Джули Кагава
Лек за вечност (22)

Глава 22

— Алисън! — прогърмя гласът на Канин точно преди да натисна бутона на асансьора. Много рядко повишаваше тон пред мен, но когато го направеше, заковавах на място. Обърнах се и видях, че приближава, лицето му беше безизразно.

— Не може да хукнеш сама — каза тихо той и застана до мен пред асансьора. — Ако изчакаш, с Чакала ще дойдем с теб.

— Да изчакам? — изръмжах, като се втренчих в цифрите, които просветваха над металните врати, сякаш за да ги подтикна да побързат. — Няма време да чакаме! Трябва да ги намерим веднага!

Асансьорът иззвъня и аз тръгнах напред, но Канин ме хвана за раменете и ме разтърси:

— Чуй ме. Трябва да ме изслушаш. Йезекил е при Сарен от часове. Сам. Той знае къде е Едем. Знае, че учените работят по лекарство, а Сарен иска тази информация. Алисън… — Канин стисна раменете ми. — Трябва да се подготвиш за най-лошото. Не позволявай това да те съсипе.

Разтърсих яростно глава.

— Не. Не, Зийк е там. И ще бъде добре.

— Говорим за Сарен — напомни ми Канин е изненадващо нежен глас. — Видя какво ми причини, видя на какво е способен. Твоят човек е силен, но… е само човек. А Сарен е най-добрият в мъченията. — Гласът му омекна още повече. — Такъв е нашият свят. Алисън. Той е изпълнен с болка, кръв и смърт и точно затова исках да се държиш настрани. Да не се привързваш. — Пусна ме и се изправи, но тъмните му очи не се откъсваха от мен. — Каквото и да намерим там — добави той тихо, — каквото и да видиш или чуеш, трябва да си готова, защото ще бъде по-лошо, отколкото можеш да си представиш. Разбираш ли?

— Да — изсъсках аз и в очите ми запариха сълзи. Защото Канин беше прав, както винаги. Беше прав за Сарен, беше прав и за най-важното правило на вампирите, но вече бе твърде късно. Бях се привързала. И не знаех какво ще правя, ако Зийк умре.

— Е — прошепна Чакала, който се присъедини към нас. — Безсмислено е да натяквам: „Нали ти казах?“ Трябваше да откъсна главата на кльощавото копеле, когато имах възможност. Значи се връщаме в Покрайнините, така ли? — Той изстена и ме изгледа почти жално. — Добре. Да вървим да видим останало ли е нещо за спасяване.

Около болницата беше спокойно, когато тръгнахме през полето — нямаше нито кървящи, нито тълпи заразени хора. Нищо. Сняг се сипеше и снежинките покриваха бързо следите по земята — нашите и на Сарен. Нямаше кръв, нямаше и следи от борба на входа към болницата и в порутеното фоайе. Не знаех дали това е добър знак, но още хранех надежди.

Когато отворихме вратата към последната стая, всичко се промени.

Миризмата на кръвта на Зийк беше навсякъде, удари ме в лицето още щом вратата се отвори. Стомахът ми се преобърна и краката ми се подкосиха, но се насилих да вляза и се огледах с ужас. Къде беше той? Дали Сарен го беше заключил в някоя килия? Дали беше увесил тялото му на кука? Къде…?

И тогава видях.

Масата, на която ме беше вързал предната нощ, леглото с каишите и дебелите кожени окови, се намираха в центъра на стаята, под светлините на един прожектор. Беше покрито с кръв, също като инструментите на количката до него, а подът наоколо червенееше. Нямаше тяло. Каишите висяха и на леглото имаше само странен плосък правоъгълник. Нещо просветваше на светлината — малко, лъскаво и смътно познато.

Тръгнах изтръпнала към леглото и се вгледах в него. Това беше от онези странни преносими компютри от времето преди чумата, но не той привлече вниманието ми, а онова, което лежеше върху него.

Сребърното кръстче на Зийк, покрито с кръв.

Взех го замаяна, без да осъзнавам напълно какво означава. Беше негово, миришеше на него, напомняше ми за него. Висеше на шията му, когато го видях за последно. Тогава Зийк беше жив и здрав, усмихваше се и ме целуваше.

Ръката ми се раздвижи сама и вдигна капака на компютъра. Чу се тихо изщракване и слаб звук.

— Здрасти, птиченце — понесе се глухият призрачен глас на Сарен от малкото говорителче под екрана. — Камерата се е повредила, затова ще трябва да се задоволим само със звук. Жалко. Наистина исках да ти покажа какво ще направя, но може би една песен струва повече от хиляди картини, нали? Покажи й какво имам предвид, Йезекил. Попей ни.

От компютъра се разнесе ужасен сковаващ писък, който ме накара да стисна кръстчето толкова силно, че то се заби в дланта ми. Едва не затворих компютъра, но си наложих да не помръдвам и слушах агонията на Зийк, докато писъкът най-сетне затихна и последва измъчено дишане.

— Трябва да си много горда, пиленце — продължи Сарен от компютъра, жестоко и бездушно. — Той се държи забележително добре. По-добре, отколкото очаквах от човек, но подозирам, че стигна предела си. Ще ми се да си тук в последните му мигове, за да осъзнаеш колко много губиш. Така е честно — все пак ми отсече ръката. Един мъж може да е много привързан към ръката си. Е, да продължаваме, а? — Чу се слаб метален звън, сякаш Сарен взимаше нещо. — Йезекил — пропя той, гласът му звучеше по-далечен, явно заобикаляше леглото. — Вече те попитах, но сега сигурно ще си по-склонен да разговаряш с мен, нали? Как оцеля след вируса? Къде намери лекарство?

— Не… знам.

Прехапах устна толкова силно, че усетих вкуса на кръв. Зийк говореше задавено, през стиснати зъби. Миризмата му ме обграждаше и се процеждаше в ума ми, виждах го вързан за леглото, с блеснали от болка очи, докато Сарен се навежда над него с нещо, което просветва под прожектора.

— Не знаеш? — повтори Сарен със саркастична изненада. — Чакала ме остави с впечатлението, че си на прага на смъртта. Сигурен ли си, че не си спомняш?

Чакала изруга зад мен, но преди да осъзная какво значи това, още един писък се понесе от машината. Сковах се и кръвта ми се превърна в лед. Зачаках да спре — не спираше. Няколко дълги минути не секваше, понякога утихваше до задавени стенания, после отново се издигаше до пронизителните висоти на агонията. Усетих смътно, че Канин стои до мен със затворени очи, сякаш си спомняше своята собствена болка. След малко всичко се стопи до съкрушителен звук — стенанията на човек, който иска да умре.

Господи, Зийк. По лицето ми се стичаха сълзи; стисках здраво кръстчето и от дланта ми капеше кръв. Моля те, кажи му. Просто му дай каквото иска.

Накрая, най-сетне, писъкът спря. Вече се чуваше само накъсаното дишане на Зийк.

— Е, Йезекил — прошепна Сарен е ужасяващо спокойствие. — За последен път. Къде намери лекарството? Ако ме излъжеш, ще продължим цяла нощ. И следващата. И по-следващата. Разполагам с цялата вечност.

Зийк си пое пресекливо дъх и прошепна с глас, в който се усещаше безкрайна болка и поражение:

— В Едем. Лекарството… е в Едем.

— Ахххх — изпъшка Сарен. — Значи имаме напредък. Е, малки мой принце, приближаваме се до финала. Още един въпрос и ще прекратя мъките ти, ще получиш своята награда. Искаш ли? Искаш ли болката да спре?

Зийк се изкашля мъчително и прошепна задавено:

— Просто… ме убий. Приключвай вече.

— Скоро, малки принце, скоро. Само още един въпрос.

— Нещо издрънча — Сарен беше оставил инструмента. Виждах го как се навежда над Зийк и приближава лице до неговото, докато шепне бавно: Къде е Едем?

Зийк си пое рязко дъх и не продума. Сарен изчака малко, после се изсмя.

— О, Йезекил. Справяше се толкова добре, не спирай сега. — Зийк не каза нищо и гласът на Сарен стана грозен и ужасяващ: — Три секунди, малко човече. Три секунди, преди да те накарам да съжаляваш, че си се родил. Преди болката, която изпита дотук, да ти се стори като приятен, полузабравен сън пред онова, което ще ти направя. Добре си помисли. Едно.

— Алисън — каза тихо Канин. — Изключи компютъра. Не искаш да чуеш това.

— Две.

Посегнах към компютъра, но поклатих глава и стиснах здраво кръстчето на Зийк.

— Дължа му го, трябва да го запомня.

— Три.

Приготвих се за най-лошото.

Но беше дори по-лошо. Много, много по-лошо.

Този път продължи сякаш цяла вечност. Писъците на Зийк започнаха да пресекват просто защото гърлото му вече беше твърде разранено, за да продължи. Исках да затворя очи и да запуша уши. Изкушавах се да затръшна капака и виковете, стенанията и писъците да спрат да се забиват в ума ми и да се отпечатват в съзнанието ми. Не го направих. Стоях там, кървавите сълзи се стичаха по лицето ми и бурята от мъка ме шибаше като ураган — неукротима и безкрайна. Гърлото ме заболя, но не можех да спра да треперя, докато момчето, което обичах повече от всичко, пищеше, кървеше и молеше за смъртта си, без да мога да му помогна.

Когато спря, бях изтощена и изтръпнала. Съзнавах единствено думите, които идваха от компютъра — равния безмилостен глас на Сарен. И Зийк, който се задъхваше и давеше в кръв.

— Това не е краят, малко човече. О, не, само ти припомням, че можеш да спреш болката. Но за мен няма значение. Имаме много време, а аз едва започвам.

— Спри! — изпъшка Зийк. — За Бога, спри! — Започна да плаче, задъхваше се и продължи с прекършен глас: — Ще ти кажа. Господ ще ми прости… Ще ти кажа. Само… спри.

Едва не припаднах от благодарност, че ще свърши. Гласът на Сарен прозвуча отново, изпълнен с триумф:

— Къде е?

— На един остров — прошепна Зийк. — Едем… е на един остров в езерото Мъри.

— Лъжеш, малко човече — изсъска Сарен и Зийк издаде задавен звук от страх. — Кажи ми къде е всъщност или ще повторим всичко отначало.

— Не! Моля те, не мога да ти кажа друго, защото наистина е там. О, Господи… — Чух самоненавистта в гласа му и абсолютното му отчаяние. — Предадох всички! Убий ме вече, остави ме да умра…

Бях сигурна, че Сарен се усмихна.

— Да, малко човече. Скоро вече няма да усещаш нищо, само сладка забрава. Но преди да те изпратя във вечната нощ, не искаш ли да се сбогуваш? Мисля, че приятелите ти ще дойдат скоро. Малкото птиче вероятно ще иска да чуе гласа ти още веднъж, за последно. Искаш ли да й кажеш нещо, преди да пожелаем „Лека нощ“?

— Али — изпъшка Зийк, звучеше ужасен. Исках да посегна към него, да хвана ръката му и да не го пускам никога повече, но него го нямаше, разбира се. Това бе само ехо от последните му думи. — Съжалявам — прошепна той и чух сълзите в гласа му. — Съжалявам. Не бях достатъчно силен. Не можах… — Пое си пресекливо дъх и заговори с мрачно отчаяние: — Трябва да го спреш. Спри го, за да не стигне до Едем. Той иска да… ааааааа… — Гласът му се разтвори в поредния писък, когато Сарен заби нещо остро в плътта му. Не очаквах това и потреперих.

— Стига, стига — рече тихо лудият, когато писъкът заглъхна. — Да не разваляме изненадата. Искаш ли да добавиш нещо, преди да те убия, малки принце?

— Алисън — изпъшка Зийк немощно. — Не съжалявам за… нищо… между нас. Ще ми се само… да имахме повече време… за да видиш Едем. Трябваше да ти кажа по-рано… — Той замълча, пое си дъх, но продължи тихо и уверено: — Али, обичам те.

Не, Зийк. Отпуснах глава на ръцете си и усетих как кръстчето му се притиска в кожата ми. Заридах — за себе си, за Зийк, за този глупав извратен свят, в който се бяхме родили. За изгубените възможности и неизречените думи, за надеждата, която ми изглеждаше така светла и сигурна, а бе толкова лесно стъпкана.

— Грижи се за всички в Едем — прошепна Зийк, докато треперех и се опитвах да спра сълзите си. — Кажи им… че съжалявам, че не можах да се върна. Но… скоро ще ида при баща си. Кажи на Кейлъб и Бетани да не плачат. Ще… се видим отново някой ден. А тогава… ще е завинаги.

— Великолепно — обади се Сарен. — Много трогателно. Прекрасен реквием. Но е време за сбогуване, малки принце. Готов ли си?

Зийк отвърна спокойно. Без страх.

— Готов съм.

— Тогава нека те освободя от тази смъртна обвивка и да те пратя нежно към вечната нощ.

Не чух точния миг в който Сарен сложи край на живота на Зийк. Знам само, че дишането му, което отначало беше накъсано, секна, сякаш вече не можеше да поема въздух. Последва продължително, мъчително бавно издишане, когато последният дъх напусна дробовете му и измъчените хрипове затихнаха.

— Лека нощ, сладки принце — пропя Сарен с кадифен шепот.

Записът прекъсна.