Дона Тарт
Щиглецът (110)

II.

Седяхме в почти празния бар — прочуто навремето заведение с дъбова ламперия, вмирисано на мазнината, с която приготвяха хамбургерите, със знаменца на университетите от „Айви Лийг“ по стените, а Плат говореше малко объркано и толкова монотонно, че ми беше трудно да следя мисълта му.

— Татко — започна той, вперил очи в своя джин с лайм: напитката на госпожа Барбър. — Всички се притеснявахме да говорим за това — но… Баба ни го наричаше „химически дисбаланс“. Биполярно разстройство. Първият случай, или пристъп, наричай го, както искаш, получил в юридическия факултет на Харвард — първата година, така и не успял да стигне до втората. Всички тези негови налудничави планове и пристъпи на ентусиазъм… държал се агресивно в часовете, изказвал се неуместно, бил започнал да пише някаква епична поема с размерите на цял том за китоловния кораб „Есекс“, която се оказала просто куп глупости, а после момчето, с което делял стая и което вероятно му е въздействало по-уравновесяващо, отколкото някой е можел да предположи, заминало за един семестър в чужбина, в Германия и… ами така. Наложило се дядо ми да се качи на влака, да отиде в Бостън и да го прибере. Бил арестуван, защото запалил огън пред статуята на Самюъл Елиът Морисън^[1] на Комънуелт авеню, и възпрепятствал полицая, който пристигнал да го прибере.

— Знаех, че е имал проблеми. Но не подозирах, че става дума за нещо такова.

— И така… — Плат впери поглед в питието си, после пресуши чашата на един дъх. — Това е било преди аз да се родя. Нещата се променили, когато се оженили с мама и вземал известно време редовно лекарствата си, но баба ни никога не му се доверяваше докрай след всички онези истории.

— Какви истории?

— Е, разбира се, ние, внуците й, се разбирахме чудесно с нея — каза той припряно. — Но ти нямаш представа какви проблеми им е създавал татко, когато е бил по-млад… пропилял купища пари, имало ужасни скандали, гневни пристъпи, някакви ужасни проблеми с непълнолетни момичета… плачел, извинявал се, а после пак всичко започвало отново… Баба ни винаги го е обвинявала за инфаркта на дядо ми — двамата се карали в офиса на дядо и… бум! Но вземаше ли си лекарствата, беше същинско агънце. Чудесен баща… ами — сам знаеш. Държеше се чудесно с нас, децата.

— Беше прекрасен. Поне по времето, когато го познавах.

— Да — Плат сви рамене. — Можеше да бъде такъв. След като се оженил за мама, известно време го давал кротко. После… не знам какво е станало. Направил някакви ужасно ненадеждни инвестиции — това било първият признак. После започнал да притеснява разни познати, обаждайки се посред нощ в къщите им, такива работи. После изпаднал в романтичен захлас по някаква студентка, която стажувала в офиса му — момиче, чиито родители мама познавала. Било много тежко.

По някаква причина се трогнах дълбоко, когато го чувах как говори за госпожа Барбър като за „мама“.

— Никога не съм знаел за тези неща — казах.

Плат се смръщи: отчаяно, примирено изражение, което извади на преден план приликата му с Анди.

— Ние самите почти не знаехме нищо… ние, децата — каза той с горчивина, влачейки пръст по покривката на масата. — „Татко не е добре“ — това беше единственото, което ни казваха. Разбираш ли, бях на училище, когато са го откарали в болницата, а и не ми позволяваха да говоря с него по телефона, казваха, че се чувствал прекалено зле, и в продължение на цели седмици аз си мислех, че е мъртъв и не искат да ми го кажат.

— Помня всичко това. Беше ужасно.

— Кое всичко?

— Ами това… ъъ, психическия му проблем.

— Е, да… — аз се стреснах от гнева, припламнал в очите му — а как, по дяволите, аз бих могъл да разбера дали е „психически проблем“, последна фаза на рак или кой знае какво друго? „Анди е толкова чувствителен… по-добре ще е Анди да остане в града… не мислим, че животът в интернат ще понесе на Анди…“ — е, единственото, което мога да кажа, е, че мен мама и татко ме разкараха от къщи кажи-речи веднага, след като се научих да си връзвам връзките на обувките, в някакво тъпо, шибано училище, в чиято програма беше включена езда — наречено „Принц Джордж“, абсолютно треторазредно, но пък о, какви изживявания, каляващи характера, каква прекрасна подготовка за Гротън, а и приемаха съвсем малки деца, от седем до тринайсетгодишни. Да можеше да видиш брошурата — ловните полета на Върджиния и тям подобни, само дето не ни очакваха единствено зелени хълмове и костюми за езда — като на снимките. Паднах в конюшнята и един кон стъпи върху мен, счупи ми рамото и лежах в болничното отделение, прозорецът ми гледаше към входната алея, по която не идваше никаква кола. Нито един шибан човек не ми дойде на гости, дори и баба ми. Да не говорим пък че лекарят беше пиян и не намести добре рамото ми, та и до днес имам проблеми с него. Мразя конете до ден-днешен, да им… майката.

— Така ши иначе — той се овладя и промени тона, — когато нещата с татко действително се спекоха и той беше изпратен на лечение, те вече ме бяха измъкнали от това място и ме бяха изпратили в Гротън. Доколкото знам, е имало някакъв инцидент в метрото — разказите си противоречат, татко разказваше едно, полицаите — друго, но — той повдигна вежди, в някакъв маниерен пристъп на черен хумор — татко така или иначе отпраши към кукувичарника. Без колан, връзки за обувки и остри предмети по себе си. Но на това място го подложили на шокова терапия, и тя май наистина е подействала, защото той излезе оттам като нов човек. Е… ти си спомняш. Направо „Баща на годината“.

— И после… — спомних си ужасната среща с господин Барбър на улицата, но реших да не я споменавам, — какво се случи?

— Е, кой знае. Преди няколко години отново започнаха проблемите и се наложи пак да постъпи в болница.

— Какви проблеми?

— О… — Плат въздъхна шумно — кажи-речи същото, пак злепоставящи го телефонни обаждания, избухвания на публични места и така нататък. Разбира се, с него всичко беше наред, чувстваше се прекрасно, до момента, когато започнаха някакви обновявания на сградата, а той беше против това постоянно чукане и стъргане, и против корпорациите, унищожаващи града ни — всъщност все неща, които са основателни, и после всичко се разви лавинообразно, докато се стигна дотам, че той започна да вярва, че го преследват, че го снимат тайно и че постоянно го шпионират. Написа доста смахнати писма на разни хора, включително и на някои клиенти на фирмата… в яхтклуба се държеше като непоносим досадник… немалко от членовете се оплакаха, дори някои негови стари приятели, и кой би могъл да ги обвинява?

Така или иначе, когато татко се върна за втори път от болницата… така и не заприлича докрай на човека, какъвто беше преди. Промените в настроението му не бяха толкова крайни, но не можеше да се концентрира и беше постоянно раздразнителен. Преди шест месеца смени лекуващия си лекар, взе си отпуск и замина за Мейн — там чичо ни Хари има къща на един малък остров, с него там живееше само пазачът и татко твърдеше, че морският въздух му се отразява добре. Всички се изреждахме да прекарваме известно време с него… по онова време Анди беше в Бостън и последното, което му трябваше, беше да му натресат грижите за татко, но тъй като беше по-близо до Мейн от нас, общо взето, той се накисна най-много.

— Баща ви не се е връщал в… ъъъ… — не исках да казвам „кукувичарник“ — там, където се е лекувал преди?

— А нима някой можеше да го накара? Не е лесно да изпратиш някого да се лекува против волята му, особено ако човекът отказва да признае, че нещо не е наред с него, а по онова време той отказваше, освен това ни беше обяснено, че било въпрос на медикаментозна терапия, че в момента, когато поредната доза започнела да действа, щял да бъде съвсем наред. Болногледачът ни се обаждаше, внимаваше той да се храни добре и да си взема лекарствата, татко разговаряше с психоаналитика си по телефона всеки ден — тоест, лекарят казваше, че всичко е наред — каза той с такъв тон, сякаш се опитваше да се защити. — Нямало проблем татко да шофира, да плува, да управлява яхта, ако изпитвал подобно желание. Вероятно не беше добра идея да потеглим толкова късно през деня, но времето не беше кой знае колко лошо, когато вдигнахме платна, а нали знаеш какъв беше татко — безстрашният морски вълк и разни такива работи. Героизъм и други дивотии.

— Знам.

Бях слушал много, много пъти разказите на господин Барбър за плавания по „свеж бриз“, който после се оказвал бурен североизточен вятър, предизвикал обявяване на извънредно положение в три щата и спиране на тока по цялото атлантическо крайбрежие, а Анди, в пристъп на морска болест, повръщал, докато изгребвал морската вода. Нощи, прекарани в наклонилата се застрашително на една страна яхта, засядания на пясъчни коси, в мрак и пороен дъжд. Самият господин Барбър — смеейки се гръмогласно над чашата си с „Върджин Мери“ и неделния си бекон с яйца — неведнъж бе описвал как и той, и децата били отвени от вятъра във водата в пролива край Лонг Айлънд по време на ураган, радиостанцията също била отнесена, и как госпожа Барбър се обадила на един свещеник от църквата „Сейнт Игнейшъс Лойола“ на Парк авеню и Осемдесет и четвърта улица и стояла будна и се молила цяла нощ (госпожа Барбър!), докато на брега не било прието съобщението от корабчето на бреговата охрана. („При първия по-силен вятър хуква като стрела към Рим, така ли е, скъпа? Ха!“)

— Татко… — Плат тъжно поклати глава. — Мама все казваше, че ако Манхатън не беше остров, той не би могъл да живее и минута на него. На сушата се чувстваше потиснат — все копнееше за водата, имаше нужда да я вижда, да чувства мириса й — помня как двамата с него, пътувайки с кола от Кънектикът, вместо да караме направо по магистрала 84 към Бостън, трябваше да заобикаляме с мили, за да се движим по крайбрежието. Винаги гледаше към Атлантика — наистина, наистина беше особено чувствителен на тази тема, все обясняваше как облаците се променят, колкото повече се приближаваш към океана — Плат притвори за миг сивите си очи с цвят на цимент, после отново ги отвори. — Знаеш, че по-малката сестра на татко се е удавила, нали — каза той с толкова равен глас, че за миг се запитах дали не съм чул нещо погрешно.

Примигнах, търсейки някакъв отговор.

— Не. Не знаех.

— Е, така е — продължи Плат безизразно. — Китси носи нейното име. Скочила от една лодка в Ийст Ривър по време на някакво парти — предполага се, на шега, така казваха всички, „злополука“, но мисля, че няма човек, който да не знае, че това не бива да се прави, теченията били ужасни, повлекли я незабавно. Загинало още едно хлапе, което скочило във водата да я спасява. Да не забравяме и случая с чичото на татко, Уендъл, през шейсетте години, когато, полупиян, се опитал да доплува до сушата в отговор на някакво предизвикателство — искам да кажа, татко все дърдореше, че водата за него била източник на живот, извор на младост и такива неща — да, беше. Но за него тя не беше само живот. А и смърт.

Не отговорих. Морските разкази на господин Барбър, сред които нямаше нито един особено последователен или свързан, или пък съдържащ действителни сведения за самия спорт, винаги пулсираха със своя специфична, величава целеустременост, с гъделичкащо сетивата усещане за предстояща катастрофа.

— Освен това — Плат стисна устни така, че заприличаха на тънка черта — разбира се, ужасното в тази работа беше, че той се имаше за безсмъртен по отношение на водата. Син на Посейдон! Не потопим! Що се отнасяше до него, колкото по-бурна бе водата, толкова по-добре. Знаеш ли, бурята направо го опияняваше. Падането на атмосферното налягане пораждаше у него еуфория, като че ли поемаше малка доза райски газ. Въпреки че точно този ден… имаше вълни, но иначе беше топло, един от онези светли, слънчеви есенни дни, когато искаш само час по-скоро да се озовеш на вода. Анди се ядосваше, че трябва да тръгне с нас, беше го хванала някаква настинка, а трябваше и да свърши нещо сложно на компютъра, но никой от нас не е помислял, че има някаква реална опасност. Планът беше да го изведем, за да се поуспокои, а след това се надявахме да се отбием в ресторанта на кея и да го накараме да хапне нещо. Разбираш ли — той кръстоса нервно крака, — с него бяхме само ние двамата, Анди и аз, и ако трябва да бъдем честни, татко малко го бяха прихванали. Бил изнервен още от предния ден, говорел малко несвързано, готов да избухне всеки момент — Анди се беше обадил на мама, защото имаше работа и се опасяваше, че няма да успее да се справи сам, а мама се обади на мен. Докато стигна дотам и извадя лодката, татко беше отвъртял напълно. Дрънкаше за летящи пръски пяна и понесен от вятъра дим и така нататък — необузданият зелен Атлантик — абсолютно изтрещял. Анди открай време не можеше да понася татко, когато той изпадаше в подобни настроения, затова се беше заключил в стаята си на горния етаж. Предполагам, че се беше нагледал на някои от най-добрите изпълнения на баща ни, преди аз да пристигна. Знам, че сега, когато си припомням събитията от онзи ден, изглежда, че преценката ни е била много неправилна, но… разбираш ли, аз можех сам да се справя с платната. Татко започваше да беснее из къщата и какво можех да направя аз, да се преборя с него и да го заключа? А пък имаше и друго — нали знаеш какъв беше Анди, никога не се сещаше за храна, шкафовете бяха празни, в хладилника имаше само няколко замразени пици… едно кратко плаване и после хапване на кея, планът изглеждаше добър, разбираш ли? „Нахранете го“, все така повтаряше мама, когато татко започваше да изпада в еуфория. „Накарайте го да хапне нещо.“ Това винаги беше първата линия на защитата. Да го накараме да седне — да изяде един голям стек. Често това се оказваше достатъчно, за да възвърне равновесието му. Пък и… казвах си, че ако не се успокои, стъпим ли обратно на сушата, можехме да пропуснем ресторанта и да го закараме в „Бърза помощ“, ако се налага. Накарах Анди да дойде с нас само за да бъда сигурен, че ще се справя. Имах нужда от помощник — честно казано, бях позакъснявал тук и там предните дни, и не се чувствах особено „свеж“, както казваше татко — той помълча и изтри длани във вълнения си панталон. — Е, Анди никога не бе обичал особено морето, както сам знаеш.

— Помня.

Плат се смръщи.

— Виждал съм котки да плуват по-добре от Анди. Искам да кажа, честно, Анди беше вероятно най-тромавото хлапе, което съм виждал, с изключение на бавноразвиващите се и онези с двигателни проблеми… Божичко, трябваше да го видиш на корта, шегувахме се, че трябва да участва в параолимпийските игри — там би отвял всички противници. И все пак, прекарваше доста часове на яхтата, Бог е свидетел — така че изглеждаше разумно да има и още един човек на борда, нали? Щяхме да успеем да се справим с лодката без проблем, искам да кажа, всичко беше наред, съвсем наред, само дето аз не бях се вглеждал в небето, а трябваше, надигна се силен вятър, ние се опитвахме да свием грога, а татко размахваше ръце и крещеше нещо за пустите пространства сред звездите, и изобщо всевъзможни глупости, яхтата се издигна по една вълна, той изгуби равновесие и падна през борда. Ние с Анди се опитвахме да го извадим, и тогава се надигна нова вълна, а ние я посрещнахме съвсем погрешно, застанали напряко на нея — огромна вълна, от онези, които се издигат като от нищото и се стоварват върху теб и хоп — обърнахме се. Не беше и чак толкова студено, но температура на водата петдесет и три градуса по Фаренхайт е достатъчна, за да изпаднеш в хипотермия, ако останеш достатъчно дълго в нея, а за съжаление с нас стана точно така, искам да кажа — татко… той се рееше някъде из стратосферата…

Дружелюбната сервитьорка с вид на студентка се появи зад гърба на Плат и явно се канеше да попита дали не искаме още нещо — улових погледа й и поклатих леко глава, предупреждавайки я да не идва.

— Именно хипотермията уби баща ни. Беше отслабнал толкова, че по него не беше останала никаква телесна тлъстина, час и половина мятане във водата бяха достатъчни при такава температура. Ако не стоиш напълно неподвижен, губиш по-бързо телесна топлина. Анди… — Плат, явно доловил близостта на сервитьорката, се обърна и вдигна два пръста, „още две от същото“ — откриха спасителната жилетка на Анди да се влачи зад яхтата, все още прикрепена към въжето.

— О, господи.

— Трябва да се е изхлузила през главата му, когато е паднал през борда. Има една каишка, която се прекарва отдолу през чатала — малко е неудобна, никой не обича да си я слага… така или иначе, жилетката на Анди си беше там, все така завързана за спасителното въже, но очевидно той не се беше закопчал както трябва, малкото му лайно. Ама наистина — продължи той, повишавайки тон, — това е съвсем типично за него. Нали разбираш? Да не се постарае да закопчае правилно проклетото нещо! Винаги е бил пълно, проклето дърво…

Хвърлих притеснен поглед към сервитьорката, съзнавайки колко високо бе почнал да говори Плат.

— Божичко! — внезапно Плат избута стола си назад от масата. — Винаги съм се държал така отвратително с Анди. Като абсолютно гадно копеле.

— Плат… — искаше ми се да мога да отвърна „Не беше така“, само че казаното от него беше самата истина.

Той вдигна поглед към мен и поклати шава.

— Разбираш ли… Божичко! — Очите му бяха безизразни, с празен поглед, като на пилотите на хеликоптерите „Хюи“ в една компютърна игра („Air Cav II: Инвазия в Камбоджа“), която двамата с Анди обичахме. — Само като си помисля за някои неща, които съм му причинявал. Никога няма да си го простя, никога.

— Уау — казах аз след неловка пауза, взирайки се в едрите, кокалести ръце на Плат, отпуснати с дланите надолу върху масата — ръце, които дори след всички тези години имаха грубо, брутално излъчване, криеха някакъв остатък от предишната му жестокост. Въпреки че и аз, и Анди бяхме принудени да понасяме немалко тормоз в училище, преследването, на което Плат подлагаше Анди — изобретателно, садистично, с наслада — граничеше с истинска инквизиция: да, плюеше в храната му и чупеше играчките му, но освен това оставяше на възглавницата му мъртви гупи от аквариума и снимки от аутопсии, свалени от интернет; отмяташе завивката му и пикаеше върху него, докато той спеше (а после крещеше: „Андроидът се е напикал в леглото!“); натискаше главата му под водата във ваната като инквизиторите от затвора „Абу Гариб“; натискаше го с лицето надолу в пясъчника на детската площадка, докато Анди плачеше и се опитваше да си поеме дъх. Държеше инхалатора високо над главата му, докато Анди хриптеше и го умоляваше да му го даде: „Искаш ли го? Искаш ли го?“ Бях чувал и други ужасни неща — за Плат, за някакъв колан, за тавана в някаква провинциална вила, вързани ръце, импровизирана бесилка: грозна история. „Щеше да ме убие“, така казваше Анди със своя далечен, безизразен глас, „ако жената, която ни гледаше, не ме беше чула да ритам по пода.“

Лек пролетен дъждец почукваше по прозорците на бара. Плат погледна празната си чаша, после вдигна очи към мен.

— Ела да се видиш с мама — каза той. — Знам, че тя наистина иска да те види.

— Сега? — попитах, съзнавайки, че той има предвид същия този миг.

— О, моля те, ела. Ако не сега, малко по-късно. Недей само да обещаваш, както правим всички, когато срещнем някого на улицата. Това би означавало толкова много за нея.

— Ами… — Сега беше мой ред да погледна часовника си. Трябваше да свърша някои неща, всъщност ми тежаха немалко проблеми, изискващи да се заема незабавно с тях, но вече ставаше късно, водката ме беше позамаяла, следобедът си отиваше.

— Моля те — повтори той и направи знак, че иска сметката. — Никога няма да ми прости, ако разбере, че съм те срещнал и съм те пуснал да си тръгнеш. Нали ще дойдеш с мен за малко?