Стюарт Макбрайд
Студен гранит (1)

1

Той винаги беше обичал мъртвите неща. Техния деликатен хлад. Усещането от допира до кожата им. Назрелия, сладък аромат на разложение, който се носеше от тях докато се завръщаха при Бог.

Нещото в ръцете му беше мъртво отскоро.

Само преди няколко часа бе изпълнено с живот.

Щастливо.

Омърсено, несъвършено, порочно.

Сега вече бе пречистено.

Той внимателно го положи върху купчината с останалите — изпълнен със загриженост и почтителност. Всички те някога са били живи, издавали са звуци, били са омърсени, несъвършени, порочни. Сега обаче бяха с Бог. Най-после бяха намерили покой.

Затвори очи и вдиша дълбоко, потапяйки се в миризмите. Някои бяха съвсем леки, а други — тежки и наситени. До една прекрасни. „Навярно Бог усеща същия мирис“, помисли си той, усмихнат, над колекцията си. „Сигурно така миришеше в рая. Сред мъртвите.“

По устните му, като огън през горяща постройка, се разля усмивка. Наистина трябваше да си вземе лекарството, но не веднага. Още не.

Не и докато имаше толкова много мъртви неща, на които да се наслаждава.