Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (34)

Глава 10

Пред него беше Порталът.

Зад него — Царицата, болката и страданието…

Пред него беше победата.

Като се подпираше изнурено на жезъла на Магиус, тъй изтощен, че едва успяваше да се задържи изправен, Рейстлин мъчително се опитваше да задържи образа на прохода в съзнанието си. Струваше му се, че е изминал хиляди мили, докато се добере до него. Ето, че сега беше близо, вече виждаше искрящите, красиви цветове, цветовете на живота — зелено като тревата, синьо като небето, бяло като облаците, черно като нощта, червено като кръвта…

Кръв. Вгледа се в ръцете си. Бяха покрити с кръв, собствената му кръв. Раните му бяха твърде многобройни, за да се опитва да ги преброи. Беше понесъл удари от боздуган, промушвания с меч, обгаряния от мълнии, бяха го нападали мрачни свещенослужители, зли чародеи, легиони от вампири и демони — всички онези, които служеха на Нейно Мрачно Величество. Черната мантия се вееше около тялото му, превърната в дрипи. Всеки дъх му причиняваше непоносима агония. Отдавна беше престанал да повръща кръв. И макар да кашляше толкова зле, че понякога не можеше да стои на крака, в него вече не бе останало нищо…

И все пак, въпреки всичко, той бе оцелял.

Възторгът пулсираше във вените му. Беше оцелял, беше успял. Беше оживял… на косъм. Но беше оживял. Яростта на Царицата тръпнеше зад гърба му. Чувстваше как земята и небето се сгърчват от гнева й. Беше я победил и вече нямаше никой, който да го предизвика като равен. Никой, освен него.

Порталът блещукаше с милионите си цветове в оформените му като пясъчни часовници очи. Приближаваше. Зад него ядът на Царицата само я правеше още по-невнимателна. Вече не можеше да го спре. Беше на път да избяга от Бездната. Над главата му премина смразяваща сянка. Рейстлин вдигна очи. Небето бе затъмнено от гигантски пръсти, завършващи със заострени кървави нокти.

Магьосникът се усмихна, без да спира да крачи. Беше просто сянка, нищо повече. Ръката й не можеше да го достигне, оставаше й само желанието. Беше отишъл твърде далеч. Царицата бе изостанала, разчитайки, че слугите й ще свършат черната работа вместо нея. Пръстите й щяха да уловят единствено полите на парцаливата мантия в момента, в който прекрачва през прага на Портала и това щеше да бъде фаталната й грешка. Щеше да я увлече след себе си, щеше да я изтегли от Бездната.

А сетне, на негова територия, в неговото измерение, кой щеше да бъде по-силен?

Рейстлин се закашля, ала дори през разкъсващата болка се усмихна — не, ухили се — с тънки, окървавени устни. Нямаше никакво съмнение. Абсолютно никакво.

Притисна гърдите си и забърза напред, подпирайки се на жезъла, измервайки всяка стъпка, всеки дъх, който поемаше с вещината на стар скъперник, треперещ над медно петаче. Битката щеше да бъде славна. Беше негов ред да призове легиони, които да го защитят. Самите богове щяха да го подкрепят, вбесени от вмешателството на Царицата в нормалния ход на пространството и времето. Луните щяха да изпопадат, планетите щяха да изменят орбитите си, звездите — вечния си път. Природните стихии — вятър, въздух, вода, огън — щяха да се преклонят пред волята му.

Порталът се възправяше пред него. Драконовите глави крещяха в безсилен гняв, осъзнали, че не могат да направят нищо, за да го спрат.

Само още една глътка въздух, един непоносим удар на сърцето, поредната стъпка…

Той вдигна закачулената си глава и се закова.

Нечия фигура, която дотогава не бе съзрял, фигура, замъглена от болката, и кръвта, и сенките на смъртта, се възправяше пред него, точно пред Портала, стиснала меч в ръката си. За момент Рейстлин се втренчи в тази фигура в пълно недоумение. Почти веднага през изтерзаното му тяло премина радостна тръпка.

— Карамон!

Той протегна към него разтреперана ръка. Нямаше представа що за чудо е това. Ала неговият брат близнак беше тук, както винаги, когато се нуждаеше от него, готов да влезе в сражение, за да го защити.

— Карамон! — задъхваше се Рейстлин. — Помогни ми, братко.

Изтощението го надмогваше, болката се превръщаше в закон на самото му съществуване. Губеше сили бързо, вече не успяваше да се концентрира. Магията вече не протичаше през тялото му като живак, движеше се лениво, втвърдяваше се като съсирената кръв по раните му.

— Карамон, помогни ми, не мога да ходя…

Ала Карамон не помръдваше. Просто стоеше на мястото си с меч в ръка и с очи, изпълнени със смесица от любов и тъга, и дълбока, изгаряща печал. Печал, която мигом проряза кървавата мъгла и се заби в оголената, изпразнена душа на Рейстлин. И тогава той разбра. Разбра защо бе дошъл неговият близнак.

— Застанал си на пътя ми, братко — произнесе студено магьосникът.

— Знам.

— Щом не желаеш да ми помогнеш, отстъпи! — Гласът на Рейстлин беше дрезгав от ярост.

— Не.

— Глупако! Тогава ще умреш! — Последното бе произнесено шепнешком, меко и смъртоносно.

Карамон си пое дълбоко дъх.

— Да — отвърна твърдо, — но този път ще умреш и ти.

Небето над тях се смрачи. Сенките се скупчиха наоколо, сякаш някой полека изсмукваше светлината. Колкото повече намаляваше тя, толкова повече захладняваше и все пак зад гърба си Рейстлин чувстваше как нечие пламтящо присъствие се разраства с всяка изминала секунда. Гневът на Царицата.

Страхът накара вътрешностите му да се сгърчат, стомахът му се сви на топка. Магическите заклинания избликнаха към устата му с вкуса на собствената му кръв. Понечи да ги запрати срещу брат си, ала вместо това се закашля и падна на колене. Думите не бяха изгубени, магията все още му се подчиняваше. След малко щеше да гледа как неговият близнак избухва в пламъци така, както го бе видял да гори някога в Кулата на Върховното чародейство. Само ако можеше да си поеме въздух…

Конвулсиите утихнаха. Заклинанието кипеше отровно в ума му. Той вдигна очи с лице, изкривено в гротескна маска, издигна ръце…

Карамон стоеше на мястото си с меч в ръка. Чертите му изразяваха съжаление.

Съжаление! Погледът на брат му се заби в Рейстлин със силата на хиляди мечове. Да, неговият близнак щеше да умре, но не и с това изражение на лицето!

Магьосникът се подпря на жезъла и стана. Вдигна ръка и отметна качулката, за да може Карамон да види по-добре себе си — собствената си гибел — в студените златни очи.

— Значи изпитваш съжаление към мен, Карамон? — просъска той. — Заекващ, безмозъчен кретен такъв! Ти, който си неспособен да разбереш могъществото, което достигнах, болката, която надмогнах, победите ми? Осмеляваш се да съжаляваш мен? Преди да те убия — а аз ще те убия, братко, — искам да разбереш с пълна сила, да придобиеш познанието, че смятам да се завърна в света и да стана негов бог!

— Зная, Рейстлин — отговори спокойно Карамон. Жалостта не изчезваше от очите му, просто се беше задълбочила. — Ето защо те съжалявам. Защото видях бъдещето. Знам какво ти предстои.

Рейстлин се втренчи в брат си, заподозрял някаква измама. Над тях червеното небе продължаваше да потъмнява, ала гигантската протегната ръка бе застинала. Усещаше как Царицата се колебае. Беше доловила присъствието на Карамон. Магьосникът съвсем ясно долавяше объркването и страха й. Беглото съмнение, че образът на Карамон може да е поредното, призовано от ада създание, бързо изчезна. Рейстлин пристъпи към брат си.

— Видял си бъдещето? Как?

— Когато ти премина през Портала, магическото поле повлия на устройството и запрати мен и Тас напред във времето.

Очите на Рейстлин сякаш искаха да го погълнат.

— И? Какво ще се случи?

— Ти ще победиш — каза простичко Карамон. — Ще надвиеш не само Царицата на Мрака, но и всички останали богове. Съзвездието ти ще свети съвсем само в небето… поне за известно време.

— За известно време? — магьосникът присви очи. — Кажи ми! Какво ще стане? Кой ме заплашва? Кой ще ме свали от власт?

— Самият ти — отвърна едрият войн с натежал от печал глас. — Ще владееш над един мъртъв свят, Рейстлин. Свят от сива кал, димящи руини и подути трупове. Съвсем сам сред небесата. Ще се опиташ да създаваш, но вече няма да има върху какво да се опреш, така че просто ще изсмучеш живота от звездите, додето най-сетне те не избухнат и не умрат. Така няма да остане нищо — нито край теб, нито в теб.

— Не! — изръмжа Рейстлин. — Лъжеш! Проклет да си! Лъжеш!

Той захвърли жезъла на Магиус и се втурна с изкривени пръсти към брат си. Карамон стреснато насочи меча си към него, ала оръжието падна на земята по знак на магьосника. Той инстинктивно улови търсещите ръце на Рейстлин.

„Може да ги пречупи без усилие — помисли си озъбено магьосникът. — Но не, няма да го стори. Твърде е слаб. Колебае се. Изгубен е. А аз ще узная истината!“

Рейстлин протегна окървавената си длан и я притисна към челото на брат си. Така спомените му щяха да станат негови.

И най-сетне разбра.

Видя костите на земята, овъглените дънери на дърветата, сивата кал и пепел, напуканите камъни, дима, гниещите тела, ликуващата смърт…

Видя се изгубен сред студената празнота, която го притискаше, смазваше го. Гризеше го и се силеше да го погълне. Усещаше как се извива сам около себе си, търсейки храна за тялото и ума — капка кръв, мъничко болка. Ала там нямаше нищо. Никога вече нямаше да има каквото и да било. А той щеше да продължи да се гърчи, да се извива все по-навътре и да открива единствено нищо… нищо… нищо.

Главата на Рейстлин клюмна, ръката му се свлече от челото на Карамон и се сви в непоносимостта на болката. Знаеше, че видяното е истина, знаеше го с всяка частица от тялото си. Понеже празнотата вече беше там, вътре в него от толкова дълго време. Да, не го беше изсмукала — още не. Ала почти можеше да види собствената си душа — изплашена, самотна, пропълзяла в единия ъгъл на безкрайното нищо.

Магьосникът нададе вик и изблъска брат си от пътя си. Огледа се. Сенките се сгъстяваха. Царицата на мрака вече не изпитваше колебание. Вече събираше силите си.

Наведе глава, опитвайки се да мисли, да концентрира остатъците от гнева си, да разпали пламъка на магията си… Ала дори в това откри постепенна смърт. Ужасен до мозъка на костите си, се опита да побегне. Беше твърде слаб. Направи само крачка и рухна на ръце и колене. Страхът го разтърсваше. Подири помощ, протегна пръсти в напразен опит да я открие…

До него достигна някакъв звук, стенание, хлипове. Ръката му напипа бели дрехи, почувства нечия топла плът!

— Бупу! — прошепна Рейстлин. — Изплака задавено и пропълзя напред.

Тялото на блатното джудже лежеше пред него. Лицето й изглеждаше изсушено, сякаш бе гладувала до смърт, очите й бяха разширени от уплаха. Тя се отдръпна от него.

— Бупу! — извика магьосникът и отчаяно се забори да не я изпусне. — Бупу, не ме ли помниш? Веднъж ми даде една книга. Една книга и един смарагд. — Той затърси из кесиите си и измъкна блестящия зелен камък. — Ето, Бупу. Виж, красиво камъче. Вземи го, пази го! То ще те пази!

Джуджето посегна към смарагда, ала в същия момент пръстите й замръзнаха в смъртта.

— Не! — изкрещя Рейстлин. Почувства ръката на Карамон върху рамото си.

— Остави я на мира! — нареди му дрезгаво едрият войн, като го улови здраво и го отхвърли назад. — Нима вече не й причини достатъчно злини?

Той издигна меча си. Яркият отблясък по острието прониза очите на магьосника. Чак сега успя да види истински, че тялото пред него не принадлежи на Бупу, а на Кризания. Кожата й беше потъмняла и покрита с мехури. Очите й се взираха невиждащо.

Празен… празен. Нищо ли нямаше в него? Да… Все пак имаше нещо. Не беше много, но все пак беше нещо. Душата му беше протегнала ръка. А сам той се протегна и докосна изранената кожа на Кризания.

— Все още не е мъртва — каза той.

— Още не — съгласи се твърдо Карамон. — Остави я на мира! Позволи й поне да умре в мир!

— Ще оцелее, ако я пренесеш през Портала.

— Да, така е — кимна с горчивина брат му. — Както и ти, нали, Рейстлин? Аз ще я отведа, а ти ще ни последваш…

— Пренеси я.

— Не! — поклати глава едрият войн. Сълзите блестяха в очите му. Лицето му бе пребледняло и изкривено от вътрешна болка. Той пристъпи към брат си с издигнат меч.

Рейстлин вдигна ръка. Карамон откри, че не може да помръдне. Мечът замръзна в горещия, едва помръдващ въздух.

— Пренеси я и вземи това със себе си.

Магьосникът се наведе и вдигна жезъла на Магиус. Светлината в кристала на върха му блестеше чисто и силно в настъпващия мрак, разпръсквайки магическото си сияние над тримата. Рейстлин го подаде на брат си. Карамон се поколеба намръщено.

— Вземи го! — отсече магьосникът, усещайки как силите го напускат. Той се закашля. — Вземи го — прошепна, като се бореше за глътка въздух. — Отведи и нея и себе си през Портала. Използвай жезъла, за да затвориш прохода след вас.

Едрият войн го изгледа неразбиращо. Сетне присви очи.

— Не, не се опитвам да те измамя — озъби му се Рейстлин. — Преди съм те лъгал, но не и този път. Опитай. Убеди се сам. Виж, освободих те от задържащото заклинание. Изтощен съм докрай. Ако откриеш, че те лъжа, можеш да ме посечеш. Няма да успея да те спра.

Ръката, с която Карамон държеше меча, беше свободна. Вече можеше да я раздвижи. Без да откъсва очи от брат си, протегна колебливо другата си ръка. Пръстите му докоснаха жезъла и той трепна, очаквайки кристалът на върха да помръкне и да ги потопи в надвисналата, смразяваща тъмнина.

Ала светлината в него не намаля. Пръстите на Карамон се сключиха около жезъла, над тези на Рейстлин. Сиянието огряваше ярко разкъсаната окървавена мантия и опръсканата с кал броня.

Магьосникът пусна жезъла. Изправи се съвсем бавно на крака, като внимаваше да не падне, но го направи сам, без ничия помощ. Жезълът, останал в ръката на Карамон, продължаваше да свети.

— Побързай — произнесе с хладен тон Рейстлин. — Ще попреча на Царицата да ви последва. Ала силите ми са на привършване.

Войнът го изгледа, сетне обърна очи към жезъла, който грееше неотслабващо. Най-накрая, като си пое дълбоко дъх, той прибра меча обратно в ножницата.

— Какво ще стане… с теб? — попита одрезгавяло и коленичи, за да вземе Кризания на ръце.

Ще измъчвам и ума, и тялото ти. А в края на всеки ден болката ще бъде така непоносима, че ще ти се струва, че смъртта е на път да те прибере. Но на следващия ден отново ще се връщаш към живот. Ще лежиш, без да можеш да затвориш очи и ще очакваш разтреперано настъпването на новия си живот. А на сутринта първото, което ще виждаш, ще бъде моето лице.

Думите се извиваха в съзнанието на Рейстлин като змии. Можеше да се закълне, че чу как зад него се разнесе нечий злостен, циничен смях.

— Тръгвай, Карамон — каза тихо. — Тя идва.

Главата на Кризания почиваше върху широката гръд на брат му. Тъмните коси закриваха бледото й лице, а едната й ръка все още стискаше медальона на Паладин. Рейстлин се взря в това лице и видя как ужасните последици от въздействието на огъня постепенно изчезват, оставяйки след себе си чиста, недокосната кожа и черти, смекчени от вътрешен мир и покой. Магьосникът отмести очи към брат си. Нищо не се беше променило. Все същото глупаво изражение на объркване и наранено достойнство.

— Безумецо! Защо се интересуваш какво ще стане с мен? — озъби му се той. — Махай се!

Изражението на Карамон се промени. Или може би не. Може би беше изглеждал по този начин през цялото време. Силите на Рейстлин бързо намаляваха, зрението му се замъгли. Ала за миг му се стори, че съзира в очите на брат си разбиране…

— Сбогом… братко мой — изрече тихо Карамон.

Като придържаше Кризания и жезъла на Магиус, той се обърна и закрачи към Портала. Светлината от жезъла оформяше около него сребрист кръг, който огряваше земята като лъчите на Солинари, искрящи по неподвижната повърхност на езерото Кристалмир. После сребърните лъчи докоснаха драконовите глави и ги обляха в светлината си, карайки ги да замръзнат и замлъкнат.

Карамон пристъпи през Портала. Рейстлин го наблюдаваше безмълвно. Усети как за момент до него достига неясен глъч от цветове, шепот и топлина, които погалиха хлътналите му бузи.

Зад него подигравателният смях се превърна в грубо, заплашително съскане. Чуваше пълзенето на нечие огромно люспесто тяло, проскърцването на разперени криле и сухожилия. Зад него пет драконови глави нашепваха за ужас и мъчения.

Рейстлин не помръдваше. Взираше се в Портала. Видя как Танис се втурна, за да помогне на Карамон и да вземе Кризания в ръцете си. Сълзите вече не му позволяваха да вижда много. Как само искаше да бъде там! Да стисне ръката на Танис! Да прегърне Кризания… Направи крачка напред.

Забеляза, че Карамон се обръща към него с жезъла в ръка.

Брат му се втренчи в Портала и в собствения си близнак. Видя как очите на едрия войн се разшириха от страх.

Не беше необходимо да се обръща, за да разбере към какво гледа Карамон в този миг. Такхизис пълзеше зад гърба му. Усещаше отвратителното тяло на влечуго да се извива край него и да се отърква в парцаливата черна мантия. Знаеше, че Царицата е редом с жертвата си, ала чувстваше, че мислите й са далеч от него. Беше забелязала пътя навън широко отворен…

— Затвори го! — изкрещя той.

Внезапен огнен полъх буквално изсуши кожата му. Нечии нокти го пронизаха през гърба. Той се олюля и падна на колене. Ала не откъсваше очи от Портала. В този момент видя как лицето на Карамон се изкриви от мъка и брат му направи стъпка напред, напред към него!

— Затвори го, безумецо! — изпищя магьосникът със стиснати юмруци. — Остави ме на мира! Вече не се нуждая от теб! Не се нуждая от теб!

И ето, че светлината изчезна. Порталът се затвори, а мракът побесняло го обля. Ноктите прорязаха плътта му, зъбите разкъсаха мускулите и костите му. Кръвта бликна от гърдите му, ала смъртта нямаше да дойде толкова лесно.

Той закрещя и щеше да крещи, да крещи до самия край на вечността…

Нещо го докосна… ръка… Той се вкопчи в нея. Разнесе се глас:

— Рейстлин, събуди се! Това е само сън. Не се страхувай. Няма да им позволя да те наранят! Ето, гледай… Сега ще те накарам да се усмихнеш.

Пръстеновидното тяло на дракона се уви около него, отнемайки и последната му глътка въздух. Лъщящите черни зъби поглъщаха хищно вътрешните му органи, изсмукваха сърцето… Разкъсваха тялото, но търсеха душата му…

Нечия силна ръка го обгърна. Ръката се издигна и засия в сребриста светлина, оформяйки детски картини в нощта, а гласът прошепна едва чуто:

— Виж, Рейст, зайчета…

Усмихна се. Вече не се страхуваше. Карамон беше тук.

Болката отшумяваше. Кошмарът бе прогонен. Някъде от много далече се разнесе вик на горчиво разочарование и гняв. Вече беше без значение. Вече нищо не беше от значение. Сега просто се чувстваше уморен. Толкова уморен…

Рейстлин положи глава върху ръката на брат си, затвори очи и позволи на мрака да го отнесе в лишен от видения, безкраен сън.