Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (13)

24.
Неделя, 10:00

1 час и 10 минути по-рано

Даниел и Габриела бяха освободили хотелската стая и седяха на една разклатена маса в някакво кафене в Горен Ийст Сайд.

Тя кимна към хотела, в който бяха прекарали нощта:

— Винаги ли водиш момичетата в такива дупки?

— Само онези, за които сметна, че ще издържат. Ти премина теста.

Тя се усмихна криво и продължи това, което правеше. Пред тях бяха поставени десетки документи, счетоводни отчети, писма, разпечатки от имейли.

Прегледа последните няколко в купчината. Облегна се назад и отбеляза:

— Изглежда, че в графата „различни активи“ шефът ми има близо един милион долара. По нищо обаче не личи къде може да са. Не е честно! Да знаеш, че има пари, но да не знаеш къде са. Как, по дяволите, ще платя на Джоузеф проклетия откуп?

Кафето й стоеше непипнато пред нея. Даниел пиеше чай. В чашата имаше две пакетчета, оцветяващи водата в ръждиво кафеникаво. „Малко хора пият чай“ — замисли се тя. Майка й пиеше. През последните шест години обаче жената само гледаше безучастно чашата изстинал „Инглиш Брекфаст Тий“ в старческия дом.

„Не мисли за това. Концентрирай се. Това тук е важното, това има значение“ — каза си.

Габриела си даде сметка, че се поти. Избърса длани в сините си дънки. Бе свалила якето си, но в кафенето беше топло и с вълнения й пуловер, който сама бе изплела, беше много горещо. Бледозелената дреха беше дебела. Габриела си спомни как бе избрала преждата, как потърси в интернет хубави модели за яката и ръкавите, ирландска верижна плетка.

Отпи глътка кафе и отчупи малко от печената филийка, за която нямаше апетит. После с две ръце отчаяно посочи документите и измърмори:

— Какво да търсим сега? Сейфове?

— Полицията сигурно вече ги е открила, запечатала е всички.

Двамата замълчаха, заобиколени от шума от кафемашината, музика от компактдискове, предлагащи се за продажба, разговори и тракане на компютърни клавиатури. Тя погледна през прозореца и видя силуета на моста „Куинсбъро“, открояващ се ясно на фона на безразличното небе.

Отново отпи от кафето. Беше горчиво. Това не й пречеше. Острият аромат я ободряваше.

Даниел попита:

— Ами някой семеен имот?

— Какво имаш предвид?

— Родителите на шефа ти? Братя и сестри? Някоя къща, която да е регистрирана на друго име, а не на Прескот.

— Да, да! — възкликна Габриела. — Има. — Очите й блеснаха. — Може да е това. Миналата година, когато баща им почина, Чарлс и братята и сестрите му решиха да продадат семейната къща, но преди това искаха да я оправят. Той ходеше през два-три месеца да помага. Все още я ремонтират.

— На чие име е?

— На някакъв тръст, наречен „Бедфорд Роуд 109“ или нещо подобно.

— Полицията може все още да не е научила за това.

— Виждала съм снимки — продължи Габриела. — Това е идеалното място за скривалище на пари. Стара е, на двеста години. Има десетки стаи и огромно мазе. Колко място заемат един милион долара?

Даниел се засмя:

— Няма как да знам. Моите клиенти ми ги превеждат по банков път. Но вероятно не са толкова обемисти, колкото може да си представи човек. Къде е тази къща?

— Близо до Риджфийлд, Кънектикът. В западната част на щата, близо до границата с Ню Йорк.

— Знам го. Можем да отидем дотам и да се върнем преди края на ултиматума. Ще вземем моята кола. Държа я в гараж на две пресечки от тук. — Даниел обаче се намръщи и попита: — Телефонът там още ли работи?

— Не знам. Защо?

— По-добре опитай да се обадиш, преди да отидем.

— Защо? Мислиш, че Чарлс се крие там? Нали полицията каза, че са го засекли на Карибите?

— Не — отговори Даниел, — мисля, че полицията може да е в къщата.

— О! Разбира се.

Тя вдигна мобилния си. Даниел обаче я спря и посочи обществен телефон в задната част на заведението.

— Мислиш ли, че засичат разговорите? — попита тя.

— Вече съм минал в този стадий на параноята.

Тя стана и отиде при телефона. Вдигна слушалката и пусна няколко монети. След две минути се върна на масата, седна на стола до него.

Погледна го унило:

— Прав беше, Даниел.

— Кой се обади?

— Детектив Холоуей. Щатска полиция на Кънектикът. Казах, че съм сбъркала номера, и затворих.

Габриела въздъхна и тялото й сякаш се смали. Даниел не беше много по-висок от нея — може би с два-три пръста — но в този момент тя толкова се сви, че той сякаш се извисяваше много над нея. Тя се умърлуши.

— Това беше последният ни шанс… Ох, Сара… Какво ще правя сега, Даниел? Ако не намеря тези пари…

Изведнъж замълча и вдигна рязко глава.

— Чакай, чакай…

Отново разрови документите.

— Какво? — изненада се той. — Приличаш на вълк, подушил дирята на овца.

С тъмния си нокът тя подчерта няколко реда в един делови формуляр.

— Това са сметките на неприспадащите се разходи на Чарлс. Лични сметки. Досега не им бях обръщала внимание, защото нямат нищо общо с бизнеса. — Отново прочете документа и посочи няколко числа. — Миналата година е изхарчил близо сто хиляди в бижутерийни и универсални магазини. Някои от предметите са били доставени на един адрес на Медисън авеню, на някоя си Соня Дитрих.

— Коя е тя?

— Никога не съм я чувала. Знаем, че Чарлс излизаше с разни жени, но никога не ми е казвал с кои. Никоя от тях не е идвала в офиса. — Тя отново прегледа счетоводните документи. — По дяволите, не й е купувал подаръци. Написал й е десетки чекове. Малко повече от сто хиляди.

— И може би й е дал пари в брой.

— Възможно е. Изчезналият милион може да е при нея.

— Дали не е напуснала страната заедно с него? — рече Даниел.

— Имайки предвид, че полицията го издирва, Чарлс е може би последният човек, с когото би тръгнала. Жените като нея имат шесто чувство. За оцеляване.

Даниел забеляза известно противоречие:

— „Като нея“ ли? Нали каза, че не я познаваш.

— Интуиция.

— Какво да направим?

— Мога да й се обадя и да й кажа… — Габриела се замисли. — Какво мислиш за това? Мога да й кажа, че полицията издирва хора, свързани с Чарлс. Той ме е изпратил да взема всичко, което е оставил при нея, за да премахна уликите.

— Включително голям чувал със стодоларови банкноти? Мисля, че няма да се върже.

— Да, прав си. А какво ще кажеш за това? Ще я заплаша, че ако не ми даде парите, ще отида в полицията и ще им кажа, че тя крие крадени пари за него. Ще я арестуват. Аз ще получа петстотинте хиляди, а тя ще отиде в затвора.

— Този вариант ми харесва повече. Но какво ще правим, ако не си е вкъщи? — попита Даниел, като пъхна една смачкана салфетка в чашата си.

Габриела се замисли за момент.

— Тогава ще действаме по план B.

— Кой е той?

— Ще влезем с взлом в проклетия апартамент и ще преровим всичко.

* * *

Двамата стояха на ъгъла на Осемдесет и осма улица и Медисън авеню, през две сгради от онази, която Габриела посочи.

— Там е — обяви тя. — Там живее неговата приятелка, любовница, съучастничка. Каквато и да му се пада госпожица Дитрих.

— „Курва“ май е най-актуалното описание на тази длъжност — прошепна Даниел.

Габриела разрови документите в чантичката си. После набра номер и вдигна телефона до ухото си. След няколко секунди затвори.

— Телефонен секретар. Мисля, че можем да приемем, че не си е вкъщи.

— Или да приемем, че не вдига, защото си смазва пушката? — предложи той.

Изглеждаше хлапашки, изглеждаше очарователен… а също малко очарован от нея, докато гледаше лицето й.

— Добре, ще действаме по резервния план.

План B…

— Чакай малко — каза му тя.

Влезе във фоайето на елегантната сграда от кафяв пясъчник. Вътре погледна пощенските кутии. Когато се върна, възкликна:

— Леле, целият втори етаж е неин.

Двамата погледнаха прозорците, които бяха тъмни. Стаите изглеждаха необитаеми.

— Хайде да действаме — каза Габриела.

Влязоха в задънената уличка до сградата. Всички прозорци на приземния етаж бяха с красиви решетки с орнаменти. Прозорците на втория обаче не бяха, а един бе открехнат.

— Помогни ми.

Преместиха контейнер за смет под прозореца.

После Габриела се върна на главната улица и огледа обстановката. Нямаше много хора.

— Уличката е тясна — изтъкна. — Няма причина някой да влезе и да ме види.

— Наистина ли смяташ да проникнеш с взлом?

— Да. Абсолютно.

Тя забеляза затворен антикварен магазин на ъгъла. Отпред имаше два масивни китайски лъва, приковани за тротоара с дебели вериги. „Кой, за бога, ще ги открадне? — помисли си. — Кой ще тръгне да мести петстотинкилограмова грозна статуя?“

— Ти стой тук и… де да знам — прави се, че говориш по телефона. Ако видиш, че някой се приближава към сградата, обади ми се.

Той я целуна бързо.

— Късмет.

Отдалечи се на десетина крачки и извади телефона си.

Габриела тръгна обратно към задната уличка. Точно когато стигна началото й, с пронизителен вой на сирени, мигаща сигнална лампа и свирене на спирачки пред сградата спря цивилна полицейска кола, следвана от патрулен автомобил.

Даниел понечи да тръгне към нея, но Габриела с лек жест го накара да остане, където беше.

Двамата детективи, които ги бяха спрели вчера, Кеплър и Сурани, слязоха от цивилната кола. От патрулката слезе един униформен, русокос и млад.

Никой от тримата не забеляза Даниел.

Кеплър й даде знак да се приближи:

— Елате, ако обичате, госпожице Маккензи.

Тя не помръдна.

— Моля ви. Веднага.

Тя се подвоуми, но отиде при тях.

— Кажете ни какво правите — настоя Сурани строго, макар и учтиво.

— Това е моя работа.

— Обяснете ни тогава каква е тази работа и какво общо има със задните улички?

— Не съм нарушила никой закон — сопна се тя.

— Нима? А не обмисляхте ли — само предположение — да проникнете с взлом в нечий апартамент? — попита Кеплър саркастично.

— Това е абсурдно обвинение. Една приятелка на шефа ми живее тук.

— Приятелка, а? — още по-саркастично попита той.

— Знаем за госпожица Дитрих — каза Сурани.

— Имам пълно право да говоря с нея — тросна се Габриела.

— За какво? — поинтересува се Кеплър.

— Имам право да не ви казвам.

Тя погледна към антикварния магазин и масивните лъвове. Даниел стоеше зад няколко зяпачи на двайсетина крачки от тях. Беше близо — достатъчно, за да чуе разговора — но не прекалено, за да го забележат полицаите. Тя се намръщи, за да му даде знак да остане на мястото си.

— Какво точно смятахте да направите? Да си шепнете с госпожица Дитрих под прозореца? — попита Кеплър, като погледна контейнера за смет. — Много в стила на „Ромео и Жулиета“.

— Ами вие какво правите тук? — контрира Габриела.

Кеплър се изсмя:

— Доста сте нахакана за обирджийка. За да отговоря на въпроса ви, след като отказахте да ни съдействате и след като Чарлс Прескот все още се издирва по подозрения в две дузини углавни престъпления, следваме уликите, които имаме по случая. И една от тях ни изпрати тук. Кажете ни какво вие знаете за госпожица Дитрих.

— Нищо. Тревожех се за Чарлс. Исках да я попитам дали има новини от него, как е той.

— Пак ще попитам: през прозореца ли? — Кеплър не обърна внимание на киселия й поглед. Добави саркастично: — За тази цел има едни такива апарати, наречени телефони. Но можем да обсъдим тази тема в следствения арест.

— Какво?

— Отново претърсихме офиса на шефа ви. Проверихме инвентарния списък и установихме, че някои неща липсват. Габриела Маккензи, арестувана сте за възпрепятстване на правосъдието. — Прозвуча, сякаш дълго време е чакал с нетърпение да изрече тези думи.

— Не! — промълви тя.

Сякаш не можа да се сдържи, Кеплър добави:

— И в допълнение, опит за кражба с взлом. — Погледна в задната уличка. — Контейнер? Моля ви се!

— Вие не разбирате. Моята…

Тя замълча рязко.

— Вашата какво? — попита Сурани.

— Моля ви, не мога да вляза в затвора точно сега.

Кеплър се изсмя:

— Извинете ни за неудобството!

Обърна се, за да си запише нещо в бележника, и даде знак на униформения. На табелката на гърдите му пишеше „Полицай Чапман“.

Той направи крачка към нея.

— Оставете чантата на земята и се обърнете. Поставете ръцете си зад гърба.

— Моля ви!

— Изпълнявайте. Обърнете се.

Полицаят посегна към белезниците си, погледна надолу, за да ги види. В този момент Габриела скочи напред и грабна пистолета от кобура му.

Тълпата се разкрещя и се разпръсна.

— Габриела! — изкрещя Кеплър.

Посегна бързо и сграбчи ръката й. Сборичкаха се и тя падна тежко на страната си, изпищя от болка. Успя обаче да се освободи и насочи пистолета към лицето му. Той присви очи и приклекна, като замахна с ръка, сякаш да отбие куршумите.

— Назад! — изкрещя на детективите. — Вие двамата! Хвърлете пистолетите! Веднага! Под онези коли!

Сурани извика отчаяно:

— Не правете така! Вие…

Хладният й поглед обаче беше красноречив. Те хвърлиха пистолетите, както им бе заповядала.

Когато Габриела за момент премести погледа си към падащите оръжия, сякаш се страхуваше някое от тях да не гръмне, униформеният полицай се хвърли срещу нея, като се опита да я сграбчи. Тя се изплъзна и се препъна. Когато се опита да запази равновесие, пистолетът гръмна.

Младият полицай примигна, хвана се за гърдите и падна на тротоара.

— Ох, мамка му! Ох!

Габриела изпищя.

Без да обръща внимание на нея и на пистолета, Сурани изтича при падналия полицай, който риташе и размахваше ръце. Наведе се над него и изкрещя към колегата си:

— Извикай линейка!

Кеплър изръмжа:

— Шибана кучка! Застреляй ме, ако искаш, но ще извикам помощ!

Извади радиостанцията си.

Хлипайки, Габриела отстъпи назад. Обърна се и хукна. На ъгъла хвърли пистолета в шахта на канализацията. Стигна до Даниел, който изглеждаше не по-малко шокиран. Понечи да хукне отново, но той я спря:

— Недей да тичаш, ходи. Наведи глава и ходи нормално.

— Аз…

— Ходи. Бавно. Върви.

Габриела кимна, пое си въздух няколко пъти и го хвана за ръката.

Тръгнаха на изток.

След броени секунди пронизителният писък на сирени прониза следобедния въздух от десетина различни посоки.