Кен Фолет
Полетът на стършела (22)

Двадесет и първа глава

Когато се събуди, Харалд знаеше, че се е случило нещо прекрасно, но за миг не можа да си спомни какво. Лежеше на корниза в амвона на църквата, завит с одеялото на Карен, котката Пайнтоп се беше свила до гърдите му, а той чакаше паметта му да проработи. Струваше му се, че прекрасното събитие е преплетено с нещо тревожно, но беше така развълнуван, че не му пукаше за опасността.

И тогава всичко се върна като поток: Карен се беше съгласила да лети с него до Англия на Стършела.

Седна рязко и отмести Пайнтоп, който скочи на пода с недоволно мяукане.

Опасността бе в това, че можеше да ги заловят, арестуват и убият. А беше щастлив, защото щеше да прекара часове наред сам с Карен. Не се надяваше да се случи нещо романтично. Осъзнаваше, че не е от нейната класа, но все пак не успяваше да потисне чувствата си. Дори и никога да не я целунеше, мисълта, че ще бъдат така дълго заедно, го правеше щастлив. Не беше само заради пътуването, макар че то щеше да е кулминацията. Преди да излетят, трябваше с дни да работят по самолета.

Но целият план зависеше от способността му да поправи Стършела. Миналата нощ, само на светлината на фенерче, не успя да го огледа добре. Сега, когато слънцето се издигаше и вече грееше през високите прозорци над апсидата, можеше да прецени трудността на задачата.

Изми се със студена вода на мивката в ъгъла, облече се и започна инспекцията.

Първо забеляза дълго здраво въже, вързано за колесника. За какво служеше? Помисли малко и осъзна, че с него са дърпали самолета при изключен двигател. Когато крилете бяха сгънати, беше трудно да се намери опорна точка, за да се избута машината, но с въжето някой можеше да го тегли като кола.

Точно тогава се появи Карен.

Тя бе облечена ежедневно, със сандали и къси панталони, които разкриваха дългите й силни крака. Къдравата й коса беше току-що измита и приличаше на меден облак около главата й. Харалд си помисли, че сигурно ангелите изглеждат точно така. Каква огромна трагедия щеше да бъде, ако тя загинеше при приключението, което ги чакаше.

Но беше твърде рано да говорят за умиране, помисли си той. Дори не беше започнал ремонта на самолета. А сега, на ярката утринна светлина, това изглеждаше доста трудна задача.

И Карен беше песимистично настроена тази сутрин. Вчера беше развълнувана от мисълта за приключението, но днес изглеждаше по-мрачна.

— Мислех си дали да не се откажем — рече тя. — Не съм сигурна, че ще стане, особено за десет дни — вече са девет.

Харалд усети как инатът му се обажда, както винаги, щом някой му кажеше, че не може да направи нещо.

— Ще видим — рече той.

— Пак изглеждаш странно — отбеляза тя.

— Как?

— Сякаш казваш, че не искаш да слушаш никого.

— Не изглеждам така — отвърна той докачливо.

Тя се засмя.

— Стискаш зъби, ъгълчетата на устата ти се извиват надолу и се мръщиш.

Той се усмихна, всъщност беше поласкан, че е забелязала изражението му.

— Така е по-добре — рече тя.

Харалд започна да оглежда Стършела с окото на инженер. Когато го видя за пръв път, си помисли, че крилете са счупени, но Арне му обясни, че се сгъват назад, за да заема по-малко място. Харалд огледа шарнирите, с които бяха прикрепени към фюзелажа.

— Мисля, че мога да оправя крилата.

— Това е лесно. Нашият инструктор Томас го правеше всеки път, когато вадеше самолета. Отнема няколко минути — тя докосна едното крило. — Платното обаче е в лошо състояние.

Крилете и фюзелажът имаха дървена рамка, покрита с тъкан, обработена с някаква боя. Отгоре Харалд видя шевовете, с които тя бе прикрепена към скелето, направени с дебел конец. Боята се беше напукала и обелила, а на места платът беше разкъсан.

— Това е само повърхностна повреда — каза той. — Има ли значение?

— Да. Разкъсванията в плата може да попречат на въздушния поток над крилете.

— Значи трябва да ги залепим. Повече ме притеснява колесникът.

Самолетът беше претърпял някакъв инцидент, вероятно по-тромаво кацане, както беше предположил Арне. Харалд клекна да огледа отблизо повредите по колесника. Масивната стоманена ос като че ли имаше два зъба, които влизаха във V-образна подпора. Тя беше изработена от стоманена тръба, а двете рамена на V-то бяха напукани и деформирани в най-слабата си точка, точно зад краищата на стоманената ос. Изглеждаха така, сякаш щяха да се счупят съвсем лесно. Един трети лост, който според Харалд приличаше на амортисьор, изглеждаше невредим. И все пак по всичко личеше, че колесникът е твърде слаб, за да издържи кацане.

— Аз го направих — каза Карен.

— Катастрофирала си?

— Приземих се при насрещен вятър и се извъртях настрани. Краят на крилото се удари в земята.

Звучеше ужасяващо.

— Изплаши ли се?

— Не, само се почувствах пълна глупачка, но Том каза, че не било нещо необичайно при Стършелите. Всъщност ми призна, че и с него се е случвало.

Харалд кимна. Това съответстваше на думите на Арне. Но нещо в начина, по който тя говореше за този Томас, инструктора, го накара да ревнува.

— Защо не са го поправили?

— Нямахме условия тук — тя посочи към тезгяха и инструментите. — Том можеше да извърши само незначителни поправки и разбираше от двигатели, но това тук не е работилница и нямахме подемно съоръжение. След това татко получи лек инфаркт. Оправи се, но вече не можеше да вземе лиценз за пилот и изгуби интерес към летенето. Така и не ремонтирахме самолета.

Това не беше обнадеждаващо. Как щеше да поправи металните части? Отиде до опашката и огледа крилото, което се беше ударило в земята.

— Не изглежда счупено. Лесно ще оправя върха.

— Откъде знаеш — рече тя мрачно. — Някоя от дървените рейки вътре може да се е прекършила. Няма как да разберем, като гледаме отвън. А ако крилото е отслабено, самолетът ще се разбие.

Харалд оглеждаше опашката. Задната й половина беше на шарнир и се движеше нагоре-надолу: това беше хоризонталният стабилизатор. Вертикалното кормило се движеше наляво и надясно. Вгледа се по-внимателно и видя, че се задвижват от кабели, които излизат от фюзелажа. Но кабелите бяха прерязани и извадени.

— Къде са кабелите? — попита той.

— Мисля, че ги взеха за ремонта на някаква друга машина.

— Това ще се окаже проблем.

— Само последните няколко метра от всеки кабел липсват — до винтовия обтегач под експлоатационния панел на фюзелажа. Останалото не се достига лесно.

— Така или иначе това са дванадесет метра, няма как да купим кабели — никой няма резервни части за нищо. Без съмнение затова са съсипали и самолетчето. — Харалд усети, че го обзема лошо предчувствие, но нарочно заговори ведро: — Е, да видим какво му има още. — Тръгна към носа. Откри две куки от дясната страна на фюзелажа и ги завъртя, за да отвори обтекателя, който беше от тънък метал и приличаше на ламарина, но вероятно бе от алуминий. Харалд огледа двигателя.

— Това е четирицилиндров редови мотор — каза Карен.

— Да, но сякаш е обърнат наобратно.

— Ако го сравняваш с двигател на кола, да. Коляновият вал е отгоре, за да се увеличи разстоянието между витлото и земята.

Харалд беше впечатлен от познанията й. Не беше виждал момиче, което знае какво е колянов вал.

— Що за човек е този Том? — попита той, като усилено се опитваше подозрението да не проличи в гласа му.

— Беше страхотен учител, търпелив, но окуражаващ.

— Имаше ли връзка с него?

— Моля! Бях на четиринадесет.

— Обзалагам се, че си си паднала по него.

Тя се нацупи.

— Вероятно си мислиш, че това е единствената причина едно момиче да научи нещо за двигателите.

Харалд наистина си го мислеше, но каза:

— Не, не, просто забелязах, че говориш много сърдечно за него. Не ми влиза в работата. Двигателят е с въздушно охлаждане — нямаше радиатор, но цилиндрите имаха вентилатори.

— Според мен всички самолетни двигатели са такива, за да се ограничи теглото.

Той мина от другата страна и отвори десния капак. Горивните и маслените маркучи изглеждаха добре закрепени и нямаше външни признаци за повреда. Отви капачката на маслото и провери с щеката. Още имаше малко масло в резервоара.

— Тук изглежда наред. Да видим дали пали.

— По-лесно е, като сме двама. Ти можеш да седнеш вътре, а аз ще завъртя перката.

— Акумулаторът няма ли да е паднал след толкова години?

— Няма акумулатор. Електричеството идва от два магнета, които се зареждат от самия двигател. Влез в кабината и ще ти покажа какво да правиш.

Карен отвори вратата, но изписка и се отдръпна назад — право в ръцете на Харалд. За пръв път докосваше тялото й и през него пробяга електричество. Тя като че ли не забеляза, че са прегърнати, и той изпита вина, задето се наслаждаваше на случайната близост. Бързо я изправи и се отдръпна.

— Добре ли си? Какво стана?

— Мишки.

Той отвори пак вратата. Две мишки изскочиха от кабината и се спуснаха по панталоните му към пода. Карен изсумтя от отвращение.

По тапицерията на седалката имаше дупки и Харалд предположи, че мишките са си направили гнезда в пълнежа.

— Този проблем се решава лесно — млясна два пъти с устни като за целувка и Пайнтоп се появи с надеждата да получи храна. Харалд взе котката и я пъхна в кабината.

Пайнтоп внезапно се активизира. Започна да се стрелка от единия до другия край на кокпита и на Харалд му се стори, че мерна миша опашка да изчезва в дупка под лявата седалка, където минаваше една медна тръба. Пайнтоп скочи на седалката, после върху багажното отделение зад нея, но не улови мишка. След това изследва дупките в тапицерията. Там откри малко мишле и започна да го яде с огромно удоволствие.

На багажната лавица Харалд забеляза две малки книжки. Бръкна в кабината и ги извади. Бяха наръчници, единият за „Стършел“, а другият за двигателя „Джипси Мейджър“, който го задвижваше. Показа ги доволен на Карен.

— Ами мишките? — каза тя. — Мразя ги.

— Пайнтоп ще ги излови. Вече ще държа вратата на кабината отворена, за да може да влиза и излиза сам. Ще ги разкара — Харалд отвори наръчника за Стършела.

— Какво прави сега?

— Пайнтоп ли? О, яде бебетата. Виж тези диаграми, страхотни са!

— Харалд! — изписка Карен. — Това е отвратително! Веднага го спри!

Той беше смаян.

— Какъв е проблемът?

— Това е гадно!

— Естествено е.

— Не ми пука, че е естествено.

— Какъв избор имаме? — попита той нетърпеливо. — Трябва да се отървем от гнездото. Мога да извадя мишлетата с ръце и да ги хвърля в храстите, но Пайнтоп пак ще ги изяде, ако птиците не го изпреварят.

— Това е жестоко.

— Те са мишки, за бога!

— Как не разбираш? Не разбираш ли, че мразя това!

— Разбирам, просто ми се струва глупаво…

— О, ти си просто един тъп инженер, който мисли само за машини и никога за чувствата на хората.

Сега той беше наранен.

— Не е вярно.

— Така е — рече тя и се отдалечи.

Харалд беше изумен.

— Какво ти става, за бога? — извика той. Тя наистина ли вярваше, че е просто глупав инженер, който никога не помисля за чувствата на хората? Не беше честно.

Качи се на един сандък, за да погледне през високия прозорец. Карен вървеше по пътя към замъка. Изглежда обаче промени решението си и свърна към гората. Той си помисли дали да я последва, но се отказа.

Бяха се скарали още на първия ден от великото им сътрудничество. Какъв шанс имаха изобщо да стигнат до Англия?

Върна се при самолета. Можеше да се опита да запали двигателя. Ако Карен се откажеше, щеше да си намери друг пилот.

В наръчника имаше инструкции.

Заклинете колелата и дръпнете ръчната спирачка.

Не намери клинове, но довлачи два сандъка по пода и ги подпря плътно до колелата. Откри лоста на ръчната спирачка на лявата врата и провери дали е издърпан докрай. Пайнтоп се беше настанил на седалката и ближеше лапи с доволен вид.

— Дамата смята, че си отвратителен — уведоми го Харалд. Котката го изгледа презрително и скочи от кабината.

Включете захранването (ключ в кабината).

Той отвори вратата и се надвеси в кабината. Тя беше достатъчно малка, за да достигне лостовете, без да влиза вътре. Индикаторът за горивото беше отчасти скрит между двете задни седалки. До него имаше жлеб с бутон. Движеше се в две положения — включено и изключено.

Подайте гориво към карбуратора, като активирате лоста от двете страни на горивните помпи. Притокът на гориво се регулира чрез поплавъка на карбуратора.

Левият обтекател беше още отворен и той веднага забеляза двете горивни помпи — от всяка стърчеше малко лостче. По-трудно откри поплавъка на карбуратора, но накрая предположи, че е един пръстен, свързан с пружинен механизъм. Дръпна пръстена и размърда едното лостче нагоре-надолу. Не знаеше дали това оказа някакъв ефект. Резервоарът вероятно беше празен.

Сега, когато Карен си отиде, се чувстваше обезсърчен. Защо беше толкова недодялан с нея? Отчаяно искаше да е дружелюбен, очарователен и да й се хареса, но не разбираше какво иска тя. Защо момичетата не приличаха на двигателите?

Дръпнете дросела на позиция „затворено“, или почти до нея.

Мразеше наръчници, които не знаеха какво искат. Да затвори ли дросела, или да го остави леко отворен? Намери лоста в кабината, точно пред лявата врата. Спомни си за полета си с Тигровата пеперуда преди две седмици и как Паул Кирке беше оставил лоста на около един сантиметър от позиция „затворено“. Стършелът трябваше да е подобен. Но тук, за разлика от Тигровата пеперуда, имаше гравирана скала с деления от едно до десет. Харалд дръпна лоста до позиция едно.

Натиснете превключвателите на позиция „включено“.

Имаше два превключвателя на таблото, до които пишеше само „Включено“ и „Изключено“. Харалд предположи, че те управляват двата магнета. Включи ги.

Завъртете перката.

Харалд застана отпред и хвана едно от витлата на перката.

Дръпна го надолу. То се раздвижи трудно и той натисна с всички сили. Когато най-сетне го завъртя, перката изпука рязко и спря.

Харалд я завъртя отново и този път се раздвижи по-лесно. Пак изщрака.

Третия път я натисна много силно, с надеждата, че ще запали двигателя.

Нищо не стана.

Опита отново. Перката се въртеше лесно и щракаше всеки път, но двигателят все така си мълчеше.

Появи се Карен.

— Не пали ли?

Той я погледна изненадан. Не беше очаквал да я види отново днес.

— Рано е да се каже — едва започнах.

Тя изглеждаше разкаяна.

— Съжалявам, че се развилнях така.

Това беше нещо ново. Харалд я мислеше за твърде горда, за да се извинява.

— Всичко е наред.

— Просто не можах да понеса мисълта за котката, която яде бебетата на мишките. Знам, че е глупаво да мисля за мишките като за хора като Паул, които губят живота си.

И Харалд смяташе така, но не каза нищо.

— И без това Пайнтоп си тръгна.

— Не съм изненадана, че двигателят не пали — каза тя, като се насочи към належащите проблеми, както правеше и той, когато беше смутен. — Не е работил от три години.

— Вероятно има проблем с горивото. През зимата водата сигурно е кондензирала в резервоара. Но маслото изплува, затова горивото ще е отгоре. Трябва някак да източим водата. — Отново отвори наръчника.

— За всеки случай ще изключим превключвателите — каза Карен. — Аз ще го направя.

Харалд научи от наръчника, че от долната страна на фюзелажа има панел, през който се достига до тапата за източване на гориво. Взе една отвертка от стойката с инструменти, легна на пода и се вмъкна под самолета, за да демонтира панела. Карен легна до него и той й подаваше винтчетата. Тя миришеше хубаво, на топла кожа и шампоан.

Когато той свали панела, Карен му подаде гаечен ключ. Запушалката беше поставена зле и стърчеше на една страна в дупката. Такива недостатъци караха Харалд да копнее да вземе нещата в ръце и да принуди мързеливите инженери да си свършат добре работата. Щом пъхна ръка в дупката, вече не виждаше тапата, затова работеше на сляпо.

Завъртя я бавно, но когато я отвори, се сепна от внезапната ледена струя, която шурна по ръката му. Издърпа бързо ръката си, като удари скованите си пръсти в ръба на дупката, изпусна тапата и се вбеси още повече.

С изумление чу как тя се изтъркаля надолу по фюзелажа. Горивото се изливаше от отвора. С Карен бързо се измъкнаха встрани от силната струя. После не им оставаше друго, освен да гледат как резервоарът се изпразва, а църквата засмърдя на петрол.

Харалд прокле капитан Де Хавиленд и небрежните британски инженери, които бяха проектирали самолета.

— Сега вече нямаме гориво — рече той с горчивина.

— Можем да източим от ролса — предложи Карен.

— Там няма самолетно гориво.

— Стършелът работи с автомобилен бензин.

— Наистина ли? Не знаех — Харалд се обнадежди. — Добре. Да видим дали ще успеем да намерим тапата. — Той предполагаше, че се е изтъркаляла назад и е спряла до напречната греда. Пъхна ръка в дупката, но не можа да стигне далече. Карен взе една телена четка от тезгяха и достигна тапата с нея. Харалд я завинти пак на мястото й.

Сега трябваше да източат гориво от колата. Харалд намери фуния и чиста кофа, а Карен отряза с клещи парче от градински маркуч. Свалиха покривалото на ролс-ройса. Карен разви капачката на резервоара и напъха маркуча вътре.

— Да го направя ли аз? — попита Харалд.

— Не, мой ред е.

Предположи, че тя иска да му докаже, че я бива и за черната работа, особено след случката с мишките, затова отстъпи назад.

Карен лапна края на маркуча и засмука. Когато бензинът влезе в устата й, тя бързо насочи маркуча към кофата, като гримасничеше и плюеше. Харалд гледаше гротескното изражение на лицето й. Странно, но дори когато въртеше очи и цупеше устни, пак беше красива. Тя улови погледа му и каза:

— Какво зяпаш?

Той се засмя.

— Теб, разбира се — толкова си красива, когато плюеш — веднага осъзна, че е разкрил прекалено много чувствата си, и зачака рязък отговор, но тя се засмя.

Е, беше казал само, че е красива, разбира се. Това не беше новина за нея. Но го каза с обич, а момичетата винаги забелязват интонацията, особено когато се опитваш да скриеш нещо. Ако се беше ядосала, щеше да го изгледа с укор или да тръсне нетърпеливо глава. Тя обаче изглеждаше доволна — сякаш, почти, й беше приятно, че той я обича.

Усети, че е прекосил някакъв мост.

Кофата се напълни и от маркуча вече не течеше нищо. Бяха изпразнили резервоара на колата. В кофата имаше около четири литра и нещо бензин, но стигаше за тестване на двигателя. Нямаше представа откъде ще намерят достатъчно гориво, за да прелетят над Северно море.

Харалд отнесе кофата до Стършела. Отвори експлоатационния панел и свали капачката на резервоара. Тя имаше кукичка за закрепване към гърлото на тръбата. Карен държеше фунията, а Харалд започна да излива бензина в резервоара.

— Не знам откъде ще вземем още гориво — каза Карен. — Със сигурност не можем да купим.

— Колко ще ни трябва?

— Резервоарът побира сто и тридесет литра. Но има още един проблем. Стършелът може да прелети с едно зареждане хиляда километра — при идеални условия.

— Горе-долу разстоянието до Англия.

— Ако условията не са идеални — например ако има насрещен вятър, което не е невероятно…

— Ще паднем в морето.

— Точно така.

— Ще мислим за това по-късно — каза Харалд. — Още не сме запалили двигателя.

Карен знаеше какво да прави.

— Аз ще подам гориво към карбуратора — каза тя.

Харалд включи горивната помпа.

Карен дърпаше поплавъка, докато горивото не започна да капе, после извика:

— Включи магнетите.

Харалд включи магнетите и провери дали дроселът още е леко отворен.

Карен хвана перката и я дръпна надолу. Отново се чу рязкото изщракване.

— Чу ли? — попита тя.

— Да.

— Това е импулсният стартер. Така се разбира дали работи, по щракането — тя завъртя перката отново, после трети път. Накрая я натисна много силно и отстъпи бързо назад.

Двигателят изкашля гръмовно и звукът отекна в църквата, но после пак се умълча.

Харалд извика радостно.

— Защо си толкова доволен?

— Запали! Значи не е много повреден.

— Само че не заработи.

— Ще заработи. Опитай отново.

Тя завъртя пак перката, но със същия резултат. Единствената промяна беше, че бузите й порозовяха красиво от усилието.

След третия опит Харалд изключи превключвателите.

— Сега горивото тече свободно — каза той. — Изглежда проблемът е в запалването. Трябват ни инструменти.

— Тук има комплект инструменти — Карен посегна в кабината и вдигна едната седалка. Отдолу имаше голямо хранилище. Тя извади брезентова торба с кожени каишки.

Харалд отвори торбата и взе от нея гаечен ключ с въртяща се цилиндрична глава, предназначен за достъп до ъглови пространства.

— Универсален ключ за свещи — каза той. — Капитан Де Хавиленд е свършил нещо както трябва.

В дясната част на двигателя имаше четири свещи. Харалд извади едната и я огледа. По електродите имаше масло. Карен извади от джоба на късите си панталони поръбена с дантела носна кърпичка и избърса свещта. Намери шублер в комплекта инструменти и провери отвора. После Харалд върна свещта на мястото й. Повториха процедурата с останалите три.

— От другата страна има още четири — каза Карен.

Двигателят беше само с четири цилиндъра, но двата магнета имаха свой собствен комплект свещи — вероятно от съображения за сигурност, предположи Харалд. Свещите от лявата страна се достигаха по-трудно, защото се намираха зад две охладителни пластини, които трябваше да се отстранят.

След като провериха всички свещи, Харалд свали бакелитовите капачки от прекъсвачите и провери накрайниците. Накрая свали и капачката на разпределителя от всеки магнет и го избърза отвътре с кърпичката на Карен, която се беше превърнала в мръсен парцал.

— Направихме всички обичайни неща — каза той. — Ако и сега не запали, значи имаме сериозен проблем.

Карен отново подаде гориво към двигателя и завъртя бавно перката три пъти. Харалд отвори вратата на кабината и натисна превключвателите на магнетите. Карен завъртя перката за последно и отстъпи назад.

Двигателят запали, изкашля и се поколеба. Застанал до вратата, Харалд пъхна глава в кабината и натисна лоста на дросела напред. Двигателят се съживи.

Харалд нададе радостен вик, когато перката се завъртя, но едва чу гласа си през силния шум. Ревът на двигателя отекваше в стените на църквата и беше оглушителен. Харалд видя опашката на Пайнтоп да изчезва през прозореца.

Карен се приближи към него, косата й се развяваше от вихъра, създаван от перката. Обзет от радост, Харалд я прегърна.

— Успяхме! — извика той. Тя също го прегърна, за негово огромно удоволствие, и му каза нещо. Той поклати глава, за да й покаже, че не я чува. Тя се притисна прекрасно близо и заговори до ухото му. Той усети как устните й докосват бузата му. Мислеше само за това, че сега лесно може да я целуне.

— Трябва да го спрем, преди някой да е чул! — крещеше тя.

Харалд си спомни, че това не е игра, и поправяха самолета, за да полетят на опасна тайна мисия. Пъхна глава в кабината, дръпна ръчката на дросела и изключи магнетите. Двигателят замлъкна.

Когато шумът спря, църквата трябваше да утихне, но не стана така. Отвън се чуваше някакъв странен шум. Първо Харалд си помисли, че ушите му още кънтят от рева на двигателя, но постепенно осъзна, че е нещо друго. Още не се доверяваше на слуха си, но му се стори, че чува тропот на ботуши.

Карен се втренчи в него с изумление и страх.

Обърнаха се и хукнаха към прозорците. Харалд скочи на сандъка, от който беше надничал над високите первази. Подаде ръка на Карен, тя се качи до него и се вгледаха навън.

Около тридесетина немски войници маршируваха по алеята.

Отначало Харалд реши, че идват за него, но бързо установи, че не са екипирани като за преследване. Повечето изглеждаха невъоръжени. С тях имаше тежка, теглена от четири изморени коня кола, която бе натоварена с нещо като брезентови палатки. Те подминаха манастира и продължиха по алеята.

— Какво става, по дяволите? — попита той.

— Не бива да влязат тук!

И двамата огледаха църквата. Главният вход в западния край имаше две огромни дървени врати. Сигурно оттам бяха вкарали Стършела в църквата, със свити криле. Оттам Харалд беше вкарал и мотора си. Отвътре вратите имаха огромна стара ключалка с гигантски ключ, както и дървено резе, което се поставяше на скоби.

Имаше само още един изход, малката странична врата, която водеше към манастира. Харалд обикновено влизаше през нея. Тя имаше ключалка, но той не беше намирал ключ. Нямаше резе.

— Можем да заковем малката врата, после ще влизаме и излизаме през прозорците, като Пайнтоп — каза Карен.

— Имаме чук и пирони… трябва ни парче дърво.

Трябваше лесно да намерят някаква летва в пълната с всякакви вехтории църква, но за негово разочарование не откриха нищо подходящо. Накрая той откърти една лавица от стената над тезгяха. Опря я по диагонал на вратата и я закова здраво за рамката.

— Двама мъже могат да я разбият много лесно — каза Харалд. — Но поне никой няма да влезе по случайност и да разкрие тайната ни.

— Могат да погледнат през прозорците — рече Карен. — Трябва им само нещо, на което да стъпят.

— Хайде да скрием перката — Харалд грабна покривалото, което бяха свалили от ролс-ройса, и заедно го опънаха над носа на Стършела. То беше достатъчно голямо, за да скрие и кабината.

Отстъпиха назад и Карен каза:

— Още си прилича на самолет, но с покрит нос и сгънати назад крила.

— За теб, да. Но ти вече знаеш какво е. Ако някой погледне през прозореца, ще види само вехтошарник.

— Ако случайно не е пилот.

— Тези отвън не бяха от „Луфтвафе“, нали?

— Не зная — отвърна тя. — Най-добре да ида да разбера.