Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (38)

Глава 16

Това беше неговият миг. Мигът, заради който се бе родил. Заради който бе понасял болки, унижения и мъки през целия си живот. За който се бе обучавал, борил, жертвал… и убивал.

За кратко си позволи да се наслади на момента, да усети как могъществото протича около и през него, позволявайки му да го обгърне и издигне. В този момент за него не съществуваше нищо друго, освен Порталът и магията.

Ала дори и в тези минути на тържество, умът му бе съсредоточен върху работата, която го очакваше. Очите му внимателно се вглеждаха в прохода, изучаваха всеки детайл, макар вероятно това да не бе от особено значение. Беше го виждал в сънищата си и наяве безброй пъти. Заклинанията, необходими за отварянето не бяха нито сложни, нито особено дълги. Всеки един от петте дракони трябваше да бъде умилостивен с точно определена фраза, произнесена в съответния ред. А веднъж, щом свещенослужителят в бяла роба склонеше Паладин да задържи Портала отворен, можеха да пристъпят през него. Щеше да се затвори веднага след тях.

Чак тогава щеше да се изправи пред най-голямото изпитание.

Мисълта го вълнуваше. Сърцето му пулсираше учестено и запращаше вълни от кръв в слепоочията и гърлото му. Той се обърна към Кризания и кимна. Беше време.

Свещенослужителката, не по-малко развълнувана от него, с очи, заблестели от екстаза на напиращите молитви, застана в самия Портал с лице към него. Положението й изискваше пълно, абсолютно доверие в магьосника. Една грешно произнесена сричка, един погрешен дъх, поет в неправилния момент, и най-лекото потрепване на ръката можеха да бъдат фатални, както за нея, така и за Рейстлин.

Ето как древните бяха решили да защитят прохода, защото заради глупостта си не искаха да го унищожат завинаги. Дори идеята, че магьосник от ордена на Черните роби — неминуемо извършил ужасни престъпления, за да се озове тук, защото такива стояха на пътя на всеки, решен на подобна постъпка — и свещенослужител на Паладин — с чиста вяра и душа — ще се доверят един другиму до толкова голяма степен, беше просто смешна.

И все пак веднъж това вече се бе случвало: обвързани от извратеното обаяние на единия и погубената вяра на другия, Фистандантилус и Денубис бяха сторили същото. И по всичко изглеждаше, че това щеше да се случи отново, но в резултат на съюза между двама души, привлечени от нещо, което древните, въпреки цялата си мъдрост, така и не бяха предрекли — странна и нечестива любов.

Кризания пристъпи в Портала и погледна към Рейстлин за последен път в границите на този свят. Тя му се усмихна. Той се усмихна в отговор, докато думите на първото заклинание вече се оформяха в съзнанието му.

Младата жена издигна ръце. Очите й се отправиха някъде отвъд Рейстлин, отвъд всичко, към красивите владения на собствения й бог. Беше чула съвсем ясно последните думи на Царя-жрец и знаеше къде е била грешката му — грешка, породена от гордост и алчност, когато бе необходимо най-обикновено смирение.

В този момент Кризания знаеше защо боговете в справедливия си гняв бяха запратили унищожение над света. И в сърцето си чувстваше нещо повече от увереност, че Паладин ще откликне на молитвите й така, както не бе откликнал на молитвите на Царя-жрец. Беше настъпил мигът на величие, който Рейстлин очакваше от толкова дълго време. Бе настъпил и нейният миг.

Също като и светия рицар Хума, тя бе преминала през своите изпитания. На огъня, мрака, смъртта и кръвта. Беше готова. Нищо не можеше да я спре.

— Паладин, Платинен драконе, вярната ти служителка коленичи пред теб и те моли да я благословиш. Очите й са отворени за светлината ти. Най-сетне е разбрала какво си пожелал да я научиш в безмерната си мъдрост. Чуй молитвите й, Лъчисти. Бъди с нея. Отвори този Портал, за да може да прекрачи през него и да понесе факела ти. Повърви с нея в усилията й да прогони завинаги мрака!

Рейстлин затаи дъх. Всичко зависеше от това! Дали щеше да се окаже прав за Кризания? Притежаваше ли тя силата, мъдростта и вярата? Наистина ли бе избраница на Паладин?

От Кризания започна да струи чист, неземен блясък. Тъмните й коси заискриха, белите й дрехи излъчваха меко сияние, подобно на огрени от слънцето облаци, очите й приличаха на сребърни луни. Беше поразително красива.

— Благодаря ти, че откликна на молитвата ми, Боже на Светлината — измърмори младата жена и сведе глава. По бледите й страни блещукаха сълзи. — Няма да те посрамя!

Загледан към нея и ослепителната й красота, Рейстлин за момент сякаш забрави всичките си стремления. Можеше единствено да се взира в нея, обзет от неподправен възторг. За частица от секунда бяха изчезнали дори мислите за собствената му магия.

Сетне сърцето му възликува. Нищо! Сега нищо не можеше да го спре…

 

 

— О, Карамон! — прошепна благоговейно Тас.

— Закъснели сме — произнесе войнът.

След като двамата си бяха проправили път до най-ниските равнища на тъмниците, до самите основи на магическата крепост, най-сетне бяха достигнали до място, от което не можеха да продължат — сега просто наблюдаваха Кризания. Младата жена бе обгърната в ореол от сребриста светлина. Стоеше в центъра на Портала с разперени ръце и вдигнато към небесата лице. Неземната й красота прониза сърцето на Карамон.

— Закъснели? Не! — извика изтерзано Тас. — Не може да бъде!

— Виж — каза тъжно войнът. — Погледни в очите й. Тя е сляпа! Толкова сляпа, колкото бях и аз в Кулата на Върховното чародейство. Сега не може да види нищо и никой отвъд тази светлина…

— Трябва поне да опитаме да поговорим с нея, Карамон! — вкопчи се обезумяло в него кендерът. — Не бива да й позволяваме да отива. Ви-вината е моя! Аз й казах за Бупу! Сигурно дори нямаше да дойде, ако не бях аз! Ще я повикам!

Тас се хвърли напред с размахани ръце. Внезапно обаче скокът му рязко бе пресечен от Карамон, който се пресегна и го улови за опашката на косата. Кендерът изохка от болка и негодувание. Доловил някакъв шум, Рейстлин се обърна.

За секунда архимагьосникът се втренчи в кендера и едрия войн, без да може да ги разпознае. Сетне нещо се промъкна в очите му. Не беше особено приятно.

— Тихо, Тас — прошепна Карамон. — Вината не е твоя. А сега, стой мирен! — Той го избута зад една дебела гранитна колона. — Не мърдай оттам — заповяда. — Пази медальона… пази себе си.

Тасълхоф отвори уста, за да оспори нареждането. После осъзна онова, което виждаше изписано върху лицето на Карамон и проследи посоката на погледа му до самия магьосник. Нещо му нашепна да замълчи. Чувстваше се така, сякаш отново бе попаднал в Бездната.

— Добре, Карамон — каза тихичко. — Няма да мърдам. Аз… обещавам.

Облегна се на колоната и се помъчи да отпъди от ума си спомените за бедния, свит на кълбо върху пода Гнимш.

Като му отправи един последен предупредителен поглед, едрият мъж закуца надолу по коридора към брат си.

Магьосникът го наблюдаваше внимателно, стиснал жезъла на Магиус.

— Значи оцеля — отбеляза той.

— Благодарение на боговете, не на теб — отговори Карамон.

— Благодарение на един от тях, скъпи ми братко — произнесе Рейстлин с едва доловима, порочна усмивка. — Царицата на Мрака. Тя изпрати кендера обратно при мен и именно той, подозирам, е променил хода на времето така, че животът ти да бъде пощаден. Не те ли оскърбява фактът, че дължиш всичко на нея?

— А теб не те ли оскърбява фактът, че й дължиш душата си?

Очите на магьосника просветнаха опасно. Нещо във вътрешността им сякаш се изгуби за момент. Сетне язвителната му усмивка се върна на мястото си. Обърна се към Портала и вдигна дясната си ръка с дланта нагоре към първата драконова глава в най-долния десен край на платинения овал.

— Черен дракон — тонът му бе тих като милувка. — От мрак до мрак / Гласът ми отеква в празнотата.

В същия миг около Кризания започна да се оформя аура от черна светлина; толкова черна, колкото светлината на среднощен скъпоценен камък или на самата тъмна луна…

Усети, че Карамон сключва пръсти около ръката му. Разгневено се опита да се отърси хватката му, ала войнът го държеше здраво.

— Отведи ни у дома, Рейстлин…

Магьосникът се изсмя презрително.

— Какъв сополанко си, Карамон! — озъби се той. Още по-раздразнено от преди се постара да се отскубне от него, но със същия успех можеше да се опита да отмести скала. — Не вярвам вече да не си научил какво сторих! Кендерът навярно ти е разправил за гнома. Знаеш, че те предадох. Възнамерявах просто да те изоставя на това прокълнато място. Ала ето, че дори сега не желаеш да погледнеш истината в очите!

— Тук съм, защото си на път да се удавиш, Рейстлин — отвърна безизразно Карамон. Сведе очи към загорялата ръка, с която държеше ръката на магьосника. Кожата на брат му бе бяла, почти прозрачна. Хрумна му, че през нея може да забележи как кръвта пулсира в сините вени. — Ръката ми държи твоята. Само това ни остана. — Той замълча, след което си пое дълбоко дъх. Когато отново заговори, в гласа му се долавяше дълбока тъга: — Нищо не може да промени онова, което си направил, Рейст. Нещата помежду ни никога няма да бъдат същите. Очите ми най-сетне се отвориха. И сега те виждам такъв, какъвто си в действителност.

— Но продължаваш да ме умоляваш да тръгна с теб! — подигра му се магьосникът.

— Мога да се науча да живея със знанието за онова, което си и което си сторил — взря се в него войнът. — Усещам, че чувството ти е познато. Сигурно има нощи, когато не можеш да понасяш собствените си сънища.

Рейстлин не отвърна нищо. Лицето му се бе превърнало в безизразна маска.

Карамон преглътна. Гласът му одрезгавя, а ръката му стисна магьосника още по-силно:

— Помисли. Правил си и добрини — може би дори по-големи от повечето от нас. О, разбира се, и аз съм помагал на хората. Лесно е да предлагаш помощта си, когато знаеш, че ще я оценят. Ала ти помагаш дори на онези, които биха се изплюли в лицето ти, които не го заслужават. Помагал си даже, когато си знаел, че е безнадеждно и ще получиш единствено неблагодарност. — Пръстите на война потрепнаха. — В теб все още има достатъчно добро, за да… надмогнеш злото. Остави всичко. Върни се у дома.

Върни се у дома… Върни се у дома…

Рейстлин затвори очи. Болката в сърцето му бе непоносима. Лявата му ръка помръдна и се вдигна. Деликатните й пръсти за момент преминаха над тези на Карамон в едва доловимо докосване. Някъде от много далече, на границата на заобикалящата го действителност, можеше да чуе тихия глас на Кризания и молитвите й към Паладин. Прекрасната бяла светлина играеше по клепките му.

Върни се у дома…

Когато заговори отново, думите му бяха толкова внимателни, колкото и докосването му:

— Дори не можеш да си представиш мрачните престъпления, които тегнат над душата ми. Ако само знаеше, щеше да се отвърнеш от мен погнусено и ужасено. — Въздъхна и потръпна леко. — Да, прав си. Понякога нощем дори аз не мога да се понасям.

Той най-сетне отвори очи и се втренчи в брат си.

— Но трябва да знаеш, братко, че извърших тези престъпления с пълно съзнание. Трябва да знаеш също, че по пътя, който съм поел, ме очакват още по-мрачни и жестоки постъпки, но това също няма да ме спре…

Погледна Кризания. Младата жена се възправяше невиждащо в Портала, изгубена в молитвите си, искряща от красота и могъщество.

Карамон също се загледа мрачно към нея.

Рейстлин се усмихна унесено:

— Да, братко. Тя ще влезе в Бездната заедно с мен. Ще върви пред мен и ще води моите битки. Ще се опълчи срещу мрачни свещенослужители, мрачни магьосници и срещу духовете на мъртъвци, обречени да бродят вечно из прокълнати земи. Мога да прибавя към това и невероятните мъчения, които й е подготвила Царицата. Всички тези неща ще я връхлетят, ще погълнат съзнанието й и ще разкъсат душата й. Накрая, когато няма да може да понесе и грам страдание повече, ще се свлече в краката ми… окървавена, окаяна и на прага на смъртта… Ръката й ще се вдигне към мен с последни сили в търсене на утеха. Няма да поиска от мен да я спася. Твърде силна е, за да го направи. Вместо това ще жертва живота си заради мен и ще го стори с радост. Всичко, което ще поиска, е да остана до нея докато умира.

Рейстлин си пое дълбоко дъх и потрепери.

— Но аз ще я отмина, Карамон. Ще я прекрача, без да я погледна и без да кажа и дума. Защо? Защото повече няма да се нуждая от помощта й. Ще продължа напред в преследване на целта, а силата ми ще нараства с всяка процедила се от разкъсаното й сърце капка кръв.

Той отново се обърна към Портала и вдигна лявата си ръка с дланта нагоре. Загледан към драконовата глава точно над прохода, зашепна втория напев:

— Бял дракон. От този свят до следващия/ Гласът ми крещи за живот.

Карамон не можеше да откъсне очи от Портала и Кризания. Съзнанието му се сгърчи от ужас и отвращение. Не пускаше брат си. Искаше да направи един последен опит. Изведнъж усети, че слабата ръка между пръстите му помръдва остро и се извива. Нещо проблесна светкавично и студеното острие на сребърната кама се озова опряно в гърлото му, точно там, където пулсираше артерията.

— Пусни ме, братко — произнесе тихо Рейстлин.

И макар камата да не го прониза, все едно, че вече го бе сторила. Защото сега кървеше не плътта, а душата му. Тя бе прерязала и последната духовна връзка, която свързваше двамата близнаци — бързо и чисто. Карамон затвори очи, за да преодолее внезапната болка в сърцето си.

Болката отшумяваше бързо. Връзката бе прекъсната. Най-сетне свободен, войнът пусна ръката на брат си, без да каже дума.

После се обърна и тръгна с накуцване обратно към мястото, където го чакаше скритият зад колоната Тас.

— Един последен съвет, братко — обади се равнодушно Рейстлин, като прибираше камата в ръкава си.

Карамон не му обърна внимание, нито спря да крачи натам, накъдето се бе упътил.

— Внимавай с това магическо устройство за време — продължи присмехулно магьосникът. — Нейно Мрачно величество го е променила. Тя е изпратила кендера обратно. Ако го използвате, нищо чудно да се озовете на някое наистина неприятно място!

— Само че не е! — кресна Тас и изскочи иззад колоната. — Защото Гнимш си поигра с устройството! Гнимш, моят приятел. Гномът, когото ти уби! Аз…

— Тогава го използвайте — прекъсна го студено Рейстлин. — Вземи и него с теб, Карамон, но помни, че съм те предупредил.

Войнът улови ядосания кендер.

— Стига, Тас. Достатъчно. Това вече е без значение.

Карамон се обърна и погледна брат си. Макар лицето на едрия мъж да бе изпито от болка и тревоги, изражението му бе спокойно и изразяваше мислите на човек, който най-после е открил себе си и е постигнал мир. Той погали щръкналите кичури коса на приятеля си и каза:

— Хайде, Тас. Да се прибираме вкъщи. Сбогом, братко мой.

Рейстлин не го чу. Обърнат към Портала, той бе напълно изгубен в магията си. С крайчеца на окото си, докато се готвеше да произнесе третия напев, забеляза, че близнакът му взе медальона от кендера и започна манипулацията, която отново щеше да го превърне в устройство за пътуване във времето.

„Прав му път! Нека върви — помисли си той. — Най-после се отървах от този тъпоумен идиот!“

Загледан към Портала, Рейстлин се усмихна. Кризания бе обгърната от кръг ярка светлина, наподобяваща отблясъците, които слънцето хвърля върху снега. Повелята му към Белия дракон бе чута.

Издигна ръка и изрецитира напева към драконовата глава в долния ляв ъгъл на прохода:

— Червен дракон. От мрак до мрак те призовавам / Под нозете ми е твърдина.

От Кризания се стрелнаха червени нишки, които пронизаха бялата и черната светлина. Червени като кръв, нишките прорязаха и изпълниха хаотично празнината между Портала и магьосника — като мост към Отвъдното.

Рейстлин издигна глас. Обърна се надясно и проговори на четвъртия дракон:

— Син дракон. Време, което протича / Не се отклонявай от пътя.

Около младата жена затанцуваха сини потоци, които постепенно се превърнаха в истински водовъртеж. Тя отметна глава назад и се отпусна в обятията на светлината с разтворени ръце и трептящи дрехи и коси, понесена от теченията на времето.

Магьосникът усети как Порталът потрепери. Магическото поле се активираше и започваше да откликва на заповедите му! Душата му ликуваше от радост, която и Кризания в същия миг споделяше напълно. Очите й блестяха, облени във възторжени сълзи, устните й се разделиха в сладка въздишка. Ръцете й се раздалечиха още повече и от докосването им Порталът се отвори!

Дъхът на Рейстлин секна напълно. Приливът на могъщество и най-чист екстаз едва не го задави. Сега можеше да вижда през самия проход. Съзираше мимолетни образи от измерение, забранено за всеки смъртен.

Някъде от много далече се разнесе гласът на брат му, докато активираше магическото устройство:

— Твойто време си е твое, макар да си го изоставил… Дръж здраво началото и края… и нека твоята съдба се сбъдне…

У дома. Върни се у дома…

Рейстлин подхвана петия напев:

— Зелен дракон. Защото даже боговете са подвластни на съдбата / Плачете всички с мен.

Гласът му пресекна, магьосникът се поколеба. Нещо не беше наред! Пулсиращата през тялото му магия забави ход, стана мудна. Той заекна при последните думи, като си поемаше дъх с усилие. Сърцето му престана да бие за миг и отново изтласка кръвта с гигантско усилие, което едва не го покоси.

Рейстлин се втренчи объркано в Портала. Беше ли проработило последното заклинание? Не! Светлината около Кризания започваше да изтлява. Полето се изместваше!

Магьосникът отчаяно изкрещя отново думите. Напевът се изви непокорно и го удари през лицето като камшик. Какво ставаше? Усещаше как магията се изплъзва от пръстите му. Губеше контрол…

Върни се у дома…

Гласът на неговата Царица. Присмехулен, подигравателен. Гласът на брат му, изпълнен с молба и печал… И един друг глас — крясъкът на кендер — нечут, изгубен сред по-важните дела. Ето, че сега отново се разнесе в съзнанието му като ослепителна мълния:

„Гнимш си поигра с устройството… Моят приятел…“

Внезапно думите на Астинус от „Хрониките“ го пронизаха така, както го бе пронизало острието на джуджето:

В същия момент един гном, когото джуджетата държали в плен, активира устройството за време… Устройството на гнома по някакъв начин се намеси в деликатната, но могъща плетеница от заклинания, която в същия момент изтъкаваше Фистандантилус… Експлозията бе толкова силна, че Равнините на Дергот бяха унищожени.

Рейстлин гневно стисна юмруци. Убийството на гнома се бе оказало безполезно! Проклетото създание беше пипало устройството още преди да умре. Историята щеше да се повтори! Стъпки в пясъка…

Загледан в Портала, магьосникът видя палача си да пристъпва отвъд. Видя собствената си ръка да вдига черната качулка, видя ръцете си да издигат брадва, която се спусна над собствената му шия!

Магическото поле започна да се потрепва като побесняло. От раззинатите усти на драконовите глави се разнесе триумфален писък. Лицето на Кризания се изкриви от ужас и болка. Рейстлин виждаше в очите й същия поглед, който бе съзирал и в очите на майка си — тя потъваше все по-дълбоко в някакво далечно, непознато измерение.

Върни се у дома…

Вътре в самия Портал вече се въртяха полудели светлини. Изпуснати от контрол, светлините изригнаха в хищни пламъци, които обгърнаха отпуснатото тяло на свещенослужителката така, както огньовете ги бяха заобиколили в покосеното от чума село. Кризания изкрещя. Плътта й започна да се съсухря, попарена от красивите, смъртоносни пламъци на необузданата магия.

Полузаслепен от ярката светлина и сълзите в очите си, Рейстлин продължаваше да гледа невярващо в урагана от светлина. А после Порталът започна да се затваря.

Магьосникът захвърли жезъла на земята и освободи гнева си в горчив, нечленоразделен, изпълнен с ярост писък.

В отговор от прохода долетя жизнерадостен, подигравателен смях.

Върни се у дома…

Внезапно Рейстлин почувства, че го обгръща усещане за абсолютно спокойствие — студеното разбиране на отчаянието. Беше се провалил. Но нямаше да й позволи да го види как пълзи. Ако се налагаше да умре, щеше да го стори само сред собствената си магия…

Той вдигна глава. Стъпи здраво на крака. И като черпеше от дъното на могъществото си — от мощта на древните, от собствената му мощ, от сили, за които дори не подозираше, че притежава, извиращи от дълбините на най-мрачните кътчета на съзнанието му, магьосникът вдигна ръце, а гласът му се извиси още веднъж. Само че този път не бе нечленоразделен и безпомощен. Сега думите звучаха кристално ясно. Заповедни думи, произнасяни за пръв и последен път в историята на света.

И те бяха разбрани.

Полето удържа. Той го удържа! Чувстваше неимоверния му натиск почти физически. По негова заповед Порталът потръпна и престана да се затваря.

Рейстлин си пое дъх от облекчение. Сетне в периферното му зрение нещо проблесна. Магическото устройство се беше активирало!

Полето подскочи и се загърчи диво. Докато в същия момент магията на устройството се разрастваше и разпространяваше, могъщите й вибрации накараха камъните на крепостта да запеят. Гласовете им обляха като вълна всичко около магьосника. Драконите им отвърнаха с разгневените си писъци. Неостаряващите гласове на камъните и долитащите извън времето писъци на драконите се срещнаха и оплетоха, докато най-накрая от тях не остана нищо, освен дисхармонична, разкъсваща ума какофония.

Звукът бе оглушителен, пронизващ. Силата на двете могъщи заклинания разцепи земята, а подът под краката на Рейстлин се разклати. Пеещите камъни се пръснаха. Металните драконови глави се напукаха.

Самият Портал започна да се срива.

Магьосникът се отпусна на колене. Полето се разреждаше, а извивките му започваха да се разкъсват една по една със звук, който наподобяваше трошенето на костите на света. Магията се разединяваше на съставните си части и понеже Рейстлин не я освобождаваше от волята си, той също започна да се разкъсва бавно и постепенно.

Болката потопи главата му в кървава пелена. Тялото му се затресе конвулсивно и той изкрещя в агония.

Беше изправен пред ужасен избор. Ако позволеше на магията да изчезне, щеше незабавно да го последва гибел, пред която и най-тъмният мрак бе за предпочитане. Но ако се противопоставеше на неминуемото, със сигурност щеше да бъде разкъсан на части, които безконтролната магия би разхвърляла във всички посоки.

Мускулите му започнаха да се отскубват от костите, сухожилията му заскърцаха от напрежение.

— Карамон! — изстена той, ала брат му и Тас бяха изчезнали.

Магическото устройство, направено от гном, чиито изобретения работеха, наистина бе свършило работа. Нямаше ги. Нямаше откъде да дойде помощ.

Оставаха му секунди живот и още по-малко време, за да действа. Болката бе така непоносима, че не можеше да мисли.

Ставите му вече се отделяха една от друга, очите му изскочиха, сърцето му бе смачкано, а мозъкът — изсмукан от черепа.

Чуваше собствения си крясък и знаеше, че това е предсмъртният му вик. Но не преставаше да се бори така, както се бе борил през целия си живот.

Аз… ще… овладея…

Думите бяха избликнали заедно с кръвта му.

Аз ще овладея…

Ръката му се протегна и той сключи пръсти около жезъла на Магиус.

Аз ще!

А после просто пропадаше напред в ослепителната, въртяща се, връхлитаща вълна от многоцветни светлини…

Върни се у дома… върни се у дома…