Джефри Дивър
Картбланш (42)

Четирийсета глава

В пет без няколко минути в сряда мобилният телефон на Бонд издаде тона, запазен за спешни съобщения. Той бързо излезе от банята, където току-що си беше взел душ, и прочете закодирания имейл. Беше от БПКС и съобщаваше, че опитът на Бонд да подслушва Северан Хидт се е оказал успешен до известна степен. Без капитан Бхека Джордан да знае, флашката, която Бонд беше дал на Хидт, съдържаше не само дигитални снимки на полета на смъртта в Африка, но и малък микрофон и предавател. Онова, което не й достигаше в аудиореволюцията, се компенсираше от обхвата. Сателит улавяше сигнала, усилваше го и го прехвърляше към една от огромните приемащи антени в Менуид Хил сред красивата природа на Йоркшир.

Устройството беше предало части от разговор между Хидт и Дън, след като бяха излезли от фалшивия офис на „Услуги Ю. Дж. Терон“ в центъра на Кейптаун. Думите им току-що си бяха проправили път на опашката за дешифриране в Менуид и бяха прочетени от анализатор, който ги бе маркирал като изключително важни и ги беше изпратил на Бонд.

Бонд прочете необработените разузнавателни данни и анализирания продукт. Дън, изглежда, възнамеряваше да убие един от работниците на Хидт, Стефан Дламини, и семейството му, защото служителят беше видял нещо в забранена зона на „Зелена инициатива“, което не е трябвало да вижда, вероятно информация, свързана с „Геена“. Целта на Бонд беше ясна — да спаси човека на всяка цена.

Цел… реакция.

Мъжът живееше в покрайнините на Кейптаун. Смъртта му щеше да бъде режисирана така, че да прилича на нападение на банда. Щяха да бъдат използвани гранати и запалителни бомби. И атаката щеше да бъде извършена по вечеря. След това обаче батерията се беше изтощила и устройството бе престанало да предава.

По вечеря. Може би всеки момент.

Бонд не беше успял да спаси младата жена в Дубай, но сега нямаше да допусне цяло семейство да умре. Трябваше да разбере какво е научил Дламини.

Но не можеше да се свърже с Бхека Джордан и да й каже какво е открил чрез незаконно подслушване. Той вдигна телефона и се обади на портиера.

— Да, сър?

— Искам да питам нещо — небрежно подхвърли Бонд. — Днес с колата ми възникна проблем и един местен човек ми помогна. Нямах много пари у себе си, а исках да му дам нещо за труда. Как да намеря адреса му? Знам името му и в кое населено място живее, но нищо повече.

— Кой е градът?

— Примроуз Гардънс.

Настъпи мълчание и след това портиерът каза:

— Това е гето.

Бонд си спомни от информационните материали, които Бхека Джордан му беше дала, че колибите в гетата рядко имат стандартен пощенски адрес.

— Може да отида там и да попитам дали някой го познава.

Отново последва мълчание.

— Това не е много безопасно, сър.

— Не се тревожа за това.

— Мисля, че не е и много практично.

— Защо?

— Населението на Примроуз Гардънс е петдесет хиляди.

* * *

В седемнайсет и трийсет, когато се спусна есенният здрач, Ниъл Дън гледаше как Северан Хидт излиза от офиса на „Зелена инициатива“ в Кейптаун и елегантно крачи към лимузината.

Стъпалата на Хидт не се изкривяваха настрани, неговата стойка не беше прегърбена и неговите ръце не се размахваха наляво и надясно. („Ай, вижте чекиджията! Ниъл е проклет жираф!“)

Хидт си отиваше у дома, където щеше да се преоблече и после да заведе Джесика в клуб „Лодж“.

Дън стоеше във фоайето на офиса на „Зелена инициатива“ и гледаше през прозореца. Очите му се задържаха върху Хидт, който изчезна надолу по улицата, придружен от охранител на фирмата.

Докато го наблюдаваше как си отива у дома при приятелката си, Дън почувства остра болка.

Не ставай смешен, по дяволите — помисли си той. — Съсредоточи се върху работата. В петък ще настане хаос и ти ще бъдеш виновен, ако нещо се обърка.

Съсредоточи се.

И той го направи.

Излезе от „Зелена инициатива“, качи се в колата си, напусна Кейптаун и се отправи към Примроуз Гардънс. Щеше да се срещне с охранител от компанията и да изпълнят плана, който бе обмислил още веднъж избраният момент, подходът, броят на гранатите, запалителната бомба и бягството.

Преговори плана си прецизно и търпеливо, както правеше всичко.

Това е Ниъл. Гениален е. Той е моят проектант…

Но в съзнанието му изплува друга мисъл и Дън прегърби още повече рамене, когато си представи шефа си на благотворителния галаприем по-късно вечерта. Острата болка го прободе отново.

Дън предполагаше, че хората се питат защо е сам и няма спътник в живота. Според тях отговорът бе, че му липсва способност да чувства и че е машина. Не разбираха, че според принципа на класическата механика, има елементарни механизми — като винтове, лостове и макари, и сложни механизми — например двигатели, които по дефиниция превръщат енергията в движение.

Калориите се превръщат в енергия, която движи човешкото тяло. Ето защо, да, той беше машина. Но такива бяха всички същества на Земята. Това не изключва способността им да обичат.

Не, обяснението за самотата му беше, че обектът на желанието му не го желаеше.

Колко смущаващо прозаично, колко често срещано.

И адски несправедливо, разбира се. Никой инженер не би проектирал машина, в която двете части, необходими за създаване на хармонично движение, не работят перфектно, не се нуждаят една от друга и не задоволяват ответната потребност. Ала точно това беше положението, в което се намираше Дън. Той и шефът му бяха две несъответстващи си части.

Освен това, огорчено си помисли той, законите на привличането бяха далеч по-рисковани от законите на механиката. Взаимоотношенията са объркани, опасни и застрашени от изхабяване и ако можеш да поддържаш двигателя да бръмчи стотици хиляди часове, любовта между човешките същества често пламва и угасва точно след като се е разпалила.

И ти изменя — много по-често от машината.

Глупости — гневно си каза Ниъл Дън. — Забрави тези неща. Довечера имаш работа. Той отново преговори плана и после още веднъж.

Когато уличното движение се разреди, той бързо подкара на изток от града и се отправи към гетото по черни пътища, песъчливи и влажни като крайречен док.

Спря на паркинга на търговски център и угаси двигателя. Миг по-късно зад него спря очукан пикап. Дън слезе от колата, качи се в другото превозно средство и кимна на охранителя — огромен мъж във военно камуфлажно облекло. Без да проронят нито дума, двамата потеглиха и след десетина минути вече караха по необозначените улици на Примроуз Гардънс. Дън се прехвърли в задната част на пикапа, където нямаше прозорци. Разбира се, той се отличаваше с ръста и косата си. По-важното беше, че е белокож и много биеше на очи в южноафриканско гето по мръкнало. Възможно беше търговецът на наркотици, който бе заплашил дъщерята на Дламини, да е бял или бели хора да работят за него, затова може би не беше лоша идея някой да го зърне. Но Дън бе решил, че е по-добре да се скрие — поне докато дойде време да хвърли гранатите и запалителната бомба през прозореца на бараката.

Те се движеха по безкрайните пътеки, които служеха за пътища в гетото, и минаваха покрай групи бягащи деца, мършави кучета и мъже, седнали на стъпалата пред домовете си.

— Нямам джипиес — произнесе първите си думи грамадният мъж. Той не се усмихна и Дън не разбра дали се шегува. Човекът беше търсил колибата на Дламини цели два часа днес следобед. — Ето я.

Те спряха на пътя. Жилището беше малко, едноетажно, като всички бараки в Примроуз Гардънс. Стените бяха направени от различни по големина шперплатови плоскости и гофрирана ламарина, боядисани с яркочервено, синьо и жълто, сякаш като предизвикателство към мизерията. В двора отстрани беше опънато въже, окичено с изпрани дрехи за семейство, чиято възраст варира от пет-шест години до средна възраст.

Мястото беше подходящо за убийство. Колибата се намираше срещу парцел пустееща земя, затова нямаше да има много свидетели. Не че това имаше значение, защото пикапът нямаше регистрационни номера, а и превозните средства от този вид бяха често срещани в Уестърн Кейп като чайките в „Зелена инициатива“.

Двамата седяха мълчаливо десетина минути и бяха на път да привлекат внимание. После охранителят каза:

— Ето го.

Стефан Дламини вървеше по прашния път, висок слаб мъж с посивяла коса, избеляло яке, оранжева тениска и кафяви дънки. До него беше единият му син. Единайсетгодишното момче носеше кална футболна топка и беше облечено в спортна фланелка на „Спрингбокс“, без яке, въпреки есенния хлад.

Дламини и хлапето спряха пред коптора, поритаха топката няколко минути и после влязоха вътре. Дън кимна на охранителя. Двамата надянаха скиорски маски. Дън огледа колибата. Беше по-голяма от повечето останали и вероятно имаше две стаи. Завесите на прозорците бяха дръпнати и през евтиния плат прозираше светлина отвътре.

Неизвестно защо, Дън отново се замисли за шефа си и събитието тази вечер, но побърза да прогони картината.

Той изчака още пет минути, за да се увери, че Дламини е използвал тоалетната, ако в колибата имаше такава, и че семейството е седнало край масата за вечеря.

— Да тръгваме — каза и охранителят кимна.

Слязоха от пикапа. Всеки носеше мощна граната, пълна със смъртоносни медни сачми. Улицата беше безлюдна.

Седемчленно семейство — помисли си Дън и прошепна:

— Сега.

Те извадиха предпазителите на гранатите и ги хвърлиха през прозорците. През петте секунди тишина, която последва, Дън грабна запалителната бомба — туба бензин и малък детонатор — и я приготви. Когато експлозивите разтърсиха земята и отнесоха останалите стъкла, той хвърли бомбата през прозореца и двамата скочиха в пикапа. Охранителят включи двигателя и колата потегли.