Мишел Уелбек
Подчинение (12)

Петък, 20 май

На другия ден си открих сметка в един клон на Барклийз на авеню „Гоблен“. Прехвърлянето на парите щеше да отнеме един работен ден, ме осведоми служителят; за мое най-голямо учудване получих картата Виза веднага.

Реших да се прибера у дома пеша, бях извършил формалностите около смяната на сметката машинално, като автомат, и имах нужда да размисля. В началото на площад „Итали“ бях внезапно обзет от чувството, че всичко това може да изчезне. Тази малка чернокожа с къдрави коси, с дупе, добре очертано от джинсите, която чакаше автобус № 21, можеше да изчезне; тя със сигурност щеше да изчезне или най-малкото щеше да бъде сериозно превъзпитана. На площадката пред търговския център „Итали 2“ имаше както винаги хора, които събираха разни помощи, днес беше ред на Грийнпийс, те също щяха да изчезнат. Примигнах в момента, в който един брадат кестеняв мъж, с дълга до раменете коса, се приближи до мен с цял куп брошури — и изчезна сякаш предсрочно, подминах го, без да го виждам, и хлътнах зад остъклените врати, които водеха към нулевото ниво на търговския център.

Вътре в центъра равносметката не беше толкова еднозначна. „Бикорама“ беше непоклатима, но дните на „Дженифер“ бяха без всякакво съмнение преброени, там не предлагаха нищо, което би подхождало на една млада ислямистка. Затова пък магазинът „Сийкрит Сториз“, който продаваше марково бельо на намалени цени, нямаше защо да се тревожи: успехът на подобни магазини в моловете на Риад и Абу Даби никога не е бил поставян под съмнение, както и „Шантал Томас“ и „Ла Перла“ нямаше от какво да се тревожат от идването на власт на ислямски режим. Облечени през деня в непроницаеми бурки, богатите жени от Саудитска Арабия се превръщаха вечер в райски птици, кичеха се с корсети, с прозрачни сутиени, със стрингове, украсени с разноцветни дантели и със скъпоценни камъни; точно обратното на западнячките, изискани и секси през деня, защото от това зависи общественото им положение, те се спихват вечер по домовете си и изтощени, се отказват от всякаква перспектива за прелъстяване, навличайки безформени домашни дрехи. Внезапно пред лавката „Рапид’Жю“ (която предлагаше все по-сложни комбинации: кокосово мляко — пасифлора — гуаява, манго — личи — гуарана, бяха повече от десет, всички със смайващо съдържание от витамини) си спомних за Брюно Деланд. Не го бях виждал почти двайсет години, а и не се бях сещал за него. Той беше един от колегите ми докторанти, дори може да се каже, че отношенията ни бяха почти приятелски, работеше върху Лафорг, написа прилична, без да е нещо повече, дисертация, непосредствено след което издържа конкурса за данъчен инспектор, ожени се за Анлиз, момиче, с което се беше запознал не знам къде, май на някаква студентска вечеринка. Тя работеше в отдел маркетинг на един от GSM операторите, печелеше много повече от него, но затова пък неговата служба беше, както казват, сигурна, бяха купили къща в Монтини льо Брьотоньо, имаха вече две деца, момче и момиче, единствен той от съкурсниците ми бе тръгнал по пътя на нормалния семеен живот, останалите се люшкаха между малко Мийтик^[1], малко speed-dating^[2] и много самота, бях го срещнал съвсем случайно в RER-a и той ме покани на скара у тях още за следващата петъчна вечер; беше в края на юни, имаше градина и можеше да организира барбекюта, щял да извика и няколко съседи, „никой от факултета“, ме бе предупредил.

Грешката му беше, че бе решил да го направи именно в петък вечер, разбрах го още щом се озовах на поляната и целунах по бузата жена му, беше работила цял ден и се бе прибрала вкъщи изтощена, а на всичкото отгоре повторното излъчване по M6 на „Една почти идеална вечеря“ и беше замаяло главата и тя бе решила да приготви твърде сложни неща, суфлето от пумпалки беше безнадеждно, но в момента, в който стана ясно, че и гуакамолето е пълен провал, помислих, че ще избухне в ридания, тригодишният й син започна да пищи, а Брюно, който беше започнал да се напива още с пристигането на първите гости, не можеше да й бъде абсолютно никаква подкрепа при обръщането на наденичките и аз му се притекох на помощ; от дълбините на отчаянието си тя ми отправи поглед, изпълнен с благодарност; скарата се оказа по-сложно нещо, отколкото си го представях, агнешките котлети се покриваха със страхотна скорост с прегорял слой, черен и вероятно канцерогенен, сигурно огънят беше прекалено силен, но аз не разбирах нищо от тези работи, а ако бръкнех вътре в механизма, рискувах да избухне газовата бутилка, бяхме сами пред куп прегоряло месо, докато другите гости изпразваха бутилките розе, без да ни обръщат никакво внимание; с облекчение посрещнах бурята, първите капки се изсипаха върху нас, продълговати и ледени, последва незабавно оттегляне в хола, вечерта поемаше по посока на студения бюфет. В мига, в който тя се отпусна върху канапето, хвърляйки враждебен поглед на табулето, аз се замислих за живота на Анлиз и за този на всички западни жени. Правят си прическа със сешоар вероятно всяка сутрин, после се обличат грижливо, според професионалното си положение; мисля, че самата тя бе по-скоро типът елегантна, отколкото секси, но тук става дума за сложно дозиране: денят й минава в имейли, телефони и най-разнообразни срещи, после се прибира, някъде около двайсет и един часа, изтощена (Брюно взима вечер децата от яслата и им дава да ядат, неговият работен ден е на държавен служител), рухва, навлича суитшърт и долната част на анцуг и така се представя пред своя повелител и господар, а той има, сигурно неизбежно има чувството, че по някакъв начин са го преебали, както и тя има чувството, че по някакъв начин са я преебали и че тая работа няма да се подобри с годините — децата, които ще пораснат, и професионалните задължения, които някак автоматично ще се увеличават, да не говорим за отпускането на плътта.

Тръгнах си сред последните, дори помогнах на Анлиз да прибере, нямах ни най-малко намерението да подхвана авантюра с нея — което би било възможно, всичко в нейното положение изглеждаше възможно. Исках да почувства някакъв вид солидарност, една напразна солидарност.

Брюно и Анлиз бяха със сигурност вече разведени, в наше време нещата се развиваха така; един век по-рано, по времето на Юисманс, те щяха да останат заедно и може би нямаше да бъдат толкова нещастни в края на краищата. Вкъщи си налях голяма чаша вино и се зарових отново в „Семейно“, беше ми останал споменът, че е един от най-добрите романи на Юисманс; още в началото усетих, че удоволствието от четенето, тук също почти двайсет години по-късно, бе останало като по чудо незасегнато. Може би никъде другаде поохладнялото щастие на остарелите двойки не е описано с такава благост: „Тогава Андре и Жан започнаха да се отдават на наивни нежности, на майчинското удовлетворение да спят понякога заедно, да се изтегнат един до друг само за да са наблизо, за да поговорят, преди да се долепят гръб до гръб и да заспят“. Красиво, но беше ли правдоподобно? Можеше ли човек да си представи такова бъдеще днес? Явно бе свързано с удоволствията на трапезата. „Лакомията се бе появила при тях под формата на нов интерес, създаден от все по-увеличаващото се безразличие на сетивата, като страстта при свещениците, които, лишени от плътските радости, цвилят при вида на изтънчените ястия и старите вина.“ Сигурно е, че по времето, когато жената е купувала и белила сама зеленчуците си, приготвяла е сама месото, оставяла е рагутата да къкрят с часове на огъня, е било възможно да се развие една подобна нежна връзка на майка хранителница; еволюцията в условията на хранене са причина да забравим за тази връзка, която, всъщност Юисманс го признава най-откровено, е твърде слаба компенсация за загубата на плътските удоволствия. Самият той в собствения си живот не е заживявал семейно с някоя от тези жени „домакини“, единствените, които според Бодлер заедно с „момичетата“ могат да бъдат подходящи за литератора — забележката е още по-вярна, защото момичето може да се превърне с годините в жена домакиня, което е всъщност тайното й желание и естествената й склонност. Тъкмо обратното, след период на „разврат“, със сигурност доста относителен, той се отклонява към монашеския живот и именно там го оставих. Взех „На път“, опитах се да прочета няколко страници, върнах се към „Семейно“, явно, че духовната нишка почти не съществуваше при мен, за съжаление, защото монашеският живот съществуваше все още, непроменен от векове, докато жените домакини къде да ги намериш в днешно време? В епохата на Юисманс те сигурно все още са съществували, но литературната среда, в която се е движел, му е попречила да ги срещне. Честно казано, факултетът далеч не беше по-благоприятна среда. Например Мириам, тя би ли могла да се превърне в хода на годините в жена домакиня? Точно си задавах този въпрос, и подвижният ми телефон звънна, и странно, но беше тя, запелтечих от изненада, в действителност изобщо не очаквах, че ще ми се обади отново. Хвърлих поглед на будилника, беше почти десет часа, бях толкова погълнат от четивото, че бях забравил да вечерям. Затова пък забелязах, че бях почти изпил втората бутилка вино.

— Бихме могли… — тя се поколеба, — не бихме ли могли да се видим утре вечер?

— Да?…

— Утре е рожденият ти ден. Може би си забравил?

— Да, да, честно казано, съвсем бях забравил.

— Пък и… — последва отново миг колебание — имам да ти казвам и друго нещо. Та ще е много хубаво да се видим.