- Серия
- Малкият Никола (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Betises du Petit Nicolas, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Силвия Вагенщайн, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
- Сканиране
- Silverkata (2019 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- taliezin (2019 г.)
Издание:
Автор: Рьоне Госини; Жан-Жак Семпе
Заглавие: Щуротиите на малкия Никола̀
Преводач: Силвия Вагенщайн
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: повест
Националност: френска
Печатница: Симолини
Излязла от печат: 05.12.2011
ISBN: 978-954-529-987-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11426
- — Добавяне
Панаирът
Играехме си на криеница в градината — Йод, Жофроа, Алсест и аз — и не ни беше кой знае колко забавно, понеже има само едно дърво в нашата градина и веднага намираме който се скрие отзад. Особено Алсест, който е по-широк от дървото, пък и да не беше, пак щяхме да го намерим бързо-бързо, нали все яде и се чува как дъвче.
Ние се питахме какво ще правим и татко ни съветваше да почистим с гребло алеите, когато видяхме Рюфюс да се задава тичешком. Рюфюс е едно приятелче, дето ходи в същото училище като нас и татко му е полицай.
— Има панаир тук наблизо, на площада! — каза ни Рюфюс.
Решихме да отидем на мига, обаче татко не щя и да чуе.
— Не мога да ви придружа на панаира, налага се да ида да поработя, а вие сте прекалено малки, за да отидете самички — разправяше татко.
Ние обаче настояхме.
— Поне веднъж бъдете готин — обади се Алсест.
— Не сме чак толкова малки — вметна Йод, — аз мога да фрасна по носа кого да е.
— Моят татко, като му поискам нещо, никога не отказва — каза Жофроа.
— Ще бъдем послушни — обещах аз.
Татко обаче правеше „не“ с глава. Тогава Рюфюс му рече:
— Ако сте добричък с нас, ще му кажа на моя татко и моят татко ще ви опрости глобите.
Татко изгледа Рюфюс, размисли и после каза:
— Хубаво, само за да ви доставя удоволствие и най-вече за да угодя на татко ти, Рюфюс, ви пускам да идете на панаира. Само не вършете щуротии и да сте си тук след час.
Бяхме адски доволни и аз целунах моя татко. Колкото до паричките, имахме си доста. Взех от моята касичка спестяванията, дето ги пазех, за да си купя самолет по-късно, като порасна, а Жофроа има сума ти пари — татко му, който е страхотно богат, му дава много, много.
Беше пълно с народ на панаира; ние започнахме от блъскащите се колички. Алсест и аз бяхме в една червена количка, Йод и Жофроа — в една жълта количка, Рюфюс и свирката с топче, дето му я беше дал татко му — в една синя количка. Позабавлявахме се хубавичко, като се тряскахме едни в други, викахме, кикотехме се, а Рюфюс свиреше и крещеше: „Давай! Давай! Вие там, карайте вдясно!“. Собственикът ни гледаше особено, все едно ни дебнеше. Алсест беше извадил от джоба си меденка и тъкмо си я хапваше, доволен и щастлив, когато количката на Йод и на Жофроа се хакна в нас. От удара Алсест си изпусна меденката.
— Чакай ме, идвам — каза ми Алсест и скочи от количката, за да иде да я търси.
— Ей, вие там — развика се Рюфюс, — пресичайте по зебрата!
Собственикът на манежа изключи тока и всички колички спряха.
— Абе ти в ред ли си? — обърна се собственикът към Алсест, който беше докопал меденката си.
— Движение! Движение! — крещеше Рюфюс.
Собственикът не беше доволен, ама наистина; каза ни, че му е писнало от врявата, дето вдигаме, и от нашите безразсъдни постъпки и ни подкани да си ходим. Аз обърнах внимание на собственика, че сме платили за пет обиколки, а сме направили само четири. Йод налиташе да перне собственика по носа; Йод е много як и най обича да перка по носовете. Рюфюс пък поиска от собственика да му покажел документите си; другите хора мрънкаха, понеже количките не вървяха. Накрая се споразумяхме: собственикът ни върна парите за петте обиколки и ние напуснахме блъскащите се колички. На нас, общо взето, леко ни беше писнало, а и Алсест здравата се беше уплашил да не си изгуби меденката.
След това си купихме захарен памук. Той е съвсем като истинския, само че е по-вкусен, сладък е и целите се омазваме, а после много лепнем. Като приключихме с яденето, отидохме на един манеж, където имаше кръгли вагончета, които се въртяха бясно. Хубаво се посмяхме, само дето един господин се оплака на излизане, че имал захарен памук навсякъде по лицето и по костюма. Трябва да се има предвид, че господинът седеше във вагончето зад това, в което се намираше Алсест, пък Алсест, преди да се качи на манежа, си беше купил сума ти захарен памук, та да може да издържи по време на въртенето.
След това Алсест ни предложи да видим дали може да се намери нещо вкусно за ядене, понеже бил гладен. Купихме желирани бонбони и пържени картофи, и шоколад, и карамели, и наденички и пихме лимонада, след което се почувствахме недотам добре всички освен Алсест, който предложи да отидем на самолетчетата, дето се издигат и пропадат. Ние приехме, но не биваше. Наистина ни прилоша ужасно в самолетчетата и собственикът на манежа се ядоса: правело лошо впечатление на клиентите му.
За да си отдъхнем, си потърсихме някакво кротко занимание. Решихме да идем в лабиринта. То си е щуро забавление. Пълно е с коридори с прозрачни стъклени стени и като си вътре, не виждаш стените и е много трудно да си намериш пътя. Хората, дето са навън, те виждат как се мъчиш да излезеш и много се кикотят, много повече във всеки случай от тези, дето са в лабиринта.
Отначало се постарахме да вървим едни подир други и накрая пак се изпогубихме. Чувахме свирката на Рюфюс и Йод, който крещеше, че ако не излезем оттам, ще фрасне някого по носа. Алсест пък се разплака, понеже беше гладен и смяташе, че няма да излезе навреме за вечерята. Не щеш ли, зърнах отвън някой, дето не се смееше — беше моят татко.
— Излизайте оттам, калпазани! — изрева той.
То ние не че не искахме, ама не знаехме как. Тогава татко влезе да ни търси в лабиринта. Поисках да го пресрещна, обаче обърках коридора и се озовах отвънка с Алсест, който ме следваше по петите. Докато се взирах и се опитвах да помогна на другите, дето бяха все още в лабиринта, като им обясня как съм излязъл, Алсест хукна за сандвичи. Рюфюс пък излезе след това с Йод и Жофроа.
Този, дето не успяваше да излезе, беше татко и докато го чакахме, последвахме примера на Алсест и загризахме сандвичи, седнали на тревата пред лабиринта. Точно в този момент цъфна таткото на Рюфюс и май и на него не му беше до смях: той раздруса Рюфюс, каза му, че часът е шест вечерта и това не били часове за седене навънка, особено пък за деца без наблюдение. Тогава Рюфюс му каза, че сме с моя татко и всъщност него чакаме, понеже е в лабиринта.
Таткото на Рюфюс направо побесня и помоли собственика на лабиринта да иде да намери татко. Собственикът отиде, кикотейки се, и доведе татко, който нещо се беше ядосал.
— Ха сега де — каза таткото на Рюфюс, — така ли наглеждате децата, такъв пример ли им давате?
— Ама — каза татко — за всичко е виновен вашият калпазанин Рюфюс; той замъкна другите на панаира!
— А, така ли било? — попита таткото на Рюфюс. — Я ми кажете, ваша ли е сивата кола, дето е паркирана на пешеходната пътека?
— Да, и какво от това? — отвърна моят татко.
Тогава таткото на Рюфюс връчи фиш за глоба на моя татко.



