Мишел Уелбек
Карта и територия (41)

XIII

Когато пристигнаха в Суп (така се казваше селото, където писателят бе прекарал последните дни от живота си), двамата почти едновременно си помислиха, че тук нищо не се е променило. Впрочем нямаше никаква причина за промяна: селото беше все така застинало в своето предназначено за туристите съвършенство и щеше да си остане такова през следващите столетия, прибавяйки дискретно нови елементи към наличните удобства, като например интернет клубове и паркинги; ала това беше вярно само, при условие че продължи да бъде обитавано от разумни същества, които да го закрилят от действието на природните стихии и разрушителната лакомия на растенията.

Освен това селото беше все така пусто, с мирна и някак структурна пустота; Жед си каза, че именно така би изглеждал светът след избухването на междугалактическа неутронна бомба. Извънземните щяха да поемат по спокойните и добре поддържани улици на селището, за да се насладят на отмерената му красота. И ако това са извънземни, които притежават дори зачатъци на естетическо чувство, те непременно ще осъзнаят нуждата от поддръжка и ще предприемат съответните възстановителни работи; подобна хипотеза носеше облекчение със своята правдоподобност.

Жаслен плавно спря колата пред къщата. Жед слезе и внезапно пронизалият го студ му напомни неговото първо посещение, кучето, което скачаше насреща му, после си представи отрязаната кучешка глава, както и отрязаната глава на господаря му, осъзна чудовищния характер на престъплението и за момент съжали, че се е съгласил да дойде, но сетне се посъвзе, у него отново се пробуди желанието да бъде полезен, цял живот се беше стремил да бъде полезен, а откакто стана богат, този стремеж бе станал още по-силен. Сега наистина му се отдаваше случай да бъде полезен, да допринесе за залавянето и обезвреждането на един убиец, би могъл също така да помогне на този стар, изгубил илюзиите си полицай, който стоеше мрачен и тревожен до него, докато самият той, застинал неподвижно под светлината на зимния ден, се опитва да регулира дишането си.

На влизане във всекидневната Жаслен си помисли какво старание бяха вложили колегите му, за да почистят местопрестъплението, представи си ги как събират едно по едно пръснатите парчета плът. По мокета нямаше дори следи от кръв, само тук-там по-светли и поизтъркани участъци. Инак къщата си беше останала съвсем същата, помнеше точно разположението на мебелите. Седна на един диван, избягвайки да гледа към Жед. Трябваше да остави на спокойствие свидетеля, да насърчи неговата спонтанност, да не пречи на емоциите му, на онова, което интуицията би могла да му подскаже, да бъде изцяло на негово разположение, за да може по-късно да разчита на същото от негова страна.

Жед наистина се беше отправил към спалнята с намерение да огледа цялата къща и Жаслен съжали, че не взе със себе си Фербер, който притежаваше усет, беше полицай с усет и несъмнено знаеше как да подходи към един художник, докато самият той беше обикновен застаряващ полицай, страстно привързан към жена си, която също старееше, както и към своето малко, импотентно куче.

Жед продължаваше да снове из стаите, като от време на време се връщаше във всекидневната, дълго разглеждаше книгите в библиотеката, чието съдържание го удивляваше и впечатляваше дори повече от първия път. Най-сетне спря пред Жаслен, който се сепна и стана припряно.

При това в държанието на Жед нямаше нищо обезпокоително; просто стоеше прав, със скръстени зад гърба ръце, като ученик, който се готви да разкаже урока.

— Липсва моята картина — каза накрая той.

— Вашата картина ли? Каква картина? — трескаво запита Жаслен и същевременно осъзна, че всъщност би трябвало да знае, по принцип би трябвало да знае за какво става въпрос, но че в този момент не се намира във форма. Усещаше, че го тресе, може би грип или нещо по-сериозно.

— Портретът, който му бях нарисувал. А после му го подарих. Вече го няма тук.

На Жаслен беше необходимо известно време, за да асимилира чутото, мозъкът му работеше на бавен ход и той се чувстваше все по-зле, беше смъртно уморен, този случай го изтощаваше до крайна степен и трябваше да мине невероятно много време, преди да зададе единствения въпрос, който сега беше от значение:

— Тази картина скъпа ли беше?

— Да, доста скъпа — отвърна Жед.

— Колко?

Жед се замисли за няколко секунди, преди да отговори:

— В този момент котировката ми леко се покачва, не много бързо. Според мен деветстотин хиляди евро.

— Какво?… Колко казахте?… — почти изкрещя той.

— Деветстотин хиляди евро.

Жаслен се тръшна на дивана и остана неподвижен, съсипан, като от време на време промърморваше нещо неразбираемо.

— Помогнах ли ви? — запита колебливо Жед.

— Случаят е решен — в гласа му се четеше отчаяние и чудовищна печал. — Имало е убийства за петдесет хиляди, за десет хиляди, понякога дори за хиляда евро. А за деветстотин хиляди…

Малко след това двамата потеглиха обратно за Париж. Жаслен запита Жед дали може да кара, защото не се чувствал добре. Спряха на същата отбивка, както на отиване. Без видима причина няколко маси бяха оградени с червено-бяла лента — може би технико-търговският представител от предния път в крайна сметка беше станал жертва на сърдечна криза. Жед отново поръча кафе; Жаслен имаше желание да пийне някакъв алкохол, но такъв не сервираха. Накрая успя да открие бутилка червено вино на щанда за местни произведения в магазина на бензиностанцията; нямаха обаче тирбушон. Той се отправи към тоалетната и се затвори в една от кабинките; с рязък удар по ръба на тоалетната чиния прекърши гърлото на бутилката, след което се завърна в кафенето със счупената бутилка в ръка; по ризата му личаха капки вино. Всичко това отне време, през което Жед бе станал и сега гледаше разсеяно витрината със салатите; накрая си избра мешана салата със сирене чедър и пуешко, а за пиене взе един спрайт. Жаслен вече си беше налял първата чаша, която изпи на един дъх; после, поободрен, отпи по-бавно от втората.

— Като ви гледам, огладнявам… — призна той. После отиде и си взе сандвич с морски дарове по провансалски, наля си трета чаша вино.

В същия момент тълпа испански хлапета изскочи от някакъв автобус и шумно нахлу в заведението; момичетата бяха свръхвъзбудени и надаваха крясъци, явно нивото на хормоните им беше изключително високо. Вероятно бяха на ученическа екскурзия и им предстоеше посещение на Лувъра, на Бобур и на други такива места. Жаслен потрепера при мисълта, че би могъл да бъде баща на едно от тези деца в предюношеска възраст.

— Казахте, че случаят бил решен — отбеляза Жед. — Само че не сте открили убиеца…

Наложи се да му обяснява, че кражбата на произведения на изкуството е особен вид престъпление, с което се занимава специален орган, Службата за борба срещу трафика на културни ценности. Случаят, естествено, остава при тях, защото все пак е извършено убийство, но от този момент нататък на тази Служба може да се разчита за постигането на съществен напредък. Малко хора знаят къде могат да бъдат открити творби на изкуството, когато те принадлежат към частни колекции, а още по-малко са тези, които разполагат със средства за придобиване на картина за един милион евро; става въпрос може би за не повече от десет хиляди души по целия свят.

— Можете, предполагам, да направите подробно описание на картината.

— Разбира се; ще ви предоставя толкова снимки, колкото са ви необходими.

Жаслен обясни, че неговата картина незабавно ще бъде регистрирана в TREIMA, картотеката за откраднати произведения на изкуството, справката, в която е задължителна при всяка продажба, надвишаваща сумата от петдесет хиляди евро; неспазването на това изискване води до сурови санкции, така че пласирането на откраднати произведения на изкуството става все по-трудно. Впрочем, добави той, прикриването на самата кражба зад ритуално убийство било доста хитра идея и без намесата на Жед все още щели да тъпчат на място. Сега обаче положението било съвсем различно. Рано или късно картината щяла да се появи на пазара, след което лесно ще стигнат до извършителя.

— Въпреки това не изглеждате много доволен… — отбеляза Жед.

— Прав сте — съгласи се Жаслен, докато допиваше бутилката. От самото начало стана ясно, че е налице жестоко, но оригинално убийство. Би могло да се предположи, че имат работа с престъпление от страст, с лудост на религиозна тема или нещо подобно. Доста неприятно беше в края на краищата човек да се натъкне на най-разпространения, най-баналния мотив за престъпление — парите. От близо трийсет години работеше в полицията и за толкова време колко пъти бе попадал на престъпление, чийто мотив не бяха парите? Такива случаи можеха да бъдат преброени на пръстите на едната ръка. В известен смисъл подобен факт беше успокоителен, защото доказваше, че злото се среща рядко в човешката природа. Ала неизвестно защо тази вечер същият този факт му се струваше особено печален.