Мишел Уелбек
Карта и територия (31)

III

Когато се завърна на местопрестъплението, горещината беше понамаляла; стори му се, освен това, че и мухите не са толкова много. Изтегнат на тревата, Фербер беше подложил якето си като възглавница и продължаваше да чете „Орелия“, сега приличаше на участник в някакъв пикник. „Бива си го момчето…“ — увери се може би за двайсети път Жаслен, откакто се познаваха.

— Жандармеристите май са си отишли? — зачуди се той.

— Поеха ги от кабинета за психологическа помощ на болницата в Монтаржи.

— Толкова скоро?

— И на мен ми стана чудно. През последните години работата на жандармеристите загрубя, сега при тях има почти толкова самоубийства, колкото и при нас; трябва все пак да се признае, че в психологическата помощ напоследък има видим напредък.

— Откъде знаеш? Да не си гледал статистиката на самоубийствата?

— Ти никога ли не четеш „Бюлетин за свръзка между силите на реда“?

— Не — той тежко се отпусна на тревата до него. — Въобще не чета достатъчно.

Сенките между липите започнаха да се издължават. Жаслен беше на път да възвърне самочувствието си, почти беше забравил за материалното присъствие на трупа, когато полицейското „Пежо Партнер“ на оперативната група рязко зави край оградата. От колата веднага в абсолютен синхрон слязоха двама души, облечени в смешни бели комбинезони, все едно че бяха екип по радиоактивно обеззаразяване.

Жаслен не можеше да понася присъствието на хора от научнотехническия отдел на местопрестъплението, действията им в тандем, специално оборудваните им малки коли, натъпкани със скъпа апаратура с неизвестно предназначение, явното им презрение към съществуващата в криминалната полиция йерархия. Впрочем те изобщо не се стараеха да будят добри чувства у околните, а напротив, всячески гледаха да се дистанцират от обикновените полицаи, като използваха всеки удобен случай, за да дадат израз на презрението на специалиста към невежата може би като оправдание за непрекъснатото нарастване на годишния им бюджет. Вярно беше, че напоследък методите им бяха напреднали по забележителен начин, че вече бяха в състояние да снемат пръстови отпечатъци и проби от ДНК при невъзможни допреди няколко години условия, но каква беше всъщност тяхната заслуга за този напредък? Биха били неспособни нито да изобретят, нито да внесат подобрение в някой от уредите, благодарение на които постигаха тези резултати, само ги използваха, за което не се иска нито кой знае колко ум, нито особена дарба, а просто съответната техническа подготовка, която биха могли да получат направо оперативните работници от Криминална полиция. Поне такава позиция защитаваше Жаслен в годишните си доклади до началството, но до този момент без какъвто и да било успех. Впрочем дори не се надяваше да бъде чут, тъй като разделението между отделните служби беше отдавна утвърдено и настояванията му служеха преди всичко за успокоение на нервите.

Фербер се беше изправил и изискано и добронамерено изясняваше ситуацията пред двамата техници. Те рязко и отмерено кимаха с глава, за да дадат израз на нетърпението си и на своя професионализъм. По едно време посочи към него, без съмнение, за да покаже кой води следствието. Онези не отвърнаха нищо и дори не се приближиха, а направо сложиха маските си. Жаслен никога не беше държал особено на чинопочитанието и обикновено не изискваше строго спазване на формалностите в качеството му на комисар, никой не би могъл да твърди противното, но тези двамата действително започваха да му лазят по нервите. Подчертавайки бездруго тежката си походка на най-стара маймуна от стадото, той тръгна към тях, дишайки шумно, изчака поздрава, който така и не получи, след което заяви с тон, който не търпеше възражение:

— Идвам с вас.

Единият от техниците трепна, очевидно бяха свикнали да се занимават с техните глупости на спокойствие, шетайки по местопрестъплението без чуждо присъствие в периметъра и чукайки всякакви идиотски бележки върху клавишите на айпадите. Всъщност какво биха могли да му възразят? Абсолютно нищо. Ето защо единият му подаде маска. Докато си я слагаше, се върна мислено към реалността на престъплението и това усещане ставаше все по-отчетливо с приближаването към къщата. Остави ги да минат напред и със смътно задоволство отбеляза, че двете зомбита спряха стъписани на прага. Настигна ги и като ги изпревари, влезе пръв във всекидневната с невъзмутим вид, но с известно вътрешно колебание. „Аз съм живо въплъщение на закона“ — каза си той. Започваше да се смрачава. Хирургическите маски бяха удивително ефикасни и почти напълно спираха миризмата. По-скоро почувства, отколкото чу как двамата техници зад него, очевидно окуражени, го последваха, но почти веднага отново спряха, този път на прага на всекидневната. „Аз съм въплъщение на закона, несъвършено въплъщение на нравствения закон“ — повтаряше си той като някакво заклинание, преди да застане лице в лице с онова, което вече беше успял да зърне.

Полицаят разсъждава, изхождайки от тялото, просто така е обучен, свикнал е да отбелязва положението на тялото, наличните рани по тялото, степента на разложение на тялото; в случая обаче тяло в същинския смисъл на думата нямаше. Обърна се и видя как двамата техници започнаха да се клатят и да залитат, също както жандармеристите от Монтаржи. Главата на жертвата беше непокътната, гладко отрязана и поставена върху едното от креслата пред камината, върху тъмното кадифе личеше малка локва кръв; точно срещу нея върху другото кресло имаше глава на голямо черно куче, също гладко отрязана. Останалото си беше чиста касапница, безумно клане, парчета, ивици плът, пръснати по пода. При това нито човешката, нито кучешката глава бяха съхранили някакъв израз на ужас, а по-скоро на недоверчивост и гняв. Между късовете човешко и кучешко месо имаше свободно пространство, широко не повече от петдесет сантиметра, което водеше до камината, натъпкана с кости, по които още висяха остатъци от плът. Жаслен пристъпи внимателно с мисълта, че по всяка вероятност този проход беше оставен от самия убиец, обърна се с гръб към камината и огледа всекидневната с площ вероятно около шейсет квадратни метра. Целият мокет беше изпръскан с капки кръв, които на места рисуваха причудливи арабески. Самите парчета плът, червени, на някои участъци възчерни, сякаш не бяха пръснати безредно, а подредени според труден за разгадаване принцип, стори му се, че стои пред някакъв пъзел. Нямаше никакви видими следи, убиецът беше действал методично, като най-напред беше нарязал плътта на парчета, които след това беше разположил из стаята, започвайки от ъглите към центъра, и си беше оставил свободен път към изхода. Трябваше да се направят снимки, за да се очертае обстановката като цяло. Жаслен се обърна към двамата техници, единият от които продължаваше да се олюлява, докато другият се беше посъвзел и вадеше цифров фотоапарат от калъфа, преметнат през рамо, но изглежда все още не беше в състояние да си послужи с него. Жаслен включи мобилния си телефон.

— Кристиан? Жан-Пиер е. Искам да ми направиш една услуга.

— Слушам.

— Ела да прибереш техниците, засега и двамата са извън строя, а освен това при този случай трябва да се направи специално заснемане. Не бива както обикновено да ми щракат едри планове, имам нужда от общ изглед на помещението и, ако е възможно, на помещението като цяло. Само че няма да можем да ги инструктираме веднага, трябва да изчакаме да се посъвземат.

— Ще се заема с това… И още, групата пристига след малко. Обадиха се на излизане от Монтаржи, ще бъдат тук след десет минути.

Той затвори телефона и се замисли; Фербер продължаваше да го удивлява. Екипът му пристигаше в пълен състав само няколко часа след престъплението и вероятно всеки с личната си кола; въпреки отвеяния си и несериозен вид този младеж очевидно имаше авторитет пред своите хора и без съмнение беше най-добрият ръководител на оперативна група, от всички на негово подчинение. Само след две минути го видя да влиза внимателно в другия край на помещението, да потупва по рамото двамата техници и внимателно да ги извежда навън. Жаслен скоро щеше да се пенсионира: оставаше му една година, която той би могъл да удължи до две, три, най-много четири. Онова, което се очакваше от него, вече беше не толкова да разрешава случаи, колкото да подбере заместници, да привлече хора, които след неговото пенсиониране щяха да могат да ги разрешават; беше почти сигурен в това, а и по време на срещите веднъж на два месеца с дивизионния комисар последният му го казваше почти в прав текст.

След като Фербер и двамата техници излязоха, той остана сам в стаята. Беше се смрачило още повече, но не му се щеше да включва осветлението; имаше необяснимото усещане, че престъплението е било извършено посред бял ден. Тишината беше почти свръхестествена. Защо някакъв вътрешен глас му нашепваше, че в този случай има нещо, което се отнася тъкмо до него, което го засяга лично? Още веднъж огледа сложния мотив, съставен от парчета плът, подредени по пода на всекидневната. Чувстваше не толкова отвращение, колкото едно всеобщо състрадание към цялата земя, към човечеството, което е в състояние да породи в своите недра толкова ужаси. Всъщност донякъде се чудеше на себе си, че е в състояние да понесе подобна гледка, която беше обърнала червата дори на хората от техническия отдел, свикнали с какво ли не. Преди година беше установил, че започва трудно да понася вида на местопрестъпленията, и беше отишъл в един будистки център във Венсен, за да провери дали може да практикува асубха, медитация при гледката на труп. Отначало дежурният лама се опита да го разубеди, тъй като според него подобна медитация била трудна и не съответствала на западния манталитет. Ала когато научи каква е професията му, промени мнението си и заяви, че ще си помисли. Няколко дни по-късно му се обади, за да му съобщи, че е съгласен, тъй като неговият случай бил особен и без съмнение медитацията асубха била подходяща. По принцип в Европа тя не се практикувала, защото била несъвместима със санитарните норми, но той можел да му даде адреса на манастир в Шри Ланка, където понякога приемали европейци. Наложи се да отдели за това две седмици от отпуската си, след като (и това се оказа най-трудно) успя да намери самолетна компания, съгласна да превози и кучето. Всяка сутрин жена му отиваше на плаж, а той се отправяше към общ гроб, където оставяха пресни трупове на разположение на хищниците и мухите. По този начин, концентрирайки цялата си мисловна енергия и следвайки в рамките на възможното предписанията на Буда от неговата проповед за насочване на вниманието, той можа да наблюдава съсредоточено блед труп, разложен труп, разчленен труп и разяден от червеи труп. На всеки етап трябваше да си повтаря четирийсет и осем пъти поред: „Такава е моята участ, такава е участта на цялото човечество, не мога да избягам от нея“.

Сега си даваше сметка, че медитацията асубха се беше увенчала с пълен успех, до такава степен, че без колебание би могъл да я препоръча на кой да е полицай. При това не стана будист и макар инстинктивното отвращение от гледката на трупа да беше сведено до приемлива степен, той продължаваше да чувства омраза към убиеца, омраза и страх, искаше му се извършителят да бъде унищожен, да бъде изтрит от лицето на земята. Докато излизаше през вратата под лъчите на залязващото слънце, което обливаше в светлина ливадата, изпита задоволство от факта, че тази ненавист се е съхранила у него, защото тя беше необходим стимул за ефикасната работа на полицая. Рационалната мотивация, свързана с търсенето на истината като цяло, не беше достатъчна; в конкретния случай обаче и тя беше необичайно силна. Чувстваше неосезаемото присъствие на един сложен, чудовищен, но рационален ум, вероятно принадлежащ на шизофреник. Налагаше се веднага след като се завърне в Париж да направи справка в картотеката на серийните убийци и може би да поиска сведения от картотеките в чужбина, тъй като не помнеше до този момент да е имало подобен случай във Франция.

Докато излизаше от къщата, видя Фербер да инструктира хората си; унесен в мисли, така и не беше чул пристигането на колите. С тях беше дошъл и някакъв висок непознат мъж с костюм и вратовръзка — вероятно заместник-прокурорът от Монтаржи. Изчака Фербер да приключи разпределението на задачите и отново обясни какво иска: снимки на местопрестъплението като цяло, предимно широки планове.

— Прибирам се в Париж — каза накрая той. — Идваш ли с мен, Кристиан?

— Да, смятам, че задачите са ясни. Дали да не направим оперативка утре сутринта?

— Само че не много рано. Към обед, ако нямаш нищо против.

Знаеше, че и двамата ще работят до късно, без съмнение чак до разсъмване.