Колийн Хувър
Без Хоуп (40)

Неделя, 28 октомври 2012 г.
19:29 ч.

Скачам, втренчена ужасено в леглото, стаявам дъх, за да възпра стоновете, надигнали се в гърлото ми.

Няма да плача.

Отказвам да плача.

Отпускам се бавно на колене, облягам ръце на ръба на леглото и прокарвам пръсти по жълтите звезди, разпилени по тъмносиния фон на юргана. Гледам ги, докато не започват да се размиват от сълзите, премрежили погледа ми.

Стисвам очи и заравям глава в чаршафите, мачкам завивката в шепи. Раменете ми се разтреперват от напора на дълго сдържаните ридания, които сега яростно се откъсват от гърдите ми. Изправям се рязко, изкрещявам и смъквам завивката от леглото, запокитвам я към отсрещния край на стаята.

Стисвам юмруци и обезумяла се оглеждам какво друго да хвърля. Грабвам възглавниците и ги запращам по отражението на непознатата в огледалото. Гледам я, тя ме гледа на свой ред, хлипайки сърцераздирателно. Безсилието й ме вбесява. Втурваме се една срещу друга, докато юмруците ни не се срещат през стъклото, и огледалото се разбива. Наблюдавам я как рухва на милион лъскави парчета върху килима.

Хващам ръба на тоалетката и я забутвам настрани, а от устата ми се откъсва нов писък, твърде дълго преглъщан. Тоалетката се преобръща, аз измъквам чекмеджетата и започвам да мятам съдържанието им из стаята, въртя се, хвърлям и ритам всичко по пътя си. Сграбчвам прозрачните сини пердета и започвам да ги дърпам с все сила, докато накрая корнизът поддава и пердетата падат в краката ми. После преминавам към кутиите, наредени една върху друга в ъгъла, и без дори да зная какво има в тях, докопвам горната и я хвърлям срещу стената с цялата сила, на която е способно високото ми едва метър и шейсет тяло.

— Мразя те! — изкрещявам. — Мразя те, мразя те, мразя те!

Мятам каквото ми попадне. И всеки път, когато отворя уста да изкрещя, усещам соления вкус на сълзите, браздящи бузите ми.

Внезапно ръцете на Холдър ме обгръщат откъм гърба и ме стисват с такава сила, че не мога да помръдна. Дърпам се, извивам се и крещя, докато накрая въобще не съм в състояние да мисля. Блъскам се слепешката, инстинктивно.

— Престани — нарежда той спокойно в ухото ми, без да ме пуска. Чувам го, но се правя на глуха. Или просто не ми пука. Продължавам да се мъча да се измъкна, но ръцете му затягат обръча около тялото ми.

— Не ме докосвай! — изкрещявам с пълно гърло и впивам нокти в ръцете му. Това обаче явно ни най̀ малко не го стряска.

Не ме докосвай. Моля те, моля те, моля.

Тихият глас отеква в съзнанието ми и мигом се отпускам в ръцете му. Напълно отмалявам, а сълзите ми набират сили, поглъщат ме. И вече съм единствено извор за сълзи, които не спират да се леят.

Безсилна съм и се оставям да бъда победена.

Холдър отпуска хватката си и слага ръце на раменете ми, извърта ме с лице към себе си. Дори не мога да го погледна. Облягам се изтощена, победена на гърдите му, стиснала ризата му с юмруци, и не спирам да хлипам, притиснала буза до сърцето му. Той обхваща тила ми в шепа и привежда устни към ухото ми.

— Скай. — Гласът му е равен, невъзмутим. — Трябва да се махнеш от тук. Още сега.

Не мога да помръдна. Тялото ми така се тресе, че не мога да раздвижа крака, колкото и да се опитвам. Сякаш разбрал какво става, Холдър ме грабва на ръце и ме изнася от стаята. Пренася ме през улицата и ме слага в колата. Хваща ме за ръката, за да я погледне, после дръпва якето си от задната седалка.

— Ето, избърши се в това. Връщам се вътре да оправя каквото мога.

Вратата се затваря и той хуква през улицата. Поглеждам си ръката и с изненада установявам, че съм се порязала. Не усещам болка. Увивам я в ръкава на якето му, после качвам крака на седалката, прегръщам колене и се разплаквам още по-силно.

Не го поглеждам, когато се връща. Цялата се треса от риданията, които продължават да се изтръгват от гърдите ми. Той пали двигателя, после се пресяга и слага ръка на тила ми, мълчаливо гали косата ми през целия път до хотела.

Помага ми да изляза от колата и ме повежда към стаята, без нито веднъж да ме попита как съм. Сам вижда, че не съм добре, така че няма смисъл да пита. Когато вратата на стаята хлопва зад гърбовете ни, той ме завежда до леглото и аз механично сядам. Побутва ме за раменете, така че лягам назад, а той ми сваля обувките. Отива в банята и се връща с мокра кърпа, взима ръката ми и я почиства. Проверява за парченца стъкла, после нежно я целува.

— Само драскотини — казва. — Не са дълбоки. — Нагласява възглавницата ми, после си сваля обувките и ляга до мен. Дръпва одеялото и ме притегля към себе си, притиска главата ми към гърдите си. Държи ме в обятията си и нито веднъж не ме пита защо плача. Точно както когато бяхме деца.

Опитвам се да прогоня образите, спомените за онова, което се е случвало нощем в стаята ми, но те отказват да избледнеят. Не мога да проумея как един баща би могъл да причини такова нещо на малкото си момиченце. Опитвам се да си внуша, че нищо подобно не се е случило, че си въобразявам, но всяка клетка в тялото ми знае, че е било така. Всяка клетка помни защо с такова желание се качих в колата с Карън. Помня всичките нощи, в които съм се натискала с разни момчета без нищичко да чувствам, загледана в звездите. И как получих истински пристъп на паника онзи път, когато с Холдър почти стигнахме до секс. Всяка частица в мен помни, а бих дала всичко, за да забравя. Да забравя как звучеше баща ми нощем, да забравя усещането, но с всяка изминала секунда спомените стават все по-ярки и по-наситени и ми става все по-трудно да спра да плача.

Холдър ме целува по косата, повтаря ми, че всичко е наред, че не бива да се тревожа. Нищо не разбира. Не разбира какво съм си спомнила и колко непоправимо е разбито сърцето ми… и душата ми… и умът ми… и вярата ми в човешкото…

Нищо чудно, че съм блокирала тези спомени — та нали виновен е единственият възрастен човек, на когото съм разчитала в живота си. Нямам почти никакви спомени от деня, в който Карън ме е взела, и вече зная защо. Защото когато ме е изтръгнала от стария ми живот, съвсем не съм била с усещането, че ме е сполетяло нещастие. За малкото момиченце, което е изпитвало ужас от живота, Карън е била ангел-спасител.

Вдигам очи към Холдър и виждам, че ме гледа. И страда — прочитам го в погледа му. Избърсва сълзите ми с пръсти и нежно ме целува по устните.

— Съжалявам. Не биваше да те пускам да влезеш.

Ето че пак обвинява себе си. Вечно е с усещането, че е сторил нещо непоправимо, макар в очите ми да е герой и закрилник. Та нали бе редом до мен през всичко, непоколебимо ме подкрепя през всички пристъпи на паника и истерии. Неизменно е до мен, а вечно е убеден, че е виновен за всичко.

— Холдър, не си направил нищо лошо. Престани да се извиняваш — прошепвам през сълзи.

Той клати глава и приглажда кичур коса зад ухото ми.

— Не биваше да те водя там. Твърде много ти се събра, дойде ти в повече.

Надигам се на лакът и го поглеждам.

— Проблемът не е, че ми се е събрало много. Дойде ми прекалено онова, което си спомних. Нямаш вина за нещата, които ми е причинил баща ми. Престани да се самообвиняваш за всичко лошо, което се случва на околните.

Холдър прокарва ръка през косата ми, а изражението му се изопва.

— Какво имаш предвид? Какво ти е причинил? — пита плахо, защото вероятно и без това знае. Мисля, че и двамата сме знаели, но сме отказвали да повярваме.

Отпускам ръка и облягам глава на гърдите му, не отговарям. Сълзите отново се завръщат с пълна сила и той ме прегръща плътно с едната си ръка, а с другата подхваща главата ми. Притиска буза в главата ми.

— Недей, бейби — шепне. — Недей… — Повтаря, защото не иска да повярва онова, което дори не съм изрекла. Стискам тениската му с юмруци и не спирам да плача, а той ме прегръща така силно, че се изпълвам с признателност, задето мрази баща ми, колкото и аз.

Целува ме по косите и не ме пуска. Не ми казва колко съжалява, нито ме пита как да ми помогне, понеже и двамата знаем, че отговор няма. Не знаем каква да е следващата стъпка. Знам само, че няма къде да отида. Не мога да се върна при баща си, който по право има попечителство над мен. Не мога да се върна при жената, която ме е отвлякла. А след всичко, което научих за миналото, се оказва, че още не съм пълнолетна, така че не мога да разчитам и на себе си. Холдър е единственото нещо в живота ми, заради което не съм изгубила напълно надежда.

И макар да се чувствам в безопасност в обятията му, образите и спомените отказват да изчезнат, колкото и да се старая и каквото и да правя, колкото и да се опитвам, не мога да спра да плача. Притиска ме мълчаливо към себе си, а аз отчаяно се питам как да прогоня спомените. Искам Холдър някак да ги заличи, поне за кратко, защото не съм в състояние да ги понеса. Не искам да си припомням всичките онези нощи, в които баща ми е влизал в стаята ми. Мразя го. С всяка фибра на тялото си. Мразя го, задето ми е отнел точно тази първа стъпка.

Надигам се и се надвесвам над Холдър. Той долепя длан до бузата ми и очите му ме гледат въпросително, иска да разбере дали съм добре.

Не съм добре.

Плъзвам тяло върху неговото и го целувам, искам да излича горчивината. Предпочитам да не чувствам нищо, отколкото да се гърча под напора на омразата и болката. Сграбчвам тениската му и се опитвам да я измъкна през главата му, но той ме отблъсква, така че падам по гръб. Надига се на ръце и се втренчва неразбиращо в мен.

— Какво правиш?

Пъхам ръка зад врата му и го притеглям към себе си, притискам устни в неговите. Ако го целувам достатъчно дълго, все в някакъв момент ще се предаде и ще ме целуне на свой ред. И тогава всичко ще изчезне.

Той обгръща бузата ми с шепа и действително ме целува лекичко. Пускам врата му и се опитвам да си сваля тениската, но той бута ръцете ми и я дръпва надолу.

— Престани. Защо го правиш?

Изражението му е безкрайно объркано, тревожно. Не мога да обясня защо го правя, защото сама не знам. Знам само, че искам да изтикам грозните чувства, но има и нещо друго. Има нещо още по-важно — знам, че ако не заличи стореното от онзи мъж още сега, никога повече няма да мога да се смея, да се радвам и дишам.

Искам Холдър да премахне болката.

Поемам си дълбоко въздух и го поглеждам право в очите.

— Искам да правим секс.

Чертите му не се отпускат, погледът му внезапно е изстинал. Надига се от леглото, става и тръгва из стаята. Прокарва нервно пръсти през косата си и се връща при леглото, спира отстрани.

— Скай, не мога. Не разбирам защо изобщо го искаш точно сега.

Сядам в леглото, внезапно уплашена, че може да откаже. Примъквам се към ръба на леглото, към него, и се вдигам на колене, сграбчвам го за тениската.

— Моля те. Моля те, Холдър. Трябва да го направя.

Той се измъква от ръцете ми и отстъпва назад. Клати глава напълно объркан.

— Отказвам да го направя, Скай. Не можем да го направим. Явно си в шок или нещо такова… Не знам. Дори не знам какво да кажа.

Отпускам се съкрушена на леглото. Сълзите отново потичат. Поглеждам го пак с искрено отчаяние.

— Моля те. — Свеждам поглед към ръцете си и ги сплитам в скута си, понеже не мога да го гледам в очите, докато обяснявам. — Холдър… той е единственият, който е прекрачвал тази граница с мен. — Бавно вдигам очи към неговите. — Искам да не е единственият. Моля те!

Ако е възможно с думи да разкъсаш душата на някого, то току-що раздрах неговата на две. Лицето му се сгърчва и очите му се напълват със сълзи. Чудесно осъзнавам какво го карам да направи, но не мога иначе. Трябва да направя каквото е необходимо, за да премахна болката и омразата.

— Моля те, Холдър.

Но той не иска първият ни път да е така. И аз не искам, но понякога се намесват и други фактори, освен любовта. Фактори като омразата например. Понякога в желанието си да се отървеш от омразата, се поддаваш на отчаянието. А той познава омразата, познава и болката и прекрасно съзнава колко е важно това, независимо дали е съгласен, или не.

Връща се обратно при леглото, отпуска се на колене на пода пред мен, така че очите ни да са на едно равнище. Обгръща талията ми и ме придърпва към ръба на леглото, после подпъхва ръце под коленете ми и увива краката ми около талията си. Смъква тениската ми, без да ме поглежда в очите. После сваля и своята. Прегръща ме и се изправя, вдига ме на ръце и ме отнася до горната част на леглото. Нежно ме слага да легна и се отпуска върху мен, сетне обляга длани от двете страни на главата ми и ме поглежда нерешително. Пръстът му спира сълзата, която се търкаля по слепоочието ми.

— Добре — казва и звучи съвсем уверено, нищо че очите му говорят друго.

Изправя се на колене и бръква в портфейла си, оставен на нощното шкафче. Вади презерватив и смъква джинсите си, без да сваля поглед от мен. Дебне за знак, че съм размислила. Или може би се тревожи да не получа нов пристъп на паника. И аз не съм сигурна дали ще ми се размине, но въпреки всичко трябва да продължа. Не мога да позволя на баща ми да притежава тази част от мен дори и секунда повече.

Пръстите на Холдър се насочват към копчето на панталона ми. Разкопчава го и го смъква надолу. Вдигам очи към тавана и усещам, че с всеки негов жест съзнанието ми все повече се отдалечава от настоящия миг.

Завинаги ли съм погубена? И дали някога ще мога да изпитам удоволствие от подобна близост?

Не ме пита дали съм сигурна, че това искам. Знае, че съм сигурна, така че въпросът остава неизречен. Навежда се и ме целува, докато сваля сутиена и бикините ми. Добре че ме целува, защото така имам извинение да затворя очи. Не ми харесва как ме гледа… сякаш би предпочел да е някъде другаде, където и да е. Не отварям очи, когато устните му се отделят от моите, за да си сложи презерватива. Когато отново ляга върху мен, го притискам силно, искам да го направи, преди да успее да размисли.

— Скай.

Отварям очи и ясно виждам колебанието, изписано на лицето му. Поклащам глава.

— Не разсъждавай. Просто го направи, Холдър.

Той затваря очи и заравя глава в шията ми, понеже не може да ме погледне.

— Не знам какво да направя. Не знам дали не е крайно нередно и дали действително го искаш. И ме е страх, че ако го направя, ще ти бъде още по-тежко.

Думите му се забиват право в сърцето ми, понеже напълно го разбирам. Не зная дали от това имам нужда. Не зная дали няма да съсипе всичко. Но така отчаяно копнея да отнема поне това от баща ми, че съм готова да рискувам всичко. Ръцете ми, увити плътно около шията му, започват да треперят, разплаквам се. Той не вдига глава, само обхваща лицето ми с длан, но при звука на сълзите ми като че ли едва се сдържа сам да не заплаче. И самият факт, че така се измъчва, говори, че напълно ме разбира. Притискам глава в шията му, надигам тяло към неговото и мълчаливо се моля да изпълни молбата ми.

Така и прави. Намества се, целува ме по косата и бавно прониква в тялото ми.

Не издавам никакъв звук въпреки болката.

Дори не дишам, въпреки че се задъхвам.

Не мисля какво точно се случва между нас, защото изобщо не разсъждавам. Представям си звездите на тавана в моята стая и се питам дали, ако ги смъкна от там, няма вече да ми се налага да ги броя.

Успявам да се дистанцирам от действията му, но в един момент той внезапно застива върху мен, все още заровил глава в шията ми. Диша тежко и след миг въздъхва и прекъсва контакта между телата ни. Поглежда ме за секунда, после затваря очи, обръща се и сяда на ръба на леглото с гръб към мен.

— Не мога да го направя — казва. — Струва ми се безкрайно нередно, Скай. Нередно, защото усещането е фантастично, но съжалявам за всяка секунда. — Изправя се и нахлузва джинсите, после дръпва тениската и ключа за стаята от тоалетката. Така и не ме поглежда, излиза от стаята, без да продума.

Мигом изпълзявам от леглото и се пъхам под душа, понеже се чувствам мръсна. А също и виновна, задето го принудих да направи такова нещо, и се надявам водата някак да отмие усещането за вина. Изтърквам всеки сантиметър от тялото си обилно със сапун, но не ми става по-леко. Ето че успешно съсипах още един интимен миг с него. Не мога да изтрия спомена за срама, изписан на лицето му, когато излезе от стаята. Когато прекрачи прага, без да ме погледне.

Спирам водата и излизам от кабинката. Избърсвам се и навличам един от халатите, закачен на гърба на вратата. Сресвам си косата и прибирам тоалетните си принадлежности обратно в чантичката. Не искам да си тръгна, без да му кажа, но не мога да остана тук повече. Освен това не желая да се тревожи, че трябва да се изправи пред мен след случилото се. Мога да си поръчам такси до автогарата и да изчезна, преди да се е върнал.

Ако изобщо възнамерява да се върне.

Отварям вратата към стаята и подскачам, защото Холдър седи на леглото, стиснал длани между коленете си. При отварянето на вратата ме стрелва с очи. Застивам насред крачката и го зяпвам на свой ред. Очите му са кървясали, а едната му ръка нескопосно е увита в тениската, подгизнала от кръв. Втурвам се към него и посягам към ръката, махам тениската, за да видя раната.

— Холдър, какво си направил? — Обръщам ръката му на едната и другата страна и оглеждам дълбокия разрез през кокалчетата. Той я дръпва и увива отново в съдраното парче от тениска.

— Нищо ми няма.

Изправя се и аз неволно отстъпвам назад, понеже очаквам отново да излезе. Вместо това се спира пред мен.

— Толкова съжалявам — прошепвам, вдигнала очи към него. — Не биваше да те карам да го правиш. Просто имах нужда…

Той обрамчва лицето ми с длани и притиска устни в моите, прекъсва извинението ми.

— Мълчи. Няма за какво да се извиняваш. Излязох не защото ти се сърдя. Сърдя се на себе си.

Измъквам се от прегръдката му и се връщам при леглото, понеже не мога повече да слушам самообвиненията му.

— Всичко е наред. — Дръпвам завивките. — Не мога да очаквам да ме желаеш точно сега. Беше грубо, егоистично и крайно неуместно да те моля за такова нещо. Искрено съжалявам. — Лягам на леглото и се обръщам с гръб, за да не види сълзите ми. — Хайде да спим, става ли?

Гласът ми звучи далеч по-спокойно, отколкото се опасявах. Не искам да се чувства виновен. През цялото време ме подкрепя, във всяка една крачка, а аз не му се отплащам с нищо. Най-доброто, което бих могла да направя сега, е да скъсам с него, за да не се чувства длъжен да бъде до мен в този хаос. Не ми дължи нищо.

— Нима мислиш, че ми е тежко, защото не те желая? — Холдър заобикаля леглото и спира от онази страна, на която съм обърната, и кляка до ръба. — Скай, ужасно ми е тежко, понеже ми се къса сърцето, а нямам представа как да ти помогна. Искам да съм до теб и да те подкрепя, но имам чувството, че всеки път казвам нещо не на място. Всеки път, когато те докосна или целувам, ме е страх, че не това искаш. А сега искаш секс, защото ти се иска поне това да му отнемеш, и напълно те разбирам. Напълно разбирам защо го искаш, но от това не ми става по-лесно да те любя, при положение, че дори не можеш да ме погледнеш в очите. И ме боли, защото не го заслужаваш. Не заслужаваш такъв живот, Скай, а аз не мога да направя нищичко, за да ти помогна. Искам да ти помогна, но не мога, и се чувствам толкова безпомощен.

Някак, докато ми говори, се е озовал в леглото и ме е притеглил към себе си, но, заслушана в думите му, дори не съм забелязала. Прегръща ме и ме придърпва в скута си, после увива краката ми около тялото си. Поема лицето ми в шепи и впива очи в моите.

— И въпреки че спрях, изобщо не биваше да започвам, без първо да ти кажа колко те обичам. Защото те обичам, Скай. И не заслужавам да те докосвам, докато не ти кажа, че те докосвам единствено защото те обичам.

Прилепва устни до моите и дори не ми дава възможност на свой ред да му кажа, че го обичам. Обичам го толкова, че ме боли. В момента не мисля за нищо друго, освен за това колко го обичам и колко много ме обича той, и как въпреки всичко искам да съм точно тук, сега, с него.

Опитвам се да изразя всичките тези емоции с целувка, но целувката не е достатъчна. Целувам брадичката му, после носа, челото, а накрая и сълзата, която се търкаля по бузата му.

— И аз те обичам. Не знам какво щях да правя, ако те нямаше, Холдър. Толкова те обичам и толкова съжалявам. Исках да ми бъдеш първият и безкрайно съжалявам, че баща ми ти отне тази възможност.

Холдър решително клати глава и ме принуждава да млъкна с бърза целувка.

— Никога не казвай такова нещо. Дори недей да си помисляш такова нещо. Баща ти е отнел този първи миг по невъобразимо жесток начин, но ти обещавам, че това е единственото, което е успял да ти вземе. Защото си невероятно силна, Скай. Невероятна си и забавна, и умна, и красива, и безстрашна. И стореното от него не може да ти отнеме най-важното. Оцеляла си веднъж, ще оцелееш пак. Сигурен съм.

Слага длан върху сърцето ми, после поставя моята върху гърдите си. Свежда очи към моите, за да е сигурен, че го слушам, че съм напълно съсредоточена.

— Майната им на първите стъпки, Скай. За нас двамата е важно онова, което ще трае вечно.

Целувам го. Мили боже, как го целувам, целувам го с всяка клетка в тялото си. Той подхваща главата ми с ръка и ме отпуска назад в леглото, после се надвесва над мен.

— Обичам те — шепне. — Обичам те от толкова отдавна, но просто не можех да ти кажа. Не можех да ти позволя на свой ред да ме обичаш, при положение, че криех толкова много неща.

По бузите ми се леят сълзи и макар да са същите сълзи, от същите очи, сега са съвсем други. Не са сълзи на болка или гняв… а сълзи от прекрасното чувство, което ме завладява, когато чувам колко много ме обича.

— Не мисля, че би могъл да уцелиш по-подходящ момент да ми кажеш, че ме обичаш. Добре е, че си изчакал.

Холдър ми се усмихва и ме гледа с възхищение. Накланя глава и ме целува, устата ми се изпълва с прелестния му вкус. Целува ме нежно, внимателно, плъзва уста върху моята, докато развързва халата. Ахвам, когато ръката му се прокрадва под плата и започва да милва корема ми. И усещането е напълно различно отпреди петнайсет минути. Усещане, от което не искам да избягам.

— Господи, колко те обичам — шепне той, а ръката му пропълзява към талията ми. Пръстите му бавно лазят надолу към бедрото ми и аз простенвам в устата му, което съвсем го настървява. Усещам как дланта му побутва вътрешната страна на крака ми и разбирам, че иска да отпусне тяло между бедрата ми, но несъзнателно трепвам. Доловил неволното колебание, Холдър отдръпва устни и ме поглежда. — Скай, помни, че те докосвам, защото те обичам. Единствено по тази причина.

Кимам и затварям очи, но продължава да ме е страх, че отново ще ме завладеят страхът и вцепенението. Холдър ме целува по бузата и придърпва обратно халата ми.

— Отвори очи — прошепва и проследява с пръст мократа диря. — Плачеш.

Опитвам се да го успокоя с усмивка.

— Но този път от щастие.

Кимва, но не се усмихва. Известно време ме гледа внимателно, после преплита пръсти с моите.

— Искам да правя любов с теб, Скай. И мисля, че и ти го искаш. Но първо искам да разбереш нещо. — Той притиска пръстите ми, навежда се и целува друга издайническа сълза. — Знам, че ти е трудно да си позволиш да чувстваш. Толкова дълго си се опитвала да блокираш всякакви чувства и емоции всеки път, когато някой те докосне. Но искам да знаеш, че травмата не е в резултат от това, което ти е сторил физически. Сърцето ти е разбито заради това, че е потъпкал вярата ти в него. Преживяла си едно от най-ужасните неща, което едно дете може да преживее, при това в ръцете на твоя рицар… на човека, когото си боготворяла… и дори не мога да си представя колко си страдала. Но помни, че нещата, които ти е сторил, нямат нищо общо с нас двамата, когато сме заедно по този начин. Когато те докосвам, го правя, защото искам да си щастлива. Когато те целувам, те целувам, защото имаш най-прекрасната уста, която съм виждал, и просто не мога да се сдържа. А когато правя любов с теб, правя именно това. Защото съм влюбен в теб. И всичко отрицателно, което цял живот си свързвала с физическия контакт, не се отнася до мен. Не се отнася до нас. Докосвам те, защото те обичам… единствено по тази причина.

Нежните му думи изпълват сърцето ми, заличават страха. Целува ме леко и аз се отпускам под пръстите му — пръсти, които ме докосват, водени единствено от любов. И тялото ми реагира, разтапя се в неговото, оставям устните ми да следват неговите, оставям пръстите ми да се сплитат с неговите, ритъмът на тялото ми да съвпадне с неговия. Твърде бързо се увличам, готова съм да бъда с него, защото искам.

— Обичам те — шепне.

През цялото време, докато ме милва, докато изследва тялото ми с ръце, устни и очи, не спира да ми повтаря колко ме обича. И както никога, съзнанието ми не се рее другаде, напротив, този път съм изцяло с него, искам да вкуся всичко, което прави и мълви. В някакъв момент Холдър хвърля опаковката от презерватива и ме поглежда, усмихва ми се и погалва лицето ми с върховете на пръстите си.

— Кажи ми, че ме обичаш.

Поглеждам го съвсем сериозно, уверено, искам да усети колко съм искрена.

— Обичам те, Холдър. Безкрайно. И искам да знаеш… че и Хоуп те обичаше.

Веждите му неволно се вдигат и той рязко издишва, сякаш в продължение на тринайсет години е бил със затаен дъх в очакване на точно тези думи.

— О, Скай, ще ми се да можеше да почувстваш колко съм щастлив.

Бърза да затвори устата ми със своята и познатият му сладостен вкус ме изпълва в мига, в който прониква в мен. Изпълва ме не само със себе си, но и със своята искреност, с любовта си и с частица от всичко, което за нас ще трае вечно. Вкопчвам се в раменете му, движа се с неговия ритъм и този път чувствам всичко. Всеки съвършен миг.