Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (7)

Глава 4

— Ще го последваш, нали? — извика Тас, като изпълзя бързо от дупката — действие, което много или малко го изведе почти на височината на погледа на Карамон. Приятелят му продължаваше да сече клона. — Това е лудост, просто лудост! Как смяташ да отидеш там? — Внезапно го връхлетя една мисъл. — И къде е това там всъщност? Дори не знаеш накъде си се упътил! И не знаеш къде е той!

— Мога да се добера дотам — отвърна хладно войнът и прибра меча обратно в ножницата. Улови клона с две ръце, налегна го с цялата си тежест и накрая успя да го откърши. — Дай ми ножа си — измърмори.

Кендерът му го връчи с въздишка. Тъкмо се канеше да поднови протестите си, когато войнът го прекъсна:

— Имам магическото устройство. Колкото до това къде е това там — Карамон спря да дялка вейките от клона и се вторачи в него, — сигурен съм, че ти знаеш отговора!

— Б-бездната? — заекна Тас.

Далечният тътен на гръмотевица накара и двамата да се озърнат угрижено, ала почти веднага войнът се залови отново за работа, а спътникът му поднови спора:

— Магическото устройство ни изведе оттам, Карамон, но те уверявам, че няма да те допусне, каквото и да правиш. И бездруго не искаш да попаднеш на подобно място — добави решително. — Защото там не е хубаво.

— Може и да не ме допусне — започна Карамон и му даде знак да го последва. — Да видим първо дали тази патерица ще ми свърши работа, преди да ни е връхлетяла още някоя буря. Ще отидем при гроба на… при обелиска.

Той отряза голямо парче от мокрото си кално наметало и го уви около единия край на клона, след което го подпъхна под мишница и пробно се отпусна с цялата си тежест върху него. Грубо одяланата патерица потъна пет-шест сантиметра в калта. Карамон я измъкна грубо и направи още една крачка. Клонът отново потъна, но поне успяваше да се придвижва, като щадеше ранения си крак. Тас също му помагаше и двамата се заклатиха тежко през мократа, тинеста земя.

„Къде отиваме?“ — искаше да попита кендерът, но се страхуваше да чуе отговора. По изключение не му беше трудно да запази мълчание. За нещастие, Карамон сякаш чу мислите му:

— Може би устройството няма да ме отведе в Бездната — каза той, като дишаше тежко, — но познавам едного, който ще ми помогне. Устройството ще ни пренесе при него.

— Кой? — попита подозрително Тас.

— Пар-Салиан. Само той може да ни каже какво се е случило. И само той би успял да ме изпрати… където и да е това място, където трябва да отида.

— Пар-Салиан? — кендерът го погледна почти толкова разтревожено, колкото ако Карамон бе споменал за самата Царица на Мрака. — Това е дори още по-налудничаво! — подхвана той, ала изведнъж гаденето прерасна в нещо далеч по-лошо.

Приятелят му спря да го изчака. Лунната светлина огряваше бледното му измъчено лице.

Когато най-сетне спазмите престанаха и бе убеден, че едва ли има какво повече да повърне, Тас се почувства малко по-добре. Той кимна на Карамон. Беше прекалено уморен, за да каже каквото и да е. Сетне се повлече след него.

Скоро двамата се добраха до обелиска. Рухнаха изтощено в подножието му и опряха гърбове върху камъка, изморени дори от двайсетината крачки, които им бе коствало краткото пътешествие. Горещият вятър отново се надигаше, а тътнежите се приближаваха. Тас се усмихна на Карамон с позеленели устни и с изражение, в което се надяваше да има поне мъничко невинна молба:

— Ние при Пар-Салиан? — подхвърли небрежно, като избърса потното си лице с вързаната на опашка коса. — Тази идея никак, ама никак не е добра. Пък и пътят дотам няма да ти се отрази добре. Освен това нямаме нито вода, нито храна…

— Няма да ни се наложи да ходим. — Карамон извади медальона от джоба си и започна трансформацията, която щеше да го превърне в красив, богато инкрустиран със скъпоценни камъни скиптър.

Вторачен несигурно в движенията на ръцете му, Тас преглътна и заговори още по-бързо:

— Сигурен съм, че Пар-Салиан е… ъъъ… зает. Зает! Точно така! — Той го дари с още една мъртвешка усмивка. — Твърде зает, за да му е до нас точно в този момент. Кой знае колко много задължения са му се струпали с целия хаос наоколо. Какво ще кажеш просто да забравим за тази история и да отидем на някое място във времето, където сме се забавлявали, а? Например, когато Рейстлин направи онова заклинание на Бупу и тя се влюби в него до полуда? Беше страшно смешно! Отвратителното блатно джудже го следваше навсякъде.

Карамон не му отговори. Тас уви върха на опашката около пръста си.

— Мъртъв — произнесе внезапно и въздъхна опечалено. — Бедният Пар-Салиан, сигурно вече отдавна е мъртъв. В края на краищата — настоя бодро кендерът, — си беше достатъчно стар, когато за последно го видяхме през 356. И не ми се стори в много добро здраве, така да знаеш. Сигурно е преживял истински шок: Рейстлин става бог и такива работи. Сърцето му едва ли се е справило. Бам — гътнал се е отведнъж.

Кендерът надникна, за да види дали последното е произвело някакъв ефект върху изражението на приятеля му. По устните на едрия войн бе плъзнала едва забележима усмивка, но той запази мълчание, докато търпеливо обръщаше и завърташе отделните части на медальона. Острият отблясък на една мълния го накара да подскочи стреснато. Усмивката му изчезна и той се загледа към бурята.

— Бас държа, че Кулата дори не си е на мястото! — извика отчаяно Тас. — Ако онова, което твърдиш, е вярно и целият свят е… такъв — той направи широк жест с малката си ръка, точно когато зловонният дъжд отново започна да ръми, — значи Кулата е била първото нещо, което си е отишло! Ами да, ударена от гръмотевица! Фрас! По-висока е от всяко дърво, което си виждал, не го отричай…

— Кулата си е на мястото — настоя мрачно Карамон, довършвайки последните настройки на медальона.

Той го вдигна. Скъпоценните камъни уловиха лъчите на Солинари и за момент пламнаха неудържимо. Сетне облаците затулиха луната и сякаш я погълнаха. Мракът се спусна непрогледен и разкъсван единствено от гигантските, ярки и смъртоносно красиви мълнии.

Като скърцаше със зъби, Карамон грабна патерицата си и с мъка се изправи. Тас го последва съвсем бавно, без да откъсва нещастния си поглед от него.

— Виждаш ли, Тас, познавам Рейстлин поне толкова — продължи Карамон, без да обръща внимание на злочестото изражение на кендера. — Може би прозрях истинската му същност твърде късно, но сега съм абсолютно уверен. Той мразеше тази Кула. Точно както мразеше маговете и онова, което му причиниха. Но едновременно с това Рейстлин я обича. Защото е неразделна част от неговото Изкуство, Тас. А неговото Изкуство, неговата магия за него значат повече дори от самия живот. Не, Кулата си е на мястото.

Той вдигна високо устройството и подхвана напева:

— Твойто време си е твое, макар да си го изоставил…

Само че го прекъснаха:

— О, Карамон — изхленчи Тас и се вкопчи в него. — Не ме карай да отивам при Пар-Салиан! Той ще ми направи ужасни неща! Сигурен съм! Може да ме превърне в… в прилеп! — Кендерът замълча. — И въпреки че, според мен, май би било интересно да си прилеп, едва ли ще свикна да спя с главата надолу. Пък и съм доста привързан към това да съм кендер, като се замисля и…

— За какво говориш? — вторачи се строго в него приятелят му и несъзнателно хвърли изпълнен с тревога поглед към буреносните облаци.

Дъждът се усилваше. Светкавиците се стоварваха все по-близо до тях.

— Пар-Салиан! — извика обезумяло Тас. — Аз… аз се намесих в заклинанието му за пътуване във времето! Направих нещо, което не биваше да правя! И открад… ъъъ… намерих магически пръстен, който някой беше оставил напълно безстопанствен, а пръстенът ме превърна в мишка! Без съмнение здравата се е подразнил! А после… счупих устройството за време, Карамон. Спомняш ли си? Е, добре де, не беше изцяло по моя вина, Рейстлин ме накара! Но човек с по-строго виждане по въпроса като нищо ще се хване за това, дето съм зарязал устройството без надзор… Сякаш някой ми беше казал, че не бива да го правя… Но тогава нямаше да се случи нищо лошо. А Пар-Салиан винаги си е бил доста строг, не мислиш ли? После, макар да накарах Гнимш да го поправи, той не го поправи точно така, както си беше в началото…

— Тасълхоф — рече уморено спътникът му. — Млъквай.

— Да, Карамон — заподсмърча примирено кендерът.

Едрият войн се загледа към обезсърчената фигура на приятеля си в честите проблясвания на светкавиците и въздъхна:

— Виж, няма да позволя на Пар-Салиан да ти направи каквото и да било, обещавам. По-скоро първо мен ще трябва да превърне в прилеп.

— Наистина? — полюбопитства със слаба надежда Тас.

— Имаш думата ми — заяви твърдо Карамон, като не откъсваше очи от бурята. — Дай сега ръка и да се махаме оттук.

— Добре — рече с готовност кендерът и бързо стисна огромните пръсти на приятеля си.

— И, Тас…

— Да, Карамон?

— Този път… мисли за Кулата на Върховното чародейство в Уейрит! И никакви луни!

— Да, Карамон — отвърна с дълбока въздишка кендерът.

После се усмихна.

„Хм — каза си той. — Обзалагам се, че от Карамон ще излезе страшно голям и непохватен прилеп…“

 

 

Намираха се в края на гора.

— Не съм виновен, Карамон! — каза бързо Тас. — Мислех за Кулата със сърце и душа. Дори и за секундичка не съм се сещал за някаква си гора.

Карамон се бе втренчил изумено в дърветата. Все още бе нощ, но небето беше чисто, макар на хоризонта да се виждаха буреносни облаци. Лунитари приличаше на тлеещ червен въглен. Солинари тъкмо се канеше да се гмурне в бурята. Над тях се забелязваха очертанията на звездния пясъчен часовник.

— Е, поне не сме се изгубили във времето. Но къде, в името на боговете, сме всъщност? — измърмори раздразнено, като се подпираше на патерицата си. Погледът му отново се насочи към мрачните дървета. Дънерите им се виждаха съвсем ясно в ярката лунна светлина. Внезапно лицето му се проясни: — Всичко е наред, Тас — каза облекчено. — Не я ли позна? Това е гората Уейрит — магическата гора, която стои на стража около Кулата на Върховното чародейство!

— Сигурен ли си? — попита със съмнение Тас. — Определено не изглежда така, както си я спомням от последния път. Имаше само разни грозни, мъртви дървета, дето се мотаеха наоколо и ме зяпаха. Когато се опитах да вляза в гората, не ме пуснаха, а щом поисках да се върна назад пък, не ми позволиха да го направя и…

— Същата е — потвърди безизразно Карамон, докато с отмерени движения превръщаше скиптъра в съвсем невзрачен на вид медальон.

— Но какво се е случило с нея?

— Онова, което се е случило и на останалата част от света, Тас — отвърна приятелят му и прибра внимателно медальона в кожената му торбичка.

В мислите си кендерът вече се бе върнал обратно към времето, когато бе идвал тук. Магическата гора Уейрит беше странно и зловещо място, чиято единствена цел бе да пази Кулата от нежелани посетители. Едно беше сигурно — човек не откриваше гората, тя откриваше него. Когато това се случи за пръв път, двамата с Карамон си имаха проблеми с лорд Сот и смъртоносното му заклинание над лейди Кризания. Тас се беше събудил, а гората просто си стоеше там, където точно преди да заспи нямаше и помен от дървета!

Тогава тя му се бе сторила мъртва. Клоните на дърветата бяха оголени и разкривени, а от дънерите им вееше мразовит хлад и рядка мъгла. Във вътрешността на гората се мяркаха единствено мрачни, сенчести форми. В действителност обаче дърветата не бяха мъртви. И дори имаха обезпокоителния навик да преследват неканените посетители. Съвсем скоро Тас се убеди, че колкото и да се опитваше да излезе от гората, по някакъв свръхестествен начин все пак продължаваше да навлиза все по-дълбоко в нея.

Последното си беше достатъчно страшничко. Ала когато Карамон решително бе навлязъл в нея, Гората изведнъж се преобрази. Мъртвите дънери започнаха да растат и да се превръщат във валенови дървета! От мрачен и неприветлив пущинак, дъбравата изведнъж заприлича на красиво и зелено място, изпълнено с живот. А сред клоните й пееха птички, сякаш ги подканяха да влязат.

Сега Гората се бе преобразила отново. Тас озадачено се втренчи в нея. Изглеждаше като съвкупност и от двете дъбрави, които познаваше, и все пак като нито една от тях. Дърветата сякаш бяха мъртви, клоните им криволичеха печално във всички посоки — вкочанени и оголени. Но още докато ги наблюдаваше, усети, че се движат по начин, който изключваше всякаква мисъл за отсъствие на живот! Дори му се струваше, че някак се протягат към тях. Алчно и заплашително…

Кендерът обърна гръб на призрачната гора Уейрит и внимателно изучи близката околност. Всичко изглеждаше по същия начин, по който стояха нещата и в Утеха. Нищо не бе останало непокосено — било то живо или мъртво. Ограждаха ги единствено изтърбушени, почернели дънери. Земята бе покрита с все същата слузеста, сива кал. Доколкото можеше да вярва на собствените си очи, наоколо нямаше нищо друго, освен разруха и смърт…

— Карамон — извика внезапно Тас и посочи нещо.

Едрият войн се извърна. До един от обгорелите дънери се бе свила нечия фигура.

— Там има някой! — изкрещя развълнувано кендерът. — Не сме само ние!… Ей! — кресна. — Здрасти там! Спите ли? Събудете се… — Той се озова с няколко скока до фигурата и я разтърси, само за да види как тялото се претърколи безчувствено и застина вдървено — О! — произнесе. Отстъпи. Спря. — О, Карамон — каза съвсем тихо. — Ами че това е Бупу!

Беше именно тя. Същото блатно джудже, към което преди време Рейстлин се бе отнесъл толкова приятелски. Сега обаче се взираше към звездното небе с изпразнени, невиждащи очи. Беше облечена в жалки, мръсни дрипи, тялото й бе отслабнало, а по лицето й личаха следи от невероятно изтощение. Около врата й бе завързан кожен каиш. В другия край на каиша пък бе завързан отдавна вкочанен, мъртъв гущер. В едната си ръка Бупу стискаше мъртъв плъх, а в другата — изсъхнало пилешко краче. Очевидно, разбрала за приближаването на смъртта, бе извикала на помощ цялата магия, на която е била способна, помисли си тъжно Тас. Не й беше помогнала особено.

— Умряла е неотдавна — промърмори Карамон, приближи се с накуцване и като се намръщи, коленичи близо до сгърченото телце. — Изглежда е гладувала до смърт. — Посегна с безкрайна нежност и затвори втренчените в безкрая очи. После поклати глава: — И бездруго е чудно как е оцеляла толкова дълго. Телата в Утеха изглеждаха мъртви от месеци.

— Може Рейстлин да я е пазил — обади се кендерът, преди още да е осъзнал какво изговаря устата му.

Карамон се намръщи.

— Ха! Просто съвпадение, нищо повече — каза той дрезгаво. — Знаеш ги какви са блатните джуджета, Тас. Живеят от всичко, което намерят. Предполагам, че са били последните живи същества. Бупу имаше достатъчно ум в главата си, за да живее малко повече от останалите. Но сред тази забравена от боговете земя дори едно блатно джудже не може да се опази твърде дълго. — Той вдигна рамене. — Помогни ми да се изправя.

— Какво… какво ще правим с нея, Карамон? — попита безрадостно кендерът. — Н-нали, нали няма просто да я оставим да лежи тук?

— Не можем да сторим нищо за нея — измърмори мрачно войнът. Видът на мъртвото джудже и близостта на магическата Гора му навяваха мъчителни и нежелани спомени. — На нейно място и ти не би желал да те заровят в тази кал. — Той потръпна и се огледа. Буреносните облаци вече ги връхлитаха, съвсем ясно различаваше бляскавите пръсти на мълниите, а до ушите му долиташе глухият тътен на гръмотевиците. — Пък и не разполагаме с много време, не и ако се съди по онази буря хей там.

Кендерът продължаваше да го гледа със скръбни очи.

— Вече няма кой да я притеснява, дори и в смъртта, Тас — отсече раздразнено спътникът му. Сетне, забелязал огорченото изражение на приятеля си, Карамон бавно свали собственото си наметало и внимателно покри с него съсухреното телце. — Най-добре да не се помайваме, а да вървим — предложи тихо.

— Сбогом, Бупу — рече нежно Тас. Потупа ръката, която все още стискаше мъртвия плъх и вече се канеше да издърпа края на наметалото над нея, когато забеляза, че червените лъчи на Лунитари се отразяват в някакъв предмет. Затаи дъх, уверен, че знае какво вижда. Съвсем предпазливо раздели вкочанените пръсти на джуджето. Мъртвият плъх се изтърколи на земята заедно с още нещо — смарагд.

Тас вдигна скъпоценния камък. В мислите си вече се бе върнал обратно към… къде бяха тогава? Ксак Тсарот?

Криеха се в един отходен канал в опит да избегнат сблъсъка с безмилостните дракониди. А Рейстлин се бореше с поредния пристъп на кашлицата…

Бупу се втренчи загрижено в него, сетне зарови с мъничката си ръчичка из чантата и я измъкна държейки нещо, което вдигна към светлината. Примижа и поклати глава с въздишка.

— Това не, което търсих — измърмори.

Тасълхоф, чиито очи безпогрешно бяха доловили внезапния наситен цветен проблясък, се приближи.

— Какво е това? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

Рейстлин също се взираше в предмета с разширени, искрящи очи.

Бупу сви рамене:

— Красиво камъче — отвърна без всякакъв интерес и продължи да рови из торбата.

— Смарагд! — изхриптя Рейстлин.

Бупу вдигна очи.

— Ти харесваш? — попита.

— Много! — отвърна задъхано магьосникът.

— Ти взимаш — джуджето сложи скъпоценността в ръката му.

Сетне ликуващо измъкна онова, което бе търсила през цялото време. Тас се наведе, за да види новата чудесия и бързо отскочи с вик на отвращение. Беше мъртъв, много мъртъв гущер. Около вкочанената му опашка бе завързан силно захабен кожен каиш. Бупу подаде гущера на Рейстлин:

— Ти носиш около врат — рече тя. — Излекува кашляне.

— Значи Рейстлин все пак е бил тук — измърмори Тас. — Върнал й го е, върнал й е камъка! Но защо? За амулет… Като подарък?… — Кендерът поклати глава, въздъхна и се изправи. — Карамон… — започна, но забеляза, че огромният войн стои неподвижно и се взира в Гората. По лицето на приятеля му се забелязваха далечни отблясъци на мислите и спомените, които най-вероятно го измъчваха в този миг.

Тасълхоф пусна смарагда в един от джобовете си.

Магическата гора Уейрит изглеждаше не по-малко мъртва и запустяла от останалата част на околния пейзаж. Ала за Карамон тази гора носеше твърде много спомени. Той нервно оглеждаше странните дървета. Мокрите дънери и разложени клони сякаш лъщяха, окъпани в кръв под светлината на Лунитари.

— Когато за пръв път дойдох тук, бях изплашен — каза на себе си едрият войн с ръка върху дръжката на меча. — И никога не бих посмял да вляза в тази гора, ако не беше заради Рейстлин. Аз бях още по-ужасен втория път, когато донесохме лейди Кризания, за да се опитаме да й помогнем. Дори и тогава кракът ми не би стъпил там за нищо на света, ако не бяха онези птици и сладките им примамливи песни. — Той се усмихна мрачно: — „Спокойна е гората. Спокойни са убежищата й прекрасни, където нестареещи растем, с дървета винаги зелени“, пееха те. Мислех, че ми обещават помощ. И че ще намеря отговорите на всички въпроси. Сега вече знам какво значеше тази песен. Смъртта е единственият дом, в който царува съвършенството, единственото място, където старостта и разрухата са само сън!

Загледан към гората, Карамон несъзнателно потръпна, въпреки тегнещата жега в нощния въздух.

— Ала сега съм изплашен повече от всеки друг път — измърмори. — Нещо не е както трябва. — През небето пропълзя огромна мълния, чийто неимоверен отблясък освети всичко като ден. Последва я басовият грохот на гръмотевицата и внезапният порив на дъжда по бузата му. — Поне все още е на мястото си. Колко ли е силна магията тук, за да устои на бурите? — Стомахът му се бунтуваше болезнено. Внезапното напомняне за жаждата, която изпитваше, го накара да оближе сухите си устни. — „Спокойна е гората“ — повтори.

— Какво каза? — попита Тас и се приближи до него.

— Казах, че има много начини да умреш, но всички си приличат — сви рамене в отговор войнът.

— Знаеш ли, умирал съм три пъти — рече сериозно кендерът. — Първият път беше в Тарсис, където драконите събориха онази сграда върху мен. Вторият — в Нерака, когато едва не се отрових, а Рейстлин ме спаси. За последно боговете решиха да стоварят върху главата ми горяща планина. И в края на краищата — той се замисли за миг, — май си напълно прав. Всички видове смърт си приличат. Наистина, от отровата болеше, но поне стана бързо… от друга страна сградата…

— Хайде — Карамон се усмихна изтощено. — Запази поне някоя история за Флинт. — Той измъкна меча си. — Готов ли си?

— Готов съм — отвърна храбро Тас. — „Винаги пази най-доброто за накрая.“ Така казваше моят старец. Макар че — кендерът замълча. — Мисля, че имаше предвид доброто хапване, а не умирането. Може би все пак двете имат доста общо.

Тасълхоф измъкна собствения си малък нож и последва приятеля си в омагьосаната гора Уейрит.