Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (10)

Сватбени камбани

Хоп! Бънти се е превърнала в торбалана. Толкова много красиви хартиени торби носи, че не вижда къде върви и почти пада през вратата на магазина, като размества част от витрината с батерии за слухови апарати, след което се пльосва с доволна въздишка върху най-близката инвалидна количка и си изритва обувките.

— Убийствено е! — информира ни тя.

Убийствено ще стане, когато Джордж разбере колко пари е похарчила.

— Какво, за бога, толкова сте накупили? — пита той, изважда една шапка и я тропосва на главата й. Шапката е от граховозелена коприна и прилича на барабан. Джордж гледа шапката барабан потресено. — Това защо сте го купили?

— Не ти ли харесва? — извърта глава тя, точно както папагала едно време. Тонът й подсказва, че грам не я интересува дали на Джордж му харесва, или не. Бърка и изважда чифт обувки от нищото. — Прекрасни са, нали?

Те са болезнено тесни, с дълъг тънък ток и в същия зелен нюанс като шапката. От пръв поглед си личи, че ще бъдат обути само веднъж и толкова. Набутва крак в новата обувка с решителността на грозна Пепеляшкина сестра.

— Може да си подкастриш пръстите — предлагам услужливо.

Броят на все още недокоснатите торби в краката на Бънти подсказва, че вероятно е пазарувала облекло и за частите от тялото си между крайните точки с шапка и обувки. Бори се с една особено голяма торба с надпис „Лийк и Торп“…

— И… — заявява тя като асистент на фокусник — та-да!

При което изважда комбинация от рокля и палто от тежка изкуствена тафта в леко по-тъмен нюанс на супено граховозелено.

— Защо? — пита Джордж с болка в очите.

— За сватбата, естествено — налага си Бънти роклята, както си седи като инвалид. Обръща се към мен: — Какво мислиш?

Въздишам и поклащам глава със завист и копнеж:

— Прекрасна е. (Избрани откъси от бележника на Руби Ленъкс, втори срок, 1966 г. — Руби притежава истински актьорски талант… Руби изигра главната роля в училищната пиеса.)

— Сватбата? — съвсем се обърква Джордж. — Чия сватба?

— На Тед, естествено, на Тед и Сандра.

— Тед?

— Да, Тед. Брат ми — добавя услужливо тя, а той продължава да я гледа неразбиращо. — Тед и Сандра. Сватбата им е в събота… не ми казвай, че си забравил.

— Тази събота ли? — изпада в лек апоплектичен пристъп Джордж. — Ама… — изпелтечва той и прави фаталната грешка — не може да се женят тази събота… тогава е финалът на световното!

— Е, и? — изрича Бънти, като добавя към тези две миниатюрни срички тежък смесен товар от презрение, безразличие и умишлено неразбиране, да не говорим и за двайсетте години съпружеска антипатия. Дори говорещ мандарински китаец би се сплескал от тънкостите на Бънтината интонация.

Джордж е зашеметен.

— Е, и? — повтаря той и я гледа, сякаш току-що са й поникнали рога.

— Е, и ли?

Така може да продължи до безкрай. Аз се покашлям учтиво.

— Хъ-хъм.

— Кашлица ли си хванала? — пита обвинително Бънти.

— Не, просто трябва да се връщам в училище…

Понеделник на обяд е и Джанис Потър ме е убедила да се запиша с нея (от училище можем да излизаме само по двойки, като се предполага да сме буквално залепени една за друга, в случай че бъдем изнасилени, ограбени или се изгубим), за да може да отиде в градината на музея да пуши и да се натиска с гаджето си. Така зарязана пред портата, аз се озовавам в магазина.

Изведнъж Бънти пуска торбите и скача от инвалидната си количка като чудото от Лурд и ми виква:

— Наглеждай магазина!

Погва злочестия Джордж да й помогне да „изберат“ (т.е. той да плати) сватбен подарък за Тед и Сандра.

Тъй че ето ме тук, изоставена да наглеждам магазина — понякога имам чувството, че съм Бънти, меко казано, тревожна мисъл. Като майка си ли ще стана? Красива ли ще съм? Богата ли ще съм? На четиринайсет съм и вече ми е „дошло до гуша“. Бънти беше почти на двойно повече години, когато започна да го казва. Сега съм само дете с всичките предимства (пари, дрехи, плочи) и всичките недостатъци (самота, изолация, страдание). Само аз съм им останала, самотен рубин, нещо като химическа утайка от всичките им деца. На Бънти все още й се налага да изреди всичките имена, преди да се сети за моето — „Патриша, Джилиан, П… Руби, ти коя беше?“ За щастие, сега знам, че всички майки правят така веднага щом родят повече от едно дете — госпожа Горман, майката на Катлийн, например трябва да изрецитира изумителен детски списък — Били-Майкъл-Дорийн-Патрик-Франсис-Джо — докато стигне до „Катлийн или както там ти беше името“.

Понеже е понеделник, клиентите са малко, така че си запълвам времето да замествам Бънти в една от основните й функции — увиване на дурекси. Позиционирам се до огромното руло амбалажна хартия, заковано за стената зад тезгяха, и търпеливо дърпам и късам, дърпам и късам, докато натрупам хубава купчина големи кафяви парчета. После вземам „Сестринска стоманена хирургическата ножица — най-добро качество“, вързана със синджир за тезгяха, и се залавям да режа големите квадрати на по-малки, като в особено малоумна демонстрация по програмата „Блу Питър“. Приключвам с това и вадя нова кутия тензух от склада отзад (който някога беше трапезарията) и завивам отделните опаковки по три, сгъвам и залепвам прилежно с тиксо всички краища на кафявите пликове. Сега дурексите може да се подават — бързо и дискретно — като подаръци („Ето един, който направих по-рано“) на нашите скъпи клиенти. Не от мен, разбира се, ни един пакет не успявам да продам, докато наглеждам магазина; изглежда, хората не горят от желание да си купуват гумички („Семейното планиране носи щастие“) от четиринайсетгодишно дете и когато се втурнат в магазина с приготвената сума и видят мен, очите им се преместват върху най-близката дреболия, след което се изнизват недоволни, стиснали в ръка пакет цитопласт или нокторезачка, така че може да се каже, че съм в известна степен лично отговорна за купища непланирани семейства.

Вече съм опаковала цяла лъскава кутия дурекси, а те още не са се върнали. Колко време е нужно да се избере един подарък? Може пък да са избягали. Отпускам се неутешима в една електрическа инвалидна количка, бутам лостчето на позиция „бавно напред“ и се возя из магазина, като се преструвам, че съм далек^[1]: Аз съм далек, аз съм далек. За далекско оръжие използвам крак от манекен, който демонстрира двустранно разтегаем ластичен чорап „Иластанет“, и изтребвам стелаж с мъжки подлоги, един рафт „Долс Фланел“ и два миниатюрни бакелитови торса, един мъжки и един женски, които стоят извърнати в другия край на магазина — по древногръцки безмълвно трагични — и си показват един на друг ластичните колани.

Докато връщам подлогите в изходна позиция — наредени една върху друга като циркови акробати („И сега фантастичните, безстрашни, единствени в света Подлоги!“), си мисля колко ми липсват животинките. Най-малкото те не предизвикват такъв срам. Не става дума само за контрацептивите — дурексите, тайнствените гелове и пяна, също и „шапчиците“ — почти всичко, което предлагаме, има висок „кикот“ фактор. Стъклените шкафове са отрупани с бандажи и пелени за изпускане; има цял рафт с гръдни протези като малки конусовидни торбички пясък, друг — с бандажи за херния като за кон; следват торбички за колостомия и специалната оферта на месеца за гумирани чаршафи, дебели червени неща, които Джордж изрязва от тежък топ, който мирише като автомобилна гума. Можеше да се замислят малко за ефекта на всичко това върху социалния ми живот. („Та какво точно продават родителите ти, Руби?“)

Липсва ми дори папагалът. Трудно е за вярване, че това е същият магазин отпреди пожара. Често се качвам горе в празните стаи, където някога живеехме, и се опитвам да извикам миналото. Мястото над магазина се е поддало на бърза разруха — така и не е било истински ремонтирано след пожара. Бяла боя се издува от тавана, където някога спеше Патриша, а стаята, която делях с Джилиан, мирише странно на нещо разлагащо се, като на скрит зад ламперията умрял плъх. Имам чувството, че над магазина е било само фокус с летви и мазилка — но понякога, ако застана на стълбището и си затворя очите, чувам гласовете на домашните призраци, разнасяни насам-натам от течението. Дали им липсваме?

Понякога ми се струва, че чувам папагала — призрачен крясък, който отеква из магазина. Друг път сякаш го чувам в слушалката на телефона чак в Ейкъм. Телефонни обаждания получаваме не само от призрачни папагали, ами и от някой никой, ням фантом, който се явява под формата на пукащо статично електричество по жицата. Ако се случи Джордж да вдигне при такова обаждане, поглежда за няколко секунди в слушалката, сякаш лично тя е отговорна, след което я тряска обратно в гнездото и се отдалечава отвратен. Бънти е малко по-настоятелна, опитва се да предизвика отговор с повтаряне на обичайната фраза за вдигане на телефона: „Ало, тук дом Ленъкс, Бънти Ленъкс на телефона, мога ли да ви помогна?“, с което спокойно може да откаже всички, освен най-настоятелните, а бедният ни призрак далеч не е толкова издръжлив.

— Пак господин Никой — казва Бънти, все едно говори за свой приятел.

Когато вдигна аз обаче, стоя най-дълго, чакам и се надявам на някакво послание. Убедена съм, че от другата страна е Патриша — повече от година не сме я чували и сигурно скоро ще се обади.

— Патриша? Патриша? — шепна настоятелно в слушалката, но дори и да е тя, не отговаря.

Сестра ти казва да не се тревожиш, би свършило работа (вж. Бележка 10). Бънти май все още очаква Патриша да се върне, защото не е пипвала стаята й, а и предвид, че Патриша не беше от най-подредените и в стаята й вечно се въргаляха мръсни дрехи и трохи, там в момента напомня на разрухата в дома на Дикенсовата мис Хавишъм и мястото вероятно скоро ще се превърне отново в първична супа.

Може изобщо да не е Патриша, а Джилиан, която броди из ничията земя и се опитва да се обади у дома. Ама духовете могат ли да се обаждат по телефона? В отвъдното има ли телефонни кабини? Там трябва ли ти монета, или може за сметка на адресата? Да не би да е някой друг? Току-виж на сватбата успея да приклещя Дейзи и Роуз и получа някои задоволителни отговори на тези въпроси.

— Магазин! — казва като по задължение Джордж.

— Готово! — казва Бънти, доволна от себе си, и вади от една кутия китайска статуетка — жена с кринолин. — Казва се „Дамата с кринолина“ — върти я в ръце Бънти, за да разгледа порцелановите волани.

— Прилича на поставка за тоалетна хартия — изсумтява Джордж.

— Типично за теб — прибира обидената дама с кринолина обратно в кутията Бънти. — Освен това трябва да си вземеш нова вратовръзка за сватбата, даже най-добре ела с мен да си избереш още сега.

— Не! — изревавам аз и нахлузвам набързо сакото и нахлупвам баретата. — Трябва да се връщам в училище. Звънецът за следобедните часове сигурно вече е бил.

(Пак закъсняваме, а, Руби?)

Джордж ме поглежда.

— Ти ще идваш ли на тази сватба? — пита ме изведнъж.

— О, за бога! — повдига вежди побесняла Бънти. — Та тя е шаферка!

— Ти? — пита невярващо той.

— Аз — потвърждавам и свивам безпомощно рамене.

Не се засягам от това съмнение, аз самата съм по-изумена и от него.

* * *

Не просто шаферка, ами главна шаферка, която да ръководи диво стадо миниатюрни шаферчици. Всичките са от страната на Сандра, но сватбеният етикет повелява на опашката да има и представител от семейството на Тед. Когато опира да се избира от мъжката линия обаче, Сандра е обзета от съмнения — всички потенциални шаферки от страната на младоженеца са или трупове, или бегълки, или спиритуалисти — все роли, реши съвсем правилно Сандра, неподходящи за ръсене на розови листенца в краката й (макар че за голямо наше разочарование, изобщо не се стига до ръсене). Без съмнение, аз на нейно място (на високи бели копринени обувки номер трийсет и девет) също щях да имам известни притеснения при мисълта Дейзи и Роуз да ми пазят булчинския гръб. По подразбиране аз съм резервният вариант — трябваше да се поразтърси отвъд кръвните роднини и да прегледа избора от такива по сватовство — Луси-Вида например би била прекрасна шаферка. Братовчедка ни междувременно се е преобразила от грозно патенце в необикновен лебед с минипола, грим като на мис Туиги и прическа ала Санди Шоу. Белите й чорапи обгръщат добре оформените й слаби крака, прекалено дълги за консервативната пейка на методистката църква, в която са затворени. Все по-често от чист дискомфорт й се налага да ги отпусне и протегне, а когато пак ги кръстоса, увити един около друг като двупластова вълна, пасторът обърква венчалните слова и изцъкля поглед.

Методисткият параклис на „Сейнт Сейвиъргейт“ е огромен и приличен на пещера — нещо като кръстоска между масонски храм и общинска баня. Изглежда, от страната на Сандра всички са методисти, а сред „нашата“ се разнася тревожен слух (вече почти сме изровили бойната томахавка), че това ще се окаже „тържество на въздържанието“. Сватбената церемония сякаш няма край и ако не беше катакомбеният студ и непослушното ми инфантилно люпило, спокойно бих могла да заспя права, още повече че наместо закуска нагълтах две от Бънтините успокоителни, преди да се наконтя. Дребните шаферки се ръчкат, кикотят и препират, изпускат си букетчетата, прозяват се и въздишат, но само да ги погледна строго, и застиват в пози на неизразима добрина. Все едно играем на замръзванка и само чакам някое да се доближи, за да го ударя по главата с тежкия булчински букет безароматни рози, който съм приготвила. В прекалено черно жлъчно юношеско настроение съм, че да се разправям с малки деца, и ако знаех, че това ми влиза в задълженията (за пръв път съм на сватба), щях да окажа още по-силна съпротива, когато Бънти ме умоляваше да приема мисията.

Отдалече булката и младоженецът изумително много приличат на малките фигурки върху сватбената торта. Булката е в бяло и е надеждно докладвана (от Тед) за девица. Всъщност именно крайната сексуална незадоволеност на чичо ми е причината да предприеме стъпка по този брачен cul-de-sac. Отлага женитбата до последно — от първата му среща със Сандра в кино „Одеон“ до днешното рандеву пред олтара са изминали осем години. Когато най-сетне се принуди да насрочи дата за събитието с помощта на трогателно романтичен ултиматум от страна на Сандра (Ако не насрочиш дата, на „Коуни стрийт“ ще ти изпият мозъка), Тед избра възможно най-отдалечената в бъдещето дата. Откъде е можел да знае не само че на 30 юли 1966 година ще се падне финалът на световното, ами и че Англия ще стигне до него, а и отгоре на всичко, че ще играем срещу най-заклетия враг на фамилията — швабите!

Шаферките сме облечени в бледопрасковена изкуствена коприна и с тези рокли, подобни на булчинската — големи, кръгли, бухнали рокли с големи, кръгли, бухнали ръкави — сме точно като дами с кринолини. Сатенените ни обувчици са обагрени в тон с роклите, както и букетчетата карамфили, а главите ни са закичени с изкуствени кремави рози върху стегнати като менгеме диадемки.

Прикривам прозявка след прозявка, но, за съжаление, няма как да заглуша дълбокото издайническо къркорене, което стомахът ми от време на време издава — неизменно водещо след себе си изблик на папагалски крясъци и кикотене откъм люпилото дребни шаферки.

Пасторът пита дали има някой против този брачен съюз, и всички поглеждат Тед, сякаш е най-вероятно той да протестира, но той се държи мъжки и церемонията продължава, нарушавана единствено от едва доловимото запъване от страна на пастора, когато Луси-Вида се опитва да си придърпа полата малко, колкото да си скрие чатала.

Първата ми сватба върви към разочароваща. На моята няма да има изкуствен сатен с цвят на праскова. Ще се омъжа в много стара църква — в Йорк такива с лопата да ги ринеш, разбира се — може би във „Вси светии“ на „Пейвмънт“, с прекрасния полилей, или в „Сейнт Хелън“ — нашата собствена магазинерска църква! Ще мирише на плесен и старо дърво, каменните орнаменти ще са като белгийска дантела, а витражите — грейнали като малки бижута. Църквата ще е осветена от редица високи бели свещи, а всички пейки и странични параклиси ще са украсени с гардении, ивици тъмнозелен бръшлян и снежнобели лилии като ангелски тръби. Роклята ми от стара дантела ще се спуска като снежна лавина и ще бъде украсена с гирлянди от розови пъпки, сякаш малките птички, помогнали на Пепеляшка за бала, са летели ли, летели около мен и са рязали, шили и вталявали безкрай. През цялото време ще бият камбани, а аз ще се намирам в светлината на един-единствен прожектор. Паството ще се къпе в листенца от рози, а всички мъже ще бъдат с елегантни ежедневни костюми. (Тед дори не си е купил нов за случая.) И никакви шаферки.

Една от дребните найлонови шаферки ми е застъпила обувката на петата със сатененото си краче, а друга си бърка в носа и бърше изваденото сиво слузесто съдържимо в роклята си. Изсъсквам им да престанат, а те ми се плезят. Няма ли край?

Най-сетне двойката младоженци се скриват във вестиария, някой засвирва Бах — много лошо — на изпосталял орган, а разединеното паство — на негови и нейни — се впуска в трескав шепот по въпроса как им се струва дотук. Накрая измучава триумфалният „Сватбен марш“, ние се понасяме по пътеката, а всички ни се хилят като идиоти — не толкова от радост, колкото от облекчение.

— Да му се не знае, мехурът ми ще се пръсне! — казва леля Илайза по-скоро на себе си точно като минавам покрай нея, докато извънземната двойка близначки с имена на цветя се извърта механично на пейката си, та да може да проследи с поглед отказалата да се възползва от услугите им булка, а леля Гладис си отдъхва едва чуто:

— Е, поне никой не се спъна.

Снимките на стълбите пред църквата траят сякаш по-дълго и от самата церемония и едва когато пристигат следващите сватбари и двата чифта гости се пръсват и смесват, се прави някакъв опит да се премине към същинското тържество и разрешават на повехналите шаферки да клюмнат в паркирания на улицата огромен черен „Остин Принсес“, овързан с бели панделки. Аз се цупя грозно отзад в колата — чувствам се като Алиса, когато расте, като огромно несъразмерно момиче сред множество други дребнички. Тъкмо съм се унесла в накъсана неспокойна дрямка, когато спираме пред хотела и ни изтумбват от колата. „Тържеството“ не е за въздържатели и барът на Фулфърдския хотел мигом се изпълва с хора, сякаш току-що сме прекосили не центъра на Йорк, ами Сахара.

Моите подопечни се пръсват в четирите посоки на света и биват обсипвани с прегръдки и целувки, задето са толкова красиви, очарователни, сладки, прекрасни и прочее. Аз никъде не намирам Джордж и Бънти, но накрая зървам Джордж в другия край на залата да си говори със закръглена жена, облечена в ослепителен лазурносин ансамбъл под огромно сламено сомбреро в бяло и червено. След по-обстоен оглед става ясно, че това е леля Илайза — с омазана с червило чаша в едната ръка и неподарен подарък в другата. Тя ме прегръща бурно, залепва звучни целувки по двете ми бузи и обявява, че изглеждам прекрасно. Понечвам да я поздравя, задето се е облякла в толкова патриотични цветове на този важен за цялата нация ден, но тя ми връчва подаръка и ми нарежда да отида да го „бутна в купчината — нищо и никакви подложки за маса“, като „попътно“ й донеса чиния с нещо от бюфета.

Бюфетът, който заема два дълги тезгяха покрай стените в една съседна стая, очевидно е в разрез с обичайната за Сандрината рода традиция да се седи на маса. Знам това, защото дамската част от гостите от страната на булката — предимно издокарани в пастелна тревира — е там в пълен състав, разхождат се напред-назад пред масите и обсъждат бюфета и неговото новаторско значение. Издават странни звуци, като от развяна от силен вятър житна нива, ссст-ссст, шшш — шшш, фсс-фсс, и държат дамските чанти високо под гръдта си като в пантомима.

— Не може да се мери с истинско тържество на маса — казва една, посрещната от ромолящо утвърдително ехо.

— Помниш ли сватбата на нашата Линда — говеждото печено и многото гарнитури?

— И супа от волска опашка — напомня й друга и изминават още малко разстояние, като сочат постните резени шунка („Можеха поне да сложат истинска йоркска шунка“), бледите сандвичи с яйце („Повече майонеза, отколкото яйца“) и гледат подозрително двете сервитьорки, наети да сипват по малко от всичко това. Забелязват ме с подаръка в ръка и ми се усмихват окуражително.

— Подаръците са ей там, миличка — казва едната и сочи друга маса, отрупана с по два тостера от един вид и по три огнеупорни сервиза „Пирекс“; за щастие, подложки за маса не се виждат.

Пълня от бюфета една чиния за леля Илайза; от всичките ми познати тя е най-непретенциозната, особено когато става дума за храна, тъй че слагам от всичко наред, освен от трайфъла, който е девствен и неопетнен като самата булка под стотиците хиляди пластове, вече стопени и протекли в една обща дъга.

Връщам се при леля Илайза и баща ми, които вече са поне с три двойни джина напред, а все още нийде не се виждат съответните им половинки — чичо Бил и Бънти. Как точно леля Илайза смята да държи едновременно чиния, чаша, цигара и баща ми, е трудно да се каже, тъй че аз поемам ролята на немия й виночерпец и й държа чинията, която тя напада със завидно удоволствие.

— Странни хора са тези от Сандрината рода — казва тя и кима по посока на най-близкия облечен в тревира гост, като същевременно отхапва една сладка от бутертесто, която моментално започва да се разпада във всички посоки. — Всичките изглеждат все едно са глътнали бастуни — добавя развеселено, без да съзнава, че майката на булката, здрава жена на име Беатрис — през половината време член на женската организация „Сороптимист“, през другата — сумистка, е достатъчно близо, за да я чуе.

Джордж забелязва приближаващото се туловище и полага видимо усилие да се стегне.

— Хей, хей! — прави трагичен опит за дипломация той. — Ето я и сватята.

Джордж е измъкнат от тази ситуация от Тед, който му дава трескави знаци от вратата. Аз прибирам парченца бутертесто от пода, после се извинявам и се изнизвам. Стомахът ми издава тревожни звуци, така че тръгвам пак към бюфета. Тъкмо се чудя къде са изчезнали всички сватбари от мъжки пол — почти не се виждат мъже, а със сигурност междувременно не е избухвала нова световна война — когато попадам на разплаканата Луси-Вида, по чиито бузи се стича значителна част от черния грим от очите й. Подсмърча шумно и бърше лице с рошавата лилава боа на врата си.

— От „Биба“ е — въздъхва драматично тя.

— Май носна кърпа ще свърши по-добра работа — предлагам аз и я извеждам от оживения център на стаята към редица въртящи се столове зад масата, на която се намира сватбената торта.

Освен нея там са булчинският букет и букетчетата на шаферките, както и най-различни талисмани за късмет под формата на черни котки, сребърни подкови и китки див пирен. Сватбената торта на Сандра е проста двуетажна могилка, но моята ще се извисява като пететажен изваян и оформен от сняг Монблан и рози от „Терис“.

На бала в централната зала седим като препарирани и си споделяме разни тайни, докато гледаме как другите гости парадират и парират. Тайната на Луси-Вида, е меко казано, притеснителна.

— Просто съм надула корема, дечко — изтърсва тя, впила невиждащ поглед в сватбената торта, която ми се издига в очите не на височина, ами откъм символично значение, тъй като от останалата част на разказа става ясно, че за Луси-Вида няма да има замазване с бадемов крем и твърда захаросана украса. — Мʼбил женен, разбирате ли? — казва тя, а размазаните й очи говорят за преживяната страст и предателство. Въздиша тежко и се отпуска още повече на неудобния стол. Ужасно е бледа, устните й са побелели като на жаден вампир. В крайна сметка е възможно наистина да е кръстена на Луси Харкър, макар че бледността й може да се дължи просто на грима. Или на физиологичното й състояние. Поглежда си корема и поклаща глава невярващо. — А сʼга съм турила кифла във фурната! — След няколко секунди мълчалив размисъл добавя: — Татко шʼма убие.

— Няма нищо — опитвам се да я утеша аз. — Можеше да е по-лошо. — Само че, колкото и да бърчим чела и напрягаме мозъци, не се сещаме за нищо по-лошо от това. — Няма да ходиш в Клактън, нали? — питам аз, защото още помня какво стана с Патриша.

Луси-Вида ме поглежда подозрително:

— Клактън?

— Ами, в дом, да го дадеш за осиновяване, като Патриша.

Тя стиска корема си закрилнически и заявява свирепо:

— В никакъв случай! — при което аз усещам как ме жегва ревност към още нероденото потомство на Луси-Вида.

Макар че може всъщност да е от глад, малко ми се вие свят, особено когато ставам рязко да предложа на Луси-Вида нещо от бюфета. Тя побелява само при мисълта, така че се завличам нататък, нетърпелива да докопам някое хлебче, но едва успявам да заобиколя тортата, когато ми се нахвърля пагубна двойка близначки с имена на цветя.

— Е, Руби? — пита студено едната.

Този доста загадъчен въпрос увисва във въздуха между нас и набира тежест, докато аз се опитвам да измисля подходящ отговор.

— Е? — идва неубедителният резултат след малко.

Леко отмятане на косата от страна на едната разкрива луничката под брадичката и това разпознаване ми вдъхва увереност, тъй че вземам назаем Бънтината усмивка (сериозно, къде е майка ми?) и казвам весело:

— Здравей, Роуз, как си?

Тя се усмихва, а очите й блясват в леден триумф.

— Всъщност, Руби, аз съм Дейзи.

— Ама ти имаш луничка — отговарям убедено. — Виждам я.

Другата близначка прави крачка към мен, повдига брадичка и ми показва същата. Ужас! Иде ми да я изчопля с нокът, един вид да проверя дали е истинска, но съм прекалено страхлива. Гледам едната, после другата и съм сериозно объркана; имам чувството, че току-що съм минала през огледалото и не мога да намеря камина, на която да се подпра.

— Харесва ли ти да си шаферка, Руби? — пита едната, онази отляво.

Звучи ми като капан, но не съм сигурна какъв точно.

— Разбира се — казва другата мазно като змия — хората те съжаляват. Предполагам, затова са те избрали.

— Съжаляват ме? — повтарям неразбиращо аз и примигвам в опит да осмисля тази новина.

— Толкова сестри си загубила — казва онази отдясно с драматичен всеобхватен жест.

— Да загубиш една — казва другата близначка — може да мине за небрежност…

— … но да загубиш три — продължава първата без пауза — … ами… малко е подозрително, не мислиш ли, Руби?

— Божичко, Руби — казва другата и подхвърля подобната си на стопен лимонов сладолед коафюра — какво си им сторила?

— Две сестри — отговарям немощно аз. — Имам само две сестри, а и Патриша не е изгубена, тя ще се върне.

— Не бъди толкова сигурна — казват двете в идеална хармония, но аз вече съм отстъпила към другия край на залата и хуквам да търся спасение.

Отвън в коридора чувам телевизор да гърми: Бол изпълнява ъгловия удар… Хърст… възможност да отбележи — след което дивашки рев и от телевизора, и от стаята, и… Всички в кралската ложа се усмихват. Отварям вратата и надничам сред гъстия облак цигарен дим и алкохолни пари и заварвам преобладаващата част от мъжете сватбари да изпълняват племенен танц на войната с името на Мартин Питърс на уста. Ще ми се да остана да гледам, но с периферното си зрение регистрирам едната близначка и се втурвам към дамската тоалетна. Където, за своя голяма изненада, откривам майка си, малко не съвсем във форма — с намачкана шапка барабан, боса и доста потресаващо пияна.

— Ти си пияна! — ахвам аз.

Тя ми хвърля замъглен поглед и понечва да каже нещо, но само изхълцва.

— Дишай! — обажда се заповеднически глас от едната кабинка, последван от звук от тоалетно казанче, а аз зачаквам заинтригувано да видя кой ще се покаже. Леля Гладис. — Дишай! — напомня отново на Бънти тя и Бънти послушно поема големи глътки въздух, с който своевременно се задавя. — Това трябва да свърши работа — додава леля Гладис и я потупва успокоително по рамото.

Само че не свършва и хълцането на Бънти се възобновява с двойна сила. Предлагам й да я стресна, но тя отказва с уморено клатене на глава, сякаш вече достатъчно се е стряскала. Вътрешната декорация на дамската тоалетна на хотела е електриково розова, а три от стените са доста неприятно огледални. Седналата накриво на една малка табуретка Бънти се отразява в тях до безкрай — обезпокоителен майчин образ, който сякаш няма край.

— Къде са ти обувките? — питам аз, решила да бъда практична в лицето на всички тези пиянски емоции, но в отговор получавам само звучно хлъцване.

Леля Гладис загребва в обемистата си чанта и изважда малка бутилка соли за вдишване „Макинтош“, които разклаща под носа на Бънти, в резултат на което тя се дави и се накланя застрашително на табуретката.

— Нищо й няма — успокоява едно от отраженията ми на стената леля Гладис. — Малко повечко е пийнала; никога не я е бивало да пие, тази твоя майка.

Предлагам да отида да донеса чаша вода, а на излизане чувам майка си да прошепва нещо, което много напомня на „До гуша ми дойде“.

Барманът, който е много мил и доста симпатичен, слага резенче лимон, две ледчета и малко чадърче в чашата вода, когато му обяснявам, че майка ми не се чувства много добре, а на мен дава безплатна кока-кола. Напредъкът ми обратно към тоалетната е неравномерен. Първо срещам Ейдриън, който ми разказва, че си има ново куче, йоркширско териерче, което не ме изненадва.

— Щеше да е забавно — казвам аз — ако хората в Елзас гледаха само елзаска порода, хората в Лабрадор само лабрадори, уелсците — уелски териери, а шотландците само шотландски териери — ама пък тогава кой щеше да гледа пудели? А и какви кучета ще гледат хората на Фиджи…

Но в този момент Ейдриън ме прекъсва:

— Млъквай, Руби, добро момиче — после повдига кичур от увисналата ми мазна тийнейджърска коса и се смръщва. — Кой те е подстригал, Руби? — Клати глава тревожно. — Е — утешава ме — поне е по-хубава от косата на тяхната Сандра.

Косата на тяхната Сандра е покъртителна, огромна висока бухнала торта, която много добре би се вписала в двора на Краля Слънце. Сигурно вътре гнездят и птици.

Тъкмо оставям Ейдриън, и ме приклещва отряд Сандрини лели, които ме подлагат на кръстосан разпит за потеклото на Тед. Членките на Тревирната инквизиция са безкрайно разстроени от състоянието на тържеството, което вече е навлязло в третия си час, без да е вдигнат ни един тост или да е нарязана тортата. С огромни трудности успявам да се спася от това въртене на шиш и почти мигновено се спъвам в една от малките шаферки, при което изпускам ругатня, от която въздухът посинява почти колкото ансамбъла на леля Илайза. Няколко резки поемания на въздух откъм методистите ме съпровождат по остатъка от пътя към дамската тоалетна. Отсъден е пряк свободен удар за Западна Германия. Остава една минута, само шейсет секунди… всички англичани се прибират в своето поле, всички германци нападат. Напрежението в стаята с телевизора може с нож да се реже като гъст оръдеен дим. Ужасно стенание се надига нейде от дълбините на колективното национално подсъзнателно, Джак Чарлтън рухва, държи се за главата. Англичаните в стаята с телевизора до един са също на път да рухнат и аз бързам нататък, но пред мен се изпречва вряща и кипяща булка.

— Виждала ли си Тед? — пита тя много раздразнено.

— Тед?

— Да, Тед — моя проклет тъй наречен съпруг!

Сандра се върти и оглежда коридорите на хотела като тракащ с челюсти крокодил.

— Къде са всичките? — недоумява тя.

— Всичките кои?

— Мъжете.

Проследявам с интерес как по лицето на Сандра бавно се разлива просветлението. Надава кратък яростен писък и тропва със сатенена обувка.

— Проклетото световно! Ще го убия, кълна се, ще го убия! — след което подбира полите на дългата си бяла рокля, изпухтява и хуква, като пътьом забира и майка си.

Аз се оглеждам за Луси-Вида, защото току-що съм измислила нещо по-лошо от това да си бременна и неомъжена — да си Тед, но от нея няма и следа, тъй че продължавам с придвижването си към дамската тоалетна, най-сетне невъзпрепятствано.

Две или три от кабинките там са заети, така че се навеждам, за да намеря краката на Бънти — обути или не — и се смразявам, когато виждам, че и двете са заети от два еднакви чифта крака. Хор от два гласа пита:

— Кой е там?

— Просто Руби! — изкрещявам аз и се оттеглям светкавично.

* * *

Връщам чашата вода на бара, по-точно на хубавия барман, но там заварвам Ейдриън и бармана в задушевен разговор и макар да сядам жизнерадостно като пернато папагалче на високото столче до Ейдриън, скоро установявам, че тези двамата имат очи само един за друг. С усещането за девета дупка на кавала, аз се отдалечавам, като въртя потиснато малкото хартиено чадърче.

Изведнъж настъпва суматоха и всичките по-рано безследно изчезнали мъже изведнъж са натирени обратно на тържеството от Сандра и майка й. Беатрис остава на стража до вратата.

— Пред телевизора! — обявява на всеослушание тя, един вид да обясни на останалите сватбари.

— Ето къде са били — гледали са мача!

Гласът на коментатора долита след тях през отворената врата. Бол тича като луд, ето го и Хърст… можем ли да го направим? Мъжете замръзват на място и протягат вратове да чуят. Успя… да… не, лицата им се гърчат в агония, Не, страничният съдия казва не!

— Шибаният страничен! — изкрещява чичо Бил и тревирните роднини изпускат ужасени звуци, сякаш се задушават.

Гол! Гол! О, германците са готови да разкъсат съдията! Мъжете са готови да разкъсат Сандра. Нея обаче не я е грижа.

— Проклето световно! — казва на Тед с присвити на тесни цепки очи тя. — Не те ли е срам, нима сватбата ти не е по-важна от световното?

Някак необяснимо Тед не успява да се спре. До този момент в живота му лъжите са валели от устата му като летен дъжд, но в този случай, в този много обществено значим, важен случай ставаме ужасени свидетели на неговото приземяване, като парашутист без парашут, върху голия зъбер на истината.

— Разбира се, че не! — отвръща той. — Та това е финалът!

Шлюп! — прави дланта на Сандра върху бузата му.

— Я по-спокойно! — казва Тед и посяга към най-близкия снаряд, който в този случай е булчинският букет на масата със сватбената торта. — Сандра! — изхленчва той в немощен опит да я умилостиви, но Сандра вече е нажежена до бяло и дори всичките сребърни подкови няма да помогнат на Тед.

— Не сме имали речи — крещи му тя. — Една наздравица не сме вдигнали, проклетата торта не сме разрязали! Що за сватба е това?

Всичко свърши, мисля — не, не… Ето го Хънт…

— Долна паплач такава! — изгърмява гласът на Беатрис, която си проправя с лакти път към новия си зет, приготвила чанта за удар.

Разтревожен, Тед се опитва да отстъпи, но се спъва в малко шаферско краче (истинска напаст са) и в опит да не смаже притежателката му губи равновесие и залита към масата със сватбената торта. Оттам нататък всичко се развива като в забавен каданс: Тед се люшва и разклаща с разперени като вятърна мелница ръце, като отчаяно се опитва да запази равновесие и да избегне неустоимата, неизбежната катастрофа, която всички виждаме надвиснала. Мъничките младоженци върху тортата се разклащат и подскачат, сякаш са седнали на върха на вулкан. На терена излизат хора… мислят си, че всичко е приключило… Тед простенва, краката му поддават и с едно ужасно шутовско движение той се стоварва по лице в сватбената торта. Това вече е краят! Някак странна въздишка минава по зрителската публика от гости, сякаш сега вече могат да си отдъхнат, предвид, че най-лошото вече се е случило и каквото и друго да стане, не може да го надмине. (Аз не съм такъв оптимист.) Обгърналата ни неестествена тишина, нарушавана единствено от телевизионния коментатор, мигновено се разсейва и откъм сватбарите се надига оглушителна вълна от бърборене и писукане. „Паплачовата“ обида на Беатрис тъкмо достига целта си и попадайки право в десетката, видимо се оформят огневите линии.

— Паплач? — казва Клифърд. — Паплач?! Кого наричаш паплач?

Това е отправено към Беатрис, която излайва в отговор:

— Вас и вашата рода — ето кого наричам паплач! Нещо против?

— О, и още как! — връща Клифърд и се оглежда за подкрепа.

Погледът му логично се спира върху единствения му син, който, необезпокояван от заеманите из цялата зала бойни позиции, продължава задушевния си разговор с бармана. Челото на чичо Клифърд се набръчква:

— Това е странно — казва подозрително той, но няма възможност да продължи с разсъжденията си по горното заявление, тъй като Беатрис го прасва толкова силно с чантата, че очилата му падат.

За секунди настъпва пълна бъркотия, хората се налагат и шамаросват напосоки. Забелязвам, че Джордж и Бънти — двамата, които могат всички да научат на финес и техника — не присъстват на свадата. Аз самата не чувствам особена вярност към нито една от воюващите страни, кръвни роднини или не, и се опитвам да се изнижа незабелязано. Бих предпочела оттеглянето ми да се осъществи откъм стаята с бюфета, тъй като вече буквално умирам от глад, но пътят натам е напълно отрязан от схватката между пряко засегнатите участници в сватбата — Тед и кумът му защитават своя ъгъл срещу Сандра и всичките дребни шаферки.

— Руби! — изкрещява Сандра, като ме забелязва. — Идвай, мястото ти е тук, при мен!

— Как ли пък не! — изрепчва й се Тед. — Тя е моя племенница!

— На мен ми е главна шаферка! — отвръща Сандра свирепо и се разразява един чисто нов спор за това под чий флаг трябва да мина аз.

Едва успявам да изляза откъм салона с телевизора, като междувременно си загубвам диадемата и едната обувка. С нетърпение чакам относителното спокойствие на салона с телевизора. В първата секунда не съм сигурна какво точно виждам, но после сложната, увлечена в схватка черно-бяла купчина в средата на пода, която на пръв поглед прилича на пингвин с епилепсия, се прояснява в нещо дори още по-шокиращо — Джордж и една от сервитьорките от бюфета в процес на съсредоточено съвкупление.

— О, проклета, проклета, Нора! — възкликва баща ми, разтърсван от екстаза, след което рухва на задоволена купчина върху нея.

Затиснатата под него сервитьорка прилича на смачкано насекомо — с разперени безпомощно ръце и крака. В този момент ме вижда и изписаният на лицето й ужас е буквално неописуем. Прави напразни усилия да се измъкне изпод баща ми, но неговото мъртво тегло продължава да я притиска. Никога преди не съм виждала оргазъм на живо, но дори и с тази си наивност смятам, че по това време баща ми трябва вече да е запалил една цигара след секса и да въздиша доволно, вместо да лежи безмълвен и вцепенен. С едно мощно повдигане сервитьорката успява да се изхлузи, а Джордж се претъркулва по гръб с отворена уста и напълно неподвижен. Последните му думи сякаш още звучат в зловонния въздух на салона. Готвя се да попитам сервитьорката дали случайно наистина не се казва Нора, но се отказвам. Времето и мястото не изглеждат най-подходящите за запознанство. Междувременно тя се мъчи да си намести униформата, без нито за миг да откъсва очи от Джордж, а лицето й бавно отразява разкриващата се страшна истина. Коленичим от двете му страни и се гледаме в безмълвен ужас — вече и на двете ни е пределно ясно, че Джордж не е вцепенен от удоволствие, ами е доста, доста мъртъв. Кенет Уолстънхоум продължава необезпокояван. Този велик момент в историята на спорта, в който Боби Мур отива да поеме световната купа…

Сервитьорката долепва глава до бездиханните му гърди.

— Знаеш ли кой е? — прошепва ми, а когато отговарям: „Баща ми“, тя изскимтява ужасено, осъзнала огромния допълнителен ефект на този факт.

— По принцип не правя такива неща — обяснява ми безпомощно, но не става напълно ясно дали има предвид секс с непознати по сватби, или непредумишленото им убийство в хода на съвкуплението, но нямам възможност да разбера, тъй като изведнъж на прага се появява Бънти и ние потрепваме при вида й — освен без обувки сега е и без шапка и дори още по-пияна отпреди. Взира се, онемяла от изумление, в разкрилата се пред нея сцена. Горкият Джордж е доста жалка картинка, проснат по гръб с разкопчан цип — но някак си вдигането на ципа не ми изглежда подходящо като за последен ритуал.

— Мислим, че е получил инфаркт — казвам високо на Бънти в опит да пробия алкохолния облак около нея. — Можеш ли да извикаш линейка?

— Прекалено е късно — обажда се безчувствено сервитьорката, а Бънти ахва и тръгва със залитане към него.

— Познавахте ли го? — пита нежно сервитьорката вече в правилното за случая граматическо време.

— Той е съпругът ми — отвръща Бънти и пада на колене при нас, а на сервитьорката й се налага да потисне ново скимтене.

— Ще извикам линейка — казва набързо и излиза от салона със светкавична скорост.

— Трябва да направим нещо — казва развълнувано Бънти, поема си дълбоко дъх, навежда се и започва да прави на Джордж изкуствено дишане.

Къде го е научила? Най-вероятно от „Доктор Килдеър“. Странна гледка е как се опитва да му даде „целувката на живота“ — докато беше жив, нито веднъж не я видях да го целува, но сега, когато вече си е отишъл, го целува страстно като млада булка. Само че без резултат. Накрая сяда обратно на колене и се вторачва в телевизора, който сега се е превърнал в океан от британски знамена.

 

 

Погребението следващия петък е като фотографски негатив на сватбата — много от същите гости, почти същата храна, но, за щастие, друга църква и друг хотел. Службата е малко претупана. Дежурният викарий в крематориума ни казва какъв „стожер на общността“ и колко „предан съпруг и любящ баща“ е бил Джордж. Бънти, вече свободна да пресъздаде миналото по свой вкус, потрепва в съгласие с това славословие. Като до последно лоша дъщеря, аз гледам втренчено — със сухи очи и абсолютно вцепенена — как ковчегът се плъзга през завесата и Джордж се скрива завинаги. Изведнъж устата ми пресъхва неприятно и очите ми се замъгляват от хиляди трептящи точици. Сърцето ми забива като сонетка и аз извиквам всичките си сили, за да потисна напиращата вълна подхранвана от адреналин паника — в крайна сметка този ден е посветен на баща ми, не бива да го развалям с моята драма. Това обаче не помага, помита ме безмилостна вълна от неподправен ужас и припадам, преди да стигна дори края на редицата столове.

В следващите няколко дни се улавям да преживявам церемонията отново и отново. Преследва ме образът на плъзгащия се през вратичките ковчег, подобно на кораб, пуснат в нищото. Искам да изтичам след него, да го издърпам обратно. Искам да вдигна капака и да поискам от баща си отговори на въпроси, които дори не знам как да задам.

 

 

В нощта след погребението на Джордж с Бънти стояхме до късно. Тя беше в кухнята, когато телефонът иззвъня и аз казах:

— Аз ще вдигна.

— Минава полунощ — отвърна Бънти — сигурно е пак господин Никой.

Когато вдигнах слушалката в коридора, знаех, че ще е Джордж, тъй че седнах на стълбището с притисната върху рамото слушалка и зачаках да ми каже всичко, което никога не бе изрекъл. Чаках дълго ли, дълго.

— Кой е? — попита Бънти, изгаси лампата в кухнята и ми подаде чаша мляко с какао.

Аз поклатих глава безпомощно и върнах слушалката в гнездото.

— Пак господин Никой.

Бележка 10 — Лилиан

След войната Лилиан пак я взели в „Раунтрийс“. За да обясни съществуването на Едмънд, се представила за вдовица от войната и казала, че името й по съпруг е Валънтайн.

— Валънтайн? — намръщила се неодобрително Нел, а Лилиан си помислила колко странно Нел понякога й напомняла на Рейчъл.

— Ами — обяснила Лилиан — реших, като ще си давам име, поне да е хубаво.

— Лили Валънтайн — обадил се Франк презрително. — Звучи като изпълнителка в някое кабаре.

— Е, идея си нямаш колко съжалявам, че не го одобряваш, Франк! — срязала го саркастично Лилиан, а Франк си помислил колко е насъбрал на тази устата снаха, но гневът му бил сломен от Едмънд, когото Лилиан подмятала в скута си и който се изкикотил и му подал пръст, така че той не могъл да се сдържи и го поел с усмивка.

— Не виждам какво значение има — обадила се раздразнено Нел. — Всички в Гроувс знаят, че никога не си се омъжвала. Какво ще си помислят хората? Не знам как изобщо не те е срам да вървиш по улицата.

— Предпочиташ изобщо да не се показвам, нали? Какво да направя — да крия Едмънд като някаква ужасна тайна?

— Не е виновно детенцето — направил слаб опит да ги помири Франк.

— Поне да знаехме кой е бащата — троснала му се Нел и той помръкнал.

Защо не можела просто да забрави за това?

— Аз много добре знам кой е бащата — отвърнала Лилиан и щяло да бъде хиляди пъти по-добре, ако просто се била врътнала и излязла от стаята още щом го казала, вместо да отделя толкова неприятно дълго време да гледа Нел презрително.

Когато Лилиан най-сетне се качила горе с Едмънд, Нел отишла с решителна стъпка в кухнята и започнала да мърмори мрачно, а Франк въздъхнал; право казвали хората за това да имаш две жени в една къща. Преди с Нел да се оженят, никога не бил чувал да си разменят лоша дума; сега през цялото време се дразнели. Чувствал се като попаднал в засада. Той например не искал да знае кой е бащата на Едмънд. Така и не повярвал, че е Джак; нямало никаква прилика — а Джак бил толкова ослепителен мъж, красив мъж, такъв, дето би създал син точно като себе си; а който и да бил бащата на Едмънд, очевидно не му бил „предал много от себе си“. Така била рекла Рейчъл при раждането му, когато се видяла принудена да се примири с факта, че под покрива й живее пропаднала жена. Стигнала била дори дотам да извади снимка, която никога преди не били виждали — на Албърт, седнал в скута на Ейда. Лилиан и Нел се взирали в снимката, държали я под лампата и възкликвали колко невероятно много новороденият Едмънд приличал на малкия Албърт. Най-много ги развълнувал образът на отдавна починалата им сестра, защото вече почти били забравили Ейда и изпитали огромен шок изведнъж да я видят тъй красива, с панделки, погледнала смръщено фотографа. Може би е знаела, че той възнамерява да открадне майка им? С насълзени очи Лилиан дръпнала рязко глава от светлината и погледнала обвинително Рейчъл, която се люлеела на скърцащия стол в ъгъла.

— Имаш ли и други скрити снимки?

Рейчъл за миг погледнала несигурно, но сетне се засмяла престорено:

— Не ставай глупава! — така че Нел и Лилиан разбрали без всякакво съмнение, че има още.

Останалите намерили едва след смъртта й. Лилиан претърсила всичките й вещи, докато Нел и Франк били на меден месец, и открила снимките без рамки, които мосю Жан-Пол Арман бил направил. Най-накрая събрали пълния комплект — включително онази на майка им у Том — и по някакъв малък начин семейството отново се събрало. По-късно, малко преди да се роди Клифърд, Лилиан дала доста пари, за да се сложат всичките в рамки.

Половината ден плакала над една снимка на нея самата като бебе в ръцете на Ейда (като малко момиченце с кукла), но когато напуснала дома на „Лодър стрий“, взела снимката на Ейда с Албърт, защото от всички тя предизвиквала у нея най-нежни чувства.

Понякога Франк се улавял да мисли дали е възможно Албърт да е бащата на детето на Лилиан; много ясно помнел как и двете сестри не се отделяли от Албърт и се шегували, че той „е единственият мъж в живота им“. Но идеята за брат и сестра заедно била тъй отблъскваща, че Франк решил, че самият той е извратен, задето си го е помислил.

Лилиан положила Едмънд в малкото му легълце. Очите му били вече полузатворени, а дългите му светли мигли почти докосвали бузките. Докато била на работа, го оставяла при госпожа Хедж на „Уигинтън Роуд“, която толкова го обожавала, че по цял ден си играела с него и не го оставяла да спи. Била вдовица и майка на трима синове — и тримата здрави и прави мъже, и тримата загинали във войната — и сега седяла в голямата си ъглова къща като самотно грахово зърно в шушулка. Едмънд, казвала тя с тъжна усмивка, й давал отново нещо, за което да се хване.

Лилиан дори не била молила Нел да го гледа. Не искала да се чувства задължена. Стигало й, че се налага да живее в една къща с тях. По нищо не личало, че къщата е колкото на Нел, толкова и нейна. Още щом се омъжила, Нел започнала да се държи, сякаш се пада по право на нея и Франк. А сега, когато и забременяла, станало още по-лошо. С всяка изминала седмица, колкото повече растял коремът й, толкова повече напирала непоносимостта й към Лилиан и толкова по-упорита ставала Лилиан.

 

 

— Много е спретнат нашият Франк — рекла Лилиан и отрязала върха на вареното яйце на Едмънд.

Гледали го как напомпва в задния двор гумата на колелото си преди работа. Намерил си бил работа в един магазин за мъжко облекло и винаги се обличал елегантно. Опитът на Лилиан да се пошегува не срещнал отклик. Нел събирала трохите от масата с модерния посребрен комплект четка и лопатка, който съседката Мини Хейвис й подарила за сватбата. Премитала около чинията на Едмънд с резки накъсани движения, сякаш искала направо и него да измете.

— Остави, Нели — казала Лилиан меко — аз ще почистя, когато Еди приключи.

— Закуската приключи — отвърнала Нел, без да я поглежда.

— Ама тя не е приключила — опитала се да звучи разумно Лилиан, макар да й се искало да удари сестра си. — Едмънд тъкмо започна да се храни, а и аз ще правя още чай. Искаш ли чаша?

— Не, благодаря — отвърнала самодоволно Нел. — Аз вече закусих.

— Не знаех, че можем да си сипваме само по веднъж, като в евтин хотел — ядосала се Лилиан.

— Аз от хотели не разбирам — евтини или не — казала Нел с доволна лека усмивка, защото не й се случвало често да измисли остроумен отговор.

Търпението на Лилиан се изчерпало и я срязала грубо: „Не се опитвай да остроумничиш, Нел, не ти отива“, при което ядосаната Нел замахнала с четката от конски косъм и без да иска, бутнала една от чашките с незабравки от масата, а когато видяла, че се строшила, запратила четката през стаята. От това пък Клифърд горе се разплакал, а Нел се хванала за главата, така че да не чува, защото той бил от онези бебета, дето спирали да реват само колкото да се нахранят, и я побърквал; това обаче не й попречило да чуе как Лилиан казва:

— Ето на, противното ти бебе пак зейна — изобщо някога млъква ли?

Клифърд бил грозен, особено на фона на Едмънд, който бил спокойно бебе, каквото всяка майка би искала. На Нел понякога лошо й ставало, като гледала как Лилиан му гука и му пее като на играчка.

— Онова дете е вече разглезено — казвала тя на Франк. — Един господ знае какъв ще стане, като порасне.

— Ами, добре се държи — осмелил се да каже Франк, защото смятал Едмънд за „страхотен малък дечко“.

— Мен ако питаш, някой ден ще го задуши от целувки — отвърнала Нел. — Още повече че…

Но думите й секнали, защото, без да иска, забила карфицата за пелената в един от редките кротки моменти на Клифърд и той мигом почервенял и започнал да реве ли, реве, докато накрая горката Нел го разтърсила, самата тя избухнала в плач и се обърнала към Франк:

— Не знаех, че ще е така.

 

 

Лилиан се изнесла от къщата на „Лодър стрийт“ през едно ясно горещо юлско утро, тръгнала с големи крачки към огромния тухленочервен пътнически кораб на „Раунтрийс“ и преди да влезе през портата на госпожа Хедж, вече била решила какво ще стори. Дръпнала силно звънеца. В ръцете й Едмънд посочил нагоре към синьото лятно небе, където се носел един гълъб.

— Да, птичка — усмихнала се Лилиан, притиснала го към себе си и вдишала сладкия му аромат на мляко, сапун и сън.

И минута повече не издържала в онази къща. Такава дребнава двойка били онези, злобни и дребнави, точно така, и ако останела при тях, и тя щяла да се смали и спаружи, а Едмънд щял да израсне задушаван, да слуша досадните жалки вечери на Франк и Нел, които си бърборят в малкия хол за цената на пържолите и мушицата по морковите в зеленчуковата градина на Франк, също и колко ужасни са болшевиките. Така не можело. Изобщо даже.

— Аха, ето го моето хубаво момче — отворила вратата госпожа Хедж още докато вървели по тясната пътечка.

Едмънд протегнал ръце и ги сключил около врата на госпожа Хедж, а тя залепила звучна целувка на пухкавата му червена бузка.

— Ще емигрирам — рекла Лилиан и цяла сутрин госпожа Хедж избухвала в сълзи всеки път, когато погледнела Едмънд.

 

 

Някак безотговорно Лилиан изпитвала нужда да остави бъдещето изцяло на провидението, тъй че накъсала парченца от един лист и написала всички възможности, които й дошли на ум — Нова Зеландия, Австралия, ЮАР, Родезия, Канада — сложила ги в най-хубавата си шапка — тъмносиньо сламено шапо с бяла камелия от коприна — затворила очи и изтеглила едно. Ето как онзи хладен есенен ден тя напуснала Ливърпул на път за Монреал на кораба „Минедоса“, собственост на Канадската презокеанска служба. Със същата най-хубава шапка на глава Лилиан държала Едмънд високо на ръце, за да се сбогува с родината си. Долу на кея Франк и Нел махали бурно за довиждане, че да ги види Лилиан — Франк с едната ръка, понеже с другата държал високо Клифърд — да каже довиждане на единствения си братовчед. Едмънд се въртял и гърчел, развълнуван от цветните гирлянди и оглушителния духов оркестър, както и от огромното вълнение, че нещо се случва. Нел развалила всичко със сълзите си; от долната палуба Лилиан виждала доста ясно как хленчи покъртително. Сърцето я боляло да гледа сестра си в такова състояние и й се дощяло да имало как да замине, без да каже, да се измъкне през нощта; може би ако Нел не се била отчуждила толкова, изобщо нямало да замине. Когато корабът започнал да се отделя от дока, Лилиан заровила мокрото си от сълзи лице в здравото вратле на Едмънд.

 

 

Лилиан останала в Монреал две години — във френската част; наела стая над една пекарна, в която се хванала на работа за мил дебеличък мъж на име Антоан, който започна да я умолява да се омъжи за него още щом се появила. На нея й допадал приветливият квартал, обичала да слуша как малкият Едмънд бърбори с другарчетата си на чист френски и обожавала аромата на печен хляб, който се издигал от фурните долу под зоркия поглед на Антоан и я будел сутрин. Накрая започнало да й се струва жалко да е дошла толкова далече и да се задоволи с една малка стая, а и предложенията на пекаря вече взели да й омръзват, защото в нея се зародила боязън, че може да се съгласи.

След като веднъж вече била загърбвала всичко, сега й било по-лесно да замине отново; така един ден събрала малък куфар и купила билети за „Кънейдиън Пасифик“, а когато служителката на гишето попитала:

— Закъде пътувате, мадам? — Лилиан не знаела какво да отговори, защото не била помислила по въпроса, тъй че накрая свила рамене и отвърнала:

— До последната спирка, моля.

 

 

Онтарио се простирал далече напред под колелата на влака, километри и километри вода и гори, сякаш само това имало на целия необятен континент. И тогава, тъкмо когато Лилиан казвала на Едмънд: „Мислех, че в целия свят няма толкова много дървета“, дърветата взели да оредяват, а водата да пресъхва и съвсем скоро започнали прериите и огромният океан житни нивя продължил дори по-дълго от горите и водите на Онтарио. През нощта влакът напуснал Саскечуан и навлязъл в Албърта, а Лилиан седнала в последния вагон с многото прозорци и гледала луната, увиснала над безбрежната прерия като огромен жълт фенер; замислила се за къщата на „Лодър стрийт“. През цялото време в Монреал имала чувството, че Англия ще я привика обратно, но сега, колкото повече се отдалечавали от Източното крайбрежие, тя осъзнавала, че никога няма да се върне — нито в Монреал, нито в Англия и преди всичко на „Лодър стрийт“ — и я заляло толкова силно чувство за вина, че си обещала още на сутринта да пише на Нел, защото за всичкото това време ни ред не била изпратила. Само че така и не успяла да напише повече от Скъпа Нел, как си?, тъй че накрая — малко след като минали Калгари — се отказала и точно тогава изведнъж целият прозорец на вагона се запълнил от буйна зелена пелена от ледникова вода като на цветна картичка. След това започнала планината.

В Банф се наложило да слязат от влака, защото Лилиан не понасяла повече само да гледа Скалистите планини, без да може да ги вкуси и вдиша. И точно там, на перона в Банф, разперила широко ръце и започнала да се върти и да се смее с глас и Едмънд се изплашил, че ще падне на релсите.

Цяла седмица останали в Банф в един малък евтин пансион; катерили се по хълмовете на Сярната планина, платили на един човек да ги закара с теглена от кучета каруца чак до Лейк Луиз, където разгледали ледника и се разходили около зеленото езеро, а Лилиан била готова да остане и завинаги, но накрая се качили пак на влака, защото било възможно в края на линията да ги чака нещо дори още по-хубаво.

Във Ванкувър Лилиан си намерила работа в пощенската станция и при вида на стотиците писма, които минавали през гишето всеки ден, отново изпитала огромна вина и подхванала още няколко писма до Нел. Едно дори докарала дотам да попита дали Клифърд вече си има братче или сестриче, но след това го скъсала и го хвърлила в огъня, защото не виждала смисъл да праща писмо, при условие че във всеки един момент там можело да й омръзне и тогава отговорът на Нел щял да пропътува цял континент, без да я намери, а пък самата Лилиан била прекалено съвестен пощенски служител, за да насърчава загубени писма. Ето защо пак отложила. Мислела си, че сигурно през войната е написала прекалено много писма и вече не й е останало нищо за казване. Накрая изпратила телеграма: Добре съм. Не се тревожи за мен, което не изглеждало особено уместно, но само толкова могла.

След като я изпратила, неочаквано си спомнила за телеграмата, с която им съобщили за смъртта на Албърт, и се разтревожила, че Нел може да припадне, като види още една, но вече било прекалено късно, а и Лилиан си имала и други грижи. Съгласила се била да се омъжи за един саскечуански фермер, хубав вдовец, който един ден дошъл до Ванкувър за сватбата на приятел и се отбил в пощенската станция да купи марка за картичката, която искал да изпрати на майка си във фермата.

— Никога не получава поща — обяснил той притеснено. — Никой от познатите й не пътува. Самата тя никога не е била по-далече от Саскатун.

А Лилиан попитала:

— Саскатун? — и както най-често се случва, разговорът тръгнал оттам, докато не дошъл началникът на Лилиан и рекъл:

— Госпожо Валънтайн, може ли само да ви напомня, че не ви се плаща да бърборите — при което се наложило Лилиан да прехапе устни, за да не се засмее, а хубавият фермер килнал шапка за поздрав, усмихнал се и си тръгнал, за да даде ред на насъбралата се опашка.

Когато Лилиан си тръгнала от работа привечер, улиците били пометени и излъскани от дъжда, а лампите хвърляли жълтеникава светлина, която предизвикала у нея познатата меланхолия, която дъждът и тъмнината й навявали. Тъкмо се опитвала да си отвори чадъра, когато фермерът от Саскечуан изникнал от сенките, докоснал пак учтиво шапка и попитал дали може да я изпрати до дома й. Тя го хванала с малката си ръчица и вдигнала чадъра, така че да пази и двамата (мъжът бил много висок), и той я изпратил чак до квартирата й, където хазяйката, госпожа Райчевич, гледала Едмънд след училище. Лилиан вече била научила името на фермера и рекла:

— Едмънд, това е господин Донър.

А Пийт Донър веднага клекнал и казал:

— Здравей, Едмънд, можеш да ме наричаш Пийт.

Но това така и не станало, защото той предпочел да го нарича „тат“ почти от деня, в който майка му се омъжила за него.

Пийт Донър се изненадал колко бързо новата му съпруга свикнала с живота във фермата; дори първата люта зима не я преборила, а през лятото ставала в ранни зори, хранела кокошките, дояла кравите и си тананикала, докато приготвяла закуска за Пийт и работниците му Джоузеф и Клаус, които живеели в голяма дървена колиба отвъд зеленчуковите лехи. Железопътната линия минавала направо през имота на Донърови и веднъж-дваж на следващото лято я заварвал да седи покрай релсите, загледана в един от дългите, натоварени с жито влакове, които прекосявали прерията в безкрайна верига от открити вагони. Вътрешно се тревожел, че може просто да стане и пак да замине, тъй замечтано гледала преминаващите влакове. Вечерите на онова лято седели заедно на верандата на голямата обкована с дърво къща под лятната луна, приличаща на някоя от огромните тикви, които майка му гледала в зеленчуковата леха, и Лилиан му разказвала за Рейчъл и Нел, за бащата на Едмънд и защо го запазила в тайна. Пийт Донър се поизплашил, защото съпругата му изглеждала толкова силна и макар че нищо от разказаното за Англия не звучало сякаш иска някога да се върне, той все пак попитал, а тя се засмяла гръмко и отвърнала:

— Не ставай глупав.

През следващата зима, на трийсет и шест години, тя родила син, когото кръстили Нейтън — на дядо му, бащата на Пийт Донър.

Нейтън изобщо не приличал на природения си брат — единствената им обща черта била долната устна, която се цупела като на момиче, каквато някога имала Ейда, а преди това майка й. Двете момчета били близки и докато Едмънд бил по-малък, все си говорели как един ден ще работят заедно във фермата, а когато Едмънд заминал да учи английска литература в университета на Торонто, Нейтън място не си намерил от страх, че може да не се върне. Когато им съобщили, че Едмънд е изчезнал, Нейтън седмици наред не бил на себе си, защото не можел да си представи бъдеще, в което Едмънд не съществувал. Бъдещето обаче така или иначе дошло и след време Нейтън се оженил и му се родили две деца. Най-голямата, Алисън, станала адвокат и се преместила в Отава, за да работи за правителството. Малко след като заминала за университета, Нейтън загинал при злополука във фермата. Алисън все се смеела и казвала, че никога няма да се омъжи и никога вече няма да живее във ферма, но малкият й брат Анди направил и двете — въртял фермата след смъртта на баща си и се оженил за момиче от Уинипег на име Тина.

Било 1965 година и по това време Лилиан вече се била изнесла в старата колиба на Клаус и Джоузеф, която Анди ремонтирал. Твърдяла, че се подготвя за смъртта, но доста време й отнело, по-точно десет години, и артритът вече бил силно и болезнено прегърбил снагата й.

 

 

Тина, съпругата на Анди, често се отбивала вечер да поседи с Лилиан. Родила била три момченца едно след друго — Еди, най-големия, кръстен на Едмънд, а после близнаци — Нат и Сам, а сега чакала и четвърто. Шегувала се, че идва при Лилиан, за да се отърве от шумните си деца, но и двете знаели, че не е така. Лилиан най-много от всички обичала Тина — била добре изваяно момиче с ясни очи и руса коса, която повечето време носела на стегната опашка, разкривайки изразителните извивки на лицето си. Лятото цялата се покривала с лунички, като напръскана със златиста боя, но зиме кожата й ставала бяла като мляко. Тина притежавала такава енергия, че понякога сякаш преливала от нея и оставала и след като се приберяла обратно в къщата. На Лилиан й се струвало, че — подобно на Албърт — в нея имало повече вътрешна светлина, отколкото у доста хора.

Една сутрин напролет, когато четвъртата бременност на Тина била вече силно напреднала, тя погледнала от прозореца на къщата и видяла от колибата да се вдига дим. Извикала на майката на Анди, която живеела с тях, да гледа момчетата и се затичала тромаво към колибата, но там заварила Лилиан да подклажда един мангал с хартии от картонената кутия в скута си. Късче почерняла хартия излетяло от огъня, вятърът го подел и пуснал в краката на Тина. Вдигнала го и прочела: Отдавна се каня да пиша, но останалото било изгоряло.

— Разчиствам, преди да умра — извикала й весело Лилиан.

— Надявам се, не го планираш, преди да се роди това бебе — смъмрила я Тина, но Лилиан само се засмяла и казала:

— Не гарантирам. — После добавила още листа в мангала и се усмихнала, примижавайки срещу яркото пролетно слънце. — Тъй или иначе, прекалено дълго живях; като умра, ще отида при децата си, а това е мястото, на което една майка винаги иска да бъде.

Тина се усмихнала и рекла:

— Невинаги.

Когато Лилиан приключила, влезли в колибата и Тина направила по един горещ шоколад.

— Искам да ти дам нещо — казала Лилиан, взела снимката, която неизменно стояла в красивата си сребърна рамка на раклата, и я сложила в ръцете на Тина Донър.

Тина често се натъжавала при вида на тази трогателна снимка на изгубените брат и сестра — нейният брат бил починал при злополука като дете — и едва сдържала сълзите си, когато Лилиан й я дала, не само защото се натъжавала заради починалите деца, а и защото знаела, че Лилиан не се шегува, че ще умира.

Тина се приготвила да тръгва, потупала корема си и казала:

— Знам си, че пак ще е момче. Как да го кръстя?

А Лилиан помислила малко и казала:

— Защо не го кръстиш на бащата на Едмънд?

 

 

Тина Донър си изплакала очите на погребението и хората разправяли колко е трогателно едно младо момиче да е тъй привързано към една старица, макар че го разправяли предимно стариците.

— Наистина я обичах — поклатила глава Тина, а Анди Донър прегърнал съпругата си и казал:

— Знам, миличка.

Във фермата наредили богата обредна трапеза и хората разправяли, че толкова много хора накуп даже на сватба не били виждали. Събирането след погребението преминало във ведро настроение, защото в крайна сметка Лилиан била много стара в сравнение с повечето присъстващи, а и животът й не бил лош. Освен това в дома на Донърови празнували и раждането на ново бебе, тъй че Анди Донър вдигнал наздравица в памет на баба си, а сестра му Алисън вдигнала друга, в чест на новородения Джак.