Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (37)

Глава 15

— Каруците с провизии? — попита Карамон с равния, отмерен тон на човек, който вече знае отговора на въпроса си.

— Нямаме никакви сведения, сър — отвърна Гарик, като избягваше тежкия поглед на генерала. — Но… продължаваме да ги очакваме…

— Няма да дойдат. Натъкнали са се на засада. Знаеш го не по-зле от мен — усмихна се отпаднало едрият войн.

— Поне разполагаме с вода — каза неуверено младият рицар в напразен опит да демонстрира бодрост, който се провали напълно.

Той се загледа в разтворената върху масата карта и очерта нервен кръг около едно малко зелено петно върху пергамента.

Карамон изсумтя.

— Дупка, която ще се изпразни най-късно до обяд. Е, вярно, нощем се пълни отново, но истината е, че и потта ми има по-добър вкус от водата в нея. Проклета работа. Сигурно е замърсена с морска.

— И все пак става за пиене. Разбира се, разпределяме я по равно и се погрижих да назначат охрана. Струва ми се обаче, че няма да пресъхне.

— Все тая. След известно време така и така няма да разполагаме с достатъчно хора, че да успеем да я изпием — рече генералът и с въздишка прокара пръсти през къдравата си коса. В стаята бе горещо и душно. Преди да са успели да го спрат, един от по-напористите ординарци, бе сварил да хвърли още дърва в огъня. Прозорецът беше отворен, ала буйните пламъци в камината зад гърба му вече така или иначе го опичаха бавно и мъчително. — Колко дезертьори имаме днес?

Гарик се покашля.

— Около… около стотина, сър — доложи неохотно.

— Накъде са тръгнали? Пакс Таркас?

— Да, сър. Така смятаме.

— Какво друго? — попита мрачно Карамон. Очите му огледаха лицето на младежа. — Криеш нещо от мен.

Рицарят пламна от смущение. В този момент му се искаше лъжата да не е забранена от всеки известен му кодекс на честта. На драго сърце би дал живота си, за да спести на човека пред себе си истината, но нищо не му позволяваше да го излъже. Той се поколеба. После и сам видя, че не е необходимо. Генералът вече знаеше.

Карамон кимна бавно.

— Хората от равнината?

Гарик сведе очи към картите.

— Всички ли?

— Да, сър.

Едрият войн затвори очи. Въздъхна тихо и взе една от дървените фигурки, които им служеха за нагледно представяне на разположението на войската върху картата. Поигра си малко с нея и за секунда остана замислен. Сетне изведнъж изруга, обърна се и запрати фигурката в огъня. Стисна пулсиращата си глава с ръце.

— Е, не мога да виня Тъмна Нощ. Дори и при това положение на него и хората му никак няма да им бъде леко. Планинските джуджета без съмнение са завардили проходите зад нас. Именно това се е случило с провизиите. Ще му се наложи да се сражава на всяка крачка, за да се добере до дома. Нека боговете му помагат. — Той замълча. После сви юмруци: — Проклет да бъде този мой брат! — изруга. — Проклет да бъде!

Гарик се размърда неспокойно. Очите му огледаха бързо помещението, сякаш се страхуваше, че магьосникът ще се появи направо от въздуха.

— Е — рече Карамон, като се поуспокои и още веднъж се наведе над картите, — така няма да стигнем доникъде. Сега единствената ни надежда — поне според мен — е да се помъчим да задържим каквото ни е останало тук, в равнината. Трябва да залъжем джуджетата и да ги пресрещнем на открито, за да разгърнем кавалерията. Иначе в планината нямаме никакви шансове — добави с горчива нотка в гласа си. — Поне ни остава надеждата, че ако ни принудят да се изтеглим, ще им дадем отпор при Пакс Таркас. Ще се укрепим и…

— Генерале. — Един от стражите нахлу в стаята, въпреки че очевидно се бореше с нежеланието си да ги прекъсва. — Простете, сър, но пристигна пратеник.

— Въведете го.

В стаята влезе млад мъж. Беше покрит с прах, а бузите му бяха зачервени от студа. Той хвърли изпълнен с копнеж поглед към огъня, ала пристъпи към едрия войн, за да му предаде известието.

— Не, давай, стопли се — махна към огнището Карамон. — Поне някой да има полза от този огън. И без друго имам чувството, че новините ти няма да бъдат особено радостни.

— Благодаря, сър — кимна с благодарност младежът. Той се приближи до пламъците и протегна ръце към тях. — Новините са следните: хълмистите джуджета са заминали.

— Заминали? — подскочи изумено генералът. — Заминали къде? Не и обратно към…

— Поели са към Торбардин. — Пратеникът се поколеба. — И, сър, рицарите са с тях.

— Но това е пълна лудост! — Юмрукът на Карамон се стовари върху масата, разпращайки навсякъде дървени фигурки и навити карти. Лицето му бе почервеняло. — Брат ми — процеди.

— Не, сър. Очевидно е работа на дюлърите. Инструктираха ме да ви дам това. — Той измъкна един свитък от пояса си и го връчи на едрия войн, който бързо зачете:

Генерал Карамон,

Току-що получих известие от шпионите на мрачните джуджета, че портите на Торбардин ще се отворят, когато прозвучи сигналната тръба. Планираме нападение. Тръгваме по изгрев, за да стигнем там, когато слънцето залязва. Съжалявам, но нямаше време да ви информираме предварително. Бъдете сигурен, че ще получите своя дял от плячката, дори и да пристигнете твърде късно. Нека пламъкът на Реоркс блести върху брадвите ви.

Регър Огнената Наковалня

Спомените му мигом го върнаха обратно към опръсканото с кръв парче пергамент, което бе държал в ръка преди толкова много време. Магьосникът те е предал…

— Дюлъри — рече навъсено. — Шпиони да, но не и за нас! Предатели да, но не и на собствения си народ!

— Капан! — възкликна Гарик и скочи на крака.

— А ние се хванахме в него като проклети зайци — измърмори Карамон, замислен за един друг заек. В спомените му Рейстлин още веднъж освобождаваше животинчето. — Пакс Таркас пада. Не е голяма загуба. Винаги могат да си го върнат. Особено ако отбраната му е изклана. Хората ни дезертират, хората от равнината си тръгват. А сега пък джуджетата атакуват сами Торбардин. Дюлърите ги следват. А когато тръбата даде знак…

Точно в този момент прозвуча чистият звук на тръба. Карамон трепна. Дали го чуваше в действителност или просто образите от въображението му бяха решили да оживеят в кървав кошмар? Имаше чувството, че присъства на самото място: дюлърите лекичко се присламчват и се смесват с редиците на хълмистите джуджета, ръцете внимателно обвиват дръжките на брадвите, чуковете се издигат…

Повечето от хората на Регър така и нямаше да получат шанс да разберат какво се е случило, малцина биха имали възможността да се защитят.

Сякаш чуваше виковете, тропота на подковани ботуши, дрънченето на оръжията, грубите викове и гърлените предсмъртни писъци. Беше толкова реално, толкова невероятно реално…

Изгубен в странното си видение, Карамон едва успя да забележи как лицето на Гарик силно пребледнява. Младият рицар измъкна меча си и скочи към вратата с вик, който моментално върна генерала към действителността. Завъртя се точно навреме, за да види как по коридора към тях нахлува черна вълна от атакуващи джуджета. Проблесна стомана…

— Предателство! — изкрещя Гарик.

— Върни се! — изтътна Карамон. — Не излизай през вратата! Рицарите са заминали. Ние сме единствените останали! — Той се хвърли след младежа и го завлече обратно. — Стража, изтеглете се! — извика на двамата пазачи, които все още стояха отвън и вече се бореха за живота си.

Карамон улови единия от мъжете и го дръпна навътре, докато в същото време стоварваше меча си върху главата на първия от дюлърите. Шлемът на джуджето се пръсна на парчета. Плисна кръв, ала той не й обърна внимание. Засили стража зад себе си и сам се изпречи на пътя на нападателите. Мечът му още веднъж описа кървав откос сред ниските войни.

— Отстъпи, глупако! — изрева на втория пазач, който се поколеба само за миг, преди да се хвърли назад.

Свирепият отпор на генерала за секунда произведе нужния ефект сред дюлърите — спряха стъписано, готови да се паникьосат. Ала объркването не продължи дълго. Карамон вече виждаше как започват да възвръщат куража си.

— Генерале! Внимавайте! — извика Гарик, застанал на вратата с меч в ръка. Едрият войн се обърна и затича към безопасността на стаята с картите.

Неочаквано се подхлъзна върху окървавените каменни плочи и падна на земята, изкълчвайки болезнено коляното си.

Дюлърите чакаха само това, за да се нахвърлят върху му с диви крясъци.

— Приберете се, глупаци! Залостете вратата… — останалата част от думите му бе задушена от купчината джуджета, които се стовариха върху него.

— Карамон!

Като се проклинаше до дъното на душата си за проявеното малодушие, Гарик смело се хвърли в кашата от тела. Нечий чук просвистя и удари ръката му. До ушите му достигна пукот на строшена кост. Лявата му ръка моментално стана безчувствена. „Е — помисли си, без да обръща внимание на болката, — поне не е тази, с която държа меча.“ Оръжието му се завъртя в дъга и един от дюлърите се строполи обезглавен. Край ухото му безгрижно профуча острието на брадва. Джуджето изруга, но бе посечено откъм гърба от единия от стражите, който също бе излязъл.

Въпреки че не можеше да стане, Карамон продължаваше да се бори. Напрегна се и изрита нещо със здравия си крак. В резултат две джуджета полетяха с викове и се стовариха сред прииждащите си другари. Едрият войн се извъртя настрани и стовари дръжката на меча в лицето на друг нападател, чиято кръв го оплиска почти до лактите. Разчистил място за удар в противоположната посока, Карамон замахна за втори път и заби острието на оръжието дълбоко в стомаха на нещастника, оказал се на пътя му. Намесата на Гарик като че ли наклони за миг везните в тяхна полза. Миг, който очевидно нямаше да се проточи.

— Карамон, над теб! — изкрещя младият рицар, докато се сражаваше ожесточено.

Генералът се превъртя по гръб и видя застаналия над него Аргът да издига високо брадвата си. Той понечи да я посрещне с меча, но в същия миг поне четири от мрачните джуджета скочиха върху му и го обездвижиха.

Почти плачейки от безсилие и без да обръща внимание на свистящите остриета край себе си, Гарик направи опит да го спаси. Ала помежду им имаше твърде много нападатели. Брадвата на дюлъра започна да се спуска…

И падна, но от отпуснатите ръце на Аргът. Очите на джуджето се разшириха рязко от изумление. Оръжието издрънча върху окървавения плочник, последвано от мрачното джудже, което се прекатури върху Карамон. Гарик се втренчи в тялото на Аргът и забеляза, че от него стърчи дръжката на малък нож.

Потърси с очи убиеца на предателя и възкликна смаяно.

Над мъртвото джудже стоеше не друго, а кендер.

Младият рицар премигна, уверен, че страхът и болката го карат да вижда привидения. Ала нямаше време да осмисли напълно ситуацията. Най-сетне се добра до генерала и с няколко замахвания на меча успя да разгони вкопчените в него джуджетата. Зад гърба си вече чуваше разтревожените подвиквания на останалите, докато се изтегляха под напора на двамата стражи. Бягаха, изгубили желание за битка, която според очакванията им трябваше да протече като най-обикновено клане.

Карамон се мъчеше да се измъкне изпод бездиханното тяло на Аргът. Гарик хвана яката на бронята на дюлъра и го хвърли настрани, след което изправи генерала на крака. Едрият войн се олюля и изпъшка от болка, когато изкълченото коляно поддаде под тежестта му.

— Помогнете ни! — извика рицарят на двамата стражи, макар това да не беше необходимо, защото вече им се бяха притекли на помощ. С общи усилия мъжете полузавлякоха, полупренесоха накуцващия Карамон обратно в стаята с картите.

Преди да ги последва, Гарик хвърли сетен поглед край себе си. Мрачните джуджета несигурно гледаха към тях откъм края на коридора. Забеляза някакво раздвижване зад тях и мимоходом отбеляза, че пристигат още нападатели. „Планински джуджета“ — помисли си той.

А на мястото, където до преди миг бе лежал Карамон, сякаш вкаменен, продължаваше да стои изникналият от нищото кендер, който бе спасил живота му. Лицето на създанието бе бяло като чаршаф, а устните му изглеждаха позеленели. Без да знае какво друго да направи, Гарик обви кръста на кендера със здравата си ръка и го понесе към стаята. Веднага щом се озоваха вътре, стражите затръшнаха вратата и на секундата я залостиха здраво.

Карамон бе покрит с кръв. Той се ухили на младежа. После изражението му стана сериозно:

— Глупав, опърничав рицар — изръмжа. — Дадох ти пряка заповед, а ти не се подчини. Трябва да те…

Гласът му замря несигурно, когато кендерът в ръката на Гарик се изви и го погледна.

— Тас? — прошепна зашеметено той.

— Здрасти, Карамон — произнесе отпаднало кендерът. — Аз… ами ужасно се радвам да те видя отново. Имам да ти разправям страшно много неща и е много важно, и наистина трябва да ти ги разправя още сега, но… мисля… че ще… припадна…

 

 

— И така, това е всичко — завърши уморено Тас. Очите му се бяха налели със сълзи, но не сваляше поглед от безизразното лице на приятеля си. — Излъга ме. Когато се опитах да пусна устройството, то просто се разпадна на части в ръцете ми. Все пак видях как пада пламтящата планина — добави той. — И това май почти си струваше всички неприятности. Дори бих казал, че си струва да умреш, за да го видиш. Не съм много сигурен, понеже още не съм умрял, макар за известно време да смятах, че съм. Но определено нямаше да си струва, ако трябваше да прекарам Вечността в Бездната, която не е хубаво място. Въобще не ми е ясно защо му е притрябвало да ходи там.

Тас въздъхна.

— Както и да е, това мога да му простя. — Гласът на кендера стана твърд, а малката му челюст се издаде решително напред: — Но не и другото. Онова, което стори на бедния Гнимш. Онова, което искаше да стори на теб…

Той млъкна. Въобще нямаше намерение да го споменава.

Карамон го погледна внимателно.

— Продължавай, Тас — подкани го. — За онова, което е искал да стори на мен?

— Н-нищо — заекна кендерът и се усмихна глуповато. — Просто дърдоря, нали си ме знаеш.

— Какво е искал да ми стори? — усмихна се в отговор генералът. — Нямах идея, че въобще е останало нещо, което да не ми е сторил досега.

— Искаше да те убие — измърмори Тас.

— А, да — изражението на война не се промени. — Как не се сетих. Значи това е означавало посланието на джуджето.

— Остави те на… дюлърите — произнесе нещастно кендерът. — Възнамеряваха да ти вземат главата и да я отнесат на крал Дънкан. Рейстлин е отпратил всички рицари от крепостта и им е казал, че си наредил да се упътят към Торбардин. — Тас посочи Гарик и двамата стражи. — Уверил е джуджетата, че ще те охраняват съвсем слабо.

Карамон не отвърна нищо. Чувстваше се празен. Не изпитваше нито болка, нито гняв, нито дори изненада. Празен. Сетне изведнъж почувства нещо. Огромна тъга по дома, по Тика, по приятелите си, Танис, Лорана, Речен Вятър и Златна Луна, която нахлу като необятна вълна, за да запълни ограбеното.

Сякаш можеше да прочете мислите му, Тас положи малката си глава на рамото на Карамон:

— Можем ли вече да си ходим? — попита невинно. — Ужасно съм изморен. Имаш ли нещо против да остана известно време при двама ви с Тика? Само докато се пооправя. Обещавам да не ви се пречкам…

Очите му преливаха от сълзи. Карамон обви ръка около раменете на кендера и го разтърси окуражително:

— Колкото пожелаеш, Тас. — Загледа се с тъжна усмивка в пламъците. — Ще довърша къщата. Едва ли ще отнеме повече от няколко месеца. После ще отидем да видим Танис и Лорана. Обещах на Тика. Обещах й го толкова отдавна, а така и не можах да го направя. Знаеш ли, Тика винаги е искала да види Палантас. А може после всички заедно да посетим гробницата на Стурм. Така и не успях да се сбогувам с него.

— Можем да потърсим и Елистан и… О! — лицето на Тас придоби разтревожено изражение. — Кризания! Лейди Кризания! Опитах се да я предупредя за Рейстлин, но тя не ми повярва. Не можем да я оставим! — Той скочи и зачупи ръце. — Не бива да му позволяваме да я отведе на онова отвратително място!

Карамон поклати глава:

— Ще опитаме, Тас. Не ми се вярва да ни послуша, но поне ще опитаме — той се размърда неспокойно. — Сигурно вече са при Портала. Рейстлин не може да си позволи да чака повече. Скоро укреплението ще рухне върху планинските джуджета… Гарик — той докуца до мястото, където седеше рицарят, — добре ли си?

Един от другите рицари тъкмо бе превързал счупената ръка на младежа към тялото му, за да я обездвижи. Гарик вдигна очи към генерала със стиснати зъби, но успя да се усмихне, въпреки силната болка.

— Ще се оправя, сър — рече отпаднало. — Не се тревожете за мен.

Карамон си придърпа един стол:

— Можеш ли да пътуваш?

— Разбира се, сър.

— Добре. Всъщност нямаш голям избор. Скоро ще превземат това място. Трябва да опитате да се измъкнете още сега. — Едрият войн потърка брадичката си. — Регър разправяше, че под равнините са прокопани тунели, които свързват Пакс Таркас с Торбардин. Съветът ми е да се насочите към тях. Едва ли ще представлява трудност. Могилите отвън са нещо като входове. Можете да ги използвате поне за да се отдалечите оттук.

Гарик не отговори. Той хвърли поглед към стражите и попита тихо:

— Казвате „съветът ми“, сър. Ами вие? Няма ли да дойдете с нас?

Карамон се покашля и се накани да отвърне, ала сякаш не намираше думи. Той се втренчи във върховете на ботушите си. Отдавна се бе подготвял за този момент, но изведнъж внимателно замислената му реч се разпадна на хиляди хартиени късчета и бе отвяна от вятъра.

— Не, Гарик — рече накрая, — няма. — Забелязал, че очите на рицаря се разширяват и отгатвайки мислите му, той вдигна успокоително ръка: — Не, не възнамерявам да извърша някоя благородна глупост. Като да спася живота на командващия си офицер, например!

Младежът пламна от срам, ала Карамон му се ухили широко.

— Не — продължи едрият мъж малко по-сериозно. — Слава на боговете, не съм рицар. Разполагам с достатъчно здрав разум, за да бягам, когато съм победен. А точно в този момент — той не можа да потисне уморената си въздишка — съм победен. — Прокара пръсти през косата си. — Не мога да ти го обясня така, че да стане разбираемо за теб. Понякога се чудя дали самия аз го разбирам. Но… да кажем, че кендерът и аз разполагаме с магически път за дома.

Гарик огледа и двамата много внимателно.

— Без брат ви? — каза, като се намръщи.

— Да — отговори Карамон. — Без брат ми. Тук пътищата ни с него се разделят. Той трябва да продължи живота си сам, а аз — най-сетне разбирам това — трябва да продължа своя. — Той постави ръка на рамото на рицаря. — Върни се в Пакс Таркас. С Майкъл трябва да обедините усилията си, за да могат онези, които останаха там, да преживеят зимата.

— Но…

— Това е заповед, рицарю — скастри го войнът.

— Слушам, сър — Гарик извърна очи и бързо посегна, за да избърше сълзите си.

Карамон обви ръка около раменете му поразмекнато.

— Нека Паладин бъде с теб, момчето ми — каза и го разтърси леко. Огледа другарите му. — Нека бъде с всички вас.

Гарик се втренчи изумено в него. По бузите му блестяха сълзи.

— Паладин? — попита с горчивина. — Богът, който ни изостави?

— Не бива да губиш вярата си, Гарик — посъветва го войнът, като се изправи с измъчено лице. — Дори и да не можеш да повярваш в своя бог, довери се на сърцето си. Вслушвай се в гласа му, даже когато Кодексът на честта те съветва друго. И някой ден ще разбереш.

— Да, сър — измърмори Гарик. — Нека… нека боговете, в които вярвате вие, също бъдат с вас.

— Мисля, че е било така — усмихна се печално Карамон — през целия ми живот. Просто бях прекалено твърдоглав, за да слушам. А сега, най-добре тръгвайте.

Сбогува се с двамата стражи, като се престори, че не забелязва мъжествените им усилия да прикрият сълзите си. Тъгата им наистина го бе трогнала — тъга, която споделяше до такава степен, че му се искаше сам да заплаче като малко момче.

Рицарите предпазливо открехнаха вратата и надникнаха в коридора. С изключение на труповете, навън бе празно. Дюлърите се бяха оттеглили. Ала Карамон бе убеден, че е настъпило затишие пред буря. Скоро враговете им щяха да се прегрупират и да нападнат отново, за да довършат човеците веднъж завинаги.

Гарик поведе рицарите с изваден меч, решен да достигнат до долните нива на крепостта, следвайки обърканите инструкции, които Тас им бе дал. (Кендерът предложи да им нарисува карта, но едрият войн бе възразил, че нямат никакво време.)

Когато и последният звук от отдалечаващи се стъпки заглъхна, Тас и Карамон се отправиха в противоположната посока. Преди да тръгнат, кендерът измъкна ножа си от тялото на Аргът.

— А твърдеше, че с нож като този можеш да убиеш само много, много страшен заек — заяви гордо, докато изтриваше кръвта от острието, преди да го прибере в ножницата.

— Не споменавай думата зайци — рече Карамон с толкова странен тон, че кендерът го погледна стреснато.

Лицето на приятеля му бе побеляло като платно.