Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Изпитанието на близнаците (21)

Глава 11

— Проклети облаци! Ще има буря. Иска ми се да става, каквото има да става и да се свършва по-бързо — измърмори лорд Гунтар.

„Преобладаващи ветрове“ — помисли си саркастично Танис, но външно остана невъзмутим. Така и не бе споменал за думите на Даламар. Знаеше, че лордът така или иначе няма да повярва на нищо от казаното. Но макар и външно спокоен, Танис изпитваше нервност и беше нащрек. Не беше лесно, особено редом със самодоволния рицар. Част от тревогите му навярно се пораждаха и от това странно небе. Точно според предсказанията на Даламар на следващата утрин изгревът не бе настъпил. Вместо това над тях се кълбяха виолетови облаци, сякаш опръскани със зелено, раздирани от зловещи многоцветни мълнии, които караха небесата да изглеждат като вътрешността на необозрим врящ казан. Нямаше вятър. Не валеше. Денят настъпваше сгорещен и потискащ. Рицарите обхождаха бойниците на Кулата на Върховния свещенослужител, облечени в тежките си брони и бършеха потта от челата си, проклинайки жегата и пролетните бури.

Само до преди два часа Танис все още се намираше в Палантас и се въртеше неспокойно в копринените чаршафи в стаята за гости на лорд Амотус, без да може да се отърве от спомена за последните загадъчни думи на Даламар. Беше прекарал по този начин по-голямата част от изминалата нощ. Мислейки за Даламар. И за Елистан.

Около среднощ мълвата най-после се бе разнесла. Свещенослужителят на Паладин бе преминал от този в един по-светъл и по-чист свят, в друга форма на съществуване. Беше умрял мирно и тихо, склонил глава в ръцете на един замаян от старост, но добродушен магьосник, който си бе отишъл така, както и се бе появил — мистериозен и невидян от никого.

Изгубен в мислите си за думите на мрачния елф, опечален от смъртта на Елистан и ужасен от спомените за стотиците мъртъвци, които беше виждал през живота си, Танис най-сетне успя да заспи, само за да бъде събуден от спешно пристигналия пратеник.

Съобщението беше кратко и ясно.

Присъствието ви при нас е наложително. Кулата на Върховния свещенослужител — лорд Гунтар ут Уистън.

Танис напръска лицето си с вода, отблъсна опитите на един от прислужниците на лорд Амотус да го напъха в собствената му кожена ризница и излезе със залитане от Двореца, след като твърдо, но категорично бе отказал на предложението на Чарлз да му приготви закуска. Отвън вече го очакваше млад бронзов дракон, който се представи с две имена: Огнедъх, което беше обикновеното и Кирза — тайното му драконово име.

— Познавах двама твои приятели, Танис Полуелф — каза младият дракон, докато силните му криле вече ги носеха над стените на сънения град. — Имах честта да участвам в битката при планините Вингард. Тогава на гърба ми летяха джуджето Флинт Наковалнята и кендерът Тасълхоф Кракундел.

— Флинт е мъртъв — произнесе тежко Танис, като разтъркваше подпухналите си очи. Беше виждал твърде много смърт.

— Така чух и аз — отвърна с уважение драконът. — Наистина съжалявам за загубата. И все пак съдбата му отреди богат на действие живот. За такъв герой смъртта идва като последна и най-голяма чест.

„Е, да — помисли си уморено Танис. — Ами Тасълхоф? Щастливият, добронамерен и добродушен кендер, който не искаше нищо друго, освен поредното приключение и торба, пълна със скъпоценности. Ако наистина е вярно — ако Рейстлин го е убил, както намекваше Даламар, — каква чест може да има тогава в смъртта? И Карамон, бедният пияница Карамон — нима смъртта от ръката на собствения му брат близнак е дошла като последна и най-голяма чест или като нож в гърба, сложил край на нещастията му?“

С натежало сърце Танис заспа на гърба на летящия дракон и се събуди едва когато Кирза нададе писък, кацайки във вътрешния двор на Кулата на Върховния свещенослужител. Тук полуелфът се огледа мрачно и установи, че гледката по никакъв начин не успява да повдигне духа му. Пътуването бе преминало под знака на смъртта. Ето, че и сега мястото му напомняше с нова сила за нея. Тук бе погребан Стурм — поредната последна и най-голяма чест.

Лошото му настроение се запази, дори когато го въведоха в покоите на лорд Гунтар, намиращи се в една от високите кули на укреплението. Оттук се откриваше прекрасна гледка към околността. Загледан през прозореца, наблюдавайки облаците със зловещи предчувствия, Танис едва-едва си даде сметка, че лордът най-после се е появил и му говори нещо.

— Моля за извинение, милорд — каза полуелфът и се обърна към него.

— Тарбиански чай? — повтори рицарят и му подаде чаша с горещата горчива напитка.

— Да, благодаря — прие Танис и с удоволствие отпи от чая. Топлината мигом се разпростря в тялото му и го накара напълно да забрави, че междувременно е изгорил езика си.

Лорд Гунтар застана до него, също отпи от чая и се загледа към бурята навън с такова равнодушие, че Танис внезапно изпита неистовото желание да го улови за мустаците и да го изхвърли през прозореца.

„Защо си ме повикал?“ — искаше да попита гневно полуелфът, ала знаеше, че рицарят ще настоява преди всичко да спазят древния ритуал на взаимна учтивост, преди да пристъпят към най-главното.

— Чу ли за Елистан? — попита най-накрая Танис.

Гунтар кимна.

— Да. Новината дойде рано тази сутрин. Рицарите ще изпълнят прощална церемония тук, в Кулата… ако имаме тази възможност…

Танис едва не се задави с чая си и забързано преглътна. Само едно можеше да попречи на рицарите да изпълнят прощална церемония в чест на свещенослужител на техния бог Паладин — войната.

— Възможност? Имате ли някакви вести? От Санкшън? Шпионите ви…

— Шпионите ни са били избити — прекъсна го с равен тон лорд Гунтар.

Танис отмести очи от прозореца:

— Какво? Но как…

— Обезобразените им тела бяха донесени при крепостта Солантас от ято черни дракони. Хвърлиха ги в двора миналата вечер. После се зададе тази странна буря. Между другото, облаците са чудесно прикритие за драконите и… — Рицарят замълча и намръщено се вгледа навън.

— Драконите и какво? — настоя Танис. Отговорът започваше да се оформя в съзнанието му. Горещият чай се разля по разтрепераната му ръка. Остави чашата на перваза на прозореца.

Гунтар поглади мустаците си още по-намръщено:

— До нас достигнаха странни вести. Първо от Солантас, а после и от Вингард.

— Какви вести? Видели ли са нещо? Какво?

— Не са видели. Но по-обезпокоително е било онова, което са чули. Необикновени звуци, разнасящи се от облаците… може би дори от над облаците.

В спомените си Танис отново се върна към разказите на Речен вятър за Обсадата при Каламан.

— Дракони?

Гунтар поклати глава.

— Гласове, смях, отварящи се и захлопващи се врати. Трополене, скърцане…

— Знаех си! — свитият юмрук на Танис се стовари върху перваза. — Бях сигурен, че Китиара крои нещо! Разбира се! Това трябва да е! — Той се втренчи мрачно във врящия облачен похлупак. — Летяща цитадела!

Гунтар въздъхна тежко, без да помръдне:

— Казах ти, че уважавам дълбоко Драконовата повелителка, Танис. Но очевидно все пак съм я подценил. С един замах е разрешила всичките си проблеми по прехвърлянето на войска и провизии. Сега вече не са й необходими безопасни пътища за каруците с продоволствия. Просто е взела всичко, което й трябва със себе си. Кулата на Върховния свещенослужител не предвижда нападение по въздух. Нямам никаква идея колко време бихме издържали срещу такава атака. При Каламан драконидите скачаха от небето и използваха крилете си, за да се реят из улиците и да сеят смърт сред нас. Междувременно черноризците ни обсипваха с огнени кълба, а и да не забравяме, че Китиара разполага със злите дракони… Не че имам някакви съмнения, че рицарите биха се огънали срещу някаква си летяща цитадела, разбира се — добави намръщено лордът. — Но битката ще се окаже малко по-трудна, отколкото първоначално ми се искаше да призная. В Каламан се справихме с проблема, като изчакахме по-голямата част от войските им да се приземят. Чак след това използвахме добрите дракони, които отнесоха на раменете си войници, за да завземем изпразнената цитадела. Естествено, основните ни части ще останат в крепостта и ще посрещнат драконидите. Разполагам с около стотина мъже, готови да възседнат бронзовите си дракони и да предприемат контранападение.

„Вижда ми се разумно“ — беше принуден да признае пред себе си Танис. Думите на Гунтар съвпадаха с онова, което му беше разказвал и Речен вятър. Ала Танис знаеше, че Каламан така и не бе успял да задържи за по-продължително време цитаделата. Те просто я бяха отблъснали. От своя страна войските на Китиара бяха изоставили битката за Каламан, за да се оттеглят. По-късно летящата крепост се бе върнала в Санкшън, където Драконовата повелителка явно отново я бе възстановила.

И ето, че отново се възползваше от услугите й.

Вече се канеше да го напомни на лорд рицаря, когато Гунтар го прекъсна:

— Очакваме цитаделата да ни атакува всеки момент — заяви той, загледан съвсем спокойно през прозореца. — Всъщност…

Танис го улови за лакътя.

— Там! — посочи той.

Гунтар кимна. После се обърна към един от адютантите си при вратата и му нареди:

— Дайте тревога!

Тръбите засвириха, барабаните забиха. Рицарите по бойниците се разтичаха и със сурови лица започнаха да заемат местата си.

— Практически изкарахме нощта под тревога — добави Гунтар, макар да нямаше нужда от това.

Рицарите се държаха толкова дисциплинирано, че дори когато летящата крепост внезапно проби облачния покров и се заспуска бързо към тях, никой не издаде даже звук. Командирите на отделения обхождаха редиците и издаваха кратки, тихи команди. Тръбите изсвириха още веднъж, но по-предизвикателно. От време на време до Танис долиташе дрънкане на снаряжение, когато някой от войните се размърдаше изнервено на мястото си. После някъде високо над главите им се чу плясък на криле, щом няколко ята бронзови дракони, водени от Кирза се вдигнаха във въздуха и напуснаха крехката сигурност на Кулата.

— Благодарен съм, задето те оставих да ме убедиш да укрепим това място, Танис — обади се лордът, без в гласа му да проличи и най-малък намек за тревога. — Но дори и така успях да свикам само онези рицари, които можеха да откликнат на момента на призива ми. Все пак разполагаме с поне две хиляди бойци. Имаме достатъчно провизии. Да — повтори отново той, — можем да задържим Кулата. Дори и срещу летяща цитадела. Няма никакво съмнение, че ще се справим. Китиара едва ли разчита на повече от хиляда войници в онова нещо там…

Танис кисело си даде сметка, че му се искаше Гунтар да престане да се държи толкова уверено. Най-вече понеже започваше да звучи така, сякаш се опитва да убеди сам себе си. Докато наблюдаваше приближаващата цитадела, някакъв вътрешен глас неспирно крещеше в него, не го оставяше на мира, увещаваше го, че нещо не е наред.

Ала въпреки това не можеше да помръдне. Не можеше да мисли. В този момент летящата крепост се виждаше изцяло, напълно излязла от неопределената заплашителност на облаците. Сега цитаделата беше погълнала вниманието му дотам, че всичко останало някак бе изгубило значение. Припомни си първия път, когато я видя при Каламан. Тогава потресът от невероятната гледка просто го бе приковал. Гледка, която едновременно беше ужасяваща и завладяваща. Точно както тогава, и сега можеше единствено да стои и да наблюдава.

Работили в мрачните недра на храмовете в Санкшън, под наставничеството на лорд Ариакас — военачалникът на драконовата армия, чийто зъл гений едва ли не, бе донесъл победата на Мрачната Царица — черноризите магьосници и мрачните свещенослужители бяха успели по чудодеен начин да изтръгнат от самата земна гръд цял замък и да го отправят на пътешествие в небето. По време на войната летящата цитадела бе атакувала не един и два града. В последните дни на сраженията един от тези градове се бе оказал и Каламан. Атаката едва не го беше премазала, макар да бе укрепен и подготвен за ожесточен отпор.

Плаваща върху облаци от мрачна магия, огрявана от ослепителните многоцветни мълнии, летящата цитадела надвисваше все по-ниско над главите им. Танис вече виждаше съвсем ясно осветените прозорци на трите й кули, чуваше отчетливо звуци, които на земята може би щяха да са нещо напълно нормално, ала долитащи от небето, звучаха по-скоро зловещо и заплашително — звуци от издадени заповеди и дрънчене на оръжие. Струваше му се, че чува дори безкрайните напеви на магьосниците, готови да запратят срещу Кулата рой унищожителни заклинания. Злите дракони кръжаха около цитаделата в мързеливи бавни кръгове. Най-сетне успя да различи и порутения вътрешен двор от едната й страна, където стените се бяха сринали в момента, когато цялото укрепление бе изтръгнато от основите си.

Танис се взираше във всичко това с безпомощно очарование, а вътрешните гласове продължаваха да не му дават мира. Две хиляди рицари! Събрани в последния момент и напълно неподготвени! Само няколко ята дракони. Кулата на Върховния свещенослужител със сигурност щеше да издържи, ала цената без съмнение щеше да бъде висока. Все пак таеше надежда поне в това, че се налага да издържат едва няколко дни. За това време Рейстлин щеше да бъде победен, а Китиара и сама би осъзнала колко безсмислено би било да продължава атаката срещу Палантас. А и можеха да разчитат на подкрепления от още рицари и добри дракони. Дали пък в края на краищата шансът не беше на тяхна страна? Дали нямаше да успеят да приключат с Китиара веднъж завинаги?

Тя беше причината нелесното примирие между един Драконов повелител и свободния народ на Ансалон да бъде нарушено. Тя бе напуснала спокойния си пристан в Санкшън и пак тя си бе позволила лукса да излезе на открито. В това се криеше отдавна чаканата възможност. Можеха да я победят, а защо не и да я пленят, ако ставаше дума. Танис почувства как нещо стяга гърлото му. Дали Китиара би позволила да я хванат жива просто така? Не. Разбира се, че не. Ръката му обхвана здраво дръжката на меча. Той щеше да бъде там, когато рицарите най-после предприемеха нещо, за да превземат цитаделата. Може би дори той би могъл да я убеди да се предаде. Щеше да се погрижи към нея да се отнесат справедливо, като към достоен противник…

Виждаше я толкова ясно във въображението си дори в този момент! Заела отбранителна позиция, обкръжена от врагове, готова да продаде живота си възможно най-скъпо. А после щеше да обърне глава, щеше да го забележи. Вероятно нейните искрящи, твърди като стомана очи щяха да се смекчат, вероятно тя би отпуснала меча, за да протегне ръка към него…

Но как изобщо можеше да си въобразява подобно нещо? Танис разтърси глава. Сънуваше наяве като някой покрусен от любовни копнежи хлапак. Независимо от всичко обаче, щеше да има грижата, когато моментът настъпи той да бъде заедно с рицарите…

Дочул глъч някъде долу сред бойниците, Танис забързано сведе очи, макар да не беше необходимо. Знаеше какво се случва — драконов страх. Беше по-ефективен, от която и да е стрела, от което и да е копие, страхът, породен от злите дракони, чиито синьо-черни крила вече съвсем ясно се различаваха на фона на облаците, надвиснали над застиналите в очакване бойници. Ветераните от Войната на Копието все още успяваха да му устоят, стиснали мрачно оръжията си, борещи се с неизказания ужас, който в този момент заливаше сърцата и душите им. По-младите обаче, онези, които до този момент не се бяха сблъсквали с дракони в истинско сражение, затваряха очи и се присвиваха от страх, а някои дори се посрамваха, надавайки викове от ужас с лица, извърнати пред връхлитащата страховита гледка.

Забелязал неколцина от тези покосени от ужас войни, Танис несъзнателно започна да скърца със зъби. Той също безпогрешно бе разпознал преминалия край него страх, от който му се повдигаше. Стомахът му се свиваше на топка, а в устата си усещаше горчилка. Хвърли един поглед на лорд Гунтар и по вкамененото му изражение безпогрешно разпозна същите признаци на призляването.

Танис вдигна очи и потърси формацията на бронзовите дракони и техните ездачи, които в този момент очакваха знак за атака. Нямаше да нападнат, освен ако не ги предизвикаха, такова беше съглашението между тях и злите дракони, сключено в самия край на отминалата война. Забеляза как Кирза гордо отметна глава и нададе писък, окъпан в блясъка на поредната ослепителна мълния. Поне от поведението на дракона не оставаше никакво съмнение, че битката съвсем скоро ще започне.

Ала все пак вътрешните гласове не му даваха мира. Беше твърде просто, всичко изглеждаше прекалено лесно. Китиара неминуемо замисляше нещо.

Цитаделата се приближаваше все повече. „Прилича на колония от зловредни насекоми“, помисли си мрачно. Драконидите буквално я покриваха от горе до долу! Висяха навсякъде, късите им криле бяха разперени, катереха се по стените и основите, люлееха се по бойниците и шпиловете на трите кули. Грозните им гущероподобни лица надничаха от врати и прозорци. Над Кулата на Върховния свещенослужител владееше злокобна тишина. Беше толкова тихо (с изключение на редките хлипове на някой и друг рицар, надмогнат от атавистичния ужас), че от цитаделата над тях ясно долитаха звуците от пърхане на крила и, над всичко друго, слабите отгласи от напевите — преплетените гласове на магьосници и свещенослужители, с чиято помощ укреплението успяваше да се задържи във въздуха.

Все по-близо. Рицарите вече се готвеха да издигнат оръжия. Прозвучаха тихи заповеди, мечовете започнаха да се изплъзват от ножниците, издигнаха се върхове на копия, стрелците запънаха лъковете си, кофите за вода отдавна стояха напълнени и готови да гасят пожари, отделенията, строени във вътрешния двор сякаш нямаха търпение да пресрещнат онези от драконидите, които щяха да се изсипят над Кулата.

Над тях Кирза вече събираше драконите си в бойна формация и ги разпределяше в групи по двама и трима, за да могат да се спуснат върху враговете си като бронзови мълнии.

— Долу се нуждаят от мен — каза Гунтар. Той взе шлема си и придружен от група офицери и адютанти, напусна покоите си с твърда стъпка, за да заеме мястото си в наблюдателния пост.

Танис не помръдна. Дори не отговори на закъснялата покана от страна на рицаря да се присъедини към свитата му. Гласовете в главата му най-после се бяха слели в един-единствен — силен и настоятелен. Той затвори очи и обърна гръб на прозореца. Концентрира се и се помъчи да блокира и без друго отслабващия драконов страх, изхвърли заплашителната сянка на цитаделата от съзнанието си и се заслуша смълчано в този вътрешен глас.

И най-сетне успя да го чуе съвсем ясно:

— В името на боговете! — прошепна. — Колко глупави, колко слепи сме били всички ние! Влязохме право в капана!

Внезапно планът на Китиара се възправи пред него в цялата си кристална чистота. Със същия успех Драконовата повелителка можеше да стои пред него и да му обяснява всичко в подробности. Чувствайки как сърцето му се свива от тревога, той отвори очи и се хвърли към прозореца. Юмрукът му се стовари върху каменния му ръб. Чашата с чай полетя и се разби на пода. В този момент обаче нито кръвта от наранената му ръка, нито разлятият чай можеха да привлекат вниманието му. Загледан към страховитото облачно небе, той просто стоеше и наблюдаваше нарастващия масив на цитаделата.

Вече се бе приближила на един хвърлей с лък.

Сетне беше на разстояние, достатъчно за да бъде достигната със запратено копие.

Непрестанните мълнии го заслепяваха, но виждаше съвсем ясно подробности по облеклото на драконидите, ухилените лица на хората наемници и блестящите люспи на кръжащите наоколо дракони.

Миг по-късно цитаделата бе отминала.

Във въздуха не беше полетяла нито една стрела, нито едно заклинание не бе запратено срещу им. Кирза и бронзовите му дракони продължаваха да се въртят в кръг, измервайки яростно злите си събратя, без да могат да ги нападнат, обвързани от положената клетва никога да не нападат непредизвикани. Рицарите извиваха вратове, за да проследят с очи как ужасяващото творение прелита над тях. При отминаването си цитаделата докосна най-високите шпилове на Кулата, а във вътрешния двор заваляха натрошени камъни и хоросан.

Ругаейки под нос, Тацис се втурна към вратата и едва не се сблъска с лорд Гунтар, който тъкмо се задаваше с объркано изражение.

— Нищо не разбирам — обясняваше рицарят на адютантите си. — Защо не ни атакува? Какво е намислила?

— Тръгнала е директно към града! — улови го за раменете Танис и го разтърси. — Всичко, което каза Даламар, е вярно! Планът на Китиара е да нападне Палантас! Не иска да си губи времето с нас, а и вече не й се налага! Вместо да влиза в сражение, просто ще ни прескочи!

Гунтар присви очи през тесните процепи на шлема си:

— Това е лудост — каза студено. Той изсумтя. Сетне раздразнено смъкна шлема. — В името на всички богове, Полуелф, що за военна стратегия следва тази жена? Та нали по този начин ще остави тила на армията си напълно открит! Дори и да успее да превземе Палантас, как изобщо смята да го задържи? Ще се окаже притисната между нас и стените на града. Не! Длъжна е да ни довърши, за да може да продължи напред! В противен случай е в ръцете ни. Няма избор!

Гунтар се обърна към адютантите си:

— Най-вероятно е просто маневра. Подгответе защитата така, че да посрещнем атака от противоположната страна…

— Чуйте ме! — извика разярено Танис. — Това не е преструвка. Тя отива в Палантас! И по времето, по което ти и рицарите ти успеете да се доберете до града, брат й ще е прекрачил през Портала. А тя ще му го поднесе на тепсия!

— Глупости — изръмжа рицарят. — Не може да превземе Палантас толкова бързо. Добрите дракони ще се надигнат срещу нея… Проклет да съм, Танис, даже палантийците да не са истински войни, само броят им е достатъчен, за да я възпре поне на първо време! — Той отново изсумтя. — Рицарите могат да потеглят веднага. Ще бъдем там за не повече от четири дни.

— Забравяш нещо — отсече Танис и твърдо, но учтиво си проправи път покрай Гунтар. Обърна се на пети и поясни: — Всички ние забравихме за най-важното, елементът, който изравнява силите — лорд Сот.