три пъти излизах с един тип, на име Джон. Пихме вино. — Аманда ме поглежда. — Никога вече няма да видя тези неща, нали?

Не знам как да й отговоря.

— Поне ти имаш някаква цел — продължава тя. — Свят, в който искаш да се прибереш. Аз не мога да се върна в моя. Какво да правя?

Изпепелява ме с поглед.

Напрегнат поглед.

Не мигва дори.

Нямам отговор на въпроса й.

* * *

Следващия път, в който идвам в съзнание, от огъня е останала само жарава. Снегът, закрил прозорците, е пронизван от слънчевите лъчи, които се опитват да влязат вътре.

Дори в къщата е изключително студено.

Изваждам ръка от спалния чувал и опипвам дрехите до камината. С облекчение установявам, че са сухи. Отново прибирам ръката си и се обръщам към Аманда. Тя е вдигнала спалния чувал над лицето си. Дъхът й преминава под формата на пара през него и на повърхността на плата са се образували ледени кристали.

Обличам си дрехите, паля нов огън и държа ръце до пламъците му, за да не ми се вкочанят пръстите.

Оставям Аманда да спи и отивам в трапезарията, където слънцето прониква през снега и ми осигурява достатъчно светлина, за да виждам къде ходя.

Тръгвам нагоре по мрачното стълбище.

По коридора.

Връщам се в момичешката стая, където снегът е покрил по-голямата част от пода.

Минавам през прозореца и присвивам очи на болезнената светлина, която се отразява в бялата покривка и ме ослепява за пет секунди.

Снегът е дълбок до кръста.

Небето е перфектно синьо.

Не се чуват птици.

Не забелязвам някакви признаци на живот.

Вятърът е утихнал напълно. Следите ни са изчезнали. Всичко е спокойно и тихо.

Температурата сигурно е много под нулата, защото дори на греещото слънце никак не ми е топло.

Над квартала лумва хоризонтът на Чикаго — кулите му са покрити със сняг и лед и блестят на слънчевата светлина.

Бял град.

Леден свят.

От другата страна на улицата забелязвам откритото поле, където едва не замръзнахме до смърт вчера. Няма следа от кутията.

* * *

Връщам се обратно в къщата и намирам Аманда будна, седнала до камината и увила спалния чувал и одеялата около себе си.

Отивам в кухнята и намирам прибори.

После отварям раницата и изваждам два пакета с храна.

Студени са, но много вкусни.

Ядем с огромен апетит.

— Намери ли кутията? — пита Аманда.

— Не, мисля, че е заровена под снега.

— Чудесно. — Поглежда ме и после отново се обръща към огъня. — Не знам дали да ти се сърдя, или да съм ти благодарна.

— За какво говориш?

— Докато беше горе, се наложи да използвам тоалетната. Натъкнах се на кабинета.

— Значи си ги видяла.

— Умрели са от глад, нали? Преди да им свършат дървата.

— Така изглежда.

Докато гледам пламъците, ми хрумва нещо.

Идея.

Започна да се заражда, докато бях навън. Гледах полето и си мислех как почти не умряхме в онази виелица.

— Помниш ли какво ми каза за коридора? — питам аз. — Как имаш чувството, че си хваната в капана на виелица?

Аманда спира да се храни и ме поглежда.

— Вратите в коридора са връзки към безкраен брой паралелни светове, нали? Ами ако ние сме тези, които определят тези връзки?

— Как?

— Може би е като сън, в който някак си избираме тези специфични светове?

— Искаш да ми кажеш, че от безброй реалности аз целенасочено съм избрала точно тази дупка?

— Не целенасочено. Може би е отражение на чувствата, които си изпитвала в момента на отварянето на вратата.

Аманда изяжда последната хапка храна и хвърля празния пакет в огъня.

— Помисли за първия свят, който видяхме — казвам аз. — За разрушения Чикаго и сгромолясващите се около нас сгради. Какво беше емоционалното ни състояние, когато се озовахме пред този паркинг?

— Страх. Ужас. Отчаяние. О, господи, Джейсън.

— Какво?

— Преди да отворим вратата към хангара, където другите ни версии бяха заловени, ти спомена, че това нещо може да се е случило.

— Така ли?

— Разправяше ми за идеята за мултивселената и че всичко, което може да се случи, ще се случи. Каза, че някъде съществуват наши версии, които така и не са стигнали до кутията. Малко по-късно отвори врата и видяхме точно този сценарий да се разиграва пред погледите ни.

По гърба ми преминават ледени тръпки.

— През цялото време се чудехме къде са контролите на това чудо…

— А се оказва, че ние сме управлението — довършва Аманда.

— Да. В такъв случай имаме възможността да отидем където си искаме. Включително у дома.

* * *

Рано на следващата сутрин стоим в средата на тихия квартал, потънали до кръста в сняг и треперещи от студ, макар да носим няколко ката зимни дрехи, принадлежали на споминалото се семейство, които намерихме в килера.

В полето пред нас не е останала никаква следа от деня, в който дойдохме. Няма следа и от кутията. Всичко е покрито в гладък и безкраен сняг.

Полето е огромно, а кутията малка.

Шансовете ни да се натъкнем на нея на сляпо са изключително нищожни.

Слънцето едва сега се опитва да се издигне над дърветата и студът е неописуем.

— Какво ще правим, Джейсън? Ще налучкваме? Ще копаем?

Поглеждам отново към полузаровената къща и за един ужасен миг се чудя колко време можем да оцелеем в нея. За колко време ще ни стигнат дървата? Храната? Колко дълго ще издържим, преди да се предадем и загинем като останалите?

Усещам мрачното напрежение в гърдите си — страхът умело си проправя път.

Поемам си дълбоко въздух, но той е толкова студен, че се разкашлям.

Паникьосвам се.

Намирането на кутията ми се струва невъзможно начинание. Прекалено е студено тук.

Не разполагаме с достатъчно време и когато дойде следващата буря и следващата след нея, кутията ще е заровена някъде още по-надълбоко и никога няма да успеем да я намерим.

Освен ако…

Свалям раницата от раменете си, оставям я на снега и я разкопчавам с треперещи пръсти.

— Какво правиш? — пита Аманда.

— Ще изрека една молитва.

След известно време намирам онова, което търся.

Вземам компаса, зарязвам Аманда и раницата и тръгвам през полето.

Тя се опитва да ме догони и ми крещи да я изчакам.

След петнайсет метра се спирам, за да я изчакам.

— Виж това — казвам й и докосвам компаса. — Намираме се в Южно Чикаго, нали? — Посочвам към далечния хоризонт. — Това означава, че магнитният север е натам. Този компас обаче е на друго мнение. Виждаш ли как стрелката сочи на изток към езерото?

Лицето на Аманда грейва.

— Разбира се. Магнитното поле на кутията отблъсква стрелката на компаса от себе си.

Тръгваме да газим в дълбокия сняг.

В средата на полето стрелката се мести от изток на запад.

— Намираме се точно върху нея.

Започвам да копая. Голите ми ръце ме заболяват от снега, но не спирам.

След малко повече от метър стигам до ръба на кутията и продължавам да копая още по-бързо. Издърпвам си ръкавите, за да си предпазя ръцете, които вече не са просто студени, а вкочанени.

Полузамръзналите ми пръсти най-накрая изравят горната част на отворената врата. Извиквам силно и викът ми проехтява в този замръзнал свят.

* * *

Десет минути по-късно отново сме в кутията и изпиваме ампули номер четиридесет и шест и четиридесет и пет.

Аманда пуска таймера на часовника си, изключва лампата, за да пести батериите, и сядаме един до друг в мрака в очакване наркотикът да подейства.

— Не съм смятала, че ще се зарадвам толкова много да видя отново малката ни лайняна спасителна лодка — казва тя.

— Така ли?

Аманда отпуска глава на рамото ми.

— Благодаря ти, Джейсън.

— За какво?

— Че не ме остави да замръзна до смърт там.

— Това означава ли, че сме квит?

Тя се засмива.

— Надявай се. Да не забравяме, че всичко това е по твоя вина.

Много странно изпитание за сетивата е да стоим в пълния мрак и тежката тишина на кутията. Единственото, което чувствам, са студът от метала, който преминава през дрехите ми, и тежестта на облегнатата върху рамото ми глава на Аманда.

— Ти си по-различен от него — заявява тя.

— От кого?

— Моя Джейсън.

— Как?

— По-нежен си. Той е доста твърд характер, най-решителното човешко същество, което познавам.

— Ти ли му беше терапевт?

— Понякога.

— Щастлив ли беше?

Усещам, че обмисля въпроса ми.

— Какво има? — питам аз. — Да не би да заплашвам конфиденциалността на отношенията доктор — пациент?

— Технически погледнато, двамата сте един и същ човек. Но определено това е нещо ново за мен. Не. Не бих казала, че беше щастлив. Той живееше високоинтелектуален живот, но определено не беше особено интересен. Само работеше. През последните пет години нямаше друг живот освен този в лабораторията. На практика живееше там.

— Искам да знаеш, че твоят Джейсън е онзи, който ми причини това. Тук съм, защото преди няколко нощи, докато се прибирах, някой ме отвлече, като ме заплаши с пистолет. Отведе ме в една изоставена електроцентрала, упои ме, зададе ми един куп въпроси за живота ми и за изборите, които съм направил. Пита ме дали съм щастлив. Дали бих променил някои от решенията си. Спомените ми се завръщат сега. След това се събудих в лабораторията ви. В света ви. Мисля, че вашият Джейсън ми стори всичко това.

— Според теб е влязъл в кутията, някак си е намерил твоя свят и теб и е заел мястото ти?

— Смяташ ли, че е способен на такова нещо?

— Не знам. Това е лудост.

— Кой друг би ми сторил подобно нещо?

Аманда не отговаря известно време.

— Джейсън беше обсебен от изборите, които не беше направил — казва най-накрая тя. — През цялото време говореше на тази тема.

Усещам как гневът ми се завръща обратно.

— Една част от мен продължава да отказва да повярва на това — обяснявам аз. — Все пак ако искаше да живее на мое място, просто можеше да ме убие. Вместо това си направи труда да ме инжектира не само с ампулата, но и с кетамин, който ме изпрати в безсъзнание и замъгли спомените ми от кутията и стореното от него. След това буквално ме изпрати в неговия свят. Защо?

— В интерес на истината, във всичко това има логика.

— Мислиш ли?

— Той не е чудовище. Ако ти е сторил това, някак си е искал да го оправдае. Така добрите хора оправдават поведението си. Ти известен физик ли си в твоя свят?

— Не, преподавам в посредствен университет.

— Богат ли си?

— Ако говорим в професионално и финансово отношение, не мога да стъпя на малкия пръст на вашия Джейсън.

— Ето на̀. В неговите очи той ти дава шанса на живота ти. Той иска да извърви пътя, по който не е вървял. Защо да не го стори? Не казвам, че е правилно. Просто така един добър човек върши нещо ужасно, без да го осъзнава. Това се нарича Човешко поведение сто и едно.

Вероятно Аманда усеща надигащия се в мен гняв, защото продължава:

— Джейсън, не можеш да си позволиш лукса да полудееш сега. След минута се връщаме в коридора. Ние сме управлението. Сам го каза. Нали?

— Да.

— Ако наистина е така и емоционалното ни състояние някак си избира тези светове, на какво място ще ни отведат яростта и ревността ти? Не бива да сдържаш подобна енергия в себе си, докато отваряш нова врата. Трябва да намериш начин да се успокоиш.

Усещам как наркотикът започва да действа. Мускулите ми се отпускат.

За момент гневът ми се влива в реката на спокойствието и се разтваря в нея. Бих дал всичко, за да може това чувство да продължи завинаги и да ме отнесе на другия бряг.

Аманда включва лампата и виждам, че перпендикулярните на вратата стени са изчезнали.

Поглеждам кожената чанта, в която се намират останалите ни ампули, и си мисля: Ако задникът, който ми стори това, е разбрал как да управлява кутията, значи и аз мога.

Аманда ме поглежда на синята светлина.

— Остават ни четиридесет и четири ампули — казвам аз. — Имаме двайсет и два шанса да поправим нещата. Колко взе другият Джейсън със себе си в кутията?

— Сто.

По дяволите.

Усещам първите наченки на паника, но въпреки това се усмихвам.

— Предполагам, че сме късметлии, че съм по-умен от него, нали?

Аманда се изсмива, става на крака и ми предлага ръката си, за да видя часовника.

— Имаме един час — съобщава тя. — Готов ли си да го направим?

— Абсолютно.