Дона Тарт
Щиглецът (117)

IX.

Когато си тръгнах, около единайсет часа, дъждът беше спрял, улиците блестяха като стъкло от водата и Кенет, нощният портиер, беше на вратата (със същите натежали клепачи, все така лъхащ на малцово уиски, с малко по-голямо шкембе, но иначе непроменен).

— Не ще да си чужд тук, а? — каза той, същото, което казваше всеки път, когато преспивах тук като малък и мама идваше да ме прибере — същият апатичен глас, все така проговаряше с миг закъснение. Човек можеше да си го представи как дори в някакъв потънал в дим, посткатастрофичен Манхатън, стои, залитайки, пред вратата в парцалите на някогашната си униформа, а горе Барбърови горят в камината броеве на „Нешънъл Джиографик“, за да се отопляват, и преживяват от джин и консервирани раци.

Въпреки че се процеждаше във всеки миг от вечерта като бълбукаща струйка отрова, смъртта на Анди все още си оставаше нещо прекалено огромно, за да бъде осмислено — макар че по някакъв странен начин сега, като поглеждах назад, тя ми се струваше неизбежна, зловещо предсказуема, почти сякаш той бе страдал от фатален вроден дефект. Дори като шестгодишен — разсеян, несръчен, астматик, безнадежден случай — печатът на злополучията и ранната смърт е бил ясно видим върху дребното му, крехко телце, бил е белязан, сякаш съдбата си бе направила шега и му беше закачила на гърба едно от онези листчета, на които пише „Ритни ме“.

Забележително беше и друго — как неговият свят бе продължил, макар и накуцвайки, напред без него. Отскачайки, за да се спася от водната пелена, вдигната от кола, минаваща край тротоара, си мислех колко странно беше да видиш как няколко часа могат да променят всичко — или по-скоро колко странно бе да установиш, че настоящето съдържа такава ярка отломка живо минало, увредено, разядено, но не и унищожено. Анди бе проявил доброта към мен, когато си нямах никого другиго. Най-малкото, което можех да направя сега, бе да проявя доброта към майка му и сестра му. Тогава и през ум не ми мина това, което, разбира се, мисля сега: че бяха изминали години, откакто се бях съвзел от вцепенението, в което ме бе хвърлило съсредоточаването върху собственото страдание; и че между унеса и забравата, инерцията и различните интермедии, докато гризях със зъби собственото си сърце, сигурно бях пропуснал много малки, ежедневни прояви на доброта; дори думата „доброта“ ме караше да се чувствам така, сякаш се изтръгвам от безсъзнание, от потока на електронните машини и долавям гласове, като в болница, съзнавам, че наоколо има хора.