Джули Кагава
Лек за вечност (2)

Глава 2

Преди четири месеца напуснах Едем.

По-точно, принудиха ме да напусна. Както Адам и Ева са били изритани от тяхната прословута градина, така и аз достигнах Едем с малка група поклонници само за да ме отпратят на портите. Едем е управляван от човеци град, единствен по рода си, обграден със стена рай, в който няма чудовища и демони, които да нападат невинните граждани. Всъщност аз бях чудовището, от което се страхуваха най-много, затова нямах място там. Не че бих останала така или иначе. Трябваше да изпълня едно обещание, да помогна на някого, преди да му е изтекло времето.

И така, аз напуснах Едем и хората, които бях защитавала по пътя дотам. Когато най-сетне стигнахме, от тях бяха останали малцина; пътуването бе трудно и опасно. Все пак бях доволна, че поне неколцина успяха да се доберат до сигурно място. Вече нямаше да се тревожат, че ще умрат от глад или от студ, че ще бъдат преследвани от бандити или нападнати от вампири. Вече нямаше да се боят и от Бесните — зли, безмозъчни създания, които бродят по тъмно и убиват всичко по пътя си. Не — хората, които стигнаха до Едем, откриха своето убежище. Радвах се за тях.

И все пак… имаше един… човек, с когото не исках да се разделям.

На следващата нощ небето беше ясно, осеяно със звезди, които озаряваха пътя ми заедно с полумесеца. Правеха ми компания единствено воят на вятъра и проскърцването на снега под ботушите ми. Както винаги, докато вървях сама по тихата, пуста земя, умът ми постоянно отлиташе към места, за които не исках да мисля.

Припомнях си предишния си, човешки живот, когато бях просто улично хлапе — Али от Покрайнините, която водеше жалко съществуване със старата си тайфа от винаги гладни беззащитни деца, изложени на милион опасности само за да се чувстват „свободни“. До нощта, в която предизвикахме съдбата малко повече от обикновено и платихме за това с живота си.

Ню Ковингтън. Така се нарича вампирският град, в който съм родена, където израснах и накрая умрях. В моя седемнайсетгодишен живот не познах нищо друго. Нямах представа какъв е светът оттатък Външната стена, която ни пазеше от Бесните, нито какво има във Вътрешния град — там живееха вампирите, които ни наблюдаваха от своите мрачни проблясващи кули. Моят свят бяха Покрайнините, външният пръстен на Ню Ковингтън, където живееше човешкото стадо, опасано с огради и жигосано с татуировки. Правилата бяха прости: ако си белязан — Регистриран при господарите — те те хранят и донякъде се грижат за теб, но проблемът е, че те и притежават. Ти си тяхна собственост, а това означава, че си длъжен редовно да им даваш кръв. Ако си Нерегистриран, трябва сам да се справяш без храната и провизиите, които осигуряват господарите, но пък те не могат да ти източват кръвта, стига да не те нападнат лично.

Разбира се, основният проблем в този случай е как да не умреш от глад.

Когато бях човек, се борех с глада всеки ден, а животът ми се въртеше единствено около намирането на храна. Бяхме малка тайфа, само четирима — аз, Лукас, Плъха и Лепката. Все Нерегистрирани; улични плъхове, просяци и крадци. Живеехме в едно изоставено училище и едва оцелявахме. До една бурна нощ, когато дръзнахме да отидем отвъд Стената, за да вземем храна… и сами се превърнахме в плячка. Беше глупаво да напускаме защитата на Ню Ковингтън, но аз настоях и упоритостта ми ни коства всичко. Лукас и Плъха загинаха, а аз бях разкъсана от глутница Бесни. Животът ми щеше да приключи в онази дъждовна нощ.

Всъщност той донякъде приключи, защото умрях в ръцете на Канин, а сега, когато съм чудовище, вече не мога да се върна към живота, който познавах. Веднъж опитах да се свържа със стария ми приятел Лепката, за когото се бях грижила с години, но щом видя в какво съм се превърнала, той запищя и побягна ужасен от мен, като потвърди онова, което Канин все ми повтаряше. Няма връщане назад, нито в Ню Ковингтън, нито към стария ми живот, към нищо човешко. Канин се оказа прав. Както винаги.

Често мислех за него и за нощите, които прекарахме заедно в тайната лаборатория под вампирския град, в който съм родена. Канин ме учеше какво е да си вампир, как да ловувам, да се сражавам и убивам. Помнех и хората, които нападах — писъците им, топлата кръв, опияняваща и ужасяваща в устата ми. Помнех и самия Канин, който безмилостно ми показваше какво всъщност представлявам — вампир, демон — но от него научих и че мога да следвам свой собствен път и имам избор.

Ти си чудовище. Още чувам съвсем ясно гласа му, сякаш стои до мен и ме гледа с тъмните си очи. Винаги ще бъдеш чудовище — няма как да се откажеш от това, по все пак можеш да избереш какво чудовище ще бъдеш. Това беше най-важният урок, който се заклех никога да не забравям.

Канин имаше и друго правило, което отначало не схванах много добре. То се отнасяше до хората и до обвързването…

Изведнъж умът ми отново ме предаде и пред очите ми изникна стройно момче с рошава руса коса и сериозни сини очи. Помнех усмивката му — малко крива, предназначена само за мен. Помнех докосването му, жегата, която се излъчваше от него, пръстите му, които се плъзгат по кожата ми, топлината на устните му върху моите…

Тръснах глава. Йезекил Крос беше човек, а аз — вампир. Каквото и да изпитвах към него, колкото и силни да бяха чувствата ми, никога нямаше да мога да отделя желанието да го целуна от копнежа да забия зъби в шията му. Това бе една от причините да напусна Едем, без да се сбогувам и без да кажа на никого къде отивам. Не можех да бъда близо до Зийк, защото застрашавах живота му. Накрая щях да го убия.

По-добре да съм сама. Вампирите са хищници; Гладът никога не ни напуска и копнежът за човешка кръв може да ни завладее всеки миг, а поддадеш ли му се, с хората около теб е свършено. Това беше много труден урок за мен и нямах намерение да го повтарям. Страхът никога не си отиваше — страхът, че ще се поддам и Гладът ще ме превземе отново, а когато дойда на себе си, ще видя, че съм убила приятел. Дори мъжете, които нападах — бандити, убийци, престъпници — дори те бяха хора, живи същества, които нападах, за да се нахраня и да не посегна на някой друг. Можех да избирам жертвите си, но така или иначе трябваше да ловувам. Това беше по-малкото зло и все пак — зло.

Зийк бе твърде добър, за да го повлека в този мрак.

Насила откъснах мислите си от него, преди да станат твърде мъчителни. За да се разсея, се концентрирах върху привличането, онова странно притегляне, което все още не разбирах. Когато бях будна, едва го усещах; само насън можех да долавям мислите на Канин и да гледам през неговите очи. Или поне можех, до онова последно видение, в което Сарен заби дървения кол в гърдите му и той изпадна в хибернация.

Вече не долавях какво преживява Канин, но ако се концентрирах, разбирах коя посока ще ме отведе до моя създател. Направих го и сега, изпразних ума си от всички други мисли и започнах да го търся.

Долових притеглянето като слабо пулсиране от изток, но… нещо не беше наред. Не, не приличаше на опасност или заплаха, а на онова странно усещане, когато ви се струва, че сте забравили нещо и не можете да си спомните какво. До зората оставаха още няколко часа и слънцето нямаше да ме завари на открито. Не бях забравила нищо, притежавах само меча, пристегнат на гърба ми. Тогава откъде идваше това безпокойство?

След няколко минути ми просветна.

Притеглянето, което следвах, странното, но безпогрешно знание, бавно се разкъсваше и разклоняваше. Спрях насред пътя и се зачудих дали не греша. Не, не грешах. Все още долавях силно привличане от изток, но имаше и друго, по-слабо, от север.

Намръщих се. Две посоки. Какво ли означаваше това? И накъде да тръгна? Привличането от изток беше по-силно, а това от север — едва доловимо, но все пак осезаемо.

Колкото и невъзможно да изглеждаше, бях стигнала до кръстопът и нямах представа накъде да поема.

Нима Канин някак се е освободил? Нима е избягал на север, а аз преследвам само Сарен? Не беше много вероятно беглецът да е Сарен. Смръщвах се все повече, докато умувах и тревогата ми се засилваше. Това Сарен ли е? Дали изобщо мога да го усетя? Та ние не сме свързани с кръв; доколкото знам, не сме свързани по никакъв начин. Какво става тук?

Стоях объркана насред пътя и се чудех какво да правя и накъде да тръгна. Тази история с вампирските кръвни връзки беше още нова за мен и нямах представа защо изведнъж се появиха две пулсации. Ами ако Сарен се беше хранил от Канин? Дали пък не се бе свързал с мен и създателя ми в далечното минало, преди векове?

Това беше пълна мистерия, която трябваше да разреша. Накрая продължих на изток, но колебанието и съмненията не спираха да ме глождят, наред с другото усещане за знание. То не секваше, но не можех да бъда на две места едновременно, трябваше да избера посока и да я следвам. Затова последвах по-силното привличане и ако то ме отведеше право при онзи вампир психопат, който копнееше да обели мръвката от кокалите ми, щеше да се наложи някак да се оправя с него.

Когато се събудих на следващата вечер, второто притегляне се беше изместило изцяло на запад. Спрях да му обръщам внимание, както и на съмненията, и продължих на изток. Още две нощи вървях по пустия път през безкрайни гори и порутени градове и само от време на време зървах по някое диво животно в мрака.

Тук имаше много сърни, както и еноти, опосуми и пуми, които дебнеха плячката си сред дърветата и съборените къщи. Не ме закачаха, само ми хвърляха по някой злобен поглед и ме оставяха да отмина, както винаги. Не изпитвах глад, а и бях научила по трудния начин, че животинската кръв не може да засити чудовището в мен.

Снегът и гъстите гори продължаваха, пътят беше обрасъл с растения, които избуяваха през настилката и стърчаха от пукнатините. Накрая обаче шосето се разшири и започнаха да се появяват мъртви коли — ръждиви, затрупани със сняг метални коруби. Приближавах град и инстинктите ми изпратиха предупреждение. Повечето пусти градове и предградия си бяха точно такива — празни, порутени и изоставени, с рушащи се къщи по тихи, обрасли с бурени улици. Градовете, в които навремето бяха живели хиляди хора обаче сега гъмжаха от други създания.

Пътят се разшири още повече и се превърна в магистрала, която упорито устояваше на настъпващата гора. Появиха се още коли, преобърнати върху асфалта в лабиринт от ръждив метал и стъкло, но само в платното, което извеждаше от града. Поех по празната лента, край безкрайния поток от смачкани коли, като се опитвах да не надничам в тях, макар че понякога нямаше как да не ги видя. Върху волана на една полупогребана в снега кола лежеше скелет, а снежинките продължаваха да нахлуват през строшеното предно стъкло. Друг скелет висеше под обгорен преобърнат пикап. Хиляди хора се бяха опитали да напуснат града едновременно. Дали са бягали от чумата или от последвалото я безумие?

Пътят се сля с широките улици на града, затрупани със сняг и покрити с дебел слой лед. Изоставих задръстеното от коли шосе и навлязох в пустите странични алеи, защото там се придвижвах по-лесно.

След като прекосих моста над една ленива сива река, стигнах до огромна мраморна сграда, която не беше чак толкова обрасла и изглеждаше странно запазена. Тъй като бях любопитна, а тя се издигаше точно на пътя на привличането, което следвах, аз тръгнах натам и поех край нея. Половината й покрив бе пропаднал, а две от огромните колони, които го поддържаха, бяха строшени. Единият ъгъл на сградата се беше срутил и по пода се валяха отломки. Шмугнах се вътре и любопитно се огледах.

Огромната зала беше празна, в нея изглежда живееше само една самотна сова, която се спусна от високия извит таван, щом влязох. Мраморни колони обграждаха помещението, а по стените различих гравирани думи, тъй напукани и оронени, че вече не се четяха.

До стената в дъното се издигаше изумително висока статуя на мъж, седнал на мраморно кресло. Едната от скръстените му ръце липсваше и по каменните му черти пълзяха малки пукнатини, но все пак беше изненадващо запазен. По мраморното кресло с боя бяха надраскани мръсни думи, които продължаваха и по стената, а единият ъгъл на статуята бе почернял като обгорен. Въпреки всичко мъжът още изглеждаше внушително. Огромното му напукано лице се взираше надолу, някъде вдясно от мен. Стори ми се страховито да стоя пред каменния взор на този гигант. Щом отстъпих към изхода, празните очи сякаш ме проследиха, но лицето ми се стори някак благо, лице от друго време. Зачудих се кой ли е бил, че са го обезсмъртили по този начин. Много неща не знаех за Преди и огромните статуи и мраморните сгради ми изглеждаха напълно безсмислени и чудати.

Излязох и спрях да се огледам. Точно пред мен се простираше правоъгълен участък от напукан бетон, който започваше от стълбите на сградата. Под ледения слой на плитко басейнче се виждаха замръзнали листа и клони, а в края на площадката имаше ръждясала кола.

След това видях нещо още по-странно. Точно пред мен в нощта се издигаше огромна бяла кула, нелепо тънка и заострена, като забита в облаците светла игла. Сякаш един по-силен повей би могъл да я събори… а онова слабо привличане ме теглеше право към нея.

Забързах по стълбите и заобиколих басейнчето, а ботушите ми заджвакаха в калта, бурените и кишата. Покрай бетона земята се бе превърнала в мочурище, пълно с храсти, плевели и ледени локви. Когато се приближих, кулата се извиси над мен и усетих, че притеглянето, което следвах от месеци, е по-силно от всякога. Само дето не идваше от самата кула, а по-скоро от една друга бяла сграда зад нея, която едва се виждаше сред дърветата.

Убедена, че целта е близо, аз тръгнах напред през бурените и храсталаците.

Внезапно спрях.

На няколкостотин метра от кулата, до задръстена с ръждиви коли улица и срещу още една блатиста морава, на хоризонта се издигаше ограда. Беше висока към четири метра, а железните й черни пречки бяха увенчани с намотки бодлива тел. Позната гледка. Бях виждала много такива огради по пътя си — бетонни или дървени, стоманени или каменни, те бяха навсякъде и обграждаха всяко селище, от най-малките ферми до цели градове. Всички имаха една-единствена цел, която в момента се намираше точно пред мен и ми пречеше да продължа.

Зад стената се мотаеше истинско пълчище от високи съсухрени създания, които съскаха и ръмжаха, оголили нащърбените си зъби. Движеха се с насечена, конвулсивна походка, понякога на четири крака, прегърбени и неестествени. Дрехите им, когато изобщо имаха такива, висяха на дрипи, а косите им бяха сплъстени и оплетени, Бялата им като платно кожа се изопваше над костите, а зад очите на мършавите кокалести лица имаше само бездушна пустота. Празна, мъртвешки бяла стена.

Бесни. Изръмжах тихо и отстъпих в сянката на едно дърво. Още не ме бяха забелязали. Свих се зад дънера и докато наблюдавах как се влачат наоколо, забелязах нещо странно. Бесните не се хвърляха към оградата и не опитваха да се покатерят на нея, макар че лесно можеха да стигнат до върха й. Само се прокрадваха покрай нея, но без да я доближаваха и да се докосват до металните пречки. Още по-любопитна, аз надзърнах над тях и стиснах юмруци толкова силно, че ноктите ми се забиха в дланите.

Над портите, отвъд металната преграда, се извисяваше погълната от бурени четвъртита бяла сграда. Входът бе объл и опасан с колони, а зад прозорците мъждукаха светлинки.

Тогава разбрах.

Той е там.

Ако сърцето ми още биеше, щеше да блъска като лудо. Бях съвсем близо, но кой ме чакаше там? На кого щях да се натъкна накрая? Дали на своя създател и щеше ли той да се изненада той от появата ми? Или пък да се ядоса, че съм го проследила дотук? Ами ако налетях право на онзи ужасяващ откачен вампир, който нямаше търпение да ме измъчва до смърт?

Предполагам, че скоро ще разбера.

Вятърът смени посоката си, отвратителната мъртвешка воня на Бесните ме удари с пълна сила и аз сбърчих нос. Нямаше да ме оставят да мина спокойно и да почукам на вратата на местния вампирски Принц, а нямаше как да се бия с цялото пълчище. Щях да се справя с неколцина, но да се захванеш с такава гмеж си беше самоубийство. Не, много благодаря. Вече се бях била с подобна орда пред портите на Едем и оцелях само защото наблизо имаше огромно езеро, а Бесните се страхуват от дълбоки води. Вампир или не, те щяха да ме връхлетят и да ме разкъсат на парчета.

Намръщих се и опитах да измисля план за действие. Трябваше да се промъкна незабелязано край тях. Оградата беше висока само четири метра, вероятно можех да се прехвърля през нея?

Един от Бесните изръмжа и запрати друг, който се беше блъснал в него, право към оградата. Той изсъска, протегна ръка да се задържи и сграбчи една от металните пречки. Последва ослепителен блясък и експлозия от искри, а Бесният изпищя и се загърчи до оградата. Останалите хукнаха назад, а димящото почерняло тяло на чудовището лумна и пламъците го погълнаха.

Ясно, определено няма да докосвам оградата.

Изръмжах. Зората наближаваше и скоро трябваше да се скрия от слънцето. Което означаваше, че трябва да изоставя всякакви планове да проникна през портата до следващата вечер. Бях толкова близо! Ядосвах се, че съм само на метри от целта и от нея ме делят единствено орда Бесни и някаква си електрифицирана ограда.

Момент. Зората наближаваше, а това означаваше, че Бесните скоро ще заспят. Подобно на вампирите, и те не могат да понасят светлината и щяха да се заровят в земята, за да се скрият от изгарящите слънчеви лъчи.

При обикновени обстоятелства и аз щях да направя същото, но в тях нямаше нищо обичайно, а аз не бях обикновен вампир. Канин ме бе обучил много добре.

За да мога да мина за човек, се бях упражнявала да стоя будна след изгрев. Макар че беше много, много трудно и противоречеше на всичките ми вампирски инстинкти, можех да остана будна и активна, ако пожелаех, поне за известно време. Бесните обаче бяха роби на инстинктите си и нямаше дори да се опитат да устоят. Щяха да се заровят в земята и вече нямаше да представляват заплаха, а оградата сигурно щеше да се изключи. Нямаше причина да оставят електричеството и денем, особено когато горивото (или каквото там захранваше оградата) положително беше оскъдно. Ако останех будна достатъчно дълго, Бесните щяха да се скрият, а токът — да спре. Тогава пътят ми към къщата и онзи в нея щеше да се окаже открит. Единственият проблем щеше да бъде слънцето.

Може и да не беше много разумно да продължавам посред бял ден — щях да бъда по-бавна и с притъпени реакции, но ако в къщата беше Сарен, той също щеше да е по-бавен. Вероятно дори щеше да спи и нямаше да очаква отмъстителната дъщеря на Канин да го навести. Можех да скоча отгоре му… ако успеех да остана будна.

Огледах се и забелязах, че сенките са най-плътни там, където дърветата растат нагъсто. Край оградата растителността беше разчистена — много разумно. Непряката слънчева светлина не можеше да ни навреди, но не беше приятна дори на сянка, особено когато знаеш, че ако се промени леко или вятър разлюлее клоните, сериозно ще загазиш.

Небето изсветляваше и слънцето се надигаше към хоризонта, а ордата Бесни започна да изчезва. Отдалечиха се от оградата с тромаво клатушкане, за да се заровят в меката кал, и бледите им тела изчезнаха под земята. Теренът около оградата бързо опустя, докато накрая не остана и един Бесен.

Бях се облегнала на ствола на един дебел дъб и се борех с порива да последвам гадните твари под земята. Още ми беше трудно да оставам в съзнание след издигането на слънцето — мислите ми се забавяха, тялото ми натежаваше и се изтощаваше. Въпреки всичко тренировките да оставам на повърхността дори след като най-страшният ни враг подаде глава над хоризонта си казаха своето и когато и последният Бесен изчезна под земята, аз още бях будна. Все пак изчаках слънцето почти да се издигне над дърветата, за да съм сигурна, че електричеството по оградата е изключено. Голяма трагедия би било да избегна Бесните и слънцето, за да се изпържа на проклетата ограда от нетърпение. Двайсетина минути след изчезването на изчадията слабото жужене, което се носеше от нея, най-сетне утихна. Електричеството беше изключено.

Сега предстоеше най-трудната част.

Издърпах палтото над главата си и свих ръце в ръкавите. От пряката слънчева светлина кожата ми можеше да почернее, да се напука и накрая да лумне в пламъци, но така покрита щях да спечеля малко време.

И все пак не изгарях от нетърпение да се изправя срещу онова, което ме очакваше.

Когато излязох изпод дъба и усетих слабите лъчи на зората, всичките ми вампирски инстинкти крещяха да спра. Без да смея да вдигна поглед, забързах напред, като притичвах от дърво до дърво и където беше възможно, се стрелвах към сенките. Последните метри до оградата бяха най-опасни, защото там нямаше никакво прикритие, само ниска трева и слънцето, което напичаше гърба ми. Стиснах зъби, приведох рамене и продължих.

Когато наближих черната ограда, вдигнах парче метал от земята и го хвърлих към нея. То описа дъга във въздуха, удари се със слабо дрънчене в пречките и падна. Нямаше искри, нито просветване или дим. Не знаех много за електрическите огради, но приех това за добър знак.

Дано само наистина да е изключена.

Скочих към върха й и когато стиснах пречките, усетих пробождането на страха. Слава богу, те останаха студени под дланите ми, аз се изкачих за нула време и се приземих с приклякване от другата страна.

За секунда палтото се свлече от главата ми и облекчението, че съм преодоляла оградата, без да се изпържа, не трая дълго, защото в лицето и ръцете ми лумна силна болка. Изохках, издърпах трескаво палтото върху главата си и хукнах към най-близкото дърво. Клекнах до него, огледах ръцете си и потреперих. Бяха зачервени и силно ме боляха само след няколко секунди на слънчева светлина.

Трябва да вляза вътре.

Забързах приведена през обраслата заснежена морава, като се чувствах ужасно беззащитна. Ако някой дръпнеше тежките завеси на огромните прозорци, със сигурност щеше да ме забележи, но прозорците и теренът около къщата останаха все така тъмни и пусти. Накрая стигнах до извитата стена и се мушнах под арката, за да се скрия от светлината.

Добре. Сега какво?

Притеглянето беше по-силно от всякога, щом се промъкнах по стъпалата и надникнах в пролуката между завесите на прозореца. Видях изненадващо запазена странна кръгла стая с маса с няколко стола в средата, празни, слава богу. В дъното имаше пуст коридор с още стаи.

Потиснах един стон — нямаше да е лесно да открия изпаднал в безсъзнание вампир в толкова голяма къща, но вече не можех да се откажа.

Колкото и изненадващо да ми се стори, стъклата на прозорците бяха цели, а самият прозорец не беше залостен. Побутнах рамката, скочих тихо на дървения под и се огледах предпазливо. Осъзнах, че тук живеят хора, много хора. Надушвах миризмата им, аромата на топли тела и кръв. Зачудих се защо не я бях усетила още в мига, в който влязох в стаята. Ако Сарен беше тук, трябваше вече да е омазал хубавичко стените с кръв.

Само че докато вървях из гигантската къща, не се натъкнах на никакви хора, живи или мъртви, и това ме разтревожи. Всичко ми се стори добре поддържано, нямаше нищо счупено. Стените и подът бяха чисти, мебелите, макар и стари, изглеждаха солидни и добре подредени. Принцът, който живееше тук, или имаше голяма прислуга, която се грижеше за къщата, или беше невероятно отдаден на чистенето.

Продължих да се взирам в сенките и в десетките празни стаи, бях нащрек, търсех някакво движение. Къщата обаче беше тъмна и тиха, когато поех по дългото стълбище, а после по още един дълъг коридор и спрях пред дървената врата в дъното му.

Това е.

Стиснах внимателно меча си и го изтеглих бавно от ножницата, за да не застърже в нея. Като че ли твърде лесно се бях добрала дотук. Който и да се намираше зад тази врата, явно знаеше, че идвам. Ако Сарен ме очакваше, трябваше да съм готова. Ако беше Канин, нямаше да си тръгна без него.

Хванах здраво дръжката, натиснах я и отворих.

До стената отсреща стоеше един мъж и ме чакаше, точно както се опасявах. Носеше черно кожено палто, ръцете му бяха скръстени небрежно на гърдите и не държеше оръжие. Тъмната му гъста коса се спускаше по раменете, а бледото красиво лице се взираше в мен. Устните бяха извити в злобна усмивка.

— Здравей, сестричке — поздрави ме Чакала и златните му очи просветнаха в сумрака. — Идваш тъкмо навреме.