Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (18)

18

— Натисни! — извиках аз. — Натисни пак!

Джош въздъхна отчаяно.

— Не мога, Аманда. Не мога да го помръдна.

— Джош… — впих поглед в него.

Той отстъпи и опита отново.

Отдолу дочух изненадани гласове, гневни гласове.

— Бързо! — изкрещях аз. — Бутай!

Натиснахме дънера на дървото с рамене, пъшкайки от напрежение, стегнали мускули, с яркочервени лица.

— Бутай! Продължавай!

Вените на слепоочията ми щяха да се пръснат.

Дали дървото се размърда?

Не.

То поддаде малко, но остана на място.

— Не можем! — извиках аз отчаяно, гневно и ужасено. — Не можем да го помръднем!

Сразена се отпуснах върху дънера на дървото и скрих лице в шепите си.

Ахнах и се дръпнах напред, когато се чу леко пропукване. Пукотът стана по-силен, превърна се в тътен, след това в рев. Сякаш земята отдолу се раздираше.

Старото дърво падна бързо. И се удари в земята с такъв гръм, че сякаш я разлюля.

Хванах Джош и двамата застанахме учудени и невярващи на очите си. Ярката слънчева светлина се разливаше в амфитеатъра.

Виковете изведнъж се извисиха. Викове на ужас. Викове на яд. Викове на отчаяние.

Виковете се превърнаха във вой. Вой от болка, от агония.

Хората в амфитеатъра — живите мъртъвци — попаднали в златната светлина, започнаха да се стоварват един връз друг, да се мятат, да се теглят, да се бутат, да се опитват да се покатерят и да си пробият път към сенките.

Но беше твърде късно.

Кожата започна да се свлича от костите им, превръщаха се в прах и потъваха в земята. Дрехите им също се топяха заедно с тях.

Болезнените викове продължиха да кънтят, докато телата се разпадаха, кожата се свличаше, а сухите скелети се срутваха. Видях как Карън Съмърсет се клатушка на сцената. Видях как косата й се свлече на купчина на земята и отдолу се показа тъмен череп. Хвърли ми един поглед — поглед на съжаление и жажда по нещо неосъществено. Очите й изхвръкнаха от орбитите, тя отвори беззъбата си уста и извика: „Благодаря ти, Аманда! Благодаря ти!“. След това се разпадна.

С Джош си запушихме ушите, за да не чуваме призрачните викове. И двамата отместихме поглед, защото не можехме да гледаме как целият град агонизира и се разпада на пепел заради слънцето — ясното топло слънце.

Когато погледнахме отново, всички бяха изчезнали.

Мама и татко стояха точно там, където си бяха, вързани гръб с гръб. Изражението на лицата им беше смес от ужас и почуда.

— Мамо! Татко! — извиках аз.

Никога няма да забравя усмивките им, когато с Джош се затичахме към тях, за да ги освободим.

Не отне много време на нашите да опаковат нещата и да уредят пренасянето обратно в предишната ни къща, в предишния ни квартал.

— Все пак извадихме късмет, че не продадохме къщата — каза татко, докато се качвахме в колата.

Татко даде назад по алеята и натисна газта, за да напуснем завинаги това ужасно място.

— Спри! — извиках изведнъж аз. Не знам защо, но внезапно силно ми се прииска да погледна още веднъж старата къща.

Нашите ми викнаха доста объркани, но аз отворих вратата и хукнах обратно по алеята към къщата. Застанах по средата на двора и загледах къщата — тиха, празна, потънала в дебели пластове синьосивкави сенки.

Усетих, че гледам къщата като хипнотизирана. Не знам колко дълго останах там.

Звукът от гуми върху чакъла ме извади от вцепенението. Обърнах се стреснато и видях червена кола комби, паркирана на алеята. Отзад изскочиха две момчета на годините на Джош. Зад тях идваха родителите им. Гледаха къщата и май не ме забелязаха.

— Пристигнахме, деца — каза усмихната майката. — Нашата нова къща.

— Не изглежда нова. Изглежда стара — каза едно от момчетата.

Когато ме забеляза, очите на брат му се разшириха:

— Коя си ти? — запита ме той.

Другите членове на семейството се обърнаха и се вторачиха в мен.

— О, ами… — Въпросът ме изненада. Чувах татко да натиска нетърпеливо клаксона надолу по улицата. — Аз… ами… живях във вашата къща — чух се да отговарям аз.

После се обърнах и се затичах с все сила към улицата.

Не беше ли онзи там на плочника г-н Доуз, стиснал папка в ръка, зачудих се аз, когато някаква тъмна фигура ми се мярна, докато тичах към колата.

Не, не е възможно г-н Доуз да ги чака, реших аз.

Просто не е възможно.

Не погледнах повече назад. Тръшнах вратата на колата след себе си и отпрашихме.