Колийн Хувър
Без Хоуп (3)

Понеделник, 27 август 2012 г.
07:15 ч.

Тази сутрин доста се чудих дали да изляза да тичам, но в крайна сметка реших да поспя. Тичам всеки божи ден без неделя, но точно днес ми се стори някак нередно да ставам прекалено рано. Първият ден на училище си е достатъчно мъчителен, та реших да отложа тичането за след часовете.

За щастие, от близо година имам собствена кола, така че не се налага да разчитам на друг, освен на себе си, за да пристигна навреме на училище. И не само че пристигам навреме, ами и подранявам с четирийсет и пет минути. Моята кола е едва третата на паркинга, та поне си намирам хубаво местенце.

Използвам времето да проверя спортните площадки — и без това са до паркинга. Ако ще пробвам да се квалифицирам за отбора по лека атлетика, няма да е зле да знам къде трябва да се явя. Пък и не мога да вися в колата още половин час и да отброявам минутите.

Когато стигам пистата за бягане, забелязвам някакво момче да прави обиколки, така че завивам надясно и спирам при пейките. Настанявам се на най-горната и оглеждам обстановката. Оттук виждам цялото училище като на длан. Не изглежда толкова грамадно и страховито, както си го представях. Сикс ми начерта карта и даже ми отбеляза по-важните места, така че измъквам листа от раницата си и го поглеждам за първи път. Видно е, че се опитва да компенсира чувството за вина, задето ме изоставя.

Оглеждам терена, после сверявам с картата. Изглежда съвсем просто. Класните стаи са в сградата вдясно. Столовата е вляво. Пистите за бягане и игрището са зад гимнастическия салон. Следва дълъг списък с бележки, така че започвам да чета.

— Никога не използвай тоалетната до кабинета по химия. Никога. Ама никога.

— Раницата си носи само на едната презрамка. Никога не си слагай и двете презрамки, изглежда адски тъпо.

— Винаги проверявай срока на годност на млякото.

— Постарай се да се сприятелиш със Стюърт, отговорника по поддръжката. Не е зле да е на твоя страна.

— Столовата. Избягвай я на всяка цена, но ако времето е много лошо и се наложи да влезеш, гледай да си докараш такъв вид, сякаш знаеш какво правиш. Умеят да надушват страха.

— Ако ти се падне господин Диклеър по математика, седни отзад и не го поглеждай в очите. Обожава ученички, ако ме разбираш. Или пък още по-добре — седни най-отпред. Шестицата ти е в кърпа вързана.

Списъкът продължава, но в момента не мога да продължа. Зациклила съм на фразата „надушват страха“. Ето в такива моменти ми се иска да имам мобилен, та начаса да се обадя на Сикс и да поискам обяснение. Сгъвам листчето и го пъхам обратно в раницата си, после насочвам вниманието си към самотния бегач. Седнал е на чакъла с гръб към мен и разтяга мускули. Не знам дали е ученик, или треньор, но ако Грейсън можеше да го зърне отнякъде, както е без тениска, щеше да проявява повече скромност по отношение на собствения си корем.

Момчето се изправя и тръгва към пейките, без да ме поглежда. Излиза през вратичката и отива до една от колите на паркинга. Отваря вратата, измъква някаква тениска от предната седалка и я нахлузва. После скача в колата и потегля точно когато паркингът започва да се изпълва с коли. При това доста бързо.

О, божичко.

Грабвам си раницата и съвсем умишлено премятам и двете презрамки, после тръгвам надолу по стълбите, които водят към ада.

Ад ли казах? Защото май съм се изказала твърде ласкаво. Гимназията се оказва, че е всичко това, за което се опасявах, че и даже по-зле. Часовете не са толкова неприятни, но ми се наложи (поради належаща нужда и слабо чувство за ориентация) да използвам тоалетната до кабинета по химия и макар да оцелях, сигурна съм, че травмата ще ми остане за цял живот. А щеше да е достатъчно Сикс да спомене, че тоалетната се използва по-скоро като бордей, отколкото по предназначение.

В момента тече четвъртият час, а вече чух от устата на почти всяко момиче, което се случи да подмина по коридорите, думичките „уличница“ и „курва“, прошепнати не особено деликатно. А като говорим за липса на деликатност, купчинката банкноти от по един долар, която току-що се изсипа от шкафчето ми заедно с някаква бележка, май показва, че не съм особено желана. Бележката е подписана от директора, което хич не ми се вярва, предвид факта, че „шкафче“ е написано с „в“, а и бележката гласи следното: „Съжалявам, че до шкавчето ти няма пилон за стриптийз, кучка такава“.

Втренчвам се в бележката с половинчата усмивка през стиснати устни и засрамено приемам съдбата, която явно ще ме преследва през следващите два семестъра и която сама съм си стоварила на главата. Най-искрено смятах, че само в книгите има хора, които се държат по такъв начин, но ето че от първа ръка съм свидетел, че действително съществуват подобни идиоти. Че кой идиот пилее пари само и само да обиди някого? Явно някой богат идиот. Или богати идиоти.

Сигурна съм, че групичката от кикотещи се момичета зад гърба ми, облечени в оскъдни, но очевидно скъпи тоалети, очаква да хвърля учебниците и да хукна разревана към най-близката тоалетна. Има обаче три дребни пречки пред сбъдването на очакванията им:

1. Никога не плача. Ама никога.

2. Вече ходих в онази тоалетна и никога няма да се върна там.

3. Нямам нищо против парите. Кой би избягал от пари?

Пускам раницата на пода под шкафчето и започвам да събирам парите. На земята лежат разпилени поне двайсетина банкноти, а в шкафчето се мъдрят още поне десетина. Събирам и тях и ги пъхам в раницата. Взимам си нужните учебници и затварям вратичката, после провирам ръце и през двете презрамки на раницата и се усмихвам широко.

— Предайте на татковците си, че съм им много задължена. — Подминавам групичката момичета (които вече не се кикотят), без да обръщам внимание на вбесените им погледи.

В обедна почивка сме и ако съдя по количеството дъжд, което е заляло двора, очевидно съдбата е решила да се отплаща с гадно време. На кого точно се отплаща е рано да се каже.

Ще се справя.

Опирам длани в двете платна на летящата врата, водеща към столовата, и силно ги блъсвам, макар почти да очаквам отвътре да ме посрещне огън и сяра.

Прекрачвам прага и се сблъсквам не с огън и сяра, а с нещо друго… невъобразимо. Шум с такива децибели, какъвто ушите ми никога не са регистрирали. Сякаш всеки присъстващ се опитва да надвика останалите. Очевидно съм се записала в училище, в което учениците до един се стремят да докажат, че са нещо повече от другите.

С всички сили се старая да демонстрирам самоувереност, понеже не желая да привличам ничие внимание. Нито на момчетата, нито на затворените групички, нито на отхвърлените от всички или пък, не дай боже, на Грейсън. И ето че съвсем невредима преполовявам пътя към опашката, когато някой ме хваща под ръка и ме дръпва след себе си.

— Чакам те — обяснява този някой. Дори не успявам да го погледна добре, защото вече ме влачи през цялото помещение, лавирайки между масите. Бих възразила срещу подобно неочаквано вмешателство, но пък това е най-вълнуващото ми преживяване през тоя ден. Момчето отпуска хватка и ме хваща за ръката, ускорява крачка. Спирам да се съпротивлявам и се оставям на течението.

Ако съдя по гърба му, момчето има стил, колкото и да е странен. Облечен е с бархетна риза, поръбена със съвсем същия оттенък на яркорозово като обувките му. Панталоните му са черни и тесни и чудесно биха подчертали фигурата… на някое момиче. В неговия случай обаче само подчертават крехката му структура. Тъмнокафявата му коса е подстригана късо отстрани и оставена малко по-дълга отгоре. А очите му са се втренчили в моите. Явно сме спрели, понеже вече не стиска ръката ми.

— Ето я, значи, вавилонската курва. — Той се ухилва насреща ми. Въпреки думите изражението му е съвсем дружелюбно. Настанява се до масата и ми прави знак да последвам примера му. Пред него са разположени два подноса, а той е сам. Побутва единия към празното място срещу себе си. — Сядай. Трябва да обсъдим бъдещата си коалиция.

Не сядам. В продължение на няколко секунди не предприемам нищо, докато се опитвам да осмисля ситуацията. Нямам представа кое е това момче, нищо че се държи така, сякаш ме е очаквало. А да не пропускаме факта, че току-що ме нарече курва. От друга страна, като че ли ми е купил… обяд? Поглеждам го косо, като се мъча да го разгадая, и в този миг погледът ми се фокусира върху раницата на стола до него.

— Четеш ли? — питам, като посочвам книгата, която се показва отгоре. Не е учебник. Истинска книга. Нещо, което смятах за безвъзвратно изгубено сред това поколение на интернет маниаци. Пресягам се, дръпвам книгата и се настанявам на стола срещу него. — За какво става въпрос? Само не казвай, че е научна фантастика.

Той се обляга назад и се ухилва, сякаш току-що е спечелил награда. Дявол да го вземе, може и така да е. Ето че седя срещу него, нали така?

— Има ли значение за какво става въпрос, ако книгата е хубава? — отвръща накрая.

Прелиствам книгата, но не мога да се ориентирам дали е романтична история. Обожавам романтичните истории, а ако съдя по външността на този господин, нищо чудно и той да има такива предпочитания.

— И така ли е? — Продължавам да отгръщам страниците. — Хубава ли е?

— Да. Задръж я. Току-що я дочетох в часа по информатика.

Поглеждам го. Очевидно продължава да се наслаждава на победата си. Пъхам книгата в собствената си раница, после се навеждам да инспектирам съдържанието на подноса. Веднага проверявам срока на годност на млякото. Наред е.

— Ами ако се бях оказала вегетарианка? — питам при вида на пилешките гърди в салатата.

— Ще изядеш останалото — отвръща момчето.

Грабвам вилицата и набучвам парченце пилешко, после го поднасям към устата си.

— Е, имаш късмет, ям месо.

Той се ухилва, после и той вдига вилица и започва да яде.

— Срещу кого ще се съюзяваме? — Любопитно ми е по какъв признак ме е набелязал.

Той се оглежда, вдига ръка и прави жест във всички посоки.

— Срещу идиоти. Спортистчета. Хора с предразсъдъци. Кучки. — Той отпуска ръка и забелязвам, че ноктите му са лакирани в черно. Не пропуска любопитния ми поглед, свежда очи към ноктите си и се нацупва. — Днес се спрях на черно, понеже отразява настроението ми. Но може би, като се съгласиш да се присъединиш към кръстоносния ми поход, ще сменя черното с нещо по-ведро. Да речем жълто.

Поклащам глава.

— Мразя жълто. Стой си с черното, подхожда ти на душата.

Той прихва. Искрен, чист смях, при звука на който неволно се усмихвам. Харесва ми този… младеж, на когото дори не знам името.

— Как се казваш?

— Брекин. А ти си Скай. Или поне така се надявам. Може би не беше зле да потвърдя самоличността ти, преди да те посветя в коварния си садистичен план да превзема училището чрез нашата коалиция от двама души.

— Аз съм. А и няма за какво да се тревожиш, предвид това, че все още не си споделил никакви подробности за коварния си план. Но пък ми е любопитно откъде знаеш коя съм. Познавам само четири или пет момчета от това училище и съм се натискала с всичките. А ти определено не си от тях, така че какво всъщност става тук?

За част от секундата в очите му проблясва нещо като съжаление. За негов късмет, искрицата е твърде кратка.

Свива рамене.

— Нов съм. И ако не си се досетила от безпогрешния ми усет за модата, мога спокойно да разкрия, че съм… — Той се привежда и прошепва през шепи: — … мормон.

Засмивам се.

— Аз пък очаквах да ми разкриеш, че си гей.

— И това също — отвръща той и извива демонстративно китка. После сплита пръсти под брадичката си и се навежда напред още няколко сантиметра. — Но да говорим сериозно, Скай. Забелязах те в часовете и ми стана ясно, че и ти си нова. А после видях как преди четвъртия час от шкафчето ти се изсипа стриптийзьорската надница, а ти изобщо не реагира, и веднага разбрах, че сме родени един за друг. Освен това реших, че ако се съюзим, е твърде възможно да предотвратим две ненужни самоубийства тази година. Е, какво ще кажеш? Искаш ли да ми станеш най-най-добрата приятелка на целия свят?

Прихвам. Как да не прихна при подобно изказване?

— Добре. Но ако книгата се окаже тъпа, ще преразгледаме въпроса с приятелството.