Блейк Крауч
Тъмна материя (11)

11

Оставащи ампули: 32

Съществува теория в естетиката, която се нарича „Зловещата долина“. Тя се състои във факта, че когато нещо изглежда почти като човешко същество — манекен или хуманоиден робот — създава отвращение в наблюдателя, защото прилича много на човек, и същевременно създава усещането за нещо познато и чуждо.

Психологическият ефект е същият, докато вървя по улиците на Чикаго, който е почти моят град. Той е поредният апокалиптичен кошмар. Занемарените сгради и изоставените постройки нямат нищо общо с града, който познавам до болка. Имената на улиците са различни. Кафенето, от което всяка сутрин си купувам кафе със соя, сега е бутиков магазин за вино. А къщата ми на Елинор стрийт 44 е обитавана от непознати.

* * *

Това е четвъртата версия на Чикаго, която посещаваме, откакто напуснахме онзи град на болести и смърт. Всяка от тях е като тази — почти моята е.

Нощта бавно се спуска и тъй като сме приели четири дози от наркотика една след друга, решаваме да не се връщаме в кутията.

Отсядаме в същия хотел в Логан Скуеър, в който си наех стая, докато бях в света на Аманда.

Неоновият знак е червен, а не зелен, но името е същото — хотел „Роял“. Мястото отново е странно и старомодно, но по хиляди различни начини.

Стаята ни разполага с две двойни легла и също като последната, която наех тук, е с изглед към улицата.

Оставям найлоновите торби с тоалетните ни принадлежности и евтините дрехи, които си купихме от оказион, на скрина до телевизора.

В друга ситуация бих се оплакал, че стаята мирише на провалил се в опитите си да прикрие миризмата на мухъл препарат, но не и сега.

Имам чувството, че тази вечер сме отседнали на най-луксозното място в света.

Свалям си суитшърта и тениската.

— Толкова съм мръсен, че дори нямам мнение за това място.

Хвърлям дрехите си в коша за боклук.

Аманда се засмива.

— Не искаш да се състезаваш на „Кой е по-противен“ с мен.

— Изненадах се, че ни дадоха стая.

— Това може да ти подскаже достатъчно за качеството на хотела, в който се намираме.

Отивам до прозореца и дърпам завесата.

Ранна вечер е.

Вали.

Знакът на хотела осветява стаята ни в неоново червено. Не знам коя дата сме.

— Банята е изцяло твоя — заявявам аз.

Аманда изважда нещата си от найлоновата торба. След малко пуска душа и нежният му шепот се разнася наоколо.

— О, господи, трябва да си вземеш душ, Джейсън! — провиква се тя. — Нямаш си представа колко е хубаво!

Прекалено съм мръсен, за да легна на леглото, затова сядам на килима до радиатора и оставям топлината му да ме залее, докато гледам потъмняващото небе навън.

* * *

Възползвам се от съвета на Аманда и си вземам душ.

Стените са запотени и по тях се стича вода.

Топлината прави чудеса с гърба ми, който ме боли заради спането в кутията.

Докато се бръсна, ме заливат въпроси за идентичността ми.

В университета „Лейкмонт“ няма професор по физика на име Джейсън Десън, или в някое от другите местни учебни заведения. Не мога да спра да се чудя дали не живея някъде другаде.

В някой друг град.

В друга страна.

Вероятно под друго име, с друга жена и различна работа.

Ако наистина е така и прекарвам дните си под повредени коли в автосервиз или съм строителен работник вместо преподавател по физика, все още ли съм същият човек?

На фундаментално ниво?

Ако премахнем всички тези подробности от личността и начина на живот на един човек, какви са основните компоненти, които го изграждат като такъв?

След час излизам от банята. Чист съм за първи път от дни. Облечен съм в дънки, карирана риза и стар чифт обувки „Тимбърленд“. С половин размер са ми по-големи, но съм компенсирал разликата с помощта на вълнени чорапи.

Аманда ме оглежда преценяващо.

— Ставаш — казва ми тя.

— И ти не си за изхвърляне.

Нейният тоалет се състои от черни дънки, ботуши, бяла риза и черно кожено яке, което все още вони на цигарите на предишния собственик.

Аманда лежи на леглото и гледа някакво телевизионно шоу, което не разпознавам.

Поглежда ме сериозно.

— Знаеш ли за какво си мисля?

— За какво?

— Бутилка вино. Огромно количество храна. Всеки десерт от менюто. Не съм била толкова слаба от университета.

— Мултивселенска диета.

Аманда се засмива и смехът й е музика за ушите ми.

* * *

Разхождаме се двайсет минути под дъжда, защото искам да разбера дали някой от любимите ми ресторанти все още съществува в този свят.

Съществува. Чувството е като да се натъкнеш на приятел в друг град.

Мястото е уютно и хипстърско и е приятен рефрен към този стар чикагски квартал.

Чакането за маса е дълго, затова се навъртаме край бара, докато не се освобождават две места до напръскан от дъжда прозорец.

Поръчваме си коктейли.

После вино.

Хиляди малки чинии, които продължават да идват.

Алкохолът ни замайва приятно главите и разговорът ни се придържа предимно към настоящия момент.

Обсъждаме храната.

Колко е приятно да си на сухо и топло.

Никой от нас дори не споменава кутията.

Аманда ми казва, че приличам на дървар.

А аз й връщам жеста, като й обяснявам, че е същинска рокерка.

И двамата се смеем прекалено силно, но имаме нужда точно от това.

Преди да посети тоалетната, ме пита:

— Няма да мърдаш от тук, нали?

— Не.

Въпреки уверението ми, постоянно се обръща назад. Докато не се скрива зад бара.

Останал сам, усещам колко непоносим е този обикновен момент. Оглеждам ресторанта и лицата на посетителите и сервитьорите. Двайсетина шумни разговора се смесват в безсмислено боботене.

Какво ли щеше да стане, ако хората знаеха това, което знам аз?

* * *

Докато вървим към хотела, навън е станало по-студено и по-влажно.

По пътя виждам светещия знак на любимия ми местен бар „Вилидж Тап“.

— Искаш ли да пийнем по нещо? — питам аз.

Достатъчно късно е и заведението не е претъпкано. Сядаме на бара. Барманът е застанал зад тъчскрийна на касовия си апарат и вероятно издава касова бележка на някого.

Най-накрая ни вижда и идва при нас. Първо поглежда Аманда, а после и мен.

Това е Мат. Сервирал ми е хиляди питиета в живота ми, сервира на мен и Раян Холдър през последната вечер в моя свят.

Сега обаче не дава признаци да ме е познал. На лицето му е изписано любезно и незаинтересовано изражение.

— Какво да ви донеса, приятели?

Аманда си поръчва вино.

Аз — бира.

Докато налива, се навеждам над спътницата си и й прошепвам:

— Познавам бармана. Той обаче не ме разпознава.

— Какво имаш предвид? Как така го познаваш?

— Това е любимият ми бар.

— Не, не е. А и той не те познава. Какво очакваш?

— Просто ми е странно. Това място изглежда точно както трябва.

Мат ни носи питиетата.

— Искате ли да ви отворя сметка?

Нямам кредитна карта, нито документ за самоличност. Разполагам единствено с пачка с пари във вътрешния джоб на якето ми, точно до останалите ни ампули.

— Ще платя в брой. — Бъркам за парите. — Аз съм Джейсън, между другото.

— Мат.

— Харесва ми мястото. Твое ли е?

— Да.

Изглежда, хич не му пука какво мисля за бара и това ме кара да се чувствам неприятно. Аманда усеща това. Когато Мат ни оставя насаме, тя вдига чашата си с вино и я удря в бирата ми.

— За хубавата храна, топлото легло и факта, че все още сме живи.

* * *

Връщаме се в хотелската стая, гасим лампата и се събличаме на тъмно. Наясно съм, че съм изгубил всякаква обективност относно стаята ни, защото леглото е прекрасно.

— Заключи ли вратата? — пита Аманда от своето легло.

— Да.

Затварям очи. Дъждът трака приятно по перваза на прозореца. От време на време някоя кола минава по мократа улица отвън.

— Вечерта беше чудесна — казва Аманда.

— Така е. Кутията не ми липсва, но ми е странно да съм далече от нея.

— Не знам за теб, но започвам да приемам стария си свят като някакъв призрак. Знаеш как е, когато една мечта се отдалечава все повече и повече от теб, нали? Губи своята привлекателност, настоятелност и логика. Емоционалната ти връзка с нея избледнява.

— Смяташ ли, че някога ще го забравиш напълно? — питам аз. — Твоя свят?

— Не знам. Но си мисля, че ще дойде момент, в който вече няма да ми се струва истински. Защото не е. Единственото истинско нещо в момента е този град, в който се намираме. Тази стая. Това легло. Ти и аз.

* * *

В средата на нощта усещам, че Аманда е до мен.

Това въобще не е нещо ново. Спали сме много пъти един до друг в кутията. Телата ни са били притиснати едно в друго в мрака.

Единствената разлика сега е, че не носим никакви дрехи освен бельото си и допирът на кожата й е изключително мек и приятен.

През завесите се промъква неонова светлина.

Тя взема ръката ми и я слага върху тялото си.

Обръща се към мен и ме поглежда.

— Ти си по-добър човек от него.

— От кого?

— От Джейсън, когото познавам.

— Надявам се да съм. Господи.

Усмихвам се, за да допълня шегата. Аманда ме гледа с големите си очи. Напоследък се гледаме доста, но сега има нещо различно в погледа й.

В него има връзка, която става все по-силна с всеки изминал ден.

Ако се приближа дори със сантиметър по-близо до нея, ще го направим.

Няма никакво съмнение.

Ако я целуна и спим заедно, може би ще изпитам вина и ще съжаля, или ще осъзная, че тя също може да ме направи щастлив.

Някоя моя версия определено я е целунала в този момент.

Някоя моя версия знае отговора.

Но това няма да съм аз.

— Ако искаш да се върна на леглото си, просто кажи.

— Не искам да го правиш, но трябва — отвръщам аз.

* * *

Оставащи ампули: 24

Вчера видях себе си в кампуса на „Лейкмонт“ в един свят, в който Даниела е умряла — според некролога, който намерих в интернет — на трийсет и три години от мозъчен тумор.

Днес е прекрасен следобед в друга версия на Чикаго, в която Джейсън Десън е умрял преди две години в автомобилна катастрофа.

Влизам в художествена галерия в Бъктаун и се опитвам да не поглеждам жената зад бюрото, чието лице е заровено в някаква книга. Вместо това се насочвам към покритите с маслени картини стени, чиято основна тема е езерото Мичиган.

През всеки сезон.

Във всеки цвят.

По всяко време на деня.

— Кажете ми, ако мога да ви помогна с нещо — провиква се жената, без да вдига поглед от книгата си.

— Вие ли сте художничката?

Тя оставя книгата и става от бюрото.

Идва при мен.

Не съм бил толкова близо до версия на Даниела от онази нощ, в която й помогнах да умре. Зашеметяваща е — прилепнали дънки и черна тениска, опръскана с акрилна боя.

— Да, аз съм. Даниела Варгас.

Очевидно не ме познава, нито ме е виждала някога. Предполагам, че не сме се срещали в този свят.

— Джейсън Десън.

Двамата се ръкуваме. Това е нейната ръка — груба, силна и способна — ръката на художник. По ноктите й има боя. Все още си спомням какво е да ги усещам по гърба си.

— Невероятни са — казвам аз.

— Благодаря ви.

— Харесва ми фокусирането върху темата.

— Започнах да рисувам езерото преди три години. Трудно е да се изобразява през всеки един сезон. — Посочва ми картината, пред която стоим. — Тази беше един от първите ми опити. Джунуей Бийч през август. През ясните дни в края на лятото водата приема един луминесцентен зеленикавосин, почти тропически цвят. — Даниела се премества пред друга картина. — След това идва ден като този през октомври, с всичките му облаци, които карат водата да изглежда сива. Много ми харесва, защото езерото и небето се сливат в едно цяло.

— Имате ли любим сезон? — питам аз.

— Зимата.

— Наистина?

— Най-разнообразен е и изгревите са невероятни. Когато езерото замръзна миналата година, нарисувах едни от най-добрите си картини.

— Как работите? En plein air^[1] или…

— Предимно от снимки. Понякога през лятото разпъвам триножника си на брега, но обичам студиото си толкова много, че рядко рисувам другаде.

Разговорът зацикля.

Даниела поглежда към бюрото си.

Вероятно желае да се върне в компанията на книгата си.

Сигурно вече ме е преценила благодарение на избелелите ми дънки и ризата ми втора употреба и е осъзнала, че няма да купя нищо.

— Това вашата галерия ли е? — питам, макар вече да знам отговора.

Просто искам да слушам гласа й.

Искам този момент да продължи колкото се може по-дълго.

— Всъщност е съвместна, но тъй като този месец са изложени мои произведения, аз съм отговорна да пазя крепостта.

Даниела се усмихва.

Любезно.

Обръща се.

— Ако мога да направя нещо за…

— Просто си мислех колко сте талантлива.

— О, много мило от ваша страна. Благодаря ви.

— Съпругата ми също е художничка.

— Местна ли е?

— Да.

— Как се казва?

— Ами, хм, вероятно няма да сте чували за нея, а и вече не сме заедно, така че…

— Съжалявам.

Докосвам конеца, който, въпреки всичко преживяно, все още е завързан за безименния ми пръст.

— Не че не сме заедно, просто…

Не довършвам изречението си, защото искам тя да ме помоли да го сторя. Да покаже някакъв интерес, да спре да гледа на мен като на непознат, защото не сме такива.

Създадохме семейство.

Имаме син.

Целувал съм всеки сантиметър от тялото ти.

Плакал съм и съм се смял с теб.

Как е възможно нещо толкова силно в един от световете да не се пренесе и в другия?

Поглеждам очите на Даниела, но не намирам любов в тях. Просто ме гледа с леко неудобство. Иска да си вървя.

— Какво ще кажете да пием по кафе? — питам аз.

Тя се усмихва.

Вече се чувства много неудобно.

— Имам предвид, след като приключите, когато и да е това.

Ако каже „да“, Аманда ще ме убие. Вече закъснявам за срещата ни в хотела. Трябва да се върнем в кутията този следобед.

Но Даниела няма намерение да каже „да“.

Прехапва устната си, както прави винаги когато е нервна. Без съмнение, се опитва да измисли някакво оправдание, което да е различно от неприятното и егоунищожително „не“. Усещам, че всеки момент ще ме отреже.

— Знаете ли какво? Забравете. Съжалявам. Поставих ви в неудобно положение.

Мамка му.

Иде ми да пукна.

Едно е да те отреже някаква непозната.

Съвсем друго е да го стори майката на детето ти.

— Просто ще си вървя.

Тръгвам към вратата.

Даниела не се опитва да ме спре.

* * *

Оставащи ампули: 16

Във всяка версия на Чикаго, в която попадаме през последната седмица, дърветата са все по-скелетоподобни, а листата им са опадали по земята и са се превърнали в мокър килим. Сядам на една пейка от другата страна на улицата пред къщата ми. Облечен съм добре, за да се предпазя от сутрешния студ, в едно палто втора употреба, което си купих вчера за дванайсет долара с валута от друг свят. Мирише на нафталин.

Оставих Аманда в хотела да пише в бележника си.

Излъгах я, като й казах, че отивам на разходка, за да си прочистя главата и да си купя кафе.

Виждам се как излизам през предната врата, слизам бързо по стълбите и се насочвам към Ел, където ще хвана влака за Еванстън и „Лейкмонт“. Нося слушалки — вероятно слушам някой подкаст — някоя научна лекция или епизод от радиопрограмата „Американският живот“.

Според „Трибюн“ днес е 30 октомври, почти месец е минал, откакто бях отвлечен от собствения си свят.

Имам чувството, че пътувам с кутията от години.

Не помня в колко версии на Чикаго съм бил досега.

Всички започват да се преливат в съзнанието ми.

Тази е най-близката до моята реалност, но не е тя. Чарли посещава частно училище, а Даниела работи като графичен дизайнер.

Докато седя тук, осъзнавам, че винаги съм гледал на раждането на Чарли и решението ми да създам семейство с Даниела като на събитието, което е определило траекторията на животите ни далече от успешните кариери, към които се бяхме насочили.

Но това е доста опростено представяне на фактите.

Да, Джейсън 2 беше изоставил Даниела и Чарли и беше постигнал небивал успех. Само че съществуват милиони мои версии, които бяха сторили същото, но не бяха създали кутията.

Имаше светове, в които бях зарязал Даниела и въпреки това не бяхме постигнали нищо в живота.

Или пък други, в които бяхме постигнали среден успех, но не бяхме станали световноизвестни.

Също така съществуваха светове, в които бях останал и Чарли се беше родил, но нещата не се бяха стекли по най-добрия начин.

Светове, в които връзката ни не беше протекла особено добре.

В които бях зарязал семейството си.

Или Даниела го беше сторила.

Или пък имахме много проблеми, но продължавахме, без да се обичаме и да ни пука един за друг, заради благополучието на сина ни.

Ако аз представлявах връхната точка в семейния успех от всички версии на Джейсън Десън, то Джейсън 2 представляваше професионалният и креативният апогей. Двамата бяхме противоположните полюси на един и същ човек. Предполагам, че не е било съвпадение, че е намерил точно мен, предвид безбройните възможности.

Макар той да беше постигнал пълен професионален успех, семейният живот му беше коренно непознат, както неговият живот на мен.

Всичко това доказваше, че самоличността ми не е двойствена.

Беше многоаспектна.

Осъзнавам, че най-накрая мога да се отърва от съжалението, че не съм поел по този път, защото той не е инверсия на онова, което съм постигнал. Той е една безкрайно разклоняваща се система, която представлява всички пермутации на живота ми между противоположностите на Джейсън 2 и мен.

Бъркам в джоба си и изваждам мобилен телефон с предплатена услуга, който закупих за 50 долара — пари, които можеха да нахранят двама ни с Аманда още един ден или да ни осигурят евтин мотел за още една нощ.

Разгъвам сгънатия лист от телефонния указател и набирам номера.

Има нещо много самотно в това място, което прилича на дома ми.

От пейката, на която съм седнал, виждам стаята на втория етаж, която предполагам, че служи за домашен кабинет на Даниела. Щорите са отворени, а тя е седнала с гръб към мен и гледа огромен монитор.

Вдига слушалка без кабел и поглежда дисплея.

Не разпознава номера.

Моля те отговори.

Оставя телефона.

Чувам собствения си глас да казва:

— Свързахте се със семейство Десън. Не можем да приемем обаждането ви, но ако…

Затварям преди сигнала.

Обаждам се отново.

Този път Даниела вдига и отговаря преди второто позвъняване.

— Ало?

За момент не казвам нищо.

Защото гласът ми е изчезнал.

— Ало?

— Здрасти.

— Джейсън?

— Да.

— Какъв е този номер, от който ми се обаждаш?

Подозирах, че ще ме попита точно това.

— На телефона ми му падна батерията — отговарям аз, — затова заех апарата на една жена от влака.

— Всичко наред ли е?

— Как си тази сутрин? — питам аз.

— Добре. Току-що те изпратих, глупчо.

— Знам.

Даниела започва да се върти на стола си пред бюрото.

— Значи, толкова много ти се е искало да говориш с мен, че си заел телефона на някаква непозната?

— В интерес на истината направих точно така.

— Сладък си.

Просто си седя и поглъщам гласа й.

— Даниела?

— Да?

— Наистина ми липсваш.

— Какво има, Джейсън?

— Нищо.

— Звучиш странно. Кажи ми какво става.

— Докато си вървях към Ел, просто ми дойде на ума.

— Какво?

— Приемам моментите с теб за даденост. Излизам през вратата, за да отида на работа, и вече съм започнал да мисля за деня си, за лекцията, която ми предстои… както и да е, просто… когато се качих на влака, осъзнах колко много те обичам. Колко много означаваш за мен. Защото човек никога не знае.

— Какво?

— Кога всичко това може да му бъде отнето. Както и да е, опитах се да ти се обадя, но батерията на телефона ми падна.

За един дълъг момент от другата страна на линията се чува само тишина.

— Даниела?

— Тук съм. Изпитвам същото към теб. Знаеш го, нали?

Затварям очи и се противопоставям на емоцията.

Мисля си как мога просто да прекося улицата и да отида при нея.

Толкова съм изгубен, любима.

Даниела става от стола и отива до прозореца. Облечена е в дълъг пуловер в цвят на сметана, който пада върху йога панталона й. Косата й е вдигната, а в ръката си държи чаша, която според мен е пълна с чай от местния магазин.

Държи се за корема, който е закръглен.

Чарли ще става батко.

Усмихвам се през сълзите и се чудя какво ли е мнението му за това.

Моят Чарли няма брат или сестра.

— Джейсън, сигурен ли си, че всичко е наред?

— Да.

— Добре, виж, имам краен срок за работата си за този клиент, затова…

— Трябва да вървиш.

— Така е.

Не искам да го прави. Искам да слушам гласа й.

— Джейсън?

— Да?

— Много те обичам.

— И аз много те обичам. Просто си нямаш представа колко.

— Ще се видим довечера.

Не, ще видиш една много щастлива моя версия, която няма представа какъв голям късметлия е.

Даниела затваря.

Връща се на бюрото си.

Прибирам телефона обратно в джоба си и потрепервам. Мислите ми се гонят лудешки към мрачни фантазии.

Представям си как влакът, с който ходя на работа, дерайлира.

Тялото ми е премазано жестоко.

Или никога не е намерено.

Представям си как заемам мястото му.

Този свят не е моят, но много прилича на него.

* * *

Вечер е, а аз още седя на пейката на Елинор стрийт срещу къщата, която не е моята, и гледам как съседите се прибират от работа и училище.

Истинско чудо е да има при кого да се прибираш всеки ден.

Да бъдеш обичан.

Да бъдеш очакван.

Смятах, че съм оценявал всеки момент, но докато седя тук в студа, осъзнавам, че съм приемал всичко за даденост. Защо ли? Защото, докато всичко не отиде по дяволите, нямах представа какво точно имам и колко перфектно е било то.

Небето потъмнява.

Къщите в квартала просветват.

Джейсън се прибира у дома.

Не ми е добре.

Не съм ял цял ден.

Не съм пил вода от сутринта.

Сигурно Аманда вече се е поболяла от тревога по мен, вероятно се чуди къде съм, но не мога да си тръгна. Животът ми, или поне някакво негово подобие, се развива точно от другата страна на улицата.

* * *

Полунощ отдавна минава, когато отключвам вратата на хотелската ни стая.

Лампата е включена, а телевизорът гърми.

Аманда става от леглото. Облечена е в тениска и долнището на пижамата си.

Затварям внимателно вратата зад мен.

— Съжалявам — казвам.

— Ти си задник.

— Имах лош ден.

— Ти си имал лош ден.

— Аманда…

Тя ми се нахвърля, започва да ме удря с юмруци и ме блъска във вратата.

— Помислих си, че си ме оставил. После се притесних, че нещо ти се е случило. Нямаше как да се свържа с теб. Обаждах се във всички болници и им давах описанието ти.

— Не бих те оставил.

— Откъде да знам? Изплаши ме!

— Съжалявам, Аманда.

— Къде беше?

Приклещила ме е до вратата.

— Просто цял ден стоях на пейката срещу къщата ми.

— Цял ден? Защо?

— Не знам.

— Това не е твоят дом, Джейсън. Това не е твоето семейство.

— Наясно съм.

— Наистина ли?

— Също така проследих Даниела и Джейсън до ресторанта, в който отидоха да вечерят.

— Какво имаш предвид?

— Просто стоях пред него и ги наблюдавах.

Изпитвам срам, докато изричам това.

Минавам покрай Аманда и сядам на края на леглото си.

Тя идва и застава пред мен.

— След това отидоха на кино — продължавам да обяснявам. — Последвах ги вътре. Седнах зад тях.

— О, Джейсън.

— Направих още нещо глупаво.

— Какво?

— Използвах част от парите ни, за да купя телефон.

— Защо си го направил?

— За да се обадя на Даниела и да се престоря на нейния Джейсън.

Очаквам Аманда да избухне отново, но вместо това тя се приближава още по-близо до мен, прегръща ме през врата и целува горната част на главата ми.

— Стани — нарежда ми тя.

— Защо.

— Просто го направи.

Ставам.

Разкопчава якето ми и ми помага да го съблека. След това ме бута да седна отново на леглото и коленичи.

Отвързва ботите ми.

Сваля ги от краката ми и ги захвърля в ъгъла.

— За първи път си мисля, че разбирам Джейсън от твоя свят. Минават ми някои доста шантави мисли.

— Мозъците ни не са създадени, за да се справят с това. Да видиш толкова много различни версии на съпругата си… дори не мога да си го представя.

— Вероятно ме е следил със седмици. На работа. На вечери с Даниела. Вероятно е седял на същата тази пейка и ни е наблюдавал. Представял си е, че ме няма. Знаеш ли почти какво направих тази вечер?

— Какво?

Аманда изглежда притеснена от онова, което ще чуе.

— Вероятно държат резервния ключ на същото място, на което и ние. Тръгнах си от киното по-рано. Смятах да намеря ключа и да вляза в къщата. Исках да се скрия в килера, откъдето да ги наблюдавам. Да ги гледам как спят. Извратено е, знам. Наясно съм също така, че твоят Джейсън сигурно е бил в къщата ми много пъти преди нощта, в която се е престрашил да открадне живота ми.

— Но не си го направил.

— Не.

— Защото си свестен човек.

— Не се чувствам много свестен точно сега.

Лягам на леглото и се втренчвам в тавана на тази хотелска стая, която във всичките си незначителни пермутации се е превърнала в наш втори дом след кутията.

Аманда пропълзява на леглото до мен.

— Това не работи, Джейсън.

— Какво имаш предвид?

— Просто се въртим в кръг.

— Не съм съгласен. Виж откъде започнахме. Помниш ли онзи първи свят със сградите, които рухваха около нас?

— Загубих бройката на всички версии на Чикаго, които сме посетили.

— Приближаваме се до моята…

— Не се приближаваме, Джейсън. Светът, който търсиш, е само едно зрънце пясък на безкраен плаж.

— Това не е вярно.

— Видя да убиват съпругата ти. Видя я да умира от ужасна смърт. В един от световете не те разпозна. Във втори беше омъжена за различен човек. В няколко беше омъжена за най-различни твои версии. Колко още от това можеш да изтърпиш, преди да получиш нервен срив? Не си далеч, с оглед на психическото ти състояние.

— Не става въпрос за това какво мога или не мога да изтърпя. Трябва да намеря моята Даниела.

— Наистина ли? Това ли прави, докато седеше на пейката цял ден? Търсеше съпругата си? Погледни ме. Остават ни шестнайсет ампули. Шансовете ни намаляват.

Главата ме заболява.

Завива ми се свят.

— Джейсън. — Усещам ръцете на Аманда върху лицето си. — Знаеш ли какво е определението за лудост?

— Какво?

— Да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различен резултат.

— Следващия път…

— Какво? Следващия път ще намерим дома ти ли? Как? Ще напишеш нещо ново в бележника си ли? Ще има ли някаква разлика? — Тя слага ръце върху гърдите ми. — Сърцето ти е полудяло. Трябва да се успокоиш.

Аманда се завърта и гаси нощната лампа на шкафчето между леглата.

Ляга до мен, но няма нищо сексуално в допира й.

Главата ми е по-добре, след като оставаме на тъмно.

Единствената светлина в стаята идва от синия неонов знак над прозореца. Късно е и навън не минават много коли.

Сънят пристига и милостиво ме кани в обятията си.

Затварям очи и си мисля за петте бележника, оставени на нощното шкафче. Почти всяка страница е изписана с все по-маниакалния ми почерк. Продължавам да мисля, че ако впиша всяка подробност и съм достатъчно ясен в описването й, най-накрая ще успея да се прибера у дома.

Но все не се получава.

Аманда е права.

Търся зрънце пясък на безкраен плаж.