Брандън Сандърсън
Злочестие (18)

17.

— Наистина го видях, Меган — настоях аз. Отворих ципа на раницата си. — Казвам ти, Зарево беше там, в тълпата.

— Не се съмнявам — отвърна тя, облегната на розовата солена стена на новото ни скривалище.

— В интерес на истината, точно това правиш.

— Казах ти, не съм го довела аз.

— Тогава кой?

Тя сви рамене.

— Можеш ли да си напълно сигурна, че не се е промъкнал? — попитах аз и измъкнах няколко ката дрехи от раницата. Приклекнах до сандъка, от който щеше да се състои мебелировката ми. Натъпках дрехите вътре и погледнах Меган.

— От време на време когато изтеглям сянка от друг свят, границите пропускат — призна тя. — Обикновено се случва само наскоро след като съм се превъплътила и силите ми са най-мощни.

— А ако си под напрежение или уморена?

— Никога досега. Но… е, има много неща, които не съм опитвала.

Вдигнах поглед към нея.

— Защо?

— Така.

— Защо така? Ти притежаваш удивителни, свръхестествени сили, Меган! Защо не експериментираш?

— Знаеш ли, Дейвид, понякога можеш да си много глупав. Имаш списъци със силите, но нямаш представа какво е да си Епичен.

— Какво искаш да кажеш?

Меган въздъхна и седна на пода до мен. Нямаше легла или кушетки — новото ни скривалище никога нямаше да стане богато като онова във Вавилар. Но беше толкова сигурно, колкото можахме да го направим. Построихме го сами през последните няколко дни и го прикрихме като една от онези големи „туморни“ буци сол, които растяха в Илдития.

В началото дадох на Меган време и не исках да я притискам за Зарево. Често се случваше тя да се изплъзва за по няколко дни след напрегнато използване на силите си. Все едно самата мисъл за тях й докарваше главоболие.

— Повечето Епични не са като Стоманеното сърце или Регалия — обясни тя. — Повечето Епични са дребни насилници, мъже и жени със сили, достатъчни, за да са опасни, и с вкус за тъмнината колкото да не ги е грижа кого нараняват.

— Те не ме харесват. Е, Епичните не харесват почти никого, но мен — особено много. Силите ми ги плашат. Други реалности? Други версии на самите тях? Ненавиждат неспособността си да очертаят пределите на това, което могат. В същото време моите сили не могат да ме предпазват. Не и активно. Затова…

— Затова? — попитах аз, примъкнах се по-близо и я прегърнах.

— Затова ме убиват — отвърна тя и сви рамене. — Справих се, научих се да боравя по-фино със силите си. Докато Стоманеното сърце не ме взе, нямах никаква сигурност. Той винаги виждаше възможностите, а не заплахата, в нещата, които правех.

— Все едно. Както ти казах, използвах онова, на което татко научи мен и сестрите ми за оръжията, и се превърнах в експерт. Научих се да използвам оръжията си, за да прикривам факта, че силите ми не могат да наранят никого. Криех какво мога наистина да правя, станах шпионин на Стоманеното сърце. Не, не експериментирах. Не исках хората да знаят какво мога; не исках дори той да знае докъде се простират силите ми. Животът ме научи, че ако хората разберат прекалено много за мен, накрая умирам.

— И се превъплъщаваш — подхвърлих аз в опит да звуча окуражително.

— Аха. Освен ако тази, която се връща, не съм аз, а просто копие от друго измерение — подобна, но различна. Дейвид… ами ако момичето, в което ти се влюби, наистина загина в Нюкаго? Ако аз съм един вид самозванка?

Притеглих я по-близо. Не бях сигурен какво да кажа.

— Все се чудя дали следващият път няма да е истинският? — прошепна тя. — Когато ще се върна и ще съм явно различна? Дали ще се преродя с друг цвят на косата? Дали ще се преродя с друг акцент, или с внезапна неприязън към тази и онази храна? Ще разбереш ли тогава веднъж завинаги, че онази, която обичаш, е мъртва?

Повдигнах брадичката й, за да я погледна в очите.

— Ти си изгрев.

Тя вдигна глава.

— Изгрев?

— Аха.

— А не картоф?

— Точно сега — не.

— Не и хипопотам?

— Не. И… чакай малко, кога съм те нарекъл хипопотам?

— Миналата седмица. Беше сънлив.

Искри. Това не го помнех.

— Не — твърдо продължих аз. — Ти си изгрев. Живях десет години, без да виждам изгрева, но през цялото време помнех как изглежда. Преди да загубим дома си, когато татко още имаше работа, един приятел понякога ни пускаше на покрива на един небостъргач сутрин. Имаше страхотна гледка към града и езерото. Гледахме как слънцето се издига.

Усмихнах се. Хубав спомен. Двамата с татко ядем гевреци и се наслаждаваме на утринния хлад. Той винаги се шегуваше по един и същи начин. Вчера исках да гледам слънцето, синко. Обаче не бях готов за него…

Понякога единственото време, което можеше да ми отдели, беше сутрин. Но той винаги го правеше. Ставаше час по-рано отколкото трябваше, при това след като беше работил до късно през нощта. Само за мен.

— Е, ще чуя ли тази славна метафора? — попита Меган. — Тръпна в очакване.

— Добре, гледай сега. Наблюдавам как слънцето изгрява и искам да уловя мига. Никога не успявам. Снимките не вършат работа — изгревът никога не е толкова зрелищен на филм. И накрая осъзнах, че изгревът не е миг. Той е събитие. Не можеш да уловиш изгрева, понеже непрестанно се променя — докато мигнеш, слънцето се мести, облаците се вихрят. Непрестанно е нещо ново.

— Ние не сме миг, Меган, ти и аз. Ние сме събития. Казваш, че може да не си същата, каквато беше преди година? Е, кой е същият? Аз определено не съм. Ние се променяме, като движещите се облаци и изгряващото слънце. Клетките в мен са измрели и са се родили нови. Умът ми се е променил и вече не изпитвам тръпка да убивам Епични като някога. Аз не съм същият Дейвид. И все пак съм.

Погледнах я в очите и вдигнах рамене.

— Щастлив съм, че ти не си същата Меган. Не искам да си същата. Моята Меган е изгрев, вечно се мени, но през цялото време е красива.

Тя се просълзи.

— Това… — Пое си дъх. — Леле. Не се ли предполагаше, че не те бива в сравненията?

— Е, нали знаеш какво казват — отговорих аз с усмивка. — Дори часовникът, който избързва, показва точно време два пъти на ден.

— Всъщност… Знаеш ли, все едно. Благодаря ти.

Тя ме целуна. Мммм.

Малко по-късно се измъкнах от стаята си, прокарах ръка през чорлавата си коса и отидох да си взема нещо за пиене. Коуди беше от другата страна на коридора и довършваше покрива на скривалището с помощта на устройството за растеж на кристали, което Летящ рицар ни даде. Приличаше малко на мистрия, от онези, с които се заравнява цимент или мазилка. Когато го прекараш върху солта, кристалната структура се разраства и създава нов пласт сол. С ръкавицата, която вървеше в комплект с устройството, човек можеше да оформи новата сол както пожелае за кратко време. После тя се втвърдяваше и оставаше здрава.

Наричахме устройството Херман. Добре де, аз го наричах Херман, а никой не предложи по-добро име. Използвахме устройството, за да построим цяла сграда на улицата. Отне ни две нощи. Надградихме върху голяма буца сол, която вече си растеше на това място. Намираше се в северния край на града, който още растеше, и така полузавършената постройка не изглеждаше странно.

Почти готовото скривалище беше високо и тясно, издигаше се на три етажа. На места можех да се протегна и да докосна срещуположните стени. Направихме го отвън да изглежда като подобните израстъци из града. Общо взето, решихме, че предпочитаме по-сигурно скривалище, построено от нас самите, пред това да се нанесем в някоя от къщите.

Слязох по тесните стъпала от розов кристал на долния етаж, където беше кухнята — или поне където бяхме сложили котлон и кана вода, заедно с още няколко дребни уреда, захранвани от батериите на единия джип.

— Свърши ли най-сетне с разопаковането? — попита Мизи, която се мотаеше наоколо с каната кафе.

Спрях на долното стъпало.

— Амии… — всъщност не бях свършил.

— Прекалено зает беше да се натискаш, а? Разбираш, че без врати можем да чуем на практика всичко.

— Еее…

— Аха. Ще ми се да имаше правила срещу това членовете на един отряд да стават гаджета и прочие. Проф обаче никога не би направил това, като имаме предвид, че двамата с Тиа бяха нещо.

— Нещо?

— Това е дума, която може би не трябва да казваш — отвърна Мизи и ми подаде чаша кафе. — Ейбрахам искаше да те види.

Оставих кафето и си взех чаша вода. Така и не разбрах защо хората пият това нещо. Имаше вкус на пръст, сварена в кал и залята с мръсотия.

— Пазиш ли още стария ми мобилен? — попитах аз, докато Мизи се качваше по стълбите. — Онзи, който Разрушение счупи?

— Аха, обаче е много натрошен. Запазих го за резервни части.

— Би ли ми го донесла?

Тя кимна. Слязох на приземния етаж, където бяхме складирали повечето си вещи. Ейбрахам беше приклекнал в една от двете стаи, осветен само от екрана на мобилния си — горните два етажа имаха скрити оберлихти и прозорци, но толкова надолу се процеждаше малко светлина. Построили бяхме за Ейбрахам работна маса от каменна сол. Той преглеждаше оръжията на отряда едно по едно и ги почистваше.

Повечето от нас бяха напълно в състояние да свършат тази работа и сами, но… е, имаше нещо успокоително в това да знаеш, че Ейбрахам е одобрил пушката ти. Пък и моята Готшалк не беше проста ловна пушка. С електронно-компресираните магазини, свръхмодерната оптика и електрониката, която се включваше към мобилния ми, аз бих могъл да свърша само най-основното сам. Разликата беше като да слагаш кетчуп на хотдог и да украсяваш торта. Най-добре беше да се остави на експертите.

Ейбрахам ми кимна и махна по посока на торбата си на пода. В нея имаше още вещи.

— Донесох ти нещо, когато ходих до джиповете.

Приближих любопитно и порових в торбата. Измъкнах череп.

Беше изцяло стоманен, а призрачните му гладки контури отразяваха светлината на мобилния. Челюстта липсваше. Отделена беше от черепа при експлозията, убила този мъж. Мъжът, който се наричаше Стоманеното сърце.

Вгледах се в очните кухини. Ако навремето знаех, че има начин Епичните да бъдат върнати, дали щях да настоявам толкова да го убием? Държах черепа и се замислих за баща ми — толкова обнадежден, толкова уверен, че Епичните ще се окажат спасителите на човешкия род, а не разрушителите му. Стоманеното сърце, убиецът на моя баща, представляваше върховното предателство на тази надежда.

— О, бях го забравил — каза Ейбрахам. — Хвърлих го в багажа в последната минута, понеже имаше място.

Умислих се и оставих черепа на една солена полица над главата си. Порових още в торбата и напипах тежка метална кутия.

— Искри. Ейбрахам, как си носил това?

— С измама — отговори той и монтира спусковия механизъм на пушката ми на място. — На дъното на торбата ми има граватоници.

Измъкнах кутията с пъшкане. Стори ми се, че знам какво има вътре.

— Изобразител.

— Реших, че може да искаш. За да изложиш плана си, както правехме навремето.

Проф често ни събираше в някоя стая, за да прегледаме плановете си, и използваше този уред, с който прожектираше по стените идеи и образи.

Аз далеч не бях толкова организиран. Въпреки това включих изобразителя в батерията, която Ейбрахам ползваше. Изобразителят разпръсна светлина в стаята. Не беше калибриран за това помещение и някои образи бяха замазани и изкривени.

Появиха се бележките на Проф. Редове текст, сякаш написани с тебешир на черна дъска. Отидох до стената и докоснах написаното. На допир бяха като истински, а ръката ми не хвърли сянка върху стената. Изобразителят не беше обикновен проектор.

Прочетох някои бележки, но те съдържаха малко важни неща. Бяха от времената, когато се сражавахме със Стоманеното сърце. Само едно изречение ме порази: Правилно ли е? Три самотни думи, обособени в свое ъгълче. Останалият текст беше сгъчкан, думите се бореха за пространство като множество рибки в малък аквариум. Но тези трите стояха сами.

Пак погледнах черепа на Стоманеното сърце. Изобразителят го беше приел за част от стаята и беше проектирал думи върху него.

— Как е планът? — попита Ейбрахам. — Предполагам, че готвиш нещо.

— Няколко неща. По-скоро случайни.

— Не бих очаквал по-малко — каза Ейбрахам с намек за усмивка на устните. Сглобяваше приклада на моята Готшалк. — Да събера ли останалите в някоя от стаите, за да можем да го обсъдим?

— Разбира се. Води ги, но не в стая.

Ейбрахам ме погледна въпросително.

Приклекнах и изключих изобразителя.

— Може би ще го ползваме друг ден. Сега искам да отидем на разходка.