Марсел Пруст
По следите на изгубеното време I (4)

Трета част
Имена на страни: името

Измежду стаите, които обичах да си припомням през безсънните си нощи, нито една не се различаваше тъй много от стаите в Комбре, наситени с дъх на житни зърна и цветен прашец, на зимнина и набожност, както изпълнената с лазурен солен въздух стая в „Гранд-Отел“ край плажа в Балбек, прилична на гладкостенен басейн със синкава вода. Баварецът тапицер, натоварен с обзавеждането на хотела, беше разнообразил обстановката в стаята, в която бях попаднал, с ниски библиотеки със стъклени витрини, които в зависимост от положението си в стаята отразяваха една или друга част от променливия морски пейзаж (ефект, непредвиден от декоратора) и раздипляха фриз от светли картини, разделени с рамки от акажу. И така цялата стая наподобяваше спалня-модел, представена на изложба за мебели в „модерен стил“, с подходяща художествена украса, предназначена да радва окото на спящия в нея и съгласувана с мястото, където евентуално ще се намира жилището му.

Нищо, от друга страна, не беше по-различно от действителния Балбек и градчето, за което често бях бленувал в бурни дни, когато вятърът духаше така силно, че като се връщахме по Шанз-Елизе, Франсоаз ме молеше да не вървя много близо до стените да не би да ми падне някоя керемида на главата и в същото време през сълзи ми разказваше за страшните бедствия и корабокрушения, съобщавани във вестниците. Най-силно желаех да видя морска буря не толкова заради хубавото зрелище, колкото за да зърна, за миг разбулен, истинския живот на природата. Може би защото приемах за красиви само онези гледки, за които бях сигурен, че не са създадени нарочно за мое удоволствие, а необходими и всевечни, каквито са природните красоти или великите произведения на изкуството. Не бях любопитен, не копнеех да позная нищо друго извън онова, което смятах за по-вярно от самия мене, онова, което можеше, така поне си въобразявах, да ми разкрие макар и бегло мисълта на гениите или силата и красотата на природата такава, каквато тя изглежда, предоставена на себе си, без намесата на човека. Също както хубавият звук на гласа, възпроизведен посмъртно от грамофона, не би ни утешил за загубата на майка ни, така и една механично възпроизведена буря не би ме развълнувала повече от фонтаните със светлинни ефекти на Световното изложение. Щеше ми се също, за да бъде вярна бурята, и самият бряг да бъде естествен, а не някаква наскоро издигната от общината дига. Изобщо природата, с всички чувства, които будеше в мене, ми се струваше основно противоположна на механичните човешки творения. Колкото по-малко бе белязана от техния отпечатък, толкова повече простор предлагаше на възторженото ми сърце. А аз бях запомнил името Балбек, споменавано често от господин Льогранден именно заради неговия плаж, разположен съвсем близо до „злокобните, прочути с толкова корабокрушения брегове, покрити шест месеца в годината от савана на мъглите и пяната на вълните“.

„Там човек още чувствува под стъпките си — казваше ни той — много повече, отколкото в самия Финистер (и независимо от хотелите, които може би ще изникнат тепърва, без да успеят да променят този най-древен скелет на земята), че на това място действително свършва френската територия, свършва Европа, древната Земя. И това е последният стан на рибари, подобни на всички рибари, които са живели от сътворението на света насам, лице с лице с вечното царство на мъглите и мрака.“

Когато заговорих веднъж в Комбре за този плаж пред господин Суан, за да узная от него дали е най-подходящо избраното място, където бих могъл да наблюдавам развихрени бури, той ми отговори:

— Как да не познавам Балбек! Неговата полуроманска църква, останала от XII и XIII век, е може би най-интересният образец на нормандска готика. Тя е невероятно своеобразна! Персийско изкуство, би рекъл човек.

И какво очарование бе за мене да видя внезапно тия места, които дотогава ми се бяха стрували само допотопна природа, съвременница на великите геоложки преобразования, също така недокосната от човешката история, както Океанът или Голямата мечка, със своите диви рибари, за които, както и за китовете, не е имало Средни векове, вмъкнати неочаквано в поредицата векове, опознали епохата на романския стил, какво очарование бе да зная, че готическият трилистник се е изрязал върху тези недостъпни скали, когато е избил неговият час, както крехките, но жизнеустойчиви растения разцъфват напролет над полярния сняг. И ако готиката придаваше на тези места известен елемент, който им липсваше, те от своя страна й придаваха своеобразен облик. Опитвах се да си представя как ли са живели през Средните векове тези рибари, струпани на една точка върху пъклените брегове, в подножието на смъртоносните скали, опитвах се да отгатна плахите им, неподозирани от нас опити за социални отношения и готиката ми изглеждаше по-жива сега, когато, отделена от градовете, където винаги си я бях представял по-рано, можех да наблюдавам как в този случай бе покълнала и разцъфнала върху дивите скали в изящна камбанария. Заведоха ме да разгледам репродукциите на най-известните статуи от Балбек — къдрокосите чипоноси апостоли и Богородицата от преддверието. Дъхът ми замираше от радост, когато си помислех, че ще мога да ги видя очертани релефно на фона на вечната солена мъгла. И през бурните меки февруарски вечери вятърът, нашепващ на сърцето ми проекта за пътуване до Балбек, го вълнуваше също така силно, както тресеше камината в стаята ми и сливаше в мен копнежа по готическа архитектура с копнежа по морска буря.

Щеше ми се да взема още на следния ден хубавия щедро раздаващ се влак от един и двадесет и две, чийто час на тръгване никога не можех да прочета в рекламите на железопътните дружества за обиколни пътувания, без сърцето ми да трепне. Струваше ми се, че този час се врязва възхитително в една определена точка на следобеда и оставя тайнствената си диря. След тръгването на влака часовете щяха да продължат да се изнизват до вечерта, до утрото на другия ден, само че пътникът щеше да ги отброи не вече в Париж, а в някой от градовете, през които минаваше влакът и между които имахме право на избор. Защото той спираше в Байо, Кутанс, Витре, Кестамбер, Понторсон, Балбек, Ланион, Ламбал, Вьоноде, Понт-Авен. Ксиперле и напредваше, пищно натоварен с имена; той ми ги предлагаше, но аз не знаех кое бих предпочел, понеже не ми се щеше да жертвувам нито едно. Но без дори да има нужда да чакам този влак, можех ако се облечех набързо, да тръгна още същата вечер, стига само родителите ми да ми позволяха, и да пристигна в Балбек, когато ранната зора изгрява над разбуненото море, и да се скрия от пенливите му пръски в църквата в персийски стил.

Но с приближаването на великденската ваканция, тъй като родителите ми обещаха да ме изпратят в Северна Италия, мечтите за буря, с които бях преизпълнен, бленувайки само за прииждащи отвред все по-високи водни талази към възможно най-дивия бряг край отвесни грапави църкви, прилични на крайморски скали, в чиито кули пищят морски птици, бяха внезапно заличени, лишени от всяко очарование, изместени от противоположната мечта за разноцветна пролет и изключени, защото й се противопоставяха и можеха само да намалят блясъка й. Но аз не си представях пролетта в Комбре, едва набола под иглите на скрежа, а пролетта, която обсипваше вече с кремове и анемонии полетата на Фиезоле и разстилаше ослепително Флоренция върху златния си фон, напомнящ фона на картините на Анджелико. От този момент копнеех само за слънчеви лъчи, цветно ухание, пищни багри. Защото смяната на желанията беше предизвикала рязкото им обръщане кръгом, пълна и внезапна промяна на тоналността на впечатлителността ми, както това се среща понякога в музиката. По-късно стана така, че обикновената атмосферна промяна беше достатъчна, за да извика тази модулация у мене, без да имам нужда да чакам настъпването на съответния сезон. Защото често в кой да е сезон попада заблуден от друго годишно време, пренася ни в него, припомня ни тутакси и ни прави желани характерните за него наслаждения, прекъсва мечтите, които сме лелеели в този момент, и вмъква ту по-рано, ту по-късно, отколкото му е редът, откъснатото от другия сезон листче от календара на щастието. Но скоро, подобно на тези природни явления, от които нашето добро самочувствие или здраве могат да извлекат само временна или малка изгода до деня, когато бъдат овладени и предоставени на наше разположение от науката, и която да ги възпроизвежда по поръчка, освобождавайки ни от попечителството и благоволението на случая, така и фабрикуването на тези мечти за Атлантика или Италия не се подчиняваше вече единствено на промените на сезоните и времето. Достатъчно ми беше, за да ги отприщя, да произнеса имената Балбек, Венеция, Флоренция, които с времето бяха станали символ на копнежа по местата, които обозначаваха. Срещнех ли дори пролетно време в някоя книга името Балбек, това беше достатъчно, за да събуди в мен копнеж по бури и нормандска готика. А името Флоренция или Венеция ме караше да бленувам дори в бурни дни за слънце и цъфнали кремове, за двореца на дожите и „Санта Мария-деи-Фиори“.

Но ако тези имена се отъждествиха завинаги с представата ми за съответните градове, те същевременно я видоизмениха, подчинявайки възникването й в съзнанието ми на техните собствени закони. Под тяхно въздействие тя стана по-красива, но и по-различна от истинските градове в Нормандия или Тоскана. Доставяйки по-големи, неоснователни наслаждения на въображението ми, те засилиха неизбежното бъдещо разочарование при пътуванията ми. Придадоха особено обаяние на представата ми за някои места на земята, направиха ги по-оригинални, следователно по-реални. Аз не си представях по онова време градовете, пейзажите, архитектурните паметници като приятни или не особено приятни картини, изрязани от една и съща материя, но всеки от тях като неизвестна величина, основно различна от другите, и аз жадувах за тях и чувствувах нужда да ги опозная. Колко по-индивидуален облик вземаха те, веднъж назовани с имена, имена, които принадлежаха само там, имена, каквито имат хората! Нарицателните имена ни дават стеснена, ясна, банална представа за нещата, която напомня нагледните пособия, окачени по стените на класната стая, за да покажат на децата какво представлява занаятчийски тезгях, птица, мравуняк, изображения, замислени като модел на серия предмети от една и съща категория. Но собствените имена дават неопределена представа за отделните хора и за градовете. Благодарение на тия имена ние постепенно започваме да ги схващаме като индивидуално обособени, неповторими. Тази представа е обагрена изцяло в цвета, който отговаря на звучността или неблагозвучието на имената им, подобно на афишите, върху които, било поради недостиг на изразни средства, било поради хрумване на художника, не само небето и морето са сини или червени, но и лодките, църквата, минувачите. Името Парма, един от градовете, които най-много ме привличаха, откакто бях чел „Пармският манастир“, ми изглеждаше плътно, гладко, бледолилаво и меко и ако споменяха пред мене за някоя къща в Парма, където можех да бъда настанен, аз с удоволствие си представях, че ще обитавам гладко, бледолилаво удобно жилище, което всъщност нямаше нищо общо с нито едно жилище в който и да е италиански град, понеже аз го бях измислил единствено под въздействието на двете тежки и плътно затворени срички на името на Парма и на Стендаловата мекота с теменужни отблясъци, които бях вмъкнал в него. А когато си мислех за Флоренция, аз си я представях като пленително уханен град, подобен на цветна чашка, защото я наричаха градът на кремовете и защото нейната катедрала носеше името „Санта Мария-деи-Фиори“. Колкото до Балбек, върху неговото име като върху старо нормандско гърне, запазило още цвета на пръстта, от която е било изваяно, е отпечатан изчезнал вече обичай, феодално право, древен опис, излязъл от употреба начин на произношение, съхранил се в двете му разнородни срички — следи, които бях сигурен, че ще открия дори у гостилничаря, непременно тържествен и средновековен като героите на старофренските народни умотворения, който ще ми поднесе кафе с мляко при пристигането ми и ще ме отведе да видя бурното море пред църквата.

Ако здравето ми се закрепеше и родителите ми позволяха не да прекарам по-продължително време в Балбек, за да се запозная с архитектурата и природата на Нормандия, но поне да взема този влак от един и двадесет и две минути, в който толкова пъти се бях качвал във въображението си, и да се спра в най-хубавите градове! Но колкото и да ги сравнявах, можех ли да избера по-лесно, отколкото ако бяха незаменими едно с друго живи същества, между Байо, така строен в благородната си червеникава дантела, с връх, огрян от старото злато на последната му сричка, Витре, чието остро ударение разделяше на ромбове от черно дърво старинния стъклопис, нежния Ламбал, преливащ в белотата си от бледожълта яйчена черупка до сивкав бисер; Кутанс, нормандска катедрала, увенчана сякаш с кула от масленожълт каймак. Ланион, в чиято селска тишина трополи дилижанс, преследван от муха; Кестамбер, Понторсон, смешни и простодушни, бели пера и жълти човки, пръснати по пътя през тия сладководни, поетични местности; Бьоноде, едва-едва привързано за брега, заплетено във водораслите — реката сякаш иска да го отвлече със себе си; Понт-Авен — литнала бяло-розова забрадка, чието отражение трепти в зелените води на канала; Кемперле, той, виж, здраво завързан, и то още от Средните векове, между ручеите, сред чийто ромон и пръски напомня картината, изрисувана през паяжината на стъклените покриви от слънчевите лъчи, превърнати в притъпени игли от потъмняло сребро.

Моите представи бяха неверни и поради друга една причина. Те бяха по неволя много опростени. Дали защото бях приютил под тия имена всичко, по което копнееше въображението ми, а сетивата ми го долавяха само отчасти и без особена наслада в настоящето? Дали защото бях съсредоточил в тях бляновете си? Тези имена привличаха неудържимо желанията ми. Но имената не са необятни. Аз смогвах да поместя в тях най-много двете или трите главни „забележителности“ на града, изправени една до друга без нищо друго около или между тях. В името Балбек, също както под увеличителното стъкло на писалките, продавани по плажовете, виждах разпенени вълни край църква в персийски стил. Може би именно опростяването на тия представи беше една от причините за тяхната власт над мене. Когато баща ми реши една година, че ще прекараме великденската ваканция във Флоренция и Венеция, понеже не разполагах с достатъчно място, за да вмъкна в името Флоренция елементите, които съставляват обикновено един град, аз се видях принуден да създам едно свръхестествено селище, оплождайки с пролетни ухания представата ми за същността на гения на Джото. В най-добрия случай, понеже в едно име не е възможно да се помести не само голямо пространство, но и голям промеждутък от време, подобно някои картини на Джото, които показват два различни момента от действието на едно и също лице, на едното място, легнало в леглото си, а на другото — готвещо се да яхне коня си, името Флоренция беше съставено от два изгледа. На единия под архитектурен балдахин се виждаше фреска, закрита отчасти от изпъстрената с прашинки завеса на сутрешното слънце, огряло я косо. На другия (не схващах имената като недостъпен идеал, а като реална среда и затова неизживеният още живот, непокътнатия чист живот, който затварях в тях, придаващ на най-прозаичните удоволствия, на най-ежедневните сцени очарованието, което те добиват в творбите на ранните художници) пресичах стремително Понте-Векио, задръстен от нарциси, лулички и анемонии, за да не изпусна обеда с плодове и вино „Кианти“ който ме чакаше.

Ето какво виждах, макар че бях в Париж, вместо това, което ме заобикаляше. Дори строго реално погледнато, страните, за които копнеем, заемат във всеки отделен миг много по-голямо място в нашия действителен живот, отколкото страната, където всъщност се намираме. Може би, ако тогава самият аз бях обръщал повече внимание на картините, които изплуваха 8 съзнанието ми при думите „да отида във Флоренция, Парма, Пиза, Венеция“, щях да си дам сметка, че не виждам реален град, а нещо толкова различно от всичко, което познавах, толкова запленяващо, колкото би могло да бъде за едно човечество, чийто живот е протекъл вечно в късни зимни следобеди, непознатото чудо: пролетна утрин. Тези нереални, неподвижни, винаги едни и същи картини, изпълващи нощите и дните ми, отличиха този период от живота ми от предишните периоди (които в очите на някой граничен наблюдател, който вижда нещата само отвън, тоест не вижда нищо, сигурно се сливат с него), както в една опера даден мотив въвежда новост, която човек не би могъл да подозира, ако чете само либретото, и още по-малко, ако е вън от театъра и брои само необходимите за отделните части минути. Всъщност даже в количествено отношение дните в нашия живот не са равни. По-нервните натури като моята разполагат, подобно на автомобилите, с различни скорости за различните дни. Има стръмни, трудни дни, по които се изкачваме безкрайно дълго, и наклонени надолу дни, които изминаваме тичешком с песен на уста. През онзи месец, когато до втръсване предъвквах, подобно на мелодия, на която не можем да се наситим, картините от Флоренция, Венеция и Пиза, желанието, което те събуждаха в мене, си оставаше така дълбоко индивидуално, като че ли бях влюбен, влюбен в живо същество, и аз не преставах да вярвам, че те съответствуват на действителност, стояща вън от мене. Те ми вдъхваха същите красиви надежди, каквито е хранил навярно някой агонизиращ вярващ от първите векове на християнството, готвещ се да влезе в рая. Затова, без да се безпокоя от изпълненото си с противоречие желание да видя и да докосна със сетивните си органи това, което въображението ми бе изработило и не беше още възприето от тях, но затова пък беше толкова по-съблазнително и по-различно от всичко, което те познаваха — мисълта за реалността на тия картини разпалваше желанието ми, защото бе един вид залог, че то ще бъде задоволено. И макар че възбудата ми беше породена от стремеж към художествени наслади, пътеводителите я подхранваха много по-успешно, отколкото трактатите по естетика, а разписанието на влаковете още по-успешно и от пътеводителите. Особено ме вълнуваше мисълта, че можех да достигна по околен път, като заобиколя и взема сухопътно превозно средство, тази Флоренция, която виждах близка, но недостъпна във въображението си, макар че пътят, който ме делеше от нея вътре в мене, не можеше да се пропътува. Естествено, когато си повтарях, отдавайки огромно значение на това, което щях да видя, че Венеция е „школата на Джорджоне, жилището на Тициано, най-пълният музей на жилищна архитектура от Средните векове“, аз се чувствувах щастлив. Но бивах двойно по-щастлив, когато, излязъл да купя нещо, крачещ бързо поради времето, което след няколко дни на преждевременна пролет пак бе застудяло (същото време, каквото заварвахме обикновено в Комбре през Страстната седмица), забележех по булевардите кестените, които, потънали в ледения втечнен въздух, все пак започваха — точни гости, облекли вече официалното си облекло и неподдали се на обезсърчение — да закръгляват и източват в заледените си блокове неудържимата зеленина, неприятно изненадана от завърналия се студ, неуспял все пак да спре развиването на пъпките й, и си представих Понте-Векио, покрит вече пищно със зюмбюли и анемонии, и Канале Гранде, залян от пролетното слънце, с тъмносини сапфирени вълни, които биха могли да съперничат по богатство на колорита на картините на Тициано. Не можех да си намеря място от радост, когато баща ми, допитвайки се все пак до барометъра и вайкайки се поради студа, почна да търси най-удобните влакове и когато се уверих, че влезех ли следобед в лабораторията за въглища, в магическата камера, която щеше да се погрижи да смени коренно обстановката, можех да се събудя на следващия ден в златомраморния град, „застлан с яспис и павиран с изумруди“. И така Венеция и градът на лилиите не бяха лъжливи картини, извикани по желание от въображението ми, а съществуваха реално на известно разстояние от Париж, разстояние, което непременно трябваше да измина, ако исках да ги видя. Те се намираха на определена точка от земното кълбо и никъде другаде, с една дума, действително съществуваха. Те станаха още по-действителни, когато с думите си: „Бихте могли да останете във Венеция от 20-и до 29-и април и да пристигнете във Флоренция навръх Великден“, баща ми извади и двата града не само извън абстрактното Пространство, но и извън въображаемото Време (в което наблъскваме безразборно не само едно, а колкото си щем пътувания, без много-много да му мислим, защото всички те са само възможни, а не реални, въображаемото Време, което се фабрикува в такива неограничени количества, че може да се прекара в даден град, макар вече да е изживяно в друг) и определи точните дати, издаде, така да се каже, свидетелство за достоверност на събитията, за които бяха предназначени тези единствени, неповторими дни, които се изразходват при употреба, никога не се връщат и не могат да бъдат прекарани на едно място, ако вече сме ги изживели другаде. Аз почувствувах осезаемо, че двата царствени града, които, следвайки законите на най-вълнуващата геометрия, щяха да впишат в плоскостта на собствения ми живот своите куполи и кули, излизаха от идеалното време на своето небитие и се запътваха, за да бъдат погълнати от нея, към седмицата, започваща с понеделника, когато перачката трябваше да върне бялата жилетка, изпоцапана с мастило. Но това беше все още само подготовка към последната степен на възторга. Аз я достигнах най-сетне — идващата седмица, в навечерието на Великден (и едва тогава най-силно почувствувах, че по клокочещите улици на Венеция, в които се отразяват фреските на Джорджоне, щяха да се разхождат не „величествени и страшни като морето мъже, скрили под гънките на кървавите си плащове проблясващи кинжали“ — както въпреки всички предупреждения продължавах да си въобразявам, — но че лично аз можех да бъда онова дребничко човече от голямата картина със „Сан Марко“, която временно ми бяха дали, изобразено от художника с бомбе пред входа на църквата), когато чух думите на баща си: „Сигурно по Канале Гранде е още студено, няма да сбъркаш, ако сложиш в куфара зимното си палто и дебелото сако.“ При тези думи изпаднах просто в екстаз. Стори ми се, че вече се намирам сред „аметистовите скали, подобни на коралов остров от Индийско море“, блян, който досега ми изглеждаше непостижим. Сякаш в резултат на някакво свръхестествено гимнастическо упражнение се бях освободил като от ненужна черупка от въздуха в стаята, който ме заобикаляше, и го бях заменил с равни части венециански въздух, онази неопределима и своеобразна като в сънищата морска атмосфера, която въображението ми държеше заключена в името Венеция. Почувствувах се безплътен сякаш по чудо, но скоро това усещане бе придружено от повдигане, симптом за развиваща се ангина. Наложи се да ме сложат на легло и вдигнах толкова упорита температура, че лекарят заяви, че не само трябва да се откажем за момента от пътешествието до Венеция и Флоренция, но дори когато се възстановя напълно, ще трябва да избягвам поне една година всякакви проекти за пътуване или поводи за вълнение.

И уви! Той забрани също така категорично да ме пуснат да чуя в театъра Берма. Дивната актриса, която Бергот намираше гениална, щеше, показвайки ми нещо не по-малко значително и красиво, да ме утеши, че не можах да отида във Флоренция и Венеция, че нямаше да мога да отида и в Балбек.

Трябваше да се задоволя с ежедневните разходки по Шанз-Елизе под надзора на една особа, която да ме предпазва от преумора. Това беше всъщност Франсоаз, постъпила на работа у нас след смъртта на леля Леони. Тази градина на Шанз-Елизе ми беше непоносима. Да беше поне описана от Бергот в някоя негова книга, може би щях да пожелая да я опозная, както всички неща, чието „копие“ е бивало пъхнато предварително във въображението ми. То ги стопляше, придавайки им живот, индивидуалност, и ми вдъхваше копнеж да ги видя повторно в действителността. Но нищо в тази обществена градина не беше свързано с мечтите ми.

 

 

Един ден, понеже се отегчавах на обичайното ни място край дървените кончета, Франсоаз ме заведе отвъд границата, охранявана на равни разстояния от малките бастиони на продавачите на захарни пръчки в съседните чуждестранни земи, където се движи количката с козите и се срещат непознати лица. След малко тя се върна да си вземе нещата от стола до лавровите храсти. Докато я чаках, аз тъпчех назад-напред по голямата равна поляна с хилава, пожълтяла от слънцето трева, в дъното на която има басейн със статуя над него. Внезапно едно момиченце, което си слагаше палтото и прибираше ракетата си подвикна рязко от алеята на друго червенокосо момиченце, което си играеше на японски тенис пред фонтана:

— Сбогом, Жилберт, аз си отивам, да не забравиш, че днес сме у вас след вечеря!

И името на Жилберт мина покрай мен, натрапвайки ми живо съществуването на момиченцето, защото не само го назова като трето лице, за което става дума, но направо го повика. Това име прелетя край мене, то се изяви възторжено, така да се каже, и неговата сила нарасна при изминаване на кривата, която описа, приближавайки се до предназначението си. То носеше на своя борд — аз ясно долавях това — не моето собствено познание и понятие за момиченцето, към което бе отправено, а представата на приятелката, която го викаше. То включваше всичко, което другото момиченце, викайки го, виждаше отново или поне държеше на разположение в паметта си тяхната ежедневна близост, взаимните им посещения, целия неин неизвестен живот, още по-мъчително недостъпен за мене именно защото беше така обичаен и близък за това момиче, което го подхвърли с един вик във въздуха и го приближи до мене, без обаче да ми даде възможност да проникна в него. Това име остави след себе си във въздуха пленителната следа от няколкото невидими момента от живота на госпожица Суан, за които бе само загатнало: предстоящото събиране у нея днес след вечеря. То образува — безплътен пътник сред децата и гувернантките малко облаче с неописуем цвят, подобно на валчестите облаци над пищните градини на Пусен, отразяващ подробно някакво видение от живота на боговете като облаците в Операта, отрупани с коне и колесници. Очерта, ако щете, и върху проскубаната трева — вече не само повехнала морава, но и част от следобеда на червенокосата играчка (която не престана да подхвърля и да улавя леката топка, докато не я извика възпитателката й, със синьо перо на шапката си) — една пленителна ивица в цвят на хелиотроп, безплътна като отражение, просната като килим, по който аз се влачех бавно и носталгично, осквернявайки го със стъпките си, докато Франсоаз нареждаше:

— Хайде, закопчавайте си палтото де, и да поемаме!

Тогава за първи път забелязах с раздразнение, че прислужницата ни говори простовато и няма, уви, синьо перо на шапката си!

Дали поне това момиченце щеше да дойде пак на Шанз-Елизе! На другия ден то не дойде. Но го видях през следващите дни. Цялото време се въртях около мястото, където то играеше със своите приятелки, така че веднъж, когато не бяха достатъчно на брой за играта си на роби, то накара да ме попитат дали не искам да попълня неговия лагер и от този ден нататък играех с него всеки път, когато идваше там. Но Жилберт не идваше всеки ден. Понякога биваше възпрепятствувана било поради уроците си, било поради катехизиса или някоя покана за следобедна закуска целия този неин живот, нямащ нищо общо с моето съществуване, който на два пъти прелетя така мъчително за мене, сгъстен в името Жилберт — по стръмната пътека в Комбре и над моравата на Шанз-Елизе. Обикновено Жилберт ни предупреждаваше, че няма да я видим на другия ден. Ако беше поради уроците й, тя казваше с тъжен глас, който ме утешаваше малко:

— Много досадно, няма да мога да дойда утре, ще се забавлявате без мене.

Но ако беше поканена на някое детско утро и без да зная за това, я запитвах дали ще дойде да играем тя ми отвръщаше:

— О, надявам се, че не! Надявам се, че мама ще ме пусне да отида при приятелката ми!

В такива дни поне знаех, че няма да я видя, но понякога се случваше майка й да я вземе непредвидено със себе си из магазините и на другия ден тя заявяваше:

— Ах, да, излязох с мама! — като че ли това беше най-естественото нещо и не представляваше възможно най-голямото нещастие за другиго.

Случваха се също дъждовни дни и нейната възпитателка, която се боеше лично за себе си от настинка не я довеждаше на Шанз-Елизе. Затова, когато небето беше съмнително, аз не преставах да го проучвам още от сутринта, държейки сметка за най-слабото предзнаменование. Ако видех дамата отсреща да слага шапката си пред прозореца, си казвах: „Дамата излиза, значи, може да се разхождаме в такова време. Защо и Жилберт да не стори същото?“ Но времето помръкваше, мама казваше, че все още има вероятност да се изясни, че ще е достатъчен само един слънчев лъч, но че по-вероятно е да вали. А ако вали, какъв смисъл има да ходим на Шанз-Елизе? И още от обед тревожният ми поглед не се откъсваше от несигурното облачно небе. То си оставаше мрачно. Балконът пред прозореца сивееше. Внезапно по намръщените му плочи, макар че не бяха станали по-светли, се плъзгаше многообещаващ колеблив лъч, който се мъчеше да се освободи от облаците. Миг след това балконът побеляваше, огледално лъскав като езеро сутрин, и по него заиграваха стотиците отражения на железния парапет. Един лъх на вятъра ги разпръскваше, камъкът отново потъмняваше, но те пак се връщаха като опитомени, плочите неусетно просветваха и аз наблюдавах как в непрекъснато кресчендо, също както в музиката една нота стига до крайно фортисимо на края на увертюрата, те добиваха неизменния траен златожълт цвят на хубавите дни, върху който дантелената сянка на изкусно изработената решетка се открояваше в черно като капризно растение с най-малките си подробности, така добросъвестно и добронамерено, с такава релефност и мекота в неподвижните тъмни, приветливи разклонения, като че ли тия разперени гранки, легнали върху слънчевата локва, знаеха, че са залог за щастие и успокоение.

Ефимерен бръшлян, мимолетна стенна растителност! По-безцветна и по-тъжна според мнозина от всяка друга пълзяща по стената или виеща се около прозореца флора, по-скъпа за мене от всяка друга от деня, когато стана върху плочите на нашия балкон поличба за евентуалното присъствие на Жилберт, която може би ме чакаше вече на Шанз-Елизе, за да ми каже при пристигането ми:

— Почваме веднага играта, вие ще бъдете от моя лагер!

Крехка растителност, отнесена от най-малкия полъх, зависеща не толкова от сезона, колкото от часа. Обещание за близко щастие, което денят ще откаже или ще изпълни и затова близко в истинския смисъл на думата. Щастието на любовта. По-нежна и по-топла растителност върху каменните плочи дори от мъха и по-жизнеспособна от него, защото й стига само един слънчев лъч, за да разцъфне, и посред зима блясва радостта.

И чак в дните, когато всяка друга растителност бе вече изчезнала, когато хубавата зелена кожа, обвиваща дънера на старите дървета, бе потънала под снега, ако не валеше, но беше много облачно, за да се надявам, че Жилберт ще излезе, грейнеше ли неочаквано слънце и почнеше ли да сплита златни нишки и да извезва черни орнаменти върху снежното покривало на балкона, майка ми заявяваше:

— Я виж, времето като че ли ще се оправи, защо да не отидете все пак до Шанз-Елизе?

Обикновено в такива дни ние не намирахме никого или най-много някое момиче, което ме уверяваше, че Жилберт няма да дойде. Столовете, изоставени от внушителното, но зиморничаво сдружение на възпитателките, бяха празни. Край моравата седеше само една дама в напреднала възраст, която идваше независимо от времето, винаги натруфена с едни и същи великолепни и мрачни дрехи. По онова време бях готов да заплатя нейното познанство — ако ми разрешаха подобна размяна — с цената на всички най-големи бъдещи успехи в живота ми. Защото Жилберт отиваше всеки ден да й каже добър ден. А дамата от своя страна питаше Жилберт как е „сладката“ й майка. И мен ми се струваше, че ако я познавах, щях да бъда за Жилберт съвсем друга личност, познат на познатите на родителите й. Докато внучетата й играеха малко по-далеч от нея, тя вечно четеше вестник „Деба“, наричайки го „моя любим «Деба»“. Казваше и за градския сержант, и за жената, която събираше таксата за столовете, по аристократичен маниер: „Старият ми приятел градският сержант“ или: „Тази жена и аз сме стари приятелки.“

На Франсоаз й беше много студено, за да стоим на едно място. Ние отидохме чак до моста Конкорд, за да видим заледената Сена, до която сега всички, дори и депата, се приближаваха без страх като до огромен кит, попаднал без защита посред града в очакване да го нарежат на късове. После се върнахме към Шанз-Елизе. Аз чезнех от мъка между неподвижните дървени кончета и бялата морава, уловена в черната мрежа на почистените от снега алеи. Статуята държеше в пръстите си ледена висулка, която сякаш обясняваше жеста на протегнатата й напред ръка. Дори старата дама, сгъвайки своя „Деба“, попита за часа една бавачка, която мина край нея, и й благодари с думите:

— Много сте мила.

После тя помоли пазача да каже на внучетата й да се върнат, защото й било студено, и добави:

— Ще ми направите голяма услуга. Знаете колко ми е неудобно да ви моля!

Изведнъж небето се разкъса. Между кукления театър и цирка, на блесналия хоризонт, върху открехналото се небе аз зърнах като митологична поличба синьото перо на госпожицата. А и самата Жилберт тичаше вече към мене, искряща, със зачервено лице под кожената шапка, оживена от студа, закъснението и жаждата за игра. Малко преди да стигне до мене, тя се плъзна по леда и било за да запази по-добре равновесие, било защото така й се струваше по-изящно или просто за да подражава на държането на истинските кънкьорки, се понесе усмихната към мене с широко разперени ръце, като че ли искаше да ме прегърне.

— Браво! Браво! Отлично! Бих казала като вас, че това е много елегантно, много смело, ако не принадлежах на друга епоха, епохата на бившия режим! — възкликна старата дама, вземайки все едно думата от името на Шанз-Елизе, за да благодари на Жилберт, че е дошла въпреки лошото време. — Вие сте като мене вярна независимо от всичко на нашия мил Шанз-Елизе! Смелчаги сме и двете! Трябва да ви призная, че аз си го обичам и така. Можете да ми се подигравате, но този сняг ми напомня хермелин! — И старата дама прихна да се смее.

Първият от тия дни, който поради снега — видим външен израз на силите, които можеха да ме лишат от Жилберт — изглеждаше тъжен като ден на раздяла или дори ден на отпътуване, защото променяше облика и обичайното предназначение на мястото за нашите срещи, станало неузнаваемо под белия калъф, отбеляза всъщност известен напредък в моята любов, защото даде повод за първото огорчение, което Жилберт сподели с мене. Нямаше никой друг освен нас от бандата ни и обстоятелството, че бях сам с нея, ми изглеждаше начало на близост не само от моя, но и от нейна страна, като че ли тя беше дошла само за мене в подобно време. Това ми се струваше точно толкова вълнуващо, както ако например бе отказала някой ден да отиде на гости, за да дойде да ме види на Шанз-Елизе, и ми вдъхваше по-голяма увереност в трайността и процъфтяването на нашето приятелство, което оставаше жизнено въпреки заобикалящата го зимна вцепененост, самота и пустош. И докато тя ми пъхаше снежни топки във врата, аз й се усмихвах, разнежен от идването й, което беше според мене не само израз на предпочитание, щом ме приема за свой другар в този нов зимен пейзаж, но и един вид вярност в общото бедствие. Скоро една след друга като колебливи врабчета, черни върху снега, долетяха приятелките й. Заиграхме се. И понеже беше съдено този ден, започнал така тъжно, да завърши в радост, когато се запътих, преди да заиграем на роби, към приятелката с резкия глас, от която за първи път чух името Жилберт, тя ме върна:

— О, не, не! Знаем, че предпочитате да играете от страната на Жилберт. Пък и ето, вижте, тя ви маха с ръка!

Жилберт действително ме викаше да отида в нейния лагер върху заснежената поляна — Царство на златното знаме, защото, заляна от златните отблясъци на слънцето, тя напомняше старинен брокат с металическата си патина.

Този ден, вдъхнал ми толкова опасения, се оказа един от малкото дни, през които не бях много нещастен.

Защото, макар че едничката ми мисъл беше да не пропусна нито ден, без да видя Жилберт (до такава степен, че когато веднъж баба не се завърна навреме за вечеря, не можах да се въздържа да не помисля тутакси, че ако е била смазана от кола, няма да мога известно време да отивам на Шанз-Елизе: когато се влюбим, преставаме да обичаме всички останали), всъщност съвсем не се чувствувах щастлив в миговете, които прекарвах край нея, макар че ги очаквах с такова нетърпение и трепетна тревога още от предния ден и бях готов да им жертвувам всичко друго. И аз го съзнавах отлично, защото постоянно анализирах с мнително настървение единствено тях, без да открия нито сянка от наслада.

Цялото време, докато бях далеч от Жилберт, изпитвах нужда да я видя, защото, мъчейки се безспир да си я представя, най-накрая това вече не ми се удаваше и вече не знаех как изглежда обектът на моята любов. Освен това тя още нито веднъж не ми беше казала, че ме обича. Напротив, доста често заявяваше, че имала приятели, които предпочитала пред мене, че съм бил само добър другар, с когото с удоволствие играела, макар да съм бил разсеян, не достатъчно увлечен от играта. Най-сетне тя често се държеше явно студено с мене, което би могло да разклати увереността ми, че представлявам за нея нещо различно от другите хора, ако тази увереност се коренеше в предполагаемата любов на Жилберт към мене, а не, както беше всъщност, в чувството, което аз изпитвах към нея. Това впрочем най-много допринасяше за неговата жизнеустойчивост, понеже зависеше само от начина, по който лично аз, по вътрешна необходимост, бях принуден да мисля за Жилберт. Но и самият аз все още не й бях признал чувствата, които изпитвах към нея. Разбира се, всички страници на тетрадките ми бяха покрити с нейното име и адрес, но докато ги пишех неуморно, без да мога по този начин да я принудя да мисли за мене, докато привидно тя заемаше чрез тях толкова място в моя живот, без всъщност да участвува повече в него, аз се чувствувах страшно обезсърчен, защото те не ми говореха за Жилберт — тя нямаше даже да ги види! — а за моето собствено желание и ми показваха при това неговото чисто лично, нереално, досадно и безпомощно естество. Най-неотложното беше Жилберт и аз да се виждаме, за да можем да си признаем взаимно нашата любов, която до този момент все едно не бе започвала. Може би всички тия основания, поради които горях от нетърпение да я видя, биха имали по-малка власт над някой зрял мъж. По-късно, когато придобием умението сами да владеем наслажденията си, случва се да се задоволим с наслаждението да мислим за някоя жена, без непременно да искаме да се уверим във взаимността на чувствата си или даже да предпочетем да не й признаем нашето увлечение по нея, защото по подражание на японските градинари сме готови да жертвуваме много цветя, за да получим едно по-хубаво. Но по времето, когато бях влюбен в Жилберт, аз все още вярвах, че любовта съществува обективно. Че ние в най-добрия случай можем само да отстраним пречките, но тя ни предлага своите наслаждения в строго определен ред, който не сме властни да изменим. Струваше ми се, че ако по мой почин вместо сладостта на признанието изберях стратегията на безразличието, не само щях да се лиша от радостта, за която най-много бях мечтал, но щях да изфабрикувам една изкуствена любов, лишена от стойност, без здрави устои, и тайнствените, предварително очертани пътища на истинската любов щяха да останат затворени за мене.

Но щом пристигнех на Шанз-Елизе и ми се удадеше възможност да съпоставя моята любов с нейната жива първопричина, съществуваща извън мене, и да й нанеса необходимите поправки, щом пред мене застанеше истинската Жилберт Суан, на чийто вид бях разчитал, за да освежа представата си за нея, тъй като уморената ми памет не смогваше вече да я улови, Жилберт Суан, с която бях играл предишния ден и която тутакси разпознавах и поздравявах, воден от същия сляп инстинкт, който при ходене премества единия ни крак пред другия, преди да сме имали време да помислим за това, Жилберт Суан и момичето, обект на бляновете ми, ставаха две различни същества. Ако от предната вечер например носех в паметта см две огнени очи над сочни, загладени страни, сега лицето на Жилберт ми натрапваше нещо друго, което всъщност не си спомнях — нейния остро източен нос, който, съчетан за миг с другите й черти, придобиваше значение на отличителен белег, свойствен за даден човешки тип и превръщаше Жилберт в момиче с „остра муцунка“. Докато се готвех да уточня представата за Жилберт (бях я извикал в паметта си, преди да дойда, и вече не можех да я намеря), за да използвам този желан миг и да съм сигурен през дългите самотни часове след това, че си спомням истинската Жилберт, че постепенно увеличавам любовта си именно към нея, също като писател, който работи над произведението си, ето че тя ми подаваше топката. И подобно на философа идеалист, чието тяло държи сметка за външния свят, макар умът му да не вярва в неговата реалност, същото мое инстинктивно „аз“, което ме бе подтикнало да я поздравя, преди да съм я отъждествил, бързаше да ме накара да уловя подадената ми от нея топка (като че ли тя беше другарката, с която бях дошъл да играя, а не сродната душа, с която бях дошъл да се слея). Това мое друго „аз“ ме караше от благоприличие да разговарям с нея за хиляди приятни и незначителни неща до часа, когато тя си отиваше. Това друго мое „аз“ ми пречеше по този начин било да мълча, за да мога спокойно да поработя върху неотложното уточняване на представата ми за Жилберт, или да й кажа думите, които можеха да дадат решителен тласък на нашата любов. Така всеки път бях принуден да отлагам тези важни въпроси чак за следващия следобед.

И все пак любовта ни отбелязваше известен напредък. Един ден отидохме заедно с Жилберт до бараката на нашата търговка, която беше особено любезна с нас, тъй като господин Суан заръчваше да купуват от нея ръжени медени питки, каквито консумираше в големи количества по здравословни съображения, защото страдаше от разпространената между съплеменниците му екзема и от класическата констипация на пророците, Жилберт ми показа смеешком две малки момченца, които се държаха също като малкия колорист и малкия натуралист от детските книжки: едното не искаше червена захарна пръчка, защото предпочитало виолетова, а другото, със сълзи на очи, отблъскваше сливата, която искаше да му купи неговата бавачка, защото, както то каза възбудено най-накрая: „В длугата има челвей!“ Аз си купих две топчета от по едно су, гледайки с възхищение лъскавите ахатови топчета в една отделна купичка, които ми изглеждаха по-примамливи, защото бяха усмихнати и русокоси като млади девойки и струваха по петдесет сантима едното. Жилберт, на която даваха много повече пари, отколкото на мене, ме попита кое ми харесва най-много. Те бяха прозрачни и цветовете им преливаха като живи. Бих предпочел да може да ги купи всичките и да ги пусне на свобода. Все пак й посочих едно с цвета на очите й. Жилберт го взе, напипа златния му пръстен, погали го, плати и в същия миг ми предаде пленничето си с думите:

— Вземете, то е ваше, давам ви го за спомен.

Друг един път, понеже все още бях в плен на желанието си да чуя Берма, бях попитал Жилберт дали няма брошурата, в която Бергот говори за Расин, понеже беше изчерпана. Тя ме помоли да й припомня точното заглавие и вечерта аз й изпратих бързо писмо, върху чийто плик написах името, което толкова пъти бях драскал по тетрадките си. На другия ден тя ми донесе брошурата, която бе накарала да купят, в пакетче, завързано с лилава панделка и запечатано с бял восък:

— Точно това искахте, нали? Вижте! — каза тя, като извади от маншона си писмото, което й бях пратил. Само че под печатите на пощата, под прибавените с молив надписи от раздавача — отличителни знаци на реализирането на съобщението, печати на външния свят, виолетови, символични обръчи на живота, които за първи път обгръщаха, поддържаха, подигаха, радваха моя блян, аз с мъка разпознах тщеславните написани с моя почерк самотни редове на адреса на писмото, изпратено с бърза поща, което до вчера още не беше нищо друго освен обикновена синя картичка, написана от мене. А ето че след като телеграфистът го беше предал на портиера на Жилберт и слугата го бе отнесъл в нейната стая, то се беше превърнало в това безценно съкровище — писмо, получено от нея този ден!

Веднъж тя каза:

— Знаете ли, можете да ме наричате Жилберт. Аз във всеки случай ще ви наричам по име. Иначе е много сложно.

Обаче Жилберт продължи още известно време да ми говори на „вие“ и понеже й направих забележка, тя се усмихна и също както в граматиките по чужди езици се срещат изречения, чиято единствена цел е да ни принудят да употребим някоя нова дума, съчини или по-скоро построи едно изречение така, че да го завърши с кръщелното ми име. Когато анализирах по-късно вълнението, което изпитах в онзи момент, успях да разгранича едно по-особено усещане: за миг се бях почувствувал гол-голеничък в устата освободен от всички социални особености, които принадлежаха не само на мене, но и на други нейни другари, а и на моите родители, когато произнасяше фамилното ми име. Изговаряйки името ми, тя присви леко устни, също както баща й, когато искаше да наблегне на някоя дума, и сякаш ме разсъблече, разголи, както се обелва кора на плод, на който се яде само сърцевината, докато погледът й, нагаждайки се към новата степен на близост, възприет вече от езика й, се впи като че ли по-пряко в мене, за да изрази съзнанието, удоволствието и едва ли не признателността за тази близост, като същевременно цялото й лице грейна в усмивка.

Но в момента, когато изживявах тия нови удоволствия, аз не бях в състояние да ги оценя истински. Те не бяха дадени от момичето, което обичах, на мене, който я обичах, а от другото момиче, с което играех, на онова друго мое „аз“, което не носеше нито спомена за истинската Жилберт, нито преизпълненото с нея сърце, а само то единствено би могло да оцени подобно щастие, защото единствено то го бе желало. Дори след като се приберях в къщи, аз пак не можех да вкуся изцяло тия нови удоволствия, защото всеки ден вътрешната потребност, която ми налагаше да се надявам, че на другия ден ще съумея да наблюдавам по-точно, спокойно и щастливо Жилберт, че тя най-сетне ще ми признае любовта си и ще ми обясни причините, поради които не го е сторила досега, омаловажаваше изживяното, карайки ме да гледам винаги само към бъдещето, да преценявам малките предпочитания, които ми оказваше не самостоятелно, не като достатъчни сами по себе си факти, а само като междинни етапи, които щяха да ми помогнат да изкача още няколко стъпала и да стигна най-сетне истинското щастие, което още не познавах.

Ако Жилберт ми даваше понякога подобни доказателства за приятелското си благоразположение, тя ми причиняваше и огорчения, като даваше вид, че не изпитва удоволствие да ме види и често това се случваше именно в дните, на които най-много бях разчитал, за да осъществя въжделенията си. Бях сигурен например, че Жилберт ще дойде на Шанз-Елизе и се чувствувах бодър, предугаждайки смътно голямо удоволствие, защото още сутринта, влизайки в салона, за да целуна мама (вече напълно готова, с вдигнати като кула черни коси и хубави бели заоблени ръце, дъхащи още на сапун), бях узнал по колоната прах над пианото и по шарманката, която свиреше под прозореца „На връщане от парада“, че един лъчезарен пролетен ден е дошъл неочаквано на гости на зимата и ще остане чак до вечерта. Докато обядвахме, дамата отсреща, отваряйки прозореца си, прогони мигновено задрямалия край стола ми слънчев лъч, който с буен скок прекоси цялата трапезария и после се върна отново да продължи дрямката си. В колежа, по време на занятията в един часа, слънцето ме караше да примирам от нетърпение и скука, заливайки със златните си вълни целия ми чин, като че ли ме канеше на своето празненство, на което можех да отида едва в три часа, когато Франсоаз щеше да ме пресрещне на входа и щяхме да се запътим към Шанз-Елизе през окичените със светлина улици, задръстени от народ, с ефирни балкони, открехнати от слънцето, плаващи пред къщите като златни облаци. Уви, Жилберт я нямаше на Шанз-Елизе. Не беше още пристигнала. Неподвижен на моравата, пропита от невидимото слънце, което обагряше ярко тук-там връхчето на стрък трева, край накацалите гълъби, напомнящи антични скулптури, извадени от кирката на градинаря върху повърхността на царствена почва, аз стоях, впил очи в хоризонта, очаквайки всеки миг да зърна иззад статуята, която сякаш поднасяше за благословия на слънцето детето, което държеше в обятията си, цяло заляно от лъчите му, да се зададе Жилберт, крачеща зад възпитателката си. Старата читателка на „Деба“ седеше вече на креслото си, все на същото място. Тя заговаряше градинаря, махайки му приятелски с ръка:

— Какво хубаво време!

А когато жената, събираща таксата за столовете, се приближи до нея, за да вземе парите, старата дама пъхна в ръкавиците си билетчето от десет сантима и се запревзема, като че ли й поднесоха букет и от любезност към човека, който й го е подарил, се чуди на какво по-видно място да го постави. Когато най-сетне му камери подходящо местенце, тя изви шия, повдигна кожата си и се усмихна приветливо на служителката, показвайки й крайчеца на жълтия билет, който се подаваше от ръкавицата при китката й, също както някоя кокетка би показала корсажа си на младия мъж, казвайки му: „Познавате ли вашите рози?“

Отведох Франсоаз да присрещнем Жилберт чак до Триумфалната арка, но нямаше никого и аз вече се връщах към моравата, убеден, че тя няма да дойде, когато точно пред дървените кончета момичето с резкия глас изскочи пред мене.

— Къде се губите, Жилберт е тук от четвърт час. Скоро ще си ходи. Чакаме само вас, за да изиграем една игра на роби.

Докато съм вървял нагоре по Шанз-Елизе, Жилберт бе дошла откъм Боаси-д’Англа, понеже госпожицата се бе възползувала от хубавото време и бе отишла на пазар с нея. Господин Суан щеше да дойде след малко да прибере дъщеря си. Така че грешката беше моя: не трябваше да се отдалечавам от моравата, защото никога не се знаеше със сигурност от коя страна ще дойде Жилберт, нито точно кога и това очакване в края на краищата придаваше не само на Шанз-Елизе, но и на целия следобед нещо особено вълнуващо. То ги превръщаше в необятни по размери Пространство и Време, във всяка точка и всеки момент на които беше възможно да се появи силуетът на Жилберт. Вълнуващ бе и самият й силует, понеже чувствувах, че зад него се крие причината, поради която тя пристигаше неочаквано в четири часа вместо в два и половина, с шапката, с която ходеше на гости вместо с баретката за игра, откъм „Амбасадьор“, а не между двата куклени театъра; отгатвах тутакси някое от заниманията й, в които не можех да участвувам и аз, които я принуждаваха да излезе или да остане в къщи: влизах, с една дума, в допир с нейния тайнствен, непознат за мене живот. Тази именно тайнственост ме смущаваше, когато, тичайки по заповед на момичето с резкия глас, за да започнем незабавно играта на роби, аз забелязвах Жилберт, толкова припряна и небрежна с нас, да прави реверанс пред дамата с „Деба“ (която от своя страна й казваше: „Какво хубаво слънце, нали? Просто прежуря!“), да й говори с плаха усмивка, леко предвзето, защото това държане ми даваше бегла представа за онова друго момиче, каквото Жилберт беше, както изглежда, с родителите си, с приятелите на родителите си, на гости, в цялото си онова друго съществуване, което ми убягваше. Никой обаче не ми даваше по-ясна представа за това нейно друго съществуване, както господин Суан, който идваше малко по-късно да прибере дъщеря си. Защото той и госпожа Суан — със самия факт, че дъщеря им живееше при тях, че нейните учебни занимания, игри, приятелства зависеха от тях — упражняваха върху мене, също както Жилберт, а може би и повече от нея, както впрочем подобаваше на всесилни богове, разполагащи с нея, мъчителното обаяние на неизвестното и недостъпното, което като че ли произтичаше точно от тях. Всичко, което ги засягаше, възбуждаше в мене такъв постоянен интерес, че в дни като този например, когато господин Суан (когото виждах по време на неговото познанство с родителите ми толкова често, без да изпитвам никакво любопитство) идваше да вземе Жилберт от Шанз-Елизе, едва преминало сърцебиенето, предизвикано от появата на сивата му шапка и палтото с пелерина, неговият външен вид продължаваше да ме смущава, като че пред мен стоеше историческа личност, за която сме чели наскоро редица трудове и затова и най-дребните особености ни вълнуват. Отношенията му с граф дьо Пари, които, когато се говореше за тях в Комбре, ми бяха съвсем безразлични, сега граничеха, кажи-речи, с вълшебство, като че ли никога никой друг смъртен не бе познавал Орлеанската фамилия. Тези негови блестящи връзки го открояваха ярко на плебейския фон на минувачите от различните обществени съсловия, които задръстваха същата алея на Шанз-Елизе и сред които за голямо мое удивление той благоволяваше да се движи, без да изисква от тях специални прояви на внимание, без впрочем и никому през ум да минава да му ги окаже, защото той се бе обградил с пълно инкогнито.

Суан се покланяше учтиво на другарите на Жилберт, които го поздравяваха, даже и на мене, макар и да беше скаран със семейството ми, без обаче да даде вид, че ме познава. (Това неволно ми припомняше, че все пак той доста често ме беше виждал в Комбре. Само че този спомен стоеше някак си в сянка, защото, откакто бях видял повторно Жилберт, Суан беше за мене главно неин баща, а не Суан, когото познавах от Комбре. Понеже представите, с които сега свързвах името му, бяха различни от представите, в чиято мрежа бе вплетено то преди, и понеже никога вече не си служех с тях, когато мислех за него, той беше станал за мене нова личност. Независимо от всичко обаче една изкуствена, второстепенна линия го свързваше с някогашния ни гостенин. И тъй като за мене всичко имаше вече значение само дотолкова, доколкото можеше да бъде от полза за любовта ми, аз си спомнях със срам и съжаление, че не мога да ги залича, годините, когато в очите на същия този Суан, който сега стоеше пред нас на Шанз-Елизе и на когото Жилберт може би не бе казала за щастие името ми, бях ставал смешен толкова вечери, като пращах да викат мама да се качи в стаята ми, за да ми каже лека нощ, докато тя пиеше кафе с него, баща ми, баба и дядо на градинската маса.) Той казваше на Жилберт, че й разрешава да изиграе още една игра, защото може да я почака още четвърт час, и сядайки като всички други на един железен стол, плащаше таксата със същата ръка, която Филип VII бе държал толкова често в своята, а ние подновявахме играта си на поляната, пропъждайки гълъбите, чиито изящни разноцветни тела в сърцевидна форма, подобни на люлякови цветчета в птичето царство, намираха убежище кое на перваза на големия каменен басейн, където, потопили човка в него, създаваха илюзията, че кълват изсипаните изобилно в него плодове и зърна, кое на челото на статуята, където заприличваше на емайловите украшения, които разнообразяват с пъстрите си цветове мрамора, а ако се намират на челото на скулптура на древна богиня, й спечелват специален епитет, който, също както собственото име за смъртните, я превръща в ново божество.

През един от тия слънчеви дни, който бе измамил надеждите ми, не намерих смелост да скрия разочарованието си от Жилберт.

— А пък аз тъкмо днес възнамерявах да ви питам толкова неща! Мислех, че този ден ще бъде от голямо значение в нашето приятелство. А ето че едва пристигнала, вие си отивате! Гледайте поне утре да дойдете по-рано, за да мога най-сетне да говоря с вас!

Лицето й грейна и тя отвърна, подскачайки едва ли не от радост:

— Ох, драги мой, утре може да ме чакате колкото си щете, само че аз няма да дойда! Канена съм на гости. Вдругиден също няма да мога, защото отивам у една приятелка, за да гледаме от тях пристигането на крал Теодосий, сигурно ще бъде великолепно, а по̀ другиден съм на „Михаил Строгов“. След това пък наближава Коледа и Новогодишната ваканция. Може би ще заминем за Южна Франция. Ех, че хубаво би било! Вярно, че ще пропусна коледното дърво! Но във всеки случай, дори и да остана в Париж, няма да идвам тук, защото ще ходя на гости с мама. Сбогом, татко ме вика!

Аз се върнах с Франсоаз по улиците, все още окичени със слънце, с чувството, че празникът се е свършил и вече се е мръкнало. С мъка влачех крака.

— Няма нищо чудно — каза Франсоаз, — такова време е съвсем необичайно за сезона. Небивала жега. Боже господи! Кой знае колко хорица ще се изпоразболеят! Иде ти да си кажеш, че и горе на небето нещо не е в ред.

А аз си повтарях мислено, едва сдържайки риданията си, думите, с които Жилберт бе дала израз на радостта си, че дълго няма да идва на Шанз-Елизе. Но обаянието на Жилберт, което мигом ме запленяваше, щом насочех мислите си към нея, особеното, изключително, макар и незавидно положение, в което неизбежно ме поставяше спрямо нея собственото ми въображение, започнаха вече да забулват в романтика дори тази явна проява на безразличие и сред сълзите ми трепна усмивка или по-скоро плах опит за целувка. А когато дойде часът за пощата, аз си казах същата вечер, както и следващите вечери: „Сигурно сега ще получа писмо от Жилберт. Тя ще ми признае най-сетне, че никога не е преставала да ме обича, и ще ми обясни тайнствената причина, поради която е била принудена да не ми го каже досега, да се преструва, че може да бъде щастлива, без да ме вижда, да играе досегашната си роля на обикновена другарка.“

Всяка вечер си мечтаех с наслада за това писмо, въобразявах си, че го чета, повтарях гласно всяко изречение. Изведнъж млъквах уплашен. Давах си сметка, че ако трябва да получа писмо от Жилберт, то в никакъв случай нямаше да бъде именно такова, каквото го съчинявах аз, и от този миг се стараех да отклоня мисълта си от думите, които бих желал тя да ми пише, за да не би, изговаряйки ги, да изключа именно най-скъпите, най-желаните и да осуетя сбъдването им. Нещо повече дори, ако по някакво невероятно съвпадение Жилберт ми пишеше по свой почин точно това, което сам бях съчинил, разпознавайки собственото си творение, аз нямаше да имам впечатлението, че получавам нещо не мое, нещо реално, ново, щастие, което идва не от моята мисъл, което зависи не от моята воля, а ми е доставено действително от любовта.

Междувременно препрочитах страниците, които, макар че не бяха написани от Жилберт, ми бяха поне дадени от нея: брошурата на Бергот за красотата на древните митове, от които се е вдъхновявал Расин. Носех я постоянно със себе си заедно с ахатовото топче. Умилявах се от добросърдечието на моята приятелка, която така бързо бе откликнала на желанието ми да я притежавам. И понеже всеки чувствува належаща потребност да оправдае чувствата си и да се радва например, когато открие у любимата си качества, достойни да предизвикат любов според прочетените книги или слушаните разговори, да ги асимилира по подражание и да ги превърне в нови основания за увлечението си, макар и тези качества да са напълно противоположни на това, което то е търсило, докато е била спонтанно — както някога за Суан естетическият елемент в хубостта на Одет, — аз, който най-напред бях влюбен в Жилберт, още в Комбре, заради неизвестното в нейния живот, в който бих желал да се потопя, да се превъплътя, изоставяйки собственото си съществуване, загубило всякакво значение за мен, сега си мечтаех като за рядко щастие, че Жилберт би могла един ден да стане смирена помощница, безобидна приятна сътрудничка в това мое премного познато, презряно съществуване и подпомагайки ме в моите занимания, да прави вечер справки в разни брошури. Колкото до Бергот, този толкова умен и едва ли не богоподобен старец, заради когото най-напред бях обикнал Жилберт, преди още да съм я видял, сега аз го обичах главно заради нея. Със същото удоволствие, с което се любувах на страниците му върху Расин, аз се любувах и на хартията, облепена с големи печати от бял восък, в която тя ми бе донесла книгата, вързана богато в лилава панделка. Целувах ахатовото топче, символ на най-добрата част от сърцето на приятелката ми, онази част, която не беше лекомислена, но вярна. Която, макар и разкрасена от тайнственото обаяние на живота на Жилберт, оставаше при мене, обитаваше стаята ми, спеше в леглото ми. Но си давах сметка, че красотата на този камък, както и красотата на страниците на Бергот (които така охотно свързвах с мисълта за любовта си към Жилберт, защото в миговете, когато това мое чувство ми изглеждаше съвсем празно, те му придаваха известно съдържание) предхождаше моята любов, не беше сродна с нея, че тя е резултат от таланта на писателя или от минералогичните закони и е съществувала, преди още Жилберт да ме познава, че нищо в книгата или в камъка няма да се измени, ако Жилберт не ме обича, и следователно нищо не ми дава основание да ги тълкувам като залог за любов. Така, докато моята любов, очаквайки постоянно от утрешния ден любовното признание на Жилберт, всяка вечер разрушаваше, разваляше недобре извършената работа през деня, една непозната труженичка, затаена в сянката на моето „аз“, не изхвърляше скъпоценните нишки, а ги кръстосваше, без да се грижи дали ми харесва и дали допринася за щастието ми, в различен ред, характерен за всичко, което излиза изпод ръката й. Без да се интересува особено от моята любов, без да приема непременно предпоставката, че Жилберт ме обича, тя събираше постъпките на Жилберт, които ми се бяха сторили необясними, както и провиненията й, които бях намерил извиними. Тогава и едните, и другите придобиваха друг смисъл. Този нов ред ми подсказваше, че когато Жилберт, вместо да дойде на Шанз-Елизе, отива на някое детско утро, обикаля магазините с майка си или се готви за продължително отсъствие през новогодишната ваканция, аз нямам никакво основание да мисля: „Тя постъпва така, защото е суетна и послушна.“ Защото, ако ме обичаше, тя щеше да престане да бъде такава и дори да я принудеха да се покори, щеше да го стори със същото отчаяние, което изпитвах аз в дните, когато не можех да я видя. Подредени по този нов начин, нейните постъпки ми нашепваха, че аз би трябвало все пак да знам какво значи да обичаш, щом обичах Жилберт. Те ме подканваха да си дам сметка как постоянно се стремях да блесна в нейните очи, като за същата цел се опитвах да предумам мама да купи мушама на Франсоаз и шапка със синьо перо или да не ме праща вече на Шанз-Елизе с нашата слугиня, от която се червях (а майка ми възразяваше, че съм несправедлив към Франсоаз, която била добра жена и особено предана на семейството ни), и как също едничката ми грижа беше да виждам Жилберт, затова цели месеци преди ваканцията се чудех как да узная кога ще напусне Париж и къде ще отиде, като и най-приятното място ми се струваше заточение, ако тя нямаше да бъде там, и предпочитах да не напускам никога Париж, стига само да можех да я виждам на Шанз-Елизе. Този нов ред на нейните постъпки без особена мъка ми доказваше, че в тях няма нито следа от подобна загриженост или потребност. Напротив, Жилберт ценеше своята възпитателка, без да я е грижа за моето мнение. Струваше й се съвсем естествено да отиде на пазар с госпожицата, вместо да дойде на Шанз-Елизе, и й беше много приятно, ако трябваше да излезе с майка си. Дори да допуснех, че би позволила да прекарам ваканцията на същото място, където щеше да отиде и тя, все пак в избора на курорта щеше да се ръководи от предпочитанията на родителите си, от перспективата за всевъзможните развлечения, за които й е говорено, но съвсем не от желанието да отиде там, където възнамерява да ме изпрати моето семейство. Когато понякога ме уверяваше, че ме обича по-малко от някой друг свой приятел, че ме обича по-малко, отколкото предния ден, защото заради мене и моето невнимание загубила играта, аз й исках прошка и я питах какво да направя, за да ме обикне толкова или даже повече от другите. Исках да ми отговори, че вече ме обича, умолявах я, като че ли тя можеше да промени чувството си към мене само защото тя или аз искаме това, само за да ми достави удоволствие, само с думите, които би произнесла в зависимост от моето добро или лошо държане. Нима не знаех, че чувството, което самият аз изпитвах към нея не зависеше нито от нейните отстъпки, нито от моята воля?

Този нов ред, оформен от невидимата труженица, ми нашепваше най-сетне, че колкото и да ни се иска да смятаме постъпките на някое лице, което досега ни с наскърбявало, за неискрени, тяхната последователност съдържа очевидна истина, срещу която собственото ни желание е безсилно, и не до самото лице, а до поредицата последователни негови постъпки трябва да се допитаме, когато ни се ще да предвидим бъдещото му отношение към нас.

Моята любов чуваше този друг глас. Той я убеждаваше, че утрешният ден няма да се различава от досегашните, че чувството на Жилберт към мене, вече много затвърдено, за да може да се промени, е всъщност безразличие. Че в дружбата ми с нея само аз бях влюбеният. „Вярно е — отвръщаше моята любов, — нищо не може да излезе от тази дружба, тя няма да се промени.“ И още на другия ден (или изчаквайки някой празник, ако наближаваше рожден ден или Нова година, ден, различен от другите, когато започваме нов живот, като отхвърляме наследството на миналите дни и скъсваме със завещаните от тях горести) аз молех Жилберт да се откаже от досегашното ни приятелство и да постави основите на нова връзка между нас.

Винаги носех със себе си карта на Париж, която ми се струваше истинско съкровище, защото на нея личеше улицата, на която живееха господин и госпожа Суан. И за да си доставя удоволствие, а и от някаква своего рода рицарска вярност произнасях с повод и без повод името на тази улица, така че баща ми, който не знаеше като мама и баба за моята любов ме питаше:

— Защо все повтаряш тази улица? Тя не се отличава с нищо особено. Приятна е за живеене, защото е на две крачки от гората, но същото важи и за десет други.

Правех всичко възможно, за да накарам родителите си непрекъснато да изговарят името Суан. Разбира се, самият аз си го повтарях непрекъснато мислено, но имах нужда и да чуя това пленително звукосъчетание, да чуя изпълнена от другиго тази музика. Мисленото й разчитане не ме задоволяваше. Впрочем името Суан, познато ми от толкова години, се беше превърнало сега за мене в ново име, както се случва с най-обичайните думи при хора, загубили способността да говорят. То стоеше неотлъчно в мисълта ми, но въпреки това тя не можеше да свикне с него. Разлагах го, сричах го, правописът му беше за мене постоянна изненада. То не само бе престанало да ми се струва познато, но бе престанало същевременно да ми се струва и невинно. Аз считах толкова престъпна насладата, която изпитвах, когато го чувах, че ми се струваше, че и другите отгатват мислите ми и нарочно отклоняват разговора, когато се мъчех да го наведа на него. Постоянно се връщах към въпроси, които пряко или косвено засягаха Жилберт, предъвквах безспир едни и същи думи и макар и да знаех, че това са само думи, празни думи, произнесени далеч от нея, които тя нямаше да чуе, безсилни думи, които само потвърждаваха фактическото положение, без да могат да го променят, все пак си въобразявах, че ако много и постоянно се занимавам с всичко, което се отнася до Жилберт, може би накрая щях да постигна нещо. Повтарях на родителите си, че Жилберт много обича възпитателката си, като че ли това изречение, казано за стотен път, щеше най-сетне да накара Жилберт да влезе внезапно в стаята, да заживее занапред с нас. Безспир превъзнасях старата дама, читателката на „Деба“ (бях успял да внуша на родителите си, че навярно е посланица или може би коронована особа), и продължавах да се възхищавам от красотата, великолепието, благородството й до деня, когато казах, че доколкото съм разбрал от Жилберт, тя като че ли се казва госпожа Блатен.

— О, сега се сещам! — възкликна мама, а аз цял пламнах от срам. — Внимание! Внимание! — както щеше да каже бедният ти дядо. И ти я намираш красива. Ами че тя е истинско плашило и открай време си е била такава, вдовица на разсилен. Не си ли спомняш какви хитрости измислях, когато беше малък, за да я избягна на урока ти по гимнастика, когато се опитваше да ме заговори, без да ме познава, за да ми каже уж, че си бил „премного хубав за момче“? Тя винаги е била луда да се запознава с хората и трябва наистина да не е с всичкия си, както впрочем винаги съм предполагала, ако действително познава госпожа Суан. Защото, макар че произхожда от най-скромна среда, все пак за нея не би могло да се каже нищо лошо. Но умира да си създава връзки. Ужасна е, страшно проста, а отгоре на това и претенциозна.

Колкото до Суан, в стремежа си да приличам на него през цялото време, докато бях на масата, аз си дърпах носа и си търках очите. Баща ми казваше:

— Това дете не е в ред, ще стане урод!

А на мене ми се щеше да бъда толкова плешив, колкото Суан. Той ми се струваше такова изключително същество, че просто се чудех как е възможно да познавам хора, които го познават и могат да го срещнат случайно някой ден. Майка ми веднъж, разказвайки ни както всеки път на вечеря къде е ходила следобеда, само с думите: „Щях да забравя, знаете ли кого срещнах в магазина «Троа Картие» при щанда за чадъри? Суан!“, разпукна внезапно посред разказа си, твърде безинтересен за мене, едно тайнствено цвете. С каква печална наслада узнах, че този следобед Суан бе отишъл да си купи чадър, откроявайки се сред тълпата със свръхестествения си профил. Посред еднакво безразличните важни и маловажни събития, за които мама говореше, тази случка предизвика у мене особения трепет, съпътствуващ неотлъчно любовта ми към Жилберт. Баща ми казваше, че не се интересувам от нищо, защото не слушах, когато се говори за евентуалните политически последици от посещението на крал Теодосий, гостуващ във Франция в този момент и неин съюзник, както разправяха. Но затова пък колко ми се щеше в замяна да узная дали Суан е бил още с палтото си с пелерина.

— Казахте ли си добър ден? — попитах.

— Естествено — отвърна майка ми, която като че ли винаги се боеше да не би, ако признае, че не сме в добри отношения със Суан, другите хора да се опитат да ги подобрят повече, отколкото тя би желала, понеже не искаше да се запознае с госпожа Суан, — той дойде да ме поздрави, аз не бях го забелязала.

— Значи, не сте скарани?

— Скарани ли? Защо пък мислиш, че сме скарани — възрази тя живо, като че ли бях посегнал на външно добрите им отношения със Суан и бях направил опит да я „сближа“ с него.

— Може би той ти се сърди, че вече не го каниш.

— Та нима човек е длъжен да кани всички? Нима той ме кани? Аз не познавам жена му.

— Но все пак той идваше у нас в Комбре.

— Какво от това! Идвал е в Комбре, но ето че в Париж си има друго занимание, както и аз. Мога да те уверя, че съвсем не изглеждахме като скарани двамата. Постояхме малко заедно, защото забавиха пакета му. Той ме попита как си, каза ми, че играеш с дъщеря му — добави майка ми, изпълвайки ме с удивление пред това чудо: аз не само съществувах в съзнанието на Суан, но съществувах дори осезателно, щом, докато треперех от любов пред него на Шанз-Елизе, той е знаел името ми, коя е майка ми и е можел да свърже с ролята ми на приятел на дъщеря му всичко, което му беше известно за баба и дядо, за семейството ни, за мястото, където живеем, за някои особености от някогашния ни живот, непознати може би даже на мене самия. Но майка ми, изглежда, не беше намерила нищо особено привлекателно в този щанд на „Троа Картие“, където Суан бе видял в нея позната личност и общите им спомени го бяха подтикнали да се приближи и да я поздрави.

Впрочем нито тя, нито баща ми изпитваха като че ли кой знае какво удоволствие, когато говореха за дядото и бабата на Суан или за професията борсов посредник. Моето въображение бе изолирало и оцветило само едно семейство в населения Париж, както бе сторило същото и с една къща в каменния Париж, като бе покрило пътната й врата със скулптури, а прозорците й — със скъпоценности. Но аз единствен виждах тази украса. Също както къщата на Суан им се струваше като другите къщи, построени по същото време в квартала при Булонската гора, така и семейството на Суан се виждаше на баща ми и майка ми подобно на много други семейства на борсови посредници. Те го преценяваха повече или по-малко благоприятно според степента на участието му в общите заслуги за останалото човечество и не виждаха в него нищо изключително. Нещо повече, виждаха това, което ценяха в него, постигнато в същата или дори в по-висока степен от други семейства. Затова, след като потвърдяха, че къщата им има добро разположение, заговорваха за друга къща с още по-добро разположение, но която нямаше нищо общо е Жилберт, или за финансисти, по-смели в сделките си от нейния дядо. Така че дори ако за момент бяха като че ли на едно и също мнение с мене, това се дължеше на недоразумение и то скоро биваше изяснено. Защото, за да откриват в средата на Жилберт непознато качество, съответствуващо в света на чувствата на онова, което е може би инфрачервеното в света на цветовете, моите родители трябваше да притежават допълнителното сетиво, с което временно ме беше надарила любовта.

В дните, когато Жилберт ме беше предупредила, че няма да дойде на Шанз-Елизе, избирах така местата за разходка, че да бъда по-близо до нея. Понякога отвеждах Франсоаз на поклонение пред къщата на Суанови. Карах я да ми повтаря безкрай всичко, което беше научила за госпожа Суан от разговорите с възпитателката на Жилберт.

— Изглежда, че много вярвала в разни икони. Никога не тръгвала на път, ако чуела кукумявка или тракане на часовник в стената, ако видела котка по полунощ или ако скръцнела някоя мебел. Да, страшно суеверна била!

Аз бях толкова влюбен в Жилберт, че ако срещнех по пътя техния стар иконом с кучето, се заковавах на място от вълнение и впивах влюбен поглед в побелелите му бакенбарди. Франсоаз ме питаше:

— Какво ви стана?

После продължавахме разходката си чак до тяхната пътна врата, където един вратар, различен от всеки друг и излъчващ дори от галоните на ливреята си същото болезнено очарование, с което бе пропито името Жилберт, като че ли знаеше, че спадам към хората, на които някакво недостойнство, носено още от рождение, завинаги им запрещава да проникнат в тайнствения живот, охраняван от него и умишлено скрит зад прозорците на мецанина с благородно спуснати завеси, нямащи нищо общо с кои да са други прозорци освен може би в очите на Жилберт. Друг път тръгвахме по булевардите и аз се спирах на пресечката с улица Дюфо. Бяха ми казали, че оттам често минавал Суан, на път за зъболекаря си. И моето въображение до такава степен отделяше бащата на Жилберт от останалото човечество, той внасяше със своето присъствие толкова приказност в реалния свят, че преди още да стигна да „Мадлената“, се вълнувах при мисълта, че се приближавам до улицата, по която неочаквано можеше да се зададе това неземно видение.

Но най-често, когато не можех да видя Жилберт, тъй като бях узнал, че госпожа Суан се разхожда почти всеки ден по „Алеята на акациите“ около голямото езеро и в „Алеята на кралица Маргьорит“, аз повличах Франсоаз към Булонската гора. Тя беше за мене нещо като зоологическа градина, обединила разнообразна растителност и контрастни пейзажи, защото зад хълма можеш да видиш пещера, ливада, скали, река, ров, ново възвишение, блато, но посетителят знае, че те са сложени там, за да осигурят подходяща среда или живописен декор за живеене на хипопотама, зебрите, крокодилите, руските зайци, мечките и рибаря. Булонската гора, така разнородна, съставена от различни малки затворени светове, сред които някое горско стопанство, засадено като плантация във Вирджиния с червени дървета и американски дъбове, граничеше с елова горичка на брега на езерото или с високоствол лес, от който внезапно изникваше бързонога минувачка с гъвкава кожа и хубави очи на див звяр, беше градината на жените. И също както алеята на миртите в „Енеида“, засадена с дървета само от един вид, „Алеята на акациите“ беше сборище на прочути красавици. Както децата се развикват възторжено, щом зърнат отдалеч върха на скалата, от която морският лъв скача във водата, защото знаят, че ще го видят скоро, още преди да стигна до „Алеята на акациите“, тяхното ухание, разпръснато наоколо, издаваше отдалеч присъствието и особеността на този пухкав и пищен растителен вид, а приближех ли се, върховете на леките крехки корони, изящни, кокетни и нежни поради самата си същност, с накацали по тях стотици цветове като крилати трепкащи орляци скъпи насекоми, и най-сетне женското им име, сладко и волно, караха сърцето ми да тупти, изпълвайки го със светски желания, също както валсовете ни напомнят само хубавите дами, чиито имена портиерът извиква при пристигането им на бала.

Бяха ми казвали, че по тази алея ще видя няколко елегантни жени, които, макар и не всички омъжени, бяха споменавани редом с госпожа Суан, най-често с прякора им. Новото име — в случай че имаха такова — им придаваше един вид инкогнито и хората не го споменаваха, когато искаха да говорят за тях, за да стане ясно кого имат предвид. Мислейки си, че красотата — в областта на женската елегантност — се подчинява на окултни закони, в които тези жени бяха не само посветени, но разполагаха с необходимата власт, за да я постигнат, приемах предварително като откровение тоалета им, колата, хилядите подробности, убеден, че в тях има нещо едва ли не одушевено, придаващо единство на шедьовър на ефимерната им подвижна съвкупност. Аз обаче копнеех да видя само госпожа Суан и я чаках да мине развълнуван, както ако очаквах да видя Жилберт, защото родителите й, пропити, както всичко обкръжаващо я, от нейното обаяние, възбуждаха в мене едва ли не толкова любов, колкото и тя самата, и дори още по-мъчителен душевен смут — та нали контактът им с нея беше именно онази интимна част от живота й, в която нямах достъп! — и най-сетне (защото скоро узнах, както читателят ще се увери, че не им беше приятно да играя с дъщеря им) чувството на почит, вдъхвано винаги от хората, които могат неограничено да ни причиняват силна болка. В порядъка на светските величини слагах винаги простотата и естетическите предимства, когато забележех госпожа Суан, пристъпваща по алеята с костюм от сукно, с малка шапка, украсена с перо, с букетче теменуги на корсажа; тя пресичаше бързо „Алеята на акациите“, като че ли само защото това беше най-прекият път до дома й, и отговаряше с леко кимване на господата от колите, които, разпознали отдалеч силуета й, я поздравяваха и си казваха, че няма по-изящна жена от нея. Но вместо простотата поставях на най-високо място великолепието, ако, след като бях принудил Франсоаз (която беше капнала от умора и твърдеше, че краката й се „подкосявали“) да обикаля цял час, зърнех най-сетне по алеята откъм Порт Дофин гледката, която имаше за мене точно толкова значение, колкото пристигането на някое короновано лице (впрочем нито една истинска кралица не можа по-късно да ми направи по-силно впечатление, защото имах по-точно и по-нагледно понятие за кралската власт). Носена от два буйно препускащи коня, гъвкави и стройни като конете на Константен Ги, с огромен кочияш, настанил се нашироко върху капрата, увит до уши в кожи като казак, до малкия паж, подобен на „тигъра“ на „покойния Боднор“, виждах или по-скоро чувствувах как в сърцето ми се отпечатва като алена и болезнена рана несравнимо красива кола, малко по-висока от другите, чийто лукс, последна мода, напомняше старинните карети. В дъното й се беше излегнала нехайно госпожа Суан, по това време вече с руси коси, прошарени от един-единствен сив кичур и прибрани с тънко цветно венче, най-често от теменуги, от което се спускаха дълги воали, с виолетова омбрела в ръка и с двусмислена усмивка на уста. Аз не виждах в тази усмивка нищо друго освен благосклонност на кралица, докато тя изразяваше по-скоро предизвикателство на кокотка, и госпожа Суан я отправяше нежно към мъжете, които я поздравяваха. Тази усмивка казваше всъщност на едни от тях: „Спомням си много добре, беше пленително!“, на други: „Колко бих желала, но не ни провървя!“, на трети: „Стига само да искате! Ще остана още малко в редицата коли и щом мога, ще пресека!“ Когато срещаше непознати мъже, по устните й пак блуждаеше усмивка, насочена сякаш към бъдещето или към спомена за някой приятел, усмивка, която предизвикваше забележките: „Колко е хубава!“ И само на някои тя се усмихваше кисело, принудено, плахо и студено и усмивката й означаваше: „Да, змия такава! Знам, че имате език на усойница и не можете да не ме одумвате! Но няма да ви обръщам внимание!“ По същото време минаваше Коклен, разговаряйки сред група приятели, заслушани в думите му, като махаше театрално за поздрав на познатите си в минаващите коли. Но аз мислех само за госпожа Суан и се преструвах, че не съм я видял, защото знаех, че стигне ли до стрелбището за гълъби, тя щеше да заповяда на кочияша си да пресече върволицата коли и да спре, за да може да се спусне по алеята пеш. И в дните, когато се чувствувах достатъчно смел, за да мина покрай нея, помъквах Франсоаз нататък. И ето че действително по алеята на пешеходците се задаваше, приближавайки се до нас, госпожа Суан, влачейки зад себе си дългия шлейф на виолетовата си рокля. Цялата в богати тъкани и накити, каквито другите жени не носеха — простолюдието така си представя кралиците, — тя свеждаше сегиз-тогиз поглед към дръжката на омбрелата си, почти без да обръща внимание на другите минувачи, като че ли главната й грижа беше да походи малко и като че ли не си даваше сметка, че я гледат, че всички са извърнали очи към нея. Понякога обаче, когато се обърнеше, за да извика хрътката си, тя поглеждаше изкосо около себе си.

Дори хората, които не я познаваха, изпитваха необикновено предчувствие, едва ли не телепатия — от рода на чувството, което извиква Берма, когато е непостижима и изтръгва бурни аплодисменти от невежата тълпа, — че минава известна личност. Те се питаха: „Коя ли е тя?“ — и се обръщаха към някой минувач или се заричаха да запомнят тоалета й, за да го опишат на по-осведомените си приятели, които биха могли да им кажат името й по-късно. Други, спирайки се за миг, споделяха помежду си:

— Нали знаете коя е тя? Госпожа Суан! Нищо ли не ви казва името й? Одет дьо Креси!

— А! Одет дьо Креси! И на мен ми се стори, че е тя! Все същите печални очи… Знаете ли, че едва ли е вече в първа младост. Спомням си, че спах с нея в деня на оставката на Мак-Махон.

— Струва ми се, че бихте сторили по-добре изобщо да не й напомняте това. Сега тя е госпожа Суан, жена на член на „Жокей клуб“, личен приятел на Уелския принц. Впрочем все още е великолепна.

— Да, но да бяхте я видели само по онова време! Господи, колко хубава беше! Живееше в чудато апартаментче, отрупано с какви ли не китайски дреболии. Спомням си, че ни смущаваха крясъците на вестникопродавците и тя най-сетне ме накара да стана и да се облека.

Без да давам ухо на отделните забележки, аз долавях около госпожа Суан неясния шепот на славата. Сърцето ми биеше от нетърпение при мисълта, че само след миг всички тези хора, между които за съжаление не забелязвах банкера мулат — бях си въобразил, че ме презира, — щяха да бъдат свидетели как младият непознат хлапак, на когото не обръщаха никакво внимание, поздравява, без да я познавам, вярно, но аз си въобразявах, че имам право да я поздравя, понеже родителите ми познаваха съпруга й, а самият аз бях другар на дъщеря й — тази жена, чиято репутация за красота, леконравие и изящество беше всеизвестна. Но ето че вече бях съвсем близо до госпожа Суан и свалях шапка пред нея, но така бавно, демонстративно и дълбоко, че тя не можеше да не се усмихне. Хората наоколо се смееха открито. Самата тя никога не ме бе виждала с Жилберт, не знаеше името ми, но аз бях за нея, подобно на пазачите на гората, лодкарят или патиците, на които хвърляше хляб, едно от второстепенните, обичайни, безименни лица от нейните разходки в Булонската гора, лишени от индивидуалност като статистите в театъра. В някои дни, когато не я бях видял по „Алеята на акациите“, ми се случваше да я срещна по „Алеята на кралица Маргьорит“, където се разхождат жените, които търсят самота или поне дават вид, че я търсят. Тя не оставаше там дълго сама; към нея скоро се присъединяваше някой приятел, често със сив цилиндър на глава, когото не познавах. Той дълго разговаряше с нея, а неговата и нейната кола ги следваха бавно.

 

 

Това сложно впечатление от Булонската гора, предвзето светско сборище и градина — в зоологически или митологически смисъл, — пак ми се хвърли в очи тази година, когато отивах в Трианон през една от първите ноемврийски утрини. За обитателите на Париж, затворени в домовете си така близко до гората и въпреки това лишени от възможността да се любуват на есента, която си отива много бързо, без да сме присъствували на разцвета й, тези дни будят носталгия, истинска жалба по сухите листа, която може да стигне дотам, че да прогони съня. Извикани от желанието ми да ги видя, те се изпречваха от цял месец в затворената ми стая между мисълта ми и всеки друг обект, който я занимаваше, и се въртяха като жълтите петна, които танцуват понякога пред погледа ни, макар и очите ни да са отворени. И една сутрин, понеже не чух шуртенето на дъждовните капки от предишните дни и съзрях усмивката на хубавото време зад спуснатите завеси, както тайната на изживяно щастие се изплъзва от ъглите на затворената уста, почувствувах, че ще имам възможност да се полюбувам на прозрачните жълти листа в предсмъртната им красота. Не можах да устоя на изкушението да се порадвам на дърветата, също както някога, когато вятърът свистеше в камината и аз копнеех да замина за морския бряг; излязох, възнамерявайки да отида в Трианон през Булонската гора.

Беше часът и сезонът, когато гората изглежда най-гъсто залесена не само защото различните насаждения са най-добре разграничени, но защото са разграничени по особен начин. Дори в откритите поляни, където погледът обхваща голямо пространство, на места, срещу тъмните далечни масиви на дърветата, оголели вече или запазили още лятната си премяна, двойна редица оранжеви кестени създаваха впечатление на току-що започната картина, в която като че ли само те са оцветени от художника, неуспял още да нанесе боите върху останалата част, и засега заградената от тях алея се простираше под яркото слънце, очакваща минувачите, които той щеше да прибави по-късно.

По-далеч, където дърветата бяха запазили още всичките си зелени листа, едно-единствено ниско дръвче с окастрен връх развяваше упорито под вятъра грозната си червена коса. Другаде пък сякаш едва сега се събуждаше месец май и от тази сутрин едно храстче, дивно усмихнато като зимна розова трънка, беше разцъфнало цялото. И гората изглеждаше временно като изкуствен разсадник или парк, в който било поради ботанически съображения, било с оглед подготовката на някое празненство са вмъкнали сред дърветата от един и същ вид, които още са си по местата, два-три редки вида с фантастични листа, които сякаш образуват празно пространство около себе си и пръскат въздух и светлина. Това беше също сезонът, когато Булонската гора показва най-много различни видове дървета и съпоставя най-много различни елементи в разнородно съчетание. А и часът също беше особено подходящ. На места, където дърветата бяха запазили още листата си, тяхната материя като че ли се видоизменяше, щом ги докоснеше слънчевата светлина, почти хоризонтална сутрин, както и по-късно, когато в спускащия се здрач припламва като лампа и хвърля отдалеч върху листата изкуствения си топъл отблясък, лумвайки ярко в най-горните листа на някое дърво, за да го превърне в огнеупорен тъмен свещник на пламтящия връх. Другаде светлината уплътняваше като оранжеви тухли и жълта персийска зидария със сини фуги листата на кестените и ги везеше грубо в небето или ги откъсваше от него, макар че те гърчеха златни пръсти към сините му дълбини. Точно по средата на някое дърво, обвито в пълзяща лоза, слънцето присаждаше и сякаш разпукваше огромен букет от ярки цветя, напомнящи особен вид карамфили, чиито очертания не можеха да се различат ясно в ослепителния блясък. Различните части на гората, по-добре сливащи се лете в еднообразната гъста зеленина, сега бяха разделени една от друга. По-светли ивици показваха къде започва всяка от тях или пък някой пищен листак отбелязваше мястото й като хоругва. Армьононвил, Каталанската поляна, Мадрет, ливадата за надбягвания се открояваха като върху цветна карта. Сегиз-тогиз изникваше някоя непотребна постройка — изкуствена пещера, мелница, сгушена между дърветата или щръкнала върху меката площадка на някоя морава. Чувствуваше се, че гората не е само гора, че отговаря на предназначение, чуждо на живота на дърветата й. Обзелото ме възбуждение не беше породено от възхищението ми от есента, а от един копнеж. Непресекващ извор на радост, която душата чувствува, без да долови в началото причината, без да разбере, че тя не се дължи на външен дразнител. Гледах дърветата с неудовлетворена нежност, гледах отвъд тях, без да си давам сметка, другия шедьовър, хубавите жени, разхождащи се сред тях по няколко часа на ден. Запътих се към „Алеята на акациите“. Прекосих високостволи масиви; сутрешната светлина поставяше нови граници между тях, кастреше дърветата, съединяваше различни вейки и виеше букети. Тя привличаше сръчно към себе си две дървета, служейки си с всесилната ножица на лъча и сянката, изрязваше половината от дънера и клоните на всяко едно от тях и вплитайки заедно останалите две половини, образуваше било само тъмна колона, очертана от околната светлина, било светъл призрак, чийто измамни очертания трептяха колебливо, уловени в черната мрежа на сянката. Когато някой слънчев лъч позлатеше най-високите клони и ги потопеше в искрящата си светлина, те създаваха илюзията, че единствени изплуват от изумрудената течна атмосфера, заляла като море цялата гора. Защото дърветата продължаваха да живеят собствения си живот и когато вече нямаха листа, този живот личеше по-осезаемо върху калъфа от зелено кадифе, който обвиваше дънерите им, или в белия емайл на топчетата имел, кръгли като слънцето и луната в „Сътворението“ на Микеланджело, които окичваха върховете на тополите. Но принудени от толкова години да съжителствуват с жената като с присадка, те ми напомняха дриадата, кръшната многоцветна светска хубавица, над която простират клоните си, принуждавайки я да почувствува като тях властта на сезона. Те ми напомняха щастливото време на оптимистичната ми младост, когато посещавах жадно местата, където при несъзнателното съучастие на листата се осъществяваха за няколко мига шедьоврите на женска елегантност. Но тази красота, по която наново закопнях при вида на боровете и акациите на Булонската гора, по-смущаващи от кестените и люляците на Трианон, които щях да видя след малко, не беше фиксирана извън мен в спомените за някоя историческа епоха, в художествените произведения, в някой малък храм на амур с разстлани в подножието му широки златни листа. Отидох на брега на езерото, стигнах чак до стрелбището за гълъби. Представата за съвършенство, която носех в себе си тогава, бе свързана за мен с една висока карета, с нервните буйни и леки като оси коне с кървясали очи като жестоките коне на Диомед, и сега, обзет от желание да видя отново онова, което бях обичал, желание, не по-малко пламенно от копнежа, който преди години ме довеждаше по същите алеи, ми се искаше пред очите ми отново да изникнат онази карета и огромният кочияш на госпожа Суан, надзираван от дребничкия паж — не по-голям от човешки юмрук и почти дете като свети Георги, — отново да обуздае с мъка стоманените им криле, които пърхаха диви и тръпнещи. Уви! Сега имаше само автомобили, карани от мустакати шофьори и придружени от едри лакеи, вървящи пеша, встрани от тях. Щеше ми се пред телесния ми взор да се нижат женски шапчици, подобни на корони, за да мога да ги сравня с шапките, изплуващи в паметта ми. Ала всички шапки сега бяха огромни, отрупани с плодове, цветя и различни птици. Вместо хубавите рокли, в които госпожа Суан изглеждаше като кралица, гръцко-саксонски плисирани туники, напомнящи статуетките от Танагра, или рокли в стила на Директорията, осеяни с цветя като тапети. На главите на господата, които биха могли да се разхождат заедно с госпожа Суан по „Алеята на кралица Маргьорит“, не виждах някогашните сиви цилиндри, нито каква да е друга шапка. Те вървяха гологлави. А и аз не притежавах някогашната си вяра, за да им придам плътност, единство и живот. Те минаваха, пръснати наслуки пред мене, неубедителни, напълно лишени от красота, и погледът ми беше безсилен да възсъздаде каквото и да било. И изяществото на тези жени не ми се струваше истинско, защото тоалетите им ми изглеждаха посредствени. Когато обаче загубим вярата си в някои неща, от нея оцелява, и то още по-жизнеустойчиво, за да прикрие неспособността ни да вдъхваме тепърва живот на нови неща, суеверната привързаност към нещата, които сме одухотворявали някога, като че ли божественото начало се е таяло в тях, а не у нас и като че ли сегашното ни неверие се дължи на случайна причина: смъртта на боговете.

„Ама че грозотия! — казвах си аз. — Може ли да смятат, че тези автомобили са по-елегантни от някогашните наши карети? Сигурно съм вече много стар, но явно не съм създаден за света, в който жените се спъват в рокли, чиято материя изобщо не можеш да различиш. Защо ли идват под тези дървета, щом в себе си не носят нищо от посетителките, блуждаещи някога под крехките червенеещи се листа, щом простащината и безумието са заместили изяществото, излъчвано някога от тях? Ама че грозотия! Единственото ми утешение днес — когато вече няма изящество — е да си мисля за жените от ония дни. Може ли мъжете, любуващи се на тези отвратителни създания под техните шапки-птичарници или зарзаватчийници, изобщо да почувствуват какво очарование криеше госпожа Суан с най-обикновена лилава качулка на глава или с малко шапче, над което стърчеше един-единствен стрък перуника? Бих ли могъл да ги накарам поне да разберат вълнението ми през зимните утрини, когато я срещах разхождаща се пеш, в манто от лутър и с най-обикновена барета на глава, украсена само с две яребичи пера, но пръскаща около себе си изкуствената топлина на апартамента си, макар и само с букетчето теменуги, затъкнато на корсажа; цъфнало ярко под сивото небе, ледения въздух и голите клони на дърветата, то използваше също така чаровно сезона и времето само за декор, а живееше в атмосферата на хората, в атмосферата на тази жена, подобно на цветята от вазите и жардиниерите в салона й край запалената камина, които гледаха през прозореца как снегът навън вали.“ Впрочем нямаше да ми бъде достатъчно дори и ако тоалетите бяха същите както през онези години; тъй като различните елементи на спомените ни са единни помежду си и равностойни по значение за паметта ни и ние не можем произволно да отделим или отхвърлим нито един от тях, аз мечтаех да завърша деня у някоя от ония жени, пред чаша чай, в апартамент с боядисани в тъмни тонове стени, какъвто беше апартаментът на госпожа Суан — непосредствено след годините, когато завършва първата част на нашия разказ, — осветен от оранжевите пламъци, червените огньове и бялото сияние на хризантемите в ноемврийския здрач през мигове, подобни на онези, когато (както ще се види по-късно) не съумях да открия удоволствията, за които копнеех. Но сега, макар и да не ми носят нищо, тези мигове все пак имат сами за себе си известно очарование. Щеше ми се да ги възкреся отново такива, каквито ги помнех. Уви! Имаше вече само апартаменти в стил Луи XVI, чисто бели, изпъстрени със сини хортензии. Пък и елегантните жени се връщаха сега в Париж доста късно. Госпожа Суан би ми отговорила от някой замък, че ще се прибере едва през февруари, доста след сезона на хризантемите, ако я помолех да възстанови за мен елементите на спомена ми, свързан с далечна епоха, епоха, в която не можех да се върна, елементите на желанието ми, станало самото то недостъпно, както удоволствието, което някога напразно бе преследвало. Биха ми били необходими и същите жени, чиито тоалети харесвах, защото по времето, когато още вярвах в хубавото, въображението ми ги беше индивидуализирало и ги бе забулило в приказно обаяние. Уви! По „Алеята на акациите“ — алеята на миртите — зърнах няколко от тях; стари, превърнати в ужасни сенки на онова, което бяха, бродещи печално, те търсеха отчаяно кой знае какво във Вергилиевите горички. Бяха изчезнали отдавна, а аз продължавах да се взирам напразно в безлюдните пътеки. Слънцето се скри. Природата си възвърна властта над гората: представата, че тя е Елисейската градина на жената, отлетя. Над изкуствената воденица сивееше истинското небе. Вятърът диплеше на мънички вълнички голямото езеро като истинско езеро. Големи птици кръстосваха бързо Булонската гора като истинска гора и с пронизителни крясъци кацаха една след друга по високите дъбове, а те оповестяваха сякаш с друидовските си корони и додоновското си величие^[1] нечовешката пустота на загубилата предназначението си гора и ми помагаха да разбера по-добре, че е безсмислено да търся в действителността картините, съхранявани от паметта: те винаги щяха да бъдат лишени от очарованието, придадено им от самата нея, както и от отсъствието на сетивно възприятие. Действителността, позната ми някога, не съществуваше вече. Достатъчно беше госпожа Суан да не се появи съвсем същата в този миг, и авенюто изглеждаше друго. Местата, които сме познавали, не принадлежат само на света на пространството, където ги разполагаме за улеснение. Те са тънък пласт сред свързаните помежду си впечатления, съставящи някогашния ни живот. Споменът за някоя гледка е само съжаление за дадено мигновение. Къщите, пътищата, алеите ни се изплъзват, уви, както и годините!