Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (25)

Глава 3

Бертрем се разхождаше съвсем бавно из коридорите на Великата библиотека в Палантас. Робата му на библиотекар шумолеше нежно около глезените му, а крачките му отмерваха ритъма на песничката, която си тананикаше. Известно време си беше позволил да наблюдава фестивала през прозорците и сега, додето се връщаше към работата си сред неизброимите томове и свитъци в Библиотеката, в главата му продължаваше да отеква една от дочутите песни:

— Тра-ла-ла — мърмореше си той, без особено да се притеснява, че го прави фалшиво. Гледаше само да не вдига много шум, за да не нарушава надвисналата тишина под сводовете на огромните зали.

Впрочем единствено ехото можеше да се оплаче от пеенето му. Нощно време Великата библиотека се затваряше за посещения. Повечето от библиотекарите — членовете на ордена, отдали себе си на изучаването и поддържането на библиотеката в Палантас, съдържаща колекция от книги, събирана от възникването на Крин — или спяха, или на свой ред се бяха отдали на личните си занимания.

— Та-ра-ла, тра-ла-ла. Очите на любимата са очи на сърна. Та-на-на-на. А аз съм ловец и приближавам… — Бертрем дори си позволи да импровизира няколко игриви танцови стъпки. — Тра-ла-ла. Вдигам лъка и запъвам стрела. — Той зави зад един ъгъл. — Запращам я право в сърцето й… Хей! Кой си ти?

Собственото му сърце едва не скочи в гърлото, когато почти се сблъска с нечия висока, облечена в черно и закачулена фигура, застанала в средата на слабо осветения мраморен коридор.

Натрапникът не отговори. Просто се взираше в него.

Когато най-после успя да се съвземе от уплахата и в общи линии да дойде на себе си, Бертрем се втренчи ядосано в него:

— Нямаш работа тук! Библиотеката е затворена! Да, даже за вас, големите клечки с черни роби. — Той се намръщи и му махна с пухкавата си ръка: — Махай се. Върни се на сутринта и използвай входната врата като всички останали.

— Аз не съм като всички останали — проговори най-сетне непознатият и Бертрем сепнато си даде сметка, че долавя в думите му елфически акцент, макар да ги бе произнесъл на соламнийски. — А колкото до вратите, те са за онези, които не могат да минават през стени. Аз например мога. Мога и други, доста по-неприятни неща.

Бертрем потрепери. Беше сигурен, че човек с подобен безизразен елфически глас, не отправя празни заплахи.

— Ти си мрачен елф — обвини го той, докато мозъкът му отчаяно се опитваше да измисли нещо. Дали нямаше да е по-добре да вдигне тревога? Или направо да започне да вика за помощ?

— Да. — Натрапникът свали качулката си, за да може светлината от сферите, реещи се под високите сводове — личен подарък на Астинус, направен му от магьосниците в Епохата на мечтите, — да очертае по-добре елфическите му черти. — Името ми е Даламар. Служа на…

— Рейстлин Маджере! — възкликна Бертрем. Той се огледа втрещено, сякаш всеки момент очакваше архимагьосникът да изскочи от сенките и да го нападне.

Даламар се усмихна. Чертите му бяха деликатни и красиви. Ала освен това в тях имаше нещо студено и егоистично, което накара Бертрем да усети как изстива. Внезапно всички мисли за вдигане на тревога просто се изпариха от главата на Библиотекаря.

— Ка-какво искаш? — заекна той.

— Правилният въпрос е какво иска моят господар — поправи го мрачният елф. — Не се страхувай. Тук съм в търсене на познание, нищо повече. Ако ми помогнеш, ще си тръгна също толкова бързо и безшумно, както дойдох.

„Ако не му помогна…“ Бертрем дори не искаше да си помисли какво може да се случи тогава.

— Ще направя каквото мога, магьоснико. — Библиотекарят се поколеба, — но наистина е по-добре да говориш направо с…

— Мен — долетя нечий друг глас от сенките.

Бертрем едва не припадна от облекчение.

— Астинус — забърбори той и посочи Даламар, — този… той… аз не съм… появи се… Рейстлин Маджере…

— Да, Бертрем — каза успокоително Астинус. Той се приближи и потупа библиотекаря по рамото. — Зная какво се е случило. — През това време мрачният елф нито бе помръднал, нито пък показал по какъвто и да било начин, че е забелязал появата на Астинус. — Можеш отново да се захващаш за работа, Бертрем — продължи той, а дълбокият му баритон отекваше под сводовете на смълчаните коридори. — Аз ще поема оттук.

— Да, господарю! — Библиотекарят заотстъпва с благодарност надолу по коридора, без да сваля очи от Даламар, който продължаваше да стои неподвижно.

Веднага щом достигна най-близкия ъгъл, Бертрем изчезна бързо зад него. Двамата чуха как сандалите на библиотекаря запляскаха по пода сякаш мъжът тичаше колкото краката му държат.

Управителят на Великата библиотека в Палантас се усмихна вътрешно. За наблюдателните очи на мрачния елф обаче неостаряващото лице на Астинус бе също толкова лишено от емоция, колкото и мраморните стени, които ги заобикаляха.

— Оттук, млади магьоснико — посочи историкът и тръгна надолу по коридора. Енергичните му стъпки изобщо не съответстваха на човек, който на пръв поглед е преминал средната си възраст.

Даламар изненадано се поколеба, след което, забелязал че започва да изостава, побърза да го настигне.

— Откъде знаеш какво търся? — попита той.

— Аз съм летописец на историята — отвърна невъзмутимо Астинус. — Дори в този момент се случват събития, които са ми известни. Чувам всяка произнесена дума и виждам всяко деяние, без значение колко обикновено, колко добронамерено или злонамерено е то. Така прекарвам дните си от началото на света. Аз съм първият и ще бъда последен. А сега оттук.

Астинус рязко зави наляво. Пътьом взе с тях една светлинна сфера и я понесе напред. Даламар забеляза, че вървяха покрай дълги редици томове, натрупани върху дървени стелажи. По кожените им подвързии човек можеше да заключи, че бяха доста стари, но добре поддържани. Библиотекарите се грижеха прахта по тях да се почиства редовно. А когато се налагаше, подменяха особено износените подвързии.

— Тук — показа му Астинус. — Великите войни за Прохода на джуджетата.

Даламар се втренчи неразбиращо.

— Всичко това? — Той огледа безкрайната редица от книги, чувствайки как отчаянието постепенно пропълзява в душата му.

— Да — отвърна безизразно Главният библиотекар. — Както и следващата редица.

— Аз… — Мрачният елф напълно се беше объркал.

Естествено, Рейстлин едва ли би могъл да предположи необятността на възложената задача. И едва ли очакваше от него да прерови съдържанието на стотиците томове в рамките на срока, който му бе определил. Никога досега Даламар не се бе чувствал толкова безпомощен. Внезапно осъзна, че Астинус не сваля ледения си поглед от него и се изчерви ядосано.

— Може би мога да ти помогна — обади се любезно историкът.

Той се пресегна и без дори да прочете заглавието, измъкна една книга от рафта.

После я отвори и бързо започна да прелиства дебелите, чупливи страници, докато очите му бързо се плъзгаха по редовете от акуратно изписани с черно мастило думи.

— Да, ето го. — Той извади от джоба си една лентичка за отбелязване с неопределен цвят, остави я между страниците, затвори книгата и внимателно я подаде на Даламар. — Вземи я със себе си. Дай му сведенията, които търси. И му предай следното: вятърът вее. Стъпките в пясъка ще бъдат заличени, но само след като бъдат изминати.

Историкът се поклони на мрачния елф в гробовната тишина, мина край него и се упъти надолу покрай редиците с книги, за да излезе обратно в коридора. Малко преди да се скрие, той се обърна към вкаменения от учудване Даламар.

— Между другото, млади магьоснико. Не е необходимо да идваш пак. Книгата сама ще се върне, когато вече няма да ти бъде необходима. Не мога да ти позволя повече да плашиш библиотекарите ми. Бедният Бертрем със сигурност ще остане на легло след срещата си с теб. Предай на твоя шалафи моите поздрави.

Астинус се поклони за втори път и изчезна сред сенките.

Даламар остана на място, притиснал книгата към гърдите си, заслушан замислено в отекващите стъпки на историка. После сви рамене, произнесе една магическа дума и се завърна в Кулата на Върховното чародейство.

 

 

— Онова, което успях да получа от Астинус, шалафи, са личните му коментари за развитието на Войните за Прохода на джуджетата. Все пак текстът е изключително древен…

Астинус си знае работата. Продължавай.

— Да, шалафи. Отбелязаният пасаж започва така: „И ето, великият архимагьосник Фистандантилус използва драконовата сфера, за да се свърже със своя послушник и да му нареди да отиде във Великата библиотека в Палантас, откъдето да почерпи познание за резултата на замисленото от своя господар…“

Гласът на Даламар заглъхна от чистото изумление, което го бе връхлетяло при прочитането на откъса.

Продължавай! — долетя гласът на неговия шалафи и макар да отекваше по-скоро в ума, отколкото в ушите му, вложената ядна нотка не остана скрита за Даламар. Той забързано откъсна поглед от абзаца, написан преди стотици години, и все пак описващ съвсем точно собствените му действия от същата нощ. Зачете нататък:

— „Важно е да се отбележи следното: Хрониките, такива каквито съществуват в онази точка от времето посочват, че…“ Тази част е подчертана, шалафи — обади се внезапно Даламар.

Коя част?

— „В онази точка от времето.“ Подчертана.

Рейстлин не отговори. Мрачният елф намери мястото, където бе спрял да чете и продължи:

— „… посочват, че плановете му може би щели да се осъществят. Фистандантилус, придружен от свещенослужителя Денубис, според предвижданията на самия архимагьосник, щял да прекрачи през Портала. По-нататъшното развитие на пътуването им в Бездната, разбира се, трудно може да се предвиди, тъй като историческите събития се разиграват различно.

… И така, убеден, че главната му цел — да прекрачи през Портала и да предизвика на двубой Царицата на Мрака, ще се увенчае с успех, Фистандантилус още по-енергично подклажда Великите войни за Прохода на джуджетата. Пакс Таркас падна под ударите на хълмистите джуджета и хората от равнините (Виж Хроники, том 126, книга 6, страници 589–700). Водена от изтъкнатия генерал Ферагас — бивш роб от Северен Ергот, когото магьосникът купи и обучи за гладиатор в Истар, — армията на Фистандантилус изтласка войската на крал Дънкан и принуди джуджетата да се изтеглят в укрепленията си в планините Торбардин.

… Фистандантилус не отдава голямо значение на тази война. Тя е просто параван за неговите тайни кроежи. Когато най-сетне откри Портала в планинската крепост Заман, той установи там щаба си и започна подготовка, която да му осигури необходимата мощ, за да проникне в забранените измерения. Войната остана в ръцете на неговия генерал.

… Какво се случи от този момент нататък, не мога да твърдя дори аз със сигурност, тъй като концентрацията на магия е толкова силна, че напълно закрива погледа ми върху събитията.

… Генерал Ферагас бе убит в сражение с дюлърите, мрачните джуджета на Торбардин. Веднага след смъртта му, армията на Фистандантилус изведнъж изгуби почва под краката си. Планинските джуджета излязоха от Торбардин и се насочват към крепостта Заман.

… Битката бе предрешена. Осъзнали, че са на път да изгубят и не разполагат с много време, Фистандантилус и Денубис се втурнаха към Портала. Великият чародеец започна да изрича необходимото заклинание.

… В същия момент един гном, когото джуджетата държали в плен, в желанието си да избяга от принудителния затвор, активира устройството за време, което сам бе изобретил. И в разрез с всеки документиран случай до този момент по лицето на Крин това устройство (сглобено от гном!) наистина проработи. Всъщност изпълни задачата си доста добре.

… Мога само да предполагам за начина, по който са се развили събитията оттук нататък, но ми се струва вероятно устройството на гнома по някакъв начин да се е намесило в деликатната, но могъща плетеница от заклинания, която в същия момент изтъкава Фистандантилус. Резултатът е известен на всички.

… Експлозията бе толкова силна, че Равнините на Дергот бяха унищожени. И двете армии просто изчезнаха в огнения вихър. Крепостта Заман се срути, за да оформи възвишението, което днес наричат Черепа.

… Денубис също намери смъртта си. По всяка вероятност и Фистандантилус щеше да загине, но магията му била толкова силна, че духът му оцеля, макар и заключен в друго измерение, докато на по-късен стан успее да открие подходящо тяло, в което да се всели. Тялото принадлежало на млад магьосник на име Рейстлин Маджере…“

Достатъчно!

— Да, шалафи — измърмори Даламар.

Гласът на архимагьосника бе изчезнал.

Даламар беше абсолютно уверен в това. Усети, че трепери неудържимо, изумен от онова, което току-що бе принуден да изчете. Искаше му се да открие поне някакъв смисъл в него. Мрачният елф се поколеба, след което се отпусна в креслото зад писалището на Рейстлин и потъна в размисъл, додето нощните сенки започнаха да се оттеглят, а по небето пропълзяха първите сиви лъчи на зората.

 

 

Тялото на магьосника се тресеше от необузданата радост, която го бе обзела. Мислите му се преплитаха и щеше да се наложи първо хубаво да поразмишлява върху новото си откритие, за да бъде напълно сигурен. Но едно изречение не му даваше мира: плановете му може би щяха да се осъществят.

Плановете му може би щяха да се осъществят!

Осъзна, че за момент е престанал да диша и шумно си пое дъх. Ръцете му трепереха силно, ала нищо не можеше да помрачи ликуването, което го бе обзело. Изведнъж той се разсмя — със странния смях, който рядко някой чуваше. Стъпките от съня му вече не водеха към ешафод, а към декорирана със символите на Петглавия дракон платинена врата! Която щеше да се отвори по негова заповед. Просто трябваше да открие и унищожи онзи гном…

Усети, че нещо дърпа ръцете му.

— Спрете! — нареди, като вътрешно се прокле за моментното невнимание.

Сферата не се подчини. Беше твърде късно. Вече го привличаше във вътрешността си…

Ръцете й някак се бяха променили. Забеляза го, защото го привличаха все повече и повече. Преди не приличаха на нищо, което дотогава бе виждал — не бяха нито човешки, нито елфически, нито млади, нито стари. Сега обаче бяха по-скоро ръце на жена — с нежна, бяла кожа и смъртоносна хватка.

Изпотен, борещ се да запази контрол, Рейстлин призова цялата си мощ — едновременно физическа и умствена, за да даде отпор на волята зад тях.

Дърпаха го все по-силно. Вече виждаше лицето й — красиво, женствено, с черни очи; устните й неуморно повтаряха изкусителни думи, на които тялото му мъчително отвръщаше, макар душата му да се свиваше от отвращение.

Все по-близо…

Рейстлин отчаяно се противопостави на хватката, която на пръв поглед изглеждаше толкова нежна, а в действителност бе по-силна дори от собственото му желание за живот. Очите й проникваха дълбоко в най-съкровените му тайни, търсеха… какво — трудно му беше да прецени. Нещо в него, някъде там, онова, което можеше да го спаси…

Изведнъж в мислите му изплува образът на облечена в бяла роба свещенослужителка, носеща медальона на Паладин. При вида й ръцете сякаш изгубиха силата си, но само за миг. Рейстлин чу как жената се изсмя предизвикателно. Видението се разпръсна на хиляди парчета.

— Братко! — извика магьосникът през вдървени устни и образът на Карамон тутакси се появи. Облечен в златна броня, с блестящ меч в ръка, неговият близнак безстрашно застана пред Рейстлин, за да го защити. И в същия момент се сгърчи като обгоряла хартия и също изчезна.

Все по-близо…

Главата му оклюма. Губеше сили бързо. Бе на път да изпадне в безсъзнание. И ето, че от най-закътаното ъгълче на душата му изникна нечия фигура. Не беше облечена в бели дрехи, нито пък носеше меч. Беше дребничко, омърляно човече, а лицето му бе обляно в сълзи.

В ръката си държеше само един умрял… много умрял… плъх.

 

 

Карамон се завърна в лагера, точно когато първите лъчи на зората разпръскваха последните нощни сенки по небето. Бяха яздили цяла нощ. Чувстваше се изморен, скован и невероятно гладен.

През последния час го бяха поддържали единствено мислите за топъл огън и добра закуска, а когато лагерът най-сетне се откри пред очите им, устните му се разтегнаха в широка, доволна усмивка. Вече се канеше да забие шпори в корема на коня и да препусне напред, когато нещо го накара да дръпне рязко юздите и да накара яздещите след него също да спрат.

— Какво става там? — попита разтревожено. Всички мисли за храна и почивка бяха изчезнали от ума му.

Гарик поклати глава, не по-малко объркан от него.

Вместо обичайната гледка на дим, издигащ се от утринните огньове и звуците от мърморещи недоволно мъже, готвещи се да поемат всекидневните си задължения, сега пред очите му се разкриваше нещо, което твърде много приличаше на разбунен кошер. Никъде не горяха огньове, хората се щураха безцелно насам-натам или се събираха на малки групички и разговаряха тихо помежду си.

Сетне някой забеляза Карамон и извика развълнувано. Тълпата мигом се втурна към генерала. Гарик издаде пронизителна заповед. Мъжете с него препуснаха и само за няколко секунди около Карамон се оформи жив щит от бронирани тела.

Генералът за пръв път ставаше свидетел на толкова ясно изразена преданост и привързаност към него и за момент сякаш бе лишен от способност да говори. Сетне, леко одрезгавяло и след като прочисти гърлото си, той им нареди да се отдръпнат.

— Не е бунт — изръмжа, като накара коня си да пристъпи напред, докато мъжете с нежелание му правеха път. — Вижте! Никой не е въоръжен. Половината са жени и деца. Но… — Той им се усмихна широко. — Благодаря, че се сетихте.

Очите му гледаха към младия Гарик, който се изчерви от удоволствие, макар и да не сваляше ръка от дръжката на меча.

По това време първите хора от прииждащата тълпа вече достигаха Карамон. Протегнаха се ръце, за да уловят юздите на коня му. Животното изцвили неспокойно и присви уши, готово да си проправи път с копита както го бяха учили, мислейки, че започва битка.

— Отдръпнете се! — изрева войнът, като едва го удържаше. — Отдръпнете се! Да не сте се побъркали? Приличате точно на това, което сте — земеделци! Отдръпнете се веднага! Какво става тук? Къде са началниците на отделения?

— Тук, сър — обади се един от капитаните.

Мъжът се промъкна през струпания народ със зачервено от срам лице. Тълпата сякаш се бе постреснала от виковете на Карамон, защото започваше да се смълчава. Скоро се разнасяше единствено мърморене, докато група стражи опитваха да настигнат капитана.

— Моля генерала да ми прости за всичко туй, сър — каза той в същия момент, в който Карамон скачаше на земята и се опитваше да успокои коня с ласкаво потупване по шията. Животното престана да се бунтува, ала продължаваше да върти очи и да мърда неспокойно с уши.

Капитанът беше на възраст и макар да не бе рицар, все пак имаше трийсетгодишен опит като наемник. Лицето му бе покрито с белези, част от лявата му ръка липсваше и накуцваше силно. В утринната светлина обаче лицето му бе поморавяло, докато се изправяше лице в лице с младия си генерал.

— Съгледвачите ни предупредиха, че идете, сър, ала преди да се добера дотук, тези подивели кучета — той изгледа намръщено тълпата, която отстъпи изплашено — се метнаха към вас, сякаш са видели разгонена кучка. Моля да ми простите — измърмори. — Не че исках да ви засегна, сър.

Карамон се постара да смекчи тона в гласа си:

— Какво стана? — попита той, като поведе умореният си кон към лагера.

Капитанът не отговори веднага, а погледна внимателно към ескорта на генерала.

— Продължавайте напред, мъже — нареди им Карамон, разбрал намека на бившия наемник. — Гарик, погрижи се да подготвят палатката ми.

Когато двамата с капитана най-после останаха сами — доколкото въобще можеше да става дума за уединение в лагер, където всеки ги зяпаше любопитно, войнът отново се обърна към него с въпросително изражение.

Старият наемник произнесе само една дума:

— Магьосникът.

 

 

Когато се добра до палатката на Рейстлин, Карамон с нарастващо безпокойство забеляза, че около нея са застанали пазачи, които отблъскват надалеч любопитните. При приближаването му се разнесоха викове на облекчение и забележки от рода на: „Генералът е тук. Той ще се погрижи за всичко“, сподирени от накъсани радостни възгласи.

Окуражена от гръмогласните ругатни на капитана, тълпата се разкъса, за да пропусне Карамон. Пазачите също му сториха път, но почти толкова бързо отново заеха местата си зад него. Събралите се хора се натискаха и подскачаха, за да могат да видят по-добре ставащото. Капитанът така и не бе пожелал да му опише в подробности инцидента, така че очакванията му варираха от огромен дракон, седнал върху палатката на Рейстлин, до синьо-виолетови пламъци, обгърнали цялата околност.

Вместо това пред палатката го очакваха лейди Кризания и някакъв млад стражник. Кризания крачеше нетърпеливо напред-назад. Карамон се втренчи любопитно в младежа. Стори му се, че го познава отнякъде.

— Братовчедът на Гарик — каза колебливо, като се мъчеше да си припомни името. — Майкъл, нали?

— Да, генерале — отвърна младият рицар.

Той застана мирно и се постара да отдаде чест — твърде неумел опит. Лицето му бе бледо и изпито, а очите му изглеждаха зачервени. Личеше си, че е на път да рухне от изтощение, но се държеше и решително преграждаше пътя към вътрешността на палатката с копието си.

Дочула гласа на Карамон. Кризания вдигна глава:

— Слава на Паладин! — произнесе с благодарност.

На война му бе достатъчно да погледне в трескавите й сиви очи.

— Разкарайте тези хора! — нареди на капитана, който веднага се зае да крещи заповеди на подчинените си.

Скоро, с ругатни и ядовито мърморене, тълпата се бе разотишла, като повечето така или иначе вече бяха решили, че представлението е свършило.

— Карамон, чуй ме! — каза Кризания и сложи ръка на рамото му. — Това…

Войнът отмести ръката й. Без да обръща внимание на думите й, той се опита да изблъска Майкъл назад. Младият рицар полагаше отчаяни усилия да го спре.

— Махай се от пътя ми! — заповяда му решително Карамон.

— Съжалявам, сър — произнесе твърдо стражът, ала устните му трепереха. — Фистандантилус ми нареди да не допускам когото и да било.

— Виждаш ли — обади се Кризания, след като Карамон отстъпи объркано. По лицето на война се бореха едновременно тревогата и напиращия гняв. — Опитах се да ти кажа, но ти не ме слушаш! Цяла нощ е така. Сигурна съм, че вътре се е случило нещо ужасно. Рейстлин го е принудил да се закълне… в Кодекса или нещо подобно…

— На честта — поклати глава Карамон. — Кодекса на честта. — Той се намръщи, замислен за Стурм. — Никой рицар не би се осмелил да наруши такава клетва. Независимо от последствията за себе си.

— Но това е лудост! — извика Кризания. Гласът й затихна. Тя скри лице в ръцете си. Войнът обгърна раменете й. Вместо да го отблъсне, тя се скри в прегръдките му. — О, Карамон, толкова бях изплашена! — каза тихо. — Бях заспала непробудно, когато ме събудиха виковете на Рейстлин. Викаше името ми. От вътрешността на палатката му излизаше странна светлина, а той продължаваше да пищи несвързано, а после… после го чух да вика и твоето име… тогава започна да стене отчаяно. Опитах се да вляза, но… — тя посочи отпаднало Майкъл, който се взираше право пред себе си. — А сетне гласът му… отслабна. Беше ужасно, сякаш нещо го привличаше в дълбок кладенец!

— Какво се случи след това?

Кризания замълча. Каза нерешително:

— Каза… каза нещо друго. Едва успях да го чуя. Светлините изчезнаха, нещо като че ли се строши и настъпи тишина, ужасно мълчание! — Тя затвори очи и потрепна.

— Какво каза той? Успя ли да го разбереш?

— Това е най-странното. — Младата жена вдигна глава и го погледна объркано. — Звучеше като… Бупу.

— Бупу! — повтори изумено Карамон. — Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Но защо му е да вика името на блатното джудже? — настоя огромният мъж.

— Нямам никаква идея — въздъхна уморено тя и отметна един кичур коса от очите си. — И аз се чудех същото. Хрумна ми само, че това беше същото джудже, което каза на Пар-Салиан колко добре се е държал Рейстлин с нея.

Карамон поклати глава. Щеше да се тревожи за блатните джуджета по-късно. Сега по-важната пречка беше Майкъл. Ярките спомени от преживелиците му със Стурм отново го връхлетяха. Колко пъти бе виждал съвсем същото изражение в очите на рицаря? Клетвата в името на Кодекса на честта…

Проклетият Рейстлин!

Майкъл щеше да стои на поста си, додето не рухне, а сетне, щом се събудеше, и откриеше, че се е провалил, щеше да се самоубие. Трябваше да има някакъв заобиколен път! Карамон погледна Кризания. Би могъл да я накара да използва силите си на свещенослужител, за да окове младежа със заклинание…

Той отново разтърси глава. Това в най-добрия случай би дало на хората в лагера доста добра причина да я изгорят жива! Проклетият Рейстлин! Проклети свещенослужители! Проклети да бяха соламнийските рицари и техният глупав Кодекс на честта!

Той въздъхна и се приближи до Майкъл. Младежът вдигна заплашително копието, но генералът просто му показа празните си ръце.

Карамон се покашля, знаейки какво иска да каже, без да е сигурен по какъв начин да го изрази. И изведнъж, докато в съзнанието му се преплитаха мислите за Стурм, той отново видя лицето на рицаря така, сякаш се намираше пред него и това го накара да се вкамени. Не по такъв начин си спомняше Стурм. В живота рицарят винаги се бе държал сурово, благородно и сериозно. После разбра — виждаше лицето на Стурм, но го виждаше в смъртта му! Следите от ужасната болка и страданията бяха смекчили строгите, горди и непреклонни черти на това лице. Сега по него се забелязваха състрадание и разбиране, а в тъмните му очи имаше — или поне така му се струваше — намек за безкрайно тъжна усмивка.

За момент Карамон бе така поразен от неочакваното видение, че не можеше да помръдне. После образът изчезна и се замени с лицето на един далеч по-млад рицар. Мрачен, уплашен, изтощен… изпълнен с решителност.

— Майкъл — произнесе генералът, без да сваля ръцете си, — някога имах приятел, беше соламнийски рицар. Сега… сега той е мъртъв. Загина в една война, която… Но днес това е без значение. Сгур… моят приятел беше точно като теб. Той вярваше в Кодекса на… честта. И беше готов да даде живота си за него. Ала накрая откри, че има нещо далеч по-важно от Кодекса, нещо, което дори той не може да обхване.

Лицето на Майкъл си оставаше упорито. Той стисна копието по-здраво.

— Самият живот — произнесе тихо Карамон.

Забеляза, че в зачервените очи на рицаря нещо потрепна, може би внезапно бликнала сълза. Младежът мигна ядосано, за да възвърне твърдата си увереност, макар че сега — и войнът го виждаше съвсем ясно, решимостта му бе примесена с отчаяние.

Карамон се улови за това отчаяние. Думите му изведнъж се превърнаха в острие, което сякаш проникваше в самото сърце на врага.

— Животът, Майкъл. В това е целият смисъл. Това е всичко, което имаме. Не просто нашите животи, а тези на всички живи същества в този свят. Точно заради тях е бил създаден Кодекса на честта, но някъде по пътя смисълът се е изгубил и той е станал по-важен от самия живот. — Съвсем бавно, без да сваля ръце, той пристъпи към младежа: — Не те моля да напуснеш поста си и да извършиш предателство. И двамата знаем, че няма да го направиш от малодушие. — Той поклати глава. — Само боговете знаят какво си чул или видял през изминалата нощ. Но сега искам от теб да ни позволиш да влезем в името на състраданието. Там вътре е брат ми и може би точно в този момент умира. Когато те е накарал да дадеш тази клетва, едва ли е можел да предвиди какво ще се случи. Трябва да отида при него. Пусни ме да мина, Майкъл. Не те моля за нищо безчестно.

Рицарят стоеше втренчен пред себе си. После нещо в него внезапно се пречупи. Раменете му се отпуснаха, а копието се изплъзна от омекналите му пръсти. Карамон го улови точно преди да падне и го задържа в прегръдките си. Тялото на младежа потръпна и той изрида като че ли от дъното на душата си. Генералът го потупа несръчно по гърба и се огледа:

— Някой да намери Га… А, ето те — въздъхна с облекчение, когато забеляза, че младият рицар вече се е втурнал към тях. — Отведи братовчед си обратно при огъня и се погрижи да му осигурят гореща храна и сън. Ти — Карамон даде знак на един друг пазач — поеми поста му.

Когато Гарик вече бе отвел изтощения до смърт младеж, Кризания понечи да влезе в палатката, ала войнът я спря:

— По-добре аз да бъда пръв, милейди.

Липсата на възражения от нейна страна го изненада. Жената отстъпи смирено и Карамон тъкмо се канеше да отметне платнището, когато усети как пръстите й стискат ръката му. Обърна се сепнато.

— В теб има много от мъдростта на Елистан — каза тя, като го наблюдаваше внимателно. — И аз можех да кажа същото на младежа, но не го сторих. Защо?

Войнът поруменя:

— Просто… просто успях да го разбера, това е всичко — измърмори той.

— А аз не пожелах да го разбера — Кризания прехапа устни. Беше пребледняла. — Не исках от него нищо друго, освен да ми се подчини.

— Виж — произнесе твърдо той, — можеш да се занимаваш с душевните си терзания и по-късно. Точно сега ми е необходима помощта ти.

— Да, разбира се. — Тя отново си бе възвърнала решимото и самоуверено изражение. Кимна, готова да го последва.

Без да забравя за пазача и любопитните погледи на зяпачите отвън, Карамон побърза да спусне платнището веднага щом влязоха. Вътрешността бе потънала в тъмнина и мълчание; беше толкова тъмно, че отначало никой от двамата не успя да различи каквото и да било в сенките. Докато стояха на входа и изчакваха очите им да се нагодят към мрака, Кризания изведнъж го улови здраво за лакътя:

— Чувам дишането му! — каза с облекчение.

Карамон кимна и тръгна съвсем бавно напред. С всяка следваща стъпка различаваше все повече подробности.

— Там — посочи той. Забързано изрита встрани от пътя си едно походно столче. — Рейст! — извика тихо и коленичи до брат си.

Архимагьосникът лежеше на пода. Лицето му бе сиво, а устните посинели. Дишаше плитко и неравномерно, но все пак беше жив. Войнът го вдигна внимателно и го отнесе до леглото. В неясната светлина забеляза по устните на брат си лека усмивка, сякаш магьосникът бе потънал в някакъв особено приятен сън.

— Мисля, че просто спи — произнесе озадачено към Кризания, която завиваше Рейстлин с едно одеяло. — Но очевидно нещо се е случило. — Той огледа вътрешността на палатката. — Чудя се… В името на всички богове!

Младата жена надникна през рамо.

Подпорите на палатката бяха опърлени и почернели. Самото дърво бе овъглено, а на някои места дори стопено. Изглеждаше така, сякаш вътре беше горял пожар и все пак, противно на всяка логика, подпорите бяха останали по местата си. Онова, което привлече вниманието на Карамон обаче, бе един предмет, забравен на масата.

— Драконовата сфера! — прошепна той благоговейно.

Все още се намираше в сребърната си поставка. Същата сфера, която бяха направили магьосниците и от трите Ордена, за да заключат в нея същината на добрите, злите и неутралните дракони — достатъчно могъща, за да обхване самите брегове на времето.

Някога средоточие на неземна, омайваща магическа светлина, сега същата тази сфера представляваше просто безлична, лишена от живот вещ. През средата й минаваше пукнатина, която почти я бе разцепила на две.

— Счупена — каза съвсем тихо Карамон.