Кен Фолет
Полетът на стършела (30)

Двадесет и девета глава

Когато се поуспокои, Харалд осъзна, че решението на Карен да отложат полета с ден не е чак толкова безумно. Постави се на нейно място, като си представи, че е получил шанс да направи важен експеримент с физика Нилс Бор. Сигурно щеше да отложи бягството в Англия заради подобна възможност. Вероятно с Бор можеха да променят разбирането на цялото човечество за механизмите на вселената. Ако щеше да умира, би искал да знае, че е постигнал нещо такова.

Все пак прекара един напрегнат ден. Провери всичко по Стършела два пъти. Огледа контролния панел, за да се запознае с всички уреди и да може да помага на Карен. Панелът нямаше осветление, защото самолетът не беше предвиден за нощни полети, и трябваше да го осветяват с фенерче, за да разчитат показанията на инструментите. Упражни свиването и разгъването на крилете, като постигна по-добро време. Опита и метода за зареждане с гориво във въздуха, като изля в резервоара малко бензин през маркуча, който излизаше през разбития прозорец на кабината. Наблюдаваше времето, беше хубаво, с разкъсана облачност и лек вятър. Луната беше в трета четвърт и се издигна късно следобед. Той си облече чисти дрехи.

Лежеше на своя корниз и галеше Пайнтоп, когато някой почука на голямата врата.

Харалд седна, остави Пайнтоп на пода и се заслуша.

Чу гласа на Пер Хансен.

— Казах ви, че е заключено.

— Още една причина да проверим — отвърна женски глас.

Харалд забеляза, че тя говори властно. Представи си жена към тридесетте, привлекателна, но делова на вид. Сигурно беше от полицията. Вероятно тя бе изпратила Хансен да го търси в замъка вчера. Явно не беше останала доволна от проучването му и бе дошла лично.

Харалд изруга. Тя сигурно щеше да е по-старателна от Хансен. Не след дълго щеше да намери начин да влезе в църквата. А той нямаше къде да се скрие, освен в багажника на ролса, но те със сигурност щяха да го отворят.

Изплаши се, че може би вече е твърде късно да излезе през прозореца, който беше точно зад ъгъла до предната врата. Но църквата имаше още много прозорци и той бързо се измъкна през един от тях.

Огледа се предпазливо, когато скочи на земята. Този край на църквата беше скрит само отчасти от дървета и някой войник можеше да го забележи; но извади късмет — наоколо нямаше никого.

Поколеба се. Искаше да се махне, но трябваше да разбере какво ще стане. Залепи се за стената и се заслуша. Чу гласа на Хансен:

— Госпожо Ясперсен? Ако се качим на този пън, можем да влезем през прозореца.

— Без съмнение затова е сложен тук — отвърна рязко жената. Явно беше много по-умна от Хансен. Харалд се уплаши, че тя ще разкрие всичко.

Чу как някой задрапа с крака по стената и сумтенето на Хансен, който вероятно се провираше през прозореца. А после се чу и тътен, щом се стовари на плочите в църквата. След секунди последва по-лек тътен.

Харалд се запромъква покрай църквата, стъпи на пъна и надникна през прозореца.

Госпожа Ясперсен беше привлекателна жена към тридесетте, не дебела, но закръглена, с хубави, практични дрехи — блуза и пола, с ниски обувки и светлосиня барета над русите къдрици. Щом не беше с униформа, значи бе детектив. Тя носеше дамска чанта, в която вероятно имаше оръжие.

Хансен се беше зачервил от усилието да се вмъкне през прозореца и изглеждаше измъчен. Харалд предположи, че селският полицай не се погажда особено добре с умната детективка.

Тя огледа първо мотора.

— Това е мотоциклетът, за който ми казахте. Виждам парния двигател. Много изобретателно.

— Сигурно го е оставил тук — оправда се Хансен. Явно й беше казал, че Харалд си е заминал.

Тя обаче не беше убедена.

— Сигурно — тръгна към колата. — Много е хубава.

— На евреите е.

Тя прокара пръст по извивката на калника и погледна праха.

— Не е изкарвана от известно време.

— Разбира се, че не — гумите са свалени. — Хансен реши, че я е хванал в издънка, и изглеждаше доволен.

— Това нищо не значи — те бързо могат да се монтират. Трудно е обаче да положиш изкуствено слой прах.

Тя прекоси стаята и вдигна съблечената от Харалд риза. Той изстена вътрешно. Защо не я беше прибрал някъде? Жената я помириса.

В този миг се появи Пайнтоп, потърка глава в крака й и тя се наведе да го погали.

— Какво искаш? Да не би някой да те храни?

Харалд с изумление установи, че нищо не може да се скрие от тази жена. Беше твърде умна. Тя тръгна към корниза, на който той спеше. Взе сгънатото одеяло и го остави отново там.

— Тук живее някой.

— Сигурно е скитник.

— Или пък е проклетият Харалд Олуфсен.

Хансен изглеждаше шокиран.

Тя се обърна към Стършела.

— А какво си имаме тук? — Харалд гледаше с отчаяние как тя дърпа покривалото. — Прилича ми на самолет.

Това беше краят. Всичко свърши.

— Духвиц имаха самолет, спомням си. Не е летял от години — каза Хансен.

— Не е в лошо състояние.

— Няма криле!

— Те се сгъват назад, така го прекарват през вратата — тя посегна в кабината и помръдна лоста за управление, като гледаше към опашката, и видя, че стабилизаторът се движи. — Лостовете явно работят. — После провери датчика за горивото. — Резервоарът е пълен. — Огледа малката кабина и добави: — А зад седалката има туба с петнадесет литра. В багажното виждам две бутилки вода и пакет сухари. Освен това брадва, кълбо здрав канап, фенерче и атлас — и никакъв прах по тях.

Тя измъкна глава от кабината и погледна Хансен.

— Харалд смята да лети.

— Проклет да съм — изпъшка Хансен.

Внезапно в главата на Харалд се зароди безумната мисъл да ги убие. Не знаеше дали е способен да убие човешко същество при каквито и да е обстоятелства, но пък веднага установи, че не би могъл да надвие двама въоръжени полицаи с голи ръце, затова отхвърли тази възможност.

Госпожа Ясперсен се разбърза.

— Трябва да ида в Копенхаген. Инспектор Флеминг, който води случая, ще пристигне с влак. Като се има предвид състоянието на железниците напоследък, може да пристигне по всяко време в следващите дванадесет часа. А тогава ще се върнем. Ще арестуваме Харалд, ако е тук, и ще му заложим капан, ако го няма.

— А аз какво да направя?

— Стойте тук. Намерете си място в гората и наблюдавайте църквата. Ако Харалд се появи, не говорете с него, а веднага се обадете в Политигаарден.

— Няма ли да изпратите някого да ми помогне?

— Не, не бива да правим нищо, което ще го изплаши. Ако види вас, няма да се паникьоса — вие сте просто селският полицай. Но две непознати ченгета ще го стреснат. Не искам да избяга и да се скрие някъде. Тъкмо сме го открили, не трябва да го изпускаме отново. Ясно ли е?

— Да.

— От друга страна, ако се опита да излети със самолета, спрете го.

— Да го арестувам?

— Ако трябва, застреляйте го — но, за бога, не му позволявайте да излети.

За Харалд деловият й тон звучеше абсолютно ужасяващо. Ако беше по-драматична, нямаше да се изплаши толкова. Но тя беше привлекателна жена, която говореше съвсем спокойно за практически въпроси — и току-що беше казала на Хансен да го застреля при нужда. До този момент Харалд не беше обмислял възможността полицаите просто да го убият. Спокойната безмилостност на госпожа Ясперсен го потресе.

— Може да отвориш тази врата и да ме спасиш от пълзенето през прозореца — рече тя. — Заключи я след мен, за да не заподозре Харалд нещо.

Хансен завъртя ключа, свали резето и излязоха.

Харалд скочи на земята и изтича зад ъгъла на църквата. Отдалечи се от сградата, скри се зад едно дърво и загледа оттам как госпожа Ясперсен върви към колата си — черен буик. Тя се огледа в прозореца и нагласи небесносинята си барета с много женствен жест. После отново превключи на полицейски режим, стисна за кратко ръката на Хансен, влезе в колата и бързо потегли.

Хансен се върна и изчезна от полезрението на Харалд някъде зад църквата.

Харалд се облегна на дървото за миг, мислеше. Карен му беше обещала да дойде в църквата веднага след представлението. Вероятно щеше да завари полицията там. И как щеше да обясни какво прави? Вината й щеше да е очевидна.

Харалд трябваше някак да се свърже с нея. Зачуди се как да я пресрещне и предупреди и реши, че ще е най-лесно да иде в театъра. Така щеше да е сигурен, че няма да я изпусне.

За миг й се ядоса. Ако бяха излетели предната нощ, вече щяха да са в Англия. Беше я предупредил, че ги излага на голяма опасност, и ето че се оказа прав. Но нямаше смисъл от обвинения. Станалото-станало и той трябваше да се справи с последствията.

Неочаквано Хансен се появи иззад ъгъла на църквата. Видя Харалд и замръзна на място.

И двамата бяха изумени. Харалд беше решил, че Хансен е отишъл просто да заключи. А Хансен, от своя страна, сигурно не бе предполагал, че плячката му е толкова близо. Взираха се един в друг като вкаменени.

После Хансен посегна към оръжието си.

В ума на Харалд просветнаха думите на госпожа Ясперсен: „Застреляй го, ако се наложи“. Хансен, селският полицай, вероятно никога не беше застрелвал човек. Но може би щеше да се възползва от този шанс.

Харалд реагира инстинктивно. Без да мисли за последствията, той се втурна към Хансен и се стовари върху него точно когато той измъкваше пистолета от кобура. Хансен политна назад и се удари с тътен в стената на църквата, без да пуска оръжието.

Вдигна го, за да се прицели, и Харалд разбра, че има само частица от секундата, за да се спаси. Замахна и стовари юмрук в брадичката на Хансен. Отчаянието му даде огромна сила. Главата на Хансен се отметна назад и се удари в тухлите с пукане като от затвор на пушка. Очите му се извъртяха и тялото му се свлече на земята.

Харалд се ужаси, че го е убил. Клекна до неподвижното тяло и веднага видя, че Хансен диша. „Слава богу“, рече си. Мисълта, че може да е убил човек, беше кошмарна — дори и такъв зъл глупак като Хансен.

Схватката трая само секунди, но дали някой не ги видя? Харалд погледна към парка, където беше военният лагер. Там сновяха неколцина мъже, но никой не гледаше към него.

Той пъхна пистолета на Хансен в джоба си и вдигна отпуснатото тяло. Преметна го на рамо и забърза към главната врата на църквата, която още беше отворена. Имаше късмет, никой не го видя.

Остави Хансен на пода, бързо затвори и заключи вратата. Взе канапа от кабината на самолета и завърза краката на Хансен. Обърна го по корем и върза ръцете му зад гърба. После взе захвърлената риза, натъпка половината в устата на полицая, за да не може да вика, и овърза главата му с канап, за да не изпадне ризата.

Накрая набута Хансен в багажника на ролса и затвори капака.

Погледна си часовника. Още имаше време да стигне до града и да предупреди Карен.

Запали котела на мотоциклета. Сигурно щяха да го видят как излиза от църквата, но вече нямаше време за предпазливост.

И все пак щеше да си навлече неприятности, ако пистолетът на полицая издува джоба му. Не знаеше какво да прави с него, затова отвори дясната врата на Стършела и го хвърли на пода, където никой нямаше да го види, стига да не се качи в самолета и да стъпи върху него.

Когато се събра достатъчно пара, за да задвижи двигателя, той изкара мотоциклета навън, заключи отвътре и излезе от прозореца. Имаше късмет, не видя никого.

Навлезе в града, като не спираше да се озърта за полиция, и паркира до Кралския театър. Пред входа бе постлан червен килим — напомняне, че кралят гледа представлението. Едно обявление го информира, че „Силфидите“ е последната от трите балетни постановки в програмата. На стълбите се беше събрала тълпа добре облечени хора с чаши в ръце. Харалд предположи, че е пристигнал по време на антракта.

Отиде до вратата към сцената, където се натъкна на препятствие. Тя беше охранявана от униформен служител.

— Трябва да говоря с Карен Духвиц — рече Харалд.

— И дума да не става — отвърна пазачът. — Тя тъкмо ще излиза на сцената.

— Много е важно.

— Трябва да изчакаш до края.

Харалд разбра, че няма да го убеди.

— Колко продължава балетът?

— Около половин час, зависи колко бързо ще свири оркестърът.

Харалд си спомни, че Карен беше оставила на касата билет за него. Реши, че няма да е зле да я види как танцува.

Влезе в мраморното фоайе, взе билета си и отиде в залата. Никога не беше стъпвал в театър и с удивление се взираше в пищната позлатена украса, в балконите и в редиците червени плюшени седалки. Намери мястото си на четвъртия ред и се настани. Точно пред него седяха двама немски офицери. Той си погледна часовника. Защо не започваха? Петер Флеминг се приближаваше към него с всяка минута.

Взе една програма от съседната седалка и я прелисти, търсеше името на Карен. Тя не беше в списъка на трупата, но в една притурка, която изпадна от брошурата, пишеше, че примабалерината е неразположена и нейната роля ще се изпълнява от Карен Духвиц. Тук се обясняваше и че единствената мъжка роля също ще се играе от дубльор — Ян Андерс, вероятно защото титулярят беше станал жертва на стомашното разстройство, поразило трупата. Харалд си помисли, че сигурно е доста стресиращо за трупата главните роли да се изпълняват от ученици, когато кралят е в залата.

След малко с потрес видя господин и госпожа Духвиц на два реда пред него. Трябваше да се досети, че не биха пропуснали звездния миг на дъщеря си. Първо се притесни, че може да са го видели, после осъзна, че вече няма значение. Сега полицията беше разкрила скривалището му и не беше нужно да крие тайната си от останалите.

Гузно си спомни, че е облечен с американското спортно сако на господин Духвиц. То беше на петнадесет години, според етикета на шивача на вътрешния джоб, но Карен не бе питала баща си дали може да го вземе. Щеше ли татко Духвиц да го познае? Харалд си каза, че е глупаво дори да мисли за това. Кражбата на сакото беше последната му грижа.

Докосна кутийката с филма в джоба си и се запита дали имат все още някакъв шанс да избягат със Стършела. Много зависеше от влака на Петер Флеминг. Ако пристигнеше рано, той и госпожа Ясперсен щяха да се върнат в Кирстенслот преди тях. Вероятно с Карен щяха да отърват ареста, но надали щяха да се доберат до самолета, когато полицията беше там. От друга страна, Хансен беше отстранен от играта и в момента никой не пазеше църквата. Ако влакът на Флеминг пристигнеше рано сутринта, имаха шанс да излетят.

Госпожа Ясперсен не знаеше, че Харалд я е видял. Тя смяташе, че разполага с много време. И това беше единственото му преимущество.

Кога щеше да започне проклетият балет?

След като всички се настаниха по местата си, кралят влезе в ложата си. Зрителите се изправиха. Харалд за пръв път виждаше крал Кристиян Десети на живо, но познаваше лицето му от снимките, както и извития надолу мустак, който му придаваше постоянно печално изражение, съвсем подходящо за монарх на една окупирана страна. Той беше с вечерно облекло и имаше много изпъната стойка. На снимките кралят винаги беше с някаква шапка, но сега Харалд видя, че е започнал да оплешивява.

Когато кралят се настани, зрителите последваха примера му и светлините изгаснаха. „Най-сетне“, рече си Харалд.

Завесата се вдигна и разкри двадесетина жени, застинали неподвижно в кръг, а в дъното стоеше някакъв мъж. Всички балетисти бяха облечени в бяло, озарявани от леко синкава светлина, подобна на лунната, и краищата на сцената тънеха в сенки. Това беше драматично начало и Харалд беше очарован въпреки грижите си.

Оркестърът засвири бавна, затихваща фраза и балетистите се раздвижиха. Кръгът се разшири и остави четирима актьори неподвижни в предната част на сцената, мъжът и три жени. Една от тях лежеше на земята, сякаш спеше. Започна бавен валс.

Къде беше Карен? Всички момичета бяха облечени еднакво, с тесни трика, с голи рамене и широки поли, които се развяваха, докато танцуваха. Много секси дрехи, но на странното осветление всички изглеждаха еднакви и Харалд не знаеше коя е Карен.

После спящата се раздвижи и той позна червената й коса. Карен се плъзна към центъра на сцената. Харалд се напрегна от тревога, страхуваше се, че тя може да сбърка нещо и да провали звездния си миг; но Карен изглеждаше напълно уверена. Започна да танцува на палци. Това му се стори болезнено и той се смръщи, но тя като че ли се рееше. Трупата се подреждаше във фигури около нея — редици, после кръгове. Публиката беше притихнала, запленена от Карен, и сърцето на Харалд се изпълни с гордост. Беше доволен, че тя реши да танцува, въпреки последствията.

Музиката промени тоналността и мъжът се раздвижи и заподскача по сцената, но на Харалд му се стори неуверен. Спомни си, че и той е дубльор, Андерс. Карен беше танцувала уверено, сякаш без никакво усилие, а в движенията на момчето се долавяше напрежение, което придаваше на танца му някакво усещане за опасност.

Танцът завърши със същата бавна фраза, с която бе започнал, и Харалд осъзна, че не разказва никаква история, танците щяха да са също толкова абстрактни като музиката. Погледна си часовника. Бяха изминали едва пет минути.

Трупата се пръсна и започна да оформя нови конфигурации около солистите. Музиката явно беше в размер три четвърти и бе много мелодична. На Харалд, който обичаше дисонансите на джаза, му се стори твърде сладникава.

Но балетът го очарова, въпреки че мислите му все се връщаха към Стършела, към вързания в багажника на ролса Хансен и госпожа Ясперсен. Ами ако Петер Флеминг беше хванал единствения влак в Дания, който се движеше по разписание? Тогава сигурно вече беше в Кирстенслот с госпожа Ясперсен. Дали бяха открили Хансен? Дали вече ги чакаха? Как би могъл да провери? Можеше да се приближи към манастира откъм гората, с надеждата да забележи някаква засада.

Карен започна солово изпълнение и той се притесни за нея повече, отколкото за полицията. Но нямаше нужда: тя беше спокойна и уверена, въртеше се на палци и подскачаше така леко, сякаш измисляше танца в движение. Той беше изумен как след някоя сложна стъпка или скок застива в съвършено грациозна поза, като че ли нямаше никаква инерция и беше неподвластна на законите на физиката.

Притесни се още повече, когато Карен започна да танцува с Ян Андерс. Май наричаха това па де дьо, макар че не беше много сигурен. Андерс я вдигаше много високо във въздуха. Полата й се развяваше и разкриваше невероятните й крака. Андерс понякога я вдигаше само с една ръка, докато заемаше поза или пък се движеше по сцената. Харалд се страхуваше за нея, но тя винаги се приземяваше леко и грациозно. Все пак той дочака края на танца с облекчение и трупата отново се включи. Той пак си погледна часовника. Това трябваше да е последният танц, дай боже.

Андерс изпълни няколко зрелищни скока и пак започна да подхвърля Карен. И тогава, точно когато музиката достигаше кулминацията си, се случи трагедията.

Андерс вдигна Карен, задържа я във въздуха с ръка на гърба й, а тя се изпъна успоредно на земята. Краката й се извиха напред в шпиц, а ръцете й се сключиха в арка над главата. Задържаха така за миг. После Андерс я изпусна.

Единият му крак изгуби опора и той се стовари по гръб. Карен падна на сцената до него, като се подпря на дясната си ръка и десния крак.

Зрителите ахнаха от ужас. Другите балерини се втурнаха към солистите. Музикантите изкараха още няколко акорда и притихнаха. Мъж с черни панталони и черен пуловер изскочи на сцената.

Андерс се изправи, стискаше лакътя си и плачеше. Карен се опита да се надигне, но падна назад. Мъжът в черно направи някакъв жест и завесата се спусна. Зрителите зашумяха развълнувани.

Харалд усети, че се изправя.

Видя, че господин и госпожа Духвиц също са станали от местата си и си проправят път по редицата, като се извиняваха на хората. Явно искаха да идат зад сцената. Харалд реши да направи същото.

Измъкна се от реда ужасно бавно. Едва се сдържа да не тръгне по коленете на хората, но стигна до пътеката едновременно със семейство Духвиц.

— Идвам с вас — обяви той.

— Кой си ти? — попита баща й.

Майка й отговори:

— Това е приятелят на Йозеф, Харалд, познавате се. Карен го харесва, нека дойде.

Господин Духвиц изсумтя недоволно. Харалд нямаше представа откъде госпожа Духвиц знае, че Карен го била „харесвала“, но беше доволен, че е приет за част от семейството.

Щом стигнаха до изхода, публиката се умълча. Семейство Духвиц и Харалд се обърнаха — завесата се вдигаше. На сцената стоеше само мъжът в черно.

— Ваше величество, дами и господа — каза той. — Слава богу, лекарят на трупата се оказа сред публиката тази вечер. — Харалд предположи, че всички свързани с трупата са решили да гледат представлението, на което присъстваше кралят. — Той вече е зад сцената и преглежда нашите балетисти. Каза, че и двамата не са пострадали тежко.

Чуха се откъслечни аплодисменти.

Харалд изпита облекчение. Вече знаеше, че тя е добре, и за пръв път му хрумна, че тази случка може да осуети бягството му. Дори да се доберяха до Стършела, дали Карен щеше да е в състояние да го пилотира?

Мъжът в черно заговори отново:

— Както знаете от програмата, тази вечер главните роли бяха изпълнени от дубльори, както и повечето от останалите. Въпреки това се надявам да се съгласите с мен, че те танцуваха прекрасно и направиха великолепно представление почти до самия край. Благодаря ви.

Завесата се спусна и публиката започна да аплодира. Завесата се вдигна отново, за да разкрие изпълнителите — с изключение на Карен и Андерс — които се поклониха.

Семейство Духвиц излязоха и Харалд ги последва.

Забързаха към вратата на сцената. Един разпоредител ги отведе до гримьорната на Карен.

Тя седеше с провесена на клуп ръка. Беше смайващо красива с кремавата рокля, с голите рамене и надигащите се над бюстието гърди. Харалд усети как дъхът му секва, но не знаеше дали от тревога, или от желание.

Докторът беше коленичил пред нея и превързваше десния й глезен.

Госпожа Духвиц се спусна към Карен.

— Милото ми детенце! — прегърна я и я притисна към себе си. На Харалд му се искаше да направи точно същото.

— О, добре съм — отвърна Карен, макар че изглеждаше бледа.

Господин Духвиц попита лекаря:

— Как е тя?

— Добре е. Изкълчила е китката и глезена си. Няколко дни ще я боли и трябва да се пази следващите две седмици, но ще се оправи.

Харалд беше облекчен, че нараняванията не са сериозни, но веднага си помисли: „Дали ще може да лети?“.

Лекарят закрепи превръзката с безопасна игла и се изправи. Потупа Карен по голото рамо и каза:

— Най-добре да ида да видя Ян Андерс. Той не падна така тежко като теб, но се притеснявам за лакътя му.

— Благодаря, докторе.

Ръката му се задържа на рамото й, за огромно неудоволствие на Харалд.

— Ще танцуваш прекрасно, както винаги, не се тревожи — добави лекарят и излезе.

— Горкият Ян, не спира да плаче — рече Карен.

Харалд лично смяташе, че Андерс трябва да бъде разстрелян.

— Той е виновен, той те изпусна! — извика той с възмущение.

— Знам, нали затова е толкова разстроен.

Господин Духвиц изгледа Харалд с раздразнение.

— Какво правите тук?

И отново жена му се намеси:

— Харалд живее в Кирстенслот.

Карен беше шокирана.

— Мамо, откъде знаеш?

— Да не мислиш, че никой не забелязва как всяка нощ от кухнята изчезват остатъците от вечерята? Ние майките не сме глупави.

— Но къде спи? — попита господин Духвиц.

— Предполагам, че в старата църква — каза жена му. — Ето защо Карен беше толкова настоятелна да остане заключена.

Харалд се ужаси, че тайната му е била разкрита така лесно. Господин Духвиц изглеждаше разгневен, но точно преди да избухне, в гримьорната влезе кралят.

Всички замлъкнаха.

Карен се опита да стане, но кралят я спря.

— Скъпо момиче, моля, останете на мястото си. Как се чувствате?

— Боли, ваше величество.

— Сигурен съм. Но ще заздравее, предполагам?

— Така казва лекарят.

— Танцувахте божествено.

— Благодаря ви, сър.

Кралят изгледа Харалд с любопитство.

— Добър вечер, младежо.

— Аз съм Харалд Олуфсен, ваше величество, съученик на брата на Карен.

— В кое училище?

— Янсборг Скуле.

— Още ли наричат директора Хейс?

— Да, а съпругата му — Миа.

— Е, погрижи се добре за Карен — кралят се обърна към родителите й. — Здравейте, Духвиц, радвам се да ви видя отново. Дъщеря ви е невероятно талантлива.

— Благодаря, Ваше Величество. Помните ли жена ми Хана?

— Разбира се — кралят стисна ръката й. — Това е много притеснително за една майка, госпожо Духвиц, но съм сигурен, че Карен ще се оправи.

— Да, ваше величество. Младите се възстановяват бързо.

— Така е! Е, нека да видим как е горкото момче, което я изпусна — кралят тръгна към вратата.

Тогава Харалд за пръв път забеляза придружителя на краля, млад мъж, който сигурно беше негов помощник, охранител или и двете.

— Насам, сър — рече младежът и задържа вратата.

Кралят излезе.

— О! — възкликна госпожа Духвиц развълнувана. — Колко прекрасно!

— Предполагам, че е най-добре да заведем Карен у дома — рече господин Духвиц.

Харалд се запита кога ли ще има възможност да поговори с нея насаме.

— Мамо, ще ми помогнеш ли да сваля тази рокля? — попита Карен.

Господин Духвиц тръгна към вратата и Харалд го последва, не знаеше какво друго да направи.

— Но преди това може ли да поговоря насаме с Харалд?

Баща й явно се подразни, но майка й каза:

— Добре, но побързай — те излязоха и господин Духвиц затвори вратата.

— Наистина ли си добре? — попита я Харалд.

— Ще съм, когато ме целунеш.

Той клекна до стола и я целуна по устните. После, неспособен да устои на изкушението, целуна голите й рамене и шията. Устните му пълзяха надолу и стигнаха до надигащите се гърди.

— О, господи, престани, твърде е хубаво — каза тя.

Харалд се отдръпна неохотно. Видя, че лицето й е възвърнало цвета си и тя се задъхва. Беше изумен, че целувките му са причината за това.

— Трябва да поговорим — каза Карен.

— Знам. Ще можеш ли да пилотираш Стършела?

— Не.

Това беше най-големият му страх.

— Сигурна ли си?

— Много ме боли. Не мога дори да отворя проклетата врата. Едва ходя, затова няма да мога да натискам педала.

Харалд покри лицето си с длани.

— Значи е свършено.

— Лекарят каза, че ще ме боли само няколко дни. Ще тръгнем, щом се почувствам по-добре.

— Има още нещо. Хансен се върна да души тази вечер.

— Не бих се притеснявала от него.

— Този път беше с една жена детектив, госпожа Ясперсен, която е много умна. Чух разговора им. Тя влезе в църквата и се досети за всичко. Предположи, че живея там и че планирам да избягам със самолета.

— О, не! Какво направи после?

— Отиде да доведе шефа си, който по една случайност се оказа Петер Флеминг. Остави Хансен да пази и му каза да ме застреля, ако опитам да излетя.

— Да те застреля? Какво ще правиш сега?

— Аз обезвредих Хансен и го вързах — рече Харалд, не без известна гордост.

— Господи! Къде е той сега?

— В багажника на колата на баща ти.

Това й се стори много смешно.

— Голям си факир!

— Мислех си, че ни остава някакъв шанс. Петер пътува с влак и тя не знаеше кога ще пристигне. Ако с теб се върнехме в Кирстенслот преди тях, още можехме да излетим. Но сега ти не можеш…

— Още можем да го направим.

— Как?

— Ти ще пилотираш.

— Не мога — взех само един урок!

— Аз ще те насочвам. Паул каза, че си роден талант. Аз ще движа лоста за управление с лявата си ръка.

— Сериозно ли говориш?

— Да!

— Добре — Харалд кимна печално. — Тогава така ще направим. Само се моля влакът на Петер да закъснее.