Стюарт Макбрайд
Студен гранит (12)

12

По обратния път към полицейското управление Логан и Инш се возеха в мълчание. Небето над тях се бе смрачило от буреносните облаци, плъзнали от хоризонт до хоризонт, поглъщащи дневната светлина, превръщайки града в царство на сенките, въпреки че бе едва два следобед. Докато Логан шофираше, светофарите премигваха и жълтите им светлини смрачаваха деня дори още повече.

Разбира се, Инш беше прав: нямаше да намерят изчезналите деца живи. Не и ако ставаше дума за един и същ извършител. Според Изобел се беше възползвал от тях след смъртта.

Логан прекара колата през „Андерсън драйв“ почти на автопилот.

Питър Лъмли поне бе успял да си поживее известно време. Горкият Ричард Ърскин си имаше своята прекалено загрижена за живота му майка. По никакъв начин Логан не можеше да си представи как тя би го завела на почивка в Корфу, Малта или Флорида. Би било прекалено опасно за нейното малко сладурче. Питър бе имал късмета да попадне на свестен втори баща, който да се грижи за него.

— Говориха ли вече с теб от испанската инквизиция? — попита Инш, докато Логан завиваше по кръговото движение в края на „Куийн стрийт“. На огромен гранитен постамент в средата се издигаше статуята на кралица Виктория. Някой беше сложил на главата й пътен конус.

— От Професионални стандарти ли? Не, още не. — Честта все още му предстоеше.

Инш въздъхна.

— Разговаряха с мен тази сутрин. Някакъв нахален чеп в чистичка униформа, който сигурно не е виждал и един ден нормална полицейска работа през живота си, се опита да ми обясни колко било важно да открием как е изтекла информацията към пресата. Сякаш аз не мога да се сетя и сам. Казвам ти, като разбера кой е…

Пред тях неочаквано изскочи мръсен микробус форд и Логан рязко наби спирачките, като не спираше да ругае.

— Я да го спрем този! — кресна радостно Инш. И двамата щяха да се почувстват по-добре, ако за разнообразие превърнеха в ад деня на някой друг.

Смъмриха строго жената зад волана и й наредиха на следващата сутрин да се яви в девет в полицейското управление с всичките си документи. Не бе кой знае какво, но поне беше нещо.

В оперативната стая в управлението все още цареше пълен хаос. Телефоните звъняха неспирно, след като изявлението бе излъчено по радио „Нортсаунд“ и обедните телевизионни новини. Всички големи програми разнищваха историята. Полицията се намираше под светлината на прожекторите и ако Инш не успееше да разреши случая скоро, щяха да му позволят да поиграе със собствената си глава.

Прекараха известно време в преглеждане на местата, където се предполагаше, че са забелязани изчезналите момчета. Голяма част от обажданията щяха да се окажат пълна загуба на време, но все пак бяха длъжни да ги проучат, просто за всеки случай. Един от техническите сътрудници на управлението бе зает с въвеждане на данните в компютърната система. Всеки случай, когато някой бе забелязал нещо, всеки разпит, местоположение, време и дата. Информацията влизаше в ХОЛМС, Голямата главна система за заявки към Вътрешното министерство, след това списъците се обработваха от специална програма, която бълваше рула и рула от автоматично генерирани задачи. Беше ужасно главоболие, но човек никога не знаеше кога можеше да изскочи нещо важно.

Само че Логан знаеше, че всичко това бе една голяма загуба на време, защото Питър Лъмли вече беше мъртъв. Без значение колко стари дами го бяха видели да се скита по улиците на Питърхед или Стоунхейвън. Хлапето лежеше в някоя канавка, полуголо и изнасилено.

Един от администраторите, жена, прекалено умна, за да е толкова слаба, подаде куп листове на Инш: задачите, генерирани от ХОЛМС, докато двамата с Логан бяха отсъствали. Инспекторът ги взе решително и бързо ги прегледа.

— Боклук, боклук, боклук — произнасяше, докато ги хвърляше един по един през рамо.

Всеки път, когато ХОЛМС се натъкваше на нечие име, изникнало по време на разпит, се генерираше задачата човекът да бъде разпитан. Дори и да ставаше въпрос за някоя старица, твърдяща, че е хранела котката си — господин Тибълс — по времето, когато детето е изчезнало, ХОЛМС искаше господин Тибълс да бъде разпитан.

— Това няма да го правим. Нито това. — Към пода полетяха още два листа. Когато приключи, купчината изглеждаше доста по-скромно. — Заемете се с останалото — нареди на администраторката, като й я подаде.

Тя му отдаде чест продължително и съкрушено и ги остави на мира.

— Знаеш ли какво — обади се Инш, като хвърли критичен поглед на Логан, — изглеждаш по-зле, отколкото аз се чувствам.

— Не се чувствам достатъчно полезен тук, сър.

Инш се паркира на ръба на едно бюро и прелисти с палец куп папки.

— Тогава правим така — заяви и му подаде купа. — Ако искаш да помогнеш, прегледай тези неща. Това са изявленията на съседите в Роузмънт от тази сутрин. Днес следобед скапаният Норман Чалмърс ще се явява в съда. Виж дали можеш да разбереш кое е било малкото момиченце, преди да пуснат копелето под гаранция.

 

 

Логан си намери един празен кабинет, колкото можеше по-далеч от шума и лудницата на оперативната стая. Униформените полицаи си бяха свършили работата много съвестно. Времето, отбелязано върху изявленията, даваше ясно да се разбере, че се бяха връщали в някои от сградите и втори път, за да се уверят, че са разговаряли с всички.

Никой не знаеше кое може да е мъртвото момиче. Никой не бе разпознал лицето й от фотографията, направена в моргата. Все едно не бе съществувала, преди да забележат, че единият й крак се подава от чувал за боклук на сметището.

Мина през канцеларията за консумативи и се запаси с нова карта на Абърдийн, след което я окачи на стената на новопридобития кабинет. Съвсем същата карта имаше и в оперативната стая на Инш, покрита от горе до долу с карфици, линии и малки етикетчета. Логан обаче искаше своя собствена. Забоде първата карфица на сметището при Ниг и една в Роузмънт: „Уолхил кресънт“ №17.

Чувалът за смет, в която бяха напъхали момиченцето, идваше от дома на Норман Чалмърс. Само че в апартамента нямаше улики, които да го свържат с жертвата. Като се изключеше съдържанието на чувала. Това можеше да се окаже достатъчно, за да го изправят пред съда, но всеки добър адвокат от защитата — а Санди Мойър-Фаркуърсън не беше просто добър: малкото лайно бе направо гениално — щеше да направи обвинението на парченца.

— Така. — Той седна зад писалището със скръстени ръце и се вторачи в двете карфици на картата.

Чувалът за смет го тревожеше. Когато арестуваха Чалмърс, апартаментът му бе покрит с котешка козина. Същата вечер Логан бе прекарал по-голямата част от вечерта в кръчмата, опитвайки да изчисти проклетите косми от панталоните си. По сакото му все още имаше остатъци от сивата козина. Ако хлапето се бе намирало в апартамента, Изобел със сигурност щеше да открие следи от котешките косми по време на аутопсията.

Така че детето не бе стъпвало в апартамента. Поне това знаеха със сигурност. Ето защо Инш бе изискал щателно проучване на живота на Чалмърс, за да разбере къде на друго място можеше да я е завел. Екипите по проучването обаче все още нямаха нищо. Ако Норман Чалмърс разполагаше с място, където да е отвел четиригодишното дете, никой не знаеше за него.

— Ами ако не го е направил той? — попита на висок глас.

— Кой не е направил какво?

Беше полицай Уот… Джаки.

— Ами ако Норман Чалмърс не е убил онова малко момиченце?

Изражението на лицето й се изостри.

— Убил я е.

Логан въздъхна, улови се за ръба на бюрото и се изправи. Трябваше да се досети, че темата няма да й хареса особено. Все още се надяваше, че намирането на касовата бележка ще доведе разследването до благополучен завършек.

— Погледни на нещата от този ъгъл: ако не я е убил той, значи го е направил някой друг. Нали така?

Тя завъртя очи.

Логан продължи бързо:

— Добре, значи, ако е бил някой друг, то този човек трябва да има достъп до боклука на Норман Чалмърс.

— Няма такъв! Кой изобщо ще се занимава с боклука му?

Логан мушна пръст в картата, карайки хартията да изпука:

— В Роузмънт си имат от онези големи комунални контейнери за смет на улицата. Всеки може да си изхвърли боклука в някой от тях. Ако убиецът не е Чалмърс, съществуват само две места, където са можели да напъхат тялото в такъв чувал: тук… — Той отново посочи картата. — … или тук, когато боклука пристига на сметището в Ниг. Ако възнамеряваш да криеш труп на самото сметище, няма да оставиш някакъв крак да се подава просто така от торбата. Какъв е смисълът? Далеч по-лесно би било просто да заровиш тялото сред боклуците. — Логан дръпна карфицата от картата и почука по зъбите си с червената й пластмасова главичка. — Следователно убиецът не се е отървал от тялото на сметището. Било е превозено дотам с фирмен камион и е изсипано заедно с останалите нечистотии. Напъхали са я в чувала, докато все още е бил на улицата.

Полицай Уотсън не изглеждаше особено убедена.

— Апартаментът на Чалмърс си остава най-логичното място. Ако не я е убивал той, защо беше в чувала заедно с неговия боклук?

Логан сви рамене. В това беше проблемът.

— Защо изобщо слагаме нещата в торби? — попита той. — За да ни бъде по-лесно да ги носим. Или скрием. Или… — Той се върна при писалището и започна да преглежда изявленията, събрани от хората по време на разпитите на съседите. — Човек не би разнасял мъртво момиченце с колата си, търсейки контейнер, където да го изхвърли — продължи, като подреждаше изявленията на купчини, съобразно номерата на сградите по „Уолхил кресънт“. — Разполагаш с кола: вземаш тялото и го заравяш в плитък гроб някъде около Гарлоджи или в района на Ню Диър. На някое уединено място. Някъде, където никой няма да го открие години наред. Може би никога.

— Или се е паникьосал?

Логан кимна.

— Именно. Паникьосваш се и се освобождаваш от трупа на първото място, което ти се стори подходящо. Пак повтарям, не караш с колата наоколо в търсене на контейнер. Фактът, че не беше овързана с нищо друго, освен с опаковъчна лента, също е странен. Голо тяло на момиченце, опасано с кафява лента? Няма да стигнеш много далеч, ако я разнасяш насам-натам… Който и да се е отървал от тялото по такъв начин, живее възможно най-близо до съответния контейнер в сравнение с другите на улицата.

Той раздели купчините изявления на две — едната на живеещи на две врати разстояние от номер седемнайсет, а другата — на живеещите по-далеч. Дори и така им оставаха трийсет възможни апартамента.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита той, като бързо драскаше имената от изявленията на чисто парче хартия. — Отнеси това долу при архива с досиетата. Искам да знам дали някой от тях има предишни прояви от какъвто и да е характер. Предупреждения, арести, неправилни паркирания. Каквото и да е.

Полицай Уотсън му заяви, че си губи времето. Че Норман Чалмърс е виновен без всякакво съмнение. Но взе имената със себе си и обеща да му се обади пак.

Когато Уотсън си тръгна, Логан мина да си вземе един шоколад и чаша кафе от машината. Погълна ги, докато изчиташе отново изявленията. Някой от тези хора лъжеше. Някой от тях знаеше кое е малкото момиченце. Някой от тях я бе убил, беше направил опит да нареже тялото й, след което я бе изхвърлил заедно с боклука.

Проблемът беше: кой?

Всяка година в североизточна Шотландия изчезваха над три хиляди души. Три хиляди човека, обявени за изчезнали на всеки дванайсет месеца. И все пак едно четиригодишно момиченце бе изчезнало преди два дни, съгласно аутопсията, и никой не се беше обадил, за да се поинтересува какво смята да направи полицията по въпроса. Защо не я бяха обявили за изчезнала? Може би защото нямаше кой да забележи отсъствието й?

От джоба му се разнесе познатият подрънкващ звук и той изруга.

— Логан.

Обаждаха се от рецепцията, за да го осведомят, че долу го очаква посетител.

Логан се намръщи към купчината изявления на бюрото.

— Добре — каза накрая. — Веднага слизам.

Изхвърли опаковката от шоколада и празната пластмасова чаша в кошчето и се насочи към асансьорите. Във фоайето някой бе усилил отоплението докрай. Подгизналите от пороя посетители стояха до запотените прозорци и се взираха навън.

— Ей там — посочи сержантът със заостреното лице.

Колин Милър от Глазгоу, новото златно момче на „Прес енд Джърнъл“, беше застанал до плакатите с лица на издирвани престъпници. Носеше елегантен, дълъг, черен шлифер, водата от който се отцеждаше по плочките на пода и записваше нещо в джобния си компютър.

Когато Логан приближи, Милър се обърна и на лицето му цъфна широка усмивка.

— Лаз! — каза и протегна ръка. — Радвам се пак да те видя. Харесва ми как си издокарал това място. — Той посочи наоколо — запарената рецепция, измокрените до кости посетители и запотените прозорци.

— Името ми е детектив-сержант Макрей. Не „Лаз“.

Колин Милър му намигна.

— Е, знам. Направих някои проучвания след вчерашната ни среща в кенефите. Онази малката, дето беше с теб, направо ми се иска да я изям, между другото. Може да ме заключи когато си пожелае, ако разбираш какво искам да кажа. — Той отново намигна на Логан.

— Какво искате, господин Милър?

— Аз ли? Просто исках да изведа любимия си детектив-сержант на обяд.

— Три часът е — отговори Логан, като внезапно си даде сметка, че с изключение на шоколада и двете масленки не беше хапвал нищо от сандвича с бекон на полицай Уотсън същата сутрин. А сандвичът така или иначе сигурно още си стоеше, пръснат по тревата при къщата на ужасите на Животното. Умираше от глад.

Милър сви рамене.

— Е, да го наречем късен обяд или ранен чай… — Той хвърли конспиративен поглед на рецепцията и снижи драматично гласа си до шепот: — Може би двамата с теб сме в състояние да си подадем по едно рамо. Възможно е да знам нещо, което ще ти бъде от полза. — Той отстъпи и отново грейна. — Какво ще кажеш? За сметка на вестника е.

Логан обмисли предложението. Съществуваха строги правила по въпроса с приемането на подаръци. Модерната полиция полагаше отчаяни усилия никой да не може да я сочи с пръст и да я обвинява в корупция. Колин Милър беше последният човек, с когото би искал да прекара дори пет минути. Но все пак, ако Милър наистина разполагаше с някаква информация… А и наистина умираше от глад.

— Става — каза той.

* * *

Намериха едно ъглово сепаре в малък ресторант в парка. Милър си поръча бутилка шардоне и талятели с пушена треска и чушки, а Логан се задоволи с чаша минерална вода и лазаня. И малко чеснов хляб. И салата.

— Господи, Лаз — каза Милър, докато го наблюдаваше как напада кошничката с хляба и маслото. — Не ви ли хранят в полицията?

— Логан — произнесе сержантът с пълна с хляб уста. — Не „Лаз“. Логан.

Милър се облегна назад и разклати съдържанието на чашата си, загледан в искрящите цветове.

— Не знам… — отвърна той. — Както ти казах, направих някои проучвания. Лазар не е лош прякор за някой, който се е върнал от оня свят.

— Не съм се връщал от оня свят.

— И още как. Според медицинския доклад си бил мъртъв в продължение на пет минути.

Логан се намръщи.

— Откъде знаеш какво пише в медицинския ми доклад?

Милър сви рамене:

— Работата ми е да знам разни неща, Лаз. Както знам, освен това, че вчера си намерил мъртво дете на сметището. Също и че вече се каниш да го припишеш на някой. А, и че ти и главният патолог сте били нещо като близки приятели.

Логан се напрегна.

Милър вдигна ръка успокоително:

— Спокойно, тигре. Пак ти повтарям: работата ми е да знам разни неща.

Сервитьорът пристигна с храната им и настроението помръдна съвсем леко в положителна посока. Логан откри, че му е трудно едновременно да се храни и да се ядосва.

— Спомена, че имаш нещо за мен — каза той, като пъхаше салата в устата си.

— Аха. Вчера твоите хора са извлекли тяло от пристанището. С отрязани колене.

Логан погледна треперещата лазаня на върха на вилицата си. Месният сос отвърна на погледа му с проблясващо, червеникаво отражение. Бледите кремави кори се подаваха от него като парченца кости. Само че стомахът му нямаше намерение да се предава.

— И? — попита, като продължи да дъвче.

— И не знаете кой е: просто господин Няма-Ми-Коленете.

— Но ти знаеш?

Милър вдигна чашата си и отново опита трика с разклащане на съдържанието й.

— О, да — отвърна той. — Както ти казах — такава ми е работата.

Логан зачака, но Милър просто отпи бавно.

— Е, кой е тогава? — попита най-накрая сержантът.

— Ами ето точно в този момент можем да започнем да си помагаме взаимно, нали разбираш? — Журналистът му се усмихна. — Аз знам някои неща, ти знаеш други. Ти ми казваш твоите, аз моите. В края на деня и двамата сме напред.

Логан остави вилицата си. Подозираше, че нещо подобно е на път да се случи още от момента, в който репортерът го бе поканил на обяд.

— Известно ти е, че не мога да ти кажа нищо.

Той избута чинията надалеч от себе си.

— Известно ми е, че можеш да ми кажеш много повече, отколкото казвате на медиите. И че можеш да ми подхвърлиш вътрешна информация. Наистина можеш.

— Мислех, че вече си намерил някой, който да те подхранва с пикантни новини. — След като вече нямаше нужда да яде, Логан можеше да се концентрира върху гнева си.

Милър вдигна рамене и нави с вилицата талятелите си.

— Разбира се, но ти можеш да ми помогнеш много повече, Лаз. И преди да ми налетиш с кървясали очи, си спомни за какво говорим: за размяна. Ти ми казваш едни неща, аз ти казвам други неща. Негодниците трябваше да те направят детектив-инспектор, задето спипа онзи Ангъс Робъртсън. Човекът убива петнайсет жени, а ти го хващаш с голи ръце! Мамка му, трябваше да ти връчат медал, човече. — Той нави нова хапка от чинията си и я гарнира с няколко парченца пушена риба. — Вместо това те потупаха по гърба. Някаква друга награда? Не мога да се сетя. — Милър се наведе напред и насочи вилицата си към Логан. — Някога мислил ли си да напишеш книга по случката? — попита той. — Можеш да изкараш грамаден аванс за подобно нещо: по улиците дебне сериен убиец изнасилвач, никой не може да го разкрие, но ето че се появява детектив-сержант Макрей! — Репортерът въодушевено размаха вилицата си като диригент, а талятелите на нея започнаха да се размотават. — Сержантът и храбрата патоложка проследяват убиеца, само че той залавя нея! Финалната конфронтация е върху покривите на сградите: кървава схватка, почти фатално нараняване. Убиецът е заловен, очаква го присъда от трийсет години до живот. Аплодисменти, завеса. — Той се ухили и погълна остатъците от макароните на вилицата си. — Направо страхотна история. Трябва обаче да се действа бързо, тъй като обществото няма особено трайна памет. Разполагам с връзки. Мога да помогна. Мамка му, заслужаваш го!

Той пусна вилицата в чинията си, започна да търси нещо в единия си джоб и извади от него неголям портфейл.

— Ето — каза, измъквайки тъмносиня визитна картичка. — Звънни на Фил и му предай, че аз те пращам. Ще ти уреди добра сделка. За мен ще бъде удоволствие. — Той остави визитката в средата на масата, обърната към Логан. — Между другото, това е безплатно. Като жест на добра воля.

Логан каза благодаря, но остави картичката където си беше.

— Онова, което искам от теб — зае се отново с макароните си Милър, — е да ми кажеш какво става с всички тези мъртви хлапета. Шибаните връзки с обществеността ми пробутват все същите стари тъпотии: не разполагаме с подробности. Нищо съществено.

Логан кимна. Беше стандартна практика: ако кажеш всичко на медиите, те го отпечатваха, или организираха възстановки, или го обсъждаха на живо по телевизията. След което всички откачалки, пъплещи под слънцето, започваха да звънят в полицията с твърдението, че са новото чудовище от Мастрик, или каквото там изтъркано прозвище щеше да лепне пресата на човека, който отвличаше, убиваше и обезобразяваше малки момченца, преди да се позабавлява с труповете им. Ако нищо не оставаше скрито, нямаше начин да разбереш кое обаждане е истинско и кое фалшиво.

— Значи, известно ми е, че малкият Дейвид Рийд е бил удушен — продължаваше Милър, но това всички го знаеха. — Зная, че е бил изнасилен. — Още веднъж: нищо ново. — Зная също, че извратенякът е отрязал пишката на детето с ножици.

Логан рязко се изправи.

— Откъде, по дяволите, си разбрал, че…

— Знам и че е пъхал нещо в задника на детето. Вероятно не е могъл да го вдигне, така че просто е използвал…

— Кой ти каза всичко това?

Милър не му предложи нищо повече освен познатото повдигане на рамене и разклащане на виното в чашата си.

— Както казах: това…

— … ти е работата — довърши вместо него Логан. — Изглежда помощта ми едва ли ще ти е от голяма полза.

— Онова, което искам да знам, е какво става отвътре по време на разследването, Лаз. Искам да знам какви ги вършите, за да спипате негодника.

— В момента работим по няколко нишки в разследването.

— Мъртво момченце в неделя, мъртво момиченце в понеделник, две момченца — отвлечени. Струва ми се, че си имате сериен убиец на свобода.

— Няма доказателства, че случаите са свързани.

Милър се облегна назад, въздъхна и си наля нова чаша шардоне.

— Хубаво, все още ми нямаш доверие — каза той. — Разбирам те. Затова ще ти направя услуга, просто за да схванеш, че не ти мисля лошото. Онзи тип, който сте извлекли на пристанището, който няма капачки на коленете; името му е Джордж Стивънсън. Или Джорди за приятелите.

— Продължавай.

— Бил е човек на Малк Ножа. Да си чувал за него?

Логан беше чувал. Малк Ножа, от Малкълм Макленън. Водещият вносител в Единбург на оръжие и литовски проститутки. Преди три години беше излязъл на светло, ако строителното предприемачество можеше да се нарече така. „Домове Макленън“ бяха закупили големи парчета земя в покрайнините на Единбург, за да ги осеят с малки квадратни къщурки. В последно време душеха около Абърдийн с намерението да се включат в пазара на имоти преди хората да са престанали да купуват. Пряко волята на местните момчета. Малк Ножа не играеше играта като местните предприемачи. Пипаше здраво и не изпускаше онова, до което се докопаше. Досега никой не бе успял да сложи ръка върху него. Нито криминалният отдел в Единбург, нито полицията в Абърдийн, никой.

— Е — каза Милър, — явно Джорди се е отбил насам, за да се увери, че Малки ще получи разрешение за строежа на последните си архитектурни творения. Триста къщи в зеления пояс оттук до Кингсуелс. По малко от добрите стари подкупи и корупция. Само дето Джорди е имал лошия късмет да се натъкне на неподкупен архитект. — Той се настани още по-удобно и кимна: — Именно, за мен също беше изненада. Не ми се вярваше да са останали такива сред тези негодяи. Както и да е, архитектът казва: „Зад мен, дяволе!“ и Джорди прави тъкмо това. — Милър вдигна ръце, имитирайки бутане. — Точно пред номер двеста и четиринайсет за Уестхил. Направо става на кайма.

Логан вдигна вежда. Беше чел, че някой от съвета е паднал пред автобус, но нямаше дори и намек, че е нещо повече от обикновено произшествие. Клетникът беше в интензивното отделение на болницата. Никой не очакваше да изкара до Коледа.

Милър му смигна.

— Сега става още по-интересно — каза той. — Носи се мълва, че Джорди имал малък проблем с конете. Правел залози наляво и надясно сред местните букмейкъри. Големи пари, само че късметът му не струвал. Знаеш, че средностатистическият абърдийнски букмейкър не е толкова… инициативен, колкото събратята си на юг, но пък и не може да се каже, че е мило момче. Докато се усети, Джорди заплувал по корем във водите на пристанището, а някой му бил отрязал капачките с мачете. — Репортерът се облегна назад и обърна чашата си с вино наведнъж. — Е, струва ли тази информация нещо за теб?

Логан бе принуден да признае, че е така.

— Хубаво тогава — каза Милър и постави лакти на масата. — Твой ред е.

 

 

Логан извървя пътя до управлението с вида на човек, в чиято ръка току-що са тикнали печелившия билет от лотарията. Дори дъждът бе понамалял, позволявайки му да измине пеша разстоянието от парка до големия полицейски клон на „Куийн стрийт“, без да се намокри.

Инш все още беше в оперативната стая, раздавайки заповеди и приемайки текущи доклади. По всичко изглеждаше, че не бяха постигнали никакъв напредък в откриването на Ричард Ърскин и Питър Лъмли. Мисълта за двете малки момчета, някъде там, вероятно мъртви, успя да отнеме част от доброто настроение на Логан. Вече не му се искаше да се хили като откачен.

Успя да хване насаме инспектора и го попита кой е начело на случая с липсващите коленни капачки.

— Защо? — попита с натежало от подозрителност лице Инш.

— Защото имам една-две следи за тях.

— Така ли?

Логан кимна утвърдително и усмивката отново се върна на лицето му, докато предаваше онова, което бе научил от Колин Милър по време на обеда. Когато приключи, Инш изглеждаше впечатлен.

— Как, по дяволите, се докопа до всичко това? — попита той.

— Колин Милър. Журналистът от „Прес енд Джърнъл“. Онзи, който ми наредихте да не вбесявам.

Изражението на Инш отново стана непроницаемо.

— Казах да не го вбесяваш. Не съм ти намеквал да си лягаш с него.

— Какво? Не съм…

— Друг път бъбрил ли си си с този Колин Милър, сержант?

— Довчера никога не го бях виждал.

Инш се намръщи заплашително, като продължаваше да мълчи в очакване Логан да се пречупи и да запълни неловката тишина с нещо уличаващо.

— Вижте, сър — каза Логан, без да успее да се овладее. — Той дойде при мен. Питайте сержанта на рецепцията. Спомена, че разполага с нещо, което би ни помогнало.

— И какво ти се наложи да му дадеш в замяна?

Настъпи нова пауза, тази даже още по-неприятна.

— Искаше да му кажа нещо повече по разследванията на отвличанията и убийствата.

Инш се вторачи в него.

— И направи ли го?

— Ами… казах му, че преди това трябва да съгласувам информацията с вас, сър.

При тези негови думи детектив-инспектор Инш се усмихна.

— Добро момче. — Той извади пликче винени дъвки от джоба си и го предложи на Логан. — Но ако разбера, че ми разправяш един куп лъжи, ще те пречупя.