Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (3)

Коронация

С тази голяма бяла рокля кралицата прилича на балон, който всеки момент ще полети от покрива на Уестминстърското абатство и ще се настани сред позлатените арки и издатините на покрива. За да предотвратят това, разни хора неспирно я покриват с наметала и роби, кълба и скиптри, докато накрая толкова натежава, че се налага епископи и архиепископи да я придържат, като върви. Напомня ми на китайската кукла с пружина, която чичо Тед донесе на Патриша от Хонконг — и двете се плъзгат по килима, без да си показват краката, с едновременно сериозно и спокойно изражение. Разликата е там, че китайската кукла всъщност няма крака, само колелца, докато по отношение на чисто новата кралица се налага да предположим, че краката са наистина средството й за придвижване по дебелата пурпурна купчина, наречена килим. Разбира се, цветът на килима за коронацията също е плод на предположение, тъй като същата се провежда, в умален вид и в различни отсенки на сивото, върху екрана на малкия „Фъргюсън“ в ъгъла на всекидневната над магазина.

Телевизорът е подаръкът на Бънти от Джордж като утешение за това, че трябва да отгледа семейството си над магазина вместо в нормална къща. Не можем да се похвалим, че нашият е първият телевизор на улицата, тази чест се пада на госпожица Портело от „Хапланд“ — магазина за детски дрехи. Ние обаче сме подгласниците и, което е по-важно, първенците в цялата рода, понеже никой — нито от страната на Джордж, нито от страната на Бънти — още не се е сдобил с тази тъй желана вещ.

Бънти е силно раздвоена — съвсем естествено, тя се гордее с телевизора и трябва да се похвали с него, а какъв по-добър повод за това от една коронация? Същевременно обаче не може да понася всички тези хора в дома си. Сандвичите! Каните чай! Край няма! В момента маже в кухнята кифлички с масло и ги трупа на огромна купчина като речни камъчета. Седмици наред е кътала дажбата масло за печивата по случай коронацията, трупала го е в хладилника наред с онова, което е успяла да изкопчи от майка си и снаха си леля Гладис. Изпекла е екзотична колекция, тъй като „Добрата готвачка знае, че нищо не може да изтъкне уменията й тъй добре, както красиви сладкиши, били те добре запечени във фурната или изящно украсени“ — това според Бънтината библия — „Идеалното готварство“, готварската книга за газова печка „Паркинсън“.

Освен кифличките е приготвила и чинии със сандвичи с шунка (шунката — любезно предоставена от Уолтър, месаря коцкар), кокосови мадлени, лампиньони и дребни карамелени сладки (много специални!), да не говорим за пиканините (от Австралия) и кексчетата „Дейго“ — последните две вероятно в чест на всичките ни малки приятели от Британската общност. Всички те оставят в устата онзи характерен вкус на гранясало от прекалено дълго съхраняваното масло в Бънтиния съвсем нов „Фриджидеър“ (Нищо по-малко няма да стигне!), още една утешителна награда от Джордж. Изпекла е и месни рулца, леля Гладис е донесла огромен пай със свинско, а пък леля Бабс — две плодови пити, големи колкото коларски колела, едната със застъпени резенчета праскови от компот и череши за украса, другата с круши сорт „Бартлет“, пак от компот, и грозде. Последните стават повод за доста вълнение и завист. Бънти смята, че сестра й явно си няма достатъчно работа, щом може да прекара толкова време в приготвяне на такива идеални, безукорни кръгове. Да пробва да народи колкото деца има Бънти, мисли си тя и добавя последната кифличка върху купчината. Бънтините са толкова много, че не знае какво да ги прави.

— Тук е като черната дупка на Калкута — заявява тя на Джордж, който минава през кухнята в търсене на още тъмна бира. — И децата са прекалено много — добавя тя, сякаш за такива случаи си има определена квота.

Наистина сме много. Аз съм една от тях, гърча се измежду краката на възрастните, като куче на състезание за гъвкавост. Тук и там и навсякъде, сама не знам как се движа толкова бързо — в един момент стоя до телевизора, в следващия прелитам през коридора към кухнята. Ако премигне човек, спокойно може да реши, че сме две. Може и аз да съм на пружини като китайската кукла, ама в крайна сметка нали съм доста напреднала за възрастта си. Хората вечно ме гледат със съмнение и казват на Бънти: „Доста е напреднала за възрастта си, нали?“, „Хитра е даже повече от нужното, тази малката“ — е потвърждението на Бънти.

Нашият списък с гостите за коронацията е по-къс от този на кралицата. Първо на първо, нямаме приятели от Британската общност, които да поканим, макар да се говори, че леля Илайза е близка с някаква двойка от Ямайка — една от многото забранени теми, изредени в отделен списък от Джордж (леля Илайза е снаха на Джордж, жена на брат му Бил). Освен другите неща ни е забранено и да говорим за операцията на леля Мейбъл, за ръката на чичо Том и за мършавостта на Ейдриън. Чичо Том на нас не ни е чичо, чичо е на Бънти и леля Бабс, а днес е поканен у нас, понеже няма къде другаде да отиде — леля Мейбъл е в болница за въпросната операция табу. (Ръката на чичо Том е дървено копие на онази, откъсната от бомба преди много време.) Ейдриън е братовчед ни — единственият син на чичо Клифърд и леля Гладис — и не сме сигурни дали е мършав, или не, понеже не познаваме други десетгодишни момчета за сравнение. Довел е и своя боксер Денди и аз мисля, че сигурно и размерът на плътно слепнатите му тестиси, дето се показват измежду задните му крака, също е забранена тема. Денди е голям точно колкото да може да ме бутне, което често прави и с което предизвиква неспирен смях у Джилиан и Луси-Вида.

Луси-Вида е братовчедка ни, дъщерята на леля Илайза и чичо Бил. (Бънти силно би предпочела да не й се налага да кани тази страна на семейството.) Леля Бабс е довела и съпруга си, чичо Сидни — кротък, весел човек, когото много рядко виждаме. Публиката за коронацията неспирно се разделя и преразпределя на различни лагери и фракции, най-често според любимия и стар колкото света принцип — на мъже и жени. По един или друг начин (за съжаление) всеки е роднина на някого, освен кучето Денди и госпожа Хейвис, съседката на Нел, която (представете си!) си няма свое семейство.

Джилиан е в стихията си — подредена, впечатлителна публика, приклещена във всекидневната. Съперник й е единствено самият телевизор, така че тя посвещава много време на опити да го засенчи, като танцува пред него и показва пликчетата си под бялата поличка, която е цялата от фусти и подскача и идва директно от витрината на „Хапланд“. Братовчедка ни, Луси-Вида, онази с косата като конци и дълги и кльощави като солети крака, се отнася към Джилиан като към домашен любимец и всеки път, когато тя се превърне в прекалено силен дразнител за възрастните, казва нещо от типа „Ела тук, мило ни детенце“, със силния си донкастърски акцент. Луси-Вида е кумирът на Джилиан, защото ходи на уроци по танци. Има вълшебни крака, които просто не могат да спрат да потропват, та присъствието й е винаги оповестявано като на малко сляпо момиче.

От мнозинството във всекидневната (без чичо Тед, който си пада по малки момиченца, особено когато си показват пликчетата) се отронва недоволна въздишка, когато Джилиан запява „Добрият захарен кораб“^[1] (трудно за вярване, но факт. Тя придава изцяло ново значение на думата „сладък“). Единствено тя от моето поколение е наследила херувимския ген — подобно на Ейда и Албърт от предишното — на главата си има буйни немирни руси къдрици. Още не знае, че цената за това неземно великолепие е, най-общо казано, ненавременна смърт. Горката Джилиан!

Луси-Вида получава карамелов бонбон като награда за това, че е извела Джилиан да й показва петте основни балетни позиции в антрето. Междувременно на телевизора оттатък младата кралица тъкмо я „препасват със сабята“, а Патриша услужливо замества почтителния коментар на Ричард Димбълби с откъси от „Коронацията в картинки: настолна книга за момчета и момичета“. Научаваме, че това е „действие на красив символизъм, властта на държавата в услуга на Бога“. Пискливият й глас се препъва на думата „символизъм“ — в крайна сметка е само на седем, макар да е първа в клас по четене и като цяло смятана за доста преждевременно развита по отношение на учението — но тя се съвзема и ни осведомява, че „инкрустираната кралска сабя“ е била изработена за коронацията на Джордж IV и в резултат дава повод за спор сред една част от възрастните по въпроса за мястото на Джордж IV в хронологичния ред на кралете: очевидно се е появил след Джордж I, II и III, но имало ли е някого преди него? Някой изказва предположението, че кралица Ан е един вид свързващата брънка между третия и четвъртия Джордж, ама пък се стига до нов спор по въпроса за това кой точно е бил Джордж IV, „когато си е бил у дома“. Чичо Бил твърди, че е бил „дебелото говедо, дето основало Брайтън“, докато чичо Клифърд упорито поддържа тезата, че е бил „онзи, дето е загубил Америка“. (Най-добре би било да попитат домашните ни призраци, за които всичко това е било сякаш вчера.)

Патриша е призована да отсъди — тежък товар, боя се, за дете на нейната крехка възраст — но тя е ревностна роялистка и вече е запаметила половината родословно дърво на кралското семейство, като започнем от Егбърт (827–839 г.). За нещастие, е стигнала само до Едуард II и не може да окаже помощ за случая на мистериозния Джордж. Други членове на групата вече са преминали на останалите двама Джорджевци (V и VI), а появата на Бънтината книга „Джордж V: Седемдесет славни години“ й дава повод за истинска носталгична оргия и откритието, че Патришината „Настолна книга за момчета и момичета“, по необходимост издадена преди днешната коронация, е всъщност пълна със снимки от коронацията на Джордж VI, Стария крал, както всички го наричат с умиление, сякаш самата Англия е една голяма приказна страна, пълна с пастирки на гъски и зли кралици и стари крале, които пушат лула и носят избродирани със златни корони пантофи.

Лагерът на Джорджевците от I до IV е също и контингентът „тъмна бира“ — конспирация на съпрузи на няколко халби „Уотни“, състояща се от чичо Сидни, чичо Клифърд, чичо Бил и Джордж, а за талисман и един ерген — чичо Тед.

Спомени от различни коронации започват да изникват вече от всяко кътче — каната на баща ми от коронацията на Едуард VIII — предмет, изработен в чест на така и несъстояло се събитие и в резултат придобил своеобразна философска стойност, да не говорим за лъжичката за чай от коронацията на Джордж VI, някога на Ена Тетли, а сега притежание на Бънти и, разбира се — технически погледнато — незаконно придобита собственост (вж. Бележка 3).

Патриша, като едно дете в училищна възраст, притежава най-големия и най-добрия улов и е буквално завлечена един вид под прожекторите, за да покаже срамежливо, но и с гордост своите 1) чаша за коронацията, 2) монети за коронацията в найлоново портмоне, 3) медал за коронацията (същия като онзи, който новата кралица ще закачи на гърдите на принц Чарлс по-късно същия ден), 4) карамелени бонбони за коронацията в разкошна кутия в пурпурно и сребърно, 5) споменатата вече „Коронацията в картинки: Настолна книга за момчета и момичета“, и не на последно място — 6) един „Юниън Джак“. От патриотични съображения тя е облечена в училищната си униформа — раирана памучна рокля в кафяво и жълто, кафяв пуловер и кафява барета. Подобно на Джилиан и нейната коронационно бяла одежда, аз също съм в най-хубавата си рокля за случая — лимоненожълта тафта с якичка а ла Питър Пан и къси бухнали ръкавчета. Луси-Вида носи един от странните продукти на домашното производство на леля Гладис. Винаги когато ни дойде на гости от дивия Южен Йоркшир, Луси-Вида изглежда сякаш е тръгнала на маскен бал. Летящата игла на леля Илайза тропосва единственото й чедо в такова изобилие от мрежа и тюл, къдрици и финтифлюшки, че побита на тънките си крака, Луси-Вида прилича на екзотично цвете, отвято лудешки напосоки.

Ние сме наясно с факта, че леля Илайза е „проста“, от най-простите възможни, по мнение на Бънти. Знаем, че това има нещо общо с факта, че русата й коса има черни като катран корени и че носи огромни обеци от изкуствени диаманти, а и подозираме, че има общо и с факта, че — дори в деня на коронацията — тя не носи чорапи и краката й имат вдлъбнатини и петна и безсрамно разкриват подобната й на синьо сирене, набраздена от вени кожа. (Да не говорим пък за факта, че е приета във фракцията на Джорджевци от I до IV, където грубиянският й смях се разлива върху мъжете и ги кара да понасят в крайна сметка съществуването на жените.) Ръцете на леля Илайза изглеждат непрестанно заети я с питиета, я с цигари, и ако изобщо се случи да има някоя свободна, обикновено сграбчва някое минаващо дете, за да му залепи на бузата звучна целувка — едно, меко казано, необичайно поведение за нашата фамилия.

Леля Илайза е донесла подаръци на всички момиченца — ръчно направени корони с цветя от креп хартия, точно като онези на шаферките на кралицата. Дори провежда наша малка церемония по коронацията: ние — наредени на стълбите, а тя ни ги слага на главите с остри фиби. Аз съм необяснимо развълнувана от това събитие и болката от разкъсването на скалповете ни от фибите е смекчена от приноса на леля Илайза към празничното настроение — лепкав хартиен плик с плодови бонбони от „Баркър и Добсън“. Горкичкият Ейдриън изглежда толкова посърнал с една издута от плодовия бонбон буза, опечален, понеже заради пола си е прокуден от нашето кралство на хартиените цветя.

— Да не ти пука, дечко — утешава го Луси-Вида. — Ако искаш, ще те науча да правиш шпагат — от което настроението на Ейдриън значително се разведрява.

Като цяло доста харесваме леля Илайза — дори трезвата Патриша се съгласява да седи в скута й и да споделя някои от не чак толкова важните си тайни (за любимия си предмет в училище, за любимото ястие в столовата, каква иска да стане, като порасне — а именно математика, никое, ветеринар).

Дейзи и Роуз почти в нищо не участват — дребни и идеални, те самите представляват един самодостатъчен свят. Облечени са еднакво, довършват си изреченията (тоест когато благоволят да проговорят, понеже си имат свой таен език), а и гледат с един такъв хладен, безизразен поглед, който би им гарантирал малки роли в „Нашественици от Марс“.

Ейдриън е прекалено малък за групата „Тъмна бира“, но и не е посрещнат особено радушно от преобладаващо дамския кръжок, който боготвори „стария крал“ и към който сега се е присъединила и леля Бабс и се е захванал оживено да отдава почит на кралицата майка („старата кралица“, както би предположил човек, ама никой не я нарича така). „Кралицата майка“ — интересно съчетание, нали? Кралицата на майките, майката на всички кралици. На Бънти би й харесало да е кралица майка.

„Кралица Бънти, кралицата майка.“ Тогава аз ще бъда принцеса Руби, което си е направо прекрасно, нали? Поне по-прекрасно от принцеса Джилиан или принцеса Луси-Вида.

Кралиците майки са на шери, кафява и лепкава смъртоносна микстура за кашлица. Леля Бабс носи едно долу на Бънти, която маже с мляко една тава месни рулца.

— О, реших, че вече сте ме забравили — казва насмешливо Бънти, поема шерито и отпива деликатно. — Пропускаш коронацията — осведомява я леля Бабс, а Бънти й хвърля един от нейните погледи, от онези, които казват: „А иначе кой ще щъка напред-назад да върши цялата работа?“, без дори да се налага да помръдва устни.

— Започва миропомазването! — изквичава развълнувано гласът на Патриша от горния етаж и леля Бабс успява да убеди Бънти да остави рулцата непомазани и да се качи за онова, което „Настолната книга“ описва като „наистина най-внушителната и важна част от церемонията“. Толкова е внушителна и важна, че кралицата изчезва насред мелето от епископи, а помазването й не става достояние за публиката над магазина.

— Прекрасен телевизор имате — похвалва леля Гладис Бънти, когато Бабс я довежда в стаята, а Бънти просветва малко и се усмихва превзето.

— Благодаря — отвръща, сякаш в друг живот е била помощничка на самия Логи Беърд^[2].

— Хубав орехов фурнир — обажда се чичо Том и всички зашепват одобрително.

— Страхотна рокля си облякла днес, Бънти — казва чичо Бил неочаквано и Бънти потръпва едва забележимо, защото не харесва Бил (антипатия, основана изцяло на факта, че той е брат на Джордж) и ако зет й — мъж без капка вкус (това вече е вярно) — смята, че роклята е „страхотна“, значи, по мнение на Бънти, нещо трябва сериозно да не й е наред. Всъщност тя е ужасяващо творение — странно нещо, изплетено на ивици кафяво и жълто, с тънка метална нишка по цялата дължина, от която прилича на оса купонджийка.

— Ето го и момента, който всички народи на Британия, общността и империята очакват с нетърпение — изчита Патриша.

— Върховният миг — додава чичо Тед и поглежда над рамото й.

Сложил е съвсем леко ръка на гърба на училищния й пуловер по начин, който човек би могъл да сметне за един вид чичовски, но пък, от друга страна, може и да не е. Както и да е, не е попаднал на човека, защото Патриша не понася да я докосват и бързо успява да се извърти и освободи.

Точно в този момент обратно в стаята се втурва Джилиан, отчаяна да покаже на всички как прави пируети, настанява се пред фъргюсъна точно в мига, в който короната се поставя на главата на кралицата, и следва гръмогласен вик „Бог да пази кралицата!“ и „Махни се оттам, Джилиан!“. Устата й се нацупва и потрепва, ангелските й къдрици потръпват страдалчески, при което Луси-Вида протяга майчинска ръка и казва:

— Ела, миличко, ела с мен — и двете се втурват да вършат важни дела с куклите си.

Патриша си няма кукла, нито пък аз. Патриша не иска, макар че често взема тази на Джилиан назаем, за да си играе на училище. Патриша често си играе на училище и е много строга учителка, повярвайте ми — знам, защото от време на време се налага да замествам куклата.

Трябва да призная обаче, че аз бих искала да имам кукла, нищо че, изглежда, всичките са с твърда, слепена пластмасова коса и неприятни физиономии. Куклите на Джилиан са с имена като Джемайма и Арабела. Патриша си има пандата (на име Панда — не обича излишната номенклатура нашата Патриша), към която е много привързана, а аз си имам мече (Мечо), което ми е по-близко от роднина. Аз вече притежавам изумително зрял речников запас от десет думи: той включва Мечо, както и мама, тати, Паш (Патриша), Гъг (Джилиан), бабе (Нел), чао-чао, газин!, дота (многофункционална дума, която обхваща всичко останало) и — най-важната дума от всички — Мобо.

Инстинктивно усещам къде е Мобо в момента — в задния двор. Бънти пак е в кухнята, слага рулцата във фурната, а когато аз и Мечо се понасяме към задната врата, тя с готовност ни пуска да излезем. Поемам си дълбоко дъх и — ето го! Моето слънце! Конят Мобо е вероятно най-красивото нещо, произведено от човешка ръка. Дълъг цели пет и половина педи до холките, той е направен от пъстра сива и бяла тенекия и има вечно развята грива и гъста опашка. Очите му са дружелюбни, гърбът му — твърд, има червено седло и червени педали (пак тенекиени). На слънцето в задния двор (при нас времето е доста по-приятно, отколкото при горката кралица) той изглежда великолепно, почти се вижда как ноздрите му потръпват, а копитото му всеки момент ще зарине в земята. Водена от обичайната си добрина и коронационната треска, Патриша го е украсила с карирани панделки и по великолепие той не отстъпва на нито един от конете, преминал в тръс по „Мал“ в онзи ден.

Купен е бил за Джилиан (това била утешителната й награда, задето се налагало да понася мен), но тя е вече прекалено голяма за него и аз съм официалният му ездач. Това обаче не е важно за Джилиан, която го пази ожесточено и не ми дава дори да го доближа, освен ако не е принудена. Само че сега Джилиан е вътре с Луси-Вида, а моят жребец е тук, броди из задния двор неохраняван, неспънат и за кратък промеждутък от време — само мой!

С помощта на непрекъснатото и безжалостно заклинание „ДотадотадотадотадотадотадотадотадотаМобо!“ успявам да принудя Бънти да ми помогне да се покача върху своя блян и да поема в щастлив галоп из задния двор. Е, не буквално галоп. Средствата за придвижване на Мобо са педалите му. Сядаш на него и натискаш силно със стъпала, а той се движи рязко и тромаво. Цели десет минути аз помпам и въртя педали и залитам и си представям, че карам златна каляска, преди да се появи нашата Немезида.

Внезапно повява студен вятър, кухненската врата се отваря с драматичен трясък и тъмна сянка се впуска в двора. Сянката е не просто черна, ами съдържа и черното мастилено зло на омразата, ревността и склонността към убийство — да, нашата Джилиан е! Препуска през двора като разклатено торпедо, засякла безпогрешно целта, като през цялото време ускорява, така че, когато най-сетне стига Мобо, не успява да спре, ами продължава и поваля и него, и мен на земята, претъркулва се през гърба му и приземява облеченото си в дантелени пликчета дупе на твърдите каменни плочи. Мобо е запратен по земята на задния двор, а по металните му хълбоци има дълбоки грозни драскотини. Лежи задъхан на една страна, аз лежа още с очи към юнското небе и се питам дали съм умряла. Отзад на главата си усещам пулсираща подутина, но съм прекалено шокирана, за да плача.

Не така стоят нещата с нашата Джилиан, която пищи достатъчно силно, че да събуди и мъртвите, та дори успява да привлече Бънти навън да види какво става. Покрусеният отговор на Джилиан почти успява да предизвика съчувствие у Бънти.

— Трябва да си по-внимателна — казва й тя, което може и да не звучи кой знае колко съчувствено, но тя само толкова може.

Луси-Вида се върти наоколо, издава скръбно троп-троп-ТРОП, троп-троп-ТРОП, и помага на Джилиан да се изправи, като през цялото време се вайка на какво й е заприличала рокличката — и наистина петна коронационно червена кръв са изцапали целомъдрената белота на Джилиан, а скъсаната й опърпана коронка се мъдри на шията й като примка на цветчета.

— Ооо, горкото дете! — изразява съчувствие Луси-Вида с щедър глас. — Ела с мен да те изчистим.

Двете тръгват ръка за ръка, а аз и Мобо сме оставени на манипулациите на Денди, който ни облизва и почиства колкото може с горещия си олигавен кучешки дъх, от който се носи едва доловима издайническа миризма на откраднати месни рулца.

 

 

Остатъкът от деня малко ми се губи — подозирам, че имам сътресение. Сигурно е, че следващият ми спомен от всекидневната включва сцена на буржоазен упадък. Онези от „тъмната бира“ са очевидно пияни и играят покер в един ъгъл на стаята. Над главите им националният флаг на Патриша е мигрирал върху рамката на картината, откъдето клюма над обрамчените ни снимки „Полифото“, с по трийсет и шест миниатюрни черно-бели кадъра във всяка — трийсет и шест на Патриша, трийсет и шест на Джилиан и, по неясна причина, седемдесет и два на мен — и наистина изглежда сякаш Бънти има прекалено много деца, стотици миниатюрни момиченца, които до едно я ядат злобно.

Към кликата на кралицата майка се е присъединил чичо Том и всичките са с хартиени шапчици, които сме извадили незнайно откъде, и си припомнят Деня на победата и улични шествия, и леля Бети, която е толкова далече отвъд Атлантическия океан и ни напомня за своето съществуване с това, че продължава да изпраща колети с храна. Кликата на кралицата майка е вече в толкова приятелски отношения с бутилката шери, че в качеството си на домакиня Бънти е сметнала за необходимо да си сложи пиратска шапка и да ръководи игра на „Виждам, виждам…“, всички участници в която са изпаднали в истерия. Ейдриън и Денди са в задния двор и си играят на хвърлянка, макар че невинаги е ясно кой хвърля и кой носи. Чичо Том е горе с Луси-Вида и Джилиан и играе на игра, наречена „Изненада!“. Нивото на алкохола над магазина достига критични нива и аз изпитвам значително облекчение, когато Бънти ме поглежда, слага ръка на уста ужасено и казва:

— Още не са си легнали!

Боя се обаче, че майка ни е бръкнала прекалено дълбоко в буренцето с шери, че да направи нещо по въпроса; пиратската й шапка вече се е килнала екстравагантно над едното око и се налага да се опре на широкия гръб на леля Гладис, за да не се свлече по страничната облегалка на канапето.

Леля Илайза се притичва като пораснала версия на Луси-Вида, като зарязва играта на „Виждам, виждам“ (Виждам, виждам… нещо, започващо с буквата Т, отговор — да, точно така — телевизор), подбира подобно на овчарско куче децата и ги насочва нагоре към леглата. Процедурата по слагане по леглата на леля Илайза е малко по-претупана от Бънтината. С Бънти трябва да се наредим в боеви строй към банята и да търкаме и трием и стържем, докато почти нищо не остане от нас, докато бързо забърсване на по-мръсните части с една кърпа, изглежда, е единственото, което очаква леля Илайза, преди да ни разпредели по светлите ни летни спални. Луси-Вида и Джилиан ще спят в едно легло, наопаки като сардини. Близначките са се настанили в леглото на Джордж и Бънти — един господ знае как ще приеме това Бънти, когато се оттегли от оръдейния борд на пиратския си кораб и се дотътри да си ляга. Ейдриън е положен долу в някоя кучешка клетка с Денди. Имам чувството, че целият свят ще остане да пренощува над магазина тази нощ. Никой не проявява желание да спи в стаята на Патриша — дори на седем, нейната жажда за усамотение е непоклатима и обезкуражаваща. Може пък да спи с главата надолу, като прилеп, подпъхнала под едно крило пандата си.

 

 

Часове по-късно се будя неочаквано, ставам рязко в леглото и си спомням, че Мечо е някъде долу в задния двор, изоставен лекомислено в бъркотията на конското бедствие.

Стаята ми гледа към задния двор, така че отивам до прозореца да се опитам да го видя. Небето е вълшебно тъмносиньо, цялото със звезди, които приличат на обеците на леля Илайза, а (като се има предвид късния час) задният двор е изненадващо оживен. Мобо продължава да лежи, може да е заспал — надявам се, макар че короната на Патриша на главата му подозрително напомня на погребален венец. Мечо е в лехата с невени, която върви покрай едната стена, ръцете и краката му са разперени като на умрял войник. На пост при него е Денди, чиито черни очи блестят в тъмното. Подпрян накриво на задната порта е Джордж, заклещен в накъсвана от тласъци прегръдка с невидима жена, а панталоните му са неприлично смъкнати около глезените. Един гол крак без чорап се подава между неговите и дрезгав от смях глас казва: „Хайде, миличък, точно така!“.

Май ще трябва да оставя Мечо в тази съмнителна компания и да спася обсипаното му с росни капки тяло на сутринта.

От стаята на Джилиан се разнася тропкащ звук. Може да са нощните токчета на Луси-Вида.

Патриша седи на тясното си малко легло и чете на светлината на нощната си лампа на Бамби и Тропчо. Стигнала е до последната глава, седма глава на „Коронацията в картинки: настолна книга за момчета и момичета“, която носи заглавието „Епохата на Елизабет“. В нея се описват задълженията на всички момчета и момичета, които „ще бъдат порасналите граждани на предстоящата епоха на Елизабет“ в държава, която е все още начело на западната цивилизация. Проповедите на въпросната глава попадат на благодатна почва. Патриша ще стане младши скаут и ще се опита да спечели всяка възможна значка, преди да бъде повишена и преместена при момичетата водачки; ще ходи на неделно училище; ще работи усърдно в училище (независимо от тази безмилостна групова дейност, ще остане необяснимо без никакви приятели). И ще се придържа към принципите си. Замисълът на „Настолната книга“ обаче не може да й помогне по отношение на неразделните нишки на отчуждението и унинието, които оформят спиралата на личното й ДНК, но този текст е вълнуващ, проповедите му — благородни…

Ще трябва да пораснете и когато детството остане зад гърба ви, трябва да се държите като отговорни млади мъже и жени. Това може да звучи малко страшно, но и вие, и аз знаем, че макар като нация понякога да сме правили грешки, кураж никога не ни е липсвал.

Колко горди са всички на този ден! С какво нетърпение очакваме вълшебното си пътуване към бъдещето, като граждани на един прекрасен нов свят. Патриша заспива с кралска благословия на уста. „Бог да пази кралицата — прошепва тя — и Бог да пази всички народи на Обединеното кралство“, а в отговор нощният въздух потрепва от вибриращия шепот на домашните призраци. И те по свой призрачен си начин празнуват на светлината на почернели факли и омазнени канделабри. Танцуват специални менуети и гавоти — „Йоркски танц“ и „Госпожа Картрайт“, вероятно научени при мосю Рошфор в неговото училище по танци при Чинара. Много неща са видели очите им зад тези стари градски стени — обсади и въздушни нападения, пожари и кланета, възхода и падението на цели империи. Станали са свидетели на коронацията на римския император Константин недалече и на деградацията на великия Крал на железниците Джордж Хъдсън. Видели са главата на злочестия Ричард Йоркски, набучена на кол на градската порта, и храбрите роялисти, обсадени вътре. И въпреки това намират сили да се присъединят към Патриша за един последен попресипнал, но храбър, ликуващ вик, чаши се вдигат за наздравица, рогове свирят, а великият орел на Деветия легион е издигнат високо.

Бог да пази всички ни!

Бележка 3 — Отворено

За Бънти Втората световна война не била толкова въпрос да се сдобие със съпруг, колкото със собствена личност.

Когато войната избухнала, Бънти работела в магазин на име „Моделия — качествена дамска мода“. Там започнала още откакто завършила училище две години по-рано и предсказуемостта на всеки нов ден доста й допадала, макар че жадно и бурно си представяла всички вълнуващи неща, които щели да й се случат в бъдеще — като например невероятно красивия мъж от приказките, който щял да се появи изневиделица и да я отвлече в един живот на коктейли, околосветски пътешествия и кожени палта.

Собственик на „Моделия“ бил господин Саймън, но реално го ръководела госпожа Картър. Господин Саймън наричал госпожа Картър своята „управителка“ и бащата на Бънти заявил, че точно така досега не бил чувал да му казват на това. Бънти не била съвсем убедена какво имал предвид, но съмнение нямало, че у работодателите й имало нещо някак пикантно — за начало господин Саймън бил чужденец, че отгоре на всичко и унгарец, макар че, като избухнала войната, доста старание положил да изтъква британската си националност. Бил нисък, с лъснало плешиво теме, неизменно безупречно облечен — с голям златен джобен часовник, преметнат напряко през жилетката на костюма му.

— Еврейче е, нали? — попитал Клифърд, братът на Бънти, когато тя започвала работа, а Франк кимнал и потъркал палец и показалец.

Бънти не понасяла Клифърд и мненията му. Той бил нахален малък мухльо и прочее, по негласно съглашение на Бънти и Бети. „Еврейче“ била странна дума, която никак не подхождала на господин Саймън — той никога не бил стиснат, да не говорим, че не бил момченце, а ако ставало дума, на Бънти винаги й бил напомнял на грижливо облечен тюлен.

Обожавал госпожа Картър — или Доли, както галено я наричал, когато в магазина нямало клиенти — а пък от количеството целуване на ръка и гледане в очите, което протичало, на Бънти понякога й ставало неудобно. Дори собствените си майка и баща не помнела да е виждала да си разменят нещо повече от лека целувка по бузата. Клифърд твърдял, че господин Саймън има съпруга, „затворена в някоя лудница“, та затова не се женел за госпожа Картър, макар че в апартамента на госпожа Картър над магазина имало повече „пиене на чай“ (по думите на Клифърд), отколкото у съседите, където през стената на стаята, която Бънти деляла с Бети, се чувало как младоженците Морис и Ена Тетли изпробват пружините на леглото си. Не една среднощна дискусия провели Бънти и Бети шепнешком по въпроса какво точно прави Морис на Ена, че да издава такива звуци.

Бънти харесвала господин Саймън и госпожа Картър, особено последната, която била едра жена на възраст горе-долу колкото Бънтината майка, само без леко занемарената патина, която Нел била натрупала с годините. Госпожа Картър била руса — много руса — и носела косата си на големи букли, а грима си слагала „с мистрия“, по думите на Франк. Освен това имала и огромна гръд, която изглеждала сякаш ще се пръсне с едно бодване на карфица. За Бънти обаче била като истинска майка квачка, кудкудякала след нея и казвала неща от сорта на „Как е малката ни Бънти, днес?“ и й подмятала дискретни намеци за външния й вид, та Бънти престанала да носи чорапи до глезените, равни обувки и плитката, която си сплитала, откакто била на петнайсет, ами напоследък взела, че станала доста модерна — с високи токчета, найлонови чорапи и червило. „Нашата млада госпожица“ — изкоментирал господин Саймън, когато госпожа Картър накарала Бънти да се завърти пред него с първата си рокля на зряла жена.

Нел не била много по комплиментите, не обичала, когато хората се самозабравят. Приела била философията, че — най-общо казано — нещата винаги отиват към по-лошо, а не към по-добро. Тази песимистична нагласа й носела значителна утеха — в крайна сметка на нещастието може да се разчита по начин, който щастието никога не би могло да предложи. Нел предпочитала крайните в семейството — най-големия и най-малкия, Клифърд и Тед, особено Тед, което било странно, единодушно смятали Бънти и Бети, при условие че той бил най-отвратителната малка невестулка, раждала се някога. Бабс била успяла да си спечели малко уважение в семейството, задето била най-голяма от момичетата и задето имала сериозен, по-скоро практичен характер, Бети била успяла да се уреди като любимката на Франк, докато горката Бънти се намирала точно по средата, без нищо, което да я отличава кой знае колко.

 

 

— А къде е малката ни Бънти?

— В склада съм, господин Саймън. Правя чай. Искате ли?

— Да, миличка, благодаря!

По онова време Бънти изпробвала нов образ, базиран на Дийна Дърбин, който предполагал миловидна и едновременно добра и неустрашима персона, която се приела добре от госпожа Картър и господин Саймън, но у дома останала напълно незабелязана.

— Свърши ми захарта тука, Бънти! — пропукал се изисканият акцент на госпожа Картър, когато се опитала да изкрещи.

— Ей сегинка! — извикала в отговор Бънти.

Магазинът бил празен. Било неделя и Бънти била предложила да дойде да помогне с инвентаризацията. Седели до радиото с по чаша с чинийка в скута и слушали програма, наречена „Как да използваме консервите най-добре“, докато чакали министър-председателят да отправи своето „обръщение от национално значение“. Когато господин Чембърлейн изрекъл: Налага се да ви информирам, че не сме получили такова заявление и следователно нашата страна се намира във война с Германия, по гръбнака на Бънти преминала студена тръпка. Госпожа Картър подсмръкнала шумно — в Голямата война била загубила съпруг, а синът й Дик бил точно на възраст, подходяща да загине в тази.

— Е, ами — обадил се господин Саймън, повдигнал чаша и се покашлял леко — мисля, че е най-добре да вдигнем малък тост.

— Тост? — повторила неубедено госпожа Картър.

— Да, за високия боен дух. Британците никога не са били и няма да бъдат роби, така че господин Адолф Хитлер да си ходи!

— Наздраве, наздраве! — отвърнали в хор госпожа Картър и Бънти — от двете Бънти с повече ентусиазъм — и вдигнали чашите си с чай.

— Слава на Британия! — добавила Бънти по особено неустрашим начин.

Бънти таяла големи надежди по отношение на войната; намирала за някак привлекателен начина, по който тя отнемала сигурността и раждала нови възможности. Бети заявила, че е като да хвърлят монети във въздуха и да се чудят на коя страна ще паднат — но така вероятността на Бънти да се случи нещо вълнуващо се увеличавала и нямало кой знае какво значение дали ще е невероятно красив мъж, или бомба — все щяло да бъде някаква промяна.

Клифърд получил повиквателна, а Франк обикалял къщата и го поздравявал, като го наричал „бойния готвач“, сякаш напълно забравил колко неприятна може да бъде една война. Клифърд бил доста доволен от цялата работа. Повиквателната на Сидни, годеника на Бабс, дошла по същото време и сватбата била организирана с бързина, която преди войната някому би се сторила подозрителна.

Когато младоженците излезли от църквата, госпожа Картър и господин Саймън били сред изпращачите на стълбището, госпожа Картър подала на Бабс малко клонче бял пирен, който последната приела с леко неприязнена физиономия, а Бънти чула Клифърд да казва „Онази простакеса какво прави тук?“, от което Бънти три пъти си сменила цвета и погледнала господин Саймън, за да види дали е чул, но той продължавал да се усмихва мило на всички, а като забелязал Бънти, й помахал.

Приемът се състоял в същата зала на църквата, която госпожа Сиврайт била избрала за помена след погребението на сина си Пърси, и се изчерпил предимно с това всички мъже да се напият до козирката с гъста млечна тъмна бира, която със сигурност била изпод нечий тезгях, само дето, изглежда, никой не знаел чий точно.

— Всички да си мълчат — рекъл иначе кроткият и трезвен Сидни, преди да пресуши цяла халба на един дъх, поощряван от одобрителните викове на сватбарите.

Бабс побесняла.

— Не трябва да ни се сърдиш — засмял се Франк и се подпрял с цялата си тежест на Сидни, макар последният да бил толкова пиян, че било цяло чудо, че е още във вертикално положение.

— Защо? — отсякла Бабс възможно най-внушително. Била само на осемнайсет, но пък някои от маниерите й били много старомодни.

— Защото — отвърнал мрачно Франк — всички ще умрем.

— Няма да умрете, стар глупак такъв! — изсъскала му Бабс, а Бънти си помислила, че ако тя кажела такова нещо на баща си, би получила шамар. Съседът им Санди^[3] Хейвис се приближил и направил опит да завърти Бабс в ритъма на танца, но тя се измъкнала и казала:

— По-добре танцувай с Бънти, аз имам по-важни неща за правене — след което се насочила към Клифърд в напразно усилие да го накара да въдвори ред на празненството.

— Какво ще кажеш, Бънти?

Бънти харесвала Санди Хейвис; когато била малка, той я возел в детската количка, а и нравът му бил толкова открит и весел, че веднага печелел симпатиите на повечето хора. Изобщо не бил красавец, даже напротив — имал изпъкнали сини очи като на хипофизно джудже и смехотворна рошава рижа коса, откъдето идвал и прякорът му — истинското му име било Ерик. Повел Бънти в енергична полка — музиката осигурявал стар механичен грамофон с подборка от еклектичната колекция плочи на Сидни. На Бънти Санди винаги бил напомнял на добро куче — надежден, верен и безкрайно умилителен в старанието си да се хареса — така че й било малко смущаващо изведнъж да се озове обгърната от бирения му дъх и опитите му да опипа различни нейни части, при това със скорост седемдесет километра в час на импровизиран дансинг.

Когато плочата свършила, Бънти била изтощена и плувнала в пот и нямала търпение да издърпа Санди извън дансинга, преди музиката пак да тръгне. Разбрал ръгането и бутането й съвсем погрешно, той я хванал здраво през кръста с едната ръка и започнал да придвижва пръстите на другата нагоре-надолу по ребрата й, сякаш била пиано. Докато успее да го избута в коридора, който минавал по цялата дължина на едната страна на залата, той вече съвсем се бил отнесъл със свиренето по ребрата и не спирал да повтаря: „Тази мелодия позната ли ти е, Бънти? А? А?“.

— Не, Санди, не ми е позната — отвърнала твърдо Бънти, като същевременно се опитала да избегне барабанящите му пръсти.

Той се оказал изненадващо силен, Бънти си спомнила, че е бил първенец по плуване в училище.

— Хайде, опитай се да познаеш — настоявал той.

— „Да се облечем за Риц“? „Синият Дунав“? „Жълтият тухлен път“? — опитала се да налучка Бънти.

— Да! Да! Да! — изревал той.

Санди бил в отпуск от Търговския флот и без Бънти да знае, се бил заклел, че ще спи с жена, преди да се върне на кораба на другия ден, та не му оставало много време.

— Това е сватбата на сестра ми! — възмутила се Бънти, когато Санди набутал език в ухото й. — Намираме се в църква — опитала, когато започнал да притиска коляно в слабините й. Накрая го ухапала много силно по ръката и той отскочил изумен, разтърсил ръка, все едно го парела, погледнал я възхитено и заявил:

— Каква тигрица!

Бънти се втурнала обратно към нажежената до бяло гюрултия на приема, но тези думи се забили в мозъка й. Всъщност мисълта, че в нея има нещо „тигърско“, й допадала и дори изпробвала едва чуто да изръмжи. Възприетата понастоящем персона превключила две скорости по-нагоре — от Дийна Дърбин на Скарлет ОʼХара.

Не след дълго последните сватбари се оттеглили към дома на „Лодър стрийт“.

По това време Бънти вече тайно била изпила три половинки халби тъмно пиво в опит да се слее с празничната атмосфера и с изненада осъзнала, че — като по магия — реже филии хляб в кухнята. Изведнъж две добре оформени мускулести ръце се плъзнали по талията й. До този момент Бънти планирала да се дърпа и цупи при следващия му набег (в тон с новия си характер), но когато Санди казал:

— Здравей, Бън, малка моя сладка кифличке^[4] — и я сръчкал с пръсти в ребрата, в случай че не е схванала шегата, тя се изкикотила и Санди казал: — Боже, Бънти — ти си пияна! — от което й станало още по-смешно и не след дълго той успял да я убеди да излязат навън и вече я притискал към задната стена на къщата. Имала чувството, че е попаднала сред пипалата на октопод, ръцете му били навсякъде и тя не спирала да повтаря напевно „Не е редно“, докато Санди, един вид в пълно отчаяние, заявил: — Обичам те, Бънти, винаги съм те обичал — ще се оженим, като си дойда пак в отпуск — при което Бънти, за миг заслепена от вярата, че това е истинската любов (случва се непрекъснато), му позволила да прави с нея каквото иска, като се успокоявала с факта, че това може да бъде последният й дар за него, преди да го убият, а също и като се опитвала да не мисли за случващото се, взирайки се в почти загиналия клематис в другия край на двора. — Каква жена! — възкликнал Санди, докато достигал бърз и доста непристоен оргазъм. От целия процес Бънти изпитала единствено безкрайно отвращение, особено докато удрял главата й в улука във възбудата си, но поне вече имала по-ясна представа какво правел Морис Тетли на пружината на леглото („Никога!“ — възкликнала изумената Бети, когато Бънти й разказала).

 

 

За Бънтината собствена война 1942 година се оказала най-вълнуващата. По това време вече била напуснала „Моделия“ — госпожа Картър и господин Саймън я изпратили много емоционално, казали, че не знаят какво ще правят без тяхната малка Бънти. Госпожа Картър й подарила чифт чорапи и лавандулова тоалетна вода, а господин Саймън й дал пет лири и прегръдка, от която се изчервила. Самите те не били особено добре — купонната система била довела до спад в бизнеса, а синът на госпожа Картър бил обявен за изчезнал по време на военни действия.

Подобно на Бабс, която тъпчела гилзи с експлозив на пода в „Раунтрийс“, където по-рано се произвеждали несмъртоносни дъвки, Бънти също се била прехвърлила във военното производство. Новата й работа била във фабрика за технически инструменти; преди войната правели неща като микроскопи, а сега — мерници за оръжия. Работата на Бънти била да проверява фокуса след пълното сглобяване и в началото си представяла, че стреля по германци, бум-бум-бум, но скоро след това вълнението от тази новост отминало и едва успявала да изкара до края на деня, без да кръстоса поглед.

В началото на 1942 година на Бънти войната вече й била писнала. Писнало й било от доктор Морков и картофчето Пийт и госпожа Заший отново^[5] и била готова на всичко за голяма кутия шоколадови бонбони и ново палто за зимата; ако срещнела Буболечката прахосник^[6] някъде по улицата, лично щяла да я разведе по всички магазини на Йорк. Никак не я вълнували тревогите на останалите.

Във въздуха не се носела никаква романтика. Санди Хейвис си дошъл в отпуск през февруари. Бънти била останала вярна на даденото обучение само защото никой друг не бил проявил интерес към нея. Видяла го да се прибира, наметнал мешка през рамо, да влиза през задната порта на семейство Хейвис със самодоволно подсвиркване, поради което се наложило да клекне под прозореца на стаята си, за да не я види. Изглеждал дори още по-грозен от последния път и само при мисълта какво му е позволила на сватбата на Бабс, настръхнала.

Санди, който по това време порел водите на великия Атлантически океан като конвой, бил силно обезсърчен от отчуждението на Бънти. Подобно на Франк по-рано, Санди бил убеден, че шансовете му за оцеляване са много малки. За разлика от Франк, той се оказал прав и три седмици след завръщането му от отпуск корабът му потънал заедно с целия екипаж и товара от консервирана шунка „Спам“. Госпожа Хейвис, разбира се, била потресена, а и на Бънти й станало мъчно. Като чула новината, Бети избухнала в сълзи, защото той бил „такова мило момче“.

— Всичките са мили — отбелязала Нел.

Къщата на „Лодър стрийт“ се намирала между два извора на скръб, понеже само седмица след новината за Санди Ена Тетли от другата страна загубила съпруга си Морис. Вече била родила бебе, шестмесечния Спенсър. След смъртта на Морис станала малко шантава. Франк твърдял, че си е загубила ума, и я избягвал, но Нел смятала за свое задължение да се отбива всеки ден, също и при Мини Хейвис.

Ена дори за секунда не изпускала бебето от погледа си, всъщност положението стигнало дотам, че отказвала да го остави в количката или люлката и никому не позволявала да го докосне; разнасяла го на ръце по цял ден, а нощем го слагала да спи до нея. Много време прекарвала в задния двор, гледала небето, чакала бащата на Спенсър да се прибере (Морис бил навигатор в бомбардировач „Уелингтън“), което денем било достатъчно неприятно, но ставало дори страшно, когато по тъмно още продължавала да стои там, а бебето плачело и кашляло на студения пролетен въздух, та се налагало някой да слезе да я придума да се прибере вътре. Дори госпожа Хейвис, която още била в траур, се видяла принудена да отбележи, че човек все пак трябва да си контролира малко скръбта.

Неспособна да търпи повече, Нел предала щафетата на Бънти (Бабс живеела при родителите на съпруга си на „Бъртън Стоун Лейн“) и тя всяка сутрин трябвало да се отбива преди работа да направи на Ена чаша чай и да отмери сухо мляко за бутилката на Спенсър. От своя страна той бил доста нелицеприятно бебе, не спирал да се дере я от яд, я от зачервено дупе. Около устицата си имал червеникави рани и перманентен гъст жълт сопол в носа си. Отгоре на всичко миришел лошо, а пелената му била отвратителна. Нел заръчала на Бънти да го преоблича, ако е мокър, но той все си бил мокър и на Бънти й се повдигало само при мисълта да го направи, така че пренебрегвала заръките на майка си. Зарекла се никога, ама никога да няма свои деца. Тягостно било да започва всеки ден с престой при сълзливата Ена и ревящия с цяло гърло Спенсър. Понякога на работа Бънти си представяла, че тях цели с мерниците, бум-бум.

От месеци не била виждала госпожа Картър, но решила все пак да я посети и да използва случая да я помоли за съвет относно Ена, но магазинът се оказал изоставен, а в малкия апартамент на госпожа Картър над него пердетата били спуснати. Бънти позвънила няколко пъти, но никой не отворил, после слязла пак долу, а бръснарят отсреща казал: „Мисля, че си замина… синът й загина, та…“, при което Бънти изведнъж се смразила; виждала била веднъж Дик Картър — хубаво момче с ослепителна усмивка, от която петнайсетгодишната Бънти се изчервила от главата до петите. Явно помощ по скръбни въпроси оттук не можело да очаква.

Това се случило горе-долу в средата на април. Един вторник в края на същия месец Бънти била отишла с приятелка, Ви Линуид, да гледат „Краят на нашата нощ“^[7] с Фредерик Марч в кино „Клифтън“, като и двете били на мнение, че не си струвал кой знае колко и че щели по-добре да си прекарат в „Илектрик“, където давали „Хелзапопин“. Прибрали се пеша през Бутъм Парк, следвани зад гърба от ярката студена луна.

— Луна за бомбардировка — казала Ви, а Бънти потреперила.

— Не говори така, Ви.

Сирената изкарала Бънти от леглото като попарена котка. Почти едновременно с нея странно, дълбоко боботене разтърсило терасата. Бънти отворила очи и видяла ярка бяла светлина и за миг си помислила, че това е луната, но после осъзнала, че отвсякъде се сипят пламъци. Само след минута вече се били събрали в бомбоубежището модел „Морисън“ във всекидневната, Тед носел рижата им котка Тоти, а госпожа Хейвис, направо с мрежичката на косата, се шмугнала при тях с шотландския си териер Рекс, който всички мразели, защото все препикавал на хората глезените.

— Бедекери — обадил се Тед.

— Млъквай! — изсъскали всички, все едно бомбардировачите можело да ги чуят.

— Хайнкели — добавил Тед.

— Тед! — скарала му се Нел.

— Може би няколко юнкера отпред. Наричат ги летящите моливи заради… — Тук Бети го ударила.

— Трябва някой да отиде да доведе Ена — казала Нел, но в този момент бомбите вече наистина взели да се сипят и всички били заети да се опитват да не полудеят, наблъскани така в убежището. Чул се ужасяващ трясък, което, както станало ясно по-късно, било изхвърчането на вратите, последван от още по-силен трясък, което се оказала върховната саможертва от страна на Ена и Спенсър.

На зазоряване излезли, след като опасността била обявена за отминала, и Франк казал:

— Е, никога преди не съм бил толкова благодарен, че чувам нещо.

„Сен Мартен льо Гран“ — разрушена, покривът на стария градски съвет — изпепелен. Складовете по крайбрежието на реката, редакцията на „Ивнинг Прес“, художествената галерия, училището за слепи — всички в пламъци. Също и нито едно цяло стъкло върху величествения извит покрив на гарата. Фабриката за вагони — разнебитена, влаковете повредени, училища и къщи срутени — пет монахини убити в училището към девическия манастир, импровизираната морга на „Кент стрийт“ — почти пълна.

Бънти минала покрай Бутъм на път за работа, по същия маршрут, по който предишната нощ се била прибрала от киното. На нито една от големите къщи в джорджиански стил не бил останал прозорец, а единственото, което се чувало, бил зловещият звук от замитани парчета стъкло. В края на Бутъм обаче старата градска стена стояла непокътната, а зад нея се издигала внушителната сграда на „Минстър“, неопорочена от нацистите — нещо, което накарало сърцето на Бънти да се изпълни с гордост и боен дух, а пък личността й претърпяла поредната метаморфоза, превръщайки се в близко подобие на Гриър Гарсън в „Мисис Минивър“.

Една от улиците била затворена заради образуван от бомба кратер, Бънти заобиколила по онази, на която се намирала „Моделия“, и съвсем се шашардисала, като видяла магазина и апартамента над него, изложени на вятъра като кукленска къща без предна фасада. Виждала се газовата печка в кухнята и редицата рафтове с чиниите от уостърския сервиз на госпожа Картър, а долу в магазина — шивашки манекен без глава и без крака, само торс, също и няколко увесени на една тръба рокли, полюшвани леко от вятъра. „Празно беше, не бяха вътре“ — обяснил бръснарят, докато помитал със замах натрошените стъкла от улицата. Над неговата врата червено-белият прът от табелата висял огънат и изкривен, а на зеещия прозорец бил подпрян следният надпис: „Отворено. Бомбардирани, но не и победени“.

Не такъв късмет извадили Ена и Спенсър, които намерили още в леглото на Ена, което пък било пропаднало заедно с пода във всекидневната на долния етаж, а спасителите казали, че било истинска трагедия да намерят детето сгушено в ръцете на майка си, с толкова спокоен вид (най-сетне). Госпожа Харвис, Бънти, Бети, Тед, Нел и Франк с изумление оглеждали степента на разрухата у съседите, докато сирената за отминала опасност още отеквала в ушите им.

— Тю! — изразил красноречиво мнението си Тед.

Нел вдигнала една сребърна лъжичка от червения тухлен прахоляк в задния двор.

— Сребърната лъжичка на Ена от коронацията на Джордж VI — отбелязала тя. — Нищо й няма.

На Бънти пък й станало малко неудобно, като си помислила, че едва предишната сутрин с нежелание разбъркала малко захар в чая на Ена със същата тази лъжичка.

Гледката на изнасяните от съседния апартамент покрити с прах тела на Ена и Спенсър подействала отрезвяващо и насядали около масата за чай същата вечер, всички единодушно се съгласили с изказването на Франк, че по време на война понякога се налага да се даде най-голямата жертва. Хапвали картофен пай и зеле от лехата на Франк на края на футболното игрище, Бънти само побутвала зелето и Франк се обърнал към нея остро:

— Нещо не ти харесва зелето ли, Бънти? — при което Бънти поклатила глава и се насилила да хапне малко от хлъзгавата гадост.

Не обичала зеленчуците на Франк, понеже най-редовно намирала нещо скрито между листата — я умряла щипалка, я дребен гол охлюв, пропуснат в процеса на миене. Тази вечер сама била измила зелето и, естествено, намерила един гол охлюв, който не спрял да се гърчи във водата в мивката, а Бънти, незнайно защо, си представила как Санди Хейвис се дави с мазна морска вода в Атлантическия океан и отчаяно се опитва да се задържи на повърхността, а после започна да потъва и да се върти ли, върти в своя незнаен, воден гроб. Какво ли си е мислел, докато се дави? (В случая на Санди — нищо, тъй като преди това каса „Спам“ го ударила по главата, докато падал във водата.) Краят на нашата нощ, рекла си наум Бънти.

— Горката Ена… — обадила се Бети с насълзени очи.

— Проклети шваби! — добавил Тед, а Франк го пернал заради грубия език. (Горкият Йорк, беззащитен, без баражни балони и противовъздушни оръдия, а най-близкият изтребител на деветдесет минути, макар че Чърчил, на когото бедничкият Спенсър бил кръстен, през цялото време знаел — благодарение на разшифровчиците в Блечли — че онази нощ немските бомбардировачи ще изпълнят небето над Йорк, водени от прекрасна ясна луна. Бум-бум.)

Малко след голямото въздушно нападение на „Лодър стрийт“ протекло изненадващо посещение. Както си седели мирно и кротко около радиото и слушали „Мозъчен тръст“^[8], на вратата се почукало и изпратили Бънти да отвори.

На прага стоял висок млад мъж с офицерска униформа и шапка с емблемата на Кралските военновъздушни сили, килната небрежно назад, тъй че се виждало колко е къдрава русата му коса. Ухилил се на Бънти и рекъл:

— Здрасти — по някак си много английски начин.

— Здравей — отвърнала Бънти с порядъчна доза национална резервираност и зачакала онзи да изтъкне причина за присъствието си. Всъщност бил доста привлекателен с онези сини — сини очи, а и косата му била прекрасна — прекалено хубава за мъж (нито едно от Нелините деца не било наследило ангелските къдрици, макар че и Бабс, и Бънти полагали много усилия да постигнат подобен ефект с помощта на лосиони за изрусяване и пероксид).

— Да видим — ухилил се той. — Ти трябва да си дъщерята на леля Нел, а?

— Леля Нел? — повторила Бънти, като се опитвала да смели връзката.

Мъжът протегнал ръка.

— Аз съм братовчед ти Едмънд.

— Кой е? — изревал Франк откъм всекидневната в един глас със „Затворете скапаната вратата!“, което пък се чуло от отговорничката на местната противовъздушна отбрана на улицата, тъй че Бънти издърпала мъжа в коридора и извикала:

— Братовчедът Едмънд!

Нел дотичала от всекидневната и застанала буквално като хипнотизирана при вида на непознатия. Той протегнал две ръце и тръгнал към нея:

— Лельо Нели? — при което въпросната припаднала на място.

— Какво, по дяволите, става, швабите ли кацнаха, или…? — изроптал Франк, който също се довлякъл в коридора.

Мъжът направил втори опит, този път, протягайки ръка към Франк:

— Чичо Франк? Аз съм синът на Лилиан.

— Едмънд? — прошепнал Франк с изумление, сякаш ставал свидетел на чудо.

Едмънд разтърсил ръката му нагоре-надолу няколко пъти, след което насочили вниманието си към Нел, все тъй просната на пода. Бънти и Бети й помогнали да седне, а братовчедът седнал на пода до нея.

— Лельо Нели? — казал той с красива усмивка. — Много здраве от Лилиан.

Братовчед им Едмънд не бил кой да е — красив и смел пилот на бомбардировач, разквартируван в Крофт и безкрайно щастлив да се запознае с английските си братовчедки. Братовчедът Едмънд, обяснил Франк, бил одрал кожата на Албърт — брата на Нел, после се засмял и казал, че отначало помислил, че вижда призрак. Нел от двайсет години нямала вест от сестра си Лилиан, като последната била тайнствена картичка от Ванкувър с текст „Добре се справям, не се тревожи за мен“, което, естествено, разтревожило Нел, която нямала представа, че изобщо е имало нещо, за което е трябвало да се тревожи. Нямало обратен адрес, а и повече нищо не получила от Лилиан, поради което се разтревожила още повече. Всъщност даже била решила, че сестра й е мъртва, и сега, когато разбрала, че е жива, побесняла, задето не й е писала.

— Обещава да пише — обяснил Едмънд.

Лилиан, както станало ясно, била омъжена за човек на име Пийт Донър и живеела във ферма насред прерията, а Едмънд имал „дребен брат“, на име Нейтън.

— Нейтън? — попитал Франк подозрително. — Това да не е еврейско?

— Не знам, сър — засмял се Едмънд.

В десет часа се надигнал и рекъл:

— Не трябва човек да си изпуска транспорта за базата, нали тъй? — което, забелязали всички, било едно такова канадско „нали тъй?“, не йоркширско. Онази вечер той не отивал всъщност обратно в базата, ами в „Бетис Бар“, където имал среща с хубавка дребна медицинска сестра ирландка, но предпочел да не казва пред английските си роднини. Обещал да дойде пак веднага щом може, имал малко отпуск, а после се засмял, но не им казал, че се смее, защото очаквал да е мъртъв далеч преди да дойде време за следващия отпуск, предвид, че това му била вече втората смяна.

Същата нощ Бънти и Бети дълго си шепнали за Едмънд. Бети заявила намерение да се омъжи за него, само че Бънти не била много сигурна — имало нещо в онзи многозначителен поглед и онези засмени очи, сякаш виждал дълбоко в човека и знаел, че отсреща няма чак толкова много. Напомнял й на лъв — огромен златисто плюшен лъв.

— Как би описала очите му? — попитала Бети. — Небесносини? Морскосини?

— Незабравченосини — отвърнала Бънти, мислейки си за паничката, в която сипвали храна на Тоти — с избелелите незабравки и издраскан позлатен ръб.

И двете заспали с мисли за Едмънд и благодарни, че са намерили обект за романтичните си чувства.

За нещастие Едмънд повече не дошъл, загинал при следващия полет.

— Адски лош късмет — отбелязал Тед, а всички останали били прекалено разстроени, за да го смъмрят.

 

 

Не толкова адски, колкото на Франк. Един декемврийски ден си вървял към дома и решил да мине напряко по дълга тясна уличка с високи тухлени стени от двете страни. Още като стъпил на нея, сирената завила и той се опитал да попритича, само че останал без дъх, понеже — макар да не бил казал на Нел — напоследък имал проблеми с „машинката“. После изведнъж го обзело странно чувство и както си вървял по уличката, се пренесъл назад в годините до онзи ден, когато пресякъл ничията земя на първия ден на битката при Сома, и преди да се усети, всичките стари страхове се върнали. Хванал се за сърцето — щял да умре — и изрекъл на глас: „Господи, дай ми знак!“ — точно както в окопите преди толкова много години. Съжалил, че бил дал заешката лапа на Клифърд.

Вече бил преполовил уличката, когато чул виещия рев на повреден мотор доста ниско над главата си. После изведнъж го видял — неочаквано ниско и с гъст черен пушек от единия мотор — на фона на тясната ивица небе отгоре, но по това време той вече бил пуснал бомбата, която погълнала Франк с един последен ослепителен светлинен взрив. Лош късмет, понеже целта му изобщо не била Франк, разбира се. Екипажът на хайнкела бил пропуснал целта си (железопътните складове) и решил най-добре да пусне бомбите, преди да опита аварийно кацане. Свалили ги, преди да успеят, а сравнително непокътнатите им тела погребали в гробищата. И Франк погребали там, само че се наложило гробарят да даде най-доброто от себе си, за да го събере наедно.

По онова време на Бънти взело наистина да й писва от тази война. Нещата се влошили допълнително от пристигането на Бабс, прогонена от бомбардировката на „Бартън Стоун Лейн“ и с много нейни си начини за правене на нещата, но пък и се подобрили значително от новото й познанство с един американец на име Бък, разквартируван в Гримзби. Запознали се на танцова забава — Бънти и приятелката й Ви били на социална вълна; непрекъснато излизали на танци в „Залата на Де Грей“ и балната зала „Клифтън“ и станали редовни клиентки на „Бетис Бар“ (който нямал нищо общо със сестра й Бети, разбира се, шегувала се Бънти; единствената Бънтина шега), където се било превърнало в традиция всички военни да си изчегъртват имената на голямото огледало, а на Бънти й било мъчно за Едмънд, който не успял да остане в Йорк достатъчно, че да пийне в „Бетис Бар“, да не говорим пък да си изчегърта името (и по двата пункта грешала).

Въпреки това нещата не вървели зле — Бънти била обект на ухажване от страна на Бък, огромен колкото мечка сержант от Канзас, а Ви си била намерила канадец радист. Бети, по онова време едва на седемнайсет, също си имала канадски ухажор и прекарвала много време във вилата на чичо Том и леля Мейбъл в Елвингтън, понеже нейният канадец (Уил) пък бил разквартируван до елвингтънското летище. Бък не бил съвсем мъжът на Бънтините мечти, макар че — за разлика от Санди — бил доста хубав, но не чак невероятно. Имал навика всеки път, когато положението помежду им се нагорещявало, да казва неща от типа „Ой, дявол го взел“ и да гледа притеснено и се оказало, че е доста сериозен баптист, отгледан от овдовялата си майка, която била възпитала у него добри обноски и уважение към жените. В крайна сметка, след дълго сучене и увъртане, предложил на Бети да се омъжи за него, вързал едно конче на пръста й и заявил:

— Като те заведа на мама дома, шʼти купя мноʼо скъп пръстен — след което всички дружно си спретнали доста сносно чайно парти на „Лодър стрийт“, за да отпразнуват случая.

Малко след това той взел, че загубил крака си при глупав инцидент.

— Все искат да им е забавно тез янки — отбелязал Клифърд, при което Бети хлъцнала, а Бънти го ударила с такава сила, че я заболяло.

Прибрал се у дома в отпуск, но, за щастие, домът му вече не бил у тях, тъй като междувременно се бил оженил за момиче на име Гладис, която била в помощната териториална служба и понастоящем в напреднала бременност с единственото им дете. Изпратили Бък обратно в Щатите при „мама“ му, той пък обещал да пише на малката си Бънти да отиде, ама не би.

Бънти срещнала Джордж към края на 1944-та; бил ефрейтор в снабдителния корпус и разквартируван в Катърик. Връзката им била малко спорадична, а се сгодили малко преди края на войната. Тя не била съвсем сигурна, но войната вече била на приключване и възможностите ставали все по-малко — всичките хвърлени във въздуха монети падали на земята с дрънчене, и то все по предсказуеми начини.

Не и за Бети, която обявила, че заминава за Ванкувър. Бети и Бънти потърсили в атласа карта на Канада, за да видят къде ще живее. И двете обаче били наясно, че не към Канада е тръгнала Бети, а към нов живот.

— Ти също, Бънти — рекла и потупала годежния й пръстен, само че Бънти не била съвсем на това мнение.

Благодарение на заешката лапа Клифърд се върнал жив и здрав и станал съвсем мъничко по-приятен под въздействието на Гладис. Заешката лапа подарил на Бънти в деня на сватбата. Преценил, че бая късмет ще й трябва с мъж като Джордж. Бабс и Сидни изчакали до 1948-ма и си родили близначките Дейзи и Роуз.

Бети, булката от войната, се развела със съпруга си двайсет години по-късно, но останала във Ванкувър, а в Англия дошла на гости само веднъж, през 1975-а, и както споделила с дъщеря си Хоуп, и това й било предостатъчно, нищо, че се зарадвала да види Бънти.

Едва години след войната Бънти научила какво е станало с госпожа Картър и господин Саймън. Когато магазинът и апартаментът попаднали под бомбардировка (бръснарят не бил прав — те били все пак вътре), отишли при сестрата на госпожа Картър в Лийдс и повече не се завърнали в Йорк. През ужасяващата зима на 1947-ма, докато сестрата на госпожа Картър била затрупана в Нюкасъл на гости при дъщеря си, пуснали газта в малката кухня и се самоубили. Господин Саймън (който преживял много страдания през войната заради акцента си) бил загубил син в Дахау — което много изненадало Бънти, тъй като той никога не бе споменавал за него — а синът на госпожа Картър, разбира се, вече бил загинал, тъй че Бънти можела да разбере защо са го сторили, само дето предпочитала да не бяха.

 

 

Отишли до Ливърпул да изпратят Бети на презокеанското пътуване. Наред с почти всички останали на кея, Бънти се разплакала, когато огромният кораб се отдалечил. Бети била весел човек, винаги готова да види хубавата страна на нещата, и едва когато й помахала от палубата, Бънти осъзнала колко много ще й липсва.

В крайна сметка войната за Бънти се оказала разочарование. Наистина загубила нещо, но разбрала прекалено късно, когато вече нямало как да се промени.

Някъде дълбоко в мечтите й една друга война щяла да продължи да се разиграва — война, в която насочва прожектори и зарежда противовъздушни оръдия, война, в която тя е находчива и красива, да не говорим за смела, и където „Наниз перли“^[9] не спира да звучи в „Залата на Де Грей“, а поредица невероятно красиви офицери въртят Бънти в ритъма на друг живот.

Преди женитбата за Джордж Нел й подарила сребърния медальон на майка си. Смятала след смъртта си да го остави на Бабс, най-голямата си дъщеря, но Бънти изглеждала толкова потисната — все пак й предстояла сватба — че Нел го дала на нея.

Още едно нещо донесла със себе си Бънти от „Лодър стрийт“ в брака си — Нел държала чаената лъжичка на Ена на лавицата над камината като странен, безмълвен memento mori. Не й се сторило никак странно, когато в нощта преди сватбата Бънти помолила да й разреши да я вземе за новия си живот. Бънти докрай търкала редовно лъжичката на Ена и я държала чиста и лъсната като нова монета.