Дона Тарт
Щиглецът (118)

X.

Навикът да се дрогирам, макар и през ден, все пак си беше навик, както Джеръм често ми бе напомнял, особено когато решах да не се придържам прекалено стриктно към схемата „през ден“. Ню Йорк беше пълен с всякакви страхове, които ме преследваха ежедневно, в подлезите, сред тълпите; споменът за внезапно връхлетялата експлозия така и не ме бе напуснал, бях в постоянно очакване нещо да се случи, винаги следях за това нещо с ъгълчето на окото си, определени струпвания на хора на публични места можеха да отключат това военновременно усещане за нещо непосредствено предстоящо, достатъчно бе някой да се изпречи на пътя ми или да мине покрай мен прекалено бързо, подминавайки ме под неочакван ъгъл, и сърцето вече започваше да се блъска панически, като механичен чук, в гърдите ми, принуждавайки ме да тръгна, препъвайки се, към най-близката пейка в парка; а обезболяващите хапчета на баща ми, които първоначално бях започнал да вземам, за да овладявам почти неконтролируемата си тревожност, ми осигуряваха такова блажено бягство от действителността, че скоро започнах да ги вземам просто за да си доставям удоволствие: първо си позволявах това удоволствие само през уикендите; после — вечер, когато се прибирах от колежа, после започнах да позволявам на мъркащата, ефирна наслада да ме обгръща всеки път, когато се чувствах нещастен или отегчен (а за съжаление това се случваше доста често); по това време направих и паметното откритие, че дребните хапчета, които дотогава бях пренебрегвал, защото бяха толкова мънички и предполагах, че са слаби, бяха буквално десетки пъти по-силни от таблетките „Викодин“ и „Перкосет“, които бях почнал да гълтам с шепи — „Оксиконтин“, 80 милиграма, доза, достатъчна да убие човек с непоносимост към препарата — но на този етап аз определено не бях такъв човек, и когато накрая привидно бездънната ми съкровищница на перорални невролептици се опразни, малко преди осемнайсетия ми рожден ден, бях принуден да започна да ги купувам по улиците. Дори дилърите ме упрекваха за сумите, които харчех, хиляди долари всяка седмица; Джак (предшественикът на Джеръм) ми се беше карал неведнъж за това, седнал на мръсното кресло — чувал, откъдето ръководеше бизнеса си, броейки моите стотачки, новички, току-що изтеглени. „Със същия успех можеш да ги гориш, братко.“ Хероинът беше по-евтин — петнайсет долара дозата. Дори да не си го инжектирах — Джак старателно ми беше записал кое колко ще ми струва от вътрешната страна на кутия от хамбургер — очакваният разход щеше да е много по-приемлив, някъде около четиристотин и петдесет долара месечно.

Но аз си инжектирах хероин само ако ми предложеха — веднъж тук, веднъж там. Колкото и да ми харесваше, и макар постоянно да изпитвах нужда да го правя, не си го купувах. Никога нямаше да имам основание да спра. Докато с хапчетата не само че разходите бяха фактор, който ми помагаше да контролирам навика си, но имах и отлична причина да слизам всеки ден долу и да продавам мебели. Мит беше, че не можеш да функционираш правилно, ако ползваш опиати: венозното инжектиране беше едно, но за човек като мен, склонен да подскача при изпърхването на гълъб на тротоара, засегнат толкова тежко от посттравматично стресово разстройство, че едва не бях започнал да се треса конвулсивно като паралитик, хапчетата бяха ключът към възможността да работиш не само компетентно, но и високоефективно. Алкохолът правеше хората отпуснати и им пречеше да се концентрират: достатъчно бе само да видя как Плат Барбър седи в „Джей Джи Мелън“^[1] в три часа следобед, потънал в самосъжаление. Що се отнася до баща ми, дори когато изтрезнееше, у него си оставаше несръчността на мъртвопиян боксьор, не беше в състояние да натиска точните клавиши на телефона или да настрои таймера в кухнята, хората наричаха това „скапване на мозъка“ — увреждането на мозъка от сериозно пиене, нелечим неврологичен проблем. Той разсъждаваше доста налудничаво, не беше в състояние да се задържи на нито едно работно място. А пък аз… е, може да нямах постоянна приятелка, нито пък някакви приятели, достойни за това определение, извън онези, които употребяваха наркотици, но пък работех по дванайсет часа дневно, стресът не бе в състояние да ме извади от строя, носех костюми на „Том Браун“, общувах усмихнато с хора, които не можех да понасям, ходех на плуване два пъти седмично и играех тенис понякога, не употребявах захар и консервирани храни. Държах се непринудено, бях представителен, бях слаб като струна, не си позволявах да се отдавам на самосъжаления или негативно мислене от какъвто и да било вид, бях отличен търговец — всички го казваха — и бизнесът ми вървеше така добре, че почти не забелязвах липсата на сумите, които харчех за дрога.

Не че нямаше и пропадания — непредсказуеми отклонения, когато за няколко страшни мига ми се струваше, че всичко се изплъзва от контрол, както кола се хлъзва по заледен мост, и тогава виждах ясно колко зле можеха да се развият нещата, и колко бързо можеше да стане това. Не ставаше дума за парични проблеми — по-скоро въпросът беше там, че увеличавах дозите, забравях, че съм продал някоя вещ, или забравях да изпратя сметката, понякога и Хоуби ме гледаше странно, когато прекалявах с дозата и слизах долу прекалено отнесен, като че ли не ходех по този свят. На официални вечери, по време на разговори с клиенти… извинете, казахте ли нещо, стори ми се, че се обърнахте към мен? Не, просто съм малко уморен, като че ли се разболявам, може би днес ще си легна рано, приятели. Бях наследил светлите очи на майка си, и освен ако не се появях със слънчеви очила на поредното откриване на галерия, нямаше как да прикривам свитите като връхчета на карфица зеници — приятелите на Хоуби като че ли не забелязваха, освен (понякога) някои от по-младите, по-ориентирани, особено хомосексуалистите — „лошо момче си ти“, беше ми прошепнал един културист, приятел на наш клиент, на една официална вечеря, и ме бе хвърлил в ужасно притеснение. По същите причини се боях и да се отбивам в счетоводния отдел на една от аукционните къщи, защото един от служителите там — по-възрастен, британец, който също се дрогираше — постоянно флиртуваше с мен. Разбира се, имах подобни случаи и с жени: едно от момичетата, с които спях — стажантка при моден дизайнер — бях я срещнал на Уошингтън Скуеър, при алеята, където разхождаха дребни породи кучета, бях с Попчик, и само след трийсетина секунди на една от пейките в парка и на двамата ни беше станало ясно, че сме в едно и също състояние. Когато изпитвах чувството, че нещата излизат извън контрол, намалявах дозите, а понякога и направо преставах да се дрогирам за определено време — най-дългият период беше шест седмици. Не всеки беше в състояние да направи това, мислех си аз. Но всичко беше просто въпрос на дисциплина. Само че по времето, което описвам, в пролетта на двайсет и третата ми година, в продължение на три години вече не се беше случвало да не се дрогирам за период, по-дълъг от три дни.

Бях си съставил програма, съгласно която смятах, че ще мога да се откажа окончателно, ако поискам: рязко сваляне на дозата, работа — седем дни в седмицата, много лоперамид; хранителни добавки с магнезий и свободни аминокиселини, за да попълват недостига на невротрансмитери в организма ми; протеини, електролити на прахчета, мелатонин (и трева) за спокоен сън, както и различни билкови тинктури и отвари, в които стажантката при модния дизайнер се кълнеше — корени от сладник, бял трън, коприва, хмел и канелено масло, корени от дилянка и екстракт от билката „лимонче“. Имах цяла торба от магазин за биохрани, пълна с всичко, от моето се нуждаех, която си седеше в дъното на гардероба ми вече година и половина. Всичко си бе останало недокоснато с изключение на марихуаната, която отдавна беше свършила. Проблемът (както многократно бях имал възможност да установя) беше, че след като изминеха трийсет и шест часа, когато организмът започнеше да се бунтува и човек видеше остатъка от своя живот без дрога да се простира пред него като мрачен коридор на затвор, беше необходима някаква изключително основателна причина, за да продължаваш напред, към мрака, вместо да се отпуснеш веднага обратно на прекрасната пухена постеля, която така глупаво си загърбил.

Същата вечер, когато се прибрах от Барбърови, аз глътнах една таблетка морфин със забавено освобождаване — така правех винаги, когато се прибирах в къщи, преследван от угризения и обзет от убеждението, че трябва да променя нещата: ниска доза, по-малко от половината на това, от което се нуждаех, за да почувствам каквото и да било, точно колкото ми трябваше след алкохола, за да не остана толкова превъзбуден, че да не мога да заспя. На следващата сутрин, обезкуражен (защото обикновено, когато се събудех с гадене в тази фаза на ударния план, аз много бързо се обезкуражавах), стрих трийсет милиграма „Роксикодон“ на мраморния плот на шкафчето, после ги направих шейсет, вдишах ги през срязана пластмасова сламка, после, защото не ми се искаше да изхвърля в тоалетната остатъка от хапчетата (на стойност над две хиляди долара), станах, облякох се, промих носа си с физиологичен разтвор, и след като скрих в стаята си още няколко от таблетките морфин със забавено освобождаване, пъхнах в джоба си тенекиената кутия от тютюн „Редбрест Флейк“ и — в шест сутринта, преди Хоуби да се събуди — взех такси до хранилището.

Хранилището — сграда, отворена двайсет и четири часа в денонощието — приличаше на погребален комплекс от епохата на маите, ако изключим служителя с празен поглед, който гледаше телевизия на бюрото си в приемното помещение. Притеснен, тръгнах към асансьорите. Само три пъти бях стъпвал тук в продължение на седем години — и винаги със страх, нито веднъж не се бях осмелил да се кача горе, до сейфа, а само се шмугвах бързо в приемната, за да платя наема, в брой: за по две години наведнъж, максимумът, допускан от закона на щата.

Товарният асансьор се задвижваше с карта ключ, която за щастие се бях сетил да донеса. За нещастие тя не можа да го задейства от първия път; и — в продължение на няколко минути, надявайки се, че служителят в приемната е прекалено погълнат от телевизионното предаване, за да забележи — аз стоях в отворения асансьор, опитвайки се да наглася правилно картата, докато стоманената врата най-сетне се затвори със съскане. Изнервен, с усещането, че ме наблюдават, аз се стараех да отвръщам лице, виждайки размазаната си сянка на монитора, и така стигнах до осмия етаж, 8D, 8Е, 8F, 8G — сиви стени от газобетон и редици безлични врати, като в някаква модулно изградена Вечност, в която нямаше да има друг цвят освен сивия и нямаше да падне и прашинка до края на времето.

8R, два ключа и комбинирана ключалка с код — 7522 — последните четири цифри от домашния телефон на Борис във Вегас. Вратичката на сейфа се отвори с метално скърцане. Ето я и торбата с надпис „Спортни стоки Парагон“ — от нея си висеше етикета на палатката „Кинг Канопи“, $43.99, все така спретната и новичка, каквато беше, когато я купих преди осем години. И въпреки че видът на калъфката, показваща се от торбата, ме накара да трепна болезнено като от токов удар, сякаш електрическа искра бе докоснала слепоочието ми, онова, което ме притесни повече от всичко, беше миризмата — защото излъчвания от изолирбанда мирис на пластмаса, като от вътрешна облицовка на басейн, в това малко, затворено пространство се беше просмукал навсякъде, мирис, събуждащ забравени емоции, към които не се бях връщал от години, остър поливинилов полъх, който ме върна незабавно обратно в детството, към химическите миризми на спалнята ми във Вегас и мириса на новия килим, припомних си как заспивах вечер и се събуждах всяка сутрин със същата миризма на лепило в носа, а картината си стоеше залепена на задната страна на таблата на леглото. Не я бях разопаковал истински от години; дори само отварянето на пакета би отнело десетина-петнайсет минути рязане с макетно ножче, но докато стоях там замаян (пропадане, объркване, почти както онзи път, когато се бях озовал в полусън на прага на стаята на Пипа, без да знам какво съм мислил или какво възнамерявам да направя), ме прониза желание, граничещо почти с изстъпление: защото сега присъствието на картината само на ръка разстояние от мен, след толкова време, ме изправи на ръба на опасен копнеж, за чието съществуване сякаш дори не бях подозирал. В сенките мумифицираният пакет — по-скоро малкото, което се виждаше от него — имаше раздърпан, трогателен вид, който по странен начин пораждаше лично отношение — не приличаше толкова на неодушевен предмет, колкото на някакво нещастно създание, вързано, безпомощно, неспособно да нададе вик в мрака, което копнееше за спасение. От петнайсетата си година не бях се озовавал толкова близо до картината и сега с усилие се въздържах да не я грабна и да не изляза оттук с нея. Все пак чувах тихия шум на камерите за наблюдение зад гърба си; затова — с бързо, конвулсивно движение — пъхнах тенекиената кутия от тютюн в торбата от „Блумингдейлс“, затворих вратичката и превъртях ключа. „Просто ги хвърли в тоалетната, ако решиш да се отказваш“, беше ми казала Мая, изключително привлекателната приятелка на Джеръм, „в противен случай ще се замъкнеш някой път до хранилището в два часа сутринта“, но когато излизах оттам, леко замаян от първоначалното въздействие на наркотика, дрогата беше последното нещо, за което мислех. Дори само видът на пакетираната картина, самотна, трогателна, ме преобърна наопаки, като че ли отнякъде бе нахлул сателитен сигнал от миналото и беше блокирал всякакви други предавания.