Марсел Пруст
По следите на изгубеното време I (2)

II

Отдалеч, на десет левги околовръст, наблюдавано от влака, когато пристигахме последната седмица преди Великден, цялото Комбре сякаш се състоеше само от църквата. Тя изразяваше и представляваше градчето, говореше за него и от негово име на далнината, а когато човек се приближеше, събираше посред полето около своята тъмна наметка, както пастирката събира овцете си, за да ги предпази от вятъра, сивите вълнисти гърбове на струпаните една до друга къщи, обкръжени на места с порутени средновековни стени, които описваха съвсем правилна окръжност и наподобяваха малките градчета в рисунките на примитивните художници. Комбре беше малко тъжен за обитаване, както и улиците му с къщи от черен местен камък с външни стълби и островърхи стрехи, хвърлящи широка сянка, бяха доста тъмни, затова, щом денят започнеше да преваля, трябваше да вдигат пердетата в „гостните“. Улици със строги имена на светци (някои от които бяха свързани с историята на първите владетели на Комбре), улица Сент-Илер, улица Сен-Жак, където се намираше лелината къща, улица Сент-Илдегард, на която извеждаше градинската врата, и улица Сент-Еспри, към която можеше да се излезе през малката странична врата на градината. И тези улици съществуват в една толкова отдалечена част на паметта ми, обагрена с толкова по-различни краски, отколкото сегашните цветове на света, че всъщност те ми се струват всичките, ведно с църквата, възвисяваща се над тях на площада, още по-недействителни от отраженията на вълшебната ми лампа и в някои моменти ми изглежда, че да можеш все още да прекосиш улица Сент-Илер, да можеш да наемеш стая на улица Оазо в старата странноприемница „Оазо Флеше“, от чиито прозорчета винаги дъхаше на кухня — непресекваща топла миризма, която все още се надига понякога в мене, — е равносилно на много по-неестествено установяване на допир със света на чудесата, отколкото да познаваш Гольо или да разговаряш с Жьонвиев дьо Брабан.

Дядовата братовчедка, лелята, у която живеехме, беше майка на леля Леони, същата, която след смъртта на мъжа си, чичо Октав, не бе пожелала да напусне отначало Комбре, после къщата си в Комбре, после стаята си, а най-сетне и леглото си. Тя не „слизаше“ вече, лежеше по цял ден в неопределено състояние на тъга, физическа немощ, неразположение, идея-фикс и набожност. Нейният апартамент гледаше към улица Сен-Жак, която се проточваше в далечината чак до Голямата ливада (за разлика от Малката ливада, която се зеленееше между три улици посред града). Улица Сен-Жак, равна, сивкава, с три високи стъпала от пясъчник почти пред всяка пътна врата, напомняше теснина, издялана от готически каменоделец направо в камъка, както би изваял ясли или надгробен кръст. Леля живееше всъщност само в две съседни стаи, като стоеше следобед в предната, докато проветрят спалнята й. Типични провинциални стаи, които също както някои въздушни или морски зони са осветени или изпълнени с ухание поради мириади невидими едноклетъчни, ни очароват с хилядите миризми, излъчвани от добродетелите, благоразумието, навиците — цял един съкровен, невидим, богат нравствен живот, с който въздухът е наситен. Миризми, незагубили все още свежестта си и съответствуващи на годишното време, както миризмите на близкото поле, но вече къщни, човешки, затворени, възхитително прозрачно желе, приготвено изкусно от всички плодове на годината, напуснали овощната градина, за да напълнят шкафа. Миризми от различните сезони, но домашни, смекчаващи щипещата слана с мекия топъл хляб, безделни и точни като селския часовник, безцелно зареяни, но порядъчни, нехайни, но предвидливи, дъхащи на чисто бельо, ранобудни, набожни, те навяват покой, зареден с безпокойство, и прозаичност, неизчерпаемо поетична за човек, вдъхващ ги мимоходом, без да е прекарал живота си сред тях. Въздухът в тези стаи бе проникнат от неповторима тишина, така хранителна, така сочна, че приближавайки се към Комбре, не можех да не я предвкуся лакомо; тя ми се услаждаше още повече особено първите, още студени утрини преди Великден, непосредствено след пристигането ми.

Преди да вляза да кажа добро утро на леля, трябваше да почакам малко в предната стая, където слънцето, още зиморничаво, бе дошло да се посгрее пред запаления вече огън между две тухли в камината, който изпълваше цялата стая с миризма на сажди и я превръщаше в голяма селска фурна или в завеса над камина в някой замък, под която човек е готов да призове навън бурни и снежни виелици, ако щете дори някое предисторическо бедствие, за да съчетае уютността на топлото убежище с поезията на зимата. Аз се местех от молитвеното столче до креслата, тапицирани с щампирано кадифе, с плетени на кука възглавнички за главата. А огънят изпичаше като тесто апетитните миризми, ферментирали във въздуха на стаята, втасали и бухнали в сутрешната слънчева влага, разлистваше корите, позлатяваше ги, надипляше ги, издуваше ги, приготвяше невидима, но осезаема селска баница, огромен бюрек. Едва вкусил по-хрупкащите, по-фини, по-тънки, но и същевременно по-сухи миризми на стенния долап, на скрина, на книжните тапети с цветни щампи, аз винаги се връщах с тайна ненаситност към кувертата на цветя и затъвах в нейната лепкава, блудкава, мъчносмилаема, но наситена с плодове миризма.

Чувах в съседната стая леля, която си приказваше сама полугласно. Тя винаги говореше съвсем тихо, защото си въобразяваше, че нещо в главата й се е откъртило и се клатушка и ако говори много високо, може да го събори. Но дори когато беше сама, тя никога не оставаше дълго време, без да каже нещо, защото беше уверена, от друга страна, че това е здравословно за гърлото й: възпрепятствувайки спирането на кръвта, говоренето разреждаше пристъпите на задух, от които страдаше. Освен това, живеейки в пълна неподвижност, тя отдаваше изключително значение на най-дребните си усещания. Те придобиваха такава подвижност в съзнанието й, че й беше невъзможно да ги задържи и по липса на довереник, с когото да ги сподели, си ги съобщаваше сама на себе си под форма на нескончаем монолог, с който се изчерпваше всъщност цялата й деятелност. За нещастие свикнала веднъж да си говори на глас сама, тя невинаги внимаваше дали в съседната стая има някой и аз често я чувах да си напомня:

— Не бива да забравям, че не съм спала. (Защото за нея беше едва ли не въпрос на чест, че изобщо не спи и ние всички, тачейки манията й, бяхме нагодили езика си към нея. Сутрин Франсоаз не идваше да я „събуди“, а просто „влизаше“ при нея. Когато леля искаше да си дремне денем, казвахме, че тя иска да „размисли“ или да „си почине“. А когато й се случеше да се забрави до такава степен в разговора, че да каже: „И това именно ме събуди“ или: „Сънувах, че“, тя се изчервяваше и тутакси се поправяше.)

След малко влизах да я целуна. Франсоаз попарваше чая й; или ако леля беше възбудена, тя пиеше вместо руски липов чай и моя задача беше да изтърся в една чинийка от купеното от аптеката пакетче необходимото количество липов цвят, което трябваше да се пусне после във врящата вода. Изсъхналите дръжчици се бяха огънали и сплели капризно, а в пролуките разтваряха чашки бледите цветчета, затъкнати сякаш от художник, който ги е подредил по най-декоративен начин. Тези листенца, загубили или видоизменили първоначалния си вид, напомняха какво ли не: прозрачно крило на муха, опако на бял етикет, лист от роза, струпани накуп, слепени, изпокършени като сламки на птиче гнездо. Хиляди излишни малки подробности — пленително разхищение на аптекаря, — които бяха липсвали при един изкуствен препарат, ме караха да разпозная с приятна изненада — също като книга, в която с учудване срещаме името на някой наш познат — истинския липов цвят, какъвто бях виждал по авенюто на гарата, изменен именно защото не бе имитация, а автентичен липов цвят, само че изсушен. И понеже всеки новопридобит белег беше резултат от метаморфозата на някой предишен белег, аз разпознавах в малките сиви топчета зелените топчици, които не бяха успели да се отворят. Но се убеждавах, че това бяха същите цветчета, които, преди да напълнят с венчетата си пакетчето на аптекаря, бяха изпълвали с ухание пролетните вечери, главно по безплътния розов блясък, с който те се открояваха като малки златни розички, осеяли крехката гора на дръжчиците, и този блясък свидетелствуваше за разликата между обсипаните и необсипаните с цвят части на дървото (също както светлее стената на мястото на някоя заличена фреска). Не след дълго леля можеше вече да потопи в горещия липов чай с вкус на изсъхнали листа или повехнали цветчета малката курабия, от която ми подаваше късче, когато се размекнеше достатъчно.

От едната страна на лелиното легло имаше голям жълт скрин от лимоново дърво и маса, нещо средно между аптечка и домашен олтар, върху която до малка мадона и до бутилка минерална вода „Виши-Селестен“ бяха подредени часослови и рецепти за лекарства, всичко необходимо, за да може да следи от леглото си, без да става, и църковната служба, и режима си и да не пропусне нито часа за пепсина, нито часа за вечерня. От другата страна леглото й опираше до прозореца, пред очите й се разстилаше улицата и леля четеше от сутрин до вечер в нея, за да убие скуката — подобно на персийските шахове, — ежедневната и същевременно допотопна хроника на Комбре, която после разнищваше с Франсоаз.

Не бях прекарал и пет минути с леля и тя ме отпращаше, за да не би да я уморя. Подаваше ми за целувка тъжното си болнаво и безкръвно чело с изпъкнали като трънен венец или зърна от броеница кости, над което в този ранен утринен час не беше още подредила изкуствените си букли, и ми казваше:

— Хайде, клето дете, иди си и се приготви за черква. А ако срещнеш долу Франсоаз, кажи й да не се помайва много с вас, ами да се качи по-скоро при мен, но и да види дали нямам нужда от нещо.

Франсоаз, която от години слугуваше при нея и съвсем не подозираше по онова време, че един ден ще се прехвърли изцяло на работа у нас, изоставяше леко леля през месеците, които ние прекарвахме там. През един период от детството ми, преди да отидем в Комбре — леля Леони прекарваше още зимата в Париж при майка си, — познавах толкова слабо Франсоаз, че на първи януари, преди да влезем у лелини, мама ми пъхваше в ръката една петфранкова монета и ми заръчваше:

— Внимавай да не би да сбъркаш Франсоаз с някоя друга. Преди да дадеш парите, чакай аз да кажа: „Добър ден, Франсоаз!“ В същото време аз ще те побутна лекичко по ръката.

Едва влезли в тъмното антре на леля, ние забелязвахме в полумрака под колосаните гънки на ослепителната й забрадка, твърда и крехка като захарен филигран, концентричните трептения на една преждевременно благодарствена усмивка. Франсоаз ни посрещаше, изправена неподвижно в рамката на малката врата към коридора, подобно на статуя на светица в своята ниша. Когато окото свикнеше с този мистичен полумрак, ние успявахме да различим по лицето на Франсоаз безкористна обич към човешкия род, раболепно тачене на висшите класи, подсилено в най-честните кътчета на сърцето й от надеждата за новогодишен подарък. Мама ме ощипваше силно по ръката и казваше отчетливо:

— Добър ден, Франсоаз.

При този сигнал аз разтварях пръсти и пусках монетата в една смутена, но готовно протегната ръка. Откакто обаче ходехме в Комбре, никой не ми беше по-добре познат от Франсоаз. Ние бяхме нейни любимци, тя изпитваше към нас, поне през първите години, същото уважение, както към леля, но и по-голяма слабост, защото извън честта да спадаме към семейството (тя тачеше не по-малко от някой гръцки трагик невидимите връзки, които създава между членовете на едно семейство протичащата във вените им една и съща кръв) ние притежавахме и обаянието, че не сме нейни постоянни господари. Затова с каква радост ни посрещаше тя в навечерието на Великден, съжалявайки ни, че нямаме още много хубаво време в деня на пристигането, защото често духаше леден вятър, докато мама от своя страна я разпитваше за дъщеря й и за племенниците й, дали внучето й е миличко, какво смятат да го правят и дали прилича на баба си.

А когато нямаше външни хора, понеже мама знаеше, че Франсоаз все още жали за родителите си, умрели преди много години, тя я заговорваше сърдечно за тях, интересувайки се за най-различни подробности от живота им.

Тя бе отгатнала, че Франсоаз не обича зет си, защото, не можейки да разговаря свободно с дъщеря си в негово присъствие, той й отравяше удоволствието да бъде с нея. Затова, когато Франсоаз тръгнеше към тях, на няколко левги от Комбре, мама й казваше с усмивка:

— Признайте си, Франсоаз, нали ако се наложи Жулиен да отсъствува и Маргьорит е само с вас през целия ден, вие страшно ще съжалявате, но няма как, ще се примирите!

— Ах, госпожо, за вас няма нищо скрито-покрито! Вие сте по-опасна и от лъчите X (тя нарочно се запъваше, произнасяйки „x“ и се усмихваше, присмивайки се сама на себе си, задето, макар и невежа, си служи с учени думи), ония, дето ги докараха за госпожа Октав и дето виждат какво ви е на сърцето! — отвръщаше Франсоаз смеешком и се оттегляше смутена, че се занимават с нея, а може би и за да не видим, че очите й се наливат със сълзи.

Мама беше първият човек, предизвикал у нея сладкото вълнение, че нейният живот, нейните радости и скърби на проста селянка могат да представляват интерес и за другиго, а не само за нея самата. Леля с примирение се лишаваше за малко от нея, докато й гостувахме, понеже знаеше колко мама цени услугите на тази тъй умна и чевръста прислужница, спретната още в пет часа сутринта под блестящите твърдо колосани — сякаш порцеланови — дипли на забрадката си, както и когато отиваше на обедната служба; тя вършеше всичко еднакво добре, работеше като кон независимо дали е здрава, или болна, без да вдига шум, сякаш не правеше нищо, единствената лелина прислужница, която, щом мама поискаше топла вода или турско кафе, ги донасяше действително врели. Тя спадаше към прислужниците, които при пръв поглед не се харесват особено на някой външен човек, може би защото не се стараят да го спечелят и не проявяват никакво особено внимание спрямо него, знаейки отлично, че съвсем не им е нужен, че по-скоро ще престанат да канят него, отколкото да изгонят тях, и на които същевременно господарите най-много държат: изпитали истинските им способности, те не обръщат внимание на външната приветливост или на раболепното дърдорене, което прави благоприятно впечатление на гостенина, но често скрива неподдаващата се на обучение некадърност.

Когато, след като се погрижеше нищо да не липсва на родителите ми, Франсоаз се качваше при леля, за да й даде пепсина и да я пита какво ще яде на обед, много рядко се случваше да не трябва още в този ранен час да каже мнението си или да даде пояснения по някое важно събитие.

— Представете си, Франсоаз, госпожа Гупи отиде да вземе сестра си с повече от четвърт час закъснение. Ако се забави по пътя, току-виж, пристигнала в църква след причастието.

— Хм, не бих се учудила — отвръщаше Франсоаз.

— Франсоаз, ако бяхте дошли само преди пет минути, щяхте да видите госпожа Ембер с аспержи, два пъти по-големи от аспержите на стрина Кало. Опитайте се да разберете от слугинята й откъде ги е взела, та след като сте решили тази година да ни готвите все аспержи в какви ли не гостби, да купите поне такива големи за гостите ни.

— Не бих се учудила, ако ги е взела от господин свещеника — заявяваше Франсоаз.

— Как ли не, бедна ми Франсоаз! — отвръщаше леля, вдигайки рамене. — От свещеника! Сякаш не знаете, че в неговата градина растат само съвсем дребни аспержи! Казвам ви, че тия бяха дебели колкото човешка ръка. Е, разбира се, не колкото вашата, но колкото моята. Колко отслабна и тая година, горката!… Франсоаз, чухте ли колко силно звъняха тази сутрин? Едва не ми пукнаха тъпанчетата!

— Не, госпожа Октав.

— Ах, моето момиче, здрава глава имаш, можеш да благодариш на бога. Маглон беше дошла да вика доктор Пипро. Той излезе тутакси с нея и завиха по улица Оазо. Сигурно някое от децата се е разболяло.

— Ох, божичко! — въздъхваше Франсоаз, която не можеше да чуе за някое нещастие, сполетяло кой да е непознат, дори на оня край на света, без да почне да се вайка.

— Ами за кого ли би камбаната, Франсоаз? Господи, сигурно е било за госпожа Русо. Виж как забравих, че се помина онази нощ. Ах, време е добрият господ да ме прибере и мене, съвсем не знам къде ми е главата, откакто си отиде горкият ми Октав. Но аз ви губя времето, моето момиче.

— Ни най-малко, госпожа Октав, моето време не е скъпо. Не съм го купила от оня, дето го е направил. Ще ида само да видя да не би огънят да е угаснал.

Така Франсоаз и леля преценяваха заедно по време на това утринно съвещание първите събития на деня. Понякога обаче тия събития вземаха много загадъчен и сериозен характер; леля чувствуваше, че не може да дочака момента, когато Франсоаз ще се качи повторно, и в къщата отекваха четири пронизителни прозвънявания.

— Госпожа Октав, часът за пепсина още не е дошъл — казваше Франсоаз. — Да не би да ви е призляло?

— Не, Франсоаз — отвръщаше леля. — Впрочем да, нали знаете, че сега на пръсти се броят миговете, когато не ми призлява. Ще свърша един ден като госпожа Русо, без да гъкна. Но не затова ви позвъних. Можете ли да си представите, че току-що видях с очите й госпожа Гупи, както виждам вас, с едно момиченце, което не познавам? Идете да купите сол за две су от Камю. Изключено е Теодор да не може да ви каже кое е.

— Трябва да е била дъщерята на господин Пюпен — отвръщаше Франсоаз, която предпочиташе да даде тутакси някакво обяснение, тъй като от сутринта беше ходила два пъти вече при Камю.

— Дъщерята на господин Пюпен ли! Как не, клета Франсоаз! Дали пък нямаше да я позная!

— Не казвам за голямата, госпожа Октав, имам предвид малката, дето е на пансион в Жуи. Струва ми се, че я зърнах тази сутрин.

— Аха! Освен ако е така — съгласяваше се леля. — Навярно си е дошла за празниците. Така трябва да е! Няма нужда да ходите да питате, за празниците си е дошла. Но в такъв случай сигурно след малко ще можем да видим госпожа Сазра, която ще дойде на обед при сестра си. Така ще да е. Видях момчето на Галопен, което мина с една торта. Ще видите, че тортата е била за госпожа Гупи.

— Щом госпожа Гупи ще има гости, госпожа Октав, след малко ще ги видите да довтасат всичките, защото не е вече много рано — казваше Франсоаз, която бързаше да слезе, за да се занимае с обеда и с удоволствие предоставяше на леля това предстоящо развлечение.

— О, не преди да стане дванадесет часът! — отвръщаше леля примирено, поглеждайки неспокойно, но крадешком часовника, за да не издаде, че тя, която се е отрекла от всичко, изпитва толкова живо удоволствие да узнае кого е поканила на обед госпожа Гупи. За съжаление трябваше да чака още повече от час.

— Отгоре на всичко ще съвпадне с обеда ми! — прибави полугласно тя сама на себе си.

Обедът вече сам по себе си я развличаше достатъчно, за да няма нужда от друго развлечение по същото време.

— Няма да забравите поне да ми сложите яйцата с каймак в плитка чиния!

Плитките чинии единствени имаха разни картинки и при всяко ядене леля се забавляваше, докато се хранеше, със съответната приказка, изписана на чинията й. Тя си слагаше очилата и разчиташе: „Али Баба и четиридесетте разбойници“, „Аладин или вълшебната лампа“ и мълвеше, усмихвайки се: „Много хубаво! Много хубаво!…“

— Аз бих отишла при Камю… — предлагаше Франсоаз, разбрала, че леля няма вече да я прати там.

— Не, не, няма нужда, сигурно, е госпожица Пюпен. Бедна ми Франсоаз, съжалявам, че ви накарах да се качите на вятъра.

Но тя знаеше отлично, че не на вятъра бе накарала Франсоаз да се качи, защото „една непозната личност“ в Комбре беше толкова невероятно явление, колкото някой бог от митологията и всъщност не помнеха да е имало случай по площада или по улица Сент-Еспри да се появи някое от тия смайващи видения, без умело проведените издирвания да завършат със свеждането на баснословната личност до пропорциите на „лице, познато“ било лично, било само по име с цялото му гражданско състояние на роднина от първо или второ коляно с жителите на Комбре. Или синът на госпожа Сотон се прибираше от казармата, или племенницата на абат Пердро излизаше от манастира, или братът на свещеника, възпитател в Шатодьон, се бе пенсионирал, ако не идваше само да прекара ваканцията. Когато ги забележеха за първи път, всички се вълнуваха и си въобразяваха, че в Комбре са пристигнали съвсем непознати хора само защото не ги бяха разпознали веднага и тутакси не бяха установили тяхната самоличност. (Макар че всъщност госпожа Сотон и свещеникът отдавна още бяха предупредили, че чакат „гости“.) Когато, прибирайки се вечер, се качвах да разкажа на леля как е преминала разходката ни и споменах случайно неблагоразумно, че при стария мост сме срещнали някакъв непознат на дядо човек, леля възкликваше:

— Някакъв непознат на дядо ти човек ли? Как не!

Но независимо от недоверието си, развълнувана от новината, искаше да бъде наясно и дядо биваше тутакси извикан.

— Кого сте срещнали при стария мост, чичо? Вярно ли, че бил непознат?

— Ами — отвръщаше дядо, — срещнахме Проспер, брата на градинаря на госпожа Буйбьоф.

— Аха, тъй ли било! — казваше леля успокоена и леко поруменяла. И добавяше, повдигайки иронично рамене: — А пък той ми разправяше, че сте срещнали някакъв човек, когото въобще не познавате.

В подобни случаи ми напомняха да бъда по-внимателен друг път и да не тревожа така леля с необмислените си приказки. В Комбре до такава степен се знаеше всичко — и хора, и животни, че когато леля зърнеше случайно някое куче, „което не познаваше“, този необясним факт не й даваше мира и тя му посвещаваше дългите си безделни часове и дарбата си да прави изводи.

— Сигурно е било кучето на госпожа Сазра — казваше Франсоаз не особено убедително, само и само да успокои леля, „та да не си блъска главата“.

— Като че ли не познавам кучето на госпожа Сазра! — отвръщаше леля, чийто критичен дух не приемаше така лесно фактите.

— А, тогава трябва да е било новото куче, което господин Галопен е донесъл от Лизийо.

— Е, да, може би е така.

— Казват, че било много мило животно — добавяше Франсоаз, получила тия сведения от Теодор. — Умно като човек, винаги в добро настроение, винаги гальовно и знаело какви ли не забавни номера. Рядко можело да се срещне толкова малко животинче, пък така добре дресирано вече. Госпожа Октав, ще трябва да ви оставя, нямам време за сладки приказки, скоро ще стане десет часът, а още не съм запалила печката, пък трябва да беля и аспержите.

— Как, пак ли аспержи, Франсоаз? Вие наистина сте се вманиачили с тия аспержи тази година. Ще се втръснат на нашите парижани.

— О, бъдете спокойна, госпожа Октав, те много ги обичат. Ще се приберат изгладнели от черква и ще видите как няма да им се назлъндисват.

— Те сигурно вече са в черквата. Най-добре ще направите да не си губите времето. Идете си гледайте гостбите.

Докато леля бъбреше така с Франсоаз, аз отивах с родителите си на черква. Колко ми беше мила и колко ясно си спомням тази наша черква със старото преддверие, през което минавахме, черно, надупчено като лъжица за сладко, разкривено, порутено в ъглите, както и каменния съд за светена вода, към който то водеше, като че ли лекото докосване на наметките на селянките, които влизаха в църквата, или плахият допир на пръстите им, когато ги потапяха в светена вода, можеха, повтаряни с векове, да придобият разрушителна сила, да огънат камъка и да го набраздят, както колелото на каруцата издълбава крайпътния камък, в който се блъска всеки ден. Надгробните плочи в помещението за хора, под които благородният прах на погребаните там абати на Комбре образуваше един вид духовна настилка, не бяха вече твърди и неподвижни, времето ги беше размекнало, те бяха потекли като златист мед извън квадратните очертания на мраморния блок, повличайки със себе си на места някоя главна готическа буква, украсена с орнаменти, заличавайки някоя бяла мраморна виолетка. Другаде се бяха смалили, съкращаваха още повече елиптичния латински надпис, въвеждаха нова приумица в разположението на съкратените думи, приближавайки прекалено двете букви на някое име и раздалечавайки прекомерно останалите. Стъклописите на нашата църква преливаха в най-различни отблясъци особено в дните, когато слънцето се показваше малко, така че, ако навън бе мрачно, можехме да сме сигурни, че вътре в църквата ще бъде светло. Единият стъклопис беше запълнен отгоре до долу само с един образ, напомнящ попа в колода карти; той живееше горе под своя архитектурен балдахин, между небето и земята. В синкавото му косо отражение коленичеше понякога за миг госпожа Сазра, в някой делничен ден по обед, когато няма служба — в един от редките моменти, когато църквата, проветрена, пуста, по-човешка, по-блестяща изглеждаше едва ли не обитаема със заляната си в слънце скъпа обстановка като хола с каменна резба и цветни стъкла на частен дворец в средновековен стил. Госпожа Сазра оставяше върху съседното молитвено столче омотаното с канап пакетче сухи сладки, което беше купила за обед от отсрещната сладкарница. На другия стъклопис се розовееше снежна планина, в чието подножие водеха битка; планината сякаш се беше заскрежила върху самото стъкло, надебелено от непрозрачната й суграшица, като че ли по него се бяха налепили снежинки, само че огрени от зората. Същата зора заливаше скулптурите по олтара в толкова нежни розови тонове, че те напомняха по-скоро моментно отражение на външна светлина, която всеки миг може да угасне, отколкото завинаги принадлежащи на камъка отсенки. Стъклописите бяха тъй древни, че посребрената им тук-таме старост искреше от праха на вековете, а нежната им стъклена тапицерия изглеждаше излъскана и протрита чак до основата. Един от стъклописите представляваше висок прозорец, разделен на стотици правоъгълници, предимно в син цвят, напомнящи голяма пръсната колода карти, с които би играл Шарл VI. Но достатъчно беше да блесне слънчев лъч или да отместя поглед и по стъклата пламваше треперлив пожар от скъпоценни камъни, който ту загасваше, ту лумваше, и те заблестяваха като опашка на паун, затрептяваха и преливаха във фантастичен огнен дъжд, който се стичаше от тъмния каменен свод по влажните стени, като че ли се намирах в пещера с разноцветни зигзаговидни сталактити, докато пристъпвах зад родителите си с молитвеник в ръка. Миг след това малките ромбоидни стъкла ставаха отново бездънно прозрачни и неломими като сапфири, наредени върху огромен фараонски нагръдник, зад който все пак се долавяше, по-скъпа от всички тия скъпоценности, всяка краткотрайна усмивка на слънцето. Тя се разпознаваше и в нежните синкави талази, с които обливаше драгоценните камъни, както по паважа на площада, така и по сламата на пазара. И дори в първите неделни дни, когато пристигахме преди Великден, слънцето ме утешаваше, че земята е още гола и черна, като заливаше със светлината си този ослепителен златист килим от стъклени незабравки, които разцъфваха пищно в своята, така да се каже, историческа пролет, датираща от времето на наследниците на Луи Свети.

Два гоблена представляваха-коронясването на Естер (съгласно традицията Артаксеркс бе изобразен с чертите на един френски крал, а Естер като потомка на рода Германт, в която този крал бил влюбен). Багрите им се бяха слели в най-различни отсенки, придавайки им повече изразителност и релефност; малко розово беше излязло извън очертанията на устните на Естер, а жълтата боя на роклята й се беше разстлала така изобилно и плътно, че беше станала по-реална и се открояваше по-ярко на общия фон, докато зеленият цвят на дърветата, по-тъмен в долния край на извезания от коприна и вълна килим, бе избелял в горния и над тъмните дънери се открояваха в по-бледозелен тон високите клони, позлатени и полузаличени сякаш от полегатите лъчи на невидимо слънце. Всичко това и главно скъпите предмети, подарени на църквата, от личности, станали за мене едва ли не герои от приказките (златният кръст, изработен според преданието от свети Елоа и подарен на църквата от Дагобер, гробницата от порфир и мед на синовете на Людовик Немски), ценни реликви, заради които аз пристъпвах в църквата като във вълшебна долина, в която учуденият селянин вижда навред — по скалата, по дървото, в блатото осезаеми следи от свръхестественото присъствие на феи. Всичко това превръщаше нашата църква в нещо коренно различно от останалата част на градчето: тази сграда заемаше, ако мога да се изразя така, пространство с четири измерения (ако приемем времето за четвърто измерение). Тя разгъваше през вековете своя кораб от светъл отвор към светъл отвор, от ниша към ниша, като че ли преодоляваше с усилие и изминаваше не само няколко метра, но и няколко последователни епохи, от които излизаше победителка. Тя скриваше в дебелите си зидове неугледния и примитивен XI век, чиито тежки полукръгли сводове, запушени с неодялани песъчливи варовици, издаваха присъствието му само с врязаното в тях стълбище за камбанарията близо до преддверието, но дори и тук XI век бе прикрит от изящните готически аркади, изпречени кокетно пред него подобно на по-възрастни сестри, застанали усмихнати пред по-малкия си брат — зле облечено и невъзпитано селянче, — за да го скрият от чуждите очи. Откъм площада тя устремяваше към небето кулата, която бе съзерцавала на времето Луи Свети и която сякаш още го гледаше, потънала в нощта на Меровингите с криптата си, където, повели ни пипнешком под тъмния свод с мощни ребра, подобен на крило на огромен каменен прилеп, Теодор и сестра му осветяваха със свещ гроба на малката дъщеря на Зигберт; по средата на надгробната плоча имаше голяма дупка, наподобяваща вкаменелост, издълбана според преданието от „кристалната лампа — вечерта след убийството на принцесата на франките тя се откъснала от само себе си от златните вериги, на които била закачена (точно на мястото, където днес се намира абсидата), и без кристалът да се счупи, без пламъкът да загасне, се забила в камъка, който се поддал меко, за да я поеме“.

Какво би могло изобщо да се каже за абсидата на църквата в Комбре? Тя беше така грубовата, така лишена от художествена стойност, ако щете дори от религиозен устрем. Гледана отвън, тъй като двете улици, на които излизаше, се пресичаха точно под нея, дебелата й стена се възвишаваше над цокъл от недялани блокове, измежду които стърчаха трошени камъни. В основите й нямаше нищо църковно, а прозорците изглеждаха пробити на препалено голяма височина. Общият изглед на тази стена напомняше по-скоро тъмничен, нежели църковен зид. Истината е, че когато по-късно си спомнях всички величествени абсиди, които бях виждал, и през ум не ми минаваше да ги сравнявам с църквата на Комбре. Но ето че в един прекрасен ден, завивайки по малка провинциална уличка, забелязах точно на кръстовището на три улички гола препалено висока стена с пробити в горната част прозорци, разположени по същия асиметричен начин, както на абсидата в Комбре. Тогава не си зададох както в Шартр или Реймс въпроса колко мощно е изразено в тях религиозното чувство, а възкликнах неволно: „Църквата!“

Църквата! Родната църква, чиято северна врата извеждаше на улица Сент-Илер и служеше за граница между двете съседни сгради — аптеката на господин Рапен и къщата на госпожа Лоазо, до която тя беше залепена. Обикновена гражданка на Комбре, която би могла да си има свой номер на улицата, ако изобщо улиците в Комбре имаха номера, и където раздавачът би могъл, ако се съдеше само по външния й вид, да се отбие сутрин, разнасяйки пощата, след като излезе от господин Рапен, преди да е влязъл у госпожа Лоазо. И все пак тя бе отделена от всичко останало с граница, която моето съзнание не успя пито веднъж да прекрачи. Госпожа Лоазо можеше да слага колкото си ще обички на прозореца си, добиващи скоро лошия навик да навеждат глава и да провисват клонки, накъдето им хрумне, докато цветчетата им преследваха една-единствена цел — наедрееха ли малко, плъзваха по тъмната фасада на църквата, за да разхладят тъмночервените си пълнокръвни бузи в допира си с нея. Но обичните не ставаха свещени за мене само благодарение на това съприкосновение. Макар че видимо не се забелязваше никакво празно пространство между плътно прилепналите цветове и черния камък, в мисълта ми ги делеше пропаст.

Доста отдалеч, преди още да зърнем Комбре, на хоризонта се очертаваше незабравимият силует на камбанарията на „Сент-Илер“. Когато на идване от Париж през страстната седмица баща ми зърнеше от влака малкото й желязно петле, което пореше и набраздяваше небето надлъж и нашир, той ни казваше: „Хайде, прибирайте одеялата, пристигнахме.“

При една от най-дългите ни разходки в Комбре имаше едно място, където тесният път извеждаше внезапно върху огромно плато, оградено на хоризонта от разпокъсани гори, над които се подаваше единствено пак острият връх на „Сент-Илер“, тъничък, розовеещ, все едно чертичка, драсната с нокът по небето, колкото да вмъкне в чисто природния пейзаж поне една художествена нотка, поне едно указание за човешко присъствие.

Доближехме ли се и можехме ли вече да различим останалата част от полуразрушената по-ниска квадратна кула, оцеляла все още край нея, ние приковавахме удивено очи в тъмночервеникавите камъни. В мъгливите есенни утрини, щръкнала над буреносно теменужните лозя, порутината се червенееше като дива лоза.

Често, когато се прибирахме, баба ме спираше на площада, за да се полюбувам на камбанарията. От прозорците си, разположени два по два точно един над друг (своеобразната съразмерност в разстоянията не е предназначена да дава красота и достойнство само на човешките лица), кулата пускаше на равни интервали ята гарвани, които почваха да кръжат с пронизително грачене, като че ли старите камъни, които наблюдаваха с пълно безразличие боричкането им, бяха станали внезапно необитаеми и ги бяха пропъдили, излъчвайки някаква сила, пораждаща неспирно движение. После, нашарили във всички направления теменужното кадифе на вечерното небе, те се връщаха неочаквано укротени и изчезваха в кулата, загубила враждебността си, станала наново гостоприемна, и накацваха тук-там по камбанките, привидно неподвижни, но може би улавящи някое насекомо, като чайки, застинали на гребена на морска вълна, или рибари на брега. Без да ни е напълно ясно защо, баба намираше, че в камбанарията на „Сент-Илер“ няма ни сянка от простащина, посредственост и претенциозност, също както в природата, ако не е принизена от човешката ръка (както правеше лелиният градинар), или в гениалните произведения, които тя обичаше и високо ценеше заради благотворното им влияние. Несъмнено, откъдето и да се погледнеше, църквата се отличаваше от другите сгради с вложената в нея мисъл, но тя като че ли добиваше ясно съзнание за функцията си именно в камбанарията и чрез нея утвърждаваше своето индивидуално, съзнателно съществуване. Камбанарията говореше от името на църквата. Струва ми се, че баба инстинктивно виждаше в камбанарията на Комбре това, което най-много ценеше на тоя свят: естественост и изтънченост. Невежа в областта на архитектурата, тя обичаше да казва:

— Подигравайте ми се, ако искате, деца, но макар и тази камбанария да не е може би хубава според архитектурните канони, нейното странно, антично лице ми се нрави. Сигурна съм, че ако можеше да свири на пиано, щеше да свири с чувство.

И любувайки й се, плъзгайки поглед по киприя й стан, по устремените набожно каменни стрехи, които се приближаваха постепенно и се сливаха към върха подобно сключени за молитва ръце, баба така се приобщаваше към полета на стрелата, че и нейният поглед се източваше сякаш ведно с нея. Същевременно тя се усмихваше приветливо на старите изтъркани камъни, осветени само в горната си част от залеза, които, смекчени от светлината, щом навлезеха в осветената зона, изглеждаха още по-високи, по-далечни, подобно песен, подета във фалцет една октава по-горе.

Камбанарията на „Сент-Илер“ осмисляше, увенчаваше, освещаваше всички занимания, всички часове, всички отношения в града. От моята стая аз виждах само площада в подножието й, наскоро застлан с плочи. Но когато ги зърнех през някоя топла неделна утрин, блеснали като черно слънце, си казвах: „Божичко! Девет часът! Трябва да се приготвя бързо за тържествената служба, ако искам да имам време да целуна леля Леони, преди да излезем!“ И можех да си представя точно цвета на слънцето на площада, жегата и прахоляка на пазара, дължината на сянката от навеса на магазина, в който мама може би щеше да се отбие, преди да отидем на църква, за да купи някоя кърпа; собственикът, изпъчил гърди сред напоеното с миризма на басми дюкянче, щеше да нареди да й покажат стоката, докато самият той, готвейки се вече да затваря, бе облякъл неделните си дрехи в задната стаичка и си бе измил ръцете със сапун. Този търговец имаше навика дори при най-тъжни обстоятелства да потрива длани — признак на енергичност, предприемчивост и преуспяване.

Когато след църква се отбиехме при Теодор, за да му кажем да донесе по-голяма баница от друг път, защото братовчедите ни от Тиберзи, възползували се от хубавото време, щяха да обядват с нас, ние виждахме пред себе си камбанарията, самата тя златиста и препечена като огромна благословена баница със слънчеви люспи и капки смола, забила остър връх в синьото небе. А вечер, когато се връщах от разходка и си мислех, че само след малко ще трябва да кажа лека нощ на мама и да не я видя вече, очертанията на камбанарията изглеждаха така нежни и меки в умиращия ден, че тя приличаше на тясна кадифена възглавница, опряна на бледото небе, което се беше леко вглъбило, за да й направи място, като се бе издуло околовръст. А крясъците на птиците, кръжащи около нея, подчертаваха като че ли дълбокото й безмълвие и крехкия й връх, придавайки й неотразима прелест.

Дори когато се наложеше да отидем на пазар от другата страна на църквата, откъдето тя не се виждаше, всички сгради изглеждаха пак като че ли подредени с оглед на камбанарията, която изникваше ненадейно измежду тях, още по-вълнуваща може би така, откъсната от църквата. Естествено има много други камбанарии, които са още по-хубави на фона на другите сгради, и аз си спомням не един пейзаж с подаваща се над покривите стрела, много по-художествен от изгледите, които предлагаха тъжните улички на Комбре. Никога няма да забравя интересния град в Нормандия, близо до Балбек, с двете прелестни сгради от осемнадесети век, които обичам и тача по много съображения. Ако ги погледнете откъм хубавата градина, която слиза от входните им площадки към реката, ще видите устремената нагоре готическа стрела на скрита зад тях църква, която сякаш допълва фасадите им, извисявайки се над тях, като същевременно се различава коренно с многобройните си лъскави, розови, скъпи прешлени и от пръв поглед се откроява, както пурпурният назъбен връх на раковина, покрит с лъскав емайл и източен вретеновидно, се отличава от две хубави морски камъчета, прибрани заедно с него от плажа. Дори в Париж, в един от най-грозните квартали на града, знам прозорец, от който, зад първия, втория и даже третия план от струпани покриви, през няколко улици, се вижда теменуженосиня камбанария; понякога тя става пурпурночервена, а понякога дори пепелявочерна — дивни отсенки, които й придава атмосферата. Тази камбанария е чисто и просто куполът на „Сент-Огюстен“, благодарение на който изгледите на тая част на Париж напомнят римските пейзажи на Пиранези. Но както в нито една от тия малки гравюри, възпроизведени възможно най-художествено от паметта ми, тя не може да вложи онова, което отдавна съм загубил — чувството, че не гледаме нещо само като гледка, а вярваме в него като в живо същество, на което няма друго равностойно, никоя от тях не подчинява така властно цял един съкровен дял от живота ми, както споменът за променливия силует на камбанарията на Комбре, гледана от улиците зад църквата. Независимо дали й се любувах в пет часа следобед, когато отивах да взема писмата от пощата и я зървах през няколко къщи от мене, вляво, нарушаваща рязко с усамотения си връх начупения гребен на покривите, или отбивайки се да питам как е със здравето госпожа Сазра, проследях с очи същия гребен, вече равен, знаех, че трябва да завия по втората улица след камбанарията, или ако се отдалечах още малко и отидех до гарата, откъдето можех да я видя отстрани, в профил, с нови стени и ръбове, подобно на геометрично тяло, хванато в друг момент от въртенето му, или най-сетне ако абсидата, напрегнала мускули, изникнеше като че ли изпод земята над брега на Вивон, променена от перспективата, сякаш увлечена от стремежа на камбанарията да забие стрелата си право в сърцето на небето, неизбежно се натъквах все на нея, тя винаги се извисяваше над всичко, увенчаваше сградите с неочаквания си връх, изправена пред мене като пръст божи, докато тялото господ не оставаше скрито сред човешката тълпа, без да се слива с нея. И днес още, ако в някой провинциален град или в малко познат парижки квартал някой минувач ми покаже пътя и ми посочи в далечината като ориентировъчна точка часовниковата кула на еди-коя си болница или камбанарията на еди-кой си манастир, издигнала върха на калимавката си на ъгъла на улицата, по която трябва да завия, достатъчно е паметта ми да установи, макар и смътно, известна прилика между нея и скъпия изчезнал силует, минувачът, обърнал се да провери дали ще се оправя, ще установи смаян, че стоя неподвижно пред камбанарията, загубил представа за времето, забравил започнатата разходка или належащата покупка, напрегнал паметта си, за да изтръгна от океана на забвението късчета земя, които на нова сметка да пресуша и населя. В този миг, много по-тревожно може би, отколкото преди малко, когато съм се обърнал към него, за да ме упъти, аз пак търся пътя, завивам по някоя улица… само че в сърцето си.

Прибирайки се от църква, ние често срещахме господин Льогранден, който идваше в имението си в Комбре само в събота вечер и си заминаваше в понеделник сутрин, защото извън лятната отпуска професията му на инженер го задържаше в Париж. Той беше от хората, които независимо от научното поприще, в което са пожънали големи успехи, са усвоили съвсем различна литературна и художествена култура, която не намира никакво приложение в тясната им професионална дейност, но обогатява и разнообразява езика им. По-начетени от много литератори (ние не знаехме по онова време, че господин Льогранден бил известен донякъде като писател и много се учудихме, че един прочут музикант композирал мелодия за негови стихове), надарени с повече „лекота“ от много художници, подобни хора си въобразяват, че не водят съществуването, за което са призвани, и се отнасят към ежедневните си прозаични занимания било с безгрижие, примесено с приумици, било с непрестанно високомерно прилежание, изтъкано от презрение, горчивина и добросъвестност. Висок, добре сложен, с благородно замислено лице, с дълги руси мустаци, разочаровани сини очи, подчертано учтив, незаменим събеседник, какъвто досега не бяхме срещали, той беше според моето семейство — което винаги го даваше за пример — рядко издигнат човек, с най-благородно и изтънчено отношение към живота. Баба го упрекваше само, че говори препалено хубаво, премного както в книгите, че не е така непринуден в езика си, както например в облеклото си — с разветите си връзки и правото, едва ли не ученическо сако. Тя се изненадваше също от пламенните му тиради против аристокрацията, светския живот и снобизма, „греха, който навярно е имал предвид свети Павел, говорейки за прегрешението, за което няма опрощение“. Баба беше толкова неспособна не само да сподели, но дори и да разбере амбициите на светския живот, че й се струваше съвсем излишно да ги порицават така ожесточено. Освен това струваше й се не особено деликатно от страна на господин Льогранден, чиято сестра беше омъжена в околностите на Балбек за някакъв нормандски благородник, да се впуска в толкова остри нападки срещу благородниците, упреквайки едва ли не в увлечението си революцията, че не ги е гилотинирала всичките.

— Здравейте, приятели — казваше той, когато ни срещнеше. — Облажавам ви, че можете да останете по-дълго тук. Утре трябва да се върна в Париж, в бърлогата си — добавяше той със свойствената си леко иронична, разсеяна и разочарована усмивка, — естествено в дома ми има какви ли не излишни неща. Липсва само най-необходимото: един голям къс небе, както тук. Старайте се винаги да запазите късче небе над живота си, млади момко — добавяше той, обръщайки се към мене. — Вие имате красива душа, редки качества, артистична природа, гледайте да не я лишите от най-необходимото.

Когато на връщане леля заръчваше на Франсоаз да ни пита дали госпожа Гупи не е закъсняла за службата, ние не можехме да й кажем нищо. В замяна на това разпалвахме само любопитството й, като й съобщавахме, че някакъв художник работи в църквата копие на стъклописа с Жилбер Злия. Изпратена тутакси при бакалина, Франсоаз си дойде, без да е узнала нещо, защото Теодор го нямало. Той дължеше на двойната си професия на псалт (натоварен отчасти и с поддържането на църквата) и на бакалски чирак не само връзките си е всички обществени среди, но и универсалната си осведоменост.

— Ах, божичко! — въздишаше леля. — Защо не е вече време да дойде Йолали! Само тя ще може да ми го каже.

Йолали беше енергична куца и глуха мома, слугувала дълги години у госпожа Дьо ла Брьотонри; тя се беше „оттеглила“ след смъртта на господарката си и бе наела стая до църквата, за да може, когато й се иска, да слиза било за църковните служби, било да се помоли извън службите или за да каже добър ден на Теодор. През останалото време тя посещаваше болни като леля Леони, на която разказваше какво се бе случило по време на обедната или на вечерната служба. Не се свенеше да прибави някоя пара към скромната рента, отпусната й от семейството на бившите й господари, като преглеждаше от време на време бельото на свещеника или на някоя друга видна личност от клерикалните среди в Комбре. Тя носеше над дрехите си черна вълнена пелерина, а на главата — малка, почти монахинска забрадка. Част от бузите и гърбавият й нос бяха червени като божур поради някакво кожно заболяване. Нейните посещения бяха най-голямо развлечение за леля Леони, която не приемаше почти никого другиго, като изключим свещеника. Леля бе отстранила постепенно всички други посетители, защото според нея спадаха към едната или другата категория хора, които не можеше да понася. Едните, най-противните — от тях се беше отървала най-напред, — бяха доброжелателите, които я съветваха „да не се вглежда прекалено много в себе си“ и проповядваха, макар и не открито, издавайки се само с неодобрителни недомлъвки или недоверчиви подсмивания, пагубната доктрина, че малко разходка на слънце и един хубав полусуров бифтек (при нейния стомах, който за четиринадесет часа не можеше да смели две нищо и никакви капки минерална вода!) щели да й помогнат много повече, отколкото лекарите и лежането. Другата категория се състоеше от хора, които явно бяха убедени, че тя е по-тежко болна, отколкото всъщност си мисли, че е толкова сериозно болна, колкото разправя. Затова всички познати, които бе допуснала да се качат при нея след известно колебание, по препоръка на Франсоаз, и които по време на посещението си бяха доказали колко малко са достойни за подобно благоволение, защото се бяха изпуснали да подхвърлят плахо: „Не мислите ли, че ако се раздвижите малко, когато времето е хубаво…“, или пък тия, които, след като тя им кажеше: „Много съм отпаднала, невероятно много, отивам си, драги мой“, й отговореха „Така е, когато човек загуби здравето си, но все ще изкарате още някой и друг ден“, можеха да бъдат сигурни всичките без изключение, че никога вече няма да бъдат приети. Ужасеното изражение на леля, когато зърнеше от леглото си някой свой познат, запътил се по улица Сент-Еспри явно с намерение да й иде на гости, и особено когато чуеше звънеца, забавляваше Франсоаз, а хитрините, до които леля прибягваше винаги с успех, за да отпрати натрапниците, и разочарованото им лице, когато си отиваха, без да са я видели, я разсмиваха двойно повече, защото намираше номера на господарката си чудесен. Всъщност Франсоаз се възхищаваше от нея и считаше, че тя превъзхожда всички тия хора, щом не благоволява да ги приеме. А леля искаше, с една дума, от гостите си едновременно да одобряват режима й, да я съжаляват за страданията й и да я успокояват за бъдещето.

В това именно Йолали нямаше равна на себе си. Леля можеше двадесет пъти едно след друго да й каже:

— Отивам си, мила Йолали.

Йолали двадесет пъти отговаряше:

— След като познавам болестта ви, както вие самата я познавате, госпожо Октав, мога да ви кажа, че ще доживеете сто години, както и вчера ми казваше госпожа Сазрен. (Едно от твърдите убеждения на Йолали, все още неразклатено въпреки внушителния брой опровержения, потвърдени от опита, бе, че госпожа Сазра се нарича госпожа Сазрен.)

— Не искам да доживявам сто години — отвръщаше леля, която предпочиташе да не поставя точен предел на дните си.

И понеже освен това Йолали умееше като никой друг да развлича леля, без да я уморява, редовните й посещения всяка неделя, освен ако се случеше нещо непредвидено, бяха за леля удоволствието, което тя чакаше този ден с приятно възбуждение, което лесно ставаше мъчително като остър глад, особено ако Йолали малко се забавеше. Удоволствието да чака Йолали се превръщаше в изтезание, ако се проточеше прекалено много, леля гледаше час по час часовника, прозяваше се, чувствуваше се отмаляла. Ако Йолали позвънеше в края на деня, когато вече не се надяваше, че ще дойде, нейното идване едва ли не я разболяваше. Всъщност в неделен ден леля мислеше само за нейното посещение и веднага след като се наобядвахме, Франсоаз едва изчакваше да станем от масата, за да се качи при леля и „да я занимава“. Но (особено когато в Комбре се задържаше хубаво време) гордият обеден час, слязъл от камбанарията на „Сент-Илер“, след като я увенчаеше за миг с дванадесетте цветчета на своята звучна корона, отдавна бе отекнал около масата със светения хляб, дошъл също от църквата като свой, а ние още седяхме пред чиниите с картинки от „Хиляда и една нощ“, натежали от жегата и главно от яденето. Защото към неизменната основна храна — яйца, котлети, картофи, сладка и бисквити, — за която Франсоаз вече дори не ни уведомяваше предварително, в зависимост от плодородието на нивите и овощните градини, щедростта на прилива, капризите на търговията, любезността на съседите и собствената си изобретателност (така успешна при това, че нашето меню отразяваше подобно на четирите полукръга, извайвани обикновено в XIII век върху портала на катедралите, хода на годишните времена и житейските превратности) — тя прибавяше ту калкан, защото продавачката я уверила, че бил съвсем пресен, ту пуйка, защото открила една много хубава на пазара в Русенвил-льо-Пен, ту ангинари с мозък, защото не ни ги била приготвяла по този начин, ту печено бутче, защото чистият въздух отварял апетит и имало време да се смели до вечерта, ту спанак, за да сме разнообразели малко яденето, или кайсии, защото още били рядкост, или френско грозде, защото само след две седмици нямало да го има вече, или ягоди, защото господин Суан ги бил донесъл нарочно за нас, или сирене с каймак, защото по онова време го обичах много, или торта с бадеми, защото я била поръчала предната вечер, или просфора, защото било наш ред да носим в църква. А когато унищожехме всичко това, ни поднасяше крем-шоколад, приготвен за нас, по-право за баща ми, който много го обичаше — лично внимание и вдъхновение на Франсоаз, лек и безплътен крем, напомнящ стихотворение, написано по поръчка за специален случай, в който Франсоаз влагаше цялото си готварско дарование. Ако някой откажеше да го опита, заявявайки: „Свърших вече, не мога повече“, тутакси щеше да бъде причислен към простаците, които, когато някой художник им подари свое произведение, се интересуват от материала и теглото на картината, докато в случая са важни само вниманието и подписът на автора. Да се остави една-единствена лъжичка от крема в чинията, би било също толкова нелюбезно, колкото да станеш под носа на композитора, преди да е завършил изпълнението на музикалната пиеса.

Най-сетне мама се обръщаше към мене:

— Хайде, стига си се маел, качи се в стаята си, ако навън ти е много горещо, но преди това се разходи малко на чист въздух, за да не четеш веднага след ядене.

Аз се настанявах под люляка в едно доста занемарено ъгълче на градината, където се намираше черният вход откъм улица Сент-Еспри, на пейката без облегало до коритото на помпата, украсено често като готическо дъно с някой дъждовник, който извайваше върху грубия камък подвижния релеф на тънкото си алегорично тяло. Там на височина две стъпала се издигаше извън къщата, почти като отделна пристройка, задната кухня. Плочите на пода й се червенееха, лъскави като порфир. Тя приличаше по-скоро на малък Венерин храм, отколкото на свърталище на Франсоаз, както пращеше от приношенията на млекаря, овощаря, зарзаватчийката, дошли понякога чак от доста отдалечените селца, за да й поднесат първите плодове на стопанствата си. Освен това на покрива вечно гугукаше гълъб.

По-рано не се задържах дълго в свещената горичка, която обграждаше този храм, защото, преди да се кача да чета в стаята си, влизах в помещението, което заемаше в партера братът на дядо — вуйчо Адолф, бивш военен, пенсионирал се като майор. Дори когато през отворените прозорци влизаше топлина, защото слънчев лъч рядко проникваше вътре, неговата стаичка излъчваше винаги неопределено свежо ухание на изоставена ловджийска къщичка, напомняща едновременно гората и миналото и навяващо най-различни асоциации. Но от много години вече аз не престъпвах прага на стаичката на вуйчо Адолф. Той беше престанал да идва в Комбре, защото се беше скарал със семейството ми по моя вина ето при какви обстоятелства.

В Париж ме пращаха един-два пъти месечно на гости у него, обикновено когато той привършваше обеда си, обслужван от прислужник, облечен в конопени работни дрехи на виолетови и бели райета. Вуйчо ме приемаше по халат, оплаквайки се недоволно, че отдавна не съм идвал дата видя, че не се сещаме за него. Предлагаше ми марципан или мандарина и минавахме през салона с позлатени гипсови профили и сини тавани, наподобяващи небето. Никога не сядахме там и в камината никога не гореше огън. Мебелите бяха тапицирани със сатен, както у дядо и баба, само че жълт. После влизахме в стаята, която той наричаше свой „работен“ кабинет. По стените висяха гравюри от типа на шедьоврите, с изобразена на черен фон колесница с розова пищна богиня, стъпила върху глобус или със звезда на челото, каквито се харесваха по времето на Втората империя, защото хората си въобразяваха, че напомнят Помпей, по-късно те изпаднаха в немилост, а сега отново са на мода, все по същата причина, въпреки че измислят и какви ли не други — защото напомнят Втората империя. Аз оставах там с вуйчо, докато прислужникът дойдеше да го попита от името на кочияша в колко часа да впрегне колата. Тогава вуйчо потъваше в дълбок размисъл и смаяният прислужник не смееше да помръдне, за да не би да го смути, очаквайки с любопитство отговора, винаги един и същ. В края на краищата, след върховно колебание, вуйчо произнасяше неизменно следните думи:

— В два и четвърт.

Прислужникът повтаряше удивено, без да спори:

— В два и четвърт! Добре… ще му предам.

По това време аз бях влюбен в театъра, платонична любов, защото родителите ми още не ми бяха разрешили да видя нито една пиеса, и си представях толкова неточно удоволствието, което се изпитва там, че си въобразявах едва ли не, че всеки зрител гледа в един вид стереоскоп картина, създадена само за него, макар и подобна на стотиците други картини, които останалите зрители гледаха всеки за себе си.

Всяка сутрин изтичвах до колоната за афиши да видя обявите за представленията. Нищо по-безкористно и по-блажено от мечтите, които предлагаше на въображението ми всяка нова пиеса, мечти, пробудени от илюстрациите, неделими от думите, съставящи заглавието, както и от цвета на още влажните и издути от лепилото афиши, върху които се открояваше името на пиесата. Ако не беше някое от тия непонятни имена като „Завещанието на Сезар Жиродо“ или „Едип цар“, напечатани не върху зеления афиш на „Опера-Комик“, но върху тъмновинения афиш на „Комеди-Франсез“, нищо не ми се струваше толкова различно от блестящото бяло перо на „Диамантената корона“, както гладкият загадъчен сатен на „Черното домино“, и понеже родителите ми бяха казали, че когато отида за пръв път на театър, ще трябва да си избера една от тия две пиеси, аз се опитвах да вникна последователно в заглавието на едната и на другата, понеже не знаех нищо друго за тях, и мъчейки се да отгатна удоволствието, което ми обещаваше едното, за да го сравня с удоволствието, скрито в другото, успявах да си представя така живо двете пиеси, първата ослепително-горда, втората — нежно-кадифена, че бях неспособен да реша коя от двете бих предпочел, също както ако ме накараха да избера за десерт между ориз по императорски или крем-шоколад.

Всички разговори със съучениците ми се отнасяха до актьорите, чието изкуство, макар да ми беше още непознато, бе повече от всяко друго първата форма, под която според мене можеше да се предугади истинското изкуство. Струваше ми се, че най-малките различия между един и друг актьор в изпълнението на някой монолог със съответните отсенки имат безмерно значение. И според това, което ми казваха за тях, аз ги бях подредил според таланта им в списъци, които си повтарях мислено по цели дни. Тези списъци се бяха вкостенили в мозъка ми и го задръстваха с неподвижните си скрижали.

По-късно, в колежа, всеки път, когато по време на занятие си пишех с някой нов приятел, щом учителят обърнеше глава, първият ми въпрос неизменно беше дали е ходил вече на театър и дали действително намира, че най-големият актьор е Го, следван от Дьолоне и пр. И ако според него Февр идваше едва след Гирон или Дьолоне след Коклен, това внезапно разместване на Коклен, който бе загубил каменната си неподвижност в съзнанието ми, за да мине на второ място, вълшебната пъргавина, пълнокръвният живот, благодарение на които Дьолоне отиваше на четвърто място, възвръщаха усещането за разцвет и жизнеспособност на мозъка ми, станал сякаш отново гъвкав и активен.

Но ако се интересувах така живо от актьорите, ако изпитвах любовни вълнения и терзания само като зърнех следобед Мобан при излизането му от „Театр-Франсе“, колко по-продължителен смут предизвикваше у мене името на някоя звезда, пламтящо на афишите пред входа на театъра, или лицето на някоя жена, долепено до стъклото на файтон, теглен от коне, окичени с цветя. Колко по-безпомощно и мъчително се напрягах да си представя живота й, въобразявайки си, че непременно трябва да е актриса. Подреждах според таланта им най-прочутите: Сара Бернар, Берма, Барте, Мадлен Броан, Жан Самари, но се интересувах еднакво живо от всички тях. А вуйчо ми познаваше повечето, както и разни кокотки, за които нямах много ясна представа по какво се различават от актрисите. Приемаше ги в дома си. А ние отивахме при него само в определени дни именно понеже в другите дни при него идваха жени, с които роднините му не биха могли да се срещнат; така поне смятаха близките му, защото, колкото до вуйчо, лекотата, с която той представяше на баба всевъзможни красиви вдовички, които може би никога не са били омъжвани, или графини с гръмко име, по всяка вероятност само псевдоним, или даже им подаряваше семейни скъпоценности, му бе навличала неведнъж гнева на дядо. Често, когато в разговор се споменеше името на някоя актриса, баща ми се обръщаше усмихнат към мама:

— Приятелка на твоя вуйчо.

А аз си мислех, че вуйчо би могъл да спести на мене, невзрачното хлапе, стажа, който години може би мнозина мъже с високо обществено положение безсмислено прекарват пред вратата на някоя жена, която не отговаря на писмата им и поръчва на портиера да ги гони, като ме представи в дома си на съответната актриса, недостъпна за толкова други, а за него — интимна приятелка.

Затова под предлог, че са разместили един мой урок и доста дълго време нямало да мога да се видя с него, един следобед, не в деня, когато обикновено му ходехме на гости, като се възползувах от обстоятелството, че родителите ми обядваха по-рано, излязох и вместо да отида да разгледам колоната с афиши, единственото място, където ме пускаха да отивам сам, изтичах до дома на вуйчо. Пред пътната му врата забелязах кола с два коня, закичени с втикнати в наочниците им карамфили. И кочияшът носеше същото цвете на ревера си. Още по стълбата дочух женски глас и смях, но щом позвъних, настана мълчание, после се захлопнаха врати. Прислужникът дойде да ми отвори и доста се смути, като ме видя. Той каза, че вуйчо бил много зает и едва ли можел да ме приеме. Когато отиде все пак да го предупреди, същият женски глас, който вече бях чул, каза:

— О, да, нека влезе. Само за минутка, ще ми бъде така забавно. На снимката върху бюрото ти той толкова прилича на майка си, твоята племенница. Нали нейната снимка е до неговата? Бих искала да видя това момченце, макар само за минутка.

Вуйчо измърмори нещо недоволно, явно ядосан. Но в края на краищата прислужникът ме въведе при него.

На масата беше поставена същата чиния с марципани както обикновено. Вуйчо ми носеше всекидневния си халат, но срещу него бе седнала млада жена с розова копринена рокля и огърлица от перли на шията; тя дояждаше мандарината си. Изчервих се, понеже не знаех дали трябва да й кажа госпожо или госпожице и не смеейки да извръщам много-много очи към нея, за да не се наложи да я заговоря, пристъпих към вуйчо да го целуна. Тя ме гледаше усмихнато. Вуйчо каза:

— Моят племенник — без да й каже името ми, нито да ми каже нейното, може би защото след всички неприятности, които бе имал с дядо, избягваше доколкото е възможно да установява какъвто и да било допир между тези свои връзки и роднините си.

— Колко прилича на майка си! — каза тя.

— Та вие сте виждали племенницата ми само на снимка! — възрази бързо и учудено вуйчо.

— Извинявайте, драги, но аз я срещнах по стълбището миналата година, когато бяхте толкова болен. Вярно е, че я зърнах само за миг и вашето стълбище е страшно тъмно, но ми беше достатъчно, за да преценя красотата й. Този млад момък има нейните хубави очи и това тук — каза тя, като очерта една линия в долната част на челото си. — Същото ли име като вас носи вашата племенница, драги? — попита тя вуйчо ми.

— Той прилича повече на баща си — измърмори вуйчо, който нямаше намерение да й представя мама нито от разстояние, нито отблизо, затова не каза името й. — Цял бащичко, но прилича донякъде и на бедната ми майка.

— Не познавам баща му — каза дамата в розово, като наклони леко глава — и никога не съм виждала бедната ви майка, драги. Нали си спомняте, ние се запознахме малко след вашата голяма загуба.

Изпитвах леко разочарование, защото тази млада дама не се отличаваше от другите хубави жени, които бях срещал понякога у наши роднини, например дъщерята на един наш братовчед, у когото отивах всяка година на първи януари. По-изящно облечена само, приятелката на вуйчо имаше същия жив и добродушен поглед, същото прямо и приветливо изражение. Не виждах у нея нищо театрално, от което толкова се възхищавах по снимките на актрисите, нито пък нещо демонично, което да съответствува на живота, който тя навярно водеше. С мъка можах да повярвам, че е кокотка и главно никога не бих повярвал, че е скъпа кокотка, ако не бях видял колата с два коня, розовата рокля, огърлицата от перли и ако не знаех, че вуйчо познава само кокотки от висока класа. Но аз се питах какво ли удоволствие може да представлява за милионера, който й беше подарил кола, къща и скъпоценности, да пилее богатството си за личност, която изглежда толкова скромна и порядъчна. И в същото време, представяйки си какъв ли е животът й, неговата безнравственост ме смущаваше може би още повече със своята прикритост, отколкото ако бе конкретно изявена с по-особена външност, защото загатваше за любовен роман, за скандална авантюра, която е прогонила от дома на родителите-еснафи и е обрекла на всеобщо ползуване тази жена, като същевременно е допринесла за разцъфтяване на красотата й и я бе издигнала до обществото на леките жени, макар нейната мимика, както и интонацията на гласа й, напомнящи ми много други познати жени, да ме караха да считам за девойка от добро семейство кокотката, която вече изобщо нямаше семейство.

Минахме в „работния“ кабинет и вуйчо, леко смутен от присъствието ми, й предложи цигари.

— Не, драги — каза тя, — нали знаете, че съм свикнала с цигарите, които ми изпраща великият херцог. Казах му, че ме ревнувате от него.

И тя извади от една кутия цигари, покрити с позлатени чуждестранни надписи.

— Чакайте, сетих се — поде тя внезапно. — Сигурно съм срещала у вас бащата на този младеж. Ваш племенник, нали? Как можах да забравя! Той беше толкова добър, толкова мил с мене! — каза тя скромно и развълнувано.

Но когато си представих, познавайки сдържаността и студенината на баща ми, колко ли сурово е било държането му, което според нейните думи й се бе сторило мило, ми стана неловко от това несъответствие между нейната прекалено голяма признателност и неговата недостатъчна любезност, като че ли той бе проявил грубост. По-късно съм си мислил, че в предназначението на тези безделни и грижливи жени има нещо трогателно: те посвещават своята щедрост, дарби, несбъднати мечти за красиво чувство — тъй като подобно на артистите и те не го изживяват в действителност, защото то не може да се побере в тяхното обикновено съществуване — както и златото, което им струва евтино, за да обковат със скъпа и фина рамка грубия и недодялан живот на мъжете. Също както тази жена, която вуйчо бе приел по халат в пушалнята си, раздаваше щедро не само своето нежно тяло, розовата си копринена рокля, перлите си, изяществото, излъчващо се от приятелството й с великия херцог, но бе запомнила и няколкото незначителни думи на баща ми, беше ги обработила нежно, придавайки им нов облик, скъпо название, окъпвайки ги в един свой бистър поглед, засенен леко от смирение и признателност, и ги връщаше преобразени в художествено бижу, в нещо „съвсем миличко“.

— Хайде, време е да си вървиш — каза ми вуйчо.

Аз станах, прищя ми се неудържимо да целуна ръка на дамата в розово, но този жест ми се струваше дързък като отвличане. Сърцето ми биеше лудо, докато си казвах: „Да го сторя ли, или не?“ После престанах да се питам какво трябва да направя, за да мога изобщо да направя каквото и да било. И в сляп и безумен порив, чужд на всички доводи, които до преди малко намирах в негова полза, аз поднесох към устните си протегнатата й за сбогуване ръка.

— Ах, колко е миличък! И вече галантен, не му липсва око за жените! На вуйчо си се е метнал. Ще стане съвършен джентълмен — добави тя със стиснати зъби, за да придаде на думите си лек британски акцент. — Не би ли могъл да дойде при мене на of tea^[1], както казват нашите северни съседи? Достатъчно е да ми изпрати една „синичка“ сутринта.

Не знаех какво значи „синичка“. Не разбирах половината от думите на дамата и напрягах слух да не би те да крият някакъв въпрос към мене, на който би било нелюбезно да не отговоря. Затова се чувствувах страшно уморен.

— О, не, невъзможно е — каза вуйчо, повдигайки рамене. — Той е много зает, работи усилено. Пръв е по всичко в класа си — добави той по-ниско, за да не би да чуя тази лъжа и да я опровергая. — Знам ли, току-виж, се извъдил един ден я някой малък Виктор Юго, я някой Волабел.

— Обожавам хората на изкуството — отвърна дамата в розово. — Само те могат да разберат жените… Само те и такива рядко издигнати мъже като вас. Извинете невежеството ми, драги, кой е този Волабел? Да не би позлатените томове в малката стъклена библиотека в будоара ви? Нали си спомняте, вие обещахте да ми ги заемете, ще ги пазя много.

Вуйчо страшно мразеше да дава книгите си, той не отвърна нищо и ме придружи чак до антрето. Замаян от любов по дамата в розово, аз обсипах с луди целувки неговите вонящи на тютюн старчески бузи и докато, доста смутено, той се мъчеше да ми внуши, без да посмее да ми го каже направо, че би предпочел да не споменавам за това посещение пред родителите си, аз го уверявах, просълзен от умиление, че никога няма да забравя добротата му и непременно ще намеря един ден начин да му се отблагодаря. И наистина се отблагодарих, защото само два часа след това, след няколко тайнствени загатвания, които според мене не дадоха достатъчно ясна представа на родителите ми каква важна личност бях станал, ми се стори много по-просто да им разкажа с най-малки подробности посещението, което бях направил малко преди това. Не мислех, че ще причиня някаква неприятност на вуйчо. Можех ли да предвидя нещо, което не желаех? Аз не можех да предположа, че родителите ми ще видят нещо лошо в това посещение, след като самият аз не виждах нищо осъдително в него. Не се ли случва едва ли не всеки ден някой наш приятел да ни помоли да го извиним пред някоя жена, на която не е имал възможност да пише, а ние да пропуснем да изпълним поръчението му, въобразявайки си, че въпросната дама няма да отдаде значение на мълчанието му, понеже то е без значение за самите нас? Смятах, както впрочем смятат всички, че мозъкът на другите хора е ленив и покорен приемник, лишен от способност да откликва по свой начин на сведенията, вкарани в него, и не подозирах, че предавайки на мозъка на родителите ми съобщението за познанството, което бях направил у вуйчо, не им предавах същевременно, както бих желал, и моята благоприятна преценка на това запознанство. За съжаление моите родители съвсем не се позоваха на принципите, които аз исках да им внуша, когато взеха отношение към постъпката на вуйчо. Баща ми и дядо имаха бурни обяснения с него по този повод. Аз узнах по косвен път за това. Няколко дни по-късно срещнах вуйчо в открит файтон. Разкъсван от мъка, признателност, угризения, страстно желаех да изразя всички тия чувства. Но те бяха толкова силни, че сметнах обикновения поздрав със сваляне на шапка за съвсем недостатъчен, тъй като вуйчо би могъл да предположи, че проявявайки само тази най-банална учтивост, не се чувствувам кой знае колко задължен към него. Затова предпочетох да се въздържа от този недостатъчно изразителен жест и извърнах глава. Вуйчо сметна, че не го поздравявам по нареждане на родителите ми и никога не им го прости. Той умря много години по-късно, без да се види повече с никой от нас.

Затова вече не влизах в заключената по онова време стаичка на вуйчо Адолф, а се помайвах известно време около задната кухня, докато Франсоаз ми казваше:

— Ще оставя помощничката си да свари кафето и да занесе топла вода, защото трябва да се кача бързо при госпожа Октав.

После се решавах да се прибера и се качвах право в стаичката си да чета. Прислужницата в кухнята беше един вид безименна личност, постоянна институция, чиито неизменни функции й осигуряваха приемливост и идентичност от последователните временни форми, в които се въплътяваше, защото у леля Октав никога не се задържаше една и съща помощник-готвачка две години поред. Годината, през която ядохме толкова много аспержи, прислужницата, натоварена с беленето им, беше невзрачно болнаво създание, в доста напреднала бременност, когато пристигнахме за Великден, и всички се чудехме, че Франсоаз я кара да върши толкова тежка работа и всевъзможни покупки, при все че с мъка носеше пред себе си тайнствената кошница, все по-обемиста с всеки изминал ден, чиито пищни очертания личаха изпод широките дипли на престилката й. Тези нейни престилки напомняха плащовете на някои символични фигури на Джото, чиито репродукции ми беше подарил господин Суан. Пак той ни бе навел на тая прилика и когато ни питаше как е със здравето прислужницата, казваше:

— Как е „Милосърдието“ на Джото?

Между другото самото клето момиче, подпухнало от бременността дори в лицето, с увиснали четвъртити бузи, приличаше доста на яките мъжествени девици, по-скоро матрони, които олицетворяват добродетелите в Арената. И аз едва сега си давам сметка, че тези добродетели и пороци от Падуа приличаха на нашата прислужница и по друго. Също както външният й вид беше уголемен от символа, който носеше пред себе си, без самата тя да разбира като че ли значението му, без нищо в лицето й да изрази красотата и смисъла на този символ, като най-обикновено тежко бреме, така и яката стрина, представена в Арената под името „Caritas“^[2], чиято репродукция беше закачена в занималнята ми в Комбре, въплътява тази добродетел, без енергичното й и простовато лице да изразява каквато и да било милосърдна мисъл. По едно щастливо хрумване на скулптора тя тъпче в краката си съкровищата на земята, също както би тъпкала грозде, за да изстиска сока му, или както би стъпила на куп чували, за да бъде по-високо. И тя поднася на бога пламтящото си сърце, нека кажем, по-скоро „подава“ му го, както готвачката би подала тирбушон през отдушника на сутерена, ако някой й го поиска от прозореца на партера. Завистта би могла да изрази по-сполучливо чувството на завист. Но и в тази фреска символът заема толкова място и е представен така реално, змията, която съска в устата на завистта, е толкова голяма, тя така добре изпълва раззинатата й челюст, че мускулите на лицето са изопнати до крайност, за да я обхванат, подобно бузи на дете, което надува балон. Затова вниманието на Завистта, а също така и нашето внимание е съсредоточено изцяло в разтеглените устни и няма време да се отдава на завистливи мисли.

Въпреки голямото възхищение на Суан от тия фигури на Джото, дълго време не изпитвах никакво удоволствие, като наблюдавах в занималнята си, където бях закачил донесените ми от него репродукции, това „Милосърдие“, лишено от милосърдие, тази „Завист“, която ми напомняше по-скоро клише от медицинска книга, илюстриращо свиването на глътката или на мъжеца поради тумор на езика или поради инструмент, вкаран в устата от някой хирург. Правосъдието със синкавото си просташки правилно лице не се отличаваше от лицата на някои хубави, набожни и сухи еснафки в Комбре, които виждах в църква, повечето предварително зачислени в запасното войнство на Несправедливостта. Едва по-късно ми стана ясно, че силно въздействуващата особеност, специфичната красота на тия фрески се дължи на голямото място, отредено на символа, и обстоятелството, че той бе изобразен не като символ, защото липсваше символична мисъл, а като реален, действително изтърпян или материално осезаем, придаваше по-буквално и по-точно значение на творбата, подчертаваше по-конкретно и по-ярко поуката от нея. Нима у горката ни прислужница вниманието не беше постоянно привлечено към корема й от тежестта, която го теглеше надолу? Пак по същия начин мисълта на умиращите много често е насочена към наличната, мъчителна, тъмна, органична страна на смъртта, към опаката страна, която тя им показва, която ги кара да я почувствуват премного осезателно. Тази опака страна на смъртта прилича много повече на смазващ товар, трудност в дишането, палеща жажда, отколкото на това, което ние наричаме представа за смъртта.

Сигурно Добродетелите и Пороците от Падуа са били много правдиви, за да ми изглеждат така живи, както бременната прислужница, тъй като самата тя ми изглеждаше не по-малко алегорична, отколкото те. И може би това неучастие (поне привидно) на душата на едно същество в изявената чрез него добродетел има, извън естетическата си стойност, известна реалност, ако не психологическа, то поне, така да се каже, физиономическа. Когато по-късно ми се удаде да срещна в живота си, например в манастирите, истински свети въплъщения на дейно милосърдие, те обикновено се отличаваха с бодро, трезво и рязко държане; държане на хирург, който няма време. По лицата им не се четеше никакво състрадание, никакво разнежваме пред човешкото страдание, никакъв страх от съприкосновение с него; такова е всъщност лишеното от нежност, неприятно, но и възвишено лице на истинското добросърдечие.

Докато кухненската прислужница, подчертаваща неволно моралното превъзходство на Франсоаз, както заблудата със силата на контраста прави още по-ослепително тържеството на истината, поднасяше кафето — топла водица според мама — и качваше после в стаите ни топла вода — всъщност само хладка, — аз се просвах с книга в ръка върху леглото в моята стая, която плахо отбраняваше от следобедното слънце прозрачната си неустойчива прохлада зад почти затворените капаци. Един отблясък на деня бе намерил все пак начин да провре жълтите си крила между дъските и стъклата и се бе затаил неподвижен в ъгъла, кацнал като пеперуда. Беше толкова тъмно, че едва можех да чета и само чукането на Камю, който разковаваше на улица Кюр прашните си сандъци (Франсоаз го бе предупредила, че леля „не почива“ и той може да вдига шум), ми даваше представа за слънчевия ден. Тези удари с чук отекваха в присъщата за жегите напечена атмосфера, отличаваща се с добра акустика, и сякаш пръскаха надалеч яркочервени звезди. А и мухите извикваха същата представа, изпълнявайки пред мене своя концерт от лятна камерна музика. Тяхната музика е свързана с представата за лятото не по същия начин, както някоя композирана от човека мелодия, която сте чули случайно през летния сезон и която ви напомня за него, ако я чуете по-късно. Музиката на мухите е свързана с лятото по необходимост. Родена от хубавите дни, възникваща повторно само с тях, съдържаща малко от тяхната същност, тя не само събужда в паметта ни представата за тях, но свидетелствува за тяхното връщане, за тяхното действително съществуване, непосредствено достъпно, заобикалящо ни.

Тъмната прохлада на стаята ми на фона на яркия ден на улицата беше също както сянката и слънцето, тоест също така ясно разграничена, и предлагаше на въображението ми пълната картина на лятото: ако се разхождах навън, сетивата ми биха й се любували откъслечно. Тя съответствуваше на почивката ми, която, поради вълнуващите приключения от книгите, особено увлекателни за мен тогава, приличаше на неподвижно потопена ръка в течаща вода, защото долавяше сблъсъците и кипежа на дейния живот.

Но дори времето да се бе развалило, дори навън да се бе разразила буря или най-малкото вихрушка, баба ме умоляваше да изляза и понеже не исках да се откъсна от четенето, аз я придружавах поне до градината, под кестена, в малката беседка от платнище и тръстика, където се настанявах, въобразявайки си, че съм защитен от очите на хората, които биха могли да дойдат на гости на родителите ми.

Нима мисълта ми не беше едно друго такова убежище, в което ми се струваше, че съм невидим дори когато гледах какво става навън? Когато виждах някой външен предмет, съзнанието, че го виждам, се изпречваше между мен и него, ограждаше го с тънка мисловна граница, която ми пречеше да установя пряк досег с неговата материя. Тя се изпаряваше, преди да съм я докоснал, както когато доближим нажежено тяло до мокър предмет, то не докосва влагата му, защото винаги е разделено от нея от пласт изпарения. В разноцветния низ от преживявания, които съзнанието ми раздипляше едновременно с четенето, като се почне от най-съкровените въжделения и се стигне до чисто външното възприемане на хоризонта, сведен за мен до градинския зид, най-дълбоко вкорененото убеждение в мен, двигателят, който управляваше всичко, беше непоклатимата ми вяра във философското богатство и в красотата на книгата, която четях, както и желанието ми да ги усвоя, независимо от естеството на произведението. Защото, дори и да го бях купил от бакалницата на Боранж в Комбре — много отдалечена от къщи, за да може Франсоаз час по час да изтичва при него, както при Камю, но много по-добре снабдена с книги, — аз го избирах измежду мозайката от брошури и романи, прикрепени с канап върху двете крила на вратата (по-загадъчни и по-отрупани с мисли от дверите на катедрала), защото си бях спомнил, че учителят или съученикът, които според мен тогава бяха намерили ключа към истината и красотата, ми го бяха препоръчали като забележително: самият аз долавях все още полусъзнателно и половинчато тази истина и красота и същевременно бях обзет от постоянен, макар неясен стремеж да ги опозная.

На второ място след вярата ми в стойността на произведението, пораждаща по време на четенето ми непрекъснати пориви отвътре навън за откриване на истината, идваха вълненията от описваното действие, в което сам живо участвувах; тези мои следобеди бяха изпълнени с повече драматични събития, отколкото често пъти цял човешки живот. Разбира се, събитията ставаха в четената в момента книга. Вярно е, че лицата, за които се отнасяха, не бяха „истински“, както казваше Франсоаз. Но всички чувства, породени от радостта или горестта на някое истинско човешко същество, възникват всъщност у нас само посредством представата за неговата радост или горест. Първият белетрист в света е проявил голяма изобретателност, като е схванал, че представата е единственият съществен елемент в апарата на нашите чувства и затова ще постигне голямо и решаващо усъвършенствуване, ако опрости възприемането им, тоест ако премахне чисто и просто действителните герои. Колкото и дълбоко да съчувствуваме на някое реално същество, ние го възприемаме до голяма степен чрез нашите сетива, тоест то си остава непрозрачно за нас и има собствено тегло, което нашата чувствителност не може да повдигне. Сполети ли го нещастие, нашето съчувствие не може да обхване цялото понятие за него, а само една малка част. Нещо повече, вълнението на самия потърпевш ще може да обхване само една част от цялото понятие за него самия. Белетристът е проявил голяма находчивост, като се е сетил да замести тези непроницаеми за душата части с равно количество нематериални части, тоест такива, каквито нашата душа може да асимилира. Има ли значение тогава, че постъпките и изживяванията на тези своеобразни същества ни изглеждат като истински, щом те стават в самите нас, щом държат в плен, докато прелистваме трескаво страниците на някоя книга, ускореното ни дишане и втренчения ни поглед? А щом белетристът ни доведе веднъж до такова състояние, в което, както при чисто душевните състояния, всяко чувство се изживява десет пъти по-силно, в което неговата книга ни вълнува като сън, само че много по-ясен от сънищата, които ни се привиждат, когато спим, и много по-трайно запечатан в паметта ни, той поражда у нас в продължение на един час всички възможни щастия и нещастия, за опознаването на някои от които ще ни са нужни много години, а най-силните изобщо ще ни останат недостъпни, защото те се развиват така бавно, че не можем да доловим хода им. Така например сърцето ни се променя с годините и това е най-печално. Но ние изпитваме това горчиво съжаление само мислено, при четене. В истинския живот то се променя, само че подобно на някои природни явления. Така бавно, че дори и да можем да установим последователните му различни състояния, самото усещане за видоизменянето му за щастие ни убягва.

Не така тясно свързан със самия мене, както животът на действуващите лица, идваше на втори план пейзажът, сред който се развиваше действието, полупрожектиран пред мен. Но този пейзаж упражняваше все пак върху съзнанието ми много по-силно въздействие, отколкото другият, реалният, който се разстилаше пред погледа ми, когато откъснех очи от книгата. Така в продължение на две лета в напечената градина в Комбре, под въздействие на книгата, която четях тогава, аз изпитвах носталгия по планинска местност с много дъскорезници край бистра река, в дъното на която гният парчета дърво под снопчета мокрещ. Недалеч по ниски зидове пълзяха цветя на виолетови и червеникави гроздове. И тъй като блянът по жена, влюбена в мен, неотлъчно витаеше в съзнанието ми през тия лета, този блян бе проникнат от прохладата на текущи води. И която и жена да видех мислено, от двете й страни тутакси увисваха гроздове от виолетови и червеникави цветя, като допълнителни цветни петна.

Това не се дължеше на факта, че винаги мечтаните образи са обагрени, разхубавени и подсилени от отблясъка на чужди тям цветове, които случайно ги обграждат в съзнанието ни. Пейзажите от книгите, които четях, не бяха за мене само пейзажи, открояващи се във въображението ми по-ясно от истинската гледка, която Комбре предлагаше на очите ми, но все пак аналогични на нея. Чрез избора, направен от автора, чрез вярата ми в него, благодарение на която мисълта ми предугаждаше думите му като откровение, тези цветове ми се струваха — впечатление, което никога не добивах от мястото, където се намирах, и най-малко от нашата градина (жалко произведение на педантичната фантазия на градинаря, когото баба презираше) — истинска част от самата Природа, достойна за изучаване и задълбочаване.

Ако моите родители ми позволяха, когато четях някоя книга, да посетя описваната в нея област, сигурно щях да сметна, че правя неизмеримо важна стъпка по пътя към истината. Защото, ако постоянно имаме усещането, че нашата душа ни обгражда, все пак тя не ни зазижда в неподвижен затвор. Ние се носим по-скоро заедно с нея, стремейки се неспирно да излезем извън границите й, да достигнем външния свят, обезсърчени донякъде, защото постоянно чуваме около себе си това еднакво звучене, което не е отглас от външния свят, а отзвук от вътрешно трептене. Опитваме се да открием в неодушевените предмети отражението на душата си върху тях, което ги е направило ценни, и изпитваме разочарование, установявайки, че в природата те изглеждат лишени от обаянието, придобито в мисълта ни от съседството с други представи. Понякога всичките ни духовни сили се превръщат в умение, блясък, за да въздействуваме върху същества, които чувствуваме ясно извън нас и които никога няма да достигнем. Затова, ако си представях винаги около жената, която обичах, местата, които най-силно желаех да видя по същото време, ако бих искал именно тя да ми ги покаже, да ми открие достъпа към този непознат свят, това не беше плод на случайна, най-обикновена асоциация на мисли. Не, това бе, защото моите пътешественически и любовни блянове бяха само отделни моменти в общото стройно избликване на всички мои жизнени сили и аз изкуствено ги разграничавам днес, все едно, че се опитвам да пресека на различни височини привидно неподвижна пъстроцветна струя.

Най-сетне, продължавайки да проследявам отвътре навън едновременно наслоените състояния в съзнанието ми, преди да стигна до действителния хоризонт, който ги затваряше, намирам приятни усещания от друго естество: че съм седнал удобно, че вдъхвам уханния въздух, че не ме смущава ничие посещение и че с всяко прозвъняване на часовника от камбанарията на „Сент-Илер“ отмятам къс по къс изминалото вече време от следобеда, докато чуя последния удар и направя общия сбор. Последвалото го продължително мълчание сякаш бележеше в синьото небе началото на промеждутъка от време, който ми оставаше още за четене, до вкусно приготвената от Франсоаз вечеря, която щеше да ме отмори от изтощителното споделяне на преживелиците на героя. При прозвъняването на всеки нов час ми се струваше, че предишният е избил само няколко мига по-рано. Новият час се записваше съвсем близо до предпоследния на небето и ми се струваше невероятно, че цели шестдесет минути се вместват в малката синя дъгичка, включена между двете златни резки. Понякога даже този час избързваше според мен и отмерваше два удара повече от предишния: не бях чул следователно междинния звън. Часовникът бе избил, но не и за мен. Интересното четиво, упойващо като дълбок сън, беше отклонило вниманието на замаяните ми уши и бе заличило златния камбанен звън от лазурната повърхност на тишината. Прелестни неделни следобеди под кестена в градината в Комбре, които грижливо опразвах от посредствените случки на личното си съществуване и запълвах с приключенски живот и странни блянове сред местност, напоявана от буйни води, вие възкресявате именно този живот, когато си спомням за вас, и всъщност вие го съдържате, защото малко по малко сте го заграждали и заключвали — докато съм обръщал страниците и е превалял летният ден — в последователните, бавно сменящи се кристални звуци на вашите кротки, звънки, уханни и бистри часове.

Понякога още в средата на следобеда дъщерята на градинаря ме откъсваше от четенето. Затичала се като луда, събаряйки по пътя си саксията на някое портокалово дръвче, порязвайки си пръст или счупвайки си зъб, тя викаше с все глас, за да не би Франсоаз и аз да пропуснем гледката:

— Ето ги! Ето ги!

Това беше в дните, когато войсковата част прекосяваше Комбре за гарнизонни маневри, като минаваше обикновено по улица Сент-Илдьогард. Докато слугите ни, насядали един до друг извън оградата, наблюдаваха неделната разходка на гражданите в Комбре, които пък наблюдаваха тях, дъщерята на градинаря зърваше през пролуката между двете далечни къщи на авенюто към гарата блясъка на каските. Слугите прибираха бързо столовете си, защото, когато кирасирите дефилираха по улица Сент-Илдьогард, те изпълваха цялата й ширина и конете препускаха до самите къщи, заливайки тротоарите, които заприличваха на брегове на придошъл поток с много тясно корито.

— Клетите деца! — мълвеше Франсоаз, просълзена, преди още да стигне до пътната врата. — Бедна младеж, която ще бъде покосена като ливада. Само като си помисля, ме боли — добавяше тя, слагайки ръка на сърцето си, там, където я болеше.

— Красива гледка, нали, госпожа Франсоаз, младеж, която не държи на живота си — казваше градинарят, за да я напомпа.

Забележката му постигаше целта си.

— Не държи на живота си ли? Че на какво, ако не на живота си трябва да държиш? Добрият господ не ни го дарява два пъти. Уви! Божичко! Вярно е все пак, че не държат на живота си! Нали ги видях през седемдесета година. Започнат ли тия ужасни войни, те не се боят вече от смъртта. Безумци, само така можеш да ги наречеш. А свърши ли войната, не струват пукнат грош, не са мъже, ами лъвове (за Франсоаз в сравнението на един мъж с лъв нямаше нищо ласкателно и тя произнасяше тази дума с особено натъртване).

Улица Сент-Илдьогард беше много къса, за да могат да ги видят отдалеч, и само през пролуката на двете къщи на авенюто на гарата се забелязваха прииждащите все нови и нови каски, които препускаха и проблясваха на слънцето. Градинарят все искаше да узнае дали има още много да минават, защото бе жаден, а слънцето приличаше. Тогава дъщеря му се стрелваше внезапно като от обсадена крепост, изскачаше навън, достигаше ъгъла на улицата и излагайки стократно на риск живота си, ни донасяше ведно с една кана разхладително питие известието, че войниците са най-малко хиляда и идват, без да спират, от Тиберзи и Мезеглиз. Франсоаз и градинарят, вече помирени, разговаряха как трябва да се държи човек по време на война.

— Да ви кажа ли, Франсоаз — обясняваше градинарят, — революцията е по-добра, защото, когато я обявят, само този, който иска, отива да се бие.

— Е, да, така разбирам, това е по-честно.

Градинарят мислеше, че като се обяви война, спират всички железници.

— Е, да, за да не избягаме! — твърдеше Франсоаз.

А градинарят подемаше:

— Хитри са, дума да не става — защото и той не се съмняваше, че войната е един вид лош номер, който държавата се опитва да изиграе на народа, и че всеки би офейкал, ако имаше начин да го стори.

Но Франсоаз бързаше да отиде при леля, аз се връщах при книгите си, слугите се настаняваха отново пред вратата, докато прахът и вълнението, предизвикани от войниците, постепенно улегваха. Дълго след като се беше възцарило затишие, улиците на Комбре чернееха обаче от необичайна навалица. А пред всяка къща, дори там, където обитателите обикновено нямаха такъв навик, слугите или даже господарите седяха пред праговете, за да гледат, образувайки тъмен фестон край тях, подобен на бродерията от водорасли и мидени черупки, които оставя на морския бряг приливът, след като се оттегли.

Като изключим подобни дни, аз можех да си чета несмущаван от никого. Веднъж обаче при едно свое посещение господин Суан ме завари да чета книга от съвсем нов за мене автор — Бергот, и така я разтълкува, че дълго време образът на една от жените, за които мечтаех, се открояваше не вече на стена, отрупана с гроздове от виолетови цветя, а на съвсем друг фон — пред портала на готическа църква.

За пръв път ми бе заговорил за Бергот един мой съученик, по-възрастен от мене, от когото много се възхищавах — Блок. Когато му признах, че съм във възторг от „Октомврийска нощ“, той се разсмя гръмогласно и заяви:

— Въздържай се от преклонение пред негово сиятелство Мюсе. Той е много вредно типче и опасно животно. Трябва да призная обаче, че той и даже така нареченият Расин са създали през живота си всеки по един доста ритмичен стих, притежаващ качеството, което аз най-високо ценя: пълна безсмислица. Това са: „Бялата Олосон и бялата Камир“ и „Дъщерята на Минос и на Пасифая“. Тези стихове ми бяха изтъкнати в защита на споменатите нехранимайковци от една статия на моя скъп учител отец Льоконт, любимец на безсмъртните богове. Добре, че се сетих, ето ти тук една книга, която нямам сега време да прочета. Този забележителен шишко препоръчва, изглежда, и нея. Както ми казаха, той считал Бергот за особено тънък тип. И макар че проявява понякога мъчно обяснима снизходителност, неговите думи са равни за мене на делфийско пророчество. Прочети прочее тази лирична проза и ако исполинският събирач на ритми, който е написал „Бхагавата“ и „Заекът на Магнус“, не лъже, кълна се в Аполон, ти ще вкусиш, драги маестро, нектара на Олимп.

Той бе изказал саркастично желанието да го наричам „драги маестро“, като ме наричаше и мене така. Но всъщност ние изпитвахме известно удоволствие от тази игра, защото не бяхме още далеч от възрастта, когато се вярва, че названието прави човека.

За съжаление, разговаряйки с Блок и искайки му обяснения, аз не можах да уталожа смущението, предизвикано от неговото твърдение, че хубавите стихове били истински хубави, когато не значели нищо. (Намерил на кого да го каже! Та нали аз очаквах от тях да ми открият истината, не нещо друго.) Всъщност Блок не бе поканен втори път у нас. Отначало го приеха добре. Вярно е, че всеки път, когато се сближавах с някой съученик повече, отколкото с другите и го доведех в къщи, дядо твърдеше, че приятелят ми непременно е евреин. Не че по начало имаше нещо против евреите, дори неговият приятел Суан беше от еврейски произход, но той намираше, че аз не подбирам приятелите си измежду най-добрите си съученици. Затова, когато доведех някой нов приятел, той почти винаги почваше да си тананика: „О, боже на нашите бащи!“, от „Еврейката“ или „Израил, строши веригите си!“, като естествено пееше само мелодията (тра-ла-ла), но аз се страхувах да не би моят приятел да я знае и да си припомни думите.

Още преди да ги е видял, само като чуеше имената им, в които често нямаше нищо типично еврейско, дядо отгатваше не само еврейския произход на приятелите ми, но и неприятни подробности за семействата им.

— Та как, значи, се нарича този твой приятел, който ще дойде тази вечер?

— Дюмон, дядо.

— Дюмон? О, аз съм нащрек! — И той запяваше:

Стрелци, засилете охраната си!

Бдете без отдих и без шум!

После след няколко ловко зададени по-точни въпроса възкликваше:

— На помощ! На помощ!

Или пък ако самият потърпевш беше вече пристигнал и той бе успял да го накара да признае, без да се усети, чрез подмолен разпит, своя произход, за да ни покаже, че вече е съвсем сигурен, дядо само ни поглеждаше, тананикайки почти безгласно:

Защо, защо водите тук

този плах израилтянин?

Или пък:

Родни нивя, родна долина на Хеврон!

Или най-сетне:

Да, аз съм син на богоизбран народ!…

Тези невинни дядови мании не бяха признак на никакво недоброжелателство спрямо моите другари. Но Блок не се хареса на моите родители по други причини. Той раздразни на първо място баща ми, който, виждайки го цял измокрен, го попита с нескрит интерес:

— Господин Блок, какво е времето? Да не би да вали? Нищо не разбирам, барометърът показваше чудесно време.

Той успя да измъкне от Блок само следния отговор:

— Господине, съвсем не съм в състояние да ви кажа дали вали. Аз живея така решително извън физическите превратности, че моите сетива не си дават труд да ги забележат.

— Мили синко, твоят приятел е истински идиот! — възкликна баща ми, когато Блок си отиде. — Как е възможно! Да не може да ми каже дори какво е времето! Може ли да има нещо по-интересно! Той е малоумен!

Освен това Блок не се хареса и на баба, защото, когато тя каза следобед, че се чувствува неразположена, той изхлипа задавено и се просълзи.

— Мислиш ли, че е искрено? — каза ми тя. — Та той не ме познава. Освен ако не е нормален.

Той ядоса най-сетне всички, защото, след като дойде с цял час и половина закъснение, цял окалян, вместо да се извини, изтърси:

— Никога не се влияя нито от атмосферните смущения, нито от условните подразделения на времето. Готов съм, ако щете, да възстановя пушенето на опиум или носенето на малайски нож, но не признавам употребата на тези безкрайно вредни и чисто еснафски изобретения часовника и чадъра.

Може би въпреки всичко той щеше да бъде поканен отново в Комбре, макар и да не беше приятелят, който родителите ми бяха избрали за мене. Те бяха готови да приемат в края на краищата, че сълзите, които бе пролял заради неразположението на баба, не бяха престорени; но знаеха инстинктивно или от опит, че сърдечните ни пориви имат по-късно малка власт върху постъпките ни и върху поведението ни в живота и че зачитането на моралните задължения, верността към приятелите, изпълнението на някоя задача, спазването на известен режим почиват по-скоро на слепите привички, отколкото на тези мигновени, пламенни, но безплодни изблици.

Те биха предпочели пред Блок други другари за мене, които не биха ми дали повече, отколкото е прието да се дава на приятелите съгласно нормите на буржоазния морал. Които няма да ми изпратят ненадейно кошница плодове, защото са си спомнили този ден с хубаво чувство за мене, но които, ако не са способни да наклонят в моя полза справедливите везни на задълженията и изискванията на приятелството, водени само от въображението или чувствителността си, няма поне да ги накривят в моя вреда. Тези натури, чийто съвършен образец беше дядовата братовчедка, следват неотклонно това, което смятат за свой дълг, дори спрямо лица, провинили се пред тях. Макар и скарана от години с една своя племенница, на която никога не проговори, леля не измени поради това завещанието си, в което й оставяше цялото си богатство, защото тази нейна племенница беше най-близката й роднина и така „беше редно“.

Но аз обичах Блок, моите родители искаха да ми направят удоволствие; неразрешените проблеми, които си поставях по повод лишената от значение красота на „Дъщерята на Минос и Пасифая“, ме изморяваха много повече и ме разболяваха много по-тежко, отколкото един нов разговор с него, макар майка ми да смяташе това за вредно. И сигурно пак щяха да го поканят в Комбре, ако малко след тази вечеря той не бе заявил, твърдейки, че го е чул от най-достоверен източник, че дядовата братовчедка имала бурна младост и била издържана публично. Той издрънка това по повод едно свое откровение, което по-късно оказа голямо влияние над живота ми и го направи по-щастлив за известно време, а после много по-нещастен, че всички жени мислели само за любов и нямало нито една, чиято съпротива да не може да бъде победена. Не се въздържах да не повторя клюката пред родителите ми; те го изпъдиха, когато той дойде повторно, а когато по-късно го спрях на улицата, той се държа извънредно студено с мене.

Но за Бергот Блок беше прав.

Първите дни, подобно на мелодия, за която по-късно ще лудеем и която още не различаваме добре, не долавях това, което толкова много щях да харесам в неговия стил. Беше ми невъзможно да се откъсна от романа, който бях зачел, но си въобразявах, че ме увлича сюжетът, също както в първите мигове на любовта отиваме всеки ден на гости или на увеселение, за да срещнем някоя жена, въобразявайки си, че сме привлечени от удоволствието да бъдем там. После обърнах внимание на редките, почти архаични изрази, които той обичаше да употребява в дадени моменти, когато някаква скрита вълна от хармония, някаква вътрешна прелюдия повдигаше стила му. В тия моменти той заговорваше за „живота, този суетен сън“, за „неизчерпаемия поток от дивни илюзии“, за „безплодното и пленително терзание, причинено от разбирателството и любовта“, за „вълнуващите релефи, които облагородяват завинаги внушителната и обаятелна фасада на катедралите“, изразяваше цяла нова за мене философия с чудни изрази, които като че ли събуждаха песента на арфите, която се надигаше тогава, придавайки възвишеност на акомпанимента си. Един от тия пасажи на Бергот, третият или четвъртият, който бях отделил от останалото, предизвика у мене радост, несравнима с удоволствието, което ми бе доставил първият, радост, която трепна някъде по-дълбоко у мене, в някаква по-гладка, по-обширна област, очистена от всякакви пречки и прегради. Това се дължеше на обстоятелството, че разпознавайки в този пасаж същата слабост към редките изрази, същата музикална вълна, същата идеалистична философия, които ми бяха доставили удоволствие и в предишните пасажи, аз нямах вече впечатлението, че пред мен стои отделен откъс от някоя книга на Бергот, който очертава чисто линейна фигура на повърхността на съзнанието ми, но по-скоро един „идеален пасаж“ от Бергот, който може да се срещне във всички негови книги, като другите аналогични откъси, които щяха да се покрият с него, щяха да му придадат само повече плътност, по-голям обем, обогатявайки и развивайки същевременно собствения ми ум.

Аз не бях единственият почитател на Бергот. Той беше любим писател и на една мамина приятелка, много образована жена. А и доктор Булбон, увлечен от последната му книга, караше болните си да го чакат. От неговия кабинет именно и от един парк в съседство с Комбре литнаха първите семена на предпочитанието към Бергот, съвсем рядък растителен вид за онова време и универсално разпространен днес, чийто типичен и общ на всички екземпляри цвят се среща навсякъде — в Европа, в Америка, дори в най-малкото селце. Също като мене приятелката на майка ми и доктор Булбон обичаха в книгите на Бергот главно мелодичната вълна, старинните изрази, примесени с други, съвсем прости и познати, които той обаче особено подчертаваше, като ги употребяваше необичайно, проявявайки по този начин тънък художествен усет. А в тъжните пасажи се долавяше известна суровост, звучаха едва ли не дрезгави нотки. Сигурно самият той чувствуваше, че в това се крие най-голямото му очарование. Защото в следващите му книги, попаднеше ли на някоя дълбока истина или споменеше ли името на някоя прочута катедрала, той прекъсваше разказа си и под форма на призив, обръщение или нескончаема молба отприщваше тези изблици, които в първите му произведения бяха неразривно свързани с прозата му и се долавяха само по лекото вълнение на повърхността, бяха така забулени, че читателят не можеше точно да посочи къде се ражда и къде замира техният шепот, и това ги правеше по-нежни и по-хармонични. Тези откъси, в които авторът просто се разтапяше, бяха нашите любими пасажи. Колкото до мене, аз ги знаех наизуст. Всеки път, когато той заговореше за нещо, чиято красота досега ми бе оставала скрита, за боровите гори, за градушката, за „Парижката света Богородица“, за „Федра“ или за „Атали“, той успяваше с един само образ да отприщи тази красота и тя избликваше чак до мене. Затова, давайки си сметка колко части от вселената биха ми останали недостъпни при моята жалка способност да възприемам, ако той не ги доближеше до мене, аз копнеех да притежавам по едно негово мнение, по една негова метафора за всяко нещо и, разбира се, главно за всичко, което бих имал възможност да видя с очите си. Копнеех особено много да имам неговото мнение или метафора за старинните френски архитектурни паметници или за някои морски пейзажи, защото толкова често ги споменаваше, че те явно бяха според него забележителни и красиви. За съжаление мнението му върху, кажи-речи, всичко ми бе неизвестно. Не се съмнявах, че то коренно ще се различава от моето, защото идваше от непознат за мене свят, към който жадувах да се възвися. Убеден, че моите мисли биха се сторили чиста нелепост на неговия съвършен ум, аз до такава степен бях направил tabula rasa от всички тях, че когато случайно попаднех в някоя негова книга на моя мисъл, сърцето ми едва не се пръскаше от гордост и ми се струваше, че някой бог ми я връща в своята безкрайна доброта, обявявайки я за правилна и хубава. Понякога се случваше някоя негова страница да казва същите неща, които аз често пишех на баба или мама, когато не можех да заспя, но така хубаво, че тази страница на Бергот напомняше сборник от епиграфи, които биха могли да бъдат поставени вместо предговор на писмата ми. Дори по-късно, когато почнах да съчинявам някоя книга, известни фрази, чиято посредственост ме караше да се колебая дали да продължа да пиша, или не, можеха непременно да намерят покритие у Бергот. Но те ми доставяха удоволствие само когато ги четях в неговите творби. Когато ги съчинявах самият аз, понеже бях загрижен преди всичко те да отразят вярно това, което виждах мислено, а не „да дам само известна прилика“, никак не ми беше до приятно писане. Но всъщност аз обичах истински само този вид изречения, само този вид идеи. Неспокойните ми, вечно неудовлетворени усилия в тази насока бяха признак на любов, любов без наслада, но дълбока. Затова, когато внезапно срещнех в творчеството на друг писател подобни изречения, без да имам вече каквито и да било задръжки, без да трябва да проявявам взискателност, без да се измъчвам, аз се отдавах най-сетне блажено на слабостта си към тях, подобно на готвач, който поне веднъж не е сготвил самият той ястията и може най-сетне да прояви чревоугодничество. Когато един ден срещнах в творба на Бергот по повод някаква стара прислужница същата шега, която аз често казвах на мама, говорейки за Франсоаз, само че звучаща още по-иронично в неговия пищен и тържествен език, когато друг път видях, че той не счита за не достойно да вмъкне в едно от своите огледала на истината (каквито бяха за мене неговите произведения) забележка, аналогична на забележката, която бях направил по адрес на нашия приятел господин Льогранден (аз бих жертвувал без капка колебание подобни забележки заради Бергот, дълбоко убеден, че той би ги намерил напълно безинтересни), внезапно реших, че моят скромен живот не е така отдалечен от селенията на истината, както си мислех дотогава, че той, напротив, има някои общи точки с тях и плаках от радост и повишено самочувствие над тия страници на писателя, както бих плакал в прегръдките на отново намерен баща.

Съдейки по книгите му, аз си представях Бергот като болнав, разочарован старец, загубил родни деца и навеки неутешим. Затова четях или по-скоро пеех неговата проза по-dolche, по-lento може би, отколкото той я бе замислил и придавах на най-обикновените изречения особено разнежена интонация. Най-много от всичко обичах философията му, завинаги се бях запалил по нея. Заради нея горях от желание да стигна възрастта, когато ще постъпя в колежа, в така наречения клас по философия. Но аз не желаех в него да се прави каквото и да било друго, освен да се живее единствено с мисълта на Бергот, и ако ми бяха казали, че метафизиците, по които щях да се увличам тогава, нямаше да имат нищо общо с него, бих изпитал отчаянието на влюбен, копнеещ да обича цял живот любимата си, пред когото говорят за любовниците, които ще има по-късно.

Един неделен ден, когато четях в градината, Суан дойде на гости на родителите ми и ме заговори.

— Какво четете? Мога ли да погледна? Я виж! Бергот! Кой ви е насочил към неговите произведения?

Казах му, че Блок.

— Ах, да, онова момче, което срещнах веднъж у вас. То прилича страшно много на портрета на Мохамед II от Белини. Удивително наистина, същите сключени вежди, същият гърбав нос, същите изпъкнали скули. Ако някой ден си пусне брадичка, приликата ще бъде пълна. Има вкус във всеки случай, защото Бергот се отличава с пленителна мисъл.

И виждайки по вида ми колко се възхищавам от Бергот, Суан, който никога не говореше за хората, които познаваше, направи изключение, воден от добросърдечието си, и ми каза:

— Аз го познавам отблизо и ако ще ви достави удоволствие да напише посвещение на екземпляра ви, бих могъл да му поискам.

Аз не се осмелих да приема предложението, но зададох редица въпроси на Суан за Бергот.

— Бихте ли могли да ми кажете кой е любимият му актьор?

— Не зная кой актьор предпочита, но зная, че според него Берма е ненадмината. Той я поставя над всички други. Чували ли сте нейно изпълнение?

— Не, господине. Родителите ми не ми позволяват да ходя на театър.

— Жалко. Би трябвало да ги помолите да ви пуснат. Берма във „Федра“, в „Сид“, вие ще кажете може би, е, все пак само актриса, но как да ви кажа, аз не съм привърженик на „йерархията“ на изкуствата. (И аз забелязах — това неведнъж ми бе правило впечатление при разговорите му със сестрите на баба, че когато говореше за сериозни неща или когато употребяваше израз, който, изглежда, съдържаше собственото му мнение по въпрос, на който държеше, той грижливо го отделяше, произнасяйки го с по-особена интонация, някак си машинално, иронично, като че ли го поставяше в кавички, за да не изглежда негово собствено, и казваше: „Йерархията, нали разбирате, както казват предвзетите личности.“ Но в такъв случай, ако му се виждаше предвзето, защо говореше самият той за йерархия?)

След малко Суан добави:

— Играта на Берма ще ви достави не по-малко възвишено удоволствие от който и да е шедьовър, знам ли сам… например — и той се засмя — „Кралиците от Шартр“!

До този момент това негово нежелание да изрази сериозно собственото си мнение ми се бе струвало парижка изтънченост, която се противопоставяше на провинциалния догматизъм на бабините сестри. Подозирах също, че това беше една от формите на остроумие в кръга, в който живееше Суан, където, като реакция срещу лиризма на предишните поколения, прекалено се държеше на точните дребни ежедневни факти, смятани по-рано за просташки и прозаични, като в замяна се запрещаваха красивите фрази. Но сега това отношение на Суан ми направи неприятно впечатление. Той като че ли не смееше да има собствено мнение и се чувствуваше на мястото си само когато можеше да даде подробно и добросъвестно най-различни странични сведения. Но нима той не съзнаваше, че по този начин също издаваше мнението си, щом подчертаваше, че отдава значение на тия подробности. Аз си спомних по този повод вечерята, по време на която бях толкова нещастен, че мама няма да се качи в стаята ми и когато той бе казал, че баловете у принцеса дьо Леон не представлявали нищо особено. А всъщност той пропиляваше живота си именно в такъв род развлечения. Всичко това ми се струваше противоречиво. За кой друг живот си запазваше Суан правото да каже най-сетне сериозно какво мисли по различните въпроси, да даде преценки, които да не трябва да слага в кавички, и да не посвещава цялото си време с педантична светска любезност на занимания, които смята безсмислени. Освен това в начина, по който Суан ми заговори за Бергот, забелязах нещо, което не беше присъщо само на него, а беше общо по онова време на всички почитатели на този писател, включително и на мамината приятелка, и на доктор Булбон. Подобно на Суан те казваха: „Той се отличава с пленителна мисъл, съвсем своеобразна. Той казва нещата по свой начин, малко предвзето, но приятно. Няма нужда да погледнеш кой е писал книгите му, веднага си личи, че те са от него.“ Но никой не стигаше до извода: „Той е голям писател. Има голям талант.“ Почитателите му не казваха дори, че има талант. Не го казваха, защото чисто и просто не бяха сигурни в това. Ние много бавно разпознаваме в своеобразната физиономия на един нов писател чертите на експоната, който носи името „голям писател“ в нашия музей от общи представи. Точно защото физиономията му е нова, ние не установяваме пълна прилика между нея и онова, което сме свикнали да наричаме талант. Готови сме да я определим по-скоро като оригинална, изтънчена, чаровна, въздействуваща. А после един прекрасен ден си даваме сметка, че именно това е всъщност талант.

— Познавате ли някое произведение на Бергот, в което той да говори за Берма? — попитах аз господин Суан.

— Струва ми се, в малката брошура върху Расин, но тя навярно е изчерпана. Може би са я преиздали. Ще се осведомя. Мога впрочем да питам Бергот за всичко, което ви интересува, не минава седмица той да не вечеря в къщи. Голям приятел е с дъщеря ми. Те посещават заедно старите градове, замъците, катедралите.

Понеже нямах никаква представа за обществената йерархия, от доста време забраната на баща ми да общуваме с госпожа и госпожица Суан им бе придало по-голямо значение в моите очи, понеже си въобразявах, че те принадлежат към много по-висши сфери. Съжалявах например, че майка ми не си боядисва косите и не си слага червило на устните, както правела жена му, по думите на една наша съседка, и то за да се хареса не на мъжа си, а на господин Шарлю, и си мислех, че госпожа Суан навярно ни презира, което ми бе неприятно главно заради госпожица Суан, защото бях чул, че била извънредно хубаво момиче. Аз често мечтаех за нея впрочем, като всеки път й приписвах произволно различно, но прелестно личице. Когато обаче онзи следобед научих към каква завидна обществена категория принадлежи госпожица Суан, как плува като в своя естествена среда сред толкова привилегии, че когато попита родителите си дали ще имат гости на вечеря, й отговарят с тия две, пълни със светлина срички „Бергот“ — името на този безценен сътрапезник, за нея само стар приятел на семейството, че интимният разговор на тяхната маса — или, с други думи, това, което съответствуваше на мъдростите на дядовата братовчедка у нас — обхващаше различните мнения на Бергот по всички ония въпроси, които не беше засегнал в книгите си и по които аз тъй бих желал да зная неговата преценка, и че най-сетне, когато тя посещава някой град, той върви до нея, неизвестен и славен, подобен на боговете, слезли сред смъртните, почувствувах не само какво висше създание беше госпожица Суан, но и колко бих й се сторил грубоват и невежа самият аз. Тогава изпитах така остро сладостта и невъзможността да бъда неин приятел, че ме обзе едновременно луд копнеж и отчаяние. Когато мислех за нея след този разговор със Суан, аз я виждах най-често пред преддверието на някоя катедрала, обясняваща ми значението на статуите и представяща ме в качеството на неин приятел на Бергот с изпълнена от симпатия усмивка към мене. И всеки път очарованието на всички мисли, породени у мене във връзка с катедралите, очарованието на хълмовете в Ил-дьо-Франс и на нормандските равнини заливаше с отблясъците си образа, който мислено си бях създал за госпожица Суан. С други думи, на път бях да се влюбя в нея. Ако свързваме едно човешко създание с някакво непознато съществуване, в което ще ни въведе неговата любов, ние имаме налице най-важното условие за зараждането на голяма любов и тя лесно може да мине без всичко останало. Дори жени, които твърдят, че преценявали мъжете само по външния им вид, виждат в съответната мъжка физика отражението на някакво по-особено съществуване. Ето защо те обичат военните, пожарникарите. Заради униформата им жените са по-снизходителни към лицата им. Въобразяват си, че целуват под бронята друго сърце, по-нежно и авантюристично. За да извоюва най-завидни победи в чуждите страни, които посещава, младият владетел, престолонаследник, съвсем не се нуждае от правилния профил, който може би ще бъде необходим на някой борсов посредник.

 

 

Докато четях в градината (дядовата братовчедка не позволяваше да се чете в друг ден освен в неделя, когато и без това е забранено да се занимаваме с нещо сериозно — в тези дни тя не шиеше, — и ако ме видеше да чета в делничен ден, би възкликнала: „Как, нима пак се забавляваш с четене, нали не е неделя“, като вложи в глагола „забавлявам се“ съдържанието „детинско губене на време“), леля Леони разговаряше с Франсоаз в очакване да дойде Йолали. Разказваше й, че преди малко е видяла госпожа Гупи „без чадър, с копринена рокля, която си ушила в Шатодьон. Ако ще ходи надалеч преди вечеря, здравата може да я навали“.

— Може би, може би (равнозначно на „а може би не“) — отвръщаше Франсоаз, за да не отхвърли окончателно някоя друга възможност.

— Виж ти — казваше леля, удряйки се по челото, — тъкмо заговорихме за госпожа Гупи… аз все пак не разбрах дали е стигнала в църква, преди да издигнат светите дарове. Да не забравя да питам Йолали… Франсоаз, погледнете само този черен облак зад камбанарията и това особено слънце по плочите. Не е възможно да мине без дъжд. Можеше ли да продължава такава ужасна жега. И колкото по-рано се развали времето, толкова по-добре, защото, докато бурята не избухне, моята минерална вода няма да слезе — добавяше леля.

В нейното съзнание желанието да ускори слизането на минералната вода заемаше много по-важно място от опасението, че госпожа Гупи ще повреди роклята си.

— Може би, може би.

— Лошото е, че когато вали, на площада няма къде да се подслониш. Как, нима стана вече три часът? — възкликваше внезапно леля побледняла. — Ами че следобедната служба трябва да е започнала! Забравих пепсина си! Сега разбирам защо минералната вода още стои в стомаха ми.

И посягайки стремително към един часослов, подвързан във виолетово кадифе, със златни закопчалки, от който в бързината си изпусна няколко картинки с дантелен бордюр от жълтеникава хартия за отбелязване страниците на празниците, леля глътна капките и зачете с бясна бързина свещените текстове, чийто смисъл беше леко замъглен от мисълта дали, взет толкова време след минералната вода, пепсинът ще може да я догони и да я накара да слезе.

Три часът! Просто невероятно как лети времето!

Тихо почукване по стъклото, после затрополиха изобилни песъчинки, изсипани като че ли от прозореца от горния етаж, шумът се разрасна, стана равномерен, ритмичен, течен, звънлив, приятен за ухото, всеобхватен — дъждът.

— Видя ли, Франсоаз? Какво ти казвах! Как само вали! Струва ми се, че чух звънчето на градинската врата. Идете да видите кой ли може да идва в такова лошо време.

Франсоаз отиваше да провери.

— Госпожа Амеде (баба ми) каза, че щяла да отиде да се поразтъпче, макар че вали проливен дъжд.

— Не се учудвам — казваше леля Леони, вдигайки очи към небето. — Винаги съм казвала, че тя не прилича на никой друг. Предпочитам да не съм на нейно място навън в такова време.

— Госпожа Амеде е винаги съвсем обратното на другите — подмяташе предпазливо Франсоаз, запазвайки си правото да каже малко по-късно, когато щеше да бъде насаме с другите слуги, че според нея баба ми „не е с всичкия си“.

— Ето че и вечерня мина. Йолали няма да дойде — въздишаше леля. — Навярно се е уплашила от времето.

— Но още няма пет часа, госпожа Октав, само четири и половина е.

— Четири и половина ли? А аз трябваше да вдигна перденцата, за да стане по-светло. В четири и половина часа, след като още сме една седмица преди Възнесение! А, мила ми Франсоаз, много трябва да сме разгневили добрия господ. Истината е, че светът днес не знае какво прави. Както казваше моят беден Октав, хората забравиха добрия господ и той си отмъщава.

Ярка червенина обагри страните на леля. Идваше Йолали. За съжаление, едва-що въвела я, Франсоаз се върна с усмивка на уста, стараейки се да участвува в радостта на леля, не можейки и за миг да допусне, че думите й няма да я зарадват. Изговаряйки ясно сричките, за да покаже, че независимо от косвената реч, с която си служеше, предава като добра прислужничка точните думи, с които бе благоволил да си послужи посетителят, тя каза:

— Господин свещеникът ще бъде очарован, ощастливен, ако госпожа Октав не си почива и може да го приеме. Господин свещеникът не желае да я безпокои. Господин свещеникът е долу, поканих го в трапезарията.

Всъщност посещенията на свещеника не доставяха на леля толкова голямо удоволствие, както си въобразяваше Франсоаз, и ликуващото изражение, с което се считаше длъжна да украси лицето си всеки път, когато се наложеше да предизвести за идването му, не отговаряше напълно на чувствата на болната й господарка. Свещеникът (превъзходен човек, с когото съжалявам, че не съм разговарял по-продължително, защото дори да не разбираше нищо от изкуство, беше много сведущ по етимология), свикнал да осведомява видните посетители на градчето за историята на църквата — той възнамеряваше дори да напише книга за енорията си в Комбре, — я изморяваше с безкрайните си едни и същи обяснения. Но когато неговото посещение съвпаднеше с посещението на Йолали, то ставаше направо неприятно за леля. Тя би предпочела да вкуси напълно сладостта от посещението на Йолали и да не приема всичките си гости наведнъж. Но не смееше да върне свещеника и само правеше знак на Йолали да не си отива едновременно с него, за да я види малко насаме, след като свещеникът си отиде.

— Вярно ли е, отче, което ми казаха, че някакъв художник поставил триножника си в църквата, за да копира единия стъклопис? Мога да кажа, че достигнах преклонна възраст, но досега не бях чула подобно нещо! Какво ли не измислят хората днес! И защо пък е избрал най-грозния стъклопис?

— Аз не бих казал, че е най-грозният, защото, ако в „Сент-Илер“ има някои части, които заслужават да бъдат разгледани, в моята бедна базилика има други, които са много овехтели. Та тя е единствената в цялата епархия, която не е била подновявана нито веднъж досега. Боже мой, преддверието е наистина замърсено и старо, но все пак е величествено. Да оставим настрана и гоблените за Естер, за които лично аз не бих дал пукнат грош, макар че познавачите ги поставят на второ място по хубост след гоблените в Санс. Признавам впрочем, че покрай някои премного реалистични подробности те изобразяват неща, които издават истинска наблюдателност. Но само да не ми говорят за стъклописите! Има ли здрав разум да се държат прозорци, които не дават никаква светлина, а само мамят погледа с неопределените си отражения, и то в църква, на чийто под няма и две плочи с еднакво ниво. Отказват отгоре на всичко да ги сменят под предлог, че покривали гробовете на абатите в Комбре и на сеньорите от рода Германт, някогашните графове Брабан, преки предци на днешния херцог дьо Германт, а и на херцогинята, понеже и тя е от същия род, нали се омъжи за братовчед си.

Моята баба, която никак не се интересуваше от високопоставените личности, в края на краищата беше объркала всички имена и всеки път, когато произнасяха името на херцогиня дьо Германт, твърдеше, че тя сигурно е роднина на госпожа дьо Вилпаризи. Всички избухваха в смях. Тя се мъчеше да се защити, привеждайки в довод някакъв некролог.

— Доколкото си спомням, вътре бяха споменати и Германт.

Но този път и аз се обявявах заедно с другите против нея, понеже не можех да допусна, че съществува някаква връзка между нейната приятелка от пансиона и потомката на Жьонвиев дьо Брабан.

— Вижте Русенвил! Днес се е превърнал в обикновена енория само с чифлици, макар че в древността същата област е цъфтяла с търговията си с филцови шапки и стенни часовници. (Не съм съвсем сигурен за етимологията на Русенвил. Много съм склонен да приема, че първоначалното име е било Рувил (Rudulfi vila), подобно на Шатору (Castrum Radulfi), но друг път ще ви занимая с този проблем. В тамошната църква има великолепни стъклописи, почти всички съвсем модерни и например внушителното „Влизане на Луи-Филип в Комбре“ би било по на място в самото Комбре. Казват, че струвало колкото прословутата мозайка в Шартр. И вчера срещнах брата на доктор Перспие, който е добър познавач и я счита за много хубава работа. Аз му казах впрочем на тоя художник, който между другото изглежда доста възпитан и като че ли го бива, че му се чудя какво толкова необикновено намира в този стъклопис, който при това е станал още по-тъмен от другите.

— Уверена съм, че ако се примолите на негово преосвещенство — каза вяло леля, която си мислеше вече, че разговорът със свещеника ще я умори, — той не би ви отказал един нов стъклопис.

— Лъжете се, госпожа Октав — отвърна свещеникът, — та именно негово преосвещенство би барабана за този злополучен стъклопис, като взе да доказва, че изобразява Жилбер Злия, сеньор дьо Германт, прекия потомък на Жьонвиев дьо Брабан, която също била от рода Германт и приела опрощението от свети Илер.

— Но аз не виждам къде е свети Илер.

— Как, в ъгъла на стъклото, не сте ли обърнали внимание на дамата в жълта рокля? Е, добре, това е свети Илер, наричан също, както знаете, в някои провинции Сент-Илие, Сент-Елие и в Юра даже Сент-Или. Тези различни извращения на Sanctus Hilarius са впрочем не по-малко любопитни от извращенията, станали с имената на блаженопочившите. Така например вашата патронка, драга Йолали, Sancta Eulalia, знаете ли в какво се е превърнала в Бургундия? В Сент-Елоа ни повече, ни по-малко! Станала е светец! Представяте ли си, Йолали, да ви превърнат след смъртта ви в мъж?

— Ех, и вие, отче, все да се пошегувате!

— Братът на Жилбер, Шарл Пелтека, благочестивият принц, загубил отрано баща си, Пипин Безумния, починал от последиците на душевна болест, упражнявал върховната власт с цялата самонадеяност на буен младеж и щом лицето на някой жител в даден град не му харесвало, карал да избият до един всички жители на града. Искайки да си отмъсти на Карл, Жилбер заповядал да изгорят църквата в Комбре, първоначалната църква, построена на времето от Теодебер в изпълнение на обета му. Напускайки с двора си лятната къща, която имал недалеч оттук, в Тиберзи (Theoberciasus), за да се сражава срещу бургундците, той обещал да издигне църква над гроба на свети Илер, ако блаженопочившият му осигури победата. От тази църква е оцеляла до наши дни само криптата, в която Теодор сигурно ви е въвел, Жилбер изгорил всичко останало. После той разбил злочестия Карл с помощта на Вилхелм Завоевателя (свещеникът произнасяше неправилно името Вилхелм), затова много англичани посещават църквата. Но изглежда, че Жилбер въпреки този жест не успял да спечели симпатиите на жителите на Комбре, защото при излизането му от първата църковна служба те се втурнали върху него и му отсекли главата. Това е обяснено впрочем в малката книжка, която Теодор предлага на всички посетители.

Но безспорно най-интересното в нашата църква е изгледът от камбанарията, действително грандиозен. Естествено не ви карам вас, която и без това не сте здрава, да изкачвате нашите деветдесет я седем стъпала, точно половината от стъпалата на прочутата Миланска катедрала. Те са уморителни и за здрав човек, още повече, че трябва да се катериш превит надве, ако не искаш да си разбиеш главата и дрехите ти да оберат всички паяжини по стълбището. Тъй или иначе, би трябвало да се загърнете добре — добавяше той, без да забележи възмущението, което предизвикваше у леля само мисълта, че свещеникът я смята в състояние да се качи на камбанарията, — защото, като се излезе горе, страшно духа отвсякъде. Някои твърдят, че там разбрали какво значи мъртвешки студ. Както и да е, в неделен ден винаги идват групово разни дружества, понякога твърде отдалеч даже, за да се любуват на хубавата гледка, и се прибират очаровани. Ето например идната неделя, ако времето се задържи, ще видите много народ, защото наближава Възнесение. Не може да се отрече обаче, че оттам се разкрива вълшебна гледка, особено към равнината, наистина изключително красива. Когато времето е ясно, се вижда чак до Верньой. Най-важното е, че човек обхваща наведнъж с погледа си неща, които иначе може да види само поотделно. Например течението на Вивон и рововете на Сент-Асиз-ле-Комбре, макар реката да е разделена от тях със завеса от високи дървета, или например многобройните канали на Жуи-льо-Виконт (Guadiacus vice comitis^[3]), както навярно знаете. Всеки път, когато отивам в Жуи-льо-Виконт, виждам края на един канал, после, като завия по някоя улица, виждам друг канал, но вече не мога да видя предишния. Колкото и да ги съединявам мислено, не мога да постигна кой знае какъв ефект. А от камбанарията на „Сент-Илер“ е съвсем друго. Тяхната мрежа обхваща цялата местност. Само че водата не се вижда и каналите изглеждат като широки пукнатини в почвата. Градът прилича благодарение на тях на баница, нарязана на парчета, но все още цяла. За да видиш всичко както си е, би трябвало да си едновременно и на камбанарията на „Сент-Илер“, и в Жуи-льо-Виконт.

Свещеникът толкова измори леля, че едва сбогувала се с него, тя се видя принудена да отпрати Йолали.

— Вземете, драга ми Йолали — й каза тя с отпаднал глас, измъквайки една монета от малката кесия, която винаги й беше подръка, — вземете и ме споменавайте в молитвите си.

— Ах, госпожа Октав, но това не е нужно наистина… Вие знаете отлично, че не за това идвам — казваше Йолали всеки път със същото колебание и смущение, както и с привидно неудоволствие, което много развеселяваше леля, като същевременно й се харесваше, защото, ако някой ден Йолали не се противеше толкова енергично, колкото друг път, леля се чудеше:

— Не зная какво й беше на Йолали. Дадох й пак толкова, колкото и друг път, а тя не изглеждаше доволна.

— Аз пък мисля, че няма от какво да се оплаче — въздишаше Франсоаз, която беше склонна да счита за нищожна дреболия всичко, което леля й даваше било за нея самата, било за децата й, и за безумно разхищение в полза на една неблагодарница дребните монети, които леля пъхаше всяка неделя в ръката на Йолали, но така скришно, че Франсоаз не успяваше никога да ги види добре. Не че Франсоаз се лакомеше за парите, които леля даваше на Йолали. Тя се ползуваше достатъчно от имуществата й и съзнаваше, че материалното благосъстояние на господарката издига и разкрасява същевременно в очите на всички и нейната слугиня. Даваше си сметка, че в Комбре, Жуи-льо-Виконт и другаде тя, Франсоаз, бе тачена и считана за важна личност заради многобройните чифлици на леля, заради честите и продължителни посещения на свещеника, заради изключително големия брой на изпитите бутилки с минерална вода от Виши. Тя се проявяваше като скъперница вместо леля. Ако би управлявала имотите й, което беше заветната й мечта, би ги пазила като очите си от всяко чуждо посегателство. Интересно беше, че нямаше да й се зловиди, ако леля със своята неизлечима разточителност, която й бе добре позната, даваше поне на богати хора. Може би тя си въобразяваше, че тъй като богатите нямат нужда от подаянията на леля, няма място да ги подозира, че я обичат заради тях. Впрочем, проявена спрямо лица със завидно материално положение, като госпожа Сазра, господин Суан, господин Льогранден, госпожа Гупи, тоест спрямо лица от лелиния ранг, подхождащи си едни на други, лелината щедрост й се струваше част от привичките на необикновения блестящ живот на богаташите, които ходят на лов, устройват балове, ходят си на гости, живот, от който тя се възхищаваше прехласната. Но съвсем не беше същото, ако удостоените с лелината щедрост лица спадаха към тия, които Франсоаз наричаше „хора от моята черга, хора, които не са нищо повече от мене“. Тя дълбоко ги презираше, освен ако я наричаха госпожа Франсоаз и се считаха по-нискостоящи от нея. И виждайки, че въпреки съветите й леля прави всичко на своя глава и хвърля на вятъра парите, както поне си въобразяваше Франсоаз, за разни недостойни твари, подаръците, които леля правеше на нея самата, започнаха да й се струват незначителни в сравнение с въображаемите суми, давани щедро на Йолали. Ако слушахте Франсоаз, в околностите на Комбре нямаше ни един що-годе свестен чифлик, който Йолали да не може да купи без никакво затруднение само с дохода от неделните си посещения у леля. Вярно е, че и Йолали изчисляваше по същия начин огромните, укрити богатства на Франсоаз. Обикновено след като Йолали си отидеше, Франсоаз се отдаваше на недоброжелателни пророчества по неин адрес. Тя я ненавиждаше, но се боеше от нея и се чувствуваше задължена да й прави „мили очи“ в нейно присъствие. Затова пък и го връщаше тъпкано след отиването й без никога да я назове направо, като се впускаше в сибилински предсказания или общовалидни мъдрости в духа на Еклезиаста, чието предназначение не можеше да убегне на леля. След като се увереше през процепа на пердето, че Йолали е затворила вече пътната врата, тя казваше:

— Ласкателите умеят да се правят желани гости и да обират парсата. Но търпение, добрият господ ще ги накаже всичките един ден.

В същото време тя поглеждаше изкосо леля, подобно на Жоас, когато намеква по адрес на Атали:

Щастието на злите като поток изтича.

Но ако свещеникът беше идвал заедно с Йолали и бе изтощил до крайност леля с нескончаемото си посещение, Франсоаз се измъкваше от стаята едновременно с Йолали, като казваше на господарката си:

— Оставям ви да си отдъхнете, госпожа Октав Изглеждате страшно уморена.

Склопила очи като мъртва, леля дори не й отговаряше изпускайки само лека въздишка, която изглеждаше едва ли не последна. Но Франсоаз още не бе успяла да слезе и в къщата се разнасяха четири пронизителни прозвънявания. Леля викаше, седнала в леглото си:

— Отиде ли си Йолали? Можете ли да си представите? Забравих да я питам най-важното: дали госпожа Гупи е пристигнала в църква, след като са издигнали светите дарове! Тичайте бързо след нея!

Но Франсоаз се връщаше, без да успее да догони.

— Колко досадно — мърмореше леля, поклащайки глава. — Единственото нещо, което държах да я питам.

Така протичаше животът на леля Леони, все един и същ в кроткото еднообразие на „нейното живуркане“, както се изразяваше самата тя с престорено презрение и дълбоко умиление. Това нейно безцветно съществуване, охранявано от всички не само в къщи, където всеки от нас, след като бе изпробвал, че е безполезно да й препоръчва по-здравословен режим, се бе примирил постепенно с него и го спазваше, но и в селото, къде го, на три улици от нас, опаковачът пращаше да питат Франсоаз дали леля „не почива“, преди да закове сандъците си. Това нейно „живуркане“ бе нарушено обаче през същата година. Като скрит плод, достигнал, без някой да забележи, пълна зрелост и внезапно откъснал се, дойде освобождаването от бременност на кухненската прислужница. Но болките й бяха нетърпими и понеже в Комбре нямаше акушерка, наложи се Франсоаз да тръгне, преди да съмне, за да извика акушерката от Тиберзи. Леля не можа да си почине поради стенанията на момичето и Франсоаз, която въпреки късото разстояние се върна доста късно, й липсваше много. Затова сутринта мама ми каза:

— Качи се да видиш дали леля ти няма нужда от нещо.

Аз влязох в предната стая и видях през отворената врата леля, легнала на една страна. Тя спеше. Чувах лекото й хъркане. Канех се вече да си отида безшумно, но сигурно влизането ми се бе промъкнало в съня й и бе сменило скоростта, да си послужим с автомобилната терминология, защото тя престана да хърка за миг, после продължи с един тон по-ниско, а малко по-късно се събуди и полуизвърна към мене лице, така че можах да го видя. То изразяваше ужас. Очевидно беше сънувала нещо страшно. Тя не можеше да ме види, както бе легнала, и аз продължавах да стоя неподвижно, колебаейки се дали да вляза, или да си отида. Леля като че ли вече си бе възвърнала чувството за действителността и бе разбрала, че виденията, които я бяха изплашили, са измамни. Усмивка на радост, на благочестива признателност към всевишния, който благоволява да направи живота ни не така жесток като кошмарите, озари слабо лицето й и свикнала да си говори на глас, когато се мислеше сама, тя прошепна: „Слава богу! Няма друго главоболие освен това раждане! А пък аз сънувах, че клетият Октав е възкръснал и иска да ме накара да се разхождам всеки ден!“ Леля протегна ръка към броеницата си на масичката, но отново я налегна дрямка и не й достигнаха сили да я досегне. После заспа повторно успокоена и аз излязох на пръсти от стаята, без нито тя, нито някой друг да узнае някога какво бях чул.

Когато казвам, че извън твърде редки събития като това раждане лелиното „живуркане“ не претърпяваше никакви изменения, аз нямам предвид някои събития, които се повтаряха на равни интервали и внасяха един вид вторично еднообразие в основното еднообразие на съществуването й.

Така например всяка събота, понеже Франсоаз отиваше следобед на пазар в Русенвил-льо-Пен, всички обядвахме един час по-рано. И леля бе така свикнала с това ежеседмично отклонение от навиците й, че държеше и на тази привичка, колкото на всички останали. Тя така бе „рутинирала“ по думите на Франсоаз, че ако някоя събота се наложеше да чака обичайния обеден час, би се притеснила точно толкова, колкото, ако през друг ден на седмицата би трябвало да обядва с един час по-рано, както в събота. Това ранно обядване придаваше впрочем на съботния ден за всички ни нещо по-особено, интимно, мило. В момента, когато в другите дни на седмицата разполагахме с още един час активен живот преди бездействието по време на храненето, се сещахме, че само след няколко секунди ще ядем преждевременно салатата, по благоволение омлета и съвсем незаслужено бифтека. Настъпването на този нарушаващ реда ден представляваше едно от дребните вътрешни, локални, едва ли не граждански събития, които при спокоен живот на дадено затворено общество създават един вид национална връзка между членовете му и стават любима тема за разговори, закачки и колкото щеш преувеличения. Ако някой от нас имаше дарба на епически поет, той разполагаше с готово ядро за цикъл легенди. Още от сутринта, преди да сме се облекли, без никакъв повод, просто заради удоволствието да изпитаме силата на солидарността, ние си казвахме един другиму в добро настроение, сърдечно и патриотично:

— Нямаме време за губене, не забравяйте, че е събота!

А леля, разговаряйки с Франсоаз, казваше, спомняйки си, че денят ще бъде по-дълъг от друг път:

— Дали да не ми приготвите едно хубаво парче телешко, нали е събота.

Ако в десет и половина някой извадеше разсеяно часовника си и подхвърлеше: „Още час и половина до обед“ — всеки бързаше да го поправи: „Къде ти е умът? Забрави ли, че е събота?“

И цял четвърт час се смеехме на разсеяността му и си напомняхме да не забравим да разкажем случката на леля, за да я развлечем. Като че ли и небето този ден ставаше друго. Следобед слънцето, съзнаващо, че е събота, се рееше още цял час все по-високо и по-високо в небето и ако някой кажеше, въобразявайки си, че сме закъснели за разходка: „Как, нима е само два часът?“ — когато литнеха двата удара на камбанарията „Сент-Илер“ (те са свикнали да не срещат още никого поради обедното ядене или почивка по безлюдните пътища край бялата бързоструйна река, изоставена дори от рибаря, и пресичат самотни пустото небе, в което плуват само няколко лениви облака), всички му отговаряхме в хор:

— Заблуждавате се, защото обядвахме един час по-рано, забравихте ли, че е събота?

Ако някой варварин (наричахме така всички хора, незапознати с характерната особеност на съботния ден) дойдеше да говори с баща ми и се изненадваше, заварвайки ни на масата, Франсоаз страшно се забавляваше. Но ако според нея беше смешно, че обърканият посетител не знае нашите съботни навици, още по-комично й се виждаше (като дълбоко в себе си напълно одобряваше този тесногръд шовинизъм), че пред смутеното лице на въведения в трапезарията варварин баща ми, комуто и през ум не минаваше, че външните хора не бяха длъжни да знаят реда в нашия дом, възкликваше без каквото и да било обяснение:

— Та нали е събота!

Стигнала до това място, когато разказваше случката, Франсоаз трябваше да изтрие сълзите, предизвикани от силния й смях. После за собствено забавление тя продължаваше диалога, като измисляше какво бил отговорил посетителят, за когото татковите думи за съботата не значели нищо. А ние не само че не протестирахме срещу притурките й, но дори ги намирахме недостатъчни и я подстрекавахме:

— Струва ни се, че той каза още нещо, Франсоаз, първия път, когато ни разказахте случката, беше по-дълго.

Дори дядовата братовчедка оставяше ръкоделието си, вдигаше глава и поглеждаше над лорнета си.

Съботният ден се отличаваше с още една особеност: ако беше май, „Марииният месец“, излизахме след вечеря, за да отидем на „Богородичната служба“.

Понеже понякога там срещахме господин Вентьой, много строг към „жалките разпасани младежи, облечени напълно в духа на настоящата епоха“, мама оглеждаше внимателно облеклото ми да не би да не е съвсем в ред, преди да тръгнем към църквата. Спомням си, че именно през Марииния месец обикнах глогините. Те украсяваха не само църквата, също свята, но все пак достъпна за посетителите, но и самия олтар, интимно свързани с тайнствените обреди, в които участвуваха. Празничните гирлянди от навързаните едни за други клонки висяха между свещниците и светите съдове, поръбени изящно по края с фестоните на листенцата си и осеяни обилно като шлейф на младоженка с малки бели букетчета от ослепително бели пъпки. Аз се осмелявах да ги гледам само скришом, но долавях трепета на живота в тия тържествени приготовления, чувствувах, че самата природа, изрязвайки живописно листата и съчетавайки ги с великолепието на белите пъпки, бе направила украсата достойна за светлия празник — народно увеселение и мистичен обред едновременно. Високо над пъпките отваряха тук-там нехайно чашки пленителни цветчета, закичили се небрежно като че ли в последната минута с китка ефирни тичинки, които ги забулваха в лека мъгла. Опитвайки се да проследя, да възпроизведа мислено процеса на разцъфването им, аз си го представях като разсеяна и пъргава девойка със снежнобяло лице, която ми кимва бързо и безразсъдно с глава и ме поглежда закачливо, присвивайки зеници. Господин Вентьой заставаше с дъщеря си до нас. Потомък на добро семейство, той бил на времето учител по пиано на бабините сестри и често го канехме в къщи, защото благодарение на неголямото наследство, което бе получил след смъртта на жена си, се бе настанил близо до Комбре.

Крайно стеснителен по природа, той престана между другото да идва у нас, за да не би да срещне Суан, който според думите му бе сключил „неподходящ брак“, напълно „според модата на настоящата епоха“.

Като научи, че композира, майка ми от любезност му каза, че би желала да чуе нещо негово, когато му отиде на гости. Господин Вентьой много би желал да й изсвири своя композиция, но вследствие прекаленото си внимание и доброжелателство към другите хора имаше толкова задръжки, че винаги се поставяше на тяхно място и се боеше да не би да ги отегчи или да им се стори себичен, ако се подчини на искрения си порив или дори го издаде по някакъв начин. В деня, когато родителите ми му отидоха на гости, аз ги придружих, но те ми разрешиха да остана вън и понеже къщата на господин Вентьой, Монжувен, беше в подножието на обрасло с храсти хълмче, аз се спотаих там, на равна височина с гостната на втория етаж, само на половин метър от прозореца. Видях, че когато му съобщиха за пристигането на родителите ми, господин Вентьой бързо сложи на явно място върху пианото една нотна тетрадка. Но щом родителите ми влязоха, той я взе оттам и я бутна в ъгъла. Уплашил се бе, изглежда, да не би те да предположат, че ги приема радушно само за да им изсвири композициите си. И през цялото време, докато те бяха у него, при всеки намек на мама за творбите му той повтаряше:

— Не зная кой ги е поставил върху пианото, обикновено не стоят там.

И побързваше да насочи разговора към други теми точно защото по-малко се интересуваше от тях. Господин Вентьой беше направо влюбен в дъщеря си, която приличаше на момче и имаше толкова цветущ вид, че суетенето му около нея извикваше неволно усмивка, особено когато непрекъснато мяташе на раменете й някакъв шал. Баба ни беше обърнала внимание на нежното, изтънчено и почти свенливо изражение, което често пробягваше в погледа на това иначе грубовато дете с много лунички по лицето. Кажеше ли нещо, то сякаш се поставяше мислено на мястото на събеседниците си, безпокоеше се да не би да го разберат неправилно и под момчешките му черти на „немирно дяволче“ прозираше за миг нежното лице на безпомощна девойка.

Когато, преди да изляза от църквата, коленичих за малко пред олтара и понечих да се изправя, внезапно ме лъхна горчиво-сладка миризма на бадеми — глогините. Тогава забелязах по венчетата им малки по-бледи петънца; въобразих си, че именно там се крие това ухание, както вкусът на бадемовия крем се крие под препечената корица на сладкишите или както вкусът на бузите на госпожица Вентьой се крие навярно под луничките й. Въпреки че глогиновите клонки бяха напълно безмълвни и неподвижни, лекото ухание, което вдъхвах от време на време, извикваше у мене представа за жужене, за интензивен живот, олтарът сякаш тръпнеше като полски плет, изпълнен с живи пипала, защото червеникавите тичинки, запазили пролетната си жизненост и дразнещата си способност, ми напомняха насекоми, преобразени тоя ден в цветя.

Обикновено разговаряхме мъничко с господин Вентьой в преддверието, на излизане от църквата. Той се намесваше в спречкванията на хлапетата по площада, защитаваше малките, мъмреше големите. Ако дъщеря му ни кажеше с дебелия си глас колко й било приятно да ни види, тутакси имахме чувството, че вътре в нея по-чувствителната й двойница се изчервяваше от тия спонтанно избликнали думи на нехайно момче, които биха могли да бъдат изтълкувани, че иска да я поканим у нас. Баща й метваше едно манто на раменете й, те се качваха в малкото кабриолетче, което тя караше сама, и двамата се връщаха в Монжувен.

А ние, понеже на другия ден беше неделя и щяхме да станем едва за обедната служба, вместо да се приберем направо в къщи, предприемахме — ако имаше луна и времето не беше много хладно — дълга разходка през могилата, която баща ми ни караше да направим само от тщеславие. Майка ми до такава степен не можеше да се ориентира и да се оправя по пътя, че тази разходка й се струваше истински подвиг на гениален стратег. Понякога стигахме чак до виадукта, чиито каменни разклонения започваха от гарата и олицетворяваха за мене заточението и отчаянието извън цивилизования свят, защото всяка година, идвайки от Париж, ни препоръчваха да внимаваме, когато стигнем в Комбре, за да не пропуснем спирката влакът престояваше само две минути и продължаваше по виадукта отвъд Комбре, който бележеше за мене границата на християнските земи. Връщахме се по булеварда на гарата, където се намираха най-кокетните вили на градчето. Лунната светлина, подобно на Юбер Робер, изливаше във всяка градина порутени стъпала от бял мрамор, водоскоци, открехнати решетки. Тя разрушаваше телеграфната станция. Само една полусрината колона се подаваше из развалините с безсмъртна красота. Аз влачех крака, капнал за сън, мислейки си, че ако уханието на липите е възнаграждение за непосилната ми умора, то съвсем не си заслужаваше труда, а междувременно край мен се нижеха железни врати, доста отдалечени една от друга, и се предаваше верижно лаят на събудени от самотните ни стъпки кучета. Този лай и днес още звучи понякога в ушите ми и навярно близо до него дълбоко в паметта ми се е прикътал и булевардът към гарата (макар сега на мястото му да се намира градската градина на Комбре), защото, където и да съм, разлае ли се куче и отговорят ли му други, той изплува неизменно пред мисления ми взор ведно със засадените от двете му страни липи и огрения от луната тротоар.

Баща ми ни спираше внезапно и питаше мама:

— Къде сме?

Уморена от дългото ходене, но горда с мъжа си, тя му признаваше нежно, че няма абсолютно никаква представа. Тогава — като че ли я бе извадил от джоба си заедно с ключа — пред нас се изпречваше задната градинска вратичка, очакваща ни в края на непознатите друмища ведно с ъгъла на улица Сент-Еспри. Мама казваше с възхищение:

— Нямаш равен!

И от този миг нямаше нужда да ходя, земята вървеше вместо мене в градината, където от толкова години действията ми не бяха вече придружени от съзнателното ми внимание. Навикът ме вземаше на ръце и като малко дете ме отнасяше чак до леглото ми.

Макар че съботният ден минаваше по-бавно от другите дни за леля, защото започваше цял час по-рано и Франсоаз не беше при нея, тя все пак го очакваше с нетърпение още от началото на седмицата като ден, носещ малката доза разнообразие и развлечения, които отслабналото й и изтощено от мании тяло все още можеше да изпита. Не бих казал, че тя не копнееше понякога за по-съществена промяна, че не познаваше изключителните часове, когато човек жадува за нещо друго и когато хората, лишени от енергия или въображение, не можейки да вземат сами инициативата за обновление, очакват от идната минута, от раздавача, който позвънява, да им донесат нещо ново, макар и най-лошото, някакво вълнение, макар и мъчително; когато чувствителността, замлъкнала като неупотребявана арфа под въздействие на благополучието, иска нечия ръка да опъне струните, ако ще би до скъсване; когато волята, извоювала така мъчно правото си да се отдаде безпрепятствено на желанията и мъките си, е готова да предаде поводите в ръцете на властни, ако ще би жестоки събития. Естествено, понеже силите на леля, пресекващи при най-малката умора, се възстановяваха само капка по капка по време на почивката й, резервоарът се пълнеше бавно и минаваха месеци, преди да прелее леко — усещане, което другите хора изразходват в активност и което у нея будеше само недоумение и колебание, защото не знаеше как да го оползотвори. Сигурно тогава — както самото удоволствие от ежедневното пюре, което „не я изморяваше“, пораждаше желанието да го смени със сос бешамел — от натрупването на тия еднообразни дни, на които тя толкова държеше, изникваше очакването на някакъв домашен катаклизъм, макар и мигновен, който да я принуди да извърши поне веднъж в живота си някоя от промените, които биха били здравословни за нея — тя сама признаваше това, без да може да се реши да ги предприеме. Леля ни обичаше истински, но охотно би ни оплакала. Сигурно често си мечтаеше например да й съобщят в момент, когато се чувствува добре и не се поти, че къщата гори и всички ние сме загинали в пожара, че скоро няма да остане камък върху камък, но тя ще има време да се измъкне — при това без да трябва да бърза! — стига само да стане веднага. И тази новина заедно с второстепенните изгоди, че ще изживее в мъка всичката си обич към нас и ще смае градчето, като ни оплаква смела и сломена, самата тя жив труп, тази мечта съчетаваше и много по-ценната изгода, че ще я принуди, ако се сбъдне, без никакво губене на време, без изнервяща колебливост да се реши да прекара лятото в хубавия си чифлик в Миругрен, където имаше водопад. Понеже нито веднъж не се бе случило подобно събитие, за чието щастливо осъществяване тя навярно си фантазираше, когато седеше сама, редейки безбройните си пасианси (всъщност ако подобно събитие се бе случило действително, то би я хвърлило в отчаяние още в първия миг, както и всяко друго бленувано произшествие, неизбежно придружено от никога незабравимата интонация на гласа, който предава лошата вест, всичко, което носи отпечатъка на истинската смърт, така различна от логичната, абстрактната представа за нея), леля измисляше въображаеми неприятности, за да разнообрази от време на време живота си, и проследяваше с увлечение развоя им.

Доставяше й например удоволствие да предположи, без каквото и да било основание, че Франсоаз я краде. Тя прибягваше мислено до най-различни хитрости, за да се увери в това и да я улови на местопрестъплението. Свикнала да играе и своята партия и партията на противника си, когато си играеше сама на карти, тя произнасяше гласно смутените оправдания на Франсоаз и я оборваше така разпалено и възмутено, че ако някой от нас влезеше при нея в подобен момент, я заварваше плувнала в пот, с искрящи очи и изместени от плешивото й чело изкуствени къдрици. Франсоаз дочуваше може би понякога хапливите сарказми по свой адрес. Тези измислици всъщност не биха облекчили достатъчно леля, ако останеха чисто безплътни, ако не им придадеше малко повече реалност, като си ги бъбри полугласно. Понякога този „театър в леглото“ не й стигаше, леля искаше да представи пиесите си. Тогава в някой неделен ден, затваряйки тайнствено всички врати, тя доверяваше на Йолали съмненията си относно честността на Франсоаз и намерението си да се отърве от нея, а друг път споделяше с Франсоаз подозренията си за коварството на Йолали, на която скоро щяла да затвори вратата си. Няколко дни по-късно се отвращаваше от довчерашната си довереница и се сдобряваше с предателката, която впрочем в следващото представление щеше да играе другата роля. Но подозренията, които можеше понякога да й вдъхне Йолали, бяха краткотрайни и се разсейваха бързо по липса на подкладка. Йолали не живееше с нея. Съвсем друго беше с подозренията й към Франсоаз, чието присъствие под собствения си покрив леля чувствуваше постоянно, а не смееше да слезе в кухнята и да се увери с очите си доколко са основателни, за да не би да настине, ако стане от леглото. Малко по малко умът й изостави всяко друго занимание и се отдаде само на догадки: какво ли прави и какво ли се опитва да скрие от нея във всеки миг Франсоаз. Тя забелязваше най-беглия трепет по лицето на прислужницата си, всяко противоречие в думите й, всяко сподавено желание. И само с една дума даваше да разбере, че я е разобличила, забивайки упрека в сърцето на нещастницата, като явно намираше жестоко развлечение в тази игра, а Франсоаз ставаше бяла като тебешир. Следващата неделя едно откровение на Йолали (напомнящо научните открития, на които досега никой не е обръщал внимание, а те внезапно отварят неподозирано поле за развитие на някоя зараждаща се дисциплина) доказваше на леля, че тя беше съвсем далеч от истинските размери на злото в своите подозрения.

— Но Франсоаз трябва да го знае, след като сте й дали кола!

— След като съм й дала кола ли! — възкликваше леля.

— Ами не знам, аз така си помислих. Видях я в кола, горда като Артабан. Отиваше на пазара в Русенвил-льо-Пен. Помислих си, че госпожа Октав й я е дала.

Постепенно леля и Франсоаз заприличаха на ловец и дивеч, стараейки се непрестанно да се предвардят една друга от взаимните си капани. Мама се опасяваше да не би у Франсоаз да се развие действително омраза към леля, която я обиждаше най-грубо. Във всеки случай с всеки изминал ден Франсоаз обръщаше все по-голямо внимание на най-незначителните думи, на най-дребните жестове на леля. Когато се наложеше да й поиска нещо, тя се колебаеше дълго как да я подхване. А след като изкажеше желанието си, я наблюдаваше скришом, стараейки се да отгатне по изражението на лицето й какво си мисли и какво ще реши. И така, докато някой човек на изкуството, четейки мемоари от седемнадесети век и желаейки да разбере по-добре краля-слънце, си въобразява, че е на прав път, като си измисля родословие, водещо началото си от славен исторически род, или като поддържа кореспонденция с някой сегашен владетел, обръщайки гръб на това, което той напразно търси под сходна, следователно мъртва форма, една стара провинциална дама, водена само от непобедимите си мании и породената от бездействие проклетия, виждаше, без някога изобщо да е чула за Луи XIV, как най-незначителните й дневни занимания сутрешното й ставане, закуската й, почивката й — стават поради своята деспотична същност едва ли не толкова важни, колкото „механизмът“ на живота във Версай, за да си послужим с думите на Сен-Симон, и с пълно право можеше да си въобразява, че нейните мълчания, всяка отсянка на добро настроение или високомерие по лицето й са предмет от страна на Франсоаз на също такова страстно тълкуване, както мълчанието, доброто настроение или високомерието на краля, когато някой придворен или дори най-приближен благородник са му връчвали прошение по време на разходката му из алеите на Версай.

Една неделя, когато свещеникът и Йолали бяха дошли пак едновременно при леля, ние се качихме да й кажем лека нощ, след като си бе отпочинала, и мама й изказа съболезнованията си, че няма късмет и двамата й посетители идват винаги в един и същи час.

— Разбрах, Леони — й каза нежно тя, — че и този път не ви е провървяло. Гостите ви пак са дошли едновременно.

Майката на Леони я прекъсна:

— Многото добрини…

Откакто дъщеря й беше болна, тя смяташе за свой дълг да й представя всичко откъм добрата му страна. Но баща ми взе на свой ред думата.

— Искам да се възползувам, че цялото семейство се е събрало, за да не става нужда да разказвам едно и също нещо на всеки поотделно. Страхувам се, че отношенията ни с Льогранден са се развалили. Тази сутрин той ме поздрави едва-едва.

Аз не изслушах докрай разказа на баща ми, защото бях с него, когато срещнахме след църква господин Льогранден, а слязох в кухнята да се осведомя за менюто за вечеря. То всеки ден ме развличаше също както новините във вестниците и ме възбуждаше подобно програма за увеселение.

На излизане от църква господин Льогранден бе минал край нас с една владетелка на съседен замък, която ние познавахме само по външен вид, затова баща ми го бе поздравил сдържано, но приятелски. Господин Льогранден бе отговорил едва-едва, с леко учудено изражение, като че ли не ни познаваше, с далечен поглед на човек, който очевидно не желае да бъде любезен с вас и като че ли ви съзира, примижавайки, в края на безкрайно дълъг път, на толкова голямо разстояние, че се задоволява да ви кимне едва забележимо с глава за поздрав, в съответствие с миниатюрните ви размери.

Дамата, с която вървеше Льогранден, беше, от друга страна, добродетелна и уважавана личност: и дума не можеше да става да се е почувствувал не удобно, загдето сме го видели да любезничи с нея. Затова баща ми се чудеше с какво ли е засегнал Льогранден.

— Много ще съжалявам, ако се е докачил от нещо — завърши баща ми, — главно защото измежду всички предвзети франтове той е така непринуден с правото си сако и меката връзка, така безизкуствен и едва ли не простодушен, че ми е много симпатичен.

Но семейният съвет единодушно реши, че на баща ми само така му се е сторило или че Льогранден се е бил замислил по-дълбоко в тоя миг. Впрочем опасенията на баща ми се разпръснаха още следната вечер. Както се връщахме от дълга разходка, ние забелязахме близо до Пон-Вийо Льогранден, който поради празниците се бе задържал няколко дни в Комбре. Той се приближи до нас с протегната ръка.

— Познат ли ви е, мило книжно плъхче — попита ме той, — този стих на Дежарден:

Горите са вече черни, небето още синьо…

Нали точно така може да се определи този час? Може би никога не сте чели Дежарден. Прочетете го, мое дете. Днес той променял, чувам, кожата си в монах-проповедник, но дълго време беше прозрачен акварелист…

Горите са вече черни, небето още синьо…

Нека небето винаги да остане синьо за вас, млади приятелю. Дори в часа, който настъпва сега за мене, когато горите са вече черни, когато нощта пада бързо, утешавайте се тогава като мене, гледайте небето.

Той извади от джоба си цигара и се загледа продължително в хоризонта.

— Сбогом, приятели — каза внезапно и продължи пътя си.

 

 

Обикновено в часа, когато слизах да узная менюто, вечерята вече се готвеше и Франсоаз, разпореждайки се с природните сили, превърнали се в нейни помощници, както във феериите, където гиганти работят като готвачи, трошеше въглищата, задушаваше картофите и доизкусуряваше на огъня кулинарните си шедьоври, които минаваха през какви ли не съдове, като се почне от големите гювечи, тави, котли и тигани и се стигне до гърнето за дивеча, формите за сладкишите и малките купички за каймак, без да забравяме пълната колекция от тенджери. Аз се спирах да погледам граховите зърна, току-що очистени от прислужницата, строени и номерирани върху масата като зелени топчета за игра. Най-много се удивлявах обаче на аспержите, които някой сякаш е топнал в ултрамарин и розово. Цветът им, примесен с леки лилави и небесносини отсенки, избледнява неусетно в основата и става едва ли не неземен, въпреки полепената по тях пръст от лехата. Струваше ми се, че тези небесносини нюанси издаваха присъствието на прелестни създания, превърнали се на шега в зеленчуци. Тяхната ценна същност, предрешена в апетитна и сочна сърцевина, прозираше под тия утринни багри, през тия загатнати небесни дъги, тия угаснали сини вечери. Впрочем тя се проявяваше и по-късно, през цялата нощ; изядените от мене аспержи играеха поетично-просташки фарсове в духа на Шекспировите феерии и превръщаха нощното ми гърне в уханна ваза.

Бедното „Милосърдие“ от Джото, както наричаше Суан прислужницата, натоварена от Франсоаз с „ощавянето“ им, ги държеше в една кошница до себе си. Изражението й беше страдалческо, като че ли я бяха налегнали всички злочестини на земята. А малките небесносини коронки, опасващи аспержите над розовите им туники, се очертаваха изящно, звездичка по звездичка, подобно на цветя, сплетени във венец около челото или пъхнати в кошницата на „Добродетелта от Падуа“. А през това време Франсоаз въртеше на шиш едно пиле — тя нямаше равна по приготвянето му. Печените пилета бяха разнесли надалеч в Комбре уханието на нейните способности. Когато ни поднасяше такива пилета на масата, те така въздействуваха върху моята представа за характера й, че аз започвах да го намирам по-скоро приятен, тъй като пилешкото месо, което тя умееше да направи така сочно и крехко, ухаеше в моите очи като нейна добродетел.

Но в деня, когато баща ми сподели със семейния съвет впечатлението си от срещата с Льогранден, а аз слязох в кухнята, „Милосърдието“ на Джото, много болна след неотдавнашното си раждане, не можеше още да става от леглото. Останала без помощничка, Франсоаз беше закъсняла. Когато слязох долу, тя тъкмо колеше едно пиле в задната кухня, която гледаше към кокошарника. Със своето отчаяно и съвсем естествено съпротивление, съпроводено от яростта на Франсоаз, която се мъчеше да му отсече шията, викайки: „Мръсно животно!“, то съвсем не подчертаваше набожната кротост и милозливост на нашата слугиня, но в замяна на това следващия ден, по време на вечеря, сигурно щеше да ми внуши тази представа с извезаната си със злато кожа, напомняща църковна одежда, и със скъпоценния сос, сипван капка по капка от потира. Когато закла пилето, Франсоаз събра кръвта, която не утоли гнева й, и гледайки трупа на неприятеля си, още веднъж процеди гневно: „Мръсно животно!“

Качих се горе цял треперещ. Готов бях да поискам да изпъдят начаса Франсоаз. Но кой щеше тогава да ми приготвя топли кюфтета, ароматно кафе и ако щете дори… такива пилета?… И всъщност всички в къщи подобно на мене си правеха такива подли сметки. Леля Леони знаеше например — а аз още не знаех, — че Франсоаз би дала, без да й мигне окото, живота си за дъщеря си или внуците си, но беше невероятно жестокосърдечна спрямо всички други хора. Но леля я държеше при себе си, защото ценеше услугите й, макар и да познаваше жестокостта й. Аз открих постепенно, че кротостта, смирението, добродетелите на Франсоаз криеха безброй трагедии в задната кухня, както историята открива, че царуванията на кралете и кралиците, изобразени на стъклописите с набожно скръстени ръце, са белязани с кървави престъпления. По-късно си дадох сметка, че като се изключат роднините й, човешките същества възбуждат състраданието й със своите нещастия обратнопропорционално на близостта си с нея. Тя проливаше потоци сълзи, четейки във вестниците за беди, сполетели непознати хора, но сълзите й пресъхваха бързо-бързо, ако можеше да си представи по-точно въпросното лице. Една нощ наскоро след раждането си помощничката й получи остри коремни болки. Мама чу, че стене, стана и събуди Франсоаз, но тя заяви съвсем невъзмутимо, че тия викове са само комедия и прислужничката иска да се прави на господарка. Лекарят, който се опасяваше от подобна криза, бе отбелязал с едно листче в нашата медицинска книга страницата, на която бяха описани тези болки, и ни бе казал да й окажем първа помощ по дадените там указания. Мама изпрати Франсоаз да й донесе книгата, като й напомни да внимава да не изпусне листчето. Мина цял час, а Франсоаз не идваше. Мама, възмутена, помисли, че си е легнала повторно и ме изпрати да потърся сам книгата в библиотеката. Заварих Франсоаз, зачетена в клиничното описание на кризата. Тя се бе заинтересувала какво пише на тази страница и сега, когато ставаше дума за болен, когото не познаваше, хлипаше буйно. При всеки болезнен симптом, описан от автора на книгата, тя се провикваше:

— Олеле! Света Богородичке! Възможно ли е добрият господ да кара едно нещастно човешко създание да страда така! Ах, бедничката!

Но щом я повиках и тя се върна до леглото на „Милосърдието“ на Джото, сълзите й мигновено секнаха. Тя не успя да изпита нито приятното усещане на жалост и умиление, което й бе добре познато и често предизвиквано от четенето на вестниците, нито каквото и да било подобно усещане поради неудоволствието и раздразнението, че е станала посред нощ заради помощничката си. И при вида на същите страдания, чието описание я бе затрогнало до сълзи, тя само мърмореше начумерено и дори пусна няколко отвратителни остроти, когато сметна, че сме си отишли и не можем да я чуем.

— Сама си го търсеше! Нали й беше приятно! Сега да не ми се превзема много! А пък оня, дето е тръгнал с такава, трябва съвсем да е нямал срам от господа бога! Ах, колко хубаво са го казали на наречието на горката ми майка!

Който в задника на кучка се навира,

хубав като роза го намира!

Ако внучето й само хремясаше малко, при мисълта, че то може да има нужда от нещо, Франсоаз бе готова да хукне нощем, дори самата тя да е болна, и да измине пеш четири левги, преди да се съмне, за да може да се върне навреме за работа; същата тази любов към нейните близки, желанието да обезпечи бъдещото благоденствие на семейството си, се свеждаше в държането й към другите слуги до една неизменна максима: да не позволи никога комуто и да било да пусне корени при леля. За нея бе едва ли не гордост да не остави никой друг да се доближи до господарката й и предпочиташе, дори когато е болна, да стане от леглото, за да й даде минералната вода, отколкото да допусне в стаята й помощничката си. И както наблюдаваното от Фабр ципокрило насекомо — ровещата земята оса, която, за да може да осигури на малките си прясна храна след смъртта си, призовава анатомията в помощ на жестокостта — пленявайки паяци и житоядци, тя пробива с удивително умение и ловкост нервния център, който управлява само движението на крачката им, но не засяга другите им жизнени функции, за да може парализираното насекомо, близо до което снася яйцата си, да достави на личинките й, когато се излюпят, покорен и безвреден дивеч, неспособен за бягство или съпротива, при това съвсем пресен, Франсоаз, в постоянното си желание да направи дома непоносим за всеки друг прислужник, изнамираше най-ловки и безмилостни хитрини. Научихме например много години по-късно защо през онова лято ядохме почти всеки ден аспержи: миризмата им предизвиквала у горкото момиче, натоварено с обелването им, такива остри пристъпи на задух, че то се видяло принудено да си отиде.

 

 

Уви! Наложи се окончателно да променим мнението си за Льогранден. Един неделен ден, след срещата ни на Пон-Вийо (след която татко бе принуден да признае, че се е излъгал), към края на църковната служба, когато заедно със слънцето и външния шум в църквата нахлуваше толкова мирска атмосфера, че госпожа Гупи и госпожа Перспие (всички тия жени, които до преди малко, когато пристигнах със закъснение, не вдигаха поглед, така съсредоточени в молитвите си, че ако не бяха отстранили леко с крака малката пейка, която ми пречеше да стигна до столчето си, можех да помисля, че изобщо не са ме забелязали) заговориха с нас на съвсем светски теми, като че ли бяхме излезли вече на площада, на заляния от слънцето праг на преддверието застана, възвисил се сякаш над многоцветната врява на площада, Льогранден. Мъжът на същата дама, с която го бяхме срещали напоследък, го представяше в момента на жената на друг благородник от околностите. Лицето на Льогранден изразяваше само едно — угодничество. Той се поклони дълбоко, после толкова рязко се изправи, че почти се наклони назад. Навярно зет му, господин дьо Камбрьомер, го беше научил да се кланя така. При това рязко движение се очерта набитият огромен задник на господин Льогранден. Никак не предполагах, че е толкова тлъст! Не знам защо видът на тази чисто материална маса, прекланянето на тази плът, лишена от какъвто и да било духовен израз и подчинена само на най-долно подмазване, ме накара внезапно да прозра възможното съществуване на един друг Льогранден, съвсем различен от човека, когото познавахме ние. Дамата го помоли да каже нещо на кочияша й и докато той отиваше към колата, на лицето му още стоеше отпечатъкът от плахата раболепна радост, че й е бил представен. Той се усмихваше като насън, после се върна бързо към дамата и понеже крачеше по-бързо от обикновено, раменете му се клатушкаха смешно надясно-наляво. Тъй като не се наблюдаваше, той се беше превърнал в бездушна механична играчка на задоволеното си тщеславие. Но в това време ние тъкмо излизахме от преддверието и трябваше да минем край него. Льогранден беше достатъчно възпитан, за да не извърне глава, но затова пък впери внезапно забуления си от дълбока мечтателност поглед в толкова далечна точка на хоризонта, че не можеше да ни види, ето защо не беше принуден да ни поздрави. Лицето му си остана все така искрено над правото елегантно сако, което сякаш случайно беше попаднало сред противния му блясък. А връзката му на точици, развявана от духащия откъм площада ветрец, продължаваше да се вее на врата му като символ на неговото гордо усамотение и благородна независимост.

Когато се прибрахме в къщи, мама се сети, че сме забравили тортата и помоли баща ми да се върнем двамата и да поръчаме да я донесат веднага. Близо до църквата се срещнахме пак лице с лице с Льогранден, който придружаваше същата дама до колата й. Той мина край нас, без да престане да разговаря с нея, като ни смигна само с крайчеца на синьото си око, крадешком, без нито един мускул на лицето му да трепне, така че събеседницата му можеше отлично да не забележи нищо. Стараейки се обаче да изкупи със силата на чувството прекалено тясното поле, в което бе ограничил този израз на приятелство, той вложи в това искрящо небесносиньо късче, предназначено за нас, толкова красноречиво; пламенно и живо благоразположение, че то надхвърли обикновената приветлива дружелюбност и премина едва ли не в лукавство. Неговата изтънчена любезност стигна до съучастническо намигане, натежало от неизказани думи, криещо безмълвен подтекст, тайно споразумение. А в последния миг, желаейки още повече да ни увери в приятелските си чувства, той, кажи-речи, ни се обясни в любов и в зеницата му пламна тайна нега, невидима за владетелката на замъка, докато лицето му си остана ледено неподвижно.

Точно предната вечер той бе помолил родителите ми да ме пуснат да вечерям с него.

— Елате да правите компания на вашия стар приятел — бе казал той. — Както букета, който някой пътник ни донася от страна, в която никога вече няма да се върнем, позволете ми да вдъхна чрез вашата далечна за мене младост уханието на пролетните цветя, сред които съм бродил и аз преди много години. Елате ведно с игликата, с кукуряка, с жълтурчето, с козята брада, любимото цвете на Балзаковата проза, с великденчето, паричката и градинския картон, чиито снежнобели топки изпълват с аромата си алеите на лелиния ви парк, преди още да са се стопили последните купчинки от падналия по Великден сняг. Елате ведно с пищната роба на достойния за цар Соломон крем и с многоцветния блясък на градинските теменуги и доведете южняка, все още прохладен поради неотдавнашния мраз, който ще открехне листната на първата йерусалимска роза за двете пеперуди, очакващи го още от сутринта пред вратата й.

В къщи се питаха дали въпреки всичко да ме пуснат да вечерям с господин Льогранден. Но баба не можеше да си представи, че той действително се е държал нелюбезно с нас.

— Сами ще признаете, че идва у нас облечен най-скромно, без помен от светски маниери.

Тя заяви, че дори да приемем най-лошото, по-добре е да се правим, че не сме забелязали нищо. Пък дори и баща ми, който най-много бе ядосан от държането на Льогранден, пазеше може би още известно съмнение за вложения в него смисъл. А всъщност поведението на Льогранден в този случай спадаше към ония постъпки или прояви, които разкриват съкровения характер на даден човек: те не се свързват обикновено с досегашното му държане и ние напразно бихме чакали потвърждение от страна на самия провинен, той никога няма да признае. Можем да разчитаме само на данните, доставени ни от нашите сетива, и пред това единствено изолирано впечатление започваме да се питаме дали те не са били жертва на илюзия. Така че подобни прояви, единствено истински съществени, често пораждат у нас колебание.

Вечерях с Льогранден на терасата му. Имаше пълнолуние.

— Мълчанието има особена красота, нали? — каза той. — Един автор, който ще четете по-късно, твърди, че на наранени сърца като моето подхождат само сянка и тишина. И как да ви кажа, мое дете, в живота наистина настъпва един момент — вие сте още много далеч от него, — когато очите търпят вече само една светлина, светлина, изтъкана от мрак, прецеждаща се капка по капка от такава прелестна нощ, а слухът е чувствителен само към музиката, която лунната светлина изпълнява на флейтата на тишината.

Аз слушах внимателно думите на господин Льогранден, които винаги ми доставяха голямо удоволствие. Но смутен от спомена за една жена, която бях видял неотдавна за първи път, и мислейки, че може би той я познава, щом, както вече знаех, е във връзка с разни аристократи от околностите, аз се престраших и го попитах:

— Дали познавате, господине, владетелката… владетелките на Германт? — И самото произнасяне на това име ме развълнува, сякаш, измъквайки го от мечтите си и давайки му обективно звуково съществуване, придобивах известна власт над него.

Но при името Германт в сините очи на нашия приятел се появи малка кафява дупчица, като че ли миг преди това в тях се бе забило невидимо острие, а останалата част на окото реагираше, отделяйки потоци синевина. Сините кръгове под очите му потъмняха, той сведе клепачи. Горчиво свитата му уста се опомни първа, трепна в усмивка, но погледът му запази страдалческото си изражение, напомнящо ми онзи красив мъченик, чието тяло е набучено със стрели.

— Не, не я познавам — отвърна той, но вместо да даде това съвсем обикновено сведение, този най-вероятен отговор с подходящия за случая естествен и непринуден тон, той го произнесе, като натърти особено думите, навеждайки се към мен и клатейки глава, сякаш бе необходимо да наблегне, за да повярвам това невероятно негово твърдение, сякаш фактът, че не познава Германт, можеше да се дължи само на необяснима случайност; същевременно долових в отговора му известна предвзетост, като че ли, не можейки да премълчи това фактическо положение, той предпочита да го обяви на всеуслишание, за да остави у събеседника си впечатлението, че това признание не му причинява никакво неудоволствие, че го прави лесно, охотно, спонтанно, че ако не е установил досега допир в Германт, това може би не е било поради липса на възможност, а поради липса на желание от негова страна, че то е може би последица от семейна традиция, нравствен принцип или тайнствен обет, който изрично му запрещава общуването с Германт.

— Не — поде той, опитвайки се като че ли да обясни интонацията си, — не, не ги познавам, не съм искал да се запозная с тях, винаги съм държал да запазя пълната си независимост. Всъщност, нали знаете, аз съм якобинска глава. Много хора са ме придумвали да го сторя, повтаряли са ми, че греша, задето не общувам с Германт, че се държа като дивак, като стар мечок. Но аз пет пари не давам, че щяло да ми излезе такова име. То толкова много отговаря на истината! Какво обичам аз вече на този свят? Няколко църкви, две-три книги, кажи-речи, пак толкова картини и лунната светлина, когато зефирът на вашата младост донася до мене уханието на лехите, които старческите ми очи не различават вече.

Не ми стана много ясно какво общо има между нежеланието да ходиш при непознати хора и независимостта и от къде на къде ще те смятат за дивак и стар мечок само заради това. Но затова пък ми стана напълно ясно, че господин Льогранден не беше съвсем искрен, твърдейки, че обичал единствено църквите, лунния блясък и младостта. Той обичаше много и владетелите на замъци и толкова силно се боеше да не би с нещо да не им угоди, че не се осмеляваше да издаде пред тях, че има приятели измежду обикновената буржоазия, синове на нотариуси и борсови посредници, предпочитайки, ако някой ден истината се разкрие, това да стане поне далеч от него, в негово отсъствие, „задочно“. Той беше сноб. Естествено, неговият език, който моите родители и самият аз толкова обичахме, не издаваше нито с една дума този факт. И когато аз попитах: „Познавате ли Германт?“ — сладкодумният Льогранден ми отговори: „Не, никога не съм искал да се запозная с тях.“ За нещастие обаче той не ми отговори пръв, другият Льогранден, когото той грижливо криеше в сърцето си и никога не показваше наяве, защото знаеше за него самия и за снобизма му доста излагащи случки, го беше вече изпреварил и бе отговорил с наранения поглед, с горчиво свитата уста, с изключително сериозния тон, с хилядите болезнени стрели, които се бяха заболи в нашия Льогранден, превърнат в свети Себастиан на снобизма. „Уви! Не ме измъчвайте така! Не, не познавам Германт, не развреждайте най-болезнената рана в живота ми!“

И понеже този Льогранден, несъобразителен хлапак и издайник, не притежаваше образния език на другия, но разполагаше в замяна с по-бърза реч, съставена от така наречените „рефлекси“, и казваше каквото имаше да казва, преди сладкодумният Льогранден да му наложи мълчание, колкото и да съжаляваше за лошото впечатление, което оставяха разкритията на неговото alter ego, нашият приятел можеше само да се помъчи да ги представи в по-благоприятна светлина.

Естествено това съвсем не означаваше, че господин Льогранден не беше искрен, когато нападаше снобите. Той не можеше да знае, поне за себе си, че спада към тях, защото ние обикновено познаваме добре само хорските слабости, а за нашите сме осведомени дотолкова, доколкото другите хора са ни ги изтъкнали. Нашите слабости въздействуват върху самите нас по вторичен начин, чрез въображението ни, което замества първичните ни подтици с допълнителни, по-благовидни от истинските подтици. Не снобизмът на Льогранден го подтикваше да общува често с някоя херцогиня. Той натоварваше въображението на Льогранден да му представи тази херцогиня като носителка на всички прелести. Льогранден се приближаваше до херцогинята, въобразявайки си, че отстъпва пред очарованието на ума и добродетелта й, непознати на жалките сноби. Единствено другите хора си даваха сметка, че и той е сноб. Защото, не можейки да отгатнат посредническата роля на неговото въображение, те съпоставяха светското му държане направо с първопричината му.

Сега вече в къщи не си правехме никакви илюзии за господин Льогранден и доста разредихме срещите си с него. Мама се забавляваше безкрайно много всеки път, когато уловеше Льогранден на местопрегрешението, макар че той не признаваше провинението си и продължаваше да нарича снобизма непростим грях. Баща ми обаче не можеше да приеме с леко сърце или откъм смешната страна пренебрежението на Льогранден. И когато една година решиха да ме изпратят през лятната ваканция в Балбек с баба, той каза:

— Трябва непременно да кажа на Льогранден, че ще отидете в Балбек, за да видим дали ще ви предложи да ви свърже със сестра си. Сигурно е забравил, че ни каза, че тя живее на два километра оттам.

Баба, която смяташе, че на море трябва от сутрин до вечер да стоиш на плажа, за да дишаш соления въздух и да не търсиш никакви познати, защото гостите и разходките само ще ти отнемат морския въздух, настоя да не споменаваме за нашите планове пред господин Льогранден, представяйки си вече как сестра му, госпожа дьо Камбрьомер, пристига в хотела точно когато се каним да отидем за риба и ни принуждава да стоим затворени, за да я посрещаме. Но мама прие със смях нейните опасения, защото смяташе, че такава опасност не съществува, Льогранден едва ли щеше да предложи да ни свърже със сестра си. Обаче без ние да го заговорим за Балбек, самият Льогранден, комуто и през ум не минаваше, че имаме намерение да ходим в този край, се пъхна в капана една вечер, когато се срещнахме край Вивон.

— Тази вечер в облаците има чудни виолетови и сини тонове, нали, друже? — обърна се той към баща ми. — Това синьо е по-скоро растително, отколкото въздушно, синьо на цинерария, което изненадва върху небето. Ами онова розово облаче? Не ви ли се струва обагрено също като цвете, като карамфил или хортензия? Само в Ламанш, между Нормандия и Бретан, съм имал възможност да правя по-богати наблюдения върху това, така да се каже, растително царство на атмосферата. Там, близо до Балбек, в тия затънтени места, има едно пленително заливче, където залезите в пурпур и злато на Ожката долина, без, разбира се, да имам намерение да ги подценявам, бледнеят, но във влажната и топла атмосфера на Балбек вечер разцъфват само за няколко мига несравними сини и розови небесни букети, които се задържат понякога с часове, преди да увехнат. Други окапват тутакси и тогава е още по-красиво, защото цялото небе се покрива с безброй жълти или розови листенца. В този залив, наречен опалов, плажовете със златист пясък радват окото още повече, защото са привързани като руси Андромеди за ужасните скали от съседните хребети, за този злокобен бряг, прочут с безброй корабокрушения, където всяка година много лодки загиват в опасното море Балбек! Най-старият геоложки скелет на нашата почва, истински Армор, морето, краят на сушата, прокълнатата област с вечни мъгли, която Анатол Франс — нашият малък приятел би трябвало да прочете този чародейник — е описал така сполучливо като истинска родина на кимерийците от „Одисеята“. Особено от Балбек, където вече се строят хотели, които изглеждат просто наслоени върху античната почва, без ни най-малко да я загрозяват, е толкова приятно да се пътешествува из тия диви и така живописни местности, само на две крачки от него!

— Познавате ли някого в Балбек? — попита баща ми. — Нашето момче ще прекара там два месеца с баба си, а може би и с жена ми.

Притиснат неочаквано натясно от този въпрос в момент, когато очите му бяха спрени на баща ми, Льогранден не можа да ги извърне, но ги втренчи още по-силно в очите на събеседника си с приятелско и искрено изражение, сякаш не се страхуваше да го погледне открито, после се усмихна тъжно, прекоси с поглед лицето му, станало едва ли не прозрачно, и се загледа доста далеч отвъд него в един ярко оцветен облак, който му създаваше, макар и само мислено, алиби и му позволяваше да удостовери, че в момента, когато са го попитали дали познава някого в Балбек, е мислел за друго и не е чул въпроса. Пред подобен поглед събеседникът обикновено се провиква: „Но за какво мислите?“

Баща ми обаче, любопитен да чуе отговора му, попита повторно, раздразнен и безпощаден:

— Приятели ли имате в тоя край, та познавате така добре Балбек?

В последно отчаяно усилие усмихнатият поглед на Льогранден достигна възможно най-голяма нежност, забуленост, искреност и разсеяност, но мислейки навярно, че все пак не може да не отговори, той ни каза:

— Аз имам приятели навсякъде, където има купчина ранени, но непобедени дървета, сгушили се едно до друго, за да молят заедно с патетично упорство неблагосклонното небе, което не се смилява над тях.

— Не исках да кажа това — поде баща ми, упорит като тия дървета и безжалостен като небето над тях. — Питах ви дали не познавате някого там, ако, не дай боже, се случи нещо на тъща ми, за да не се чувствува съвсем сама в онзи непознат край.

— Там, както и навсякъде другаде, аз познавам всички и никой — отвърна Льогранден, който не се предаваше така лесно. — Много неща и малко хора. Но там самите неща приличат на хора, редки хора, изтънчени по природа, разочаровани от живота. Понякога на стръмния скалист бряг ще видите замък, спрял край пътя, за да съпостави своята печал с розовата още вечер, в която изплува златната луна, докато в пристанището се прибират, браздейки разноцветните талази, лодки с развени трицветни флагчета на мачтите. Понякога ще зърнете скромна самотна къща, по-скоро грозна, плаха, но романтична, която крие от всички очи нетленната си тайна за щастие и разочарование. Тази страна без истина, добави той с макиавелистична изтънченост, — тази чисто фиктивна страна е лошо четиво за едно дете и аз не бих избрал и препоръчал именно нея на моя малък приятел, така склонен към меланхолия, като имам предвид чувствителното му сърце. Климати, настройващи за любовни признания и безплодни съжаления, могат да подхождат на старец без илюзии като мене, но те във всички случаи са нездравословни за един още неоформен темперамент. Повярвайте ми — поде той настойчиво, — водите на този залив, наполовина бретонски, могат да окажат успокоително въздействие, и то безспорно успокоително, но само над сърце като моето, което не е вече непокътнато, над декомпенсирано сърце. Те са противопоказни на вашата възраст, малко момче. Лека нощ, съседи — добави той, разделяйки се внезапно с нас съгласно навика си, и като се обърна още веднъж, вдигнал по докторски маниер пръст, завърши съветите си: — Никакъв Балбек преди петдесетгодишна възраст и дори тогава само в зависимост от състоянието на сърцето.

Баща ми повдигна отново този въпрос при по-сетнешните ни срещи, измъчи го с въпроси, но всичко бе напразно. Подобно на начетен мошеник, който изразходва за фабрикуване на фалшиви палимпсести безкрайно много труд и познания, с една стотна част, от които би могъл да си обезпечи много по-изгодно и главно по-почтено положение, господин Льогранден беше в състояние, ако бяхме настоявали още известно време, да изгради цяла етика на пейзажа и цяла небесна география на Долна Нормандия, вместо да ни признае, че на два километра от Балбек живее собствената му сестра и да ни предложи отнемайкъде препоръчително писмо до нея, при все че нямаше защо да се ужасява толкова, особено ако беше сигурен, а той би трябвало да е сигурен, след като познаваше достатъчно характера на баба ми, че няма да използуваме препоръката му.

 

 

Прибирахме се винаги рано от разходка, за да можем да се отбием при леля Леони преди вечеря. В началото на сезона, когато денят преваля бързо, стигайки до улица Сент-Еспри, винаги забелязвахме още по стъклата на къщата отражението на залеза, а над горите на Калвер пурпурна ивица, която се отразяваше надалеч в езерото. Тази червена ивица, придружена често от рязко захладяване, се свързваше в съзнанието ми с ярката жарава, над която се печеше пилето, което щеше да смени поетичното удоволствие от разходката с удоволствието от вкусното ядене, топлината и почивката. Лете, напротив, когато се прибирахме, слънцето още не беше залязло. И докато стояхме при леля Леони, полегатите му лъчи, снижавайки се и докосвайки прозореца, се спираха между тежките завеси и тънките пердета, които ги разкъсваха, пречупваха и прецеждаха по такъв начин, че те осветяваха стаята косо със смекчената си светлина, струяща сякаш изпод клоните на гора, и украсяваха със златни инкрустации лимоновото дърво на скрина. Но в някои много редки дни не заварвахме мимолетната украса на скрина, стигнехме ли до улица Сент-Еспри, отблясъкът на залеза по стъклата на прозореца бе угаснал, а езерото в подножието на Калвер бе загубило пурпура си. Понякога то бе придобило вече опалов цвят, дълъг лунен лъч го прекосяваше от край до край, който постепенно се разширяваше и се диплеше като водата под него. Тогава, доближавайки нашата къща, ние забелязвахме пред прага на вратата нечия сянка и мама ми казваше:

— Божичко! Ето че Франсоаз дебне завръщането ни. Леля ти сигурно се тревожи, всъщност много закъсняхме.

И без да събличаме връхните си дрехи, ние се качвахме бързо при леля Леони, за да я успокоим и да й докажем, че не ни се е случило нищо въпреки опасенията я. Ходили бяхме само „към Германт“, а естествено, отидеш ли в тази посока, никога не можеш да знаеш със сигурност в колко часа ще се върнеш. Впрочем леля отлично знаеше това.

— Ето, виждате ли, Франсоаз, нали ви казах, че са отишли към Германт! — казваше леля. — Божичко! Кой знае колко са огладнели! А бутчето сигурно съвсем се е изсушило след толкова чакане. Пък и връща ли се човек в такъв час! Така, значи, ходихме към Германт!

— Мислех, че са ви уведомили, Леони — отвръщаше мама. — Мислех, че Франсоаз ни е видяла, като излязохме през малката врата на зеленчуковата градина.

Защото в околностите на Комбре имаше две места, където можеше да се отиде на разходка, и те бяха в съвсем противоположни направления, така че действително не излизахме от къщи през една и съща врата когато искахме да отидем в едната или другата посока към Мезеглиз-ла-Виньоз или както ние казвахме „на път към Суан“, защото, за да отидем натам, минавахме пред имението на господин Суан, и към Германт. Всъщност аз никога не видях нищо друго от Мезеглиз-ла-Виньоз освен пътя натам и външните хора, които идваха в неделен ден на разходка в Комбре вече действително „непознати“ както за леля, така и за нас, биваха произведени на това основание в жители на Мезеглиз. Колкото до имението Германт, един ден — само че много по-късно — щях да го опозная по-добре. Ако през цялото ми юношество селцето Мезеглиз остана за мене недостъпно като хоризонта, който вечно бяга пред погледа ни, колкото и далеч да отидем, скрито зад гънките на терена, чувствително по-различен от терена на Комбре, имението Германт пък ми се струваше крайният, по-скоро идеален, отколкото реален предел в тази посока, кажи-речи, отвлечен географски израз от рода на линията на екватора, полюса, Ориента. По онова време думите „да тръгнем към Германт“, за да отидем в Мезеглиз или обратното, биха ми се сторили също така лишени от смисъл, както ако кажем, че тръгваме на изток, за да отидем на запад. Понеже баща ми постоянно повтаряше, че пътят към Мезеглиз бил най-хубавият равнинен пейзаж, който познавал, а пътят към Германт най-типичният речен изглед, аз им придавах, схващайки ги като две обособени единици, сцеплението и единството, с които се отличават само творенията на нашия ум. Най-малката тяхна частица ми изглеждаше ценна носителка на свойственото им превъзходство, докато малко встрани от тях, преди да стигнем до свещената пръст на единия или другия, чисто материалните пътища, между които те бяха включени като идеална равнинна гледка или идеален речен пейзаж, изобщо не заслужаваха труда да бъдат гледани, както не си заслужава да гледаш малките улички в съседство с театъра, ако си влюбен в драматичното изкуство. Но в моето съзнание ги делеше не толкова разстоянието в километри помежду им, колкото разстоянието между двете части на мозъка ми, заети с тях, а това мисловно разстояние не само отдалечава, но и разграничава съответните обекти, като ги поставя същевременно на друга плоскост. Разграничението беше станало още по-пълно, защото ние бяхме свикнали никога да не ходим в един и същ ден и на двете места, а един ден към Мезеглиз, друг ден към Германт и това обстоятелство ги изолираше далеч едно от друго в затворените нескачени съдове на различни следобеди.

 

 

Когато имахме намерение да се разходим по пътя към Мезеглиз, излизахме от къщи, като че ли ни е все едно накъде ще тръгнем (не много рано, дори ако бе облачно, защото разходката не беше кой знае колко дълга и не се увличахме да ходим много надалеч), през главната врата на лелината къща откъм улица Сент-Еспри. Отвръщахме на поздрава на оръжейника, пускахме писмата в пощенската кутия, предавахме пътем на Теодор поръчката на Франсоаз, останала без олио или кафе, и излизахме от градчето по пътя край бялата ограда на парка на господин Суан. Още отдалеч усещахме уханието на неговите люляци, дошло да посрещне външните хора. Люляковите храсти вдигаха любопитно измежду свежозелените си сърцевидни листа кичестите си лилави или бели кичури, лъщящи дори на сянка от слънцето, в което са се къпали. Някои, полузатулени от къщичката на пазача, наричана от нас „къщата на стрелците“, подаваха розовото си минаре над керемидите на готическия й покрив. Пролетните нимфи биха бледнеели пред тия млади хубавици, които възпроизвеждаха във френската градина ярките и чисти цветове на персийските миниатюри. Въпреки желанието ми да обгърна кръшната им талия и да привлека към себе си звездовидните букли на уханната им глава, ние отминавахме, без да спираме, понеже след женитбата на господин Суан родителите ми не ходеха вече в Тансонвил. За да не изглежда, че надзъртаме в парка му, ние вървяхме не по пътя край неговата ограда, който се изкачва направо към нивите, а по друг, обиколен път, който също извеждаше там, но правеше голям завой и доста ни отдалечаваше. Веднъж дядо каза на баща ми:

— Нали си спомняте, Суан каза вчера, че жена му и дъщеря му заминавали за Реймс и той щял да се възползува от отсъствието им, за да прекара едно денонощие в Париж. Бихме могли да минем покрай парка му, щом двете дами няма да са там, и по този начин ще си скъсим пътя.

Спряхме за миг пред оградата. Люляците вече прецъфтяваха. Някои цветове все още разпукваха пищно нежните си топчици във високите лилави свещници, но на много места в листака, където преди седмица само се разливаше тяхната пухкава уханна пяна, сега вехнеха спаружени кичури, смалени и потъмнели, загубили аромата си. Дядо показваше на баща ми какво бе променено в парка и какво не от времето на разходката, която той бе направил с бащата Суан в деня на смъртта на жена му. Той се възползува от случая, за да разкаже още веднъж тази случка.

Право пред нас се простираше алея, засадена с латинки по края, която се изкачваше, заляна в слънце към замъка. Вдясно пък теренът беше съвсем равен. Там имаше малко езерце, засенчено от големите дървета около него, изкопано още от родителите на Суан. И най-изкуствените човешки творения се явяват подражание на природата, но някои места винаги налагат около себе си своята специфична власт и развяват невъзмутимо допотопните си флагове сред нечие имение също както в някое най-затънтено кътче далеч от всяка човешка намеса. Тази власт произтича от законите за слънчевото облъчване и не се съобразява с човешките дела. Така например в подножието на алеята, в чийто горен край се намираше изкуственото езерце, се бе образувала двойна естествена нежносиня корона, сплетена от незабравки и зеленика, която опасваше засененото чело на водите, а гладиолите, прегънали с царско безгрижие мечовете си, простираха над водния коноп и нагазилата във водата лютика разкъсаните виолетови и жълти цветове на езерния си скиптър.

Заминаването на госпожица Суан, което, осуетявайки страшната възможност да бъда познат и презрян от това щастливо момиче, приятелка на Бергот, разглеждащо заедно с него катедралите, ако го зърнех в някоя алея, ми правеше същевременно съвсем безинтересно имението Тансонвил, което за пръв път можех да разгледам на воля, но в очите на дядо и на баща ми това обстоятелство му придаваше ново предимство и краткотрайна прелест, както липсата на облаци прави по-приятен планинския излет. Благодарение на това отсъствие денят ставаше особено привлекателен за разходка по този път. Щеше ми се сметките им да излязат погрешни и госпожица Суан и баща й да изникнат като по чудо тъй близо до нас, че да нямаме време да ги избегнем и да бъдем принудени да се запознаем с девойката. Затова, когато съзрях на тревата — знак за нейното възможно присъствие — една количка, забравена до въдица, чиято тапа плаваше над водата, побързах да отклоня в друга посока погледите на баща ми и дядо ми. Впрочем Суан бе споменал пред нас, че не било любезно от негова страна да отсъствува, защото имал роднини на гости в къщи. Така че въдицата можеше да е на някой от тях. В алеите не се чуваше никакъв шум от стъпки. Кацнала по средата на високо непознато дърво, невидима птичка се чудеше как да скъси деня и изследваше с продължителен писък околната самота, но тя откликваше така единодушно, песента й така се сблъскваше с тишината и неподвижността, че като че ли спираше завинаги мига, който се бе опитала да ускори. Светлината падаше тъй неумолимо от втренченото небе, че човек би желал да се изплъзне от внимателното му око, а спящата вода, чийто сън постоянно се нарушаваше от насекомите, бленуваща навярно за някой въображаем Маелстром, увеличаваше смущението, обзело ме при вида на корковата тапа, повлечена като че ли шеметно по безмълвната шир на отразеното небе. Тя сякаш се канеше да потъне почти вертикално и аз се питах дали, независимо от желанието и страха ми да срещна госпожица Суан, не би трябвало да я предупредя, че рибата е налапала кукичката. Но в същия миг се спуснах да догоня тичешком баща ми и дядо, които ме викаха, изненадани, че не вървя след тях по тесния път, който се вие към нивята. Той цял беше напоен от аромата на глогините. Живият плет образуваше същинска върволица от параклиси с открити олтари, засипани от цветовете им. А слънчевите лъчи тъчаха под тях светла решетка, напомняща църковен прозорец. Уханието им, също така наситено и необхватно, както когато стоях пред олтара на Богородица, а цветовете им, също така празнични. Те държаха разсеяно всеки своето блестящо букетче от тичинки, които се открояваха върху ягодово белите листенца на цвета, нежни и лъчезарни пипала на пламтящия плодник, подобни на тънките пръчици по църковния амвон или пречките на стъклописите. Колко по-простовати и селяшки щяха да изглеждат в сравнение с тях шипките, които след няколко седмици също щяха да плъзнат под яркото слънце по същия този полски път в едноцветните си розови копринени елечета, литващи при най-малкия полъх на вятъра.

Но колкото и да стоях пред глогините, вдъхвайки тяхното невидимо и натрапчиво ухание, като за миг го изгубвах и после пак го, намирах, поднасяйки го на съзнанието си, което се чудеше какво да прави с него, сливайки се с техния ритъм, пръскащ с младенческа игривост цветовете им на най-неочаквани разстояния, напомнящи музикални интервали, аз вкусвах безконечно все същото наслаждение, обилно, неизчерпаемо, без да мога да го анализирам по-добре. По същия начин се случва да изсвирите сто пъти поред някоя мелодия, без да вникнете напълно в тайната й. Аз се извръщах за миг от тях, за да ги атакувам с по-свежи сили. Вдигах поглед към насипа, който се изкачваше стръмно към нивите, любувах се на няколко самотни макове или стръкчета синчец, изостанали лениво назад, благодарение на които насипът напомняше бордюр на килим, в който само е загатнат полският мотив, разработен богато във вътрешната част. Пръснати нарядко като усамотени къщи, които издават присъствието на близкото вече село, тези цветя бяха за мене предвестници на безбрежната шир с гривести жита и разпенени облаци и зърнех ли един-единствен мак, забучен на мачтите й, развяващ на вятъра червения си флаг над мазната й черна шамандура, сърцето ми забиваше лудо. Така пътникът, зърнал в някоя плитчина първата заседнала лодка, край която се суетят калафатчици, се провиква, без да е зърнал още синята повърхност: „Морето!“

После отново обръщах взор към глогините, въобразявайки си, както пред някой шедьовър, че ще ги видя по-добре, ако престана да ги гледам за миг. Но колкото и да ограничавах с длани зрителното си поле, за да не виждам нищо друго освен тях, чувството, което глогините будеха в мен, си оставаше смътно и неопределено — то напразно се опитваше да се освободи, да се слее с цветовете им. Те не ми съдействуваха, за да си го изясня, а и никои други цветя не можеха да ми помогнат в тази задача. В този миг, доставяйки ми удоволствието, което изпитваме, когато видим непозната досега от нас творба на любим наш художник или когато ни заведат пред завършена картина, която сме виждали само скицирана с молив, или когато чуем позната пиеса за пиано, нагиздена в цветовете на оркестъра, дядо ме извика, посочвайки ми плета на Тансонвил:

— Нали си по глогините, виж колко е хубава оная там, розовата!

Всъщност това беше пак обикновена трънка, само че розова, много по-хубава от белите. И тя също беше в празнична премяна — стъкмена като за истинско тържество, каквито са единствено църковните празници, съвсем различни от светските празници, в които няма нищо празнично и за които няма специално предназначени дни, — само че още по-пищна премяна, защото цветовете, накацали плътно едни над други по клонките, тъй че да не остане нито едно неокичено ъгълче, като овчарска гега, отрупана с помпони в стил рококо, бяха цветни, следователно по-висококачествени, според естетиката на Комбре, ако се съди по ценоразписа в магазина на площада или при Камю, където розовите сладки бяха по-скъпи от обикновените. Нима самият аз не ценях повече сиренето с розов каймак (в който ми бяха разрешили да смачкам предварително ягоди)? Тази глогина беше избрала именно цвета на сочен плод или на нежна притурка към празничната премяна. Този цвят е по-очебийно хубав в очите на децата, тъй като им показва нагледно превъзходството си. Затова подобни цветове са винаги по-живи и по-естествени за децата, отколкото други багри, дори след като те разберат, че не им обещават нищо вкусно за ядене и че шивачките не ги избират нарочно за гарнитура. И ето че аз тутакси почувствувах, също както пред белите глогини, но с още по-силно възхищение, че цветята изразяват идеята за празник не изкуствено, не посредством някакво човешко изобретение, но че самата природа бе вложила спонтанно в тях този смисъл с простодушието на селска бакалка, като е отрупала храста с нежнорозови розички в провинциален стил помпадур, за да го превърне в открит олтар. По върховете на клонките гъмжаха хиляди по-бледо оцветени пъпки, напомнящи вретеновидните саксии, увити в дантелена хартия, които украсяват олтара в дни на големи празници. В леко открехнатите им чашки се виждаха — както в дъното на купа от розов мрамор — червени жилчици, които много повече, отколкото цветовете издаваха непобедимата природа на трънката, която, където и да напъпи, където и да цъфне, може да бъде само розова. Включен като другите в живия плет, но така изпъкващ в него, като млада девойка, нагиздена за празненство сред куп делнично облечени хора, които няма да ходят никъде, съвсем готов за Марииния месец, в който сякаш внасяше вече своя дял, пленителният набожно настроен храст блестеше, усмихвайки се в росната си розова премяна.

През плета се виждаше вътре в парка алея, оградена от жасмини, градински теменуги и върбинки, между които шибоите отваряха свежата си розова торбичка, дъхаща на обработена кордовска кожа, а върху чакъла се валяше дълъг разгънат маркуч за поливане, боядисан в зелено. На места той издишаше и през дупчиците избликваше вертикално призмовидно ветрило от многоцветни капчици, от които цветята черпеха уханието си. Изведнъж аз се заковах на място, безсилен да направя нито крачка повече. Едно червенокосо момиченце, което по всяка вероятност се връщаше от разходка, с градинска мотичка в ръка, се бе загледало в нас, вдигнало осеяното си с розови лунички лице. Черните му очи блестяха и понеже още оттогава не умеех (а и по-късно не успях да се науча) да анализирам обективните съставни елементи на някое силно впечатление или, с други думи, понеже ми липсваше достатъчно „усет“, за да отделя представата за цвета на очите на това момиче, дълго време, всеки път, когато си помислех за него, блестящите му очи изплуваха винаги в паметта ми в яркосин цвят, защото то бе светлокосо. Така че, може би ако очите му не бяха толкова черни, те изненадваха всеки, който ги видеше, аз нямаше да се влюбя — както това ми се случи — преди всичко в сините му очи.

В първия миг погледнах девойката с поглед, който не принадлежи само на зрението, поглед, подобен на прозорец, през който надничат жадно всички сетива, разтревожени и зашеметени, поглед, който би желал да докосне, да плени, да грабне не само тялото, но ведно с него и душата. После, понеже много ме беше страх да не би баща ми или дядо да забележат девойката и да ме накарат да се отдалеча, като ми поръчат да потичам малко пред тях, аз я погледнах повторно с неволна молба, стремейки се да й внуша да ми обърне внимание, да ме запомни. Тя стрелна очи напред и встрани, за да добие представа за дядо и баща ми, но, изглежда, те не й направиха никакво впечатление, защото се извърна с безразлично и презрително изражение и се отмести встрани, за да бъде извън тяхното зрително поле. И докато те продължаваха да вървят нагоре, без да я забележат, и отминаха напред, тя насочи към мене очи, без да влага в тях някакво особено съдържание, без да дава вид, че ме вижда, но така втренчено и с такава едва доловима усмивка, че съгласно понятията за добро възпитание, които ми бяха втълпени, държането й можеше да бъде изтълкувано само като проява на оскърбително пренебрежение. В същото време тя направи неприличен жест с ръка, който, отправен публично към непознато лице, имаше според малкия речник за добри обноски, който носех със себе си, едно-единствено значение — умишлена безочливост.

— Хайде, Жилберт, идвай! Какво правиш? — извика с остър и нетърпящ възражение глас една дама в бяло, която не бях видял досега.

Малко по-далеч от нея някакъв мъж, когото не познавах, облечен в ленен костюм, ме наблюдаваше втренчено с изпъкналите си очи. Момичето тутакси престана да се усмихва, взе мотичката си и се отдалечи, без да се обърне повече към мене, с покорно, но непроницаемо и потайно изражение.

Така мина край мене името Жилберт, превръщайки в личност непознатото миг преди това видение. Така мина то над жасмините и шибоите, рязко и свежо като капките на зеления маркуч, насищайки и оцветявайки пластовете чист въздух, които бе прекосило — и изолирало, — с тайната на живота на момичето, отредена за щастливците, които живееха, които пътуваха с него. Това произнесено на глас име разстла очебийно под розовата трънка, на височина на рамото ми, квинтесенцията на тяхната близост с девойката с нейния неизвестен живот, в който аз едва ли щях да проникна. За миг (докато се отдалечавахме и дядо мърмореше: „Горкият Суан, как само го разиграват! Карат го да заминава, за да може тя да остане сама със своя Шарлю, защото това е той, познах го! И да замесват и детето в тая мръсотия!“) впечатлението от деспотичния тон, с който майката на Жилберт се бе обърнала към нея, без тя да й възрази, показвайки ми любимата принудена да се подчини някому, а не всесилна, поуспокои болката ми, вдъхвайки ми известна надежда, и поохлади любовта ми. Но скоро това чувство се разгоря отново в мене под форма на реакция. Униженото ми сърце закопня да бъде наравно с Жилберт или да я снижи до себе си. Бях влюбен и съжалявах, че не се бях сетил навреме да я обидя, да й причиня болка и да я принудя да си спомня за мене. Тя ми се струваше толкова хубава, че бих желал да се върна назад и да й извикам пренебрежително: „Колко грозна и смешна ми се виждате, колко сте ми противна!“ А междувременно се отдалечавах, отнасяйки завинаги като пръв идеал на щастие, недостъпно за деца като мене поради природни закони, които не могат да се преодолеят, образа на едно червенокосо момиченце с обсипана с розови лунички кожа, което се смее с мотичка в ръка и плъзга по мене източения си потаен и неизразителен поглед. А обаянието на името му бе изпълнило с благовоние въздуха под розовите тръпки, където бе прозвучало едновременно и за двама ни, то щеше да се разпръсне, да се разпространи, да обхване и да разкраси всичко около девойката, дядо й, баба й, които моите близки бяха имали неизказаното щастие да познават, възвишената професия на борсов посредник, изпълващия ме с носталгия квартал Шанз-Елизе в Париж, където тя живееше.

— Леони — каза дядо, когато се прибрахме, — трябваше да бъдеш с нас преди малко. Не би познала Тансонвил. Ако не ми беше неудобно, щях да ти откъсна един клон от розовите глогини, които ти толкова много обичаше.

Дядо осведомяваше така леля Леони за нашата разходка било за да я разсее, било защото още не бяхме загубили надежда, че ще успеем да я убедим да излезе. Тя обичаше между другото много някога това имение и Суан беше един от последните й познати, които приемаше, след като беше затворила вратата си за всички други. И също както той сега понякога питаше как е леля (той питаше все още церемониално само за нея дали може да я види), тя караше да му отговорят, че е уморена, но ще го приеме следния път, така пък тя тази вечер ни каза:

— Да, някой ден, когато времето е хубаво, ще отида с кола до вратата на парка му.

Тя казваше това искрено. Искрено би желала да види Суан и Тансонвил. Но самото желание изчерпваше вече малкото жизнени сили, които й оставаха. Осъществяването му би надхвърлило възможностите й. Понякога хубавото време й възвръщаше малко енергия, тя ставаше, обличаше се. Умората започваше, преди да е минала в другата стая, и тя молеше да й помогнат да си легне отново. За нея бе започнал вече — много по-рано, отколкото обикновено — върховният отказ на старостта, която се подготвя за смъртта и се прибира в какавидата си. Този отказ се наблюдава в края на някои съществования, които са траяли дълго, даже между приятели, свързани с близки духовни връзки, които, прехвърлили известна възраст, престават да пътуват или да излизат, за да се видят, престават да си пишат и си дават сметка, че няма повече да общуват в този свят. Леля сигурно знаеше отлично, че няма да види вече Суан, че никога няма да излезе от къщи, но понасяше може би сравнително леко окончателното си оттегляне от света по същата причина, която според нас би трябвало да й го направи по-мъчително: това отшелничество, наложено й от ежедневното, наблюдавано от самата нея, отпадане на силите й, което превръщаше всяко нейно действие или движение в умора, ако не в болка, я караше да чувствува благодатната възстановителна сладост на пълния покой, прекаран в бездействие, усамотение и тишина.

Леля не отиде да види плета с розовите глогини, но затова пък аз непрекъснато питах родителите си дали тя няма да отиде да им се полюбува, дали някога е ходела, често в Тансонвил, мъчейки се да ги накарам да говорят за родителите на госпожица Суан, за нейните дядо и баба, които превъзнасях мислено като богове. Когато беседвах с родителите си, аз копнеех да чуя от тях името Суан, станало за мене едва ли не митологично. Не смеех да го произнеса сам, но ги подвеждах към разговори, засягащи пряко или косвено Жилберт и семейството й, за да не се чувствувам заточен премного далеч от нея. Преструвайки се например, че уж смятам професията на дядо за наследствена в семейството ни или че плетът с глогините, който леля би желала да види, спада към общинските имоти, принуждавах баща ми тутакси да поправи заблуждението ми и да възкликне привидно по свой почин, а не по мое внушение:

— Нищо подобно! Този пост беше по-рано на бащата на Суан!

Или:

— Този плет е част от парка на Суан.

В такива моменти трябваше да си поема дъх, като че ли това име, написано вътре в мен, толкова много ми тежеше, че ме задушаваше, а когато го чуех, произнесено на глас, ми се струваше по-плътно от всяко друго име, защото се бе надебелило от многократното произнасяне наум дълбоко в душата ми. То извикваше в мене толкова голямо удоволствие, че се срамувах, задето съм се осмелил да го поискам от родителите си, на които навярно бе струвало много усилия да ми го доставят, при това съвсем безкористно, защото сигурно не представляваше никаква радост за самите тях. Затова отклонявах разговора от деликатност. А и от морални задръжки. Всичкото странно обаяние, което влагах в името Суан, избликваше наново за мене, когато те го произнесяха, и изведнъж ми се струваше, че родителите ми не могат да не го доловят, че те непременно чувствуват нещата като мене, че на свой ред споделят, вкусват и едва ли не обсебват моите мечти и страдах, въобразявайки си, че съм ги потъпкал и омърсил.

Когато същата година родителите ми решиха да се приберем в Париж малко по-рано, отколкото друг път, сутринта преди заминаването ни, накъдрен и натъкмен за снимка, с нова шапка, която слагах за първи път, и кадифено палтенце, мама ме намери след дълго търсене на малката стръмна пътечка край Тансонвил, облян в сълзи, обхванал с ръце бодливите клони, за да се сбогувам с глогините. Подобно на принцеса от трагедиите, притеснена от накитите си, непризнателен към ръката, която пряко волята ми бе навила на букли косите ми и ги бе подредила грижливо около челото ми, аз тъпчех с крака книжките от косите си и новата си шапка. Майка ми не се трогна от сълзите ми, но не можа да въздържи възмущението си пред издънената шапка и съсипаната дреха. Аз не чувах упреците й.

— Бедни мои глогини — шепнех, задавен от хълцания, — знам, че вие не искате да ме натъжите, знам, че не искате да замина. Вие никога не сте ми причинявали болка. Затова винаги ще ви обичам.

И изтривайки сълзите си, аз им обещавах да не подражавам, когато порасна, на безсмисления живот на другите хора и дори в Париж през пролетните дни, вместо да ходя по гости и да слушам глупости, да отивам в полето, за да се любувам на първите цъфнали глогини.

Излезехме ли веднъж сред нивите, по време на цялата ни разходка по пътя към Мезеглиз не се разделяхме вече с тях. Там вечно се носеше като невидим бродник вятърът, който беше за мене домашният дух на Комбре. Всяка година, в деня на пристигането ни, за да почувствувам, че наистина съм в Комбре, аз се качвах там, за да го видя как препуска, развял плащ, карайки ме да тичам подир него. Когато отивахме към Мезеглиз, вятърът беше постоянен наш спътник по високото плато, където на много левги не среща никаква неравност на терена. Знаех, че госпожица Суан ходи често в Лаон за два-три дни и макар че селото се намираше на няколко левги, тъй като за сметка на голямото разстояние нямаше никакво препятствие, щом в горещите следобеди духнеше откъм далечината вятър, навеждайки житата и разлял се като вълна по цялата безбрежна шир, стигнеше чак до нас, за да си легне с топъл шепот в краката ми сред детелината и люцерната, това общо и за двама ни поле сякаш ни сближаваше, свързваше. Аз си мислех, че същата въздушна струя е минала и край нея, че тя ми носи някакво непонятно нейно послание, затова едва усетил полъха й, я целувах жадно. Вляво имаше едно село, което се наричаше Шанпийо (Campus Pagan^[4] според свещеника). Вдясно стърчаха отвъд житата двете ажурни камбанарии на „Сент-Андре-де-Шан“, източени, люспести, нарязани от симетрични линии, надупчени от вдлъбнатини по цялото си протежение, пожълтели и грапави самите те като два житни класа.

Разположени симетрично сред неподражаемата шевица на листата си, които не могат да се смесят с листата на никое друго овощно дръвче, ябълките разтваряха големите си бели сатинирани цветове или провисваха плахите си букети от розовеещи пъпки. По пътя към Мезеглиз за пръв път ми направи впечатление кръглата сянка на ябълковите дръвчета върху заляната от слънцето земя, както и безплътните полегати златокопринени нишки, които залезът тъчеше под листака, а баща ми ги късаше с бастуна си, но не можеше да ги изкриви.

Понякога в следобедното небе се мярваше бегло луната, бяло облаче без блясък, подобна на безименна актриса, която, докато дойде време да излезе на сцената, гледа от залата играта на другарите си, облечена в обикновените си дрехи, без да привлича вниманието на зрителите. Обичах да срещам отново нейния лик по картините и в книгите, но тия произведения на изкуството — поне през първите години, преди Блок да приучи очите и мисълта ми към по-изтънчени хармонии — се различаваха коренно от творбите, в които луната би ми се сторила хубава днес и в които тогава едва ли бих я познал. Такива бяха например романите на Сентин или пейзажите на Глер, в които тя ясно очертава сребърния си сърп на небето, наивни и непълни произведения, съответствуващи на собствените ми впечатления. Бабините сестри се чудеха как мога да ги харесвам, защото според тях децата трябвало да четат още от най-ранна възраст произведенията, които всъщност човек може да вкуси напълно само когато достигне известна зрелост. Те обаче намираха, че предпочитанието на децата към подобни книги било мерило за вкуса им. Може би си представяха естетическите ценности като материални предмети, осезаеми от само себе си за всяко отворено око, без да е необходимо в собственото сърце на читателя да назреят бавно равностойни морални ценности.

В Монжувен, чифликчийска къща, разположена пак по пътя към Мезеглиз край голямо блато в подножието на обрасъл в храсти рид, живееше господин Вентьой. Затова често срещахме по пътя дъщеря му, подкарала кабриолетчето си в силен тръс. От няколко години насам я срещахме вече не сама, но с една нейна по-възрастна приятелка, ползуваща се с лошо име в нашия край. Един ден тя окончателно се настани в Монжувен. Хората казваха:

— Възможно ли е този нещастник Вентьой да е толкова заслепен от любовта към дъщеря си, че да не чува какво се говори и да й позволява, той, който се скандализира само от една дума, казана „не на място“, да прибере под покрива си подобна жена! Седнал да разправя, че била изключителна личност с рядко благородно сърце и необикновена музикална дарба, която не била развила. Може да бъде сигурен, че тя не се занимава с музика, когато е с дъщеря му!

Господин Вентьой знаеше това. Забележително е наистина, че родителите винаги се възхищават от моралните качества на лицата, които имат телесна близост с техните деца. Физическата любов, така несправедливо набедена, до такава степен подтиква цялото ни същество да покаже и най-малкото доброта и преданост, на които е способно, че тия добродетели блясват дори пред очите на непосредствено заобикалящите ни хора. Доктор Перспие, напълно безобиден с дебелия си глас и гъсти вежди, лесно можеше да играе коварна роля, без ни най-малко да увреди на непоклатимата си и незаслужена репутация на благосклонен мърморко. Той умееше да разсмива до сълзи свещеника и когото да е другиго, като заявяваше с грубия си тон:

— Че какво пък толкова! Изглежда, че госпожица Вентьой свири на четири ръце със своята приятелка. Чудно ли ви се вижда? Лично аз не зная нищо, но татко Вентьой ме уверяваше, че е така, и то вчера. Най-сетне момичето има право да обича музиката. Аз не съм привърженик да се пречи на артистичните призвания на децата. А, изглежда, и Вентьой мисли като мене. Освен това и той свирел с приятелката на дъщеря си. Ах, дявол да го вземе, голямо свирене пада в онази бърлога! Но какво смешно намирате? Свирят си хората повечко, отколкото трябва. Оня ден срещнах татко Вентьой на гробищата. Едва се държеше на краката си.

За всички, които като нас бяха свидетели на държането на господин Вентьой по онова време, на старанията му да избягва познатите си, на състаряването му само за няколко месеца, на затварянето му в мъката, на неспособността му за каквото и да е усилие, което не бе пряко свързано с благополучието на дъщеря му, на стоенето му по цели дни пред гроба на жена му, беше съвършено ясно, че той чезне от мъка и те не можеха да се съмняват, че си дава отлично сметка за приказките, които се носеха. Той ги знаеше, а може би ги смяташе за основателни. Едва ли съществува човек, колкото и голяма да е собствената му добродетел, който да не е принуден някой ден от стечението на обстоятелствата да живее в близост именно с най-неотстъпно порицавания от него порок, без впрочем да го разпознае напълно под особената дегизировка, под която се е скрил, за да влезе в допир с него и да му причини страдание: странни думи, необяснимо държане в дадена вечер на същество, което той има толкова основания да обича. За човек като господин Вентьой сигурно е било много по-мъчително да се примири с подобно положение, понеже той неправилно го смяташе присъщо само на бохемските среди. А такива положения възникват всъщност всеки път, когато някой порок, поощрен от самата природа у детето, резултат в някои случаи само на злощастно комбиниране на добродетелите на бащата и майката, трябва да си намери сигурно място. Но ако господин Вентьой отгатваше донякъде поведението на дъщеря си, от това съвсем не следваше, че неговият култ към нея бе намалял. Фактите нямат достъп в света на нашата религия. Те не я пораждат и не могат да я разрушат. Те могат да й представят най-категорични опровержения, без да я отслабят, и цяла лавина от безспирни нещастия и болести в някое семейство няма да го накара да се усъмни в божията доброта или в способността на домашния лекар. Но когато господин Вентьой мислеше за дъщеря си и за себе си, за доброто име на семейството си, изхождайки от хорското мнение, когато се опиташе да си представи как ги вижда обществото, той преценяваше собственото си обществено положение от гледището на най-враждебно настроения жител на Комбре и се виждаше ведно с дъщеря си на самото дъно, в тинята, затова от известно време неговото държане издаваше, от една страна, смирение и уважение към всички, които бяха над него и които той гледаше от обществените низини, макар и досега да са се намирали много по-ниско от него, а от друга — стремеж да се домогне до тях: държане, което се явява почти механична последица от всяко падение.

Веднъж, както вървяхме със Суан по една улица в Комбре, господин Вентьой излезе иззад пресечката и така неочаквано се намери лице в лице с нас, че нямаше време да ни избегне. С надменното милосърдие на светски човек, който след разрушаването на собствените си морални предразсъдъци намира в чуждото безчестие само повод за благосклонно внимание, което гъделичка толкова повече самолюбието на онзи, който го оказва, колкото е по-ценно за човека, който го получава, Суан разговаря надълго с господин Вентьой, на когото дотогава не казваше нито дума, и го попита, преди да се раздели с нас, дали не би изпратил дъщеря си да посвири в Тансонвил. Преди две години подобна покана би изпълнила с възмущение господин Вентьой, но сега тя извика у него такава признателност, че той счете за свой дълг да се въздържи да я приеме. Любезността на Суан към дъщеря му му се струваше сама по себе си толкова ценна и неочаквана морална опора, че според него бе много по-добре може би да не я използува, за да изпита чисто платоничната радост, че може да разчита на нея.

— Какъв прекрасен човек — ни каза той, когато Суан се раздели с нас, със същото почтително възхищение, което кара умни и хубави жени от буржоазията да се отнасят с уважение и да не могат да устоят на обаянието на някоя херцогиня, дори ако тя е глупава и грозна. — Какъв прекрасен човек! Колко жалко, че сключи този тъй „неподходящ“ брак!

Тогава — и най-искрените хора не са напълно чужди на лицемерието и щом дадена личност не е вече между тях, разголват и изказват открито мнението си за нея — родителите ми порицаха заедно с господин Вентьой женитбата на Суан в името на принципи и условности, които излизаше, че и старият музикант спазва, щом обсъждаха с него този проблем, като хора, мислещи по еднакъв начин. Господин Вентьой не изпрати дъщеря си у Суан. А Суан всъщност съжаляваше за това. Защото всеки път, когато се разделяше с господин Вентьой, той си спомняше, че от известно време иска да го пита дали, както предполагаше един негов съименник, не му е роднина. И този път се бе наканил да не забрави въпроса си, когато господин Вентьой изпрати дъщеря си в Тансонвил.

Понеже разходката по пътя за Мезеглиз беше по-кратка от двете разходки около Комбре и затова я пазехме за дните, когато времето беше несигурно, откъм Мезеглиз често идваха дъждове и ние винаги гледахме гората на Русенвил да е пред очите ни, за да се подслоним под гъсталака в случай на нужда.

Слънцето често се скриваше зад облак, който накърняваше овала му, докато то пък позлатяваше краищата му. Равнината помръкваше за миг, макар да беше още светло, и целият живот замираше, докато малкото селце Русенвил очертаваше с поразителна точност и съвършенство на фона на небето релефните си бели ръбове. Ветрецът подгонваше някой гарван, който тупваше в далечината, а гората в дъното изглеждаше по-синя в сравнение с побелялото небе както в стандартните рисунки между прозорците по фасадите на старите къщи.

Друг път заваляваше дъжд, както предсказваше латинката от витрината на оптика. Водните капки се спускаха в забързани редици от небето като литнали вкупом прелетни птици. Без да се отбият от пътя си, без да се отделят от дружките си, те не вървяха наслуки, докато прекосяваха бързо въздуха, всяка запазваше мястото си, увличайки следващата, и небето ставаше по-тъмно, отколкото при отлитането на лястовиците. Ние се скривахме в гората. Когато керванът им се източеше, някои от тях, по-немощни, по-бавни, се влачеха още на опашката. Но ние излизахме от убежището си, защото капките се задържат по-дълго в гората и земята навън беше почти суха, докато по жилките на листата все още се плъзгаше някоя и друга, увисваше за миг на върха, отпочинала и проблясваща на слънцето, после се откъсваше внезапно от високия клон и тупваше на носа на някой от нас.

Много пъти се подслонявахме, размесени с каменните светци и патриарси, и в преддверието на „Сент-Андре-де-Шан“. Колко типично френска беше тази църква! Над вратата — светци, крале-рицари с хералдическия крем в ръка, сватбени и погребални сцени, изобразени както навярно ги виждаше мислено нашата Франсоаз. Скулпторът беше разказал и няколко случки из живота на Аристотел и Вергилий по същия начин, по който Франсоаз разказваше в кухнята епизоди от живота на свети Луи, третирайки го като свой личен познат, най-често, за да очерни чрез сравнението си моите родители, далеч не толкова справедливи като него. Чувствуваше се, че понятията на средновековния скулптор и на средновековната селянка (живееща в XX век) за древната или християнската история със своята неточност и простодушие произхождат не от книгите, а от някаква старинна, пряка традиция, предавана без прекъсване от уста на уста, изопачена, неузнаваема, но жива. В готическите скулптури на „Сент-Андре-де-Шан“ разпознавах и друг жител на Комбре, също така типичен и предречен от средновековния скулптор: младия Теодор, чирака на Камю. Впрочем Франсоаз до такава степен чувствуваше в това момче родния край и съвременника, че когато леля Леони беше толкова болна, че не можеше сама да я обърне в леглото или да я занесе в креслото й, вместо да даде възможност на помощничката си „да се подмаже“ на леля, предпочиташе да извика Теодор. Между другото този хлапак, който минаваше, и то с пълно право, за негодник, беше така сроден душевно с ваятеля на „Сент-Андре-де-Шан“, що се отнася до чувството на почит, дължимо според Франсоаз на „горките болни“, на „клетата й господарка“, че когато повдигаше главата на леля върху възглавницата, той придобиваше усърдното и наивно изражение на ангелчетата от барелефа, които се суетят с вощеници в ръце около примрялата Богородица, сякаш изваяните от камък посивели лица, голи като горите зиме, бяха само задрямали, като че те стояха в запас, готови отново да разцъфнат за живот в безброй простонародни лица, почтителни и лукави като лицето на Теодор, румено като зряла ябълка. Не вече долепена до каменната стена като малките ангелчета, но отделена от преддверието, стъпила върху пиедестал като върху малко столче, за да не докосва влажната земя, една светица напомняше със сочните си бузи, твърдите гърди, изпъкнали през драперията като зрял грозд в кълчищна торба, с тясното чело, късия упорит нос, вдлъбнатите в орбитите очи и здравото си безучастно, но сърцато изражение селянките от този край. Тази прилика, придаваща на статуята известна мекота, която ме изненадваше, често биваше подчертана от някое селско момиче, дошло да се подслони в преддверието като нас. Неговото присъствие, също както пълзящите растения, поникнали в съседство с изваяни листа, имаше сякаш за цел да ни даде възможност да преценим правдивостта на художественото произведение, съпоставяйки го със самата природа.

Когато дъждът спреше за нас, в далечината Русенвил, обетована или прокълната земя, в чиито предели аз никога не успях да проникна, продължаваше още известно време да бъде замерян като библейско селище с копията на бурята, които пронизваха косо жилищата на обитателите му, или бе получил вече опрощението на бога-отец, който му пращаше неравномерно дългите разнищени стъбла на своето слънце, напомнящи лъчи на дарохранителница, сърцевидните люлякови листа. Затова гледах без тъга тополата от улица Першан, която умоляваше сърцераздирателно бурята, скланяйки глава, пред нея. Без тъга чувах последния тътен на гръмотевицата, заглъхващ сред люляците в дъното на градината.

Ако ли пък времето беше лошо още от сутринта, родителите ми се отказваха от разходката и аз не излизах. По-късно свикнах да излизам сам и да ходя в подобни дни по пътя към Мезеглиз-ла-Виньоз, особено през онази есен, когато се наложи да дойдем в Комбре заради наследството на леля Леони. Защото тя умря най-сетне, като със смъртта си даде право и на тия, които твърдяха, че изтощителният й начин на живот ще я отнесе в края на краищата в гроба, и на ония, които винаги бяха поддържали, че страда не от въображаемо, а от органическо заболяване, но неверниците ще бъдат принудени да признаят това само когато болестта й действително я повали мъртва. Нейната смърт причини дълбока скръб само на едно същество, но затова пък жестока. През двуседмичното последно боледуване на леля Франсоаз не се отдели от нея нито за миг, не се съблече да си легне, не допусна никой друг да се грижи за нея и се откъсна от тялото й само когато го заровиха в земята. Тогава ние разбрахме, че постоянният страх, в който бе живяла Франсоаз от упреците, оскърбленията, подозренията, гневните изблици на леля, бе развил у нея едно чувство, което ние смятахме за омраза и което всъщност беше дълбока почит и привързаност. Нейната истинска повелителка, чиито хрумвания никой не би могъл да предвиди, чиито хитрини мъчно някой би могъл да предотврати, нейната господарка с отзивчиво сърце, нейният загадъчен и всевластен тиранин си бе отишъл. Ние другите малко важахме за нея в сравнение с леля. Далеч бе останало времето, когато бяхме започнали да идваме за ваканцията в Комбре и се радвахме на същото уважение, както и леля, от страна на Франсоаз. През тази именно есен, заети с всевъзможни формалности, които не им оставяха свободно време за разходки (не особено примамливи впрочем и поради сезона), родителите ми свикнаха да ме пускат да се разхождам сам по пътя за Мезеглиз, загърнат в широк кариран лоден, който ме пазеше от дъжда. Аз го метвах с още по-голямо удоволствие върху раменете.

Понякога времето окончателно се разваляше, налагаше се да се приберем и да не излизаме чак до вечерта. Тук-там в полето, заприличало на море в тъмнината и влагата, самотни къщи, вкопчени в склона на някой потънал в нощта и водата хълм, просветваха като малки кораби, хвърлили котва за цялата нощ в открито море, с прибрани платна. Но какво значение имаше дъждът, какво значение имаше бурята? Лете лошото време е преходно, мимолетно настроение на хубавото време, което се усеща винаги непосредствено под него, съвсем различно от непостоянното хубаво време през зимата. Настанено трайно върху земята, материализирано в плътни листаци, върху които дъждът може да се лее колкото си ще, без да отнесе устойчивата им постоянна жизнерадост, хубавото време е забучило за през цялото лято своите бели или виолетови копринени флагчета дори по улиците на селото, по стените на къщите и градините. Седнал в малкия салон в очакване на часа за вечеря, аз чувах ромона на дъждовните капки по кестените, но знаех, че проливните струи само ще измият листата им, които са дали обещание да си останат по местата през цялата дъждовна нощ, като залог за лятото, за да обезпечат приемствеността на хубавото време. Може да вали и да трещи, но утре над бялата ограда на Тансонвил ще се люшкат все тъй многочислени

 

[177 стр.]

 

си, откакто бях почувствувал, че шотландските му шарки скандализират Франсоаз. Тя изобщо отказваше да проумее, че цветът на дрехите няма нищо общо с траура. А и начинът, по който ние оплакахме леля, не й се хареса: не дадохме голям обед след погребението, не променихме тона си, говорейки за леля, а аз дори си тананиках понякога. Сигурно срещнато в някоя книга — в това отношение и аз бях като Франсоаз — подобно схващане на траура в духа на „Песента за Роланд“ и преддверието на „Сент-Андре-де-Шан“ би ми се поправило. Но щом видех Франсоаз край себе си, някакъв демон ме подтикваше да я дразня. Използувах най-малкия повод, за да й кажа, че жаля за леля само защото бе добра жена въпреки недостатъците си, но съвсем не защото ми е леля и че можеше да ми бъде леля и въпреки това да ми е омразна и никак да не жаля за смъртта й: думи, които биха ми се сторили нелепи в някоя книга.

Ако тогава Франсоаз, подобно на поетите, ме заливаше с обърканите си понятия за скръбта и семейните спомени и се извиняваше, че не умее да отговори на моите теории, казвайки: „Не мога да се изразявам“, аз тържествувах пред това нейно признание, верен на грубия здрав разум на присмехулника доктор Перспие. А ако тя добавеше: „Все пак тя ви беше от родата, няма как, трябва да имаме уважение към родата“, аз повдигах рамене и си казвах: „Какво ли съм седнал да умувам с тази селяндурка, която се изразява така неграмотно!“ и споделях по този начин в преценката си за Франсоаз просташкото отношение на хора, които дълбоко презираме, когато разсъждаваме безпристрастно, макар да сме в състояние да играем във всекидневния си живот тяхната роля.

Моите разходки през онази есен ми доставяха още по-голямо удоволствие, защото ги предприемах след продължително четене. След като бях чел до изнемога цяла сутрин в занималнята, метвах лодена на плещите си и излизах. Тялото ми, принудено дълги часове да стои неподвижно, бе набрало скорост и енергия и чувствуваше нужда да ги изразходва като пуснат в движение фарфалак. Стените на къщите, плетът на Тансонвил, дърветата от гората на Русенвил, храсталаците зад Монжувен опитваха ударите на чадъра или бастуна, чуваха радостните ми крясъци, израз — и едните, и другите — само на неясните мисли, които ме вълнуваха и не стигаха до спокойно избистряне, защото бяха предпочели пред бавното и трудно утаяване удоволствието от лесното изтичане, непосредствения излаз. Повечето пъти, когато имаме илюзията, че предаваме това, което сме почувствували, ние всъщност само се освобождаваме от преживяното, като го изваждаме наяве под неясна форма, която не ни помага да го опознаем. Опитам ли се да възстановя в паметта си всичко, което дължа на пътя към Мезеглиз, скромните открития, на които той е бил случаен декор или необходим вдъхновител, аз си спомням, че именно през онази есен, по време на една такава разходка близо до обраслия в храсти склон над Монжувен за пръв път ме порази несъответствието между нашите впечатления и техния обичаен израз. След цял час весело боричкане с дъжда и вятъра се добрах до брега на блатото при Монжувен, пред малката колиба, покрита с керемиди, в която градинарят на господин Вентьой прибираше сечивата си. Слънцето току-що бе огряло наново небето, дърветата, стената на колибата и мокрия й още покрив, по чието било се разхождаше кокошка. Вятърът развяваше хоризонтално поникналите по стената треви и пухкавите пера на кокошката, опъваше ги на воля, а те, бездушни и леки, не му оказваха никаква съпротива. За пръв път обърнах внимание, че отражението на керемидения покрив в езерото, станало отново огледално с появата на слънцето, напомняше розов мрамор. И виждайки бледата усмивка по водата и по стената на колибата в отговор на усмивката на небето, аз се провикнах възторжено, размахвайки затворения си чадър: „Ехей!“, като същевременно почувствувах, че би трябвало да не се задоволявам с тия нищо неказващи думи, а да се опитам да анализирам по-ясно възхищението си.

В същия миг — благодарение на случайно минаващ оттам мрачен селянин, който още повече се начумери, когато едва не го ударих с чадъра си по лицето и хладно забеляза: „Хубаво време, нали, само за разходка!“ — открих още една истина: че у всички хора не възникват едновременно едни и същи чувства в предварително установен ред. По-късно установих, че всеки път, когато след дълго четене ми се щеше да побъбря, другарят, с когото горях от желание да разговарям, се беше наприказвал преди това до насита и сега предпочиташе да си чете, необезпокояван от никого. Помислех ли с топла обич за родителите си и вземех ли крайно разумни решения, които биха им доставили най-голямо удоволствие, те точно тогава научаваха за някое мое незначително, вече забравено провинение и ме упрекваха строго за него, когато се спусках нежно към тях да ги прегърна.

Понякога към възторженото възбуждение, което извикваше в мен самотата, се прибавяше друго, което не успявах да отделя ясно от първото. То се пораждаше от желанието ми да срещна внезапно някоя селянка и да я притисна в обятията си. Възникнало неочаквано, без да съм имал време да открия причината му, посред най-различни други мисли, удоволствието, което то ми доставяше, ми се струваше висша степен на породеното от тези мисли удоволствие. Аз приписвах заслугата за новото вълнение на това, което занимаваше в момента съзнанието ми: розовото отражение на керемидения покрив, тревите, селото Русенвил, където толкова отдавна мечтаех да отида, дърветата в гората му, камбанарията на църквата му; те ми се струваха още по-желани под въздействието на тази непозната възбуда, понеже си въобразявах, че именно те са я предизвикали. А и самата тя, издула платната ми като нов, непознат попътен вятър, се стремеше привидно само към едно: да ме понесе по-бързо към тях. Но ако желанието ми да зърна изневиделица някоя жена придаваше възбудителна отсенка на очарованието ми от природата, очарованието на природата на свой ред разширяваше копнежа по жената, който иначе би бил много по-ограничен. Аз виждах в красотата на дърветата нейната красота и си въобразявах, че целувката й ще ми даде ключа за душата на познатите кръгозори, на селцето Русенвил, на книгите, които четях през годината. И въображението ми се възраждаше в съприкосновение с чувствеността, а чувствеността ми проникваше във всички кътчета на въображението ми и желанието ми ставаше безгранично. Защото, както се случва, когато потънем в мечти сред природата, понеже действието на навика се преустановява, като изключим отвлечените си понятия за нещата, ние вярваме дълбоко в своеобразието, в индивидуалния живот на мястото, където се намираме. Затова случайната минувачка, за която копнееше тялото ми, беше за мене не кой да е обект от женски пол, но непременно естествен продукт на местната почва. Защото по онова време всичко извън моето „аз“ — земята и другите живи същества — ми изглеждаха по-ценни, по-значителни, по-реално съществуващи, отколкото са те в очите на напълно завършения човек. При това аз не отделях живите същества от земята. Ако желаех селянка от Мезеглиз или от Русенвил, или рибарка от Балбек, желаех същевременно Мезеглиз или Балбек. Удоволствието, което те можеха да ми дадат, не би ми изглеждало така истинско, ако не вярвах в него, ако променях произволно условията. Да се запозная в Париж с рибарка от Балбек или селянка от Мезеглиз, би означавало за мен да получа все едно мидени черупки, които не съм намерил сам на плажа, или папрат, която не съм открил в гората. Това щеше да намали удоволствието, което би ми доставила тази жена в обстановката, създадена от въображението ми. Но бродейки така сам из Русенвилската гора, без да мога да прегърна някоя тамошна селянка, имах чувството, че скритото съкровище, дълбоката красота на тази гора, ми остават недостъпни. Девойката, която си представях винаги окичена с листа, беше за мен едва ли не местно растение от по-висш разряд, чрез чиято структура бих вникнал по-отблизо в дълбокото очарование на този край. За мен беше много лесно да вярвам твърдо в това, както и да вярвам, че ласките, чрез които тя ще ми разкрие прелестта на природата, щяха да бъдат също особени и само те единствени биха ми доставили същата наслада, защото бях (а и дълго още щях да бъда) във възрастта, когато мъжът няма още абстрактна представа за удоволствието от притежанието на различни жени, с които го е изпитал, то още не е станало общо понятие, резултат на мисълта, че всички жени са заменими и доставят винаги една и съща наслада. Тогава тази наслада престава дори да съществува изолирано, отделно, формулирана като осъзната цел, която преследваме, сближавайки се с някоя жена, като причина за предварително изпитваното смущение. Ние почти не я схващаме като бъдеща наслада, наричаме я по-скоро чар на съответната жена, защото не мислим за себе си, а мислим само как да излезем от себе си. Смътно очаквано, съществуващо само по себе си, скрито, то ни довежда до такъв пароксизъм само в момента, когато се осъществява другата наслада, породена от нежните погледи и целувки на жената, и затова ни се струва, преди всичко на нас самите, като изблик на признателност за добросърдечието и трогателното предпочитание на тази жена към нас, съдейки по даровете и щастието, с които тя ни отрупва.

Уви, напразно призовавах кулата на Русенвил, единствена довереница на моите първи желания, напразно я умолявах да ми изпрати някое момиче от селото, когато виждах само върха й през стъклото на открехнатия прозорец на малката стая, дъхаща на перуники в къщата ни в Комбре. Изпълнен с героични колебания, като пътешественик, предприемащ експедиция или като отчаян самоубиец, аз прокарвах, примирайки, непознат път в себе си, смятайки го смъртоносен, докато по листата на дивия касис, които стигаха чак до мене, останеше диря, подобна на следа от охлюв. Напразно я умолявах тогава. Напразно, взирайки се в полската шир, привличах с погледа си, копнеех да уловя някоя жена. Можех да отида чак до портика на „Сент-Андре-де-Шан“. Нито веднъж не срещнах мечтаната селянка, освен когато вървях с дядо и нямаше как да завържа разговор с нея. Гледах втренчено безкрайно дълго време дънера на някое далечно дърво, иззад което тя щеше да се покаже и да се запъти към мен. Щателно изследваният кръгозор си оставаше безлюден, нощта се спускаше, напрягах безнадеждно взор, сякаш за да изсмуча като с помпа създанията, затаени в тази безплодна почва, в тази изтощена пръст. И вече не жизнерадостно, а ядно шибах дърветата от Русенвилската гора, измежду които не излизаше нито едно живо същество, сякаш не бяха истински, а нарисувани върху платното на някой пейзажист, когато, не можейки да се примиря с мисълта да се върна в къщи, без да съм притиснал в обятията си толкова желаната жена, бях все пак принуден да поема пътя обратно към Комбре, признавайки пред себе си, че вече става все по-малко вероятно случаят да я изпрати на пътя ми. Щях ли да посмея да я заговоря, ако тя се бе явила? Нямаше ли да ме сметне за луд? Аз не можех да повярвам, че никога неосъществените желания, възникващи в мене по време на тия разходки, съществуваха реално извън мене, че бяха споделяни и от други същества. Сега те ми се струваха чисто субективни, немощни, призрачни рожби на моя темперамент. Нямаха вече връзка с природата, с действителността, която от този миг загубваше всяко очарование и значение и се превръщаше само в условна рамка на моя живот, както измислената фабула на някой роман няма нищо общо със скамейката във вагона, върху която пътникът го чете, за да убие времето.

Може би пак въз основа на впечатлението, добито няколко години след това край Монжувен, останало неуяснено тогава и оформило се много по-късно, се изгради представата ми за садизма. По-нататък ще стане ясно, че поради съвсем други причини споменът за това впечатление ще играе важна роля в живота ми. Беше ужасна жега. Родителите ми щяха да отсъствуват целия ден и ми бяха позволили да остана колкото си искам навън. Отидох до блатото на Монжувен, за да се полюбувам още веднъж на отражението на керемидения покрив, и заспах в храстите на рида над къщата, на същото място, където чаках някога баща си, когато беше отишъл на гости у господин Вентьой. Беше се почти мръкнало, когато се събудих. Понечих да стана, но видях госпожица Вентьой (доколкото можах да я позная, защото я бях виждал рядко в Комбре, и то само като дете, а сега тя бе вече девойка). Изглежда, че тя току-що беше влязла в къщи и се намираше точно срещу мене, на няколко сантиметра от мен, в същата стая, където баща й бе приел родителите ми, превърната сега в неин будоар. Прозорецът беше полуотворен, лампата гореше и аз виждах всичките й движения, без тя да ме забележи, но ако си отидех, храстите щяха да изпращят, тя щеше да ме чуе и щеше навярно да си помисли, че съм се скрил там, за да я шпионирам.

Госпожица Вентьой беше в дълбок траур, защото баща й се беше поминал наскоро. Ние не отидохме да изкажем съболезнованията си. Майка ми не пожела поради една-единствена добродетел, която можеше да постави граници на нейното добросърдечие — свенливостта. Но я съжаляваше дълбоко. Спомняше си безрадостните последни години от живота на господин Вентьой, погълнат отначало от грижите му на майка и гувернантка на детето, а после от страданията, причинени от същото дете. Тя виждаше мислено изтерзаното лице на стареца в края на живота му. Знаеше, че той се бе отказал завинаги да препише на чисто композициите си от последните години, незначителни пиески на стар учител по пиано, на бивш селски органист, на които ние не придавахме кой знае каква стойност, но ги ценяхме, защото той много държеше на тях и защото те бяха смисълът на живота му, преди да ги жертвува за дъщеря си. Повечето от тях — едни дори ненотирани, съхранени само в паметта му, други записани нечетливо на хвърчащи листове, — щяха да останат неизвестни. Но майка ми си мислеше главно, че господин Вентьой бе принуден да се откаже от нещо друго, което му е причинило много по-голяма горест: да се откаже от мечтите си за почтено и порядъчно бъдеще на дъщеря си. Когато тя си спомняше за това последно крушение на бившия учител по пиано на лелите ми, искрено се натъжаваше и си мислеше каква ли горчива скръб изпитва госпожица Вентьой, примесена свръх това с угризението, че, кажи-речи, е убила баща си.

— Горкият господин Вентьой — казваше мама. — Живя и умря за дъщеря си, без да получи нищо в замяна. Ще получи ли някакво удовлетворение след смъртта си и какво ще бъде то? Само тя може да изкупи страданията, които му е причинила.

В дъното на будоара на госпожица Вентьой, върху камината, бе поставен малък портрет на баща й, който тя бързо грабна, щом по пътя изтрополи кола. После девойката се отпусна на едно канапе и привлече до себе си малка масичка, върху която сложи портрета, също както господин Вентьой бе сложил някога на пианото музикалната пиеса, която му се щеше да изсвири на родителите ми. Скоро приятелката й влезе. Госпожица Вентьой я посрещна, без да става, скръстила ръце зад главата си, и се отмести към другия край на канапето, като че ли за да й направи място. Но тутакси почувствува, че по този начин може би й налага да седне не където й се иска. Помисли си, че може би приятелката й ще предпочете да се настани по-далеч от нея, на някой стол; реши, че е проявила неделикатност, в погледа й трепна тревога, тя се настани отново на цялото канапе, затвори очи и се прозина, за да даде вид, че се е облегнала така само защото й се спи. Под грубоватото й и властно интимно държане с приятелката й аз все пак долавях робките и неуверени жестове, неочакваните задръжки на баща й. Скоро тя стана и понечи да затвори капаците, преструвайки се, че не й се удава.

— Остави ги отворени — каза приятелката й. — Топло ми е.

— Не е приятно, ще ни видят — отвърна госпожица Вентьой. Но, изглежда, тутакси се притесни да не би приятелката й да помисли, че с тази забележка цели да предизвика думи, които всъщност искаше да чуе, но от скромност не ги произнасяше първа. Затова добави живо:

— Като казвам, че ще ни видят, имам предвид, че ще ни видят, като си четем. Страшно ми е досадна мисълта, че каквото и да правим, нечии очи са вперени в нас.

Погледът й придоби изражението, което толкова много се харесваше на мама.

Поради вродената си изтънченост и несъзнателна любезност тя премълчаваше предварително намислените думи, необходими според нея за пълното осъществяване на желанието й, и непрекъснато дълбоко в нея една плаха умоляваща девица възпираше и въздържаше недодяланата хлапачка, която вземаше връх.

— Как не! — възрази иронично приятелката й. — Съвсем вероятно наистина някой да ни наблюдава в този час в тази свръхнаселена пустиня! А и какво от това? — добави тя, смятайки, че трябва да придружи думите си със закачливо и нежно намигане (беше добросърдечна и знаеше, че подобен отговор ще хареса на госпожица Вентьой), като се помъчи да придаде цинична отсянка на интонацията си. — Ако ни видят, още по-хубаво!

Госпожица Вентьой потрепери и стана. Изпълненото й със задръжки чувствително сърце не знаеше какви непринудени думи трябва да произнесе, за да бъдат в съответствие със сцената, която нейното тяло желаеше така властно. Тя потърси дълбоко в истинската си духовна природа езика на порочната девойка, за каквато искаше да се представи, но думите, които подобно момиче би произнесло искрено, й се сториха фалшиви в собствената й уста. Малкото волности, които тя си позволяваше да каже, прозвучаваха предвзето, защото обичайната й плахост сковаваше дръзките и желания и в смущението си все питаше: „Да не ти е студено, да не ти е много горещо, искаш ли да останеш сама, за да четеш и пр.“

Най-сетне, повтаряйки навярно думи, които бе чула някога от устата на приятелката си, тя каза:

— Струва ми се, че госпожицата има доста сладострастни мисли тази вечер.

В този миг приятелката й я целуна по шията, открита от траурната блузка. Госпожица Вентьой изписка, отскубна се и двете момичета се загониха, подскачайки из стаята, размахали широките си ръкави като криле, писукайки и кудкудякайки като влюбени домашни птици. После госпожица Вентьой се отпусна на канапето заедно с приятелката си, която бе обърната гърбом към малката масичка с портрета на бившия учител по пиано. Госпожица Вентьой разбра, че тя няма да го види, ако не привлече вниманието й върху него, и й каза, преструвайки се, че едва сега го забелязва:

— О! Портретът на баща ми ни гледа! Кой ли го е сложил тук! Двадесет пъти съм казала, че не му е тук мястото!

Спомних си, че господин Вентьой бе казал същите думи на баща ми по повод музикалната пиеса. Изглежда, че неговият портрет им служеше за ежедневна гавра по време на техния ритуал, защото приятелката й изрече следните думи, които навярно бяха част от обреда:

— Нека си стои. Нали самият той не е вече тук, за да ни пречи. Представяш ли си как щеше да хленчи, как щеше да иска да те завие, ако те видеше на отворен прозорец, маймуната му с маймуна!

Госпожица Вентьой отвърна с нежен укор:

— Не бива така, не бива!

Но тези думи, издаващи по-скоро добрата й природа, бяха продиктувани не от възмущението й от оскърбителния начин, по който приятелката й говореше за баща й (очевидно тя бе успяла посредством бог знае какви софизми да притъпи в подобни моменти това чувство у себе си), а от нейната деликатност, защото чрез тях тя слагаше един вид, не желаейки да се покаже като егоистка, спирачка на удоволствието, което приятелката й се мъчеше да й достави. Освен това кротката усмивка, с която тя отговаряше на тази недостойна гавра, лицемерният и същевременно нежен упрек й се струваха може би при нейната пряма и добра натура особено позорна, сладникава форма на извратеността, към която се стремеше. Но тя не можа да устои на примамливото удоволствие, което би й доставила нежността на тази особа, така безмилостна към беззащитния покойник. Затова скочи на коленете на приятелката си и й подаде невинно челото си за целувка, както би сторила, ако бе нейна дъщеря, изпитвайки наслаждение при мисълта, че по този начин и двете ще стигнат до края на жестокостта, като погазят бащинските чувства на господин Вентьой дори в гроба му. Приятелката обхвана главата й с ръце и я целуна покорно по челото, без това да й струва някакво усилие, защото бе много привързана към госпожица Вентьой и се стараеше да разнообрази доколкото може тъжното съществуване на сиротницата.

— Знаеш ли какво ми се ще да погодя на това старо плашило? — попита тя, вземайки портрета.

В същото време пошепна на ухото на госпожица Вентьой нещо, което не можах да чуя.

— О! Няма да посмееш!

— Няма да посмея да се изхрача върху него ли! Върху това тук? — каза приятелката й умишлено просташки.

Не чух нищо повече, защото госпожица Вентьой затвори капаците и прозореца с уморено, неловко и припряно изражение върху честното си тъжно лице, но аз вече знаех какво бе получил в отплата след смъртта си господин Вентьой за всички страдания, които бе претърпял приживе заради дъщеря си.

И все пак, когато по-късно си спомних този случай, аз си помислих, че ако господин Вентьой бе имал възможност да присъствува на тази сцена, той може би нямаше да загуби напълно вяра в доброто сърце на дъщеря си и сигурно щеше да има право до известна степен. Безспорно външната изява на порока беше връх на съвършенството, което може да достигне една садистка. Дъщеря, която кара приятелката си да плюе върху портрета на баща, живял само за нея, може да се види по-скоро под осветлението на рампата на булевардните театри, отколкото под лампата на действително съществуваща селска къща. И само садизмът може да оправдае в живота естетиката на мелодрамата. В действителния живот, като изключим садистичните прояви, една дъщеря може като госпожица Вентьой също така жестоко да не зачете волята и паметта на мъртвия си баща, но не би изразила така ясно отношението си чрез този жест, изпълнен с груб и наивен символизъм. Престъпността на държането й би останала по-скрита в очите на другите и дори в собствените й очи, защото тя не би имала съзнанието, че постъпва мерзко. Независимо от външната си изява порокът в сърцето на госпожица Вентьой, поне в началото, не беше чист от примеси. Садистка от нейния вид е артистка в злото. Едно напълно порочно създание не би могло да постигне това, защото няма да възприема порока като нещо външно, той ще му се струва напълно естествен, слят със самото му същество. И понеже порочното създание по начало не тачи добродетелта, паметта на мъртвите, синовната обич, то не би изпитало кощунствена наслада, ако ги оскверни. Садистите от породата на госпожица Вентьой са до такава степен чисто сантиментални създания, съвършено добродетелни по природа, че дори плътската наслада им се вижда нещо долно, привилегия само на порочните същества. И когато си позволят да й се отдадат за миг, те се мъчат да нахлузят заедно със съучастника си кожата на извратените хора, за да имат за миг илюзията, че са избягали от нежната си, пълна със задръжки душа и са се приютили в нечовешкия свят на наслаждението. И на мен ми бе ясно колко много тя копнееше да стори това, спомняйки си безплодните й усилия да го постигне. В момента, когато се стараеше да бъде възможно най-различна от баща си, тя всъщност ми напомняше начина на мислене и на говорене именно на стария учител по пиано. И ако действително се гавреше с нещо, то тя не се гавреше толкова с неговата снимка, но се стремеше да постави в угода на наслажденията си и да поругае всичко онова, което се изпречваше между нея и порока й и не й позволяваше да го вкуси непосредствено: приликата с баща си, сините очи на майка му, които той й бе предал като семейна скъпоценност, милото й държане, всичко онова, което се вмъкваше между порока и нея — езикът и манталитетът й, чужди нему, които й пречеха да го разграничи от обичайните й многобройни задължения, които й налагаше любезността. Не порокът й даваше представа за наслада, не той й бе приятен. Самата наслада й се струваше порочна и понеже всеки път, когато й се отдаваше, тя беше придружена от порочните мисли, които през останалото време бяха чужди на добродетелната й душа, тя намираше в края на краищата нещо сатанинско в насладата и я отъждествяваше с порока. Може би госпожица Вентьой чувствуваше, че нейната приятелка не беше покварена дълбоко в душата си и че не беше искрена, когато сквернословеше пред нея. Но целувайки лицето й, тя вкусваше поне удоволствието от престорените може би усмивки и погледи, наподобяващи с извратеното си, долно изражение усмивките и погледите на същество, годно не за добродетелност и страдание, а за жестокост и наслаждение. Госпожица Вентьой си въобразяваше за миг, че наистина играе сцена, която би играла с извратена съучастничка някоя дъщеря, изпитваща действително подобна ненавист към бащината си памет. Може би тя нямаше да си въобразява, че извратеността е тъй рядко явление, толкова изключително отчуждаващо състояние, в което човек намира успокоително убежище, ако бе съумяла да разпознае в себе си, както и във всички други хора, безразличието към страданията, които причиняваме; каквото и име да му даваме, то именно е страшната и неизменна форма на жестокостта.

 

 

В разходката към Мезеглиз нямаше нищо особено сложно, но съвсем друго беше, когато решехме да се разходим към Германт, защото тогава ни предстоеше по-дълъг път и трябваше да бъдем сигурни, че времето ще е хубаво. Когато изглеждаше, че са се заредили хубави дни, когато Франсоаз, отчаяна, че не пада ни капка дъжд за „горките посеви“, се вайкаше, въздишайки, загледана в белите облачета, които се рееха по спокойната небесна синева: „Не ви ли приличат на акули, вирнали за забавление муцуни! Много им иде на ум да пратят дъжд за бедните орачи! А после, когато житата изкласят, току-виж, че заваляло ситно, равно, непрекъснато, без да го е грижа какво мокри, като че вали над морето.“ Когато баща ми получеше едни и същи неизменни благоприятни прогнози и от градинаря, и от барометъра, на обед заявяваше тържествено: „Утре, ако времето се задържи така, ще отидем към Германт.“

Тръгвахме веднага следобед и излизахме през малката градинска врата на тясната улица Першан, която завива под остър ъгъл. Тази улица, така странна, както и името й, на което според мене се дължаха особеностите й и неподатливата й на определение индивидуалност, беше обрасла с изкласили треви, из които две-три оси по цял ден си правеха хербарий. Напразно бихте я търсили в днешното Комбре, където на мястото на бившето й трасе е построено училището. Но моето въображение (подобно на архитектите-ученици на Виоле-льо-Дюк, които твърдо вярват, че под всеки амвон от Ренесанса и всеки олтар от XVII век ще намерят следи от романска абсида, затова възстановяват цялата сграда, както евентуално е изглеждала през XII век) не оставя нито камък от новата постройка и наново прокарва и „възстановява“ улица Першан. То разполага впрочем за тази реставрация с по-точни данни, отколкото обикновените реставратори: няколко изгледа от Комбре по време на моето детство, които паметта ми все още пази, последните може би, съхранени все още понастоящем и обречени на скорошна гибел. И понеже самото градче ги е нарисувало в мене, преди да се промени, те са вълнуващи (ако ми позволите да сравня един невзрачен портрет с прочутите картини, които баба обичаше да ми подарява) като старите гравюри на „Тайната вечеря“ или картините на Джентиле Белини, които ни показват шедьовъра на Леонардо да Винчи и портала на „Сан Марко“ такива, каквито вече не са.

Свивахме по улица Оазо и минавахме пред странноприемницата „Оазо Флеше“, в чийто обширен двор някога са влизали каляските на херцогините Монпансие, Германт и Монморанси, когато през XVII век се е налагало да дойдат по повод някой спор с чифликчиите си или за някое чествуване. Стигнахме до стъргалото, между чиито дървета се подаваше камбанарията на „Сент-Илер“. И мен ми се искаше да седна там и цял ден да не мръдна: да си чета и да слушам камбаните. Защото времето беше толкова ясно и тихо, че когато часовникът избиеше, той сякаш не нарушаваше спокойствието на деня, а просто го освобождаваше от съдържанието му. Като че ли камбанарията имаше само едно предназначение: без да бърза, като човек, който няма друга работа, да изцеди старателно и да пусне във въздуха няколкото златни капки, натрупали се бавно в нея под въздействие на топлината; да изстиска в подходящия момент набъбналата тишина.

Най-голямото очарование на разходката по пътя към Германт беше, че почти през цялото време вървяхме покрай Вивон. За пръв път я пресичахме десет минути след излизането ни от къщи, като минавахме по мостчето, носещо името Пон-Вийо. Още на другия ден след пристигането ни, след великденската проповед, стига само времето да беше хубаво, аз изтичвах дотам, за да видя в сутрешната суматоха на големия празник, когато неприбраните още домакински съдове изглеждат толкова жалки на фона на тържествените приготовления, реката, която се разхождаше вече в небесносинята си премяна между черните и голи ливади, придружени само от подранили иглики и отряд кукувици, долетели преждевременно. Тук-таме и някоя теменужка със синя човка навеждаше стъбло под тежестта на капчицата аромат, който крепеше в чашката си. Старият мост извеждаше на пътечка, криволичеща край реката, покрита лете на това място от синкавите листа на един лешник, под който вечно киснеше някакъв рибар със сламена шапка. В Комбре, където знаех дори кой подковач или кое чираче се крие под гвардейската униформа или под стихара на момче от хора, този рибар беше единственият човек, чиято самоличност никога не успях да установя. Той навярно познаваше родителите ми, защото повдигаше шапка за поздрав, когато минавахме край него. Тогава понечвах да го питам за името му, но ми правеха знак да не говоря, за да не подплаша рибата. Тръгвахме по пътечката край реката, която лъкатушеше на няколко стъпки над течението й. Брегът на отсрещната страна бе нисък, разстлан в обширни ливади чак до селото и гарата, коя то се намираше извън него. Цялата тази площ бе осеяна с полузаровени в тревата останки от замъка на някогашните графове на Комбре, които са използували в Средновековието течението на Вивон, за да се отбраняват срещу нападенията на сеньорите от Германт и абатите от Мартенвил. Сега из ливадата стърчаха само едва различими порутини от кули с бойници, откъдето някога стрелецът е хвърлял камъни със своя арбалет, а часовоят е наблюдавал Новпон, Клерфонтен, Мартенвил-льо-Сек, Байо-л’Егзан, все васални владения на Германт, сред които като клин се е врязвал Комбре. Днес те са изравнени с тревата и предоставени на децата от католическото училище, които идват тук да учат уроците си или да си играят през междучасията. Минало, потънало, кажи-речи, в земята, легнало на хлад край реката като уморен пътник, но навяващо ми много мисли и каращо ме да сливам под името Комбре днешното малко градче и друго едно съвсем различно селище, което привличаше въображението ми с непонятното си древно лице, полузаровено под лютичетата. Те бяха пръкнали едно до друго на това място, което сякаш си бяха избрали нарочно, за да лудуват на воля по тревата усамотени, на двойки, на цели дружини, жлътнали се като жълтък, но още по-блестящи, поне на мен така ми се струваше, защото не можех да свържа с никоя вкусова представа удоволствието, изпитвано при вида им, и го съсредоточавах върху златистата им повърхност, докато станеше толкова силно, че се превръщаше в безплодна красота. Правех това от най-ранно детство, протягайки към тях ръце от пътечката край реката, без да мога да изрека напълно хубавото им име на принцове от френските вълшебни приказки, дошли може би преди много векове от Азия, но приели завинаги това селце за свое отечество, задоволили се със скромния хоризонт, влюбени в слънцето и речния бряг, верни на неугледната гара. Но въпреки селското си простодушие те пазеха още, подобно на някои, древни платна, поетичния блясък на Ориента.

Страшно ми бе забавно да наблюдавам хлапетата, които потапяха кани за вода във Вивон, за да ловят малки рибки; напълнени с речна вода и обкръжени от нея, те бяха едновременно „вместилище“ с прозрачни като течен кристал стени и „вместваеми“ и събуждаха в мен много по-приятна и по-възбудителна представа за свежест, отколкото ако ги видех върху подредена за ядене маса, защото по този начин водата постоянно се изплъзваше, безспир преминаваше от безплътна течност, която ръцете не могат да уловят, в нетечно стъкло, което небцето не би могло да вкуси. Заричах се да дойда и аз с въдица тук, като порасна. Изпросвах малко хляб от провизиите ни за закуска и го натрошавах във Вивон. Няколкото трошички бяха като че ли достатъчни, за да предизвикат свръхнаситеност. Водата тутакси се втвърдяваше около тях в овални гроздове от изгладнели попови лъжички, разтворени сякаш до този момент в нея, невидими, но готови да кристализират.

Течението на Вивон много скоро се задръства от водни растения. Най-напред единични — някоя водна лилия, поникнала злополучно точно срещу течението, което не й даваше мира и подобно на механично задвижван сал я тласкаше към единия бряг, за да я върне тутакси към другия, карайки я да изпълнява безспир този кръговрат. Когато я люшнеше към брега, дръжката й се изпъваше, удължаваше се, източваше се, достигаше крайния предел на изопване, докосвайки брега, после я дръпваше обратно, зелената връв се огъваше и бедното цвете се връщаше в изходната си точка — сполучливо сравнение, защото то не се задържаше нито за миг в нея, а повтаряше същата маневра. Аз го намирах все в същото положение при всяка разходка и то ми навяваше мисълта за някои неврастеници (в чийто брой дядо включваше и леля Леони), които с години ни предлагат все същото зрелище на странните си привички, въобразявайки си през цялото време, че са готови да скъсат с тях, макар всъщност да ги запазват завинаги. Попаднали в зъбчатите колела на неразположенията и маниите си, правейки безплодни усилия и бъхтейки се да се освободят, те всъщност поддържат и задвижват необикновения си, необорим и гибелен начин на живот. Тази водна лилия ми напомняше и нещастниците, подложени на безспирни вечни мъки, които възбудили любопитството на Данте и той, разбира се, бил готов да разпита подробно страдалците в какво точно се състои наказанието им и защо им е наложено, ако Вергилий, отдалечавайки се е големи крачки, не го бе принудил да го догони по-бързо, както моите родители постъпваха с мене.

Малко по-далеч течението става бавно. То пресича едно владение, чийто собственик разрешава влизането на външни лица — той, изглежда, е бил любител на водно цветарство, защото бе превърнал малките блата, образувани от Вивон, в истински плантации от водни лилии. Понеже на това място бреговете са много залесени, дъното на реката изглеждаше обикновено тъмнозелено под плътната сянка на дърветата, но понякога, връщайки се в разведрената вечер след някой бурен следобед, то ми се струваше светлосиньо, с теменужени отсенки, разделено като че ли на преградки, напълно в японски стил. Тук-таме по повърхността се червенееше като ягода водна лилия, алена в сърцевината, бяла по краищата. Многобройните по-далечни цветя бяха по-бледи, не така гладки, по-грапави, по-надиплени, нанизани наслуки в толкова нежни плетеници, че ми напомняха развързани гирлянди от пухкави рози, плувнали на произвола на съдбата след печалния завършек на някое градинско увеселение. Друго едно кътче пък изглеждаше отредено за обикновените сортове със спретнати бели и розови цветове, лъснати като порцеланови съдове от чистница домакиня, докато встрани от тях се притискаха едни до други в истинска плаваща леха водни лилии, прилични на градински теменуги, накацали като пеперуди със синкави крила и замръзнали върху прозрачната водна леха. Водна или небесна? Защото почвата на тази леха беше оцветена още по-необичайно, още по-вълнуващо от самите цветя. Независимо дали рано следобед разискряше под водните лилии калейдоскопът на зорко, безмълвно и трепкащо щастие или се изпълняше привечер като далечно пристанище с розовите мечти на залеза, тя менеше постоянно отсенките си около неизменните багри на цветята, за да бъде винаги във всеки час на деня в хармония с най-дълбокото, най-убегливото, най-тайнственото — с безкрайното, — като че лилиите цъфтяха в самото небе.

Напуснала този парк, Вивон наново забързва. Колко пъти съм се любувал, колко пъти съм пожелавал да последвам един ден, когато бъда свободен да живея както ми се ще, примера на лодкаря, който, отпуснал веслата, легнал по гръб в дъното на лодката, оставена на прищявката на вълните, вижда само небето, бягащо бавно над главата му, и сякаш предвкусва вечното блаженство и умиротворение.

Ние се настанявахме сред перуниките край реката. В празничното небе се разхождаше бавно безделен облак. От време на време някой шаран, измъчван от скука, подскачаше над водата и си поемаше неспокойно дъх. Време беше да закусим. Загубвахме доста време, унищожавайки плодове, хляб и шоколад върху тревата, заслушани в камбанния звън на „Сент-Илер“, който достигаше до нас в хоризонталния си полет, приглушен, но все пак плътен, чист и непримесен с въздуха, макар че толкова дълго бе летял в него. Той предаваше трептенията си на цветята в краката ни и постепенно замираше.

Понякога зървахме край гористия бряг усамотена, затънтена виличка, която не виждаше нищо друго от света освен реката, къпеща каменните й основи. В рамката на прозореца, непозволяващ да се види нищо отвъд завързаната до вратата лодка, се появяваше млада жена със замислено лице и изящни воали, издаващи, че не е от този край, дошла „да се погребе“ тук, за да си послужа с народния израз, вкусвайки горчивото удоволствие, че нейното име или по-скоро името на този, чието сърце не бе успяла да задържи, е непознато тук. Чувайки зад дърветата на брега гласовете на минаващите, тя вдигаше очи, сигурна, още преди да е зърнала лицата им, че никога не са срещали и няма да срещнат изменника, защото той не е оставил в миналото им, а няма вероятност да остави и в бъдещето им каквато и да било следа. Чувствуваше се, че отричайки се от любимия, тя е напуснала доброволно местата, където би могла поне да го зърне, за да дойде тук, където никой не го бе ни чувал, ни виждал. И ми се случваше да я видя, като сваля с излишна грация дългите ръкавици от примирените си ръце, връщайки се от разходка по някоя пътечка, по която знаеше със сигурност, че не би го срещнала.

Нито веднъж по време на разходките ни към Германт не можахме да стигнем до изворите на Вивон, за което често си мечтаех. Те съществуваха за мене така отвлечени, така баснословни, че когато ми казаха, че се намирали в същия департамент, на еди-колко си километра от Комбре, аз се изненадах не по-малко, отколкото в деня, когато научих, че в древността е имало още едно място, където бил входът на ада. Нито веднъж също не стигнахме до края на пътя до Германт, където така копнеех да отида. Знаех, че там живеят владетелите на замъка, херцог и херцогиня дьо Германт, знаех, че бяха действително съществуващи личности, но винаги, когато мислех за тях, си ги представях ту върху гоблен като графиня дьо Германт в коронясването на Естер от нашата църква, ту в преливащи цветове като Жилбер Злия от стъклописа, които в зависимост от мястото ми преминава от светлозелено до тъмносиньо, докато стигна от съда със светена вода до нашите столове, ту напълно безплътни като Жьонвиев дьо Брабан, прародителка на рода Германт, която моята вълшебна лампа разхождаше по завесите на стаята ми чак до тавана, но, тъй или иначе, винаги си ги представях забулени от тайната на меровингската епоха, окъпани сякаш от лъчите на залязващото слънце, от оранжевата светлина, бликаща от сричката „ант“. Но дори в качеството си на херцог и херцогиня те да бяха реални, макар и далечни същества за мен, тяхната херцогска особа се разтягаше неимоверно, ставаше едва ли не абстрактна, за да може да включи в себе си владението Германт, целия този слънчев път „към Германт“, течението на Вивон, водните лилии и високостволите дървета, както и всичките толкова хубави следобеди. И аз знаех също така, че освен титлата си „херцог и херцогиня дьо Германт“, още от XIV век, след като напразно се бяха опитвали да победят бившите си сеньори, те се бяха свързали с тях чрез женитби и бяха станали граф и графиня дьо Комбре, следователно първи граждани на Комбре, макар и единствени, които не живеят в него. Граф и графиня дьо Комбре, вписващи Комбре посред името си, носещи го в себе си, сигурно действително споделяха необяснимата благочестива печал, присъща на Комбре. Собственици на града, без да имат свой дом в него, техният дом бе навярно навън, на улицата, между небето и земята, подобно на Жилбер дьо Германт от стъклописа, чиято опака страна, боядисана с черен лак, можех да видя, отивайки за сол у Камю, стига само да вдигнех глава.

По-късно, отивайки към Германт, минавах понякога край малки влажни градини, над чиито зидове се подаваха гроздове тъмни цветя. Въобразявайки си, че пред очите ми се открива типичен изглед от речна област, която копнеех да позная, след като бях чел описанието на един мой любим писател, аз се спирах, за да запечатам в съзнанието си това ценно възприятие; и именно с тази област, с нейната мислено виждана почва, прорязана от пенливи потоци, се отъждествяваше в съзнанието ми Германт, когато доктор Перспие описваше цветята и обилните води в парка на замъка. Аз си представях, че госпожа дьо Германт, внезапно влюбена в мене, ме покайва в имението си. Тя лови целия ден риба с мене, а вечерта, хванала ме за ръка, минава през малките градинки на васалите си, оградени с ниски зидове, и ми показва щръкналите над тях виолетови и червени цветни хурки, като назовава имената им. Пита ме какви стихотворения възнамерявам да съчиня. Тия мечти ме подсещаха, че ако искам един ден да стана писател, време е вече да зная какво искам да пиша. Зададях ли си обаче този въпрос и помъчех ли се да изнамеря сюжет, в който да мога да вложа безкрайно дълбоко философско значение, съзирах само празно пространство пред напрегнатата си мисъл и имах чувството, че нямам дарба или че мозъчна болест и пречи да се прояви.

Понякога разчитах на баща си: той щеше да уреди това. Беше така всесилен, така добре гледан от влиятелните хора, че успяваше да престъпи законите, които Франсоаз ми бе втълпила да считам за по-необорими от законите на живота и смъртта: да отложи например с една година „подновяването“ на нашата къща, единствена в целия квартал, да издействува от министъра синът на госпожа Сазра да вземе зрелостния си изпит два месеца по-рано заедно с кандидатите, чието име започва с буквата „А“, вместо да чака реда на буквата „С“, защото трябваше да отиде на балнеолечение. Ако ми се случеше да се разболея тежко или да бъда пленен от разбойници, убеден, че баща ми има достатъчно големи връзки с върховните сили и достатъчно настойчиви препоръчителни писма до дядо господ, за да може да превърне пленничеството или болестта ми в нереални призраци, без действителна опасност за мене, аз бих чакал спокойно неизбежния час за завръщането на истинската действителност: освобождението или оздравяването си. Може би липсата на гениалност, черната дупка в съзнанието ми всеки път, когато потърсех сюжета на бъдещите си произведения, беше също само привидна и щеше да изчезне при активната намеса на баща ми, който сигурно е уговорил вече с правителството и с провидението, че ще бъда първият писател на нашата епоха. Но друг път, когато родителите ми се дразнеха, че изоставам назад и не вървя с тях, целият ми тогавашен живот преставаше да ми се струва изкуствено построение на баща ми, който можеше да го измени, както му хрумне, но съставна частица от една действителност, създадена не с оглед на мене, срещу която бях безсилен да се боря: тя не криеше нищо отвъд себе си и нямах нито един съюзник в нея. В такива моменти ми се струваше, че моето съществуване не се отличава от живота на другите хора, че ще остарея, ще умра като тях и че просто спадам към индивидите, които нямат писателска дарба. И тогава, обезсърчен, се отказвах завинаги от литературното поприще въпреки уверенията на Блок. Това интимно и спонтанно чувство за малоценност беше по-силно от всички ласкателства, с които можеха да ме обсипят, също както угризението на съвестта преобладава у порочния човек, колкото и да хвалят добрите му постъпки.

Един ден майка ми каза:

— Нали постоянно говориш за госпожа дьо Германт. Тя ще дойде в Комбре за сватбата на дъщерята на доктор Перспие, понеже той е положил много грижи за нея преди четири години. Така че ще я видиш на церемонията.

Впрочем аз бях чувал за госпожа дьо Германт именно от доктор Перспие и той ни бе показал дори илюстрованото списание, в което бе поместена една нейна снимка в специалния й костюм за маскения бал у принцеса дьо Леон.

По време на сватбената служба клисарят се отмести и ми даде внезапно възможност да видя седналата в една ниша руса дама с голям нос, с остри сини очи, с нова бухнала връзка от лъскава лилава коприна и с малка пъпка на носа. И понеже върху червеното й лице — навярно й беше много горещо — различих бегла, мъчно доловима и съвсем оскъдна прилика с портрета, който бях виждал, и понеже характерните черти, които различавах, се свеждаха, ако се бях опитал да ги опиша, именно до описанието на херцогиня дьо Германт, което бе направил пред мене доктор Перспие, аз си казах: „Тази дама прилича на госпожа дьо Германт.“ Тя слушаше службата от параклиса на Жилбер Злия, под чиито плоски гробници, разлати и позлатени като килийки на медна пита, почиват древните графове дьо Брабан, а аз бях чувал, че този параклис е запазен за потомците от рода Германт, когато дойдат за някое тържество в Комбре, следователно само една жена, приличаща на портрета на госпожа дьо Германт, можеше да седи днес в този параклис. При това нали я очаквахме да дойде в Комбре? Това беше тя! Какво голямо разочарование! То се дължеше на едно обстоятелство, на което никога не бях обърнал внимание, когато мислех за госпожа дьо Германт: аз си я представях в тоновете на старинен гоблен или стъклопис, представях си я от друг век, от друга материя, различна от другите живи същества. През ум не ми бе минало, че може да има червено лице и лилава връзката като госпожа Сазра и че овалът на бузите й може да ми напомни хора, които бях виждал в къщи. За миг ме жегна подозрението, че в своя зародиш, в молекулите си тази дама не беше може би истинска херцогиня дьо Германт, че тялото й, нямащо нищо общо с името, което му бе дадено, спада към определен женски тип, към който могат да спадат жени на лекари, търговци. „Това ли е, нима само това е госпожа дьо Германт?“ — казваше моето внимателно и учудено изражение, докато разглеждах това лице, което естествено нямаше нищо общо с лицата, толкова пъти явявали се в бляновете ми под същото име госпожа дьо Германт, защото това лице не беше произволно създадено от мене както предишните, а бе възникнало пред погледа ми за първи път едва тук, в църквата, само преди миг. То не беше от същата материя като тях, не се поддаваше на оцветяване по желание, не попиваше оранжевия оттенък на една сричка, но за това пък беше съвсем реално и всичко, включително и малката пъпка под ноздрата, свидетелствуваше за подчинението му на законите на природата, както при чествуванията в театъра една гънка на роклята на феята, едно потрепване на малкото й пръстче издават материалното присъствие на живата актриса в момента, когато сме се колебаели дали пред очите ни не трепти само светлинна прожекция. Аз се опитвах същевременно да наложа съждението: „Това е госпожа дьо Германт върху този съвсем пресен и добре фиксиран образ, който се набиваше в съзнанието ми с големия нос и пронизителните очи (може би защото то бе възприело най-напред именно тях, защото те първи се бяха отпечатали в него, преди още да съм имал време да помисля, че жената, която виждах пред себе си, можеше да бъде госпожа дьо Германт), но не успявах да ги наглася така, че съждението да съвпадне напълно с образа, като че ли имах два кръга, разделени с известен промеждутък. Но онази госпожа дьо Германт, за която тъй често бях бленувал, завладя още по-властно въображението ми сега, когато виждах, че действително съществува извън мене.“ Парализирано за миг при допира с действителност, тъй различна от очакваната, то се размърда наново и ми заговори: „Покрит със слава още преди Карл Велики, родът Германт е разполагал с правото на живот и смърт над своите васали. Херцогиня дьо Германт е потомка на Жьонвиев дьо Брабан. Тя не познава и никога не би благоволила да познава когото и да било от присъствуващите тук.“ И о, вълшебна независимост на човешките погледи, завързани толкова халтаво за лицето на толкова дълга и разтеглива нишка, че могат да се разхождат сами далеч от него! — докато госпожа дьо Германт си седеше в параклиса над гробниците на своите мъртви прадеди, погледът й се рееше насам-натам, катереше се по стълбовете, плъзгаше се дори по мене като слънчев лъч, блуждаещ из черковния кораб, само че слънчев лъч, който ми се стори съзнателен, когато се спря на лицето ми. Колкото до самата госпожа дьо Германт, понеже продължаваше да стои неподвижно, като майка, която се прави, че не вижда лудориите и неприличното държане на децата си, които закачат и заговарят непознати хора, не ми бе възможно да узная дали одобрява или порицава в душевното си бездействие волното пътешествуване на погледите си.

Много държах да не си тръгне, преди да съм я разгледал достатъчно добре, защото не забравях, че от години жадувах да я видя. Затова не свалях очи от нея, като че ли всеки мой поглед можеше да скъта материално и да съхрани в мене спомена за дългия нос, червените бузи — всички тия особености, които ми се струваха ценни, автентични и характерни данни за нейното лице. Сега, когато всичките ми предишни представи за нея и може би най-вече собственото ми желание да не се разочаровам — проява на инстинкта за съхранение на най-хубавото у самите нас — я разхубавяваха в моите очи (та нали тя и онази херцогиня дьо Германт, за която толкова бях бленувал, бяха едно и също лице!) и я поставяха отново извън останалото човечество, с което я бях смесил макар и само за миг поради външния й вид, аз се дразнех, чувайки коментарите около мене.

— Тя изглежда по-добре от госпожа Сазра, от госпожица Вентьой.

Като че ли изобщо можеше да бъде сравнявана с тях! И спирайки вниманието си върху русите й коси, сините очи, шията й и умишлено пропускайки чертите, които биха могли да ми напомнят други женски лица, аз възкликвах мислено пред тази съзнателно непълна наброска: „Колко е хубава! Какво благородство! Пред очите ми наистина стои една горда Германт, потомка на Жьонвиев дьо Брабан!“ И вниманието, с което разучавах лицето й, до такава степен го изолираше от всичко останало, че ако се опитам да си припомня тази сватба днес, невъзможно ми е да видя мислено нито едно от лицата, които присъствуваха освен нея и клисаря, който ми кимна утвърдително, когато го попитах дали тази дама е действително госпожа дьо Германт. За сметка на това обаче виждам много ясно нея, особено по време на шествието в ризницата, осветена от проблясващото от време на време слънце на онзи ветровит и бурен неделен ден. Госпожа дьо Германт се намираше сред жителите на Комбре, чиито имена тя изобщо не знаеше, но тяхното низко обществено положение подчертаваше толкова много нейното превъзходство, че тя не можеше да не изпитва искрено благоразположение към тях, като независимо от това беше убедена, че ще им вдъхне още по-голямо уважение, ако се държи мило и естествено. Затова, понеже не беше в състояние да вложи в погледите си точно определено, съзнателно съдържание, предназначено за някой неин познат, и можеше само да излива пред себе си разсеяните си мисли в неспирен и неудържим поток от синя светлина, тя не искаше този поток да смути или оскърби простосмъртните хорица, които срещаше и застигаше час по час по пътя си. Аз виждам още кротко учудените й очи над бухналата копринена лилава връзка, в които тя бе плъзнала възплаха усмивка, без да посмее да я отправи към когото и да било, за да може всеки, макар отчасти, да я вземе за себе си. Усмивка на владетелка, която сякаш се извинява пред васалите си и същевременно ги уверява в обичта си. Тази усмивка попадна и върху мене, защото не откъсвах очи от нея. И тогава, спомняйки си, че нейният поглед се бе спрял на мене по време на службата, подобно слънчев лъч, пречупен през стъклописа на Жилбер Злия, аз си казвах: „Тя сигурно ме е забелязала.“ Въобразих си, че ме е харесала, че ще мисли за мене, след като излезе от църквата, че ще тъгува може би малко за мене вечерта, като се върне в Германт. И тутакси я обикнах, защото, ако понякога е достатъчно една жена да ни погледне презрително, за да я обикнем, както си бях втълпил в случая с госпожица Суан, и да сметнем, че тя никога няма да ни принадлежи, понякога също така е достатъчно тя да ни погледне благосклонно, както бе сторила госпожа дьо Германт, за да сметнем, че може да ни принадлежи. Очите й синееха като зеленика, която никой не може да откъсне, но която независимо от всичко бе предопределена за мене. А слънцето, застрашено от облак, приличаше все пак върху площада и струеше през стъклописите в ризницата, заливайки със зеленикави отсенки червените килими, постлани върху плочите по случай тържеството. По тях пристъпваше с усмивка госпожа дьо Германт и ги заливаше на свой ред с тънък пласт от мека розова светлина, внасяйки в радостното тържество нотка на нежност и сериозна благост, характерни за някои страници от Лоенгрин и за някои картини на Карпачо, нотки, които ни помагат да разберем как Бодлер е могъл да прикачи към звука на тръбата епитета пленителен.

След този ден, по време на разходките ни към Германт, аз съжалявах много по-горчиво от по-рано, че нямам литературна дарба и завинаги трябва да се примиря с мисълта, че няма да стана прочут писател. Докато изоставах назад от родителите си и си фантазирах, толкова съжалявах за това, че за да престана да се измъчвам, мисълта ми несъзнателно се стремеше да избегне това болно място и изобщо не се занимаваше със стихове, романи и поетично поприще, на което не можех да разчитам поради липса на талант. Тогава, напълно независимо от подобни литературни домогвания и без никаква връзка с тях — формата на някой покрив, слънчевият отблясък върху някой камък, мирисът на пръстта по пътя ме караха да се спра внезапно, защото ми причиняваха необяснимо удоволствие и ми се струваше, че крият отвъд видимия си външен изглед някакво друго съдържание, което те сякаш ме подканваха да взема, макар аз да не успявах да го открия. Понеже чувствувах, че то е в тях, заставах неподвижно, напрегнал взор и обоняние, мъчейки се да мина мислено отвъд зрителното или обонятелното възприятие. А когато се наложеше да догоня дядо и да отмина съответния предмет, аз се стараех, затваряйки очи, да си припомня точно чупките на покрива или отсянката на камъка, които, без да съзнавам защо, ми се бяха сторили готови да се открехнат, за да ми предадат тайното си съдържание.

Разбира се, подобни впечатления съвсем не можеха да ми върнат загубената вече надежда, че един ден ще мога да стана писател и поет, защото те винаги бяха свързани с конкретен предмет, лишен от интелектуална стойност и некриещ отвлечена истина. Но извикваха поне в мене спонтанна наслада, създаваха ми илюзията за един вид плодовитост и ме отвличаха от досадното чувство на безпомощност, което ме обземаше всеки път, когато потърсех философски сюжет за крупно литературно произведение. Обаче тези впечатления за форма, мирис или цвят така властно изискваха от съзнанието ми да вникне какво се крие зад тях, че много скоро се опитвах да си намеря извинения, за да се отклоня от усилието и да си спестя умората. За щастие родителите ми ме извикваха, аз чувствувах, че в момента нямам необходимото спокойствие, за да продължа успешно изследванията си, и затова е по-добре да не мисля за тях, преди да се прибера в къщи, за да не се изморявам предварително без резултат. И без капка угризение преставах да се занимавам с непознатата същност, скрита във формата или уханието на даден предмет, защото я отнасях със себе си в къщи, загърната в плаща на представите, под които щях да я намеря пърхаща и жива, също както — когато ми разрешаха да отида за риба — отнасях живи рибите в кошничката си, покрита с пласт трева, за да ги пази от жегата. Но щом се приберях в къщи, се замислях за нещо друго и така в съзнанието ми се натрупваха (също както в стаята ми се трупаха набраните по време на разходка цветя или подарените ми играчки) било камък, огрян за миг от слънцето, било покрив или камбанен звън, дъх на листа, какви ли не щете представи, под които обаче отдавна е престанала да живее смътно догадената действителност, неоткрита по липса на воля.

Веднъж обаче, когато разходката ни бе продължила повече от друг път, чак до късно следобед, ние много се зарадвахме, като срещнахме по средата на пътя доктор Перспие, който ни настигна с колата си. Той ни видя и ни взе със себе си. Този ден пак изпитах подобно силно впечатление, само че не го изоставих, преди да се задълбоча малко повече в него. Бях седнал до кочияша, който караше с бясна скорост, защото докторът трябваше да се отбие при един болен в Мартенвил-льо-Сек, преди да се приберем в Комбре. Ние щяхме да го чакаме пред къщата на пациента му. При един завой на пътя изпитах непознато досега приятно чувство при вида на двете камбанарии на Мартенвил, огрени от залязващото слънце, които меняха местата си в зависимост от движението на нашата кола и от извивките на пътя. Изведнъж край тях изникна и камбанарията на Вийовик, която изглеждаше съвсем близо, макар да бе разположена на по-високо плато в далечината, отделена от тях с хълм и дол.

Възприемайки и проследявайки точно формата на стрелите, местещите се странични ръбове и огрените стени на трите камбанарии, чувствувах, че впечатлението ми е половинчато, че зад местенето на камбанариите, зад различното им осветление има още нещо, което те едновременно скриват и разкриват.

Те изглеждаха уж далеч и ние като че ли се приближавахме съвсем бавно към тях, но ето че за мое учудване само след няколко минути колата спря пред църквата в Мартенвил. Не ми беше ясно на какво се дължи удоволствието, което изпитах, любувайки им се на хоризонта, и ми се струваше, че мъчно бих открил причината. За миг ме изкуши мисълта да съхраня в паметта си огрените им от залеза стени и местещите се силуети и да не мисля повече за тях. Много е вероятно, че ако го бях сторил, двете камбанарии щяха да отидат завинаги при толкова други дървета, покриви, ухания, звукове, които бях отделил настрана заради смътното удоволствие, което бяха извикали у мене, и никога не се бях върнал, за да го анализирам. По време на визитацията на доктора слязох от колата, за да поговоря с родителите си. После пак поехме. Аз се настаних отново на капрата, извърнах глава, за да видя още веднъж камбанариите, и ги зърнах за последен път на завоя на пътя. Кочияшът явно не беше настроен словоохотливо и едва-едва отговаряше на въпросите ми. По липса на друга компания се принудих да се обърна към самия себе си и да се опитам да си припомня камбанариите. Скоро техните огрени от слънцето стени, които ги обвиваха като кора, се разпукаха и аз зърнах бегло скритата им същност, в главата ми назря мисъл, която миг преди това не съществуваше, тя се облече в думи и удоволствието, което изпитах малко преди това при вида им, нарасна толкова много, че обзет от истинско опиянение, не можех вече да мисля за нищо друго. В същия миг — бяхме вече далеч от Мартенвил — аз се извърнах и пак ги съзрях, съвсем черни, защото слънцето беше залязло. Завоите на пътя ги скриваха сегиз-тогиз от очите ми, после те пак се мярваха, докато най-сетне изчезнаха окончателно.

Без да ми е напълно ясно, че скритата същност на камбанариите на Мартенвил трябва да е една хубава фраза, защото аз я бях вкусил истински именно под словесна форма, поисках от доктора лист и молив и въпреки друсането на колата съчиних следните няколко реда, за да освободя съзнанието си и за да излея възторга си (по-късно ги намерих и съвсем малко ги преработих):

„Сами, високо над равното поле и сякаш загубени в него, се възправяха към небето двете камбанарии на Мартенвил. Скоро станаха три. Една изостанала назад камбанария — на Вийовик — със смел скок ги догони и се присъедини към тях. Минутите летяха, ние препускахме бързо, но трите звънарници бяха все така далеч пред нас, три птици, кацнали в полето, неподвижни и ярко откроени под слънчевия блясък. После камбанарията на Вийовик се отдели, тръгна в друга посока, и камбанариите на Мартенвил пак останаха сами, огрени от лъчите на залеза, и макар че бяхме далеч, успявах да различа игривите отблясъци по стрехите им. Ние се приближавахме така бавно, че според мен щеше да мине още много време, преди да стигнем до тях, но колата внезапно зави рязко и ни доведе в подножието им. Те така неочаквано изникнаха пред нас, че едва успяхме да спрем, за да не се блъснем в преддверието.

После продължихме пътя си. Бяхме вече вън от Мартенвил. Селцето ни изпроводи няколко секунди, после изчезна от погледа ни, но неговите камбанарии, ведно с камбанарията на Вийовик още стояха на хоризонта и ни махаха за сбогом с огрените си от залеза върхове. Сегиз-тогиз едната се заличаваше, за да даде възможност на другите две да ни погледат още миг, след това пътят зави в противоположна посока, те се завъртяха на слънцето като три златни оси и изчезнаха от погледа ми. Малко по-късно, когато наближихме Комбре, ги зърнах за последен път в далечината, но този път прилични на три цветя, изписани на небето нивята. Слънцето беше вече залязло. Те ми напомниха трите девойки от приказката, изоставени сами в припадащия здрач. И докато ние се отдалечавахме в галоп, те се засуетиха, търсейки плахо пътя си, и след няколко несръчни задигания притиснаха един до друг благородните си силуети, плъзнаха се една зад друга, изправиха се още веднъж на розовото небе като една-единствена черна фигура, пленителна в примирението си, и потънаха в нощта.“

 

 

Впоследствие забравих напълно тази страница, но тогава, докато я съчинявах, седнал на крайчеца на капрата, там, където кочияшът на доктора оставяше обикновено кошницата с пилета, купени от пазара в Мартенвил, се почувствувах странно щастлив;, съзнавах, че тя ме бе освободила напълно от спомена за камбанариите и тяхното скрито съдържание, и запях с все гърло, като че ли и аз, като кокошка, бях снесъл яйце.

През целия следобед по време на нашите разходки към Германт можех до насита да фантазирам колко хубаво щеше да бъде, ако бях приятел на госпожа дьо Германт, ако можех да ловя пъстърва и да се разхождам с лодка по Вивон, жаден за щастие, не искайки в подобни моменти нищо друго от живота, освен той да бъде непрестанна върволица от щастливи следобеди. Но забележех ли вляво на връщане самотния чифлик, доста раздалечен от други два, построени един до друг, там, където почваше дъбовата алея, водеща в Комбре, от едната страна на която се разстилаше ливада, разделена на малки парцели с нарядко засадени ябълкови дръвчета, чиито дантелени сенки късно следобед напомняха японски рисунки, сърцето ми забиваше: знаех, че преди да мине половин час, щяхме да бъдем в къщи и понеже по начало в дните, когато отивахме към Германт, вечеряхме по-късно, тутакси, след като изядях супата си, щяха да ме пратят да си легна, а мама, също както когато имахме гости, нямаше да се качи да ми каже лека нощ. Зоната на печал, в която внезапно навлизах, се отличаваше така рязко от зоната, в която само до преди миг така възторжено бях нахлул, както в някои картини небето е разделено без никакъв преход на розови и зелени или даже черни ивици. В розовото поле лети птичка, ето, тя стига края, докосва черната зона, навлиза в нея. Желанията, които до преди миг ме вълнуваха да отида в Германт, да пътешествувам, да се чувствувам щастлив, бяха сега толкова далеч от мен, че дори и да се сбъднеха, нямаше да ми доставят никакво удоволствие. С каква радост бих ги сменил всичките, за да мога да плача цялата нощ в прегръдките на мама. Треперех, не откъсвах очи от лицето й. Тя нямаше да дойде тази нощ в стаята ми и виждайки се мислено там, ми идеше да умра. И това състояние щеше да трае чак до другия ден, когато утринните лъчи щяха да опрат, както градинарят стълбата си на стената, обрасла с латинки, плъзнали чак до прозореца ми. Тогава щях да скоча от леглото и да сляза в градината, забравил напълно, че и следващата вечер ще настъпи часът за раздяла с мама. Така именно по пътя за Германт научих да разграничавам двете последователни състояния, които се редуват в мене и си разделят всеки мой ден, като едното настъпва повторно, за да изгони другото, точни като маларична треска, допиращи се, но напълно чужди едно на друго, до такава степен лишени от възможност за общение, че когато се намирах в едното, не само не можех вече да разбера, но дори не можех да си представя какво бих желал, избягвал или вършил в другото.

Затова пътят към Мезеглиз и пътят към Германт остават за мене свързани с много дребни събития от това наше съществуване (защото ние водим успоредно много различни съществувания), което е най-пълно с преживелици, най-богато с приключения: интелектуалното ни съществуване. Безспорно то протича бавно, неусетно и истините, които променят в нашето съзнание неговия смисъл и облик, които ни откриват нови пътища, назряват постепенно дълго време преди това, без ние да си даваме сметка: тези истини датират за нас от деня, от минутата, когато са станали очевидни. Несъзнателният или бегъл спомен за цветята, наболи тогава тук-там из тревата, за водата, течаща под слънцето, за целия пейзаж, който е заобикалял появяването им, продължава да възниква по асоциация едновременно с тях. Естествено това кътче от природата, този край от градината, така дълго съзерцавани от невзрачния минувач, от бленуващото дете — също както някой неизвестен летописец, загубен сред тълпата, е наблюдавал краля, — не са могли да се надяват, че благодарение именно на него ще им бъде съдено да оцелеят в най-ефимерните си прояви. А ето че моят възторг бе носил и бе превел през толкова много години уханието на глогината, обсебила временно плета, в който не след дълго щеше да бъде изместена от шипката, шума от самотни стъпки по чакъла на алеята, мехурчето вода до водното растение в реката, пукнало се миг след образуването си, а през това време пътищата наоколо им са се заличавали, а хората, които са вървели по тези пътища, са умирали, отнасяйки спомена за тях. Понякога този къс от пейзаж, доведен така до сегашното мое „аз“, откъснат, отделен от всичко, плува колебливо в съзнанието ми подобно на цъфнал Делос, без да мога да определя от кой край, от коя епоха или може би просто от кой блян идва. Но безспорно аз трябва да считам пътя към Мезеглиз и пътя към Германт за основни пластове на моята духовна почва, устойчиви терени, на които все още се опирам. Защото, когато прекосявах тия пътища, аз вярвах в неодушевените предмети и в одушевените същества, защото предметите и съществата, които опознах чрез тях, са единствените, на които още държа и които още ми доставят радост. Било защото у мене пресекна творческата вяра, било защото истинската действителност живее само в паметта, цветята, които виждам днес за първи път, не ми се струват истински цветя. Пътят за Мезеглиз със своите люляци, глогини, синчец, макове и ябълкови дръвчета, пътят за Германт с реката, пълна с попови лъжички, с водните линии и жълтурчетата, нарисуваха за мен веднъж завинаги облика на местността, където бих желал да живея, единственото място според мене, където би могло да се отиде за риба, да се разхождаш с лодка, да се любуваш на развалини от готически замъци и да срещнеш сред житата монументална църква като селската църква „Сент-Андре-де-Шан“, златиста като воденичен камък. Синчецът, глогините, ябълковите дръвчета, които все още срещам понякога по полята, когато пътувам, веднага влизат в допир със сърцето ми, защото са разположени на същата дълбочина, на която лежи моето минало. Но въпреки това обземе ли ме желание да видя отново пътя към Германт — понеже всяко място има своя индивидуалност, аз няма да почувствувам удовлетворение, ако ме заведат край някоя река, където би имало също тъй хубави, ако щете по-хубави дори, водни лилии, отколкото във Вивон, също както вечер — прибирайки се в часа, когато в мен се събуждаше онази тревога, която по-късно се преселва в любовта и става понякога неделима от нея — не бих пожелал да дойде да ми каже лека нощ друга майка, ако ще да е по-хубава и по-умна от моята майка. Не, също както тогава, за да мога да заспя спокойно — безметежен покой, какъвто никоя любовница по-късно не можа да ми дари, защото бях разяждан от съмнения дори в момента, когато й вярвах, и защото ни една от тях не ми даваше сърцето си така, както получавах с една само целувка майчиното, цяло-целеничко, без задръжка, без ни една мисъл, която да не е предназначена за мене, — ми беше нужно тя, моята майка да склони над мен лицето си с малкия белег под окото, смятан навярно от другите за недостатък и обичан от мене не по-малко от всичко останало, също така ми е нужен само пътят към Германт, толкова добре познат, със самотния чифлик, малко по-отдалечен от другите два, сгушени един до друг в началото на дъбовата алея, ливадите, върху които — щом слънцето ги превърнеше в лъскаво блато — се очертаваха фестоните на ябълковите дървета, целият пейзаж, чиято индивидуалност ме сграбчва понякога нощем в сънищата ми с фантастична сила, за да избледнее със събуждането ми. Може би именно защото бяха свързали завинаги неразривно в мене само поради факта, че ги бях изпитал едновременно, различни впечатления, тези два пътя — пътят към Мезеглиз и пътят към Германт — ме изложиха по-късно на много разочарования и дори на много грешки. Често пожелавах например да видя отново някого, без да съзнавам, че желая присъствието му само защото ми напомня плета от глогини и съм бивал склонен да вярвам и да внушавам и на другите, че е възможно обновяването на чувството. Всъщност в дадения случай ми се е искало само да се върна там. Но, от друга страна, те се сливат с всички мои сегашни впечатления, които имат някаква връзка с тях и им придават дълбочина и устойчивост — трето измерение. Те им придават също известно очарование, известна значимост само в моите очи. Когато през някоя лятна вечер изпълненото е хармонии небе реве като див звяр и всеки недоволствува срещу бурята, аз единствен — благодарение на пътя към Мезеглиз — вдъхвам възторжено през шума на падащите дъждовни капки мириса на невидими, неувяхващи люляци.

 

 

Осъмвал съм така понякога, унесен в спомени за живота в Комбре, за тъжните безсънни вечери, както и за толкова много дни, които изживях неотдавна наново благодарение на едно вкусово усещане, „благодарение на дъха на чашата чай“, както щяха да кажат в Комбре, припомних си също по асоциация неща, които научих много години след като бях напуснал градчето във връзка с една любов на Суан от преди моето раждане, припомних си ги с най-точни подробности. Понякога ни се удава по-лесно да възкресим живота на хора, умрели преди векове, отколкото живота на най-добрите си приятели, макар че изглежда невъзможно, както би изглеждало невъзможно да се разговаря от два различни града, ако не се знае особеното средство, чрез което е отстранена невъзможността. Всички тия спомени, споени един за друг, образуваха вече единно цяло, но все пак можех да различа най-старите и по-пресните, родени от едно и също ухание, както и възпоминанията, разказани ми от друго лице, разграничени ако не с прорези и пукнатини, то поне с пъстро обагрените си жилки, издаващи при някои скали или мрамори различния произход, възраст или „образуване“.

Естествено, с наближаването на утрото мимолетното състояние на несигурност, обзело ме при събуждането ми, отдавна се бе разпръснало. Знаех точно в коя стая се намирам, издигнал бях вече стените около себе си в мрака и ориентирайки се отчасти само по памет, отчасти по някое указание — например слабото светлеене, под което трябваше да закача завесите, — възстановил я бях изцяло, мебелирайки я като архитект и тапицер, които съблюдават първоначалното разположение на вратите и прозорците, бях сложил огледалата и скрина на обичайните им места. Но щом истинският ден, а не отражението на някоя неугаснала главня върху медната подставка, което бях взел за него драснеше в мрака като с тебешир първата си бяла опровергаваща черта, щом прозорецът ведно със завесите напуснеше рамката на вратата, където го бях поставил погрешно, а бюрото, което бях изпречил неудачно по памет точно при прозореца, побегнеше с пълна скорост, за да му направи място, бутайки пред себе си камината и отмествайки стената по към коридора, а дворчето заемеше мястото, където само до преди малко се ширеше тоалетната, изграденото в полусън жилище се присъединяваше към другите жилища, които се бяха мярнали за миг в замаяното ми при събуждането съзнание, подгонено от бледия знак, очертан над завесите от пръста на настъпващия ден.