Рьоне Госини
Щуротиите на малкия Никола` (11)

Домашните

Когато татко се върна от службата си тази вечер, носеше голяма чанта под мишница и никак не изглеждаше доволен.

— Искам да вечеряме рано — заяви татко. — Донесъл съм си работа, която трябва да е готова до утре сутринта.

Мама въздъхна тежко и каза, че ще сервира веднага, пък аз заразправях на татко какво съм правил в училище днес, обаче татко не ме слушаше; взе да вади сума ти листове от чантата си и да ги разглежда. А беше жалко, че татко не ме слуша, понеже доста ми потръгна днес в училище — вкарах три гола на Алсест. После мама пристигна и рече, че е сервирано.

Нахранихме се много добре; поначало се храним добре вкъщи: имаше супа, пържоли с пюре — пюрето е весело, понеже може да се рисува отгоре с вилицата — и сладкиш, останал от обяд. Гадното е, че никой не продумваше и когато поисках да обясня пак на татко за трите гола, той ми каза: „Яж!“.

След вечеря, докато мама миеше чиниите в кухнята, татко и аз отидохме в хола. Татко сложи листовете си на масата, където стоеше розовата ваза, преди да се счупи, пък аз си поиграх с моята количка на килима. Бръм!

— Никола̀! Престани с тая врява! — кресна татко.

Тогава аз се разплаках и мама дотича.

— Какво става тук? — попита тя.

— Става това, че имам работа и ми е нужно спокойствие! — отвърна татко.

Тогава мама ми каза, че трябвало да съм добричък и не трябвало да безпокоя татко, ако не искам мигновено да се кача да си легна. Понеже не исках мигновено да се кача да си легна (поначало вечер не ми се спи), попитах мога ли да си чета книжката, дето ми я подари чичо Йожен при последното си гостуване у дома. Мама ми каза, че е много хубаво хрумване. Тогава аз отидох да донеса книжката от чичо Йожен, а това е една много щура книжка за банда приятелчета, които търсят съкровище, обаче все не успяват да го намерят, понеже у тях е само едната половина от картата, която да ги отведе до съкровището, а половината, дето е у тях, не става за нищо, ако не намерят другата половина. И вчера, когато мама угаси лампата в моята стая, бях стигнал до един страхотен момент, когато Дик, това е шефът на приятелчетата, се намира в една порутена къща с един гърбав тип.

И татко се развика:

— Гадна писалка! Сега пък не ще да пише! Никола̀! Иди ми донеси твоята писалка!

Тогава аз зарязах книжката си на килима и отидох в моята стая да взема писалката, дето ми я подари баба, и услужих с нея на татко.

Край къщата на гърбавия бушуваше ужасна буря, с мълнии и гръмотевици, обаче Дик не го беше страх; а после мама дойде от кухнята и седна в креслото срещу татко.

— Намирам — каза мама, — че господин Мушбум прекалява. Като знам какво ти плаща, би могъл да се въздържа да ти дава работа в извънслужебно време.

— Ако имаш нещо по-добро да ми предложиш — засече я татко, — бъди така любезна да ми го съобщиш.

— Браво бе! — рече мама. — Много умно нещо каза току-що!

— Не се старая да съм умен — кресна татко. — Старая се да си свърша работата до утре сутрин, ако скъпото ми семейство разреши!

— Що се отнася до мен — каза мама, — имаш моето разрешение. Качвам се да слушам радиото в нашата спалня. Ще продължим разговора утре, когато се поуспокоиш.

И мама се качи в спалнята. А аз зачетох пак книжката на чичо Йожен за Дик, шефа на приятелчетата, в къщата на гърбавия. Бушуваше ужасна буря, обаче Дик не го беше страх; и един от листовете на татко падна на килима.

— Тю да му се не види! — каза татко. — Никола̀! Вдигни тоя лист и иди затвори оная врата! Необяснимо е защо никой не затваря вратите в тази къща!

Тогава аз вдигнах листа и отидох да затворя вратата на трапезарията — то вярно, че винаги забравяме да затваряме вратите вкъщи и става течение, — а после татко ми извика, че така и така съм там, да съм идел да му налея чаша вода в кухнята. Когато донесох чашата с вода на татко, отново се хванах с щурата книжка на чичо Йожен за приятелчетата, дето имат половината карта, за да открият съкровището, и друг един лист на татко падна на килима, и татко ми каза да съм идел да затворя кухненската врата.

Когато се върнах, татко ме попита как пиша „принадлежа“; казах му, че го пиша с „ъ“ накрая. Тогава татко въздъхна дълбоко и ми рече да съм идел да му потърся речника, дето е в библиотеката. Преди да го отнеса на татко, надникнах в речника, обаче не намерих „принадлежа“. Може пък да се пише с две „ъ“.

Дадох речника на татко, изтегнах се на килима и стигнах до момента, когато, посред бурята с мълниите и гръмотевиците, Дик крачи по коридорите в къщата на гърбавия; после на вратата се звънна.

— Иди да отвориш, Никола̀ — каза ми татко.

Отидох и беше господин Бледюр. Господин Бледюр е нашият съсед, а пък той много обича да закача татко, татко обаче невинаги обича господин Бледюр да го закача.

— Здрасти, Никола̀! — каза ми господин Бледюр. — Тук ли е клетият ти баща?

— Бягай си в колибата, Бледюр — кресна татко от хола. — Не е моментът да идваш да ме безпокоиш! Разкарай се!

Тогава господин Бледюр дойде с мен в хола и тъкмо да зачета пак там, където Дик е в коридора в къщата на гърбавия посред бурята, господин Бледюр каза:

— Дойдох да видя дали не искаш да поиграем на дама.

— Не виждаш ли, че съм зает? — сопна се татко. — Имам важна работа да свърша за утре сутрин.

— Оставяш се началникът да ти се качва на главата и той се възползва — каза господин Бледюр. — Аз съм независим труженик, но и да имах началник, ако на началника ми му хрумнеше да ми даде работа в извънслужебно време, щях да му кажа аз на моя началник, щях да му кажа…

— Копче нямаше да му кажеш — изрева татко. — Първо на първо, защото не ти стиска, а и защото никой началник няма да те вземе.

— На кого не му стиска и кой кого няма да вземе? — попита господин Бледюр.

— Чу ме — рече татко. — Ако не чаткаш лесно, не е моя вината. А сега ме остави да работя.

— А, така ли било? — попита господин Бледюр.

— Така — отвърна татко.

Тогава аз си грабнах книжката, сложих я под мишница и се развиках:

— Писна ми вече! Качвам се да си легна!

И си тръгнах, а в това време татко и господин Бледюр, които се държаха за връзките, ме гледаха с широко отворени от учудване очи. Тъй де, какво пък, ама ха, вече за двайсети пъти препрочитах една и съща страница от книжката ми!

Искате ли да ви кажа? Намирам, че много ги товарят с работа татковците ни. Затова, като се върнем вкъщи капнали след училище, ами тъй де, нищо не може да се направи, та да имаме малко от малко спокойствие!