Мишел Уелбек
Подчинение (22)

Едва две седмици след завръщането си получих писмо от „Париж III“. Новият устав на ислямския университет „Париж — Сорбона“ ми забраняваше да продължавам дейността си на преподавател; Робер Рьодиже, новият ректор на университета, беше подписал лично писмото — изказваше дълбоките си съжаления и ме уверяваше, че нямат възражения по отношение на университетските ми трудове. Напълно възможно е, разбира се, да продължа кариерата си в светски университет, в случай обаче, че се откажа от тази възможност, ислямският университет „Париж — Сорбона“ е готов да ми отпусне незабавно пенсия, чийто размер ще се индексира всеки месец спрямо инфлацията, и която в момента би била 3472 евро. За тази цел трябва да направя необходимите постъпки пред администрацията.

Прочетох писмото три пъти, преди да се убедя, че това, което чета, е истина. Сумата беше точно толкова, колкото щях да получавам, ако се бях пенсионирал на шейсет и пет години, т.е. в края на кариерата си. Бяха действително готови на огромни жертви, за да не предизвикат брожения. Явно в съзнанието им способността на университетските преподаватели да им навредят бе невероятно преувеличена, както и тяхната годност да доведат до успешен край кампания от протести. Отдавна вече титлата на университетски преподавател сама по себе си не беше достатъчна, за да ви осигури достъп до рубриките „Трибуна“ и „Гледна точка“ във важните медии: те бяха станали изключително затворени, ендогамни пространства. Дори един организиран протест на университетските преподаватели щеше да отмине почти незабелязано, но това нямаше как да се знае в Саудитска Арабия. Всъщност те все още вярваха във властта на интелектуалния елит — беше почти трогателно.

Външно нямаше нищо ново във факултета освен позлатената метална звезда с полумесеца, добавени до надписа: „Университет Нова Сорбона — Париж III“, който висеше над входа, но вътре, в административните сгради, промените бяха по-значителни. В преддверието ме посрещна фотография на поклонници, извършващи своите циркумамбулации^[1] около Каабата, а кабинетите бяха украсени с афиши, изобразяващи калиграфски изписани аяти от Корана; секретарките бяха сменени — не разпознах нито една — и всички бяха с шамии. Една от тях ми връчи формуляр на молба за пенсия — беше смущаващо опростен, успях да го попълня веднага на ръба на една маса, да го подпиша и да й го дам. Излизайки в двора, осъзнах, че университетската ми кариера бе току-що приключила — само за няколко минути.

Стигнах до метрото „Сансие“ и спрях нерешително пред стълбите — не се решавах да се прибера директно вкъщи, сякаш нищо не се бе случило. Сергиите на улица „Муфтар“ тъкмо отваряха. Започнах да кръстосвам пред овернската колбасарница, съзерцавайки, без всъщност да ги виждам, ароматизираните наденици (със синьо сирене, с шамфъстък, с орехи), когато мернах Стийв, който вървеше нагоре по улицата. Той също ме забеляза — стори ми се, че иска да се върне обратно, за да ме избегне, но беше късно, бях тръгнал към него.

Както и очаквах, той беше приел поста на преподавател в новия университет — възложили му бяха лекциите за Рембо. Явно му беше неудобно да ми говори за това и добави, без да го питам, че новото управление не се намесвало в съдържанието на преподаваната материя. И все пак, естествено, приемането на исляма в края на живота на Рембо се представяло като нещо сигурно, макар и да е доста оспорвано; но в най-важното, в анализа на стиховете му те не се месели, наистина. Тъй като го слушах, без да проявявам възмущение, той започна малко по малко да се отпуска и накрая ми предложи да пием по кафе.

— Много дълго се колебах — каза той, след като си поръча чаша мюскаде. Съгласих се с дружеско разбиране — пресметнах, че времетраенето на колебанията му не е било повече от десет минути най-много. — Но заплатата наистина си заслужава…

— Ама и пенсията не е лоша.

— Заплатата е много повече.

— Колко?

— Три пъти повече.

Десет хиляди евро на месец за един посредствен преподавател, който не може да роди нито достойна за името си публикация и чието реноме е никакво — явно разполагаха с огромни средства. Университетът в Оксфорд им се бе изплъзнал, съобщи ми Стийв, катарците наддали в последния момент — тогава саудитските араби решили да заложат на Сорбоната. Дори купили апартаменти в пети и шести район, за да предоставят служебни жилища на преподавателите, самият той получил прекрасен тристаен апартамент на улица „Драгон“ срещу минимален наем.

— Мисля, че биха се радвали, ако и ти останеше — добави той, — но не знаеха как да се свържат с тебе. Всъщност ме попитаха дали мога да им помогна да установят контакт с тебе — казах им, че не мога, защото не се виждаме извън факултета.

Малко след това ме придружи до метрото „Сансие“. „А студентите?“ — запитах аз, когато стигнахме до входа на спирката. Усмихна се откровено. „С тях, естествено, нещата се промениха много: да речем, приеха друга форма. Аз се ожених — добави малко рязко, — ожених се за една студентка“ — уточни той.

— И за това ли са се погрижили?

— Всъщност не, но опитите за контакти не са обезкуражавани. Ще си взема втора съпруга след месец — заяви той и изчезна по посока на улица „Мирабел“, оставайки ме смаян пред стълбите на метрото.

Стоях няколко минути като вкаменен, преди да се реша да се прибера вкъщи. Когато слязох на перона, установих, че влакът за Мери д’Иври ще пристигне след седем минути, друг навлизаше в спирката, но той беше за Вилжуиф.