Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (11)

Помъдряване

Погребението ми е много трогателно събитие. Ковчегът ми е поставен на пътеката в красива стара църква — „Света Троица“, в Гудрамгейт, с прегради между пейките и триъгълен покрив — и е наобиколен от скърбящи. През отворената врата долита песента на птиците, а отвъд се разкрива вълшебна гледка на зелени хълмове и английска гора, докъдето стига окото, а после и още малко. Отвореният ковчег е поръсен с ароматен люляк и клонки снежнобели глогинки и аз приличам на Майската кралица. Хората се приближават на пръсти да гледат с почитание алабастровата ми кожа и гарвановата ми коса, която в смъртта е потъмняла и е станала по-разкошна, така че къдриците лъскав черен кехлибар са струпани нагъсто върху възглавничката с лавандула.

— Бе тъй прекрасна! — прошепва един опечален и поклаща глава в недоумение.

— И тъй много недоразбрана… — добавя друг. — Не осъзнавахме колко неимоверно специална беше.

— И не забравяй колко талантлива — додава друг глас и насъбраните около ковчега хора кимат един на друг в единно съжаление.

Църквата е препълнена не само от приятели и роднини, а дори и от хора, които никога не съм познавала — изпълнен с възхищение Ленард Коен и одухотворен Терънс Стамп например. Отнякъде невидима Мария Калас пее Jʼai perdu mon Eurydice. Бънти седи в края на пейката и клати разкаяно глава:

— Може би ако не я бяхме разменили при раждането, това никога нямаше да се случи — прошепва тя на седящия до нея господин Белинг…

— Руби! — казва господин Белинг и ме стряска толкова ужасно, че едва не падам от леглото. — С майка ти решихме да отидем да се поразходим до замъка Хауърд. Сигурно не искаш да идваш с нас, нали?

Потупва малкото си шкембе, пълно с Бънтиното неделно пиле, и ме поглежда притеснено да не взема да подскоча от ентусиазъм да разглеждам сводовете и колоните на Ванброу. Вдигам отпусната, отпращаща ръка.

— Не, вие вървете, аз ще си остана — защото от опит знам, че в такива случаи е пълно с хора.

В началото, когато за господин Белинг бях още новост („Сладките шестнайсет“), той бе готов да полага усилия да се сближи с мен. Сега изобщо не ме намира за сладка, ами за злощастен вторичен продукт от Бънти, с който трябва да се примирява. Ето например миналата седмица отидох с тях до Незбъроу, за да посетим Капещия водопад на старата майка Шиптън, и се оказах доста излишна. Двамата не спряха да си чуруликат, докато аз разглеждах потиснато ексцентричната сбирщина от вещи, оставени да се вкаменят под капките на водопадчето на гадателката; ежедневни предмети, превърнати в камък от варовитата вода — плюшени мечета, един ботуш, чадър, кухненска гъба. След това седнахме в градината на кръчма на име „Краят на света“ и над половин пинта бира с лимонада и сандвич с лук и сирене господин Белинг ме погледна навъсено и каза:

— Та кога ще се изнасяш, Руби? А?

Връщам се към трупешката си медитация на тавана. (Колко много съм заприличала на Патриша!) Упражнявам се за „Офелия“ на Миле^[1], за времето, когато река Фос се възстанови от необичайното си маловодие. Изпробвала съм дълбините й и съм установила печалната им недостатъчност — нагазих из тъмния мътен канал и установих, че едва стига до подгъва на късата ми рокля, марка „Етам“. Поради липса на речни камъни, да не говорим пък и за джобове, в които да ги сложа, се наложи да прибягна до тухли, намерени сред лабиринта от коренища покрай брега. Може ли човек да се удави на толкова плитко? Като един безкраен оптимист, аз се опитах да поседна на калното дъно и да се насиля да се удавя — само че се случи така, че един палав ентусиазиран шпаньол ми провали плана. Много по-лесно ще е човек да се удави в Уз, но тя е широка река с кални води и далеч отстъпва по романтика на Фос — особено на усойния участък след газовата централа, където дори самият въздух е зелен и спарен от папури и тръстики, и водни треви, и дръзки дребни жълти брадати ириси.

Чувам форсирането на роувъра на господин Белинг пред къщата, а след това и рязкото потегляне и изхвърлените от гумите камъчета. Сигурно ще почерпи някъде Бънти лека следобедна закуска, след което ще я върне у дома, а тя ще влезе засмяна и ще каже:

— Ех, Бърнард, аз съм все пак порядъчна вдовица!

А той ще я ощипе по задника и ще отвърне:

— Не задълго, Бънти.

Сигурно трябва да съм благодарна, че не я ухажва Уолтър, който положи доста солидни усилия, като се опита да я изкуши с парчета черен дроб, агнешко филе, а веднъж дори с лъскав одран розов заек, който приличаше на пособие от порнографско списание. (Виждала съм такова — освен това разбрах и за какво се използват дурексите. Това са дните на изгубената ми невинност.) Излишно е да споменавам, че не изядохме заека, а Уолтър бе победен от Бънтиния принц от приказките — Бърнард Белинг, който има магазин за водопроводни части нейде в долния край на Бек Суайнгейт. Складът му прилича на катедрала, посветена на санитарните материали — стегнатите редици тоалетни чинии без капаци, лъснали в сумрака като светски куполи, купчини многострадални мивки без кранове и бинтовани с амбалажно тиксо ампутирани тръби.

Господин Белинг е почти напълно плешив, носи нещо, което нарича „гащури“, в комбинация с пуловери марка „Вал Дуникън“ и не спира да ми повтаря колко ужасен е бил животът на „горката ми майка“. Сега Бънти върти магазина с помощта на наскоро завършила гимназия девойка на име Илейн.

— Представяш ли си само — казва Бънти — Илейн е на твоята възраст, а вече си има приятел и спестява за чеиз.

По-тревожното е, че същото важи и за Катлийн, която наскоро се е сгодила за младеж на име Колин от хуманитарната гимназия „Арчбишъп Холгейт“, който се надява да продължи железарския бизнес на баща си. Катлийн носи годежния си пръстен на верижка около врата, скрита под училищната риза.

С Катлийн преговаряме съдържанието на чеиза й до този момент. Какво има? Четири кухненски кърпи, „Айриш Линин“, плетен абажур и комплект вилици за торта от неръждаема стомана. Това достатъчно ли е за основа на един брак? Купувам й дъска за рязане, за да набъбне чеизът.

— Много разумно момиче е — казва Бънти.

— Значи, не искаш да ходя в университет? — питам аз.

— Да, да, разбира се, че искам — изнервя се тя. — Образованието ти е много важно, както изглежда.

Но всъщност си личи, че би предпочела просто да се омъжа, та да съм отговорност на някой друг.

— Какъв е смисълът на чеиза? — разпитвам Катлийн аз.

— Да си събереш неща за бъдещето — отвръща моментално тя.

Ако имах чеиз, какво ли бих сложила в него?

 

 

Обхванала ме е следобедна неделна летаргия — лежа на леглото и преговарям отново и отново, като магическо заклинание, битките от Полуостровната война — Вимейро, Коруна, Опорто, Талавера де ла Рена, Куидад Родриго, Бадахос, Саламанка — но без никакъв резултат, защото само след минута нито една не помня, което е жалко, тъй като матурите ми започват идната седмица. Чудя се дали моите оценки ще са лоши като на Патриша. Къде е Патриша? Защо не идва да ме спаси от това безсмислено съществувание?

Зарязвам преговора и се завличам долу в кухнята, където си препичам една филийка и я изяждам легнала на килима във всекидневната, който слънцето огрява през вратата на верандата. Припичам се няколко минути на слънцето като гущер, после заспивам, а когато се събуждам, съм леко дезориентирана. Правя опит да изрецитирам подготвената реч за устния изпит по френски език, но не мога да възстановя нищо повече от: Paris — une ville très belle et interessante. Що се отнася до немския и латинския, нашата Руби с природната дарба за езици не може да състави дори едно цяло изречение. Дори майчиният ми английски понякога ме преборва и като се опитам да говоря в час, установявам, че синтаксисът ми се е разбъркал, а речниковият ми запас е пощурял.

В градината отвъд големите врати към задния двор виждам квартална котка да дебне един дрозд, който кълве безгрижно червей в лехата с петунии, без да забелязва приближаващото се наказание. Долазвам до вратата и удрям по нея, за да предупредя дрозда. Котката замръзва на място, а дроздът отлита, като междувременно скъсва червея на две. И тогава се случва нещо интересно — продължавам да удрям силно по стъклото с юмрук, защото онова, което искам да направя — което изпитвам внезапен порив да направя — е да го строша и да си прережа вените на острия ръб, напред и назад, да размажа ясната гледка на верандата и подредените цветни лехи отвъд. Стъклото е двойно и отказва да се строши, но аз продължавам да го налагам — макар че, за разлика от Катлийн, аз искам да изляза, не да вляза.

Защо никой не забелязва колко съм нещастна? Защо никой не коментира странното ми поведение — ходенето насън, което продължава от време на време да се завръща и аз наистина обикалям къщата като безплътен детски призрак, който безплодно търси нещо, забравено в материалния свят. (Играчка? Другарче? Възлюбен?) Също и апатията — часове наред безучастно излежаване в леглото, без нищо да правя, а очевидно без и да мисля. (Бънти е на мнение, че това е нормално поведение за пубертета.) Най-лоша е паниката — след първия пристъп на погребението на Джордж вече не помня колко много пъти ми се е налагало да бягам от кина, театри, библиотеки, автобуси, опашки в столовата, магазини. Симптомите на паниката са ужасни — имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне, а когато кръвта ми се оттече в обувките, кожата ми става бяла и влажна — и всичко това съвсем резонно ме кара да си мисля, че умирам. Ако някой реши да направи телевизионно предаване за мен и да го излъчи по време, в което е сигурно, че Бънти гледа — вместо Такъв е животът например, така че да не се набива на очи, още преди да изтекат надписите, тя ще е започнала да клати глава и цъка с език как „тези деца имат нужда от помощ“, но мен, понеже съм й под носа, очите и краката, не изглежда да забелязва.

Може пък всичко да е част от порастването, мъчителна промяна в статута, долина на юношеска сянка на смъртта, злощастен хормонален катаклизъм, скръбен тийнейджър, покъртителен…

— Руби! — господин Белинг в този момент заобикаля къщата и ме вижда как се опитвам да строша стъклото, а лицето му е истинска карикатура на изумлението. Отваря рязко вратата.

— Какво, за бога, правиш, Руби? — пита той в опит да прозвучи строго и бащински.

— Опитвам се да избягам — отговарям аз мрачно.

— Не й обръщай внимание, Бърнард! — обажда се Бънти и изпърхва през отворената врата. — От главата си страда — метнала се е на сестра си.

— За кое от многото си загубени деца говориш? — питам саркастично аз и съм възнаградена с пареща плесница по бузата от Бърнард, в резултат на което захапвам дълбоко долната си устна.

— Благодаря ти, Бърнард — казва му тя, после се обръща към мен. — Отдавна е крайно време някой да те сложи на мястото ти, госпожице! — после се усмихва пак на Бърнард. — Да отворя ли консерва сьомга? — след което тръгват към кухнята, а мен оставят прекалено пребледняла и шокирана, че да говоря.

Свивам се на малко нещастно кълбо на килима и гледам как на мястото на сълза капка кръв от устната ми капва на бежовия „Уилтън“ и потъмнява до цвят, непознат в нормалния спектър. Съчувствие към мен проявява единствено Парцаливко, който набутва студената си влажна муцуна в ръката ми.

Какво бих сложила в чеиза си ли? Ще сложа само остри предмети, тънки ръбове от строшено стъкло, наточена стомана от ножове за белене, дребни зъбци от ножове за хляб и утешителни ръбове от бръснарски ножчета. Претеглям в ръцете си ножове — като странни предмети за успокояване на нервите. Скоро Бънти сигурно ще ме завари по време на някое от нощните ми бродения, хванала огромен нож, от който по нощницата ми капят капки кръв. (Какво ще каже? Най-вероятно: „Връщай се в леглото“.)

 

 

На върха на Минстър Тауър си почти в ангелските селения, толкова високо, че простряният отдолу град е като улична карта, чиито краища избледняват нейде към Йоркската долина, а отвъд — мъглявите възвишения на Хауардиан Хилс на север и подобните на мираж Уолдс на изток. В дни като този, когато небето е кристално синьо, а единственият облак е само крехък шифон в далечината, лесно може човек да обича света. Какво ще сложа в чеиза си ли? Ще сложа хоризонта, няколко откъса птича песен, приличния на цвете сняг в градината на Къщата на ковчежника и белите, изронени като каменна дантела сводове на абатството „Сейнт Мери“ отдолу.

Какво ли ще е чувството да падаш? По-надолу и по-надолу и още, да потъваш като камък в малкото безизлазно море на деканската градина, да се размажеш на зелената трева като поразена птица? Ако се надвесиш достатъчно от парапета — колкото стърчи водоливникът, усещаш как силата на гравитацията те придърпва, приканва те да опиташ въздуха…

— Руби! — напрегнатото дребно личице на Катлийн се появява измежду зъберите. — Хайде! Ще пропуснем следобедния звънец!

Заподскачаме със зашеметяваща скорост надолу по спиралата от каменни стъпала и тичаме покрай Бутъм обратно в училище, хвърляме се по чиновете си точно навреме, за да се „обърнем и започнем“ превода по слух от латински… Теоксена съветва децата си по-скоро да се самоубият, отколкото да умрат от ръката на царя — ʼMors, ʼinquit, ʼnobis saluti erit. Viae ad mortem hae sunt… Някъде в далечината се чува шум от крикет мач на игрището на „Сейнт Питърс“, а лек ветрец довява аромат на прясно окосена трева през отворените прозорци. Cum iam hostes adessent, liberi alii alia morte ceciderunt. Как е възможно животът да е толкова хубав и толкова тъжен едновременно! Как? Накъсани викове откъм игрището. Джудит Купър смачква една оса с изпитните листове.

Някъде съвсем наблизо, но недостатъчно, за да го достигна, има разбиране. Някъде съвсем наблизо — скрит на някой висок рафт, под някоя дъска на пода — се намира ключът. Но какво ще отвори той? Така де, шкафът с изгубените вещи, разбира се.

Теорията за живота като Шкаф за изгубени вещи е едно сравнително скорошно развитие на моето философско търсене на разбирането. Без съмнение съществуването й се дължи на факта, че цяла година с Катлийн заемаме тежкия пост на пазители на шкафа за изгубени вещи и всеки четвъртък следобед в четири отваряме въпросния шкаф, който се намира в коридора на новата сграда, в която се намира и кабинетът по трудово обучение, както и тези по не толкова домашно ориентираните науки физика, химия и биология. Съгласно повелята на училищния правилник точно в четири часа всеки четвъртък е единственото време, в което имаме право да отваряме шкафа, а молбите извън този час аз и моята колежка надзирателка посрещаме с професионално безразличие. В този един час хората (тоест учениците, тъй като, доколкото ни е известно, никой от учителите и персонала никога нищо не е губил — красноречиво доказателство за младежката небрежност) могат да поровят из вътрешността на шкафа за свои принадлежности. Ако намерят търсеното — най-често се губят моливи, осиротели ръкавици и обувки за хокей — трябва да се подпишат на списък, който им даваме, след което им връчваме обратно запилените вещи, та да се превърнат пак в намерени.

За децата, непотърсили вещите си, последствията са страшни — собствеността лесно се проследява, тъй като е задължително да зашиваме вълнени ленти, марка „Каш“ на всичко, което притежаваме, дори и на сутиените, а обувките, ботушите и гуменките трябва да надписваме отвътре с неизтриваем маркер. Непрестанно се извършват проверки без предупреждение, за да е сигурно, че сме подходящо белязани. (Чудя се дали някой някога се е престрашавал да погледне под блузата на Патриша.) Поне ако някога ме хване амнезия, ще знаят как се казвам. Имената на собствениците на непотърсените вещи се вписват в друг списък, който се чете на глас по време на училищното събрание последния петък на месеца от госпожица Уитакър, директорката, а наказанието за престъпниците е, че трябва да стоят прави по време на цялото събрание, докато останалите седим. Това публично унижение обаче не е достатъчна спирачка и шкафът със загубените вещи продължава да прелива от изоставени неща. Понякога е толкова пълен, че като го отключим, всичко ни се изсипва на главите и сме принудени да връщаме вещи тайно, само и само да се отървем от тях. Може скоро да се наложи да организираме нелегални нощни отваряния на шкафа с надеждата, че неохотните до този момент деца ще бъдат привлечени от секретния характер на операцията.

Ето я и моята теория за задгробния живот като Шкаф за изгубени вещи — когато умрем, ни водят в огромен Шкаф за изгубени вещи, където са ни били пазени всички неща, изгубени приживе — всяка шнола за коса, всяко копче и молив, всеки зъб, всяка обеца и ключ, всяка игла (помислете само колко много трябва да са!). Всички книги от библиотеката, всички котки, които така и не са се върнали, всички монети, всички часовници (които продължават да показват точно време). А може би дори и другите не толкова осезаеми неща — характери и търпение (може и загубената девственост на Патриша да е там), религията (Катлийн своята е загубила), смисъл, невинност (моята) и безбрежни океани време — господин Белинг и Бънти ще намерят много време в шкафа си. Господин Белинг все седи зад волана на роувъра, паркиран на алеята отпред, гледа си часовника и пухти: „Знаеш ли колко време изгубихме да те чакаме, Руби?“. На по-долните рафтове ще са сънищата, които сме забравяли със събуждането, наредени до изгубените в меланхолични мисли дни (ако плащаха дивидент, Патриша щеше да е богата). А най-отдолу, в дъното на шкафа, сред утайката, валмата и перушината, стърготините от острилки и изметената от фризьорските салони коса — там се намират изгубените спомени._ Deinde ipsa, virum suum complexa, in mare se deiecit._ И може би можем да се подпишем и да си ги приберем.

Имах ужасен скандал с господин Белинг. Намина вторник вечер да заведе Бънти да види гостуващо представление на мюзикъла „Плаващият театър“ в Кралския театър, но Бънти все още беше горе и се туткаше какво да си облече, така че го въведох в хола, а той седна и каза:

— Защо не ми предложиш питие, Руби?

А аз казах:

— Защо не си вземеш сам?

А той каза:

— Каква невъзпитана млада госпожица си.

А аз казах:

— И аз не те харесвам.

А той каза:

— Някой ден ще си получиш заслуженото, Руби Ленъкс.

А аз казах:

— Така ли, какво е то — любов и добрина?

А той каза:

— Горката ти майка всичко ти е дала, а ти си просто една неблагодарна малка кучка!

А аз му изкрещях:

— Какво знаеш ти!

И тогава той доближи лице само на пет сантиметра от моето и изрева…

— Руби! Руби Ленъкс! Къде си тръгнала? — изкудкудяква гласът на госпожица Рейвън откъм катедрата, откъдето ни наглежда.

Откъм крикет мача пак долита ръкопляскане.

— Руби — прошепва Катлийн, когато минавам покрай нея. — Руби, какво има?

— Къде отиваш, Руби? — започва да ми крещи госпожа Уитакър, а аз се изнизвам под дъбовите плочи, закачени по Старата зала, и златните надписи с имената на училищни водачки и отличници, спечелили стипендии. — Руби! Това е изпит по латински! — и се опитва да ме пресрещне като на ръгби мач, само че аз се измъквам и накланям и накрая се хвърлям насред топлия ветровит въздух и тръгвам към Клифтън Грийн.

А може би в Шкафа за изгубени вещи, мисля си, за да минава по-бързо пътят до къщи, ще намеря и истинския си дом, онзи, където в огнището винаги блещука огън, има винаги готова чугунена маша, на решетката свири чайник, а изтърканите стари кресла са придърпани в уютен кръг и иглата на истинската ми майка проблясва на светлината от огнището при всеки бод, навътре-навън, навътре-навън, и започва приказката за това как истинското й дете, кървавочервеното бижу, е било подменено в люлката с друго…

— Тъпа глупачка! Гледай си в краката!

Побеснял почервенял грозен мъж отпуска ръка на клаксона, а лицето му се разпада в омраза, докато зад него се събира колона от коли, всичките с ревящи клаксони. Вдигам му два пръста, връщам се в безопасност на тротоара и продължавам да крача — покрай Хоумстед, през новия мост, после по новия мост, който се простира над широката и неромантична Уз.

Къщата е студена и тиха. Бънти пребоядиса всичко и купи нови мебели с парите от застраховката на Джордж, така че почти никаква следа не е останала от миналото, от другите животи. Няма нищо от Патриша. Бънти най-сетне реши, че тя няма да се върне, и раздаде всичките й вещи. Единственото, което успях да спася, беше пандата й и понякога си представям колко ще е доволна, като й я връча, защото си е мислела, че всичко завинаги си е отишло. За Бънти се оказа изненадващо лесно да изтрие от къщата следите от Джордж, не е останал ни чорап, ни фас. Предполагам, че когато аз си отида, ще си поплаче хубаво, а после ще изсмуче с прахосмукачката и последната частица мъртва кожа, след което ще си направи чаша чай.

С неравни удари часовникът, часовникът на прапрабаба ми, отброява три часа. Нещо в него се промени завинаги след пожара и се изненадвам, че Бънти не го е прибрала при другите вехтории, ама в крайна сметка за мен принципът, на който функционира мозъкът на Бънти, е не по-малка мистерия от този на часовника, та дори и на самото време.

Качвам се горе и си нареждам малко гнездо от чисти кърпи в дъното на шкафа на бойлера, които миришат на чист въздух и прах за пране, и като дребен бозайник се въртя безспир в малката си хралупа, за да се наместя, а после — в компанията на някое друго бълбукане от страна на нагревателя, отвъртам шишето с хапчета и ги набутвам в уста като гладно пате, за да не взема да заспя, преди да погълна достатъчно.

 

 

Надолу, надолу, надолу. Нося се надолу в пространството и времето и тъмнината. Понякога набирам скорост и усещам как центробежната сила залепва органите за вътрешните стени на тялото ми. Надолу и надолу към звездите, които блещукат на края на света, минавам край глас, който казва: „Тъй, бездънна“, но думите потъват в невъобразимото фучене и бучене в главата ми, което прилича на едновременно сливане на всички земни океани. После, за радост, намалявам и започвам да се нося като прикрепена към невидим парашут. Вече се движа по-бавно и различавам странни предмети в тъмното, вкаменени неща, кукли и лъжици, а когато виждам нещо, което прилича на изсечено в мрамор конче Мобо, ахвам възхитено, защото съвсем го бях забравила. От тъмното изскача отрязана еленска глава, отваря уста точно като конската глава в приказката за гъсарката и казва: „Хей здравееей“, а после пак изчезва.

Надолу, надолу, нося се като хвърчилка от глухарче, подминавам Патришината панда и Саждик на Джилиан, и старото радио „Еко“ на баба Нел, и осъзнавам с лека тръпка, че явно съм в Шкафа за изгубени вещи — не онзи в училище, а големия метафизичен шкаф. Скоро ще стигна до дъното и ще намеря изгубените си спомени и тогава всичко ще се оправи.

Някой пъхва съчувствено длан в моята, обръщам глава и виждам Мечо, който ми се усмихва тъжно.

— Това тук е краят на света — казва той.

А аз отвръщам, преизпълнена с радост:

— О, Мечо, ти можеш да говориш!

А той казва:

— В Шкафа за изгубени вещи всички животни могат да говорят — и аз много се радвам за него, но тогава лицето му помръква и той казва: — Пази се от Сатурновите пръстени, Руби! Не забравяй, че са… — но в този момент лапата му се изплъзва и не успява да довърши, а аз изведнъж започвам пак да ускорявам — главоломно — и имам чувството, че мозъкът ми е разтегнат и издърпан от черепа ми на ластик, а по ръцете ми преминава ужасно силна болка. Огромни многоцветни слънца се взривяват от всички страни и колкото по-бързо се движа към звездите на края на света, толкова повече те се отдалечават, и аз започвам да се плаша, че това пътуване ще продължи вечно, и ровя из съзнанието си да намеря какво толкова непростимо съм сторила, че да заслужа такова наказание.

И тогава нейде от тъмнината, като нещо от Влакчето на духовете в Скарбъроу, изскача ядосаното лице на господин Белинг и той започва да ми крещи, но аз не чувам нищо, докато изведнъж не гръмва съвсем близо до ухото ми: „Майка ти всичко ти е дала, а ти си една неблагодарна малка кучка!“. Вдигам ръце, за да прогоня това видение, но той не се отказва: „Ти си лошо, лошо момиче!“. Аз се опитвам да извикам „Не!“, защото знам какво следва, но не мога да говоря и изведнъж не мога и да дишам, и от устата ми започват да излизат страшни звуци, звуци на удавник, човек, който се дави с въздух, а призракът на господин Белинг се хвърля в кладенеца на времето заедно с мен и аз трябва да си запушвам ушите с ръце, за да не чуя онова, което ще каже — само че не мога да спра гласа му, който повтаря отново и отново: „Ти уби сестра си, Руби! Уби собствената си сестра!“.

 

 

— Питам те — що за момиче ще направи такова нещо? — изкрещя той и от ъгълчето на устата му потече ядна плюнка, а отгоре откъм стълбището иззвъня Бънтиният глас:

— Готов ли си, Бърнард? Вдигат завесата в седем и половина!

— Добре те познавам, Руби — изсъска господин Белинг. — Майка ти всичко ми разказа!

— Не съм убила сестра си! — изсъсквам в отговор аз. — Прегазиха я.

Той обаче ме поглежда с безкрайно злобна усмивка и казва:

— Не говоря за нея, глупачке, говоря за близначката ти!

И след тези необичайни думи се завъртя на пети и излезе. После чух Бънти да вика от коридора:

— Тръгваме за театъра, Руби, до после! — след което входната врата се затръшна и роувърът потегли.

Моя близначка? Моя собствена близначка? За какво, по дяволите, говореше той? Странно беше, защото, макар част от мен да бе озадачена от тези думи, друга вече чуваше предупредителен звънец, а по кожата ми сякаш полазиха стоножки. Изтичах горе в стаята на Бънти и затършувах сред кутиите от обувки из горния рафт на вградения й гардероб, в които държеше голямата си колекция необувани чифтове, докато накрая намерих каквото търсех — кутията, в която нямаше обувки, онази, препълнената с хартийките, които удостоверяваха, че съществуваме, и безчет други неща, за които все не се намираше място, но не можехме и да изхвърлим. Претупах набързо медицинските картони, стари документи за кола, застрахователни полици, счупена обеца, книжка с купони, сребърния медальон (вж. Бележка 11), документи за ипотека, плесенясала на вид заешка лапа, стара театрална програма, пластмасов пръстен от пакет бисквити. След известно време стигам до завещанието на Джордж и смъртния му акт, до удостоверението от матурите на Патриша от общата оценителна комисия (сега Бънти ще има две провалили се в училище дъщери), до свидетелството за брак на Бънти и Джордж, до смъртния акт на Джилиан, а после и всички актове за раждане, захванати с ластик — Беренис Айлийн, Джордж Артър, Патриша Вивиен, Джилиан Беренис, Руби Елинор. И този на Пърл.

Ето го — Пърл. Пърл Ейда Ленъкс. Родена в Родилна болница, Фулфърд на — невероятно — същия ден, в същия месец и същата година като… мен. Осми февруари 1952 година. Няколко пъти препрочитам акта за раждане на Пърл, сравнявам го с моя, не спирам да гледам ту единия, ту другия, сякаш накрая всичко ще се изясни от само себе си. Но обяснение имаше само едно — Пърл Ейда Ленъкс наистина е била моя близначка. Усетих страшно, заплашително пулсиране в стомаха си, но в същото време нямах никакъв спомен за тази сестра, не можех да извикам образ в съзнанието си. После ме връхлетяха странни накъсани спомени — сякаш уловени между премигванията на фотографска бленда — карти с азбуката, наредени като подкова — прасе, слон, ябълка, заек, лимон — и толкова. Може пък, подобно на близнака на Елвис, Пърл да бе починала при раждането — може да сме били сиамски близначки и тя да е умряла, за да живея аз, и това да е имал предвид господин Белинг. Но някак си не ми се вярваше. Затършувах надолу сред книжата, докато не намерих — най-отдолу, онова, което търсех — още един смъртен акт, този с дата 2 януари 1956 година.

Причина за смъртта — удавяне. Сетих се за „Бурята“ и… бисер бял са му очите, и за ловци на бисери, които се гмуркат за стриди в Южнокитайско море, но за човек с име на перла не се сетих, камо ли за сестра близначка.

Да не би да съм удавила собствената си сестра? Възможно ли е такова нещо? Та аз дори себе си не можах да удавя. Отворих сребърния медальон и там също бяха двете ми снимки като бебе, които и преди бях виждала на нощното шкафче на Бънти; дълго се взирах в двете еднакви снимки, преди да осъзная, че на едната от тях изобщо не съм аз, а сестра ми. Взирах ли се, взирах, докато не ме заболяха очите от опитите да определя кое съм аз и кое не съм аз. Но дори и едната да не беше истинската Руби, ами Пърл, посмъртно не можех да преценя коя.

Върнах всичките книжа в кутията за обувки и затворих вратата на гардероба. Когато господин Белинг върна Бънти, вече бях в леглото и се престорих на заспала, когато тя мина да ме провери, както напоследък бе започнала да прави — вероятно да види дали дишам. Тогава обаче нещо ме накара да променя решението си, изправих се рязко в леглото, а тя извика от уплаха, сякаш бях някакво зомби, което неочаквано се е изправило в гроба си. Светнах нощната лампа и размахах сребърния медальон.

— Защо никога не сме говорили за това?

Мълчанието на Бънти ме изплаши, защото не знаех какво означава. Накрая я чух да преглъща малко нервно.

— Ти забрави.

— Забравила съм? Как така съм забравила?

— Зарови го дълбоко. Амнезия — обясни лаконично Бънти. Дори и сега успяваше да звучи малко раздразнена, дори когато ми разказваше тези потресаващи неща. — Доктор Хадоу каза, че сигурно така е най-добре, предвид всичко, което се случи. — Вече се беше наполовина скрила зад вратата, но нещо я спря. — Всички ние сметнахме, че така е по-добре. В крайна сметка никой не искаше да си спомня за случилото се.

— Ама не може просто да изтриете нещо такова! — изревах аз. — Не може просто да се преструвате, че някой никога не е съществувал, да не гледате снимките…

Бънти вече почти не се виждаше, останали бяха само една ръка и гласът й.

— Снимки има. А и, разбира се, говорехме за нея; изтри я ти, не ние.

— Все аз съм виновна, а? — извиках аз, след което между нас се възцари мълчание, което продължи и се разрасна в нещо странно и воднисто, от което не можехме да се измъкнем, докато аз не изрекох въпроса, който повече не можеше да бъде пренебрегван насред това море от тишина, и почувствах образувалите се в резултат вълни. — Как съм убила сестра си?

Вълните достигнаха Бънти и тя въздъхна.

— Бутна я във водата — отвърна безизразно тя. — Беше нещастен случай, ти не знаеше какво ще се случи, беше само на четири.

— Нещастен случай? — повторих като ехо аз. — Бърнард Белинг говореше за него като за хладнокръвно убийство…

Майка ми съумя да прозвучи ядосано.

— Е, не е трябвало да ти говори така… — поколеба се. — Отначало те обвинявах, но беше нещастен случай, разбира се… — заглъхна гласът й. После добави уморено: — Много отдавна беше, няма смисъл пак да го разравяме… — И успя най-сетне да се скрие зад вратата на стаята ми.

Няколко минути по-късно обаче се върна и седна на крайчеца на леглото ми. Взе медальона от ръката ми, отвори го и дълго време нищо не каза.

— Коя от двете? — попитах аз накрая. — Коя е Пърл? А тя посочи лявата снимка и рече:

— Моята перла — и заплака.

 

 

О, не, пак започнахме — надолу, надолу, надолу — в тъмното наопаки и бездънната пропаст на времето. Ще свърши ли някога? Ето я Метлачка, хванала се за Дениз, следвана от кукленската къща на Дейзи и Роуз, а аз си казвам наум: Руби и Пърл, Руби и Пърл, скъпоценните близначки, и мигом виждам сандъка със съкровището на вещицата от „Хензел и Гретел“, преливащ от опали колкото гъши яйца, рубини като сърца, диаманти като ледени буци, смарагди като ледникови езера, сапфири като парченца лятно небе и перли — огромни, дъгоцветни перлени кълба, отделени по две на дълги нанизи, които се сипят отстрани на сандъка, а аз протягам ръка и се опитвам да хвана един наниз, но пръстите ми се хлъзгат по гладките сфери и аз се гмуркам нататък, сред вихрушка от игли и дъжд от копчета като метеори, покрай невидим Еймън Андрюс^[2], който казва: „Руби Ленъкс — ето това е твоят живот!“, а после папагалът изкрещява точно до ухото ми и — предвид, че вече е надарен със способност да говори, казва: „Млъквайрубимлъквайрубимлъквайруби“.

 

 

После — само тъмнина, дълбока, глуха, няма и сляпа тъмнина, която продължава до безкрай, и още, и още, а аз потъвам надолу като гмуркач на лов за перли, докато — блясък! Отпред виждам светлина и си помислям — Светлината на света, и знам, че вече сигурно стигам до дъното на шкафа. В центъра на светлината се намира малка фигурка и колкото повече се приближавам, толкова по-ярка става, застанала — като Венера на Ботичели — в огромна, лъскава раковина от седеф, бледа и в преливащи цветове, и вече почти мога да я докосна, нея, моята близначка, моята двойничка, моето огледало, увенчана с усмивки, която изрича някакви думи, протяга малките си ръчички към мен, чака ме, но аз нищо не чувам, освен ударите на часовник в главата ми — четири, пет, шест, и някакво хълцане и стържене по вратата; следва още тъмнина, тъмнина като вълнен покров, тъмнина, която се опитва да навлезе в мен, пъха се в устата, носа и ушите ми като дебело черно руно и аз осъзнавам, че ме погребват жива, и пръстта се сипе върху ковчега ми и се процежда през малките процепи. Процепи светлина…

— Руби?

В един от тези процепи виждам устни и леко пожълтели зъби, кучешки зъб, който проблясва в златно, а устата повтаря ли, повтаря нещо, и едва с неимоверно усилие успявам да се концентрирам върху формата, която оформят устните, докато накрая с известна изненада осъзнавам, че повтарят името ми. Руби.

— Руби? Как се чувстваш, Руби? — усмихва се устата и се отдръпва, и аз виждам смешна жена, доста възрастна, с плитки като слушалки зад ушите и извити очила със златни рамки, увиснали на шията.

Не мога да говоря, имам чувството, че някой е прокарал чакъл по гърлото ми, а главата ми пулсира. Примижавам от ярката светлина, която влиза от прозореца на болничната стая и се разлива по балатума на големи геометрични локви.

— Здравей, Руби, аз съм доктор Хърцмарк и бих искала да ти помогна, съгласна ли си?

 

 

В кабинета на доктор Хърцмарк е вечно горещо и задушно. Мисля, че нарочно го държи така, за да ти се доспива. В чекмеджето си има сладки, странни лепкави канелени кексчета и жвакащи лимонени кифлички, и сипва горчиво кафе, което аз пия, за да не заспя. Или пък смуча някоя от подобните на сбит светъл пясък разронени бучки кафява захар, които държи в една захарница на бюрото. После тя казва със смешния си немски акцент:

— Искаш ли да легнеш, Руби? — понеже никога не ми казва какво да правя, само пита, след което ме покрива с едно одеяло — тъмносиньо, обшито с червено като конски чул, и пита: — Така, Руби, сега искам да си представиш, че си загърната в един от цветовете на дъгата, и да започнеш да броиш обратно от десет…

Всеки път аз се опитвам да избера различен цвят, за да видя какво е усещането, и мога със сигурност да твърдя, че червеното, естествено, е цветът на рубина, а оранжевото те кара да се чувстваш изпълнен със светлина. От жълтото ти се завива свят, сякаш си вдишал лимонада на прах, а зеленото дъха на трева след летен дъжд (меланхоличен цвят). Индиговото е цветът на магията, а виолетовото има вкус на цветни дражета. Червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиго, виолетово. Най-изгодни в „Раунтрийс“ от Йорк. През прозореца на доктор Хърцмарк влиза мирисът на фабриката и аромат на ягоди, тъй като по това време на годината се правят ягодовите сладка.

— Най-много ми харесва миризмата на какао — прошепвам аз.

— Ммм — казва доктор Хърцмарк някак много чуждоземно и изразително.

Ами синьото? Синьото е цветът на спомените. И на най-хубавите цветя — на зюмбюлите и дребните като звездици незабравки по ливадата на чичо Том, само че не и днес, понеже е посред зима и са покрити със сняг. Днес е втори януари 1956 година — за пръв път търпеливата доктор Хърцмарк успява да ме върне в този съдбовен ден, и ето ме изведнъж, седнала на масата в трапезарията на чичо Том в къщата в Елвингтън по време на задължителното семейно посещение след Нова година. Съпругата му, леля Мейбъл, казва на Бънти:

— Толкова се радвам да ви видя — после се обръща към Джилиан и Патриша и добавя: — Сигурно вече нямате търпение пак да тръгнете на училище след коледните празници, а?

— Да — отвръща Патриша.

— Не — отвръща едновременно с нея Джилиан.

Чичо Том се обръща към Джордж и казва:

— Помислих, че сигурно са блокирали пътя — снощи доста натрупа, а Джордж отговаря:

— Знам. Цяло приключение си беше да стигнем.

Леля Мейбъл е сложила за вечерята съвсем неподходяща за сезона салата — само при вида на заоблените листа маруля и бледите резенчета леденозелена краставица на човек му става студено.

— Ядохме салата от език — казвам аз на доктор Хърцмарк и се смея, и й разказвам как Джилиан човърка дебелия къс студен език, който леля Мейбъл тъкмо е нарязала — телешки език, който е пресовала специално за нашето посещение.

Джилиан отхапва голямо парче, гълта го бързо (мисля, че в някой предишен живот е умряла от недохранване) и казва на Бънти:

— Не може ли да ядем от това? Харесва ми! — После, докато гледа как леля Мейбъл отрязва нов резен, добавя: — Какво е?

— Език, Джилиан — усмихва се леля Мейбъл.

Челото на Джилиан се набърчва леко, докато смила информацията — и буквално, и с мозъка си — и повтаря:

— Език! — след което пак: — Език — и сякаш опипва думата със собствения си език и небце, този път по-уверено, след което оставя ножа и вилицата си, загледана в половинката домат в чинията си.

Патриша избухва в жесток смях при вида на изражението на Джилиан и Пърл също се присъединява, макар че не знае на какво се смее Патриша. Пърл обича да се смее, тя е цялата светлина и слънце на фона на моята мрачна замисленост.

— Стига толкова — обажда се Бънти, защото звукът на смеха я тревожи, докосва някаква дълбока, незаздравяла рана в душата й.

— След вечеря може да поиграете в снега — казва Джордж. — Взехме ви гумените ботуши, в багажника са.

— И да направим голям снежен човек, нали? — пита развълнувано Пърл, а чичо Том се засмива и казва:

— Може да вземете въгленчета от кофата за очите.

— Стига! — казвам рязко на доктор Хърцмарк.

Защото нещо вътре в мен се къса, като виждам Пърл толкова ясно в съзнанието си и знам, че е толкова недостижима.

— Друг ден, Руби — казва доктор Хърцмарк и ми предлага парченце карамел, което е отчупила от цяла плочка.

Вдига го срещу слънцето, то блясва като кехлибар, а ароматът на ягоди ме съпровожда по пътя към дома.

 

 

Бънти и леля Мейбъл ни опаковат в шушляци и шалове и ръкавици. Аз и Пърл сме с малки вълнени бонета — моето червено, нейното синьо — с бели помпони отгоре. Пърл толкова се радва на многото сняг, че потропва с крачета нетърпеливо и едва изчаква да й обуят гумените ботуши.

— Стой мирна, Пърл! — казва й Бънти и успява някак да й нахлузи единия.

Накрая преценява, че всички сме увити в достатъчно дрехи, леля Мейбъл отваря задната врата и ние се втурваме на студа, а гласовете ни звънтят като малки камбанки на чистия въздух.

— Не ходете прекалено близо до езерото! — вика леля Мейбъл след нас, но ние вече газим напосоки из девствения сняг и думите й отекват насред белотата.

 

 

— Стига толкова.

— Друг ден — усмихва се доктор Хърцмарк. — Видя ли танковете в Прага по новините?

— Ужасно е — съгласявам се, дъвчейки парченце руски карамел.

От покрива на „Раунтрийс“ се чува сирена, при която и двете се сепваме, но после тя казва:

— Учебна тревога.

 

 

Леля Мейбъл спокойно можеше да каже: „Отивайте направо при езерото“, защото още щом се озоваваме на поляната, тръгваме право към голямото езеро, където се събират нейните гъски и патици. Напролет сме държали малките като жълтъци пиленца и сме прибирали огромните патешки яйца, които изглеждат толкова красиви, а имат толкова отвратителен вкус, но никога преди не сме виждали езерото през зимата и за секунда спираме и се взираме в него с изумление, защото мястото е вълшебно — замръзнал леден пейзаж от искрящо бяло, а всички покрити със сняг дървета на островчето в центъра изглеждат сякаш ако ги разтърсиш, ще зазвънят като в приказките. В езерото има толкова много вода, че е преляло върху поляната, а на места по края през прозрачния лед се вижда зелената трева.

Няколко гъски се клатушкат по ръба на езерото, а една-две плуват на бавни кръгове сред гъсти ледени кристали, за да не замръзне водата, но повечето са заклещени на островчето и започват да пърхат и крякат бясно, когато ни виждат да се приближаваме.

— О, да бяхме донесли малко хляб! — изхленчва Патриша.

Джилиан изквичава от удоволствие, когато открива здраво парче лед отстрани на езерото, и започва да го удря с крак като полудял заек от филмите на „Дисни“.

— Внимавай, Джилиан! — предупреждава я Патриша и се отдалечава, за да разходи две патици из езерото.

Пърл се втурва след Джилиан и подскача нагоре-надолу при вида на сестра ни, която ходи по вода като по чудо. Джилиан почти е стигнала до острова, когато от леда се чува плашещо пукане и той се размърдва леко и вече се виждат краищата му, където преминава във вода благодарение на плувния маратон на патиците. Пърл вече е стъпила с два крака на леда, а Джилиан се смее и й маха:

— Хайде! Хайде, не бъди страхливка! Страхливката Пъъърл! — защото знае, че това е единственият начин да прикоткаш Пърл да направи нещо.

Аз крещя на Пърл да се върне, а Джилиан ми е бясна и вика:

— Млъквай, Руби! Ти си едно бебе!

Аз се озъртам за Патриша, но тя се е скрила зад групичка покрити със скреж дървета и не мога да я видя. Пърл вече е изминала почти половината път по леда, а аз виждам как той се движи, с леко поклащане напред-назад, и заплаквам. През цялото това време Джилиан продължава да вика:

— Хайде, хааайдеее, Пърл!

И изведнъж ледът, върху който стои Пърл, се накланя и аз гледам ужасено как тя просто се плъзга, сякаш е била пусната по пързалка, и пада във водата — доста бавно и с краката напред, и както пада във водата, тялото й се извърта и сега гледа към мен и последното, което виждам, е лицето й, изопнато от ужас, а последните в живота й думи, преди черната вода да я погълне, увисват в студения въздух, оформят ледени кристали от звуци дълго след като малкият помпон на главата й изчезва.

Единственото, което мога да правя, е да стоя с широко отворена уста, от която излиза дълъг, пронизителен истеричен вик, и макар да съзнавам какъв страшен вой изригва от вътрешността ми, макар да виждам Джилиан на острова да крещи на Патриша да побърза, също и самата Патриша да тича покрай езерото към нас, независимо от цялата тази какофония, към която се присъединяват и всички патици и гъски, единственото, което чувам, са думите на Пърл, които са се загнездили в черепа ми и отекват ужасяващо отново и отново — Руби, помогни ми! Руби, помогни ми!

Патриша се гмурка във водата и излиза почти веднага, задавена от студа и с полепнали по главата въжета коса, но примигва като странен човек амфибия и се насилва да се гмурне отново. По това време врявата е достигнала не само до къщата на чичо Том, но и до съседната ферма и хора набраздяват гладкия бял сняг и прииждат отвсякъде. Някой измъква треперещата, посиняла Патриша от водата, завива я с грубо мръсно палто и я отнася, а един от стопанските работници нагазва смело във водата, но почти веднага се налага да заплува, сепнат от шока, защото езерото е неочаквано пълноводно.

Пърл обаче е отнесена някъде под леда и не може да бъде намерена. Едва няколко часа по-късно, когато мъжете донасят куки и дълги пръти, за да я уловят, тя се показва от скривалището си. Един от мъжете — едър, със сипаничаво лице и широка челюст — я взема на ръце и я държи далече от тялото си, сякаш е нещо неизразимо крехко и важно, което, разбира се, е така, и я пренася през цялата отъпкана ливада, а тялото му се тресе от риданията, които се опитва да сподави.

На мен ми се къса сърцето, разбива се на огромни назъбени ледени трески. Дишам на големи, шумни глътки, защото се давя от въздуха, а ако можех да направя магия и да спра времето — да го оставя така завинаги, тъй че косите ми да се покрият с паяжини, патиците да спрат насред водните си кръгове, а перушината да застине във въздуха и да продължи да се носи във времето до безкрай — бих го направила.

 

 

Безжизненото телце на Пърл лежи върху кухненската маса, но леля Мейбъл ни изкарва от стаята и ни води през коридора във всекидневната. Патриша вече е откарана в болница. Джилиан седи в едно кресло и си гледа в краката. Всекидневната мирише на камфор и стара дървесина. Чува се единствено тиктакането на будилник, който отброява всеки петнайсет минути със звънтящ карильон. На мен не ми се седи в кресло, тъй че се свивам на кълбо зад канапето и лежа там почти безчувствена и чувам не страшните думи на Пърл, а тези на Джилиан.

Докато вадеха от езерото Патриша, която пищеше и риташе в отчаян опит да се върне обратно във водата и да намери Пърл, Джилиан продължаваше да стои изолирана на острова (накрая донесоха малка лодка с гребла, за да я върнат). Мъжете започнаха да претърсват водата за Пърл, а Джилиан не спираше да подскача нагоре-надолу като дивак от приказките в плен на свой собствен племенен танц. Ужасена, че ще я обвинят за случилото се, тя посочи мен и крещя, докато дъх не й остана: „Тя беше, тя беше, тя беше. Руби я бутна, тя бутна Пърл във водата. Видях я! Видях я!“ — а аз стоях като ударена от гръм, впила очи в замръзналото стъкло под леда, където се беше наместило едно дълго бяло перо от една от гъските на леля Мейбъл.

 

 

— Добре ли си? — пита доктор Хърцмарк, която ме е прегърнала като бебе и ме люлее напред-назад.

След известно време аз се успокоявам и двете седим някак странно състрадателно, слушаме свистенето на гуми от колелата, с които дневната смяна на „Раунтрийс“ се прибира у дома; после тя ми дава шоколадово кексче „Лайънс“ от чекмеджето си, а аз обелвам втвърдената нагъната сребърна формичка.

— Майка ми наистина обвини мен. Изпрати ме при сестра си в Дюзбъри, защото не можеше да ме гледа.

— Защото си й напомняла за Пърл, а не защото те е мразела — предполага доктор Хърцмарк; аз свивам рамене.

— Предполагам, и заради двете. Горката Бънти — да загуби две деца. А и горката Патриша; очаквахме да направи нещо, да спаси Пърл. А тя не можа. Също и горката Джилиан — добавям аз и чак себе си изненадвам. — Ако някой изобщо беше виновен, то това беше тя. А тя е мъртва. Също и горката Пърл, защото и тя е мъртва.

— Тъй че — усмихва се доктор Хърцмарк — да изредим ли всички хора по света, мъртви или живи, и да кажем „горкия еди-кой си“, но без никога да стигнем до „горката Руби“?

И аз пробвам думите, за да усетя как звучат:

— Горката Руби…

Но още преди да съм ги доизрекла, вече плача ли, плача, докато накрая почти се удавям в собствените си сълзи.

 

 

Стигнах до края на света и се върнах и вече знам какво бих сложила в чеиза си. Бих сложила сестрите си.

Бележка 11 — Погрешен живот

Седнала под един лъч септемврийско слънце на люлеещия се стол в кухнята на къщата си, Алис кърмела наскоро кръстената Елинор. Малката Нел, още бебе, вече била заспала на гърдата й, а и самата Алис вече дремела нещастно, неспособна да се заеме с неизпраните дрехи, ненахранените деца и недоволния съпруг, които представлявали по-голямата част от живота й.

Мислела си, под формата на кисела метафора, че се чувства, сякаш върху гръдния й кош се е стоварил огромен камък, който бавно я задушава, както някогашните светци, макар че като една, меко казано, безбожница, не можела да разбере защо, за бога, трябва тя да страда.

Заслушала се някак сънено и отдалече в скърцането на кола, чула тревожното лаене на кучето. Знаела, че двете са свързани и означават нещо, но посмъртно не можела да се сети какво, а после чула странен глас да казва нещо на децата — Бонжур! — и почти изпуснала спящото бебе, докато закопчавала роклята си в изумление. Жан-Пол Арман! Изпълнил прага мъжествено, после се самопоканил да седне на кухненската маса, като нареждал множество екстравагантни сантименталности по адрес на дребното като мишле бебе, потънало в дълбините на голямата дървена люлка.

— Шаслива мамана! — рекъл той с екзотичния си акцент. — Какъв шалко, че мънишката не мошахме да я снимаме!

По въпроса за снимките мозъкът на Алис работел бясно — подписала ли е договор? Обещала ли е да плати пари, които няма никакъв шанс да намери? (Цялото й материално състояние се измервало в шест сребърни монети по шест пени в кутийка от чай над камината.) Как се очаквало да има отговори на тези въпроси, при условие че мозъкът й бил едно безкрайно сито на майчинска амнезия?

От една голяма черна кожена чанта „Гладстон“ мосю Арман извадил плодовете на труда си. Сложил бил три от снимките в рамка, с цел да убеди клиентката си колко много иска да плати допълнителните разходи за рамки, за да може да показва потомството си в най-добра светлина — макар че едната снимка (поставена, трябва да се отбележи, в доста по-скъпа рамка от другите две) била любима лично на мосю Арман и далеч не била на потомството й, ами на самата Алис, скрила плодовитото си тяло зад люлеещия се стол, загледана загадъчно и нацупено към камерата.

— Бел — прошепнал той като ценител и побутнал кафявия портрет върху боровата маса.

Алис го погледнала с безразличие, но протегнала ръка и прибрала снимките на децата — някак много по-привлекателни й се стрували така, замръзнали в неподвижни пози, очите й се навлажнили при вида им и подсмръкнала едва чуто. Мосю Арман извадил огромна (чиста) копринена кърпичка от безбройните си фокуснически джобове и я подал със замах, та Алис могла да си издуха носа по доста неприличен за една дама начин. Станала внезапно от масата след духането на носа и донесла касичката от кутийка от чай от полицата на камината, отворила капачето и с мелодраматичен жест изпразнила съдържанието й на масата, а монетите се търколили по снимките на децата.

— Ето — заявила трагично тя. — Това е цялото ми богатство. Постъпете както решите — добавила и веднага избухнала в сълзи.

Мосю Арман за миг се объркал — често се случвало клиенти да не могат да платят, дори вече бил свикнал да го очаква, но обикновено не били тъй театрални, тъй емоционални, тъй… тъй… чуждоземни — когато се стигнело дотам, така че минали няколко секунди, преди да се съвземе и да хване тънката й малка ръчица през селската маса.

— Мила ми госпожо! — казал той. — Мила ми, мила госпожо, не бива да се разстройвате, няма да ви взема парите.

Алис се сепнала. Не си спомняла някой някога да й е казвал такова нещо; най-често единственото, което хората правели, било да й вземат парите, така че сега изгледала мосю Арман подозрително.

— Тогава какво да ви дам? — попитала тя и вирнала предизвикателно брадичка, в случай че той реши да поиска в замяна целомъдрието й.

— Нищо, мила ми госпожо, нищо не искам, освен да мислите с добро за мен.

Учителката в нея понечила да поправи произношението му, но била победена от неговата добрина, която мигом отключила нов порой от сълзи и дълъг рев от нейна страна, докато накрая мосю Арман взел да се притеснява да не се е побъркала.

Всичко това не минало напълно незабелязано и триизмерното домочадие на Алис сега се било събрало мълчаливо на прага.

— Майко — престрашила се да се обади Ейда — кʼво сʼъй случило?

Алис изхлипала още по-силно, чувайки селския акцент на най-голямото си и най-добро дете, особено в сравнение с рококо екзотиката на произношението на мосю Арман.

Най-сетне емоциите се уталожили и децата се пръснали, а мосю Арман се заприготвял да се качи обратно на скърцащата си карета.

— Чувствам… — рекъл той и се потупал отляво на гърдите. — Чувствам в искуството си, мила ми госпожо, вашето несшастие, вашата мъка. Вие… — Тук той махнал с ръка, за да посочи както къщата, така и цялата йоркска провинция… — Вие не сте родена за този усшасен живот!

Със зачервени от рева очи Алис кимнала в безмълвно съгласие, сякаш й бил взел думите от устата. Дъртото му пони, впрегнато в също тъй дърта каручка, изопнало врат и изпръхтяло и под прикритието на неспокойствието на своето транспортно средство мосю Арман се навел, така че устните му се намирали само на няколко сантиметра от ухото на прабаба ми, а бакенбардите му погъделичкали бузата й. Какво са си казали в онзи интимен момент ли? Покана за катастрофа, загуба, сърцераздирателна мъка и откровено падение, което глупавата ми прабаба разбрала напълно погрешно като възможност за истинската й природа — тъй задушавана и мачкана от оковите на къртовския труд и мизерията — да се освободи и полети волно.

— Чакам — казал мосю Арман — в края на пътеката… полунощ. Аз чакам цяла нощ вие да дойдете и избягате на по-добро място.

— Бих чакал — не се сдържала Алис и му оправила времената. — Или в този случай „ще чакам“.

— Няма значение.

 

 

По-късно следобеда някой страничен наблюдател можел да види Алис високо горе в плевника, застанала в рамката на горната врата, разперила ръце и крака като Питагор в женски образ, който пресмята съотношението височина — тегло при евентуално падане. Облякла се била подобаващо за случая в черно, в стара рипсена коприна, тук-там поизбеляла по воланите, и се взирала в земята с определено злорадо удоволствие, което ще се прояви отново в семейството ни отново едва с идването на Патриша.

Все пак дори жена в психическото състояние на Алис могла да пресметне, че едно падане чисто и просто не би било достатъчно дълго или болезнено, че да гарантира повече от счупен крайник — нараняване, което би могло по-скоро значително да влоши живота й, отколкото да предостави изход от него, тъй че не се ядосала кой знае колко, когато Ейда се появила отдолу със зяпнало от ужас красиво личице.

— Кʼво правиш, майко? — извикала тя, а майка й — като един черен, поизлинял ангел, въздъхнала и свила рамене в смисъл че наистина няма ни най-малка представа какви ги върши.

Още по-късно, след като се били навечеряли с не особено вкусно задушено с картофи и зеле и успели да разпилеят, натъртят, разкъсат и най-общо разръфат и докарат Алис до една опърпана купчина, децата с неохота се качили горе, а самата тя се отпуснала изтощена и заспала в стола си до празната камина, докато в къщата не връхлетял Фредерик, толкова пиян, че се стреснал при вида на съпругата си в люлеещия се стол в тъмната кухня.

— Кой е там? — попитал той, готов да й се нахвърли, но тя запалила свещ и рекла:

— Аз съм, тъпак такъв!

А той отвърнал:

— А, тъй — и се проснал на дървената пейка.

Алис примижала на трепкащия пламък на свещта и видяла мокро червено петно на ръката му.

— Пак ли се сби? — попитала с обидна липса на интерес, а Фредерик погледал няколко секунди кръвта, като се опитвал да си спомни откъде се е появила, после изсумтял и отговорил:

— Имаше някакъв тъп дръвник в каруца на края на пътеката — спънах се.

Тук съпругата му не показала никакво съчувствие, тъй като самата тя била прекалено развълнувана; съвсем била забравила за мосю Жан-Пол Арман — задушеното с картофи и зеле, привлекателността на самоубийството, нуждите на децата — тези неща се били съюзили и успели да го прогонят от и без това проветривия й мозък. Фредерик се качил, препъвайки се, по стълбите и потънал — знаела, дори без да го види — в дълбок, напоен с алкохол сън.

Алис останала долу да спори със себе си за бъдещето си на светлината на меланхолична лоена свещ. Какви били вариантите? Разбира се, можела по всяко време да се убие — тази възможност продължавала да я привлича силно, независимо от изоставения предишния ден опит.

Но какви щели да бъдат последствията? Нямало ли това да натовари децата й с ужас, скандал и вина до края на живота им? Нямало ли да е по-добре една сутрин да се събудят и да разберат, че майка им просто е изчезнала през нощта, отколкото да се натъкнат на мъртвото й тяло, размазано по целия двор, или с пяна на устата от отравяне с мухоловки? Предлаганото от мосю Арман „по-добро“ място без съмнение щяло да бъде път, осеян с проблеми и изненади, но със сигурност по-добър от този да умре от собствената си ръка.

Щом веднъж стигнала до това заключение, й отнело само няколко минути да събере малка чанта с дрехи и да прегърне горката Нел за последен път. После целунала нежните влажни чела на Ейда, Албърт и Лилиан, като се задържала да погали златната пухкава бузка на Албърт и да потисне едно ридание, също и да свали сребърния медальон на майка си от шията си и да го пъхне под възглавницата на Ейда. Ейда изстенала в съня си и избърсала целувката на майка си с ръка. За горките Лорънс и Том обаче нямало дори сбогуване, тъй като спели на тавана, а там дъските на пода скърцали силно, а и Лорънс спял толкова леко, че Алис решила да не рискува. Доживяла деня, в който съжалила за този немайчински пропуск, но в крайна сметка тя живяла достатъчно дълго, че да съжали за всичко почти. Последното, което направила, било да свали халката си и да я остави на възглавницата до хъркащата кратуна на пияния си съпруг. Когато на другата сутрин той се събудил и я намерил на мястото на жена си, разбрал — с нетипична за него прозорливост — че тя си е отишла завинаги.

Алис заварила мосю Арман да чака търпеливо в края на пътеката, а той не показал никаква изненада, когато тя се качила и седнала до него и казала:

— Тъй… — което не прозвучало като кой знае колко вдъхновяващо за начало на един нов живот.

 

 

Притеснен от възможността да бъде преследван от побеснял съпруг, мосю Арман се насочил право на север и за известно време двойката се установила в Глазгоу, или най-малкото се опитала. Само че, макар мосю Арман да успявал някак да свърже двата края като пътуващ фотограф, късметът, изглежда, му изневерил, когато се настанил в студио, а и в Глазгоу по това време имало предостатъчно фотографи и спокойно можело да мине и без добавъчния талант на мосю Арман. При тъй провалилото се начинание те се изнесли само след година. В сърцето на Алис вече се били заформили известни съмнения, но въпреки това тя се съгласила да отиде с него в родния му град Марсилия с уговорката, че става дума за кратко посещение, след което ще се върнат в Йоркшир и… ами, не знаела какво точно следва след това „и“ в изречението, но все щяла да измисли някакъв начин да си върне децата. Разбира се, снимките им имала, защото мосю Арман пазел плаките и била успяла да го убеди да прояви пълен нов комплект за жилището им в Глазгоу; накарала го да ги сложи в скъпи ръчно изработени рамки, които се затваряли здраво и били удобни за пътуване, като така й давали възможност да прегръща децата си — запечатани завинаги във времето — из целия континент.

Нещата не се развили по план и престоят прераснал в години. Почти веднага след завръщането си в Марсилия мосю Арман допуснал злощастната грешка да вложи и последното им пени в катастрофално бизнес начинание. Той бил мъж без нюх за такива работи, както бил показал и проваленият опит в Глазгоу, и да знаела, Алис щяла да тропне с крак и да ги спаси от онова, което последвало — осъждането на мосю Арман заради банкрут. Прекарал дори малко време в затвора, а горката му съпруга бедствала. (Оженили се в двубрачие изненадващо лесно — макар че по това време Фредерик вече бил мъртъв, така че, технически погледнато, тя била вече вдовица.) Известно време Алис дори паднала дотам, че да взема хорско пране, търкала сапун в мръсните чаршафи на буржоазна Марсилия и отправяла горчив взор към един несъществуващ Бог и питала дали наистина това й е отредил.

Когато мосю Арман излязъл от затвора — изненадващо жизнерадостен — ги сполетяла друга беда под формата на тежка пневмония, която повалила Алис и от която месеци наред не могла да се съвземе и да си възвърне силите. Между грижите за съпругата си мосю Арман успявал да припечелва малко пари като амбулантен фотограф (поне да чука по хорските врати го бивало) и накрая я закарал в провинцията да се възстановява. Истината била, че Алис предпочитала да остане сред марсилската градска мръсотия, отколкото да бъде отново погребана сред пасторална идилия, но този път мосю Арман настоял. После пък парите им свършили и се наложило доста дълго да останат в провинцията, точно както Алис се опасявала, а когато се върнали в града, последвали още няколко неуспеха от онези, които отдавна вече не учудвали Алис, и така минавали дните им.

Сутринта на четирийсет и седмия си рожден ден Алис станала, отворила широко капаците на прозорците в спалнята, за да пусне яркото слънце, и както си гледала през прозореца — а не към инертната галска фигура под завивките — заявила на мосю Арман, че абсолютно и категорично й е дошло до гуша и че трябва веднага да се върнат в Англия, за да си вземе децата, дори ако трябва да си продава тялото на улицата, за да събере пари за път. Мосю Арман смотолевил нещо в смисъл че тялото си ще може да продава само ако й зашият устата, като по този начин я принудил да хвърли и каната, и легена към леглото.

За съжаление, именно тази прекрасна лятна утрин ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му потеглили по улиците на Сараево и по този начин сложили началото на поредица събития, които се съюзили да задържат мосю Арман и съпругата му във Франция още четири години.

По време на войната Алис преживяла нещо любопитно — от онези неща, които хората биха сметнали за признак на психическо разстройство; тя обаче била тъй свикнала да се чувства разстроена, че изобщо не си го помислила и стигнала до дори още по-невероятното заключение, че то доказвало съществуването на Бог. Това преломно преживяване се случило през 1916 година, в нощта на първи юли, когато Алис се събудила изведнъж от много дълбок сън. Отворила очи и видяла нечия фигура в края на леглото — ангел или най-малкото видение, което отговаряло на представата й за ангел — прозрачна бяла роба, снежнобели криле, нажежен до бяло ореол, незабравченосини очи — и го зачакала да заговори, но то, или по-скоро той — защото очевидно бил от мъжки пол — не казал нищо, а само се усмихнал, вдигнал ръка към небето с жест, който изумително много напомнял на евтините гипсови статуи на светци и Богородици и Исусовци, с каквито Франция била зарината. После изчезнал. На сутринта Алис претърсила всяко ъгълче на стаята за ангелски остатъци, но нищо не намерила, дори едно перце; неговото краткотрайно присъствие обаче се оказало достатъчно, за да отвори очите на Алис за католическата вяра, и тя станала доста ревностна вярваща, както си подобава за всички, приели нова вяра.

И все пак разпределянето на дажби и горенето на свещи не успели да спрат стремежа на Алис да намери изоставените си деца и още щом над Европа се разнесъл звънът на примирието, тя подбрала мосю Арман на един влак за Кале. Да търси започнала от най-логичното място — малката къщичка, която била изоставила тъй набързо преди трийсет години — но установила, че този път децата са се изпарили. От Рейчъл насам в къщата били живели вече няколко семейства и настоящите обитатели не били чували за никакви Бейкърови, които някога да са се подвизавали там. Долу в селото, където появата й предизвикала известно вълнение, най-възрастните жители помнели семейството много добре — смъртта на Ейда, смъртта на Фредерик, бебето на Рейчъл, изчезването на Лорънс — и тези сведения й били дадени със статистическа безпристрастност. В крайна сметка било минало много време, макар че, за съжаление, не и за Алис, за която тези удари били пресни и болезнени. А къде се били преместили? Този въпрос срещал всеобщо поклащане на глави. Посмъртно не можели да си спомнят.

Мосю Арман и съпругата му хванали влак на най-близката гара и поели към Уитби, тъй като Алис предположила, че Рейчъл може да е постъпила като пощенски гълъб, и през цялото пътуване бесняла за това, че Рейчъл е дошла да й заеме мястото, и плакала за смъртта на Ейда и изчезването на Лорънс, докато накрая мосю Арман си пожелал от сърце никога да не бил срещал съпругата си. Опърпана, оръфана и дебела, тя била на път — по скромното мнение на мосю Арман — да го вкара преждевременно в гроба. С пристигането им в Уитби не се подобрили нито нравът, нито настроението й, тъй като там Алис прекарала няколко изтощителни и размъкнати седмици да обикаля по малките тесни улички като полудяла и да пита всеки минувач дали е чувал за Рейчъл Бейкър или Рейчъл Сторм^[3] (което, доста на място, било моминското й име). Проверявала във всеки двор, викала имената на децата си, Том, Албърт, Лилиан, Нели, но те не отвръщали. Вечер най-често стояла на Западната скала, взирала се скръбно в морето като майка на удавен моряк, а после се прибирала в стаите, които били наели, да проклина Жан-Пол Арман и деня, в който го срещнала. След една такава тирада, когато го ударила по главата с една ваза, той си облякъл пижамата и легнал на тънкия изпосталял дюшек на двойното им легло, затворил очи с въздишка и повече не ги отворил.

 

 

Вече като двойна вдовица, Алис продължила търсенето си, където се сетила — Скарбъроу, Хъл, Лийдс, Брадфорд, Мидълсбъроу; пробвала дори в родния си град Йорк, последното място, което би очаквала Рейчъл да избере. Всички роднини на самата Алис вече били измрели и никого не познавала, тъй че останала само няколко седмици, а после подновила търсенето си другаде, без да знае, че в Дейвигейт е подминала Нел, заедно с Клифърд, Бабс и Бънти, без дори да ги забележи. Накрая, останала без пукната пара, стигнала Шефилд, където заживяла в едно бедно предградие и се грижела не за прането, а за децата на чуждите хора, като ясно съзнавала житейската ирония на този факт.

Баба ми — старица, наобиколена от купчина снимки и колекция гипсови статуи — починала през 1940 година по време на едно от най-тежките въздушни нападения над Шефилд. Изпод купчината отломки на другата сутрин я измъкнали един полицай и един отговорник на местната противовъздушна отбрана, които я намерили, притиснала до гърдите старомодна снимка на пет деца, сякаш за да я опази. Стъклото дори не било счупено. Полицаят я издърпал нежно от вкочанените й ръце и казал:

— Тъй, много ще се натъжат, като разберат как е умряла старата им майка. (Сантиментален мъж бил, прекалено сантиментален за работата, която му се наложило да върши през изминалата нощ.)

По някаква случайност на бомбардировката на Шефилд станал свидетел най-възрастният жив представител от снимката — Том (той бил останал с впечатление, че майка му е починала преди петдесет и пет години), който бил отишъл да види свой приятел в Донкастър. По време на дългото криволичещо прибиране от кръчмата двамата се покатерили на един хълм да гледат нападението, което се виждало ясно дори от това разстояние.

— Божке — рекъл приятелят му — ей това там, в пламъците, е Шефилд, човече. — После добавил: — Горките хора! — А после: — Мамка му и Хитлер!

Том само поклатил глава тъжно и се зарадвал, че тази нощ не е в Шефилд.