Мишел Уелбек
Карта и територия (7)

III

Творчеството на Жед Мартен често бива представяно като плод на хладен, безучастен размисъл върху света, а самият той като наследник на видните концептуални художници от миналия век. В действителност след завръщането си в Париж той беше изпаднал в състояние на нервна екзалтация и купи всички карти „Мишлен“, които успя да открие — малко повече от сто и петдесет. Не след дълго установи, че най-интересните от тях са от поредиците „Мишлен — области“, които обхващаха голяма част от Европа, и преди всичко „Мишлен — департаменти“, вписани в границите на Франция. Изоставяйки сребърната фотография, която беше практикувал до този момент, той си набави цифров апарат „Бетър Лайт“ 6000-HS, който позволяваше заснемане на файлове 48 бита в режим RGB и формат 6000х8000 пиксела.

В продължение на почти шест месеца не излиза от къщи, освен за ежедневната разходка до хипермаркета „Казино“ на булевард „Венсан Ориол“. Контактите му с другите студенти от Школата за изящни изкуства, вече твърде малобройни по време на неговото следване, ставаха все по-редки и накрая съвсем прекъснаха, затова в началото на март той с огромно удивление откри имейл, с който му предлагаха да вземе участие в колективната изложба „Нека бъдем вежливи“, която фирмата „Рикар“ организираше през месец май. Все пак прие и прати имейл за потвърждение, без дори да си дава сметка, че едва ли не демонстративната му изолация бе създала около него ореол на тайнственост и мнозина от бившите му състуденти много искаха да разберат докъде е стигнал.

В деня на вернисажа той си даде сметка, че от месеци не е произнесъл нито една дума, с изключение на отговора „не“, който всеки ден даваше на въпроса на касиерката (вярно, почти всеки път различна) дали има карта „Клуб Казино“, но въпреки това в уречения час се отправи към улица „Боаси д’Англа“. Имаше може би стотина души, открай време не можеше да преценява подобни неща, във всеки случай поканените бяха няколко десетки и отначало го обзе тревога, че не познава нито един от тях. За момент се изплаши, че е объркал деня или пък изложбата, но неговата фотография беше там, окачена на прилично осветената отсрещна стена. Наля си уиски и направи няколко обиколки на залата по елипсовидна траектория, преструвайки се на вглъбен в мислите си, докато в действителност мозъкът му не беше в състояние да формулира нито една мисъл, освен удивлението, че образите на бившите му състуденти са напълно изчезнали от паметта му, заличени, до такава степен заличени, че започваше да се пита дали все пак принадлежи към човешкия род. Със сигурност би разпознал Жьоневиев, поне нея, все пак нямаше начин да не познае бившата си любовница и той отчаяно се вкопчваше в тази си увереност.

Към края на третата обиколка Жед обърна внимание на млада жена, която съсредоточено разглеждаше неговата фотография. Трудно би могъл да не я забележи: тя не само беше най-красивата измежду всички присъстващи, но със сигурност най-красивата жена, която въобще някога бе виждал. Кожата й беше бледа, почти прозрачна, косите й платиненоруси, а скулите изпъкнали, което напълно съответстваше на представата за славянска красота, наложена от агенциите за манекени и от списанията след разпадането на СССР.

При следващата обиколка тя вече не беше там; зърна я по време на шестата обиколка, усмихната, с чаша шампанско в ръка сред малка група посетители. Мъжете я изпиваха с очи, обзети от желания, които дори не се опитваха да прикрият; един от тях дори не усещаше, че долната му челюст е увиснала.

Когато отново мина оттам, тя пак стоеше пред неговата фотография, този път сама. За момент се поколеба, после пое по тангентата, на свой ред застана пред изображението и се взря в него, поклащайки глава.

Тя се обърна към него, гледа го замислено известно време, после запита:

— Вие ли сте художникът?

— Да.

Отново го огледа, този път по-съсредоточено, в продължение поне на пет секунди и накрая каза:

— Според мен е много красиво.

Тонът й беше равен, спокоен, но в него личеше абсолютна убеденост. Жед така и не намери подходящ отговор, затова отново се обърна към фотографията. Трябваше да признае, че действително се чувстваше доста доволен от себе си. Подбрал беше за изложбата част от картата „Мишлен“ на департамента Крьоз, върху която беше отбелязано селото на баба му. Беше използвал силно наклонена фокусна равнина до трийсет градуса по хоризонтала, използвайки максимално тилт ефекта за постигане на голяма дълбочина на кадъра. След това чрез разфокусиране бе добавил синкав оттенък на хоризонта с помощта на клишета във фотошоп. На преден план беше езерото Брьой и село Шатлю льо Марше. По-нататък горските пътища между селата Сен Гусо, Лориер и Жабрей ле Борд се виеха като в някакво бленувано, феерично и недостъпно пространство. В дъното отляво сред пелена от мъгла все пак ясно се открояваше червено-бялата лента на магистрала A20.

— Често ли правите снимки на пътни карти?

— Да… Доста често.

— И все карти „Мишлен“?

— Да.

Тя се замисли за миг, преди да го попита:

— Имате ли много снимки като тази?

— Малко над осемстотин.

Този път тя, искрено изумена, го изучава с поглед поне двайсет секунди и едва тогава продължи:

— Трябва да поговорим за това. Трябва да се срещнем и да поговорим. Може и да ви е чудно, но аз… работя за „Мишлен“.

От миниатюрната си чантичка „Прада“ тя извади визитна картичка, която той пое непохватно и преди да я прибере, прочете върху нея: „Олга Шеремойова, служба комуникации, Мишлен, Франция“.

Потърси я на другия ден и тя веднага предложи да вечерят заедно.

— Рядко вечерям… — отбеляза той. — В смисъл рядко го правя в заведение. Струва ми се дори, че не познавам нито един ресторант в Париж.

— Аз пък познавам много — отвърна твърдо тя. — Би могло да се каже дори, че отчасти това ми е професията.

Срещнаха се „У Антони и Жорж“, миниатюрен ресторант с десетина маси на улица „Арас“. Цялото обзавеждане на салона беше доставено от антикварни магазини и представляваше причудлива смесица от мебели — имитация на френския XVIII век, дребни украшения в стил „ар нуво“ и сервизи от английски порцелан. Всички маси бяха заети от туристи, предимно американци и китайци, но имаше също така и компания руснаци. Олга беше посрещната като постоянен посетител от самия Жорж, слаб и плешив тип, с донякъде съмнителна външност, който напомняше застаряващ, облечен с кожа педераст. Антони се намираше в кухнята и макар да не подчертаваше това, очевидно принадлежеше към същата порода, само че от окосмените, а менюто издаваше слабостта му към гъшия пастет. Жед ги вписа в категорията умерено модерни педита, които грижливо избягват крайностите, приписвани на тяхната общност, но от време на време се издават — когато влязоха, Жорж се бе обърнал към Олга: „Да взема ли мантото ти, скъпа моя“, натъртвайки върху скъпа моя в стил Мишу^[1]. Тя носеше необичайно за сезона кожено манто, но под него Жед откри пределно къса минипола и бюстие от бяла коприна, украсено с кристали „Сваровски“; беше наистина възхитителна.

— Как си, нежна моя? — Антони, с кухненска престилка около кръста, стоеше, поклащайки се, пред тяхната маса. — Обичаш ли пиле с раци? Получихме раци от Лимузен, направо са върхът, върхът! Добър вечер, господине — додаде той по адрес на Жед.

— Харесва ли ви тук? — запита го Олга, когато онзи се отдалечи.

— Аз… ами да. Много е типично. Човек остава с впечатление, че е типично, но не се сеща за какво. Включен ли е в справочника за ресторантите? — стори му се, че това е уместният въпрос, който трябва да зададе.

— Още не, но и това ще стане в изданието през следващата година. Вече излезе статия в „Конде Нает Травелър“ и в списание „Ел“ на китайски.

Макар в момента да работеше в парижкия офис на „Мишлен“, Олга беше командирован служител на холдинга „Компани Финансиер Мишлен“ със седалище в Швейцария. Стремейки се съвсем логично към диверсификация, неотдавна фирмата беше купила значителни дялове във веригите „Реле и Шато“ и преди всичко във „Френч Тъч“, което през последните години беше във възход, но същевременно по деонтологични причини съхраняваше пълна независимост в издаването на различните пътеводители, фирмата си беше дала сметка, че като цяло французите вече нямат финансови възможности да си позволят почивка в хотелите от тези вериги. Анкетата, осъществена предишната година от „Френч Тъч“, беше показала, че 75% от клиентите идват от три държави: Китай, Индия и Русия, а делът достигаше 90%, когато ставаше въпрос за най-престижните хотели категория лукс. Задачата на Олга беше да преориентира комуникацията, за да я приспособи към изискванията на тази нова клиентела.

Меценатството в областта на съвременното изкуство по принцип не било част от политиката на „Мишлен“, продължи тя. Мултинационалната компания със седалище открай време в Клермон Феран, в дирекционния съвет, на която неизменно членувал потомък на основателите, била известна по-скоро като предприятие с консервативен и дори патерналистки дух. Нейният проект за откриване в Париж на постоянна експозиция „Мишлен“, посветена на съвременното изкуство, трудно си пробивал път през различните нива на ръководството, но тя била сигурна, че благодарение на нея имиджът на компанията ще се повиши значително в Русия и Китай.

— Досаждам ли ви? — внезапно каза тя. — Съжалявам, говоря само за бизнес, а вие сте художник…

— Ни най-малко — отвърна искрено Жед. — Ни най-малко, много ми е интересно. Вижте, дори не съм докоснал гъшия пастет…

Той наистина беше като омаян, но от очите й, от движението на устните, докато тя говореше — използваше светлорозово червило с лек седефен блясък, което подхождаше на очите й.

В продължение на няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо и у Жед не остана никакво съмнение: в очите, вперени в неговите, действително се четеше желание. По изражението му тя разбра, че се е издала.

— Накратко — продължи малко смутено Олга, — накратко, за мен един художник, който използва като сюжет карти „Мишлен“, е неочаквана находка.

— Трябва да знаете, че според мен тези карти наистина са красиви.

— Това се вижда. Вижда се по снимките ви.

Никак не беше трудно да я покани в апартамента си, за да й покаже другите фотографии. Ала в момента, когато таксито пое по авеню „Гоблен“, го обзе притеснение.

— Страхувам се, че у дома е доста разхвърляно… — обади се той.

Естествено, тя отвърна, че това няма значение, но докато се качваха по стълбите, той отново се почувства неловко и когато отвори вратата на апартамента, крадешком погледна към нея: тя все пак направи лека гримаса. Разхвърляно си беше евфемизъм. Край плота, където беше инсталирал апарата „Линхоф“, подът беше осеян с копия, на места цели пластове, вероятно няколко хиляди. Между плота и поставения направо на пода матрак имаше тесен проход. Апартаментът не само беше разхвърлян, но и мръсен, чаршафите бяха почти кафяви на цвят и по тях се виждаха петна от органичен произход.

— Това е то, ергенска квартира — подхвърли нехайно Олга, после пристъпи напред и се наведе да разгледа едно копие, миниполата й се повдигна високо над бедрата, краката й бяха изумително дълги и стройни, как беше възможно да има толкова дълги и стройни крака? Жед никога преди не беше стигал до толкова силна, направо болезнена ерекция, стоеше разтреперан и имаше чувството, че ще припадне.

— Аз… — започна той с дрезгав глас, който сам не можа да познае.

Олга се обърна към него и разбра, че положението е сериозно, по размътения му поглед незабавно осъзна, че пред нея стои мъж, който умира от желание, надигна се, пристъпи напред и като го обгърна с тялото си, впи устни в неговите.