Джули Кагава
Лек за вечност (3)

Глава 3

— Чакала — прошепнах, докато високият строен вампир вървеше към мен. Спомних си последната ни среща — тогава той беше самопровъзгласил се Принц на един потопен бандитски град, чиито жители бяха опасни и безмилостни като него самия. Беше си дал много труд да залови хората, с които пътувах, бандитите му ги бяха преследвали из страната цели три години, а щом ги откри, Чакала не се поколеба да ги пожертва един по един, за да получи каквото иска. Със Зийк успяхме да спасим оцелелите от неговата лудост, но мъката по загиналите и болката от провала още ме преследваха.

Какво правеше Чакала тук? За последно го видях как полита от прозореца на трийсетия етаж, след като много добре си го спомнях — заби дървен кол в корема ми. Не таях нежни спомени за него и бях сигурна, че и той не се радва да ме види отново.

Тогава прозрението ме удари като камък и аз се втренчих ужасено в него. Канин бе наш създател, бе Превърнал и двама ни. Кралят на бандитите беше мой „кръвен брат“, а кръвта зове кръвта. Нищо чудно, че бях усетила две привличания, а щом Чакала беше тук, значи бях следвала него, а не Канин Не Сарен. Бях избрала грешната следа.

Стиснах меча толкова силно, че дръжката се вряза в дланта ми и сигурно щях да изръмжа от безсилие, ако Чакала не стоеше само на няколко метра пред мен. Кой знае докъде беше стигнал вече Сарен! Търсех създателя си от месеци, а накрая нищо! Той още беше в ръцете на онзи психопат и можеше да се намира на другия край на света. Аз пък бях попаднала в капан в тази къща. С брат ми, който най-вероятно искаше да ме убие.

— Чаках те, сестричке — усмихна се той, щом приближи, и зъбите му просветнаха. Палтото му се развя зад него и зърнах блясък на метал. — Не бързаше много, нали? Въпреки че Принцът на Стар Вашингтон нареди на всички пазачи и слуги да се скрият в мазето, за да не ги нападнеш, в случай че си Гладна, ти пак се прокрадваше из къщата като най-обикновен крадец. Не ти ли направи впечатление, че не срещаш никого?

Сега наистина изръмжах и оголих зъби.

— Какво правиш тук, Чакал?

— Гостувам на Принца — каза той спокойно и сви рамене. — Чаках те. — Продължи да ми се хили самодоволно и заплашително. — Какво има, сестричке? Нима не ме очакваше? Да не се надяваше на някой друг?

— Всъщност да — пристъпих напред и вдигнах меча. — Но ще се погрижа за теб, преди да продължа да го търся. Да приключваме.

— Недей така — произнесе тих женски глас, някой влезе в стаята и затвори вратата. Висока изваяна жена се взираше в мен с огромните си черни очи. Пълните червени устни се открояваха на смуглото й лице, а косата й приличаше на тъмен облак. — Ако ще се биете — рече гърлено тя, — изчакайте до довечера, за да излезете навън. Не искам да се блъскате из къщата и да потрошите мебелите.

— Азура — усмихна се Чакала и махна към мен с ръка. — Това е хубавата ми малка сестричка.

— Да, разбрах — каза жената вампир, но не се усмихна. После се обърна към мен: — Моля те, остави оръжието. В дома ми ще се държиш подобаващо. Не желая да те изхвърля навън посред бял ден.

Втренчих се в тях, бях в капан. Двама вампири, единият от които Принц и вероятно Господар. Бях повече от готова да се бия с Чакала, но се съмнявах, че ще надвия и двамата. Жената беше спокойна и хладнокръвна като един друг вампир, друг Господар, и аз усещах силата зад измамно крехката й външност.

Прибрах предпазливо меча, без да изпускам Чакала от поглед. Той като че ли беше много доволен от ситуацията.

— Какво става тук?

— Азура с моя стара… позната — каза Чакала и хвърли на жената чувствен поглед. Тя отвърна единствено с повдигане на вежда. — Реших да се отбия попътно и да я навестя, но, разбира се. Щом усетих, че идваш, останах да те изчакам.

— Ако търсиш схватка, на твое разположение съм.

— Повярвай ми, сестричке, нищо не би ме направило по-щастлив. — Чакала оголи зъби в зла усмивка и аз се напрегнах, готова да издърпам отново меча. — С удоволствие ще ти откъсна главата и ще я забуча на оградата, но обещах на Азура да се държа прилично. — Той кимна към жената, която ни гледаше с хладно любопитство. — Освен това — продължи Чакала, — реших, че сигурно ще ти е интересно да научиш какво открих за Канин и Сарен.

Това ме смая. Вгледах се в него с присвити очи.

— Откъде знаеш за това?

— Стига де. — Чакала скръсти ръце на гърдите си. — Не си единствената, която търси скъпия ни създател. С Капин трябва да си поговорим, но онази откачалка Сарен затруднява нещата. Ти наистина ли дойде да търсиш тях? — Поклати глава, не стана ясно дали с възхищение, или отвращение. — А какво щеше да стане, ако се беше натъкнала на Сарен, а не на мен? Да не мислиш, че си му равна, сестричке? Та той ще те обърне с хастара навън!

— А ти какво правиш? — предизвиках го аз. — Криеш се тук и се надяваш Сарен да се отегчи и да се измори да измъчва Канин ли? Не искаш ли да го заловиш лично?

— Адски си права — обърна се Чакала и зъбите му просветнаха. — Нямам намерение да преследвам онзи психопат, ако не се налага. Мислиш, че аз съм лош, а? — изсумтя той и поклати глава. — Нищо не знаеш, преди да срещнеш откачения Сарен. Уверявам те, че няма да се справиш с него сама, дори Канин се боеше от него. Сарен ще те унищожи напълно.

Примигнах, стресната от страха в гласа му. Сигурно вече се беше натъквал на Сарен или може би Канин го бе предупредил за вампира психопат и вечната му вендета. Във всеки случай след тези думи съвсем ми се отщя да се изправям пред него и още по-отчаяно закопнях да измъкна Канин от ръцете му.

— Послушай брат си — намеси се Азура. — Прав е. Всички сме чували за Сарен и жестокостта му, много е умен въпреки лудостта си. Щом разбрах, че е в града, заповядах на хората да не напускат домовете си дори през деня и няма да спра електричеството на оградата, докато не се уверя, че си е тръгнал.

По дяволите! Дори един вампир Господар, Принцът на този град, се страхуваше от Сарен. Толкова силен ли беше, или просто непредсказуем психар, който бълва зловеща поезия и изнервя всички?

Съмнявах се в това. Сарен беше достатъчно хитър и опасен, за да залови Канин, най-силния вампир, когото познавах. Да, преследваше го от много, много години и го откри донякъде по моя вина, но все пак… Ако Канин се беше прекършил пред безумната му жестокост, какво щеше да стори Сарен с мен?

— Тогава защо си още тук? — попитах Чакала. — Каза, че ме чакаш — ето ме. Какво искаш?

— Имам предложение за теб.

Сковах се, обзета от подозрения, и той въздъхна.

— О, не ме гледай така, сестричке. Аз съм разумен. — Усмихна се зловещо. — Ти нападна моя град, подпали го, уби хората ми и унищожи онова, което планирах от десетилетия, но това не означава, че не можем да се разберем.

— Нямам какво да ти кажа! — изревах аз. — И няма как да ме задържиш тук! Тръгвам, а ако искаш да се биеш, дадено — щом слънцето залезе.

— Колко жалко отвърна Чакала, но когато се обърнах към вратата, не ми се стори смутен. — Защото знам какво търси Сарен.

Спрях на няколко крачки от коридора. Усещах самодоволната му усмивка и когато бавно се извърнах, изпитах омраза към себе си.

— За какво говориш?

— Както вече казах, Сарен дойде в Стар Вашингтон, за да търси нещо. Появил се е няколко дни преди да пристигна, после пак е потеглил с Канин. Не го последвах, защото не съм толкова глупав и защото усещах, че идваш. Реших да те изчакам.

— Отговори на въпроса ми или ми дай някакво основание да остана. — Присвих очи. — Всъщност имаш пет секунди, преди да изляза оттук.

— О, повярвай ми, това ще искаш да го чуеш. — Бившият Крал на бандитите скръсти спокойно ръце на гърдите си. — Знаеш как са се появили Бесните, нали? Нашият скъп създател, благородният Канин, жертвал събратята си за да търси лек срещу чумата, но хората прецакали всичко и превърнали онези вампири в Бесни.

— Той ми каза.

— Добре. Тъкмо няма да ти обяснявам всичко. — Чакала се облегна на една лавица с книги. — Е, лабораторията не е била само една, имало е няколко правителствени лаборатории из цялата страна, които трескаво търсели лек за чумата. Едната е някъде тук. — Той се ухили на смаяното ми изражение. — Да, Канин веднъж спомена, че в старата столица има тайна лаборатория и когато разбрах, че Сарен е душил наоколо, се сетих какво може да търси.

— Къде е тази лаборатория?

— Нямам представа — сви рамене Чакала. — Реших да питам Азура дали знае нещо. Тя смята, че е някъде под града, сред старите тунели. Проблемът е, че сега те бъкат от Бесни и това затруднява търсенето. Тогава ми хрумна гениалната идея да те изчакам. Реших, че с общи усилия ще постигнем повече.

Сега беше мой ред да изсумтя.

— И защо трябва да ти помагам?

— Защото ако ми помогнеш да намеря лабораторията — отвърна Чакала, — аз ще ти помогна да спасиш Канин.

— Не ми трябва помощта ти…

— Напротив. — Той се отблъсна от лавицата и се вгледа напрегнато в мен. — Не познаваш Сарен и не знаеш на какво е способен. Въобразяваш си, че ще нахлуеш в леговището му, ще го убиеш и ще спасиш Канин, но не си познала. Сарен е откачено копеле и е по-стар и по-умен от всички ни. Ако искаш да го спреш, имаш нужда от помощта ми. По-късно винаги можем да си видим сметката взаимно, след като се доберем до създателя ни. Но за да видиш Канин отново, ще трябва да ми се довериш.

— Защото ти си изключително достоен за доверие, така ли?

— Стига де — каза Чакала и се усмихна окуражително. — Всичко това само защото те прободох с кол и те хвърлих през прозореца? Сигурен съм, че можем да забравим това дребно недоразумение.

— Не! — изревах и усетих, че зъбите ми изникват от венците. — Не заради това, което стори на мен. Ти отвлече и уби мои приятели, хвърли един от тях на Бесен, измъчва човек, за да получиш своето и си отговорен за смъртта му! — Спомних си окървавената арена, клетката в центъра и Бесния, който поваля пищящата си жертва. — Трябва да те убия още сега заради онова, което им причини!

— Така ли? — Чакала се взираше в мен. — Кажи ми, скъпа сестричке, ти колко народ изби? Колко от хората ми умряха, когато нахлу в града ми с приятелчетата си, а? Колко гърла разпори, колко човеци разкъса, защото не успя да контролираш Глада? Или греша? — Той килна глава с престорено объркване. — Може пък да си първата от нашия вид, която не се нуждае от човешка кръв, за да оцелее. Ако е така, моля, ще ти се извиня и ще си тръгна. — Чакала ме погледна с извити в очакване вежди. Стиснах юмруци и се втренчих в него, а той кимна. — Кого се опитваш да заблудиш? Хората са храна. Знаеш го не по-зле от мен, затова не очаквай да чезна от вина, че съм убил приятелите ти, не и когато вониш на кръв и смърт. Ти си не по-малко чудовище от мен.

Изръмжах, изкушавах се да скоча и да отсека подигравателно ухилената му глава. Бащата на Зийк, Джебедая Крос, заслужаваше тази разплата. Заслужаваха я и Дарън, Рут и останалите, които изгубихме заради Краля на бандитите. Тогава към нас се приближи Азура. Усещах, че е готова да скочи, ако се наложи.

— Нека работим заедно, сестричке — продължи Чакала с тих умоляващ глас. — Не искам много, само помощта ти, за да намеря лабораторията. После ще спасим стареца, но първо трябва да я открия.

— Може да отнеме време — възразих аз. — Каквото нямаме, нито ние, нито Канин. Първо него трябва да спасим…

— Канин вече е мъртъв — сопна се Чакала. — Или почти мъртъв. Сарен го е вкарал в хибернация. А ние рядко излизаме от нея. Канин няма да се събуди скоро и ако Сарен искаше да го унищожи напълно, вече щеше да го е сторил.

— Защо толкова искаш да откриеш лабораторията?

Чакала ме изгледа с изумление.

— Сериозно ли питаш? — въздъхна той и поклати глава. — Ами че какво търся аз толкова време? Какво е толкова важно за мен, че да гоня из цялата страна един стар проповедник и малкото му паство? Какво ме доведе тук и защо искам помощ от теб, когато имам цяла армия слуги, готови да изпълняват заповедите ми? Помисли, сестричке. Не е толкова трудно.

Не беше нужно да мисля.

— Лекарството! — прошепнах.

Чакала се изхили и кимна.

— Да. Лекарството, краят на Беса. В момента то е малко по-важно от Канин. — Озъбих се, а той вдигна ръка. — И аз искам да намерим стареца. Както ти казах, трябва да поговоря с него. Ще ми е нужна помощта ти, за да го спася от Сарен. Е… ще ми помогнеш ли? Аз ще помогна на теб. — Той оголи зъби в свирепа усмивка. — След това, щом свършим работата, ще имаш възможност да се опиташ да ме убиеш, а пък аз ще забия втори кол в корема ти и ще те хвърля на Бесните. Какво ще кажеш?

— Чакал — обади се Азура. — Ако искаш помощта на това момиче, по-добре спри да я дразниш. Тя не е някой от твоите тъпаци, когото можеш да стреснеш със заплахи. Ако се наложи да я убия заради отвратителното ти отношение, ще ти бъда много сърдита. Е… — Тя извърна тъмния си напрегнат поглед към мен. — Слънцето изгря, а аз съм изморена. Ако искате да продължите словесните битки, ще ви помоля да изчакате до вечерта. Засега домът ми е на ваше разположение.

— Ами… — Колебаех се, не знаех как да разбирам щедростта й и дали да й вярвам, но тя беше права — слънцето грееше, трябваше да рискувам и да остана тук. — Благодаря.

Азура бавно примигна.

— Бих ти предложила апартамента за гости срещу този на Чакала, но се страхувам, че ще се превърне във военна зона. Затова ще накарам Уилям да ти покаже един от по-скромните. Ще продължим разговора довечера. И, момиче… — Тъмните й очи се присвиха и станаха заплашителни. — Надушвам кръв по теб. Не яж хората ми, иначе ще забравя за гостоприемството и ще ти сваля главата от раменцата, разбра ли?

Потиснах усмивката си. С вампирите Господари и особено с Принцовете човек трябва да бъде дипломатичен. Вече бях установила, че не приемат добре сарказма.

— Добре — отвърнах простичко. — Разбрах.

Явно доволна, Азура се обърна към вратата и вдигна ръка. След секунда един мъж с черно-бяла униформа пристъпи прага, поклони ми се и официално изрече:

— Ще ви покажа стаята. Моля, последвайте ме.

Хвърлих последен поглед на Чакала и тръгнах след мъжа. Прекосихме безброй дълги коридори и няколко стълбища и главата ми се замая. Бях сигурна, че ще открия тук Сарен и създателя си, а Чакала бе осуетил всичките ми планове. Не знаех какво да правя.

Уилям ме преведе през цялата къща, докато накрая стигнахме до дълъг коридор с много врати. После ми посочи стаята, поклони се бързо и си тръгна. Отворих предпазливо вратата и видях малка, но богато обзаведена стая. Леглото, тоалетката, нощното шкафче и масата бяха стари, но много запазени, полирани до блясък и леко ухаещи на лак. На нощното шкафче имаше гарафа и чаша и щом усетих аромата на топла кръв, Гладът ми се разбуди. Изобщо не вярвах на Чакала, но нямаше да навреди да се възползвам от гостоприемството на Принца, особено след като бе поднесено в чаша, а не във вените на жив човек.

Пресуших каната и усетих как кръвта се спуска в празния ми стомах и потушава острата болка. Гладът утихна и на негово място дойде сънят, който размътваше ума ми и ме влечеше надолу. След като заключих вратата, издърпах масивната тоалетка от мястото й до стената и я опрях на касата. Може и да бях параноична, но нямаше да спя в странна къща с двама вампири, единият от тях — Чакала, без да взема мерки.

Доволна, че ако някой разбие вратата, поне ще мога да разчитам на предупреждение, аз се свих върху хладните червени завивки, както си бях с палтото и ботушите и се замислих върху думите на Чакала, преди да потъна в мрак.

 

 

На следващата вечер се събудих с меч в ръка — бях го измъкнала от ножницата, преди сънят да ме обори напълно. Когато се надигнах, непознатите стени и мебели се втренчиха в мен и ми трябвате секунда да си спомня къде се намирам. Един поглед към вратата ми разкри, че още е заключена, барикадирана и непокътната. Каната стоеше празна в края на масата. Явно никой не бе влизал, или поне никой от прислугата.

Пъхнах меча в ножницата, отново си спомних разговора от предишния ден и се смръщих. Чакала, моят безмилостен кръвен брат убиец, беше тук. Трябваше да се махна, а най-добре беше да го убия. За целта разполагахме с ясно нощно небе и гола морава. При последната ни схватка той победи и едва не ме уби, но сега бях по-силна. Стигнеше ли се до бой, щях да му видя сметката.

Все пак, ако казваше истината и лекарството за Беса беше някъде под краката ни, трябваше да го намерим на всяка цена. Колкото и да ми бе неприятно да го призная, Чакала беше прав. Нямаше да помогна на Канин, като търча на сляпо след него; имах нужда от план, за да се изправя пред Сарен и помощта на един силен вампир не беше за пренебрегване.

От мисълта да работя с Чакала обаче кръвта ми кипваше. Не бях забравила какво причини на групата ни. Той беше жесток и зъл. За него хората бяха единствено храна или средство да си постигне целта. Убиваше, без да се замисли и бе погубил мои познати, хора, които смятах за приятели.

Зийк не би се замислил дали да го убие.

Още се опитвах да реша какво да правя, когато един слуга почука плахо на вратата и ми съобщи, че Господарката Азура и Господарят Чакал ме чакат в дневната и ако обичам, да го последвам. След като избутах тоалетката на мястото й, аз тръгнах след добре облечения мъж по множеството коридори, а после — нагоре по стълбите, докато най-сетне той спря пред една врата и ми направи знак да вляза.

Азура и Чакала бяха там, разбира се. Тя седеше на едно канапе, кръстосала дългите си крака, с пълна с кръв винена чаша в ръка. Чакала се облягаше на камината, въпреки че огънят в нея пламтеше и озаряваше чертите му със зловещо червено сияние. Нямах представа как стои толкова близо до пламъците, аз никога не бих рискувала така. Той обаче ми се ухили самодоволно и предизвикателно и разбрах, че си играе с мен. Добре знаеше как се отразява огънят на един вампир и искаше да ми покаже, че не се страхува.

— О, Нейно Величество най-сетне ни удостои с присъствието си. — Чакала вдигна чаша в подигравателен поздрав и я изпразни на една глътка. Азура го изгледа с презрение и отпи от своята. — Е, сестричке, готова ли си да започнем?

— Още не съм решила дали да приема помощта ти — отвърнах аз и той припряно въздъхна. — Защо се изненадваш, как да се съглася да работя с онзи, който изби приятелите ми и вероятно ще забие нож в гърба ми още щом се обърна?

— Не го приемай като помощ за мен — рече той благоразумно и не направи опит да оспори обвиненията ми. — Така помагаш на Канин. На твое място бих се възползвал от всяка възможност, ако смятам да се изправя пред Сарен.

Обърнах се към Азура.

— А ти какво мислиш?

— Аз ли? — Тя вдигна тънката си вежда. — Изобщо не ми пука. Тук съм, за да се уверя, че няма да обърнете дома ми с главата надолу.

— Стига, сестричке — обади се пак Чакала. — Да не повтаряме всичко от вчера. Знаеш, че това е най-добрият начин да помогнеш на Канин. Признай си, че и ти си любопитна като мен.

Изгледах го кръвнишки.

— Да кажем, че се съглася… засега. — Усмивката му се разшири, но аз не обърнах внимание на това. — Твърдиш, че и Сарен търси лабораторията. Според теб къде може да е тя?

Азура се наведе напред и остави чашата на ниската масичка пред канапето.

— Накарах хората си да намерят някакви стари карти на града и на метрото — рече тя, постави на масата голям лист хартия и го приглади. — Не могат да ни покажат къде се намира свръхсекретната правителствена лаборатория, но имам някои предположения.

Чакала остана на мястото си, а аз прекосих стаята и се вгледах в картата. Никога не бях виждала такова нещо и нямах представа как се разчита — представляваше плетеница от линии и знаци, които се сливаха в истински хаос. Азура обаче посочи една случайна линия с лакирания си в червено нокът и я проследи по картата.

— Бесните — започна тя с гърлен глас — през деня слизат в тунелите за метрото. Нощем излизат да ловуват, но обикновено се връщат долу призори. С изключение на онези, които не искат да се отдалечават от моята ограда. Никой в този град не смее да влезе в тунелите по каквато и да е причина, когато и да било. Не се знае колко са Бесните там, но вероятно са хиляди. А това — добави тя и огради с пръст едно място на картата — според нас е главното им гнездо. — Отдръпна ръка и ме погледна. — Там трябва да търсите лабораторията.

— Защо?

— Ако е тръгнал от нея, вирусът се е разпространил бързо. Стотици, вероятно хиляди хора са били заразени именно в този район, затова броят на бесните там е бил най-голям и болестта се е разпространила нататък.

— Чакай малко — смръщих вежди аз, защото си спомних думите на Канин. — Мислех, че лабораторията в Ню Ковингтън е отговорна за създаването на Бесните — оттам избягали и така вирусът се разпространил.

— Канин ли ти го каза? — изсумтя Чакала. — Това е част от историята, но не цялата. — Той се отблъсна от стената, приближи се до една странична масичка, взе гарафа, пълна до половината с кръв, и си наля. След това се настани удобно в едно кресло, отпи голяма глътка и ми се усмихна.

— Разполагай се, сестричке. Нека ти разкажа какво точно се е случило, за да оцениш напълно ролята на нашия създател в тази свръхшибана ситуация.

Той пак отпи лениво — чакаше да се настаня и аз седнах като на тръни в отсрещното кресло.

— Нали знаеш, че Канин заловил вампири и ги предал на учените да експериментират с тях — започна Чакала, доволен, че има публика.

Спомних си за речта му на арената, пред армията от бандити, които скандираха името му… точно преди да хвърли Дарън на Бесния за забавление. Още чувах как пищеше той, докато онова изчадие го разкъсваше. Гневът ми припламна, едва се сдържах да не изръмжа и опитах да се концентрирам върху думите на Краля на бандитите.

— Всичко е било за каузата — да се намери лек за Червените дробове — продължи Чакала, който явно не беше забелязал внезапния ми гняв. — Или поне това е било оправданието на Канин, докато е предавал своите. Преследвал жертвите си, пробождал ги, за да изпаднат в хибернация, и после ги доставял в лабораториите, където учените им причинявали онези прекрасни неща, които учените по принцип причиняват на злочестите си опитни мишки.

Размърдах се неловко на мястото си. Не исках да мисля за Канин по този начин, макар да знаех историята. Или поне си мислех, че я знам.

— Работата е там — продължи Чакала и качи обутите си в ботуши крака на полираната масичка, без да обръща внимание на възмутения поглед на Азура, — че не само в лабораторията в Ню Ковингтън са търсели лек. Да, там разполагали с вампирски пациенти, но споделяли изследванията си и с други лаборатории. Тогава във Вашингтон станало нещо и там пламнало огромно огнище на болестта. Стотици хора се Превърнали само за часове. Наясно сме, че лабораторията в Ню Ковингтън е изгорена до основи и всички документи били отнесени или унищожени, но не знаем нищо за лабораторията под този град. Дали е още непокътната? Разполага ли с изследванията отпреди десетки години? Какво е останало? Лекарство, може би? Да се надяваме. Ами изследването на заразата и вируса и как се е появил Бесът? — Чакала присви златистите си очи и аз настръхнах от погледа му. — Ако се е запазила поне част от тези изследвания, кой не би искал да се добере до тях? Сарен е много умен и съвършено луд, че и нестабилен, на всичкото отгоре. Помисли си само какви гадости може да сътвори, ако се добере до подобна информация.

Потреперих и усетих как и последните ми възражения изчезват. Ако Сарен планираше нещо подобно, трябваше да бъде спрян. Ако съществуваше лек за Беса, трябваше да го намерим. За добро или зло, изглежда щях да действам заедно с кръвния си брат. Поне засега. Отчаяно се надявах това да е правилният избор и Канин да издържи, докато стигнем до него.

— Знаех си, че ще ме разбереш — усмихна се Чакала и стана, а коженото му палто се надипли зад него. — Е, щом вече сме на една вълна, да започваме ли купона?