Рьоне Госини
Щуротиите на малкия Никола` (14)

Ябълковият сладкиш

След обяда мама каза:

— За десерт довечера ще правя ябълков сладкиш.

Тогава аз казах:

— Екстра.

Татко обаче каза:

— Никола̀, следобеда трябва да си работя у дома. Затова се налага да си много мирен до вечерята, ако ли не — няма ябълков сладкиш.

Обещах да не се правя на палячо, понеже ябълковите сладкиши на мама са адски щури. Ще трябва да внимавам да не лудея, понеже понякога наистина ти иде отвътре да си мирен и после — бам! — нещо се случва. А татко не се шегува: като каже, че няма ябълков сладкиш, значи няма ябълков сладкиш, ако ще да плачеш и да разправяш, че ще напуснеш къщата и че много ще им е мъчно за теб.

Затова излязох в градината, да не безпокоя татко, който работеше в хола. После дойде Алсест. Алсест е приятелче от училище и е дебел, все яде.

— Здрасти! — каза ми Алсест. — Какво правиш?

— Нищо — отвърнах. — Трябва да стоя мирен до довечера, ако искам да ми дадат ябълков сладкиш за десерт.

Алсест се заоблизва сума ти пъти и после престана, за да ми рече:

— А смяташ ли, че ако стоя мирен, и на мен ще ми дадат ябълков сладкиш?

Обясних му, че не знам, понеже нямам право да каня приятелчета без разрешението на моя татко и на мама, тогава Алсест заяви, че ще помоли моя татко да го покани на вечеря, и се наложи да го уловя за колана тъкмо когато се канеше да влезе в къщата.

— Недей, Алсест — рекох му аз. — Ако обезпокоиш моя татко, за никого няма да има ябълков сладкиш, нито за тебе, нито за мене.

Алсест се почеса по главата, извади кифла с шоколад от джоба си, захапа я и рече:

— Е хубаво де, здраве да е, ще мина и без него. На какво ще играем?

Казах на Алсест, че ще играем на нещо, дето да не вдигаме шум, и решихме да си поиграем на топчета шепнешком.

Аз на топчетата съм цар и отгоре на всичко Алсест играе само с една ръка, понеже другата е все заета да си слага разни неща в устата, та спечелих сума ти топчета, а това не се хареса на Алсест.

— Шмекеруваш — каза ми той.

— Хайде сега — казах аз, — да шмекерувам, аз? Ти не знаеш да играеш, това е цялата работа!

— Аз ли не знам да играя бе? — развика се Алсест. — Аз играя по-добре от всичко живо, само че не и с мошеници, върни си ми топчетата!

Казах на Алсест да не крещи, ако ли не, няма да видим ябълков сладкиш, и тогава Алсест ми каза, че ако не му върна топчетата, щял да почне да крещи и даже да пее. Върнах му топчетата и му заявих, че няма да му проговоря никога повече.

— Хубаво де, ще поиграем ли още? — попита ме Алсест.

Отвърнах му, че няма, че заради ябълковия сладкиш по-добре да се кача да почета в стаята си до вечерята. Тогава Алсест ми каза:

— До утре.

И си тръгна.

Много си го обичам Алсест. Той е приятелче.

В стаята си взех една книга, дето ми я подари баба, в която се разказва за едно момченце, което търси баща си по целия свят, затова пътува със самолети и с подводници и отива в Китай и при каубоите, и понеже вече я бях чел, не ми беше кой знае колко забавно. Взех си боичките и почнах да оцветявам една от картинките, онази, на която момченцето е в дирижабъла. После си спомних, че татко не обича да си цапам книгите, понеже казва, че книгите са приятели и човек трябва да милее за тях. Затова взех гума да изтрия боичките, обаче те не се махаха така лесно, тогава натиснах по-силно с гумата и страницата се скъса. Дорева ми се не толкова заради книгата, понеже знаех, че накрая момченцето намира татко си на един пуст остров, а заради моя татко, който можеше да се качи в стаята ми и да ме лиши от ябълков сладкиш. Не се разревах, за да не вдигам шум, откъснах парчето от страницата и върнах книгата на мястото й. Дано татко да не се сети за рисунката с дирижабъла!

Отворих вратичката на моя шкаф и заоглеждах играчките си. Намислих да си поиграя с електрическото си влакче, обаче веднъж влакчето пусна сума ти искри, всички лампи в къщата угаснаха и татко здравата ми се накара, особено след като се изтърси на стълбището към мазето, където отиде да оправи осветлението. Там беше и самолетчето, онова, дето е с червени крила и перка, която се навива с ластик, обаче със самолетчето счупих синята ваза и станаха куп разправии. Пумпалът пък издава един особен шум. Като ми го подариха за рождения ден, татко и мама ми казаха:

— Чуй, Никола̀, каква хубава музика се носи от пумпала!

А после, всеки път, щом понеча да си поиграя с пумпала, татко ми казва:

— Спри този адски шум!

Разбира се, там беше и плюшеното ми мече, онова, дето е наполовина обръснато, понеже, преди да приключа с бръсненето, самобръсначката на татко се счупи. Обаче мечето е играчка за малчугани, на мен от месеци вече не ми е забавно.

Затворих шкафа и наистина ми се ревеше, тъй де, какво пък, ама ха, не е честно да имаш играчки, а да нямаш право да си служиш с тях, и всичко това заради един гаден сладкиш. В края на краищата мога да мина и без сладкиш, макар че е хрупкав, със сума ти ябълки отгоре и с пудра захар, и реших да си редя замъци от карти, понеже вдигат най-малко шум, като падат. Замъците от карти е също както като се цупиш: забавно е само в началото. След това прекарах известно време в правене на гримаси пред огледалото и най-шантавата е тази, на която Рюфюс ме научи в междучасието: натискаш носа да се вирне, теглиш клепачите да увиснат и заприличваш на куче. А после, след гримасите, си взех миналогодишния учебник по география и после татко влезе в стаята ми.

— Как, Никола̀? — зяпна татко. — Ама ти тук ли си бил? Не те чувах и се питах къде ли си се дянал. Какво правеше в стаята си?

— Мирувах — отвърнах аз на татко.

Тогава татко ме прегърна, целуна ме, рече ми, че съм най-добричкото от всички малки момченца и че е време за вечеря.

Влязохме в трапезарията, където мама слагаше чиниите на масата.

— Мъжете са гладни — каза татко ухилен, — на мъжете им се ще да се навечерят хубаво и да си похапнат ябълков сладкиш!

Мама погледна татко, погледна и мен и се завтече към кухнята.

— Божичко! — изпищя мама. — Ябълковият ми сладкиш!

И си останахме без десерт, понеже ябълковият сладкиш беше прегорял във фурната.