Стюарт Макбрайд
Студен гранит (10)

10

Настоятелното пиукане на алармения часовник в шест сутринта успя да изтръгне Логан от съня и да го хвърли в невероятен махмурлук. Той се изхлузи странично на пода, като стискаше главата си с две ръце и се опитваше да прогони усещането, че съдържанието й е на път да се разлее. Стомахът му определено имаше сходни намерения. Повдигаше му се. Изсумтя измъчено, улучи вратата на спалнята на излизане, тръгна по коридора и се вмъкна в тоалетната.

Защо му трябваше да пие толкова? На шишенцето с таблетките съвсем ясно беше написано, че не бива да се вземат с алкохол…

Подпря се на ръба на мивката и остави главата си да се отпусне на хладната повърхност на плочките. Отровният привкус на жлъчка още изгаряше ноздрите му.

Отвори предпазливо едното си око, достатъчно, че да забележи халбата, оставена върху казанчето. Шишенцето с болкоуспокояващите, което му бяха дали първия път в болницата, когато белезите още бяха пресни, бе наполовина пълно. Логан го взе с разтреперани пръсти и известно време се бори с подсигурената срещу деца капачка. Напълни халбата с вода, хвърли няколко от големите колкото камъчета таблетки в устата си и отпи няколко щедри глътки.

Когато приключи с душа, не се чувстваше много по-добре, но поне вече не миришеше на кръстоска между пивоварна и пепелник. Беше прекосил коридора докъм средата и търкаше косата си с хавлиената кърпа, когато чу учтиво покашляне.

Логан се извърна с внезапно разтуптяно сърце и свити на топки юмруци.

На вратата на кухнята стоеше полицай Уотсън, облечена в една от старите му тениски и въртеше в ръка пластмасова решетъчна лъжица. Косата й, освободена от стриктните изисквания да бъде вдигната на кок в службата, се спускаше на гъсти кафяви къдрици по раменете й. От долната част на тениската се подаваха чифт голи крака, при това наистина доста приятни за гледане.

— Студено, а? — попита усмихнато Уотсън и Логан внезапно си даде сметка, че стои в ледения коридор, напълно изложен на показ.

Той бързо загърна ханша си с кърпата и почувства как нагорещеното като пещ изчервяване плъзва от петите чак до върха на главата му.

Усмивката й изведнъж вече не беше чак толкова широка и полицай Уотсън леко се намръщи. Между идеалните й кафяви вежди се появи черта. Взираше се в стомаха му, където белезите прорязваха кожата с изпъкналите си следи.

— Лошо ли беше?

Логан се покашля и кимна.

— Не бих ти го препоръчал — каза той. — Ъъ… аз…

— Искаш ли сандвич с бекон? Нямаше яйца. Или каквото и да е друго, като заговорихме за това.

Той стоеше, без да помръдне, притискайки кърпата над срамните си части, долавяйки с неудобство гъделичкащото усещане на приближаващата ерекция.

— Е? — попита тя. — Сандвич с бекон?

— Ъъ, аха… Благодаря, би било чудесно.

Тя отново влезе в кухнята, а Логан се затича към спалнята и тръшна вратата след себе си. Господи, колко бяха пили снощи? Да не бъдат приемани с алкохол! Нищо не си спомняше. Не знаеше дори малкото й име. Как беше възможно да спи с жена, без да знае малкото й име?

Изтърка се с кърпата, хвърли я в ъгъла и се зае да обува още влажните си крака с чифт черни чорапи.

Как, по дяволите, беше позволил това да се случи? Той беше детектив-сержант, а тя редови полицай. Работеха заедно. Той беше неин началник! Детектив-инспектор Инш щеше да побеснее, ако Логан започнеше да излиза с редови полицай от неговия екип!

Подскачайки на един крак, той си обу панталоните, преди да си спомни, че е забравил да си сложи бельо. Така че отново свали панталоните.

— Какво, по дяволите, си направил, идиот такъв? — попита паникьосаното си отражение в огледалото. — Тя работи за теб! — Смаяният ужас на изражението в огледалото бавно се превръщаше в многозначителна усмивка. — Аха, но си я бива, а?

Логан трябваше да признае, че отражението има право. Полицай Уотсън беше умна, привлекателна… И можеше да срита всеки, който я използваше като играчка за една вечер. Не я наричаха „Топкотрошачката“ за нищо: точно това бяха думите на детектив-инспектор Инш.

— Божичко…

Нахлузи чиста бяла риза от гардероба и почти успя да се удуши с една вратовръзка с индийски десен, преди отново да се втурне по коридора. Не влезе в кухнята веднага. Какво, по дяволите, щеше да прави сега? Дали нямаше да е най-добре да си признае направо, че не си спомняше нищо? Намръщи се. Това щеше да изглежда така: „Здрасти, съжалявам, но не си спомням да сме правили секс. Добре ли беше?“. А, и между другото: „Как е малкото ти име…?“.

Нямаше как да постъпи иначе: трябваше да си държи устата затворена и да я остави тя да направи първата стъпка. Логан дълбоко си пое дъх и пристъпи в кухнята.

Помещението миришеше на пържен бекон и застояла бира. Полицай Уотсън и прекрасните й крака стояха пред готварската печка. Уотсън обръщаше бекона в тигана, който издаваше съскащи и припукващи звуци. Логан вече се канеше да изрече някакъв комплимент, за да разчупи леда на мълчанието, когато нечий глас зад него едва не го накара да се изпусне от страх:

— Оооооох… Мръдни малко, не мисля, че ще изкарам още дълго прав.

Логан се обърна и видя измачкан млад мъж с небръснато лице и замъглени очи. Носеше всекидневни дрехи и се почесваше по задника, очаквайки Логан да му освободи пътя към кухнята.

— Извинявай — измърмори Логан, позволявайки на младежа да мине покрай него и да рухне в един от столовете.

— Ммммм, главата ми — каза новодошлият, като зарови споменатия предмет в ръцете си и отпусна чело на масата.

Уотсън хвърли поглед през рамо и забеляза, че Логан все още стоеше на вратата, издокаран за предстоящия ден.

— Намери си място — каза тя, като взе две парчета бял хляб от току-що разпечатания плик и изсипа половин пакет пържен бекон между тях. Остави сандвича на масата и сложи в тигана още бекон.

— Ъъ… благодаря — отвърна Логан.

Прегърбеният младеж, седнал от другата страна на масата, му изглеждаше далечно познат. Да не би да беше от екипа по издирването? Същият, който бе разлял светла бира върху онзи брадат тип от криминалния? Уотсън стовари още един сандвич с бекон на масата, този път пред стенещия полицай.

— Нямаше нужда да правиш закуска — каза Логан на Уотсън, докато тя слагаше последните парчета пушено шарено месо в тигана, от който се надигна голям облак съскащ дим. Тя го разгони с пластмасовата лъжица, без да обръща внимание на капчиците мазнина, които покапаха по плота около печката.

— Какво, предпочиташ той да я беше направил ли? — попита тя, като посочи полицая, който изглеждаше така, сякаш обмисляше идеята за един бърз набег до тоалетната, в случай че сандвичът му създадеше трудности. — Не знам за теб, но предпочитам закуската си без подобни добавки.

На вратата на кухнята се подаде друго лице, което Логан смътно познаваше.

— Господи, Стийв — каза мъжът, — погледни се само! Ако Инш те спипа в това състояние, ще изпадне в истерия. — Той млъкна, забелязал Логан, седнал на масата в хубавия си, чист костюм. — Добрутро, сър. Страшно парти беше снощи. Благодаря, че ни поканихте.

— Ъъ… никакъв проблем.

Парти?

Лицето се усмихна.

— Охооо! Хубави крака, Джаки! Боже, сандвичи с бекон. Има ли някакъв шанс…

— Чупката, всички — заяви Уотсън, като грабна още две парчета бял хляб и добави към тях последния бекон. — Макрей имаше само четири пакета бекон и те току-що свършиха. Както и да е, трябва да се обличам. — Тя грабна доматения сос от плота и изстиска неприлично голямо количество от гъстата червена течност върху сандвича. — Трябваше да се измъкнеш от дупката си по-рано.

Новото лице се набразди от нескрита завист, докато полицай Джаки Уотсън откъсваше със зъби огромна хапка от сандвича си. Тя започна да дъвче доволно, а по омазаното й с доматен сос лице се разля широка усмивка.

Очевидно решен да не се предава толкова лесно, човекът, чието име Логан така и не успяваше да си припомни, се настани на последния свободен стол и постави лакти на масата.

— Божичко, Стийв — каза той с натежал от загриженост глас, — въобще не изглеждаш добре. Сигурен ли си, че ще успееш да изядеш това чудо? — Той посочи сандвича с бекон на масата. — Изглежда наистина, наистина мазно.

Устата на Уотсън беше пълна, но тя все пак намери начин да промърмори:

— Не го слушай, Стийв. Ще ти се отрази добре.

— Да — каза безименният полицай. — Изяж всичко до последната троха, Стийв. Хубави парчета нарязано, мъртво прасе. Изпържено в собствената си мазнина. Натежало от тлъстини. Точно от каквото се нуждае несигурният ти стомах.

Стийв започваше да посивява.

— Нищо не може да се сравнява със сланина, с която да успокоиш стария…

Новодошлият нямаше нужда да продължава. Стийв скочи от масата, притиснал уста с ръка и се изстреля по посока на тоалетната. Когато оттам започнаха да се разнасят звуци от повръщане и плисък, новодошлият се ухили, помете с ръка изоставения сандвич с бекон на Стийв и го погълна на няколко огромни хапки.

— Божичко, точно от каквото имах нужда! — обяви той, докато по брадичката му се стичаше мазнина.

— Ти си абсолютен и безподобен негодник, Саймън Рени!

Негодникът Саймън Рени намигна на полицай Джаки Уотсън:

— Най-силните оцеляват.

Логан се облегна в стола си, като не преставаше да дъвче сандвича си. Опитваше да си спомни какво, по дяволите, се бе случило снощи. Не си спомняше никакво парти. След вечерта в кръчмата останалото в общи линии си оставаше черно петно в паметта му. Както и някои събития по-рано. Очевидно обаче беше организирал парти и част от екипа по претърсването бе останала да преспи в дома му. В това имаше смисъл. Апартаментът му беше на „Маршал стрийт“: на две минути път пеша от „Куийн стрийт“ и грампианското полицейско управление. Само че по никакъв начин не успяваше да си припомни каквото и да е, след като ги бяха изритали от кръчмата. Полицаят, който сега повръщаше в тоалетната му — Стийв — беше пуснал „Нещо като магия“ на Куийн на джубокса, след което без бавене беше свалил дрехите си. Не можеше да се нарече точно стриптийз, понеже почти нямаше елементи на съблазняване и бе свързано с доста залитане наоколо. По-скоро танц на пиян лунатик.

Персоналът в бара любезно ги бе подканил да напуснат.

Което обясняваше защо половината управление в този момент унищожаваше бекон в кухнята му или беше в банята и повръщаше. Нищо от това обаче не хвърляше светлина по въпроса с полицай Джаки Уотсън и прекрасните й крака.

— Е — каза той, наблюдавайки как Уотсън откъсва поредното гигантско парче от сандвича си, — как стана така, че на теб се падна длъжността на готвач? — Темата беше неутрална. Никой нямаше да прозре подтекста: преспахме ли заедно снощи?

Тя изтри уста с обратната страна на ръката си и сви рамене:

— Беше мой ред. Ако за пръв път преспиваш след запой с останалите, трябва да направиш сандвичите. Но тъй като ти си домакинът, задължението се прехвърля на следващия по редицата.

Логан кимна, сякаш това бе най-разумното нещо на света. Беше прекалено рано сутринта и все още не бе загрял в мисленето. Усмихна се, като се надяваше усмивката му да не изразява нещо негативно за случилото се предната вечер.

— Ами… — Той се изправи и изхвърли коричките от сандвича си в коша за боклук. — Трябва да вървя. Оперативното събрание е точно в седем и половина, а и имам малко предварителна работа — каза той учтиво и със служебен тон. Никой не каза каквото и да е, дори не вдигнаха очи. — Добре, само на излизане заключете и ще се видим в работата… — Замълча, очаквайки някакъв сигнал от полицай Уотсън. Джаки! Не полицай Уотсън, а Джаки. Не получи никакъв сигнал. Беше прекалено заета да се храни. — Хм. Хубаво — продължи, като отстъпи към вратата. — До по-късно.

Навън все още беше тъмно. Тази част от сутринта нямаше да види слънце още най-малко пет месеца. Докато вървеше по „Маршал стрийт“ към „Касългейт“, градът започваше да се пробужда. Уличните и коледните светлини все още бяха включени. Дванайсетте коледни дни — любимите на Абърдийн — се простираха чак до далечния край на „Юниън стрийт“.

Логан си позволи да спре за миг, вдишвайки студения утринен въздух. Проливният дъжд бе престанал, заменен от лек ръмеж, който превръщаше коледните светлини в зацапани петна. Бели като слонова кост скулптури от светлини на исусовци и лебеди се открояваха на фона на металически сивото небе. Улиците бавно се изпълваха с автомобили. Витрините на магазините по „Юниън стрийт“ предлагаха експлозии от коледно настроение и евтини боклуци. Над тях студеният гранит се издигаше на два или три етажа с тъмните прозорци на офисите, които все още не бяха отворили. Всичко това бе окъпано в кехлибарени и бели, искрящи празнични светлини. Беше почти красиво. В такива моменти градът му напомняше защо все още живееше тук.

Преди да бутне задната врата на управлението и да влезе на сухо, купи половинка портокалов сок и две масленки от най-близкия щанд за вестници. Сержантът на рецепцията вдигна поглед и го проследи с очи, докато Логан се отърсваше от дъжда на път за асансьорите.

— Добрутро, Лазаре.

Логан се престори, че не го е чул.

 

 

Оперативната стая миришеше на силно кафе, застояла бира и махмурлук. Присъствието бе на сто процента, което изненада Логан. Даже повръщащият и събличащ дрехите си полицай Стийв беше седнал отзад с болнаво изражение на лицето.

Логан, стиснал пачка фотокопирани листовки със снимката на мъртвото момиче, си намери място възможно най-напред, седна и зачака детектив-инспектор Инш да започне. Инспекторът бе поискал от него тази сутрин да стане и да обясни пред всички колко малко знаеха всъщност за четиригодишното дете, открито на сметището в Ниг вчера.

Вдигна очи от листовките си и видя, че полицай Уотсън — Джаки — му се усмихва. И той се усмихна. След като бе имал време да преработи паниката в организма си, идеята започваше да му харесва. Откакто с Изобел се разделиха, бяха изминали четири месеца. Нямаше да е зле отново да започне да се вижда с някой. След приключването на брифинга щеше да помоли детектив-инспектор Инш да му назначи друг за телохранител. Така никой нямаше да може да се оплаче, че се вижда с нея, след като не работеха заедно.

Той се усмихна на полицай Джаки Уотсън и прекрасните й крака, скрити под чифт черни униформени панталони. Тя отвърна на усмивката му. Всичко в света беше наред.

Логан внезапно си даде сметка, че му се усмихваха всички, а не само полицай Джаки Уотсън.

— Имате думата, сержант.

Той рязко обърна глава, за да срещне строгия поглед на детектив-сержант Инш.

— Ъъ, да. Благодаря ви, сър. — Той се изправи и отиде при бюрото, където седеше Инш, като се надяваше да не изглежда толкова засрамен, колкото се чувстваше. — Вчера в четири часа следобед лицето Андриа Мъри, завеждащ Социални науки в академията „Кинкорд“, се обажда на 999, за да съобщи за откриването на човешки крак, стърчащ от чувал за боклук на сметището в Ниг. Кракът принадлежи на неидентифицирано четиригодишно момиче от бялата раса, с дълга руса коса и сини очи. — Той раздели листовките на няколко купчинки, раздаде ги на най-близкостоящите, каза им да си вземат по една и да предадат нататък останалите. Листовките бяха едни и същи: фотография от моргата на цялото лице със затворени очи и линии по скулите, където го бе пристягала опаковъчната лента. — Убиецът е направил опит да нареже тялото, за да се отърве от него, но стомахът му не е понесъл гледката и се е отказал.

От присъстващите в оперативната стая мъже и жени се разнесоха възмутени и отвратени възклицания.

— Това означава… — на Логан се наложи да повиши глас, — това означава, че вероятно му е било за пръв път. Ако и преди е убивал, едва ли за него е щяло да представлява проблем.

В помещението отново се възцари мълчание и Инш кимна одобрително.

Логан раздаде вторите листовки.

— Това е изявлението на Норман Чалмърс. Миналата вечер го арестувахме по подозрение в убийство, след като полицай Уотсън откри улика, която го свързваше с чувала за смет, в който беше изхвърлено тялото.

Някой я потупа по рамото и полицай Джаки Уотсън се усмихна.

— Въпреки това — продължи Логан — се натъкнахме на спънка. От криминалния отряд не откриха и следа от момичето в дома на Чалмърс. Така че ако не е била там, къде я е завел? Искам един екип да прегледа живота на господин Чалмърс под лупа. Наема ли гараж? Наглежда ли дома на някой свой познат? Има ли роднини, които наскоро са били приети в социален дом, натоварвайки го с грижата за къщата си? Работи ли някъде, където би могъл да нареже тялото, без да предизвика подозрения?

Хората кимаха.

— Друг екип: от врата на врата по целия „Роузмънт“. Коя е била тя? Как е успял да се добере до нея Чалмърс? — Логан посочи собственика на вдигнатата ръка: — Да?

— Как така никой досега не е обявил детето за изчезнало?

Логан кимна.

— Добър въпрос. Изчезнало четиригодишно момиченце от най-малко двадесет и четири часа и никой не си е направил труда да позвъни в полицията? Нещо не е наред. Това — каза той, като раздаваше и останалите фотокопирани листовки — е списък на всички семейства в регистрите на Абърдийн, чиито деца отговарят на профила на жертвата. Трети екип: това е вашата задача. Искам всяко семейство от този списък да бъде разпитано. И се уверете, че сте видели детето с очите си. Не приемаме ничия честна дума. Разбрано?

Мълчание.

— Добре. Да видим екипите. — Логан разпредели по четири човека във всеки и ги изпрати по задачите. Останалите присъстващи се поместиха на местата си и започнаха да говорят помежду си, докато „доброволците“ излизаха полека от стаята.

— Слушайте сега — обади се Инш. Нямаше нужда да повишава тон: веднага щом отвори уста, всички бяха млъкнали. — Получихме информация, че са видели дете, отговарящо на описанието на Ричард Ърскин, да се качва в тъмночервен хечбек. Други свидетели твърдят, че са виждали същата кола да се размотава из квартала през последните няколко месеца. Има голям шанс нашият перверзник да е наблюдавал района. — Той замълча и огледа стаята, като се постара да срещне очите на всеки от присъстващите. — От изчезването на Ричард Ърскин изминаха вече двадесет и четири часа. Дори и да е имал късмета да не го отвлече някоя отрепка, миналата нощ валеше силно и беше леденостудено. Шансовете му не са много добри. Което означава, че трябва да ускорим издирването и да си отваряме двойно по-внимателно очите. Ако се наложи, ще преобърнем целия проклет град наопаки, но ще го намерим.

Решимостта в стаята просто се носеше във въздуха, редом с мириса на полупаникьосани, страдащи от махмурлук полицаи.

Инш прочете списъка с дежурствата на екипите по претърсването и отново седна на бюрото си, докато всички излизаха навън. Логан се забави, за да уточнят неговите инструкции и забеляза, че инспекторът повика при себе си Стийв, голия пияница, и го накара да почака, докато останалите напуснат помещението. След това започна да говори толкова тихо, че Логан не успяваше да чуе каквото и да е, но съвсем ясно си представяше за какво можеше да става дума. Лицето на младия полицай отначало стана огненочервено, след което плашещо бързо прие сивкав оттенък.

— Така — кимна най-сетне Инш с голямата си плешива глава на треперещия полицай. — Изчакай сега отвън.

Стриптийзьорът Стийв повлече крака на излизане, навел очи, с такъв вид, сякаш току-що го бяха зашлевили.

Когато вратата се затвори, Инш махна на Логан да се приближи:

— Тази сутрин имам лесна задача за теб — каза той, като извади голяма кесия с шоколадови стафиди от джоба на сакото си. Известно време прави опити да я отвори, след което се предаде и използва зъбите си. — Проклетото лепило, с което затварят тези глупости… — Инш изплю крайчето целофан и зарови с пръст в дупката, която беше направил. — От нас поискаха да предоставим полицейско подкрепление на Съвета по здравеопазване и околна среда.

Логан се опита да не изпъшка от досада:

— Шегувате се?

— Никак дори. Трябва да направят официално изявление и хлапакът, който са натоварили с тази задача, го е хванало шубето. Убеден е, че ако не сме там, да го държим за ръка, ще му прережат гърлото. Началникът на управлението иска да демонстрираме достъпност. Това означава, че от нас се очаква да помагаме на съвета колкото и когато трябва. — Той насочи дупката на върха на плика с шоколадовите стафиди към Логан.

— Но, сър — каза Логан, като отказа учтиво — нещата вътре прекалено много му напомняха на изпражнения от плъх, за да рискува да ги срещне със стомаха си, — не може ли да отиде някой униформен?

Инш кимна и Логан почти можеше да се закълне, че мярва злорад проблясък в очите на по-възрастния мъж.

— Да, наистина. Всъщност ще изпратим униформен полицай. Ти само ще го наглеждаш. — Той изтръска няколко кафяви топченца в шепата си и ги метна в уста. — Една от привилегиите на званието е, че командваш хората под теб в йерархическата верига.

Настъпи многозначителна пауза, която напълно убягна на Логан.

— Е — каза Инш, като му махна да върви, — на работа.

Като продължаваше да се чуди за какво беше всичко това, Логан излезе от оперативната стая, оставяйки детектив-инспектора седнал на бюрото си и захилен като маниак. Скоро всичко щеше да стане ясно.

В коридора го очакваше разтревоженият полицай Стийв. Лицето му бе възвърнало част от цвета си и понастоящем бе по-скоро нездраво червеникавозелено, отколкото бледосиво, но все още изглеждаше като смъртник. Очите му розовееха от плетеница капиляри, а дъхът му вонеше натрапчиво на ментолови бонбони. Те обаче не успяваха да скрият напълно мириса на алкохол, който се отделяше от всяка негова пора.

— Сър — каза той, като се усмихна болнаво и нервно. — Мисля, че не бива да шофирам, сър. — Наведе глава. — Съжалявам, сър.

Логан вдигна вежда, отвори уста и отново я затвори. Явно това беше униформеният полицай, когото се очакваше да надзирава.

Возеха се в асансьора надолу към приземения етаж, когато полицай Стийв най-после рухна напълно:

— Как, по дяволите, е разбрал? — попита той, като се прегърби в ъгъла и скри глава в шепите си. — Всичко. Знае всичко, мамка му!

Логан усети как по гръбнака му полазиха ледени тръпки.

— Всичко?

Дали инспекторът знаеше, че и той се беше напил и преспал с полицай Уотсън?

— Знаеше, че са ни изхвърлили от кръчмата, знаеше, че съм се събличал… — Той вдигна жалостив, кървясал поглед към Логан — като заек на масата за вивисекции. — Каза, че имам късмет, че просто не ме е уволнил. Божичко…

За момент изглеждаше така, сякаш се канеше да избухне в сълзи. После асансьорът издаде еднократен звън и вратите се плъзнаха встрани. Излязоха на полицейския автомобилен парк, където в същия момент двама униформени се бореха с космат тип в джинси и тениска, опитвайки се да го измъкнат от патрулната си кола. По предната част на тениската му се бе образувало идеално, обърнато наопаки коледно дръвче от кръв. Носът му бе сплескан и премазан.

— Банда шибани копелдаци! — Мъжът се хвърли към Логан, но полицаят, който го държеше, нямаше намерение да го пуска. — Шибани копелдаци, тършити си го! — Липсваха и част от зъбите му.

— Съжалявам, сър — каза полицаят, като се опитваше да го укроти.

Логан го увери, че всичко е наред и поведе Стийв през паркинга. Можеха да използват и пътя през рецепцията, но не искаше никой да вижда в настоящото му състояние полицая с кървясалите очи. И без това сградите на съвета не бяха чак толкова далеч: една разходка на въздух щеше да се отрази добре на Стийв.

След потискащата жега в полицейското управление, лекият дъждец навън му се струваше почти ободряващ. Двамата застанаха на рампата, която водеше от задната част на сградата надолу към улицата, изложили лицата си на дъжда. Останаха така, докато един автомобилен клаксон не ги накара да подскочат.

Патрулната кола премигна със светлини. Логан и страдащият от махмурлук полицай махнаха извинително и тръгнаха покрай управлението. Пред Шериф Корт вече се събираха протестиращи с плакати и флагове с отчаяното желание да зърнат Джералд Клийвър и не толкова тайното намерение да го провесят от най-близката улична лампа.

Хлапакът, за който бе споменал Инш, ги очакваше в главната сграда на съвета, като пристъпваше от крак на крак и се взираше непрестанно в часовника си, сякаш щеше да побегне от ръката му, ако го оставеше без наблюдение за повече от трийсет секунди. Той хвърли към полицай Стийв разтревожен поглед, след което протегна ръка на Логан:

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза, въпреки че очевидно стоеше там още преди те да пристигнат.

Двамата се представиха един на друг, но Логан успя да забрави името на мъжа само след около половин минута.

— Ще тръгваме ли? — Мъжът, който лесно се забравяше спря, засуети се с голямата кожена папка, погледна отново часовника си и ги отведе до един форд „Фиеста“, който изглеждаше така, сякаш спешно се нуждаеше от последно причастие.

Логан се настани на седалката за пътника до господин Нервен и накара полицай Стийв да седне зад шофьора. Първо: не искаше човекът от съвета по въпросите на здравеопазването и околната среда да види окаяното състояние, в което се намираше полицаят; и второ: ако полицай Стийв решеше да повърне отново, нямаше да бъде върху врата на Логан.

По време на целия път през града, шофьорът им не спираше да говори колко ужасно нещо било да работиш за съвета, но и как поради ред причини не можел да напусне службата си, защото щял да изгуби всичките си облаги. Логан мислено му завъртя копчето, като само от време на време изплуваше, за да се включи с по някое „звучи ужасно“ и „представям си какво е“, за да не увяхва ентусиазмът му. Вместо това се загледа през прозореца към сивите сгради, които бавно ги подминаваха.

Задръстването бе стигнало до онази точка, в която всеки, тръгнал за работа преди половин час, бе осъзнал, че ще закъснее. Тук-там по някоя клета душа стоеше зад волана, тикнала фас между зъбите си, със свален прозорец, оставяйки пушека да излиза навън, а дъждът да се излива вътре. Логан ги наблюдаваше завистливо.

Започваше да изпитва усещането, че детектив-инспектор Инш бе намеквал нещо с цялата си реч за „привилегиите на званието“. Нещо неприятно. Той прокара бавно ръка през челото си, усещайки издутината на черепа през кожата си.

Не беше изненадващо, че полицай Стийв си бе отнесъл конското. Пиянските му изпълнения можеха да създадат огромни главоболия на управлението. Логан си представяше заглавията: „ГОЛИЯТ ПОЛИЦАЙ МИ ПОКАЗА ПАЛКАТА СИ!“. Ако Стийв беше под негова опека, също не би се поколебал да го смъмри сериозно.

И точно тогава нещата изведнъж му се изясниха. Инш му го беше казал в прав текст: „Една от привилегиите на званието: наглеждаш хората под теб в командната верига“. Логан беше детектив-сержант, Стийв — редови полицай. Бяха излезли заедно и бяха направили главите, а Логан не бе направил каквото и да е по въпроса, за да спре редовия полицай да се отреже и да си развее голия задник.

Той простена вътрешно.

Очевидно задачата беше колкото наказание за Стийв, толкова и за самия него.

Двадесет и пет минути по-късно излизаха от колата на нервния хлапак пред полуразрушен чифлик, един от първите, с които започваха обработваемите парчета земя в покрайнините на Кълтс. Пътят се губеше в избуялите бурени. В края му се бе сгушила западнала ферма, чиято фасада от сив камък сълзеше под неспирния дъжд. Около нея имаше още няколко запуснати помощни сгради, израстващи сред море от избуяли до над коляното храсталаци, чиито ръждиви листа и клони стърчаха мълчаливо под зимното небе. Върху покрития с плочи покрив на къщата изпъкваха два прозореца, които я правеха да изглежда така, сякаш се взираше враждебно към посетителите. Под тях, върху избелялата червена врата, имаше изписана с бяла боя голяма шестица. Всяка от сградите наоколо имаше изрисувана такава цифра на вратата си. Фасадите им изглеждаха хлъзгави в мъглата на дъжда, отразяващи угасващата сива дневна светлина.

— Уютно — обади се Логан в жалък опит да разведри обстановката. И тогава усети мириса. — Исусе! — Той запуши устата и носа си с ръка.

Наситен и зловонен мирис на разложение. Като от забравено на слънце месо.

Миризма на смърт.