Брандън Сандърсън
Злочестие (28)

27.

Шмугнах се отново в нашето килерче с разтуптяно сърце и изпотени длани. Всичко бе наред. Носех фалшиво лице. Разрушение нямаше да ме разпознае. Той просто беше противен тип, който би изгледал така…

Той изникна до мен. Както винаги при телепортацията му, материализира се мигновено. Меган изруга и залитна назад, а Разрушение постави ръка на рамото ми.

— Добре дошъл, убиецо на демони — произнесе той.

— Аз…

Облизах устни.

— Велики Епичен, смятам, че си ме взел за някой друг.

— Ах, Убиецо на Стоманеното сърце — рече той. — Чертите ти може и да се променят, ала очите ти — и жаждата в тях — са същите. Дошъл си да унищожиш Ослепителния. Това е естествено. „Защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й…“^[1]

Пистолетът на Меган изщрака и тя го опря до главата му. Не стреля. Щеше да привлече вниманието към нас и да провали плана. Освен това той просто щеше да се телепортира преди куршумът да удари.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Бях поканен — усмихнато отвърна Разрушение. — Ослепителния ме повика и аз нямаше как да откажа да дойда. Неговата покана бе… настоятелна.

— Покана… — повторих аз. — Искри. Той има мотиватор, основан на твоите сили.

Летящ рицар твърдеше, че ако човек опита да създаде устройство с използване на силите на жив Епичен, то ще работи — но ще му причини болка и ще го привлече към себе си.

— Да, той си послужи с един от тези… уреди, за да ме повика. Той трябва да желае смъртта, Убиецо на Стоманеното сърце. Както всички ние я искаме вътре в душата си.

Искри. Регалия трябва да е направила поне още една бомба от силите на Разрушение — различна от бомбите за Вавилар и Канзас сити. Бомба, понастоящем притежавана от Проф. Той би трябвало да я зарежда със слънчева светлина. Предположи, че това беше привлякло Разрушение.

Това означаваше, че някъде в града се намира устройство, което може да го унищожи мигновено. Колко ужасно би било, ако Проф се е отказал от човешката си природа, за да защити Вавилар, само за да стовари същата разруха върху Илдития.

Разрушение ни гледаше успокоен. За последно се разделихме след дълга гоненица, при която той направи всичко възможно да ме убие. За щастие, не изглеждаше да ми има зъб.

Преди да се разделим обаче, бях принуден да му разкрия нещо.

— Ти знаеш тайната на слабостта — казах аз.

— Така е — отвърна той. — Много ти благодаря за това. Сънищата им ги издават, тъй че святото ми дело може да продължи. Трябва само да открия страховете им.

— Имаш предвид да освободиш света от Епичните — намеси се Меган.

— Не — обясних аз, без да изпускам погледа на Разрушение. — Той иска да освободи този свят от всички.

— Пътищата ни се доближават, Убиецо на Стоманеното сърце — каза ми Разрушение. — Най-накрая ще трябва да се изправим един срещу друг, но днес можеш да продължиш със задачата си. Бог ще сътвори стъкло от този свят, но само след изгарянето… а ние сме неговите огньове.

— По дяволите, гаден си — рече Меган.

Той й се усмихна.

— „И нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява…“^[2]

И изчезна. Както винаги при телепортацията си, остави свое триизмерно изображение от нажежена бяла керамика, което секунда по-късно се строши, а после бързо изчезна.

Отпуснах се на вратата, а Меган ме хвана за ръка и ме подпря. Искри. Като че вече нямаше достатъчно неща, за които да се тревожим.

— Къде са сладкишите! — донесе се глас отвън. — Действайте, слонцета. Тя си иска кейкчетата.

Високият готвач влетя в помещението. Меган се обърна към него и скри пистолета си зад гърба. И изведнъж кейкчетата в одевешната тавичка се покриха със сложни глазури.

Високият готвач въздъхна облекчено.

— Слава Богу за това — и грабна подноса. — Кажете ми, ако се нуждаете от нещо.

И си излезе. Гледах го ужасено, притеснен, че на голямо разстояние от Меган глазурата ще изчезне. Тя опря ръка на тезгяха, свлече се и сега беше мой ред да я хвана.

— Меган? — попитах я аз.

— Аз… май успях да ги направя трайни — обясни тя. — Искри, та това е повече, отколкото съм свършила за сума ти време. Вече мога да усетя как главоболието идва.

Кожата й лепнеше под пръстите ми, а тя беше пребледняла.

Като оставим това настрана, беше забележително.

— Представи си какво можеш да извършиш с повече практика!

— Е, ще видим.

Тя спря.

— Дейвид, мисля, че открих измерение, в което ти си експерт не по оръжията, а по сладкишите.

— Леле-мале.

— Да — потвърди тя и се изправи. — Но не мисля, че, където и да е то, съм намерила измерение, в което ти да можеш да се целуваш свястно.

— Това е несправедливо — възнегодувах аз. — Снощи не се оплака.

— Ти вкара езика си в ухото ми, Дейвид.

— Това е романтично. Веднъж го видях в един филм. То е като… като страстна целувка в ухото.

— Вие нали разбирате, че линията ви е достъпна за мен? — включи се Коуди.

— Млъкни, Коуди — изстреля Меган и пъхна пистолета си обратно под мишница. — Кажи на Ейбрахам и Мизи, че имахме разгрявка с Разрушение. Сега минаваме към трета стъпка.

— Прието — продължи Коуди. — И Дейвид…

— Да?

— Веднъж само да вкараш езика си в моето ухо, прострелвам те в гайдата.

— Благодаря за предупреждението — обадих се аз и взех да се разсъбличам.

Носех панталон под неудобните си джинси и закопчана догоре риза под якето. Меган ми хвърли своето — измъкнах му хастара, който го превръщаше в смокинг.

Последва пуловерът й и разкри запретнатата около кръста рокля. Панталоните й паднаха — тя носеше тесен клин — и Меган пусна полите на роклята и покри краката си.

Опитах да не зяпам. Или — е — опитах да зяпам скришом. Лъскавата червена рокля на Меган беше бляскава и великолепна, и… да, наистина подчертаваше формите й. Както хубавият приклад с резбовани жлебове подчертава съвършената ложа на оръжието.

За съжаление не носеше своето лице. Това разваляше ефекта. Все пак тази извивка на шията…

Забелязах, че ме гледа, и се изчервих. Едва тогава разбрах, че явно не е забелязала как точа лиги, а кима сама на себе си със слаба усмивка на устните.

— Ти… гърдите ми ли гледаш? — попитах аз.

— Какво? — попита тя. — Съсредоточи се, Колене.

Страхотно, помислих си аз и наметнах сакото.

— Вземи това — продължи тя и ми подаде кутийката, извадена от адаптора на миксера си. — Такива рокли не предоставят кой знае колко място за складиране.

— Ти нали обикновено… — кимнах аз към гърдите й.

— Вече натъпках мобилния си там — обясни тя. — И преди да попиташ — не, нямаше допълнително място за мини-гранати. Привързах ги за бедрото си. Едно момиче трябва да има готовност.

Искри, обичам тази жена.

Пъхнах кутията в някакъв джоб и двамата пристъпихме към вратата. Меган се съсредоточи и отново промени външността ни. При това усетих изкривяване. Бърз поглед към друг свят, към друга реалност. В нея хората, като които се дегизирахме, се отдалечаваха — жена с носеното от Меган лице и мъж със сериозно изражение и широки устни.

Двамата готвачи-сладкари ги нямаше. В главната зала пристъпиха двама богати гости на обяда, надянали други две лъжливи лица. За миг зърнах вижданото от Меган, когато използваше силите си — вълничките на времето и пространството, които създаваха нашата реалност.

Меган плъзна ръка под моята и ние тръгнахме през горната неподвижна пътека на обширното кръгло пространство. Забелязах, че Разрушение се е върнал на трона си и държи не друго, а кокосов орех в ръце. Вероятно се е телепортирал някъде и си е откъснал. Доколкото можах да разбера, за телепортирането му нямаше ограничения в пространството — просто трябваше да е видял мястото или поне да му е било описано, за да стигне там.

Той погледна към мен и кимна. Искри. Значи виждаше и през тази дегизировка? Аз не се връзвах на приказките му за очите ми; имаше сила, която криеше. Може би беше дозер и можеше да усеща Епичните. Само дето тази зала бе пълна с Епични. Как би разпознал нас двамата?

Обезпокоен, аз опитах да съсредоточа ума си върху задачата ни.

— Добра работа — каза Коуди в слушалката ми. — Продължавайте. Имате да изминете още четвърт завъртане през помещението.

— Група Хип още е наред? — попитах аз.

— Готови са и чакат.

Продължихме и минахме близо до масата на Амбразурата. Слабата жена с къса коса смаляваше сервитьорите и ги караше да танцуват на масата й за забавление на струпалото се около нея множество. Винаги се бях чудил…

Меган ме насочи напред, щом започнах да се мотая.

— Нейните сили са страховити — прошепнах й аз. — Притежава невероятен контрол над това, което смалява, и над това как го прави.

— Добре де, поискай й автограф по-късно — отговори Меган.

— Хъм… ревнуваш ли? Понеже твоите сили са много по-добри от…

— Съсредоточи се, Дейвид.

Правилно. Разходихме се из стаята, докато не доближихме малка вратичка със знак за тоалетна. Намираше се в главината на колелото, като кухните. Влязохме и — както отбелязваха плановете на Тиа — от другата страна се намираше малък служебен коридор с тоалетни и от двете страни. Целта ни беше право напред. Безлична бяла врата, очевидно важна — другите врати бяха също от сол, тежки и неудобни за местене. Тази беше дървена, със сребриста дръжка на бравата.

Извадих връзка шперцове.

— Щеше да е по-лесно, ако можеше да заменим вратата с някоя, която не е заключена — отбелязах аз, докато работех върху бравата.

— Може и да успея да го направя — започна тя. — Но не знам дали мога да го направя за постоянно. Което би значело, че ти ще влезеш през вратата, ще пристъпиш в друго измерение и ще промениш нещата там — и после всичко ще се върне обратно, щом излезеш.

— Ти направи кейкчетата — казах аз.

— Да — тихо се съгласи тя и хвърли поглед през рамо. — Това е нова територия за мен, Дейвид. По-рано се губех, ако докарах нещата дотук. Често свършвах мъртва. Не е хубава комбинация да знаеш, че си безсмъртен, и да нямаш чувство за отговорност. Съвършено безразсъдство.

Отключих вратата. Беше лесна, не можеше дори да се доближи по трудност до това, с което трябваше да се оправят Ейбрахам и Мизи. Тази врата не беше заключена, за да удържа решителни натрапници; намираше се тук, за да предпази от нараняване случайно преминаващите. Аз я отворих.

Зад нея се намираше голям генератор и двигателят, който въртеше пода. Меган и аз се вмъкнахме в стаята преди някой да е влязъл в коридора за тоалетните и аз извадих мобилния за малко светлина. Беше претъпкано, а подът бе покрит със сол на прах.

— Искри — отсече Меган. — Как набутват всичко това тук вътре? И го правят отново всяка седмица?

— Не е толкова трудно, колкото изглежда — обясних аз. — Амбразурата смалява всичко и го качва в джоба си. После смалява работници и ги пуска по стените и пода с бормашини, за да поставят необходимите й кабели. При положение, че Хелий издига пода колкото да не му позволява да спира, те могат да го завъртят отново.

Коленичих до машината и намерих двигателя. Беше свързан с някакви кабели и метални части отдолу.

— Това е батерията — рече Меган и посочи една от частите на машината — с резервен дизелов генератор.

— Не сме планирали с наличието на резервен — казах аз. — Това ще представлява ли проблем?

— Не — отвърна тя и протегна ръка. Поставих в нея одевешната кутийка. — Забавляваме се с вървите, а не с генератора. Ще се оправим.

Протегнах мобилния, с поставени нависоко инструкциите за защипване за устройството. Държах ги за нея, докато тя закачаше кутията ни за правилните жици. Когато се отдръпнахме, едва можех да я забележа.

— Трета стъпка завършена — със задоволство съобщих аз. — Изнизваме се от помещението с генераторите.

— Прието — отвърна Коуди. — Включваме Ейбрахам и Мизи в главната линия. Вие двамата имайте готовност. Нека Меган и Дейвид се измъкнат и минаваме на четвърта стъпка.

— Прието — обади се Ейбрахам.

— Яко — потвърди Мизи.

— Хайде пак с тая дума — започнах аз, докато излизах в коридора на тоалетните. — Опитах да я намеря. Нещо общо с нарезите на грамофонните плочи? Това…

Прекъснах, внезапно изпречил се пред излизаща от една от тоалетните сервитьорка. Тя зяпна мен, а после Меган.

— Вие двамата какво правите тук? — попита тя.

Злочестие!

— Търсехме тоалетните — отговорих аз.

— Но те са точно…

— Онова са тоалетните за простолюдието — обади се Меган отзад. С препъване се отдръпнах от пътя й, а тя мина покрай мен. — Очакваш да използвам помещенията на прислугата?

Меган демонстрираше държането на Епичен така, сякаш то е било създадено специално за нея. Изправи фигура, с широко отворени очи, а в коридора започнаха да проблясват пламъци.

— Аз не… — започна сервитьорката.

— Спориш с мен? — попита Меган. — Осмеляваш се?

Прислужницата се сви, сведе поглед и млъкна.

— По-добре — отбеляза Меган. — Къде мога да намеря подходящите помещения?

— Тези са единствените поддържани. Съжалявам! Аз мога…

— Не. Писна ми от теб. Изчезвай и се радвай, че не искам да създавам главоболия на могъщия ни господар и да оставям труп, с който той да се занимава.

Жената офейка в главната зала.

Вдигнах вежда към Меган, щом пламъците изчезнаха.

— Добре.

— Твърде лесно беше — отвърна тя. — Злоупотребих със силите си. Да измъкваме Тиа и да изчезваме.

Кимнах и отведох и двама ни обратно в ресторанта.

— Излязохме — съобщих аз, щом стъпихме на въртящия се под. Не можех да усетя нищо — движеше се твърде бавно, за да бъде забележимо. Заехме позиция близо до някаква маса и давахме всичко от себе си, за да изглеждаме колкото може по-безвредни.

— На позиция — обади се Ейбрахам. — Чакам сигнала ви.

— Коуди? — попитах аз.

— Всичко изглежда наред. Действайте.

— Брой до три — помоли Ейбрахам.

Поех дълбоко дъх, натиснах мобилния в джоба си и задействах закаченото за генератора устройство. Всеки от нас можеше да го направи, понеже беше свързано с всичките ни мобилни, но решихме Меган и аз да отговаряме за него. Щеше да е по-лесно за Мизи и Ейбрахам да кажат какво искат, отколкото да извадят мобилните си, да рискуват със светлината и да задействат уреда сами.

Веднага щом натиснах копчето, светлините примигнаха и въртящият се ресторант спря. Гласовете замърмориха, чиниите затракаха, аз преброих до три и отдръпнах пръста си.

Светлините се върнаха и машинариите се съживиха с бръмчене. Отново се задвижихме. Нервно се огледах за сигнал за тревога.

Такъв нямаше. Явно една от трудностите при работата със скалъпени преди ден механизми бяха постоянните повреди и спаданията на напрежението. Планът на Тиа използваше това.

— Перфектно! — изкоментира Ейбрахам. — Минахме първия ред камери.

— Няма тревога на нито една от радиочестотите, които мога да открия — добави Коуди. — Само някои от охраната се оплакват и се надяват Проф да не обвини тях за спадането на напрежението. Тиа, момичето ми, ти си гений.

— Да се надяваме скоро да можеш да й поднесеш комплимента лично — казах му аз. — Ейбрахам, кажи ни, когато групата ти достигне следващата камера. Сега сме на таймер. Готвачите ще започнат да се чудят къде ли са се дянали техните майстори на сладкиши и хората накрая ще отидат да прегледат генераторите.

— Прието.

Меган и аз останахме на позиция. Оттук насетне се предполагаше планът да не отнеме повече от десет минути. Чакането беше трудно. Мизи и Ейбрахам пълзяха през гъмжащи от охрана коридори, докато от нас двамата се очакваше да стоим тук и да изглеждаме невинно. Опитахме — и не успяхме — да измислим начин да слезем и да ги посрещнем, тъй че Меган да може да използва силите си и да помогне с последните етапи на проникването.

Може би това бе за добро. Меган изглеждаше изтормозена, търкаше си челото и ставаше раздразнителна. Взех за двама ни питиета от прислужника до бара, но после си дадох сметка, че вероятно са с алкохол, което беше нещо много лошо точно сега. Трябваше да бъдем нащрек. Затова грабнах кейкче от един от минаващите подноси. Можеше и да опитам продукцията на един Дейвид от друго измерение.

Спрях се на половината път към нашата маса. Дали чух…

Обърнах се и опитах да отделя гласа от гласовете на останалите бърборещи в множеството. Да. Аз познавах този глас.

Проф беше тук.

Бях леко изненадан; общуването не беше точно негова характерна черта. Ала този дълбок глас не можеше да бъде сбъркан.

Имаше основателни причини да бъда далеч от него, но пък носех ново лице — а опитът ни от първия ден показа, че той се подвеждаше от илюзиите на Меган. Може би щеше да си струва да се разузнае къде точно се намира и какво казва.

— Проф е тук — предадох аз по линията.

— Искри — изкоментира Коуди. — Сигурен ли си?

— Да — отговорих аз и отидох до място, откъдето можех да го видя как стои до един от прозорците. — Ще го доближа внимателно и ще го наблюдавам. Ако охраната забележи Ейбрахам и Мизи, той ще бъде уведомен най-напред. Мнения?

— Съгласна съм — обади се Меган. — Ние двамата не вършим нищо друго от полза тук. Това може да ни даде важна разузнавателна информация.

— Да — съгласи се Коуди. — Само че внимавай, момко.

— Разбира се, разбира се. Ще внимавам като диабетичен охлюв в бонбонена фабрика.

— Или пък — продължи Меган — охлюв в Илдития.

— И това. Ще ме поддържаш ли?

— По петите ти съм, Колене.

Поех дълбоко дъх и прекосих залата към Проф.