Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (13)

13

Отстъпих крачка назад. Маратонките ми потънаха в меката пръст. Въздухът беше тежък и застоял. Гробна тишина. Нищо не помръдваше.

Мъртвило.

Заобиколена съм от смърт, помислих си аз.

После, замръзнала така на място, без да дишам, в мрака, който ме беше обгърнал, сред гробовете, хвърлящи черни сенки, се замислих — какво ли щеше да ми направи?

— Рей… — успях най-сетне да отроня. Гласът ми прозвуча някак си тънък и далечен. — Рей, наистина ли си умрял?

— Съжалявам. Не трябваше да разбираш това все още — каза той с глас, който се стелеше ниско и тежко в задушната нощ.

— Но… как? Искам да кажа… Не разбирам… — погледнах покрай него към бялата светлина на фенерчето. Джош беше няколко редици по-далече, почти до улицата, и продължаваше да търси Пити.

— Пити! — едвам прошепнах аз. Гърлото ми се беше стегнало от ужас, коремът ме присвиваше от страх.

— Кучетата винаги разбират — каза Рей с глух и равен глас. — Кучетата разпознават живите от мъртвите. Затова трябва да си отидат първи. Те винаги знаят.

— Искаш да кажеш… Пити е мъртъв! — задавено изрекох аз.

Рей кимна.

— Първо убиват кучетата.

— Не! — изкрещях аз и отстъпих още една крачка назад. Загубих равновесие, когато се ударих в ниска надгробна плоча. Отскочих встрани.

— Не трябваше да виждате това — каза Рей с безизразно лице. Само тъмните му очи разкриваха някаква тъга. — Не трябваше да разбирате. Поне не още няколко седмици. Аз съм надзирател. Трябваше да ви наглеждам и да направя така, че да не разберете, докато му дойде времето.

Той направи крачка към мен с червеникав блясък в очите, вперени в моите.

— Ти ли ме гледаше от прозореца? — извиках аз. — Ти ли беше в стаята ми?

Той отново кимна.

— Живеех в твоята къща — каза той и се приближи с още една крачка, като ме принуди да отстъпя към студения мраморен камък. — Аз съм надзирателят.

Опитах се да погледна встрани, за да спра да гледам блестящите му очи. Искаше ми се да извикам на Джош да избяга и да повика помощ. Но той беше твърде далече. А аз стоях там като замръзнала. Замръзнала от страх.

— Имаме нужда от свежа кръв — каза Рей.

— Какво? — извиках аз. — Какво каза?

— Градът… не може да оцелее без свежа кръв. Никой от нас не може да оцелее. Скоро ще разбереш, Аманда. Ще разбереш защо ви поканихме в къщата, в… Мъртвата къща.

На трепкащия на зигзаг лъч видях, че Джош се приближава.

Бягай, Джош, помислих си аз. Бягай оттук. Бързо. Доведи някого. Доведи когото и да е.

Чувах думите в главата си. Но защо не можех да ги произнеса?

Очите на Рей блестяха все по-ярко. Сега вече стоеше точно пред мен. Лицето му беше изопнато, изражението — твърдо и студено.

— Рей? — Дори през дънките си усещах студа, който проникваше по краката ми от надгробния камък.

— Обърках всичко — прошепна той. — Бях надзирателят. Но всичко обърках.

— Рей… какво ще направиш сега?

Червените му очи проблеснаха.

— Наистина съжалявам. — Той се издигна над земята и се понесе над мен.

Започнах да се задушавам. Не можех да дишам. Не можех да помръдна. Отворих уста да извикам Джош, но не излезе никакъв звук.

Джош? Къде си?

Огледах редиците с надгробни плочи, но не видях фенерчето му.

Рей се понесе малко по-нависоко. Надвеси се над мен, някак си затискайки ме, заслепявайки ме, задушавайки ме.

Умирам, помислих си аз. Мъртва съм.

Сега и аз съм мъртва.