Мишел Уелбек
Подчинение (26)

TGV-то за Поатие имаше, неизвестно колко голямо, закъснение, хората от охраната на френските железници патрулираха по пероните, за да възпрепятстват пътниците, които биха проявили желание да запалят цигара; пътуването ми започваше общо взето зле — във вагона ме очакваха и други неудобства. Пространството, определено за багажа, бе намаляло още повече от последното ми пътуване — почти го нямаше — и струпаните в коридорите купища куфари и сакове правеха конфликтно и много бързо невъзможно движението между вагоните, което е било винаги основно удоволствие за железопътния пасажер. Барът „Сервер“, до който, за да стигна, ми бяха необходими двайсет и пет минути, ми готвеше още едно разочарование: повечето от ястията в едно така и така твърде кратко меню не бяха доставени. Френските железници и фирмата „Сервер“ се извиняваха за неудобството — бях принуден да се задоволя с една салата от киноа с босилек и една италианска газирана вода. Бях си купил вестник „Либерасион“, малко или повече от отчаяние, от магазина „Рьоле“ на гарата. Най-сетне една статия успя да привлече вниманието ми някъде около Сен Пиер де Кор: одобреният от новия президент дистрибутизъм се оказваше в крайна сметка по-малко безобиден, отколкото бе изглеждал първоначално. Един от основните елементи на политическата философия на Честъртън и Белок беше принципът на субсидиарност. Според този принцип никоя инстанция (било то социална, икономическа или политическа) няма право да поема функция, която би могла да бъде извършена от по-ниска инстанция. В своята енциклика Quadragesimo Anno^[1] папа Пий XI предлага дефиниция на този принцип: „Както е лошо да се отнеме на индивида, за да се повери на обществото онова, което частното предприемачество и индустрия могат да извършат, така е и голяма несправедливост, сериозно зло и нарушаване на пристойния ред за една по-висша и по-голяма организация да си присвои функции, които могат да бъдат успешно поети от по-нисши и по-малки инстанции“. В случая новата функция, която Бен Абес бе забелязал и която „нарушаваше пристойния ред“, защото бе поета на твърде високо ниво, бе ни повече, ни по-малко социалната солидарност. Какво по-хубаво, вълнуваше се той в последната си реч, от солидарността, когато се упражнява в рамките на човешката топлина в семейството!… „Рамките на човешката топлина в семейството“, това беше до голяма степен все още програма, макар и новият проектобюджет на правителството да предвиждаше съвсем конкретно намаляването с 85% на социалните разходи в срок от три години.

Най-удивителното беше, че хипнотизиращата магия, която излъчваше от самото начало, продължаваше да действа и че неговите проекти не срещаха никаква по-сериозна съпротива. Левицата бе съумявала винаги да прокара антисоциални реформи, които, ако идваха от десницата, биха били енергично отхвърлени — изглежда, че мюсюлманската партия го правеше още по-успешно. От международните новини научих, че преговорите за влизането на Алжир и Тунис в Европейския съюз напредват бързо и че тези две страни ще бъдат вероятно приети заедно с Мароко преди края на идущата година, първоначални контакти бяха осъществени с Ливан и Египет.

Пътешествието ми започна да става малко по-приятно на гарата в Поатие. Имаше достатъчно таксита и шофьорът никак не се учуди, когато му казах, че отивам в абатството на Лигюже. Беше на около петдесетина години, едър, с мек и мислещ поглед; караше много внимателно своята „Тойота Моноспас“. Хора от цял свят идвали всяка седмица, за да посетят най-древния християнски манастир в света, ме осведоми той, миналата седмица возил един прочут американски актьор — не можа да си спомни името, но беше сигурен, че го е гледал в няколко филма, след кратко обсъждане стигнахме до заключението, че вероятно, но не сигурно, е бил Брад Пит. Престоят ми щял да бъде приятен, предположи той: мястото било спокойно, храната много вкусна. В момента, в който го казваше, си дадох сметка, че не само го мисли, но и ми го пожелава, че е от онези хора, в крайна сметка много малко на брой, които се радват предварително на щастието на себеподобните си, с една дума, че беше, както се казва, добряк.

Вдясно в приемната на манастира се намираше магазинът, където се продаваха стоките на монашеското занаятчийско производство — засега беше затворен, вляво, на рецепцията, нямаше никого. Малка табела съобщаваше, че ако няма никого, може да се позвъни, но само при изключителни случаи, и да се избягва по време на служба. Разписанието на службите беше обявено, но не и продължителността им: след доста дълги пресмятания, в които включих и часовете на хранене, стигнах до заключението, че продължителността на една служба не бива да бъде повече от половин час, за да може целият график да се побере в един ден. Едно по-кратко пресмятане ми помогна да установя, че настоящият момент е между службите на шестия и на деветия час — следователно можех да позвъня.

Няколко минути по-късно се появи един монах, висок на ръст, с черно расо — когато ме видя, той се усмихна широко. Лицето му, с високо чело, бе обвито с къдрички кестенява коса, съвсем леко сивееща, имаше къса кръгла брада, също кестенява, давах му най-много петдесет години. „Аз съм брат Жоел, аз отговорих на имейла ви — каза той, преди да поеме най-безцеремонно сака ми, — ще ви заведа в стаята ви.“ Вървеше много изправен, носеше тежкия ми сак без всякакво затруднение, с една дума, беше в прекрасна физическа форма. „Щастливи сме, че ви виждаме отново — продължи той, — минаха повече от двайсет години, нали?“ Изглежда, го бях погледнал в пълно недоумение, защото ме попита: „Вие бяхте наш гост преди двайсетина години, нали? По това време пишехте за Юисманс?“. Беше вярно, но бях удивен, че си спомня за мен, лицето му не ми говореше абсолютно нищо.

— Вие сте монахът, който отговаря за настаняването на гостите, така ли?

— Не, не, съвсем не, бях навремето. Това е функция, която се поверява най-често на младите монаси — така де, млади от гледна точка на монашеството им. Братът, който отговаря за настаняването, разговаря с гостите, той е все още във връзка със света, това е нещо като шлюзова камера, като междинна площадка, която се дарява на монаха, преди да потъне в мълчанието на своето призвание. Лично аз отговарях за настаняването малко повече от година.

Минавахме покрай една доста хубава сграда в ренесансов стил, оградена от парк; ослепителното зимно слънце блестеше сред алеите, застлани с опадала шума. Малко по-надалеч се виждаше църква от периода на късната готика, почти толкова висока, колкото метоха. „Това е старата църква на манастира, онази, която е посещавал Юисманс — ми съобщи брат Жоел. — Когато се събрахме отново след разпускането на братството вследствие на законите на Комб, не успяхме да си я върнем, за разлика от сградите на метоха. Наложи се да построим нова в границите на манастира.“ Спряхме пред малка едноетажна постройка също в ренесансов стил. „Това е хотелът, тук ще пребивавате“ — продължи той… В същия миг в дъното на алеята се появи, тичайки, набит монах. Жизнен, с плешивина, почти лъщяща под слънцето, той създаваше впечатление за изключителна игривост и вещина — истински държавен секретар по бюджета; мисля, че никой не би се поколебал да му повери важни дела. „А ето го и брат Пиер, новия отговорник по настаняването, към него ще се обръщате по всички практически въпроси, свързани с престоя ви — осведоми ме брат Жоел. — Аз дойдох само за да ви поздравя.“ При тези думи той се поклони ниско пред мен, стисна ми ръката и се отправи към метоха.

„Дойдохте с TGV-то, нали?“ — запита отговорникът по настаняването. Потвърдих. „Да, с TGV-то е наистина много бързо“ — продължи той с явното желание да започне разговора с взаимно съгласие. После, вземайки сака ми, ме отведе в стаята: квадратна, дълга около три метра, със светлосиви релефни тапети, с под, застлан с доста проскубан сив мокет. Единствената украса беше едно разпятие от тъмно дърво над малкото едноместно легло. Веднага забелязах, че умивалникът не беше снабден със смесителен кран — както и забелязах прикрепения към тавана детектор на дим. Казах на брат Пиер, че стаята ме задоволява напълно, макар вече да знаех, че не е вярно. Когато Юисманс в „На път“ се пита, понякога безкрайно продължително, дали ще може да понесе монашеския живот, един от отрицателните доводи, които приема, е, че вероятно ще му забранят да пуши вътре в сградите. Именно този вид мисъл ме е карала винаги да го обичам; както и онзи пасаж, в който заявява, че една от единствените истински радости в живота на тази земя е да се настаниш, сам, в леглото си, заобиколен от куп хубави книги и кутия цигари. Така е, така е — само дето по негово време е нямало детектори на дим.

Върху дървеното бюро, доста разнебитено, се мъдреше една Библия, до нея — тънка брошура (за която трябваше да благодарим на дом^[2] Жан-Пиер Лонжа) за смисъла на оттеглянето в манастир (уточняваше се: „Да не се взема“) и информационен лист с разписанието на службите и часовете на хранене. Хвърлих поглед и научих, че беше почти време за службата на деветия час, но реших, тъй като ми беше първи ден, да я пропусна: символиката й не беше впечатляваща — службите на третия, шестия и деветия час целяха „възобновяване на присъствието на Бог през целия ден“.

Имаше шест служби на ден плюс редовната служба; в сравнение с епохата на Юисманс в това отношение нищо не се бе променило, единственото облекчение беше, че службата на бдението, която е била преди в два часа сутринта, беше преместена в двайсет и два часа. По време на първия си престой бях харесал много тази служба, състояща се от дълги съзерцателни псалми в средата на нощта, далече от повечерията (и от сбогуването с деня), както и от хвалебствията към новата зора — тази служба на чистото очакване, на последната надежда без причина да се надяваш. Естествено, насред зима, във време, когато църквата не е била дори отоплявана, тя вероятно не е била лесна служба.

Най-много бях впечатлен от това, че брат Жоел ме беше познал — след повече от двайсет години. Сигурно през този интервал — откакто не изпълняваше вече длъжността отговорник за настаняванията — не му се бяха случили кой знае колко неща. Беше се трудил в работилниците на манастира, беше присъствал на ежедневните служби. Животът му е бил спокоен и вероятно щастлив — рязка противоположност на моя.

Направих дълга разходка в парка, пушейки безброй цигари, в очакване на вечерната служба, която беше непосредствено преди часа за храна. Слънцето ставаше все по-ослепително, проблясваше върху скрежа, подпалваше със светли сияния камъка на сградите, пурпурни върху килима от листа. Смисълът на присъствието ми тук беше започнал да ми убягва — понякога се появяваше, смътно, за да изчезне почти веднага; едно бе ясно — че нямаше вече почти никаква връзка с Юисманс.