Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (14)

14

Изведнъж лъч светлина проряза мрака. Лъчът освети лицето на Рей. Лъч бяла халогенна светлина.

— Какво става? — запита Джош с писклив, притеснен глас. — Аманда, какво става?

Рей изкрещя и падна върху гроба.

— Изключи това! Изключи го! — изписка той с някакъв дращещ шепот, сякаш вой на вятър в счупен прозорец.

Но Джош задържа яркия лъч върху Рей.

— Какво става? Кажете ми какво става!

Вече отново можех да дишам. Загледана в светлината, се опитах да успокоя тупкащото си сърце.

Рей вдигна ръце, за да се предпази от светлината. Но аз виждах какво става с него. Светлината вече го бе поразила.

Кожата на Рей сякаш се топеше. Цялото му лице подпухна и се свлече от черепа.

Стоях втренчена в кръга бяла светлина и не можех да отместя поглед, докато кожата на Рей се сбръчкваше, свличаше и топеше. Когато отдолу се появиха костите, очите му изхвръкнаха от орбитите и тихо паднаха на земята.

Джош, замръзнал от ужас, някак успя да задържи светлината неподвижна и двамата гледахме онемели ухиления череп с тъмните дупки, вперени в нас.

— О! — извиках аз, когато Рей направи крачка към мен.

Веднага разбрах, че Рей не върви. Той падаше.

Отскочих встрани, когато той се стовари на земята. Зяпнах, защото черепът му се удари в мраморния надгробен камък и се разцепи с ужасен звук.

— Да бягаме! — извика Джош. — Аманда, хайде! — хвана ме за ръка и се опита да ме изтегли.

Но аз не можех да спра да гледам Рей, превърнал се в купчина кокали сред смачкани дрехи.

— Аманда, хайде!

Преди още да разбера, вече тичах. Тичах до Джош с все сила по пътеката край дългата редица гробове. Светлината на фенерчето осветяваше гробовете, които се стелеха край нас като в мъгла. Тичахме и се подхлъзвахме по меката, покрита с роса трева, задъхани от неподвижния горещ въздух.

— Трябва да кажем на мама и татко. Трябва да се махнем оттук! — извиках аз.

— Няма… няма да ни повярват! — каза брат ми, когато стигнахме улицата. Продължихме да тичаме, а маратонките ни шумно тупкаха по плочките на тротоара. — Не съм сигурен дали и аз самият го вярвам!

— Трябва да ни повярват! — казах му аз. — Ако не ни повярват, ще ги измъкнем от онази къща.

Белият лъч светлина ни показваше пътя, докато тичахме през тъмните тихи улици. Нямаше улични лампи, никакви светлини в прозорците на къщите, покрай които минавахме, никакви фарове на коли.

Бяхме навлезли в този толкова тъмен свят.

И беше време да се махнем оттук.

Тичахме през цялото време до вкъщи. Все поглеждах назад да не би някой да ни преследва. Но не видях никого. Кварталът беше замрял и пуст.

Когато доближихме нашата къща, ме прободе силна болка отстрани. Но се насилих да продължа да тичам по чакълестата алея, покрита с дебело одеяло от окапали листа.

Бутнах вратата и с Джош започнахме да крещим:

— Мамо! Татко! Къде сте?

Тишина.

Втурнахме се в хола. Лампите бяха изгасени.

— Мамо? Татко? Тук ли сте?

Ох, дано сте тук, помислих си с бясно тупкащо сърце. Болката отстрани се изостри. Моля ви, искам да сте тук.

Претърсихме цялата къща. Не бяха у дома.

— У съседите са — изведнъж си спомни Джош. — Възможно ли е още да са там?

Стояхме в хола. И двамата дишахме тежко. Болката, която ме пронизваше отстрани, леко намаля. Светнах всички лампи, но стаята продължаваше да изглежда мрачна и заплашителна.

Погледнах часовника над камината. Беше два часът през нощта.

— Трябваше вече да са се прибрали — казах аз с треперещ и слаб гласец.

— Къде отидоха? Оставиха ли някакъв телефон? — Джош вече тичаше към кухнята.

Последвах го, светвайки всички лампи по пътя. Отидохме право при дъската за съобщения на плота, където мама и татко винаги ни оставят бележки.

Нищо. Дъската беше празна.

— Трябва да ги намерим! — извика брат ми. Звучеше много притеснен. Широко отворените очи отразяваха целия му страх. — Трябва да се махнем оттук!

Ами ако нещо им се е случило?

Замълчах навреме. Не исках да плаша допълнително и без това стреснатия Джош.

Освен това той сигурно си мислеше същото.

— Дали да не се обадим в полицията? — запита той, докато вървяхме обратно към хола. Надникнахме през предния прозорец към тъмнината навън.

— Не знам — казах аз, притискайки горещото си чело в студеното стъкло. — Просто не знам какво да правим. Искам нашите да се върнат. За да се махнем всички завинаги оттук.

— Защо толкова сте се разбързали? — запита момичешки глас някъде зад мен.

С Джош извикахме едновременно и се обърнахме.

Карън Съмърсет стоеше в средата на стаята със скръстени на гърдите ръце.

— Но… ти си мъртва! — изтресох аз.

Тя се усмихна с тъжна, горчива усмивка.

После още две деца влязоха откъм коридора. Едното изгаси лампата.

— Тук е твърде светло — каза то. Всички се приближиха до Карън.

Още едно дете — Джери Франклин, още едно мъртво дете — застана до камината. Видях още едно момиче с къса черна коса, онова, което бях видяла на стълбите, да се приближава към мен откъм пердетата.

Всички се усмихваха. Очите им блестяха на бледата светлина. Децата се приближаваха към мен и Джош.

— Какво искате? — изпищях аз с глас, който не познах. — Какво ще правите?

— Ние живяхме във вашата къща — каза тихо Карън.

— Какво? — извиках аз.

— Ние живяхме във вашата къща — каза Джордж.

— И сега познай какво? — добави Джери. — Сега сме мъртви във вашата къща!

Другите започнаха да се смеят с някакъв хриптящ сух смях и продължиха да се приближават към нас.