Джефри Дивър
Картбланш (36)

Трийсет и четвърта глава

— Той трябва да умре.

Северан Хидт седеше в кабинета си в сградата на „Зелена инициатива“ в центъра на Кейптаун и стискаше телефона, докато слушаше хладните думи на Ниъл Дън. Не — помисли си той — не е точно така. Думите му не са нито хладни, нито горещи, а абсолютно неутрални.

И това беше смразяващо.

— Обясни ми.

Хидт разсеяно очерта триъгълник върху бюрото с дългия жълт нокът на пръста си.

Дън му каза, че по всяка вероятност работник от „Зелена инициатива“ е научил нещо за „Геена“. Бил един от легалните работници в завода за отпадъци на север от Кейптаун и не знаел нищо за тайната дейност на Хидт.

— Случайно навлязъл в забранен район в главната сграда и вероятно е видял имейли за проекта. На този етап едва ли е разбрал какво означават, но когато по-късно през седмицата произшествието влезе в новините, което естествено ще стане, може да осъзнае, че ние сме в дъното, и да каже на полицията.

— Какво предлагаш?

— Мисля по въпроса.

— Но ако го убиеш, полицаите няма ли да задават въпроси? Нали е наш служител?

— Ще се погрижа за него там, където живее — в гетото. На това място няма полицаи. Най-вероятно таксиметрови шофьори ще разследват случилото се, а те няма да ни създадат неприятности.

В гетата, малките селища и дори новите локаси транспортните фирми с минибуси бяха нещо повече от обикновени доставчици на транспортни услуги. Те бяха поели ролята на доброволни съдии и съдебни заседатели, изслушваха дела и проследяваха и наказваха престъпници.

— Добре, но действай бързо.

— Довечера, след като той се прибере вкъщи.

Дън затвори и Хидт се върна към работата си. Беше прекарал цялата сутрин след пристигането им в уреждане на производството на новите машини за унищожаване на отпадъци на Ал Фулан и как търговските представители на „Зелена инициатива“ да започнат да ги предлагат на клиенти.

Ала мислите му блуждаеха и той непрекъснато си представяше трупа на младата жена, Стела, сега в гроб някъде под неспокойните пясъци на Емпти Куотър южно от Дубай. Приживе красотата й не го беше развълнувала, но образът й в съзнанието му при мисълта как ще изглежда след няколко месеца или години, го възбуждаше. А след хиляда години тя щеше да бъде също като труповете, които беше видял в музея снощи.

Той стана, сложи сакото си на закачалка и се върна на бюрото. Прие и отправи няколко обаждания, всичките свързани със законния бизнес на „Зелена инициатива“.

Никое от тях не беше особено ангажиращо… докато не позвъни шефът на продажбите на фирмата за Южна Африка, който беше на по-долния етаж.

— Северан, търси те някакъв африканер от Дърбан. Иска да говори с теб за проект за унищожаване на отпадъци.

— Дай му брошура и му кажи, че ще бъда зает до следващата седмица.

„Геена“ беше приоритет и в момента Хидт не се интересуваше от поемане на нови задачи.

— Той не иска да ни наема, а говори за споразумение между „Зелена инициатива“ и неговата фирма.

— Съвместно предприятие? — цинично попита Хидт. Винаги се появяваха предприемачи, когато човек започнеше да се радва на успехи и станеше известен в областта си. — Сега имам твърде много работа. Не проявявам интерес. Но му благодари.

— Добре. А, трябва да спомена и още нещо. Нещо странно. Той каза да ти предам, че проблемът, който има, е същият като при Исандлуана през седемдесетте години на XIX век.

Хидт отмести поглед от документа на бюрото си и миг по-късно осъзна, че е стиснал здраво телефона.

— Сигурен ли си, че каза това?

— Да. „Същият като при Исандлуана“. Нямам представа какво имаше предвид.

— Той в Дърбан ли е?

— Централата на фирмата му е там, но днес е в офиса си в Кейптаун.

— Попитай го дали може да дойде тук.

— Кога?

— Веднага — отговори Хидт след кратко мълчание.

* * *

През януари 1879 година войната между Великобритания и Зулуското кралство се беше разразила сериозно със зашеметяващо поражение за британците. При Исандлуана съкрушителните сили (двайсет хиляди зулуси срещу по-малко от две хиляди британски и колониални войници) и няколко лоши тактически решения бяха довели до пълен разгром. Зулусите разкъсаха така нареченото британско „каре“, прочутата отбранителна формация, в която една редица войници стрелят, а онези зад тях презареждат, обсипвайки врага с непрестанни потоци от куршуми в случая със смъртоносните пушки „Мартини-Хенри“, зареждани в задната част на цевта, а не отпред, в дулото.

Но тактиката не беше успяла и хиляда и триста британски и съюзнически войници бяха загинали.

Проблемът с „унищожаването“, който африканерът беше споменал, можеше да означава само едно. Битката се беше състояла през януари, жестоко горещите дни на лятото в региона, сега познат като Куа Зулу Натал, и бързото премахване на труповете беше необходимост… и голям логистичен проблем.

Унищожаването на останките беше един от най-големите проблеми, които „Геена“ създаваше, и Хидт и Дън го обсъждаха от месец.

Защо бизнесмен от Дърбан имаше проблем от този род, който изискваше помощта на Хидт? И можеше ли да му помогне?

След десет дълги минути на прага застана секретарката му.

— Господин Терон от Дърбан е тук, сър.

— Добре, добре. Покани го, ако обичаш.

Тя тръгна и миг по-късно се върна с коравосърдечен на вид нервен мъж, който предпазливо, но предизвикателно огледа кабинета на Хидт. Беше издокаран в деловото облекло, обичайно за Южна Африка костюм и елегантна риза, но без вратовръзка. Какъвто и да беше бизнесът му, човекът явно преуспяваше. На дясната му китка имаше тежка златна гривна, а часовникът му беше лъскав „Брайтлинг“. Носеше и златен пръстен с инициали, който според Хидт беше малко крещящ и безвкусен.

— Добро утро.

Мъжът стисна ръката на Хидт. Забеляза дългите му жълти нокти, но не се дръпна, както често се беше случвало.

— Джийн Терон.

— Северан Хидт.

Двамата си размениха визитни картички.

Юджийн Джийн Терон

Президент на „Услуги Ю. Дж. Т.“ ООД, Дърбан, Кейптаун и Киншаса

Офис в столицата на Конго, един от най-опасните градове в Африка? Интересно — помисли си Хидт.

Мъжът погледна към вратата, която беше отворена. Хидт стана, затвори и се върна на бюрото си.

— От Дърбан ли сте, господин Терон?

— Да, и главният ми офис е там, но пътувам много. А вие?

Лекият му африкаанс акцент беше мелодичен.

— Лондон, Холандия и тук. Ходя и в Далечния изток, и в Индия. Където ме отведе бизнесът. Името Терон е хугенотско, нали?

— Да.

— Все забравяме, че африканерите невинаги са холандци.

Терон повдигна вежда, сякаш чуваше такива забележки, откакто беше дете, и му беше писнало.

Телефонът на Хидт започна да вибрира. Той погледна екрана. Обаждаше се Ниъл Дън.

— Извинете ме за момент — каза той на Терон, който кимна. Хидт притисна телефона до ухото си и попита: — Да?

— Терон е легитимен. Има южноафрикански паспорт. Живее в Дърбан и притежава охранителна фирма с централа там и клонове тук и в Киншаса. Баща му е африканер, а майката — британка. Израснал е предимно в Кения — съобщи Дън. — Заподозрян е, че снабдява с войници и оръжия конфликтни региони в Африка, Югоизточна Азия и Пакистан. Не се води активно разследване. Камбоджанците са го задържали в разследване за трафик на хора и наемници заради онова, което е правил в Шан, Мианмар, но са го пуснали. Интерпол не се занимава с него. И е преуспяващ, доколкото разбрах.

Хидт също беше стигнал до този извод. Часовникът „Брайтлинг“ на Терон струваше пет хиляди английски лири.

— Току-що ти изпратих снимка — добави Дън.

Снимката се появи на екрана на Хидт. Показваше мъжа пред него.

— Но… каквото и да предлага, сигурен ли си, че точно сега искаш да мислиш за него? — продължи Дън.

На Хидт му се стори, че в гласа на Дън прозвуча нотка на завист, че наемникът може да има план, който ще отклони вниманието му от „Геена“.

— Цифрите от продажбите са по-добри, отколкото мислех. Благодаря ти — каза той, затвори и се обърна към Терон. — Как чухте за мен?

Въпреки че бяха сами, Терон понижи тон и насочи към Хидт неумолимите си всезнаещи очи.

— В Камбоджа. Имах работа там. Едни хора ми казаха за вас.

— Аха. — Сега Хидт разбра и прозрението го развълнува. Миналата година, когато беше на работа в Далечния изток, той се беше отбил да посети няколко гробища в прословутите полета на смъртта, където Червените кхмери бяха убили милиони камбоджанци през седемдесетте години на миналия век. На мемориала при Чонг Ек, където близо девет хиляди тела бяха погребани в масови гробове, Хидт разговаря с неколцина ветерани за касапницата и направи стотици снимки за колекцията си. Някой от местните жители сигурно беше споменал името му пред Терон.

— Казвате, че имате бизнес там, така ли? — попита Хидт, като си мислеше за онова, което беше научил Дън.

— Наблизо — отвърна Терон уклончиво.

Хидт изпита силно любопитство, но тъй като преди всичко беше бизнесмен, се опита да не изглежда твърде въодушевен.

— И какво общо имат с мен Исандлуана и Камбоджа?

— На тези места имаше голяма загуба на живот. Много трупове бяха погребани там, където бяха загинали в битката.

Чонг Ек беше геноцид, а не битка, но Хидт не го поправи.

— Те станаха свещени райони. И предполагам, че това е хубаво, но… — Африканерът замълча. — Ще ви разкажа за проблем, който осъзнах, и за решението, което ми хрумна. А после вие ще ми кажете дали решението е възможно и дали проявявате интерес да ми помогнете да го осъществя.

— Продължете.

— Имам много връзки с правителства и фирми в различни части на Африка — Дарфур, Конго, Централноафриканската република, Мозамбик, Зимбабве и няколко други.

Райони на конфликти — помисли си Хидт.

— И тези групировки се безпокоят за последиците, които ще възникнат след, да речем, някое страховито природно бедствие като суша, глад или бури, или откровено казано, навсякъде, където е имало смърт и са погребани тела. Както в Камбоджа или Исандлуана.

— Такива случаи имат сериозни последици за здравето — невинно отбеляза Хидт. — Водата се замърсява, плъзват болести.

— Не — безцеремонно възрази Терон. — Имам предвид нещо друго. Суеверието.

— Суеверието?

— Да речем, например, че поради липса на пари или възможности труповете са оставени в масови гробове. Жалко е, но се случва.

— Да, така е.

— Ако правителството или някоя благотворителна организация иска да построи нещо за доброто на народа — болница, жилищен комплекс или шосе в района, хората може да не желаят. Земята е идеална, има пари за строителството и работници, които искат да бъдат наети, но мнозина се страхуват от духове или призраци и не отиват в болницата или в жилищата. За мен това е абсурдно и съм убеден, че за вас също.

— Да.

— Но точно така мислят хората. — Терон сви рамене. — Колко тъжно е за населението на онези райони, ако здравето и безопасността им пострадат заради подобни глупави идеи.

Хидт беше заинтригуван. Той барабанеше с нокти по бюрото, но положи усилия да престане.

— И така, ето каква е идеята ми. Мисля да предложа услуга на правителствените агенции за унищожаване на човешките останки. — Лицето на Терон засия. — Така ще може да бъдат построени фабрики, болници, пътища, ферми и училища и ще се помогне на бедните и злочестите.

— Да — съгласи се Хидт. — Повторно погребване на труповете на друго място.

Терон сложи ръце на бюрото. Златният му пръстен заблестя на лъч светлина.

— Това е едната възможност, но ще бъде много скъпо. И същият проблем може да възникне по-късно на новото място.

— Вярно е. Но има ли алтернативи? — попита Хидт.

— Вашата специалност.

— И каква е тя?

— Може би… рециклиране — прошепна Терон.

Хидт си представи сценария ясно. Джийн Терон, наемник и очевидно преуспяващ, беше доставил войници и оръжия на различни армии и военни диктатори в Африка, хора, които тайно бяха убили стотици хиляди души и бяха скрили труповете им в масови гробове. И сега работодателите му се тревожеха, че законно избраните правителства, мироопазващите сили, медиите или организациите за защита на човешките права ще открият телата.

Терон беше спечелил пари, осигурявайки средствата за унищожение, а сега искаше да забогатее и от премахването на доказателствата за употребата им.

— Решението ми се видя интересно — продължи Терон. — Но не знаех как ще се стори на вас. Вашите… интереси в Камбоджа и бизнесът с рециклирането тук ми подсказаха, че и вие сте разсъждавали за това. Или сте готов да го обмислите. — Студените му очи се втренчиха в Хидт. — Имам предвид бетон или хоросан. А може би изкуствен тор?

Превръщане на труповете в продукти, които със сигурност нямаше да бъдат разпознати като човешки останки! Хидт едва се сдържаше. Абсолютно гениално! В света имаше стотици такива възможности — Сомалия, бивша Югославия, Латинска Америка… и полетата на смъртта в Африка. Хиляди. Сърцето му затуптя учестено.

— Това е идеята ми. Партньорство петдесет на петдесет. Аз доставям останките, а вие ги рециклирате.

Терон, изглежда, намираше това за доста забавно.