Кен Фолет
Полетът на стършела (2)

Първа глава

През последния ден на май четиридесет и първа по улиците на Морлунде, град на западния бряг на Дания, се движеше странно превозно средство.

Това беше мотоциклет „Нимбус“ с кош, датско производство. Сам по себе си той беше необичайна гледка, защото нямаше бензин за никого, освен за лекарите, полицаите и, разбира се, за немските войници, окупирали страната. Но този „Нимбус“ беше модифициран. Четирицилиндровият бензинов двигател бе заменен с парен такъв, взет от старо речно корабче. Седалката на коша беше свалена, за да се отвори място за котела, пещта и комина. Този двигател не беше мощен и моторът развиваше максимална скорост от тридесет и пет километра в час, а вместо познатия рев се чуваше само тихият съсък на парата. Така бавен и зловещо тих, той бе дори някак величествен.

Караше го Харалд Олуфсен, висок осемнадесетгодишен младеж, с чиста кожа и руса, сресана назад коса. Приличаше на викинг с училищно сако. Беше спестявал цяла година, за да купи мотора, който му струваше шестстотин крони — и още на следващия ден немците наложиха ограничения на бензина.

Харалд побесня. Какво право имаха? Но беше възпитан да действа, а не да се вайка.

Отне му още една година да модифицира мотора, работеше през почивните дни и ваканциите, като едновременно с това учеше за изпитите в университета. Сега се беше върнал от училище заради Петдесетница и цяла сутрин учи физични уравнения, а следобед монтира веригата от една ръждива косачка към задното колело. Моторът вече работеше идеално и той се отправи към един бар, където се надяваше да послуша малко джаз и вероятно дори да срещне момичета.

Обичаше джаз. След физиката това беше най-интересното нещо, което му се беше случвало. Американците бяха най-добри, разбира се, но дори датските им имитатори си заслужаваха. Понякога в Морлунде можеше да се чуе хубав джаз, вероятно защото беше международно пристанище, посещавано от моряци от целия свят.

Но когато стигна до клуб „Хот“ в самия център на крайбрежния квартал, видя, че вратите му са затворени, а прозорците — закепенчени.

Това му се стори странно. Беше едва осем часът в събота вечер, а този клуб бе едно от най-популярните заведения в града. Трябваше да е препълнен.

Докато седеше и се взираше в притихналата сграда, един минувач спря и се вгледа в мотоциклета му.

— Що за машинария е това?

— „Нимбус“ с парен двигател. А вие знаете ли нещо за този клуб?

— Да, притежавам го. С какво гориво върви моторът?

— С всичко, което гори. Аз използвам торф — той посочи една черна купчина в коша.

— Торф? — засмя се мъжът.

— Защо вратите са затворени?

— Нацистите ме затвориха.

Харалд беше смаян.

— Защо?

— Защото наемам черни музиканти.

Харалд никога не беше виждал чернокож музикант от плът и кръв, но благодарение на плочите знаеше, че те са най-добри.

— Нацистите са невежи свине — разпали се той. Вечерта му беше напълно провалена.

Собственикът на клуба огледа улицата, за да се увери, че никой не ги чува. Окупаторите управляваха Дания с лека ръка и все пак се намираха хора, които открито обиждаха нацистите. Така или иначе наблизо не се мяркаше никой. Мъжът отново насочи вниманието си към мотоциклета.

— Работи ли?

— Разбира се, че работи.

— Кой ти го приспособи?

— Аз си го приспособих.

Изумлението на мъжа се превърна във възхищение.

— Много хитро.

— Благодаря — Харалд отвори клапата, която пропускаше пара в двигателя. — Съжалявам за клуба ви.

— Надявам се да ми разрешат да отворя отново след няколко седмици. Но ще трябва да обещая, че ще наемам само бели музиканти.

— Джаз без негри? — Харалд поклати глава с отвращение. — Все едно да забраниш френските готвачи в ресторантите. — Той вдигна крак от спирачката и моторът бавно пое напред.

Мислеше да иде до центъра на града, за да види дали няма някой познат в кафенетата и баровете на площада, но бе така разочарован заради джаз клуба, та реши, че ще е депресиращо да се мотае там. Зави към пристанището.

Баща му беше пастор в църквата на Санде^[1], малък остров на три километра от брега. Фериботчето, което превозваше хората до там, беше на пристана и Харалд пое право към него. На палубата беше претъпкано с негови познати: весела групичка рибари, които бяха ходили на футболен мач и след това бяха обърнали по няколко чашки; две заможни жени с шапки, ръкавици, двуколка, теглена от пони, и цяла купчина покупки; петчленно семейство, което беше посетило роднини в града. Харалд видя и добре облечени мъж и жена, които не познаваше. Вероятно щяха да вечерят на острова, където имаше изискан ресторант. Мотоциклетът му привлече вниманието на всички и се наложи да обяснява отново как работи парният двигател.

В последната минута на ферибота се качи и форд германско производство. Харалд познаваше тази кола: тя принадлежеше на Аксел Флеминг, собственика на хотела. Семейство Флеминг се държаха враждебно със семейството на Харалд. Алекс Флеминг се мислеше за естествения лидер на общността на острова, роля, която пастор Олуфсен също смяташе за своя, и съперничеството между двамата патриарси се отразяваше на близките им. Харалд се зачуди как ли се е сдобил Флеминг с бензин за колата. Предположи, че за богатите всичко е възможно.

Морето беше развълнувано и на западния хоризонт се събираха тъмни облаци. Наближаваше буря, но рибарите твърдяха, че ще успеят да се приберат у дома, преди да е връхлетяла. Харалд извади вестника, който беше взел в града. Той се казваше „Реалност“, отпечатваше се нелегално и се разпространяваше безплатно. Датската полиция не беше опитвала да го спре, а немците се отнасяха към него с презрение и пренебрежение. В Копенхаген хората го четяха открито във влаковете и трамваите. Тук бяха по-дискретни, затова Харалд го сгъна така, че да скрие заглавката, докато четеше репортаж за недостига на масло. Дания произвеждаше милиони килограми масло всяка година, но почти всичко се изнасяше за Германия и датчаните трудно се снабдяваха с него. Това беше история, която никога не би се появила в цензурираната официална преса.

Познатият силует на острова се приближаваше. Той беше дълъг около деветнадесет километра и около два километра широк, а в двата му края имаше по едно село. В по-старото от тях, в южния край на острова, бяха къщите на рибарите, църквата и домът на енорийския свещеник. Пак в южния край беше и училището по мореплаване, отдавна затворено и превърнато от немците във военна база. Хотелът и по-големите къщи се намираха в северния край. В средата островът бе покрит предимно с пясъчни дюни и шубраци, като тук-там стърчеше по някое дърво, но нямаше нито един хълм. Дългата шестнадесет километра крайбрежна ивица обаче беше великолепна.

Харалд усети първите капки дъжд, точно когато фериботът наближаваше пристана в северния край на острова. Един файтон на хотела чакаше добре облечената двойка. Рибарите бяха посрещнати от съпругата на един от тях, която беше дошла с конска кола. Харалд реши да прекоси острова и да стигне до дома по брега, който беше покрит с втвърден пясък — и дори се използваше като писта за състезания с автомобили.

На половината път между пристанището и хотела па̀рата му свърши.

Използваше горивния резервоар като воден резервоар и сега установи, че не е достатъчно голям. Трябваше да намери един бидон от двадесет литра и да го монтира в коша. Междувременно обаче имаше нужда от още вода, за да се прибере у дома.

Наблизо се виждаше само една къща и за нещастие тя беше на Алекс Флеминг. Въпреки съперничеството си семействата Олуфсен и Флеминг все пак си говореха: всички от семейство Флеминг идваха на църква в неделя и сядаха заедно отпред. Всъщност Аксел беше църковен настоятел. И все пак Харалд не беше възхитен от идеята да поиска помощ от тях. Помисли си дали да не измине пеша четиристотин метра до следващата къща, но реши, че е глупаво. Въздъхна и пое по дългата алея.

Вместо да почука на предната врата, той заобиколи къщата към конюшните. Зарадва се, когато видя, че един слуга прибира форда в гаража.

— Здравей, Гунар — извика Харалд. — Ще ми дадеш ли малко вода?

Човекът беше дружелюбен.

— Налей си. Чешмата е в двора.

Харалд откри кофа до чешмата и я напълни. Върна се на пътя и изля водата в резервоара. Реши, че е успял да избегне среща с член на семейство Флеминг, но когато се върна с кофата, завари в двора Петер Флеминг.

Той беше тридесетгодишен, висок, надут и издокаран с костюм от туид. Син на Аксел. Преди свадата между семействата беше най-добрият приятел на брата на Харалд, Арне, и като юноши си бяха спечелили славата на донжуани. Арне прелъстяваше момичетата с дяволития си чар, а Петер — с хладната си изисканост. Сега той живееше в Копенхаген, но вероятно се беше прибрал у дома за празника.

Петер четеше „Реалност“. Вдигна поглед от вестника към Харалд и попита:

— Какво правиш тук?

— Здравей, Петер. Дойдох за малко вода.

— Предполагам, че този парцал е твой?

Харалд докосна джоба си и с ужас установи, че вестникът е изпаднал от него, когато се е навеждал за кофата.

Петер видя това движение и разбра значението му.

— Явно е твой. Наясно ли си, че може да влезеш в затвора заради този вестник?

Това не беше напразна заплаха: Петер беше детектив в полицията.

— Всички в големия град го четат — отвърна Харалд. Опитваше се да говори дръзко, но все пак усещаше страх. Петер беше достатъчно гаден, за да го арестува.

— Това не ти е Копенхаген — рече Петер мрачно.

Харалд разбираше, че Петер би се насладил на възможността да унижи един Олуфсен и все пак се колебаеше. Харалд знаеше защо.

— Ще изглеждаш като глупак, ако арестуваш един ученик от Санде за нещо, което половината население върши съвсем открито. Особено когато всички научат за враждата ви с баща ми.

Петер очевидно се разкъсваше между желанието да го унижи и страха, че може да стане за посмешище.

— Никой не е по-голям от закона — рече той.

— Чий закон — нашия или на немците?

— Законът си е закон.

Харалд набра увереност. Петер нямаше да започне спор, ако възнамеряваше да го арестува.

— Казваш го, само защото баща ти прави много пари, като забавлява нацистите в хотела си.

Това попадна в целта. Хотелът беше популярен сред немските офицери, чиито джобове бяха по-пълни от тези на датчаните. Петер се зачерви от гняв.

— А баща ти държи провокаторски проповеди — сопна се той.

Вярно беше — пасторът проповядваше срещу надпетите, неговата теза беше ясна: „Исус е бил евреин“.

— Осъзнава ли колко проблеми ще създаде, ако разбуни хората? — продължи Петер.

— Сигурен съм, че осъзнава. Самият основател на християнството е създавал подобни проблеми.

— Не ми говори за религия. Аз съм длъжен да поддържам реда тук, на земята.

— Какъв ти ред! Та те ни нападнаха! — цялото му раздразнение заради провалената вечер изригна сега. — С какво право надпетите ще ни казват какво да вършим? Трябва да изритаме цялата им пасмина от страната си!

— Не трябва да мразиш немците, те са наши приятели — рече Петер така почтително и праведно, че вбеси още повече Харалд.

— Не мразя немците, глупак такъв, имам братовчеди немци — сестрата на пастора се беше омъжила щастливо за млад зъболекар от Хамбург, който през двадесетте идваше в Санде за празниците. Дъщеря им Моника беше първото момиче, което Харалд целуна. — Те страдат от нацистите дори повече от нас — добави той. Чичо му Йоахим беше евреин и макар че беше приел християнството и бе уважаван в енорията си, нацистите го арестуваха по подозрение, че крие злато, и го изпратиха в специален затвор, наречен концентрационен лагер, в малкия баварски град Дахау.

— Хората сами си създават проблеми — отвърна мъдро Петер. — Баща ти не биваше да позволява на сестра си да се жени за евреин. — Той хвърли вестника на земята и се отдалечи.

В първия миг Харалд беше твърде объркан, за да отговори. Наведе се, взе вестника и извика след Петер:

— Ти самият вече говориш като нацист.

Петер не му обърна внимание, влезе в кухнята на къщата и затръшна вратата.

Харалд почувства, че е изгубил спора, което беше вбесяващо, защото казаното от Петер бе отвратително.

Заваля силно, докато стигне пак до пътя. Щом се качи на мотора си, установи, че огънят в котела е изгаснал.

Опита да го разпали. Намачка „Реалност“, в джоба си имаше качествен кибрит, но не беше взел духалото, с което запали огъня на тръгване. След двадесет вбесяващи минути, които прекара наведен над пещта под силния дъжд, той се отказа. Трябваше да върви до дома.

Вдигна яката на сакото си.

Бута мотора осемстотин метра нагоре до хотела, остави го на малкия паркинг и пое по брега. По това време на годината, три седмици преди лятното слънцестоене, в Скандинавия се мръкваше съвсем чак в единадесет; но тази вечер облаците затулваха небето, а проливният дъжд още повече намаляваше видимостта. Харалд вървеше по ръба на дюните, като пробираше пътя си слепешком под рева на морето. Не след дълго дрехите му бяха така подгизнали, все едно не беше вървял, а плувал към дома.

Той беше силен младеж, здрав като хрътка, но след два часа се измори, простина и беше съвсем окаян, когато стигна до оградата на новата немска база и установи, че трябва да измине три километра, за да я заобиколи, след като къщата му бе едва на няколкостотин метра оттам.

Ако беше отлив, щеше да продължи по брега, защото макар и той да влизаше в района на базата, в това време пазачите нямаше да го забележат. Но сега беше прилив и водата стигаше до самата ограда. Мина му през ум да преплува последния участък от пътя си, но веднага отхвърли тази идея. Като всички в рибарското селце, Харалд хранеше боязън към морето и знаеше, че е много опасно да плува нощем в такова време, особено така изтощен.

Но пък можеше да прескочи оградата.

Дъждът отслабна, а полумесецът надничаше на пресекулки между препускащите облаци и хвърляше колебливо сияние над подгизналата земя. Харалд видя, че телената ограда е висока поне шест стъпки и на върха има двойни намотки бодлива тел, които изглеждаха зловещо, но не бяха голямо препятствие пред един решителен човек в добра форма. На петдесет метра навътре в сушата оградата минаваше през горичка от кекави дървета и храсти, които я скриваха от поглед. Точно там щеше да я прескочи.

Знаеше какво има зад нея. Предното лято беше работил по строежа. Тогава не знаеше, че строят военна база. Фирмата от Копенхаген бе казала на всички, че изграждат нова станция на бреговата охрана. Трудно щяха да намерят работници, ако им бяха казали истината — Харалд например не би работил доброволно за нацистите. А след това, когато построиха сградите и оградата беше вдигната, всички датчани бяха отпратени и доведоха немци, за да инсталират оборудването. Но Харалд познаваше разположението на базата. Старото училище по мореплаване беше обновено и до него бяха издигнати две нови сгради. Всички постройки бяха далеч от брега, така че той можеше да прекоси базата, без да ги доближава. Освен това в този край растяха ниски храсталаци, които щяха да го скрият. Трябваше само да е нащрек за патрулиращи пазачи.

Стигна до горичката, изкачи оградата, прехвърли се предпазливо над бодливата тел и после се приземи леко от другата страна върху мократа дюна. Огледа се и се втренчи в сумрака, различаваше смътно единствено дървета. Сградите не се виждаха оттук, но той чуваше музика и смях в далечината. Беше събота вечер: вероятно войниците пийваха бира, докато офицерите вечеряха в хотела на Алекс Флеминг.

Той тръгна през базата, движеше се колкото бързо смееше на променливата лунна светлина, придържаше се към храстите и се ориентираше по шума на вълните вдясно и слабата музика вляво. Подмина висока постройка и я разпозна в сумрака — това беше наблюдателна кула. Тя можеше да освети целия район при извънредна ситуация, но иначе базата тънеше в мрак.

Внезапен шум вляво го стресна и той приклекна с разтуптяно сърце. Озърна се към сградите. Една врата беше отворена и от нея струеше светлина. Някакъв войник излезе оттам и хукна през двора; в друга сграда също се отвори врата и войникът влезе през нея.

Сърцето на Харалд нормализира ритъма си.

Той прекоси малка горичка с иглолистни дървета и се спусна в една падинка. Щом стигна дъното й, видя, че в тъмното пред него се издига сграда. Не я виждаше ясно, но не си спомняше да има постройка тук. Приближи и видя извита бетонна стена, която стигаше до нивото на главата му. Над стената нещо се раздвижи и той чу тихо жужене, като от електрически мотор.

Сигурно постройката беше вдигната от немците, след като местните работници бяха отпратени. Зачуди се защо не я е виждал никога през оградата, после осъзна, че дърветата и падината я крият от поглед, освен може би откъм плажа — който беше забранена територия покрай базата.

Вдигна поглед и опита да различи подробности, дъждът се стичаше по лицето му и жилеше очите му. Но беше твърде любопитен, за да отмине. Лунната светлина в момента беше ярка. Харалд присви очи и пак се вгледа. Над кръглата стена видя метална или телена мрежа, като огромен матрак, широк около три метра и половина. Цялото това съоръжение се въртеше като въртележка и правеше пълен оборот за няколко секунди.

Харалд беше очарован. Точно такава машина никога не беше виждал и инженерът в него бе запленен. За какво ли служеше? Защо се въртеше? Звукът не издаваше много — той идваше от мотора, който задвижваше машинарията. Харалд беше почти сигурен, че не е оръжие, поне не от обичайния вид, защото нямаше дуло. Предположи, че вероятно е нещо като радио.

Наблизо някой се изкашля.

Харалд реагира инстинктивно. Подскочи, хвана се за ръба на стената и се издърпа отгоре. Легна за секунда на тесния ръб, като се чувстваше опасно видим, после се прехвърли от другата страна. Страхуваше се, че може да се натъкне на движещата се машина в тъмното, но беше почти сигурен, че около нея има достатъчно място, за да имат достъп инженерите от поддръжката й. След един напрегнат миг краката му докоснаха бетонен под. Тук жуженето беше по-силно и той надуши машинно масло. С езика си усещаше познатия странен вкус на статично електричество.

Кой се беше изкашлял? Вероятно преминаващ пазач. Вятърът и дъждът бяха заглушили стъпките му. За щастие те бяха заглушили и шума от изкачването му на стената. Но дали пазачът го беше видял?

Притисна се към извитата стена, дишаше тежко и чакаше да го освети лъч на мощно фенерче. Немците бяха любезни тук, в провинцията: повечето от тях не се държаха като завоеватели и като че ли дори леко се смущаваха да упражняват властта си. Вероятно щяха да го предадат на датската полиция. А Харалд не беше сигурен какво ще направят ченгетата. Ако Петер Флеминг беше в местната полиция, щеше да се погрижи той да си изпати възможно най-много; но Петер работеше в Копенхаген, и слава богу. Всъщност Харалд се страхуваше най-много от гнева на баща си, дори повече от официалното наказание. Вече чуваше саркастичния му разпит: „Прескочил си оградата? И си навлязъл в секретна военна база? През нощта? За да минеш напряко към вкъщи? Защото валяло?“

Но нищо не го освети. Той чакаше и се взираше в тъмната грамада на апарата пред себе си. Стори му се, че вижда дебели кабели в долния край на мрежата, които се виеха в мрака и изчезваха в другия край на долчинката. Сигурно това нещо изпращаше радиосигнали или ги получаваше.

Изтекоха няколко минути и той реши, че пазачът сигурно е отминал. Изкачи се пак по стената и се опита да различи нещо в дъжда. От другата страна на постройката се виждаха два по-малки тъмни силуета, които не помръдваха, затова Харалд предположи, че са част от машината. Не се мяркаха пазачи, той се прехвърли пак през стената и продължи пътя си през дюните.

В един особено мрачен миг, когато луната беше зад плътен облак, Харалд се натъкна на дървена стена. Смаян и изплашен, той изруга тихо, но след секунда осъзна, че е стигнал до стария навес за лодки, който се използваше от училището по мореплаване. Немците не го бяха ремонтирали, явно нямаха нужда от него. Харалд се ослуша внимателно и не чу нищо друго, освен собствения си пулс. Продължи напред.

Стигна до края на оградата без повече премеждия. Прескочи я и се отправи към дома.

Първо отиде в църквата. От дългата редица малки четвъртити прозорци на стената откъм морето сияеше светлина. Харалд се изненада, че има някого вътре в събота през нощта, затова влезе.

Църквата беше дълга и с нисък таван. При специални случаи можеше да побере цялото население на острова, четиристотин души, но едва-едва. Редиците пейки гледаха към дървен аналой. Нямаше олтар. Стените бяха съвсем голи, ако не се броят няколко текста от Писанието, сложени в рамки.

Датчаните не бяха догматици в религиозно отношение и повечето от тях принадлежаха към евангелисткото лутеранство. И все пак рибарите от Санде бяха покръстени преди сто години в доста по-сурово верую. През последните тридесет години бащата на Харлад поддържаше жива вярата им, като даваше личен пример за безкомпромисно пуританство, подклаждаше решимостта на паството си в седмичните си проповеди, а отстъпниците се изправяха пред праведния му синеок взор. Въпреки примера на тази яростна отдаденост, синът му не беше вярващ. Харалд ходеше на службите, когато си беше у дома, за да не обиди баща си, но в сърцето му имаше разкол. Още не беше приел религията като цяло, но знаеше, че не вярва в ползата от дребнави правила и отмъстителни наказания.

Докато надничаше през прозореца, чу музика. Брат му Арне седеше пред пианото и тихо свиреше джаз. Харалд се усмихна доволно. Арне се беше прибрал за празника. Той беше забавен и отракан, щеше да оживи дългия уикенд в дома на свещеника.

Харалд тръгна към входа на църквата и влезе вътре. Без да се огледа, Арне веднага засвири църковен химн. Харалд се ухили. Арне беше чул отварянето на вратата и бе решил, че идва баща му. Пасторът не одобряваше джаза и със сигурност не би позволил да се свири джаз в църквата му.

— Аз съм — рече Харалд.

Арне се обърна. Беше с кафявата си военна униформа. Десет години по-голям от Харалд, той служеше като летец инструктор в авиационна школа близо до Копенхаген. Немците бяха преустановили всякаква датска военна дейност и самолетите рядко излитаха от летищата, но на инструкторите беше разрешено да водят учебни полети с глайдъри.

— Зърнах те с периферното си зрение и си помислих, че е старецът — Арне огледа с обич Харалд от глава до пети. — Все повече заприличваш на него.

— Да не искаш да кажеш, че ще оплешивея?

— Вероятно.

— А ти?

— Не мисля. Аз приличам на мама.

Вярно беше. Арне имаше нейната гъста тъмна коса и лешникови очи. Харалд беше светъл, като баща им, и бе наследил пронизващите сини очи, с които пасторът сплашваше стадото си. И двамата бяха толкова високи, че до тях Арне, който беше почти метър и осемдесет, изглеждаше нисък.

— Искам да ти изсвиря нещо — каза Харалд. Арне стана от столчето и брат му се настани пред пианото. — Научих го от една плоча, която някой донесе в училище. Познаваш ли Мадс Кирке?

— Братовчед е на моя колега Паул.

— Точно така. Той откри този американски пианист, казва се Кларънс Пайн Топ Смит — Харалд се поколеба. — Какво ли прави старият сега?

— Пише утрешната си проповед.

— Добре — пианото не можеше да се чуе в къщата, която беше на петдесет метра оттам, и нямаше вероятност пасторът да прекъсне заниманията си, за да се разходи до църквата, особено в такова време. Харалд започна да свири „Пайн Топс буги-вуги“ и залата се изпълни със секси ритъма на американския юг. Той беше ентусиазиран пианист, макар майка му да твърдеше, че имал тежка ръка. Не можеше да стои мирен, докато свиреше, стана, изрита столчето, наведе се и засвири прав, сгърбен над клавишите. Така правеше повече грешки, но те като че ли нямаха значение, стига да спазваше живия ритъм. Удари последния акорд и каза на английски:

— Ето, затова става дума! — точно както Пайн Топ казваше на записа.

Арне се засмя.

— Не е зле!

— Трябва да чуеш оригинала.

— Ела отвън. Искам да запаля.

Харалд се изправи.

— На стария няма да му хареса.

— Аз съм на двадесет и осем — каза Арне. — Твърде голям съм, за да слушам баща си за всичко.

— Аз съм съгласен, а той?

— Страх ли те е от него?

— Разбира се. И мама се страхува, както и всеки друг на този остров — дори ти.

Арне се ухили.

— Е, добре де, може би мъничко.

Застанаха пред вратата на църквата, малкият портик ги пазеше от дъжда. В другия край на песъчливата земя се издигаше тъмният силует на къщата на пастора. През ромбоидния прозорец до кухненската врата струеше светлина. Арне извади цигарите си.

— Имаш ли новини от Хермия? — попита го Харалд. Арне беше сгоден за англичанка, която не беше виждал повече от година, откакто немците окупираха Дания.

Арне поклати глава.

— Опитах да й пиша. Намерих адреса на британското консулство в Гьотеборг — на датчаните беше позволено да изпращат писма до Швеция, която беше неутрална. — Адресирах писмото до нея, без да споменавам консулството. Мислех си, че е много хитро, но цензорите не са глупави. Командващият ми офицер ми върна писмото и каза, че ако опитам отново нещо подобно, ме чака военен съд.

Харалд харесваше Хермия. Някои от приятелките на Арне бяха глупави блондинки, но тя притежаваше и ум, и кураж. Беше малко плашеща при първа среща, с драматичния си тъмен външен вид и прям маниер, но го спечели, защото се държеше с него като с мъж, а не като с малко братче. И беше чувствено привлекателна по бански костюм.

— Още ли искаш да се ожениш за нея?

— Господи, да — ако е жива. Може да е загинала от някоя бомба в Лондон.

— Сигурно е трудно да си в неведение.

Арне кимна, после попита:

— Ами ти? Нещо ново?

Харалд сви рамене.

— Момичетата на моята възраст не се интересуват от ученици — каза го лековато, но беше изпълнен с обида. Беше изстрадал няколко болезнени отхвърляния.

— Предполагам, че искат да излизат с някого, който може да харчи по тях.

— Точно така. А по-малките момичета… срещнах едно на Великден, Биргит Клаусен.

— Клаусен? Корабостроителите от Морлунде?

— Да. Тя е хубава, но е само на шестнадесет и е много скучна.

— Още по-добре. Те са католици. Старецът не би одобрил.

— Зная — смръщи се Харалд. — Но той е странен човек. На Великден проповядва толерантност.

— Той е толерантен като Влад Набивача на кол — Арне хвърли фаса си. — Да вървим да поговорим със стария тиранин.

— Преди да влезем…

— Какво?

— Какво е положението в армията?

— Печално. Не можем да защитаваме страната си и през повечето време не ми позволяват да летя.

— Колко още ще продължава това?

— Кой знае? Може би завинаги. Нацистите печелят навсякъде. Никой вече не се съпротивлява, освен британците, а и те се хващат за сламки.

Харалд сниши глас, макар че нямаше кой да ги чуе.

— Сигурно някой в Копенхаген организира съпротивително движение?

Арне сви рамене.

— Дори да знам нещо такова, не бих ти казал, нали? — после, преди Харалд да зададе още някой въпрос, Арне се втурна под дъжда към светлината, струяща от кухнята.