Марсел Пруст
По следите на изгубеното време I (1)

I

Дълги години съм си лягал рано. Понякога, едва загасил свещта, затварях така бързо очи, че нямах време да си кажа: „Заспивам.“ Но само след половин час мисълта, че е време да спя, ме разбуждаше и въобразявайки си, че все още държа книгата в ръце, посягах да я оставя и да духна свещта; в съня си продължавах да размишлявам върху току-що прочетеното, само че мислите ми вземаха малко странен обрат. Струваше ми се, че самият аз съм това, за което се говори в книгата: църква, квартет, съперничество между Франсоа I и Карл V. Тази илюзия се запазваше няколко секунди и след събуждането ми. Тя не ми изглеждаше безсмислена, но притискаше като с люспи очите ми и ми пречеше да видя, че свещта вече не гори. После тя избледняваше, подобно на мислите за предишното съществуване след превъплъщението — сюжетът на книгата се отделяше от мене и аз бях свободен да се отъждествя или да не се отъждествя с него. Зрението ми тутакси се възвръщаше и с учудване забелязвах тъмнината около себе си, мека и отморяваща не само за очите, но може би още повече за ума ми: тя ми се струваше необяснима, непонятна, истински тъмна. Запитвах се колко ли е часът. Чувах изсвирвания на влакове; по-близки или по-далечни, подобни на птичи песни в гора, даващи представа за разстоянията, те чертаеха пред мисления ми взор безлюдната полска шир, такава, каквато се простираше пред бързащия да пристигне на следващата гара пътник. Докато влакът я прекосява, този кратък преход щеше да се отпечатва в неговите спомени ведно с вълнението от новата местност, непривичните жестове току-що прекъснатия разговор в купето и сбогуването под бледата лампа, които ще го съпътстват известно време в мълчанието на нощта, и сладката радост от близкото завръщане в къщи.

Аз притисках нежно лице до хубавите бузи на възглавницата, пухкави и свежи като бузите на нашето детство. Драсвах клечка кибрит, за да погледна часовника си. Още малко и ще настъпи полунощ. Час, в който принуденият да пренощува в непознат хотел болен пътник, разбуден от пристъп, се радва на ивицата светлина под вратата. Какво щастие! Съмнало се е вече! Само след миг прислугата ще стане, той ще може да позвъни, страданията му ще бъдат облекчени. Надеждата, че скоро някой ще му се притече на помощ, му вдъхва сили да изтърпи мъките. Ето, като че ли се чуват стъпки, те приближават, после пак се отдалечават. И ивицата светлина под вратата му изчезва. Полунощ, минали са да загасят газа; и последният прислужник си е отишъл, сега пътникът ще трябва да се мъчи цялата нощ и никой няма да облекчи болките му.

Пак заспивах и понякога се събуждах само за миг, колкото да чуя изскърцването на дървените мебели, и вперил очи в калейдоскопа на мрака, да възприема в кратък проблясък на съзнание потъналите в дълбок сън предмети около мене, цялата стая; аз бях само мъничка нейна част и скоро щях да стана безчувствен като нея.

Понякога пък на заспиване се пренасях без никакво усилие в някой завинаги отшумял период от ранните ми години и изживявах отново детинските си страхове, например да не би братът на дядо да ме дръпне за къдриците. Този страх се беше разсеял в деня, когато отрязаха косите ми, ден, открил нова ера в живота ми. По време на съня си забравях напълно това важно събитие, събуждах се тревожно, мъчейки се да се отскубна от ръцете на стареца, и тутакси си спомнях, че вече нямам букли, но въпреки това, за повече сигурност, преди да потъна отново в царството сънищата, притисках плътно глава до възглавницата.

Случваше се, както Ева се е родила от едно ребро на Адам, насън да ми се яви жена поради необичайното положение на бедрото ми. Макар и възникнала от наслаждението, което изпитвах в момента, тя ми създаваше илюзията, че го е породила. Тялото ми, усещащо в нейното тяло собствената си топлина, се устремяваше към нея и аз се събуждах. Целият останал човешки род ми се струваше съвсем далечен в сравнение с тази жена, с която само преди миг се бях разделил. Бузата ми още гореше от нейната целувка, тялото ми тръпнеше под тежестта на снагата й. Ако тя приемеше, както това се случваше от време на време, чертите на някоя жена, която действително познавах, бях готов да се посветя на една-единствена цел — да я намеря отново, както някои предприемат пътешествие, за да видят със собствените си очи града на мечтите си, въобразявайки си, че действителността може да им предложи обаянието на бляна. Малко по малко споменът за изживяната наслада избледняваше и аз забравях присънилата ми се жена.

Когато човек спи, върволиците часове, години, светове се нареждат около него. Събуждайки се, той се допитва инстинктивно до тях и в миг разбира на коя земна точка се намира и колко време е минало, откакто е заспал. Но тези редици могат да се разбъркат, да се нарушат. Ако призори, след дълга безсъница, го налегне дрямка, докато чете в необичайна за него поза, достатъчно е да вдигне ръка, за да спре и да върне назад слънцето, и в първата минута след събуждането си няма да има представа за часа ще бъде сигурен, че току-що си е легнал. Или пък, ако задреме в още по-неестествено положение, например след вечеря в креслото, излезлите от орбитата си светове съвсем ще се разбъркат и вълшебното кресло ще го понесе така вихрено през времето и пространството, че в първия миг, след като вдигне клепачи ще има чувството, че си е легнал няколко месеца по-рано на съвсем друго място.

Достатъчно беше да потъна в собственото си легло в по-дълбок сън с напълно освободена от всяко напрежение мисъл и загубвах представа за плана на стаята, в която бях заспал; разбуден посред нощ. Не знаейки къде се намирам, в първия момент не съзнаваш дори кой съм. Останало ми беше само чувството за съществуване в неговата първична простота, каквото навярно трепка в гърдите на животното. Бях по-нищ и от пещерния човек. Но тогава споменът, все още не за истинското ми местонахождение, а за някои обитавани от мен места, където бих могъл да се намирам, ме осеняваше като помощ свише и ме изтръгваше от небитието — сам не бих съумял да изляза. Прелитах за секунда над векове цивилизации и неясно откроилата се петролна лампа, а малко по-късно и ризата с обърната яка постепенно сглобяваха отново отличителните белези на моето „аз“.

Може би самите ние налагаме на нещата около нас да стоят неподвижно с нашата увереност, че това са именно те, а не някои други, с неизменното си отношение към тях. Както и да е, когато се събудех в подобно състояние, с тревожна мисъл, бъхтеща се безуспешно да открие къде съм, всичко около мене се въртеше в мрака — мебели, страни, години. Тялото ми, толкова изтръпнало, че не можех да се помръдна, се мъчеше да разпознае по умората как са разположени крайниците ми, да отгатне накъде се простира стената, как са подредени мебелите, за да възсъздаде й назове жилището, в което се намирах.

Паметта на моето тяло, паметта на моите ребра, колене, рамене му показваше последователно няколко стаи, в които бе спало, а невидимите стени около него, измествайки се според формата на въображаемата стая, кръжаха в мрака. И преди още мисълта ми, спряна колебливо пред прага на времето и формите, да отъждестви жилището, като съпостави обстоятелствата, то, моето тяло, си спомняше леглото във всяка една от тези спални, мястото на вратата, изложението на прозорците, наличието на коридор, като извикваше и мислите, които са се въртели в главата ми, когато съм заспивал там, мисли, изплували отново при събуждането ми. В домогванията си да отгатне в каква посока лежа, изтръпналият ми хълбок ме виждаше например в голямо легло с балдахин точно срещу стената и аз тутакси си казвах: „Гледай ти! Заспал съм без да дочакам мама, да ми каже лека нощ!“ Бях на село у дядо, умрял преди много години. Тялото ми, страната, на която лежах, верни пазители на минало, което никога не би трябвало да се заличи от съзнанието ми, ми припомняха пламъка на нощната лампа от чешко стъкло във форма на урна, закачена с верижка на тавана, както и камината от сиенски мрамор у родителите на майка ми през ония далечни дни, които в този миг си представях като мое настояще, макар и все още неточно, за да си ги припомня по-ясно след малко, напълно разбуден.

После изникваше спомен, свързан с ново положение на тялото ми, и стената се изместваше в друго направление: бях в моята стая у госпожа дьо Сен-Лу, на село. Божичко! Трябва да е най-малко десет часът! Свършили са вечерята! Сигурно съм се успал, когато съм си полегнал следобеда след разходката с госпожа дьо Сен-Лу, както правя всеки ден, преди да се преоблека за вечеря. Защото много години са изтекли, откакто ходехме в Комбре. Тогава, дори при най-късните си разходки, виждах, прибирайки се, отблясъците на залеза в стъклата на моя прозорец. В Тансонвил у госпожа дьо Сен-Лу се живее по-другояче и аз изпитвам друг вид удоволствие, излизайки само нощем и вървейки на лунна светлина по пътищата, по които неотдавна съм играл денем, на слънце. А стаята, където, както изглежда, съм заспал, вместо да се преоблека за вечеря, се откроява отдалеч, когато се прибирам от разходка, по светлия сноп на лампата — едничък фар в нощта.

Тези неясно витаещи възпоминания не траеха никога повече от секунда, две. Често отделните предположения, които изграждаха краткотрайното ми колебание за мястото, където се намирах, едва-едва се разграничаваха, също както не могат да се разграничат в кинетоскопа последователните положения на тялото на препускащ кон. Но аз зървах мимоходом ту една, ту друга стая, която бях обитавал някога, и по време на дългите бленувания след разсънването си успявах да си ги спомня всичките. Зимни стаи, в които, едва легнал, сгушваш глава в гнездо, изградено от най-разнородни предмети — ъгъла на възглавницата, горната част на одеялото, края на шала, страничната дъска на кревата и един брой „Деба Роз“ — споени в крайна сметка от многократното ми притискане до тях в едно цяло, както правят птиците. Зимни стаи, в които при силен мраз е толкова приятно да чувствуваш, че не си навън (така морската лястовица свива гнездо под земята в топлата пръст); зимни стаи, в които, докато огънят пращи цяла нощ в камината спиш, загърнат в плаща на топлия задимен въздух прорязван от отблясъците на припламващите главни като във въображаема ниша, уютна пещера, издълбана в самата стая, гореща зона, с подвижни топлинни граници, освежавана от хладни струи, милващи лице то, които лъхат от ъглите, от близките до прозорец или отдалечените от камината кътчета. Летни стаи, в които ти се ще да се слееш с топлата нощ, когато луната, спряла се до открехнатите капаци, простира чак до леглото вълшебната си стълба, в които спиш кажи-речи, на открито, също като синигера, задрямал люшкан от зефира, на върха на слънчев лъч. Понякога ги виждах мислено стаята в стил Луи XVI толкова приветлива, че още от първата вечер не се чувствах нещастен в нея. Колко изящно се раздалечаваха леките колонки, поддържащи тавана, за да освободят мястото, отредено за леглото. Или пък съвсем различната малка стая във форма на пирамида, с прекалено висок, поне колкото два етажа таван, облицована отчасти с акажу, където още в първия миг ме отрови душевно непознатият мирис на индийски троскот и ме посрещнаха враждебно виолетовите завеси и безочливо безразличният стенен часовник, който бръщолевеше на висок глас, като че ли ме нямаше. Някакво чудновато безпощадно четвъртито огледало, закрепено на крачка, препречваше единия ъгъл на стаята и се врязваше непредвидено в приятната пълнота на обичайното ми зрително поле. Мисълта ми се мъчеше с часове в тази стая, източвайки се нагоре в стремежа си да приеме точно нейната форма, да изпълни тази гигантска фуния, и прекарваше тежки нощи, докато аз лежах, проснат в леглото, устремил нагоре очи, напрегнал тревожно слух, с непокорни ноздри и разтуптяно сърце, очаквайки навикът да промени цвета на завесите, да наложи мълчание на часовника, да внуши милост на поставеното косо жестоко огледало, да притъпи, ако не може да отстрани напълно, миризмата на индийски троскот и да намали донякъде действителната височина на тавана. Привичката! Веща, но бавна стопанка, тя най-напред оставя духа да страда със седмици в някоя: временна обстановка, ала все пак той я посреща с радост, защото без привичката, предоставен само на своите собствени възможности, той не би могъл да направи обитаемо нито едно жилище.

Естествено сега бях вече напълно разбуден, тялото ми се обърна още веднъж и добрият ангел на увереността спря всички предмети около мен, положи ме под завивките в стаята ми и нареди приблизително на обичайните им места скрина, писалищната ми маса, камината, прозореца към улицата и двете врати. Но макар и да знаех, че не се намирам в жилищата, където за миг, в пълното неведение на събуждането ми се бе сторило възможно да бъда, паметта бе получила начален тласък, при все че ги бях зърнал съвсем бегло. Обикновено не се опитвах да заспя веднага. Прекарвах по-голямата част от нощта в спомени за нашия минал живот в Комбре, при сестрата на дядо, в Балбек, Париж, Донсиер, Венеция или другаде, извиквах мислено различните места, хората, които познавах там, личните ми впечатления от тях, както и всичко, чуто от други.

 

 

В Комбре мъчителната и натрапчива представа за спалнята ми започваше да ме преследва още от късните следобедни часове, дълго преди момента, когато трябваше да си легна и да стоя буден далеч от мама и баба. Тъй като изглеждах много потиснат, те бяха изнамерили някакъв вълшебен абажур за лампата ми, който да ме разсейва. И докато чаках часа за вечеря, този абажур, по подобие на първите архитекти и майстори стъклари от готическата епоха, покриваше непрозрачните стени с въздушни спектри, със свръхестествени многоцветни видения, напомнящи мимолетни приказки върху трепкащ стъклопис. Но той всъщност ме разстройваше още повече, защото промяната на осветлението преобразяваше стаята, а аз бях вече свикнал с нея и именно благодарение на навика бях почнал да я намирам поносима, като се изключат мъчителните вечерни часове. А сега не можех вече да я позная и се чувствувах възбуден като в хотелска стая или хижа, където отсядам за първи път веднага след слизането си от влака.

 

 

Подкарал припряно коня си, изцяло в плен на пъклените си планове, Голо излизаше от малката триъгълна горичка, просната като тъмнозелен губер по склона на хълма, и се насочваше в неравен тръс към замъка на клетата Жьонвиев дьо Брабан. Този замък беше прерязан от извития ръб на овалното стъкло, вмъкнато в рамката на абажура, затова се виждаше само единият му край с поляната пред него. Там седеше замечтана Жьонвиев дьо Брабан със син пояс на кръста. Замъкът и поляната бяха жълти; впрочем бях отгатнал цвета им, преди още да съм ги видял, по звучното златожълто име Брабан. Голо се спираше за миг, за да изслуша тъжно наставленията, прочетени на глас от леля. То сякаш ги разбираше напълно, защото с покорност, но лишена от известно величие, съгласуваше позата си с указанията на текста. После пак се отдалечаваше с неравен тръс. И нищо не можеше да спре бавната му езда. Ако лампата се отместеше, аз различавах препускащия Голо по пердетата на прозореца, уголемен пои гънките им, изчезващ в цепката между двете. Тялото на самия Голо, също така свръхестествено, както и конят му, не се спираше пред никакво материално препятствие, пред нито един предмет, срещнат на пътя му. То го превръщаше в свой скелет, вмъкваше го в себе си дори да беше дръжката на вратата, към която мигом се нагаждаше и върху която неизменно изплуваше ту червената му роба, ту бледото му лице, все тъй благородно и печално, неозадачено ни най-малко, че е безкостно.

Разбира се, аз не оставах чужд на очарованието на тези блестящи видения, излъчени сякаш от далечното минало на Меровингите, отблясъци на толкова древна история, които трептяха пред очите ми. Но едва ли някои може да си представи какво неприятно усещане ми причиняваше нахълтването на тази тайнствена красота в моята стая, която след големи усилия бях успял да изпълня до такава степен с моето „аз“, че вече не я забелязвах, както не забелязвах и себе си. Преустановеше ли се упоителното въздействие на навика, аз започвах да мисля да чувствувам — еднакво безрадостни дейности. Дръжката на вратата на стаята ми, която се отличаваше за мене от всички други дръжки по това, че сякаш се отваряше от само себе си, без да трябва да я завъртам, защото вършех това съвсем несъзнателно, представляваше сега астрално тяло на Голо. Затова, щом чуех звънеца за вечеря, бързах да сляза в трапезарията, където както всяка вечер светеше закачена на тавана голямата петролна лампа — тя не знаеше абсолютно нищо за Голо и за Синята брада, но в замяна на това познаваше родителите ми и вареното говеждо, — и се хвърлях в прегръдките на мама, станала ми още по-скъпа поради трагичните преживелици на Жьонвиев дьо Брабан, както и защото престъпният Голо ме караше да се ровя неспокойно в собствената си съвест.

След вечерята много скоро, уви, бивах принуден да се разделя с мама, която оставаше да разговаря с другите в градината при хубаво време или в малката гостна, където се оттегляха всички, ако времето се развалеше. Всички освен баба, която смяташе, че „е грехота да се седи в къщи, когато си на село“ и непрекъснато спореше с баща ми през дъждовните дни, загдето ме кара да се прибера в стаята си да чета, вместо да остана навън.

— Така никога няма да го направите здрав и енергичен — заявяваше печално тя. — А това дете има такава нужда да кали здравето и волята си!

Баща ми вдигаше рамене и проучваше барометъра, защото се интересуваше от метеорология, а майка ми, стараейки се да не вдига шум, за да не го дразни, го гледаше почтително и нежно, без да се опита да прозре тайната на неговото превъзходство. Баба обаче, каквото и да беше времето, дори когато валеше като из ведро и Франсоаз тичешком прибираше скъпоценните плетени кресла да не би да се измокрят, кръстосваше празната градина, шибана от проливните струи, отметнала сивите си разрошени коси, за да изложи по-добре чело на здравословния дъжд и вятър.

Най-сетне може да се диша — казваше тя и обикаляше мокрите алеи (премного симетрично прокарани според нея от новия, лишен от чувство за природата градинар, когото баща ми постоянно питаше дали времето ще се оправи) с енергични и неравни ситни крачки, съгласувани с различните й пориви, предизвикани било от опиянението на бурята или от преклонението й пред хигиената, било от глупавото ми възпитание и симетричните градини, но само не от съвсем чуждото за нея старание да предпази лилавата си пола от калните пръски, които стигаха едва ли не до кръста й и довеждаха до отчаяние затруднената камериерка.

Когато баба се разхождаше в градината след вечеря, само едно бе в състояние да я накара да се прибере: ако дядовата братовчедка я извикаше в момента, когато обиколките й я доведяха като насекомо срещу осветените прозорци на гостната, където поднасяха коняка върху масичката за игра на карти.

— Батилд, ела, че мъжът ти ще пие коняк!

И наистина, за да я дразнят (тя внасяше в семейството на мъжа си толкова различен дух, че всички я закачаха и тормозеха), понеже силните спиртни напитки бяха забранени на дядо, братовчедка му го караше да отпие няколко глътки. Бедната баба влизаше и умоляваше горещо мъжа си да не вкусва коняка. Той се ядосваше, изпиваше демонстративно няколкото капки, а баба подновяваше разходката си, опечалена, обезсърчена, но въпреки това усмихната, защото тя беше така невзискателна и блага, че обичта й към другите и безразличието й към нея самата и към собствените й страдания се изразяваха с усмивка, но противно на това, което наблюдаваме по лицата на повечето хора, нейната усмивка съдържаше насмешка само над нея самата, а за всички нас — нежна ласка, защото тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помилва топло с очи.

Мъчението, което й налагаше дядовата братовчедка, излишните увещания на баба и нейната безпомощност, когато, предварително победена, се опитваше напразно да изтръгне от дядо чашата коняк, представляваха зрелище, с което свикваш през годините до такава степен, че можеш да го наблюдаваш със смях, заставайки решително и безгрижно на страната на мъчителя, за да убедиш самия себе си, че не става и дума за мъчение. Но тази гледка толкова ме ужасяваше тогава, че с удоволствие бих набил дядовата братовчедка. Въпреки това, щом чуех: „Батилд, ела, че мъжът ти ще пие коняк!“, подъл вече като истински мъж, правех същото, което правим всички, когато като възрастни хора сме свидетели на страдания и неправди: не желаех да ги гледам. Изтичвах горе в занималнята, под покрива, да се наплача в малката стаичка, дъхаща на перуники и френско грозде, което беше поникнало отвън между камъните на стената и провираше цъфналото си клонче през открехнатия прозорец. Предназначена за по-друго, по-прозаично използуване, тази стая, от която денем можеше да се види чак до кулата на Русенвил-льо-Пен, дълго време ми служеше — навярно защото беше единственото помещение, което ми позволяваха да заключвам с ключ — за убежище, в което можех да се отдавам на занимания, изискващи абсолютно усамотение: четене, бленуване, плачене и плътски наслаждения. Уви! Аз не знаех, че не толкова малките отклонения на дядо от предписания му режим, а крехкото ми здраве и липсата на воля, вдъхващи й опасения за бъдещето ми, натъжаваха дълбоко баба по време на безкрайните й следобедни или вечерни разходки, докато сновеше напред-назад из градината, объркала към небето хубавото си лице с тъмни набраздени страни, които с напредването на възрастта бяха станали почти лилави, подобни на угарите есен, и по които винаги съхнеше неволно бликнала сълза, причинена от студа или от някоя скръбна мисъл.

Единствената ми утеха, когато се качвах да си легна, беше мисълта, че мама ще дойде да ме целуне в леглото. Но това ежедневно прощаване беше така кратко, тя така бързо слизаше отново долу, че мигът, в който чувах стъпките й по стълбата и малко по-късно лекото шумолене на лятната й рокля от син муселин с колан от сплетени шнурчета, ставаше всъщност мъчителен за мене. Той предизвестяваше следващия миг, когато тя ще си отиде, ще слезе пак долу. Така че аз вече бях започнал да предпочитам вечерното ни прощаване, което толкова обичах, да стане колкото може по-късно, за да удължа минутите на отдих, докато мама още не е дошла. Когато, след като ме целунеше, тя отваряше вратата, за да излезе, понякога ми идеше да я извикам и да я помоля: „Целуни ме още веднъж!“, но знаех, че лицето й тутакси ще придобие недоволно изражение, защото, отстъпвайки пред тъжното ми настроение и нервната възбуда, като се качваше да ме прегърне и да ми донесе своята умиротворяваща целувка, тя дразнеше баща ми; той намираше този ритуал безсмислен и затова тя би желала да ме накара постепенно да се откажа, да отвикна, камо ли да я моля за още една целувка, когато вече си е тръгнала. А ако я разгневях, щях да наруша цялото спокойствие, което тя ми беше донесла миг преди това, навеждайки с обич към мене лице, сякаш ми подаваше светите дарове на умиротворението, та причестявайки се, да почерпя увереност в присъствието й и да мога да заспя. Но вечерите, когато мама оставаше съвсем малко в стаята ми, бяха все пак сладки в сравнение с ония, когато имахме гости на вечеря и тя изобщо не се качваше да ми пожелае лека нощ. Като се изключат някои временно пребиваващи чужденци, господин Суан беше почти единственият ни гостенин в Комбре, понякога на вечеря, по съседски (много по-рядко след неподходящия си брак, защото родителите ми не искаха да приемат жена му), понякога след вечеря, без да са го канили специално. Вечерите, когато, седнали под големия кестен пред къщата около желязната маса, чуехме в края на градината не еднократния продължителен звън, който заливаше с непресекващия си леден звук всеки обитател на къщата ни, когато влизаше, „без да звъни“, а двойното плахо прозвъняване с мек и позлатен тембър на звънеца за външни хора, всички тутакси се питахме: „Кой ли ни идва на гости?“, макар и да знаехме отлично, че не може да бъде никой друг освен Суан. Леля казваше високо, за да ни даде личен пример, като се стараеше да придаде непринуденост на гласа си, че не бива да шушукаме, това било крайно нелюбезно спрямо гостенина, който можел да си помисли, че казваме нещо, което той не трябва да чуе. Пращахме като разузнавач баба, доволна от всеки повод да се разходи още веднъж в градината. Тя се възползуваше от това, за да изтръгне мимоходом, без да я видим, някое колче от розите, за да им придаде повече естественост, като майка, която бухва с ръка прекалено пригладените от бръснаря коси на сина си.

Ние всички очаквахме тревожно сведенията на баба за врага, като че ли можеха да се появят кой знае колко нашественици, и не след дълго дядо казваше: „Чувам гласа на Суан.“ Наистина само го чувахме, защото в съвсем слабо осветената — заради комарите — градина почти не различавахме орловия му нос и зелените очи под високото, обградено с руси, почти червеникави коси чело. Тогава аз отивах уж случайно да кажа да донесат сиропите. Баба много държеше на това, защото смяташе, че е по-любезно така, отколкото да се подчертае, че се поднасят по изключение само заради гостите. Макар и много по-млад от дядо ми, господин Суан беше твърде близък с него, защото дядо ми е бил един от най-добрите приятели на баща му — прекрасен човек, но малко особняк, който менял настроението и мнението си от най-малката дреболия. Дядо ми по няколко пъти в годината разказваше все едни и същи анекдоти за държането на бащата на господин Суан, когато умряла жена му, за която той се грижил денонощно. Дядо ми не го бил виждал отдавна. Той изтичал в неговото имение, което е в съседство с Комбре, заварил го облян в сълзи и успял да го накара да излезе за малко от стаята на покойницата, за да не присъства поне при поставянето й в ковчега. Те се поразходили из парка, където за миг грейнало слънце. Господин Суан уловил неочаквано дядо ми за ръка и възкликнал: „Ах, приятелю! Какво щастие, че се разхождаме с вас в такова хубаво време! Не ви ли харесват тия дървета, глогините и езерото ми? Никога досега не сте ми казали какво мислите за него! Какво сте се умърлушили? Не усещате ли лекия ветрец? Ах, каквото и да казваме, животът е все пак приятен, драги Амеде!“ Но в същия миг той се сетил за мъртвата си жена и понеже му се сторило много сложно да обясни как е могъл в такъв момент да се поддаде на радостен порив, задоволил се с един жест, който му бил обичаен, когато изпаднел в затруднение по някой въпрос: прокарал ръка по челото си и обърсал очите си и стъклата на лорнета си. Истината е, че той не можел да прежали жена си, но през двете години, които преживял без нея, му се случвало да каже на дядо: „Странно нещо! Често мисля за жена си, но не мога да мисля много дълго за нея.“ „Често, но по малко като горкия татко Суан“ — беше станало любима поговорка на дядо и той я подхвърляше за щяло и нещяло. Аз бях готов да сметна бащата на Суан едва ли не за чудовище, ако дядо не бе възкликнал: „Как! Ами че той имаше златно сърце!“ — а дядо беше най-справедлив съдник в моите очи и неговата преценка, станала закон за мене, често ми помагаше впоследствие да опрощавам прегрешения, които бих бил склонен да осъждам.

В продължение на много години, макар че господин Суан, младият, особено преди женитбата си, често идваше на гости в Комбре, леля, а също и дядо и баба изобщо не подозираха, че той вече съвсем не живее в обществото, с което беше общувало семейството му, и че под това своего рода инкогнито, което му създаваше у нас името Суан, те посрещаха, без ни най-малко да се усъмнят, подобно на почтени ханджии, дали, без да знаят, подслон на много известен разбойник, един от най-елегантните членове на „Жокей-клуб“, любим приятел на граф дьо Пари и на Уелския принц и един от най-ухажваните мъже от висшето общество на предградието Сен-Жермен.

Неведението ни за блестящия светски живот на Суан се дължеше очевидно отчасти на неговия затворен и сдържан характер, а отчасти и на странната представа на тогавашните буржоа за обществото. Те го считаха съставено от затворени касти, в които всеки още с раждането си получава ранга, заеман от родителите му, и нищо, като се изключат някои щастливи случайности — бляскава кариера или неочаквана женитба, — не може да го измъкне оттам и да го въведе в по-горна каста. Господин Суан-баща беше борсов посредник. Синът Суан трябваше за цял живот да спада към кастата, чието материално състояние, също както когато става дума за различни категории данъкоплатци, се движи в границите на определен годишен доход. Знаеха в каква среда е живял бащата, знаеха следователно в каква среда живее и самият Суан, с какви хора „му се полага“ да общува. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на млад мъж, за които старите приятели на семейството му, каквито бяха моите близки, затваряха благосклонно очи, още повече, че и след като загуби баща си, той продължи вярно да идва на гости у тях. Но те бяха готови да се обзаложат, че непознатите личности, с които той дружеше, бяха такива, че той не би се осмелил да ги поздрави, ако ги срещне, когато е с нас. Ако непременно държаха да сложат пред името на Суан някакъв социален коефициент, който да го отличи от другите синове на борсови посредници със същите материални възможности като неговите родители, този коефициент сигурно би бил по-нисък за него, защото се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини и живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си. Баба мечтаеше да го разгледа, но то се намираше на кея Орлеан, квартал, в който според дядовата братовчедка било срамно да се живее.

— Познавач ли сте поне? Питам ви във ваш интерес, защото кой знае какви боклуци ви пробутват търговците! — му казваше тя.

Дядовата братовчедка не допускаше той да е кой знае колко компетентен и нямаше високо мнение, дори в интелектуално отношение, за човек, който избягва сериозните теми в разговор и се отличава с прозаична точност не само когато ни даваше с най-малки подробности готварски рецепти, но и когато бабините сестри говореха за изкуство. Ако го притиснеха да каже мнението си, да изрази възхищението си от някоя картина, той млъкваше едва ли не нелюбезно, но в замяна охотно ни осведомяваше най-точно за музея, в който тя се намира, както и за датата на създаването й. Но той се задоволяваше най-често да ни забавлява с дребни случки, чиито герои бяха все хора измежду нашите познати — аптекарят в Комбре, готвачката ни, кочияшът. Естествено разказите на Суан забавляваха леля, но тя не си даваше ясно сметка дали това се дължеше на смешната роля, която той винаги си приписваше, или на остроумието, с което ги разказваше.

— Голям чудак сте вие, господин Суан!

Понеже дядовата братовчедка единствена в семейството ни беше не особено деликатна, тя не пропускаше да подчертае, когато се говореше за Суан пред чужди хора, че ако иска, той би могъл да живее и на булевард Осман или на Авеню Опера, защото е син на господин Суан, който навярно му е оставил четири-пет милиона, но си имал мании. Между другото тя си въобразяваше, че тази негова мания е особено забавна за другите, затова, когато господин Суан дойдеше на първи януари в Париж да й поднесе пакетче захаросани бадеми, не пропускаше да го попита, ако имаше други гости:

— Е какво, господин Суан, все още ли живеете при винарските складове, за да сте сигурен, че няма да изпуснете влака, когато тръгвате за Лион? — И поглеждаше с крайчеца на окото си, над лорнета, другите посетители.

Но ако й кажеха, че същият този Суан, който в качеството си на син на Суан беше напълно достоен да бъде приеман от цялата „почтена буржоазия“, от най-видните парижки нотариуси и адвокати (привилегия, която той като че ли пренебрегваше), водеше, едва ли не тайно, съвсем друг живот, че в Париж, излизайки от нас, след като ни е казал, че се прибира да спи, едва завил зад улицата, поемаше в обратна посока и отиваше в еди-кой си салон, където никога не бе прониквало окото на нито един борсов посредник или съдружник на борсов посредник, това би се сторило на леля също така необикновено, както ако някоя по-образована дама си представи, че познава лично Аристей и й кажат, че след като е разговарял с нея, е потънал в царството на Тетида, в селения, недостъпни за очите на простосмъртните, където според Вергилий го посрещат с отворени обятия. Или, за да сравним с нещо, което е по-вероятно да й хрумне, защото е изписано върху нашите чинийки за торта в Комбре, да си представи, че у нея е вечерял Али Баба и едва останал сам, се вмъква в ослепителната пещера с неподозираните съкровища.

Един ден, когато бе дошъл да ни види, след като бе вечерял в Париж, и ни се извини за вечерното си облекло, Франсоаз узна от кочияша му, че идвал от „една принцеса“.

— Е да, някоя принцеса от лекото общество — отвърна невъзмутимо леля, повдигайки иронично рамене, без да откъсне поглед от плетката си.

Затова тя не се церемонеше много-много с него. Въобразявайки си, че той трябва да се чувствува поласкан от нашите покани, тя смяташе за напълно естествено да й донася при всяко идване у нас било кошница ягоди или праскови от градината си лете, било снимки от шедьоври за мене след всяко пътуване в Италия.

Без капка свян го викаха, когато им потрябваше рецепта за сос Грибиш или за салата от анасон за официални вечери, на които не го канеха, понеже смятаха, че няма достатъчно тежест да го демонстрират на чужденци, които идваха за пръв път у нас. Ако разговорът засегнеше някой член на кралското семейство, дядовата сестра казваше на Суан:

— Особи, които и вие, и аз никога няма да познаваме, но прекрасно можем да минем и без тях, нали?

А Суан може би държеше в джоба си писмо от Туикнъм. Тя го караше да отмества пианото и да обръща страниците, когато бабината сестра пееше, проявявайки наивно невнимание към този толкова търсен другаде човек, също както детето си играе най-нехайно с ценна колекционерска дреболия като с най-евтина дрънкулка. Несъмнено онзи Суан, когото познаваха по същото време толкова клубмени, беше доста различен от човека, когото създаваше леля вечер в малката градина в Комбре, щом отекнеха двете плахи позвънявания; тя вдъхваше живот на неясния и неопределен индивид, който се открояваше на фона на мрака, следван от баба ми, като инжектираше в него всичко, което знаеше за семейство Суан.

Дори в най-незначителните си прояви ние не сме едно материално цяло, еднакво за всички, с което всеки трябва само да се запознае, както със съдържанието на завещание или с текста на поемни условия. Нашето социално „аз“ е продукт на хорската мисъл. Дори най-простото действие, което ние назоваваме „да видим някой познат“, е до голяма степен интелектуална дейност. Ние изпълваме физическата външност на личността, която виждаме, с всички наши представи за нея и в цялостния й портрет безспорно именно те вземат превес. Те така съвършено изпъват бузите, така вярно прилепват към извивката на носа, така добре умеят да придават съответната отсенка на тембъра на гласа, който е сякаш само материална обвивка, че всеки път, когато видим това лице и чуем този глас, ние всъщност гледаме и слушаме собствените си представи. Сигурно в този Суан, когото моите близки си бяха създали, те бяха пропуснали поради неосведоменост не малко черти, свързани с неговия светски живот, заради които други хора, когато биваха с него, намираха, че лицето му излъчва особена изтънченост, изразена най-ярко в гърбавия му нос. Но затова пък на моите роднини се бе удало да вложат в това незаето, празно лице, лишено в техните очи от истинското си обаяние и в дълбокия му неоценен поглед някакво неясно и безобидно съдържание, съставено от полуизтрити спомени за ежеседмичните им събирания през свободното време след вечеря около игралната маса или в градината по време на добросъседските ни отношения на село. Телесната обвивка на нашия приятел беше така добре натъпкана с тях, както и с няколкото спомена за родителите му, че този Суан беше станал завършено и живо същество и мен ми се струва, че се разделям с един човек и се насочвам към друг, когато минавам мислено от Суан, когото опознах съвсем точно по-късно, към този първи Суан, у когото намирам отново пленителните заблуждения от юношеските си години и който между другото прилича много по-малко на истинския Суан, отколкото на хората, които съм познавал по същото време, като че ли нашият живот е своего рода музей, в който всички портрети от една и съща епоха изглеждат сродни, имат същата тоналност, към този първи Суан, изтъкан от безделни часове, дъхащ на цъфнал кестен, на кошница с ягоди и мъничко на пелин.

Когато баба ми отиде обаче един ден да иска някаква услуга от една дама, нейна позната от Сакре-Кьор, с която бе прекъснала дружбата си, въпреки взаимната им симпатия, поради нашето схващане за кастите, маркиза дьо Вилпаризи, от прочутия род Вуйон, нейната знатна приятелка й казала:

— Доколкото ми е известно, вие познавате добре Суан. Той е голям приятел на моите племенници де Лом.

Баба се върна във възторг от къщата, която гледала към градини — госпожа дьо Вилпаризи я посъветвала и тя да си наеме там апартамент, — както и от един шивач и дъщеря му, чието магазинче се намирало в двора на къщата; тя се отбила за малко там, защото скъсала полата си по стълбището. Тия хора й бяха направили отлично впечатление: момиченцето било същински бисер, а шивачът — най-финият, най-свестният човек, какъвто някога била виждала. Защото за баба изтънчеността беше нещо напълно независимо от обществения ранг. Тя не можеше да се начуди колко сполучливо й отговорил и казваше на мама: „И мадам дьо Севине не би се изразила толкова хубаво!“ В замяна на това един племенник на госпожа дьо Вилпаризи предизвика следната й забележка: „Ах, дъще, колко е посредствен!“

Обаче думите на госпожа дьо Вилпаризи по адрес на Суан не само не го издигнаха в лелините очи, а, напротив, злепоставиха самата нея: Уважението, с което се отнасяхме — под влияние на баба — към госпожа дьо Вилпаризи я задължаваше, изглежда, да не уронва престижа си в нашите очи, а тя бе изменила на създаденото за нея мнение, щом изобщо знаеше за съществуването на Суан, щом допускаше нейни роднини да общуват с него.

— Възможно ли е? Тя познава Суан! А ти разправяше, че била роднина на Мак-Махон!

Това предубеждение на моите роднини към познатите на Суан се потвърди впоследствие в техните очи с женитбата му за жена от най-лошите обществени среди, кажи-речи, кокотка, която между другото той не се опита да им представи, като продължаваше да идва сам у нас, макар и вече много по-рядко. Нашите сметнаха — предполагайки, че я беше избрал между познатите си, че именно това бе неизвестната на тях среда, в която той се движеше обикновено.

Но веднъж дядо ми прочете в някакъв вестник, че господин Суан бил най-редовно канен на обедите, давани в неделя от херцог дьо X…, син и племенник на най-изтъкнати държавници от времето на Луи-Филип. А дядо се интересуваше живо от всички дребни случки, които можеха да го въведат мислено в частния живот на хора като Моле, херцог Паские или херцог дьо Броли. Той много се зарадва, като узна, че Суан общува с хора, които са ги познавали. Сестра му, напротив, изтълкува този факт съвсем неблагоприятно за Суан: особа, която избира познанствата си извън кастата, в която се е родила, извън своята „обществена среда“, се декласираше много грозно в нейните очи. Струваше й се, че с подобна постъпка човек се отказва наведнъж от плодовете на всички хубави отношения със солидни хора, отношения, поддържани и съхранявани предвидливо от родителите с оглед на децата им (тя бе толкова праволинейна, че престана да вижда сина на един нотариус само защото той се ожени за някаква високопоставена личност и с тази своя постъпка падна в нейните очи от тачения ранг на син на нотариус до положението на авантюристите, бивши лакеи или коняри, които, според мълвата, са били за кратко време любимци на кралици).

Тя осъди намерението на дядо да разпита Суан за новооткритите му приятелства, когато щеше да вечеря следващия път у нас. Двете сестри на баба, стари моми, които се отличаваха с нейното благородство, но не притежаваха острия й ум, заявиха, че не проумяват как дядо може да изпитва любопитство към така нареченото „злободневие“, дори то да представлява исторически интерес, и изобщо към каквото и да било, ако не бе пряко свързано с естетически или нравствени проблеми. Тяхното съзнание беше до такава степен далеч от всичко, което отблизо или отдалеч засягаше светския живот, че щом разговорът на масата вземеше несериозен или дори само по-делничен тон, без те да могат да го насочат към любимите си теми, самото им слухово сетиво, убедило се с течение на времето, че в този миг става излишно, даваше отдих на рецептивните органи, излагайки ги по този начин на явна опасност от атрофиране. Ако в такъв момент на дядо се наложеше да привлече вниманието на двете сестри, то той трябваше да прибегне до физическите способи, прилагани от лекарите по душевни болести спрямо болезнено разсеяните пациенти: да почука няколко пъти по чашата с острието на ножа, като същевременно ги извика внезапно по име и се обърне към тях — силни средства, които психиатрите често пренасят в обикновените си лични отношения с нормални хора отчасти по професионален навик, отчасти защото смятат всички за малко смахнати.

Двете сестри проявиха като че ли малко повече интерес една вечер (Суан беше канен на вечеря следващия ден и им беше пратил цяла каса вино „Асти“), когато леля, размахвайки един брой на вестник „Фигаро“, в който по повод някаква картина, включена в изложбата „Коро“, пишеше: „От колекцията на господин Суан“, каза:

— Видяхте ли, че „Фигаро“ се занимава с нашия Суан?

— Аз винаги съм ви повтаряла, че Суан има много вкус — заяви баба.

— Разбира се, нали винаги ни противоречиш — отвърна леля.

Знаейки, че баба никога не е на едно и също мнение с нея и не напълно уверена дали ние сме на нейна страна, тя умишлено осъждаше всяко становище на баба от името на всички ни, стараейки се да обедини насила близките си срещу него. Но този път ние не я подкрепихме. Понеже бабините сестри казаха, че смятат да споменат пред Суан за съобщението във „Фигаро“, тя ги разубеди. Всеки път, когато се изтъкнеше нечие предимство, колкото и малко да бе то, което липсваше на нея самата, тя съзнателно си въобразяваше, че това не е никакво предимство, а, напротив, досадна неприятност и съжаляваше въпросната личност, за да не бъде принудена да й завижда.

— Едва ли ще му доставите удоволствие. Лично аз зная, че би ми било безкрайно неприятно да видя името си, отпечатано така във вестника, и никак не бих се чувствувала поласкана, ако ми заговорят за това.

Впрочем тя нямаше нужда да настоява. Бабините сестри така се ужасяваха от всяка просташка проява, че скриваха и най-малкия личен намек зад дълбокомислено скроени перифрази, толкова неясни, че често пъти лицето, за което се отнасяше намекът, изобщо не го схващаше. Колкото до майка ми, тя имаше само една грижа — много й се искаше да предума баща ми да заговори със Суан ако не за жена му, то поне за дъщеря му, която той обожаваше и заради която в крайна сметка се бе оженил.

— Би могъл да му кажеш няколко думи, да го попиташ как е. Жестоко е спрямо него.

Баща ми се сърдеше:

— Нищо подобно! Това са безсмислици! Ще бъде смешно.

Единственият измежду всички обаче, за когото идването на Суан се беше превърнало в мъчение, бях аз. Защото през вечерите, когато имахме гости на вечеря, дори да бе само господин Суан, мама не се качваше в стаята ми. Вечерях преди другите и сядах после с тях на масата, но само до осем часа, когато, спазвайки режим, трябваше да се кача горе. Тогава бях принуден да пренеса така ценната и крехка целувка, която мама ми даряваше обикновено в леглото, преди да заспя, от трапезарията чак до стаята си и да я крепя през цялото време, докато се обличам, за да не би да накърня сладостта й, да не би да я разлея и летливата й същност да се изпари. Точно във вечерите, когато трябваше да я получа най-внимателно и грижливо, ми се налагаше да я взема набързо, пред всички, да я открадна едва ли не, без да имам необходимото време и душевна свобода да вложа в нея вниманието на маниаците, които се мъчат да не мислят за нищо друго, затваряйки една врата например, за да могат, когато ги обхване болезнената им мнителност, да й противопоставят победоносно спомена за момента, когато са я затворили.

Ние бяхме всички в градината, когато отекнаха двете колебливи трепкания на звънчето. Знаехме, че е Суан. Но въпреки това всички се спогледахме въпросително и пратихме баба да разузнае.

— Не забравяйте да му благодарите за виното, но по-недвусмислено — напомни дядо на двете си балдъзи. — Чудесно е, а и касата е огромна.

— Не шушукайте! — обади се братовчедка му. — Можете да си представите колко е приятно да влезеш в дом, където всички си шепнат нещо.

— А, ето го и господин Суан — каза татко. — Ще го питаме как мисли — дали времето ще бъде хубаво утре.

Мама си въобразяваше, че няколко нейни думи биха могли да заличат огорчението, което нашето семейство е причинило може би на Суан след женитбата му. Тя намери начин да го дръпне настрана. Но аз тръгнах след нея. Не можех да се реша да се отделя нито крачка при мисълта, че само след миг трябва да я оставя в трапезарията и да се кача сам в спалнята си без утешението, че тя ще дойде да ме целуне както другите вечери.

— Хайде, господин Суан — каза му тя, — поговорете ми малко за дъщеря си. Сигурна съм, че и тя има усет за хубавото както татко си.

— Но защо не дойдете при нас на верандата? — попита дядо, приближавайки се.

Майка ми беше принудена да прекъсне думите си, но излезе от неловкото положение по много деликатен начин, подобно на добрите поети, които, притеснени от тиранията на римата, намират най-красивите си стихове.

— Ние ще поговорим за нея, когато останем насаме — каза тя полугласно на Суан. — Само една майка може да ви разбере. Сигурна съм, че и нейната майка мисли като мене.

Насядахме около желязната маса. Мен ми се щеше да не мисля за неспокойните часове, които щях да прекарам тази вечер сам в стаята си, без да мога да заспя; мъчех се да се убедя, че те нямат никакво значение, понеже на другия ден сутринта нямаше вече да си ги спомням; опитвах се да си представя бъдещето, за да го хвърля като мост отвъд тазвечерната бездна, която ме плашеше. Но мисълта ми, подчинена на тази едничка грижа, втренчена като впития ми в мама поглед, бе плътно затворена за всяко възприятие. Всичко красиво или просто забавно, което би ме развълнувало или разсеяло, оставаше извън нея. Като болен, който благодарение на упойка, присъствува в пълно съзнание на операцията, извършвана над него, без да чувствува нищо, аз бях в състояние да си рецитирам мислено любими стихове или да наблюдавам усилията на дядо да накара Суан да разкаже нещо за херцог Одифре-Паские, без ни най-малко да се затрогна от едното или да се развеселя от другото. Независимо от това усилията на дядо отидоха на вятъра. Той едва успя да запита Суан за този оратор и едната бабина сестра (въпросът беше отекнал в ушите й като ненавременна тишина и тя бе сметнала, че е по-възпитано да я наруши) се обърна към другата:

— Представи си, Селин, запознах се с една млада шведска учителка, която ми разказа страшно интересни неща за кооперациите в Скандинавските страни. Трябва да я поканим някоя вечер у нас.

— Естествено — отвърна сестра й. — И аз не си загубих времето. Срещнах у господин Вентьой един стар учен, който познавал добре Мобан. Мобан му обяснил най-подробно как постъпва, за да съчини някоя роля. Извънредно интересно. Той бил съсед на господин Вентьой, а аз да нямам представа. И бил страшно любезен.

— Не само господин Вентьой има любезни съседи! — възкликна леля Селин на висок глас, за да победи стеснението си; и понеже вложи умисъл в думите си, те прозвучаха неискрено. Същевременно тя погледна многозначително Суан. А сестра й Флора, която разбра, че с тази забележка Селин благодари за виното „Асти“, също погледна Суан признателно и леко иронично, било за да подчертае само остроумната забележка на сестра си, било защото облазяваше Суан, че я е заслужил, било защото неволно се подиграваше с него, считайки го един вид на подсъдимата скамейка.

— Струва ми се, че можем да поканим този господин на вечеря — продължи Флора. — Заговорели ли го за Мобан или за госпожа Матерна, говорел с часове, без да спира.

— Навярно е страшно приятно — въздъхна дядо. За нещастие природата напълно бе лишила ума му от способността да се интересува живо от шведските кооперации, както бе лишила ума на двете му балдъзи от малкото находчивост, която трябва да добавиш от себе си, за да можеш да разкажеш с известно очарование някаква интимна подробност от живота на Моле или на граф дьо Пари.

— Знаете ли — обърна се Суан към дядо ми, — сега ще ви разкажа нещо, което, макар и привидно да няма нищо общо с това, което ме питате, е свързано всъщност с него, защото в известно отношение животът не се е изменил кой знае колко. Тази сутрин препрочетох един пасаж от Сен-Симон, който сигурно би ви се сторил забавен. Намира се в тома за неговото посланичество в Испания. Този том не спада към най-добрите и е почти като вестник, но чудно написан вестник, а това вече го отличава от убийствено скучните вестници, които се считаме задължени да четем сутрин и вечер.

— Не съм на вашето мнение. Някои дни четенето на вестниците ми се струва особено приятно… — прекъсна го леля Флора, за да покаже, че е прочела забележката за Суан във „Фигаро“ по повод „Коро“.

— Когато става дума за събития или хора, които ни интересуват — натърти леля Селин.

— Не отричам — отвърна Суан изненадан. — Аз упреквам вестниците в едно: че привличат всеки ден вниманието ни върху незначителни неща, а само три-четири пъти в живота си четем книгите, които съдържат съществени неща. Щом всяка сутрин разгръщаме трескаво вестника, би трябвало да се направи обратното и да поместват във вестника, знам ли какво, да речем… „Мислите“ на Паскал! (Той подчерта последните думи с предвзето ироничен тон, за да не би да прозвучат педантично.) А в позлатената отстрани книга, която ще отворим веднъж на десет години — добави той, проявявайки престореното презрение на някои светски хора към светската хроника, — бихме прочели, че гръцката кралица е отишла в Кан или че лионската принцеса е дала маскен бал. По този начин ще се възстанови справедливото съотношение. — Но сякаш съжалявайки, че макар и шеговито се е впуснал да говори за сериозни неща, той продължи насмешливо: — Ама че разговор! Защо сме се заловили с тия високопарни теми! — После отново се обърна към дядо: — Та Сен-Симон разказва, че Мольоврие имал дързостта да се ръкува със синовете му. Нали знаете, същият този Мольоврие, за когото той казва: „Никога не съумях да видя в тази дебела бутилка друго освен лимфа, простащина и глупост.“

— Дебели или не, аз знам бутилки, които са пълни със съвсем друго нещо! — прекъсна го леля Флора, която на свой ред държеше да благодари на Суан, защото виното „Асти“ беше подарено и на двете. Селин се засмя.

Суан поде озадачен:

— Сен-Симон пише: „Не знам дали това беше проява на невежество или клопка, но той пожела да се ръкува с моите деца. Забелязах това навреме, за да му попреча.“

Дядо почна да се възхищава от съпоставянето на „невежество“ и „клопка“, но госпожица Селин, чиито слухови способности не бяха изпаднали още в състояние на пълна упойка, понеже ставаше дума за Сен-Симон, литератор, се намеси възмутено:

— Възможно ли е да се възхищавате от подобно нещо! И таз добра! Че какво значи това? Нима хората не са равни помежду си? Има ли значение дали е херцог или кочияш, ако не е лишен от ум и сърце? Много добре си е възпитавал децата вашият Сен-Симон, ако не ги е учил да подават ръка на всеки честен човек! Това е наистина отвратително! И вие се осмелявате да цитирате, подобно нещо!

А дядо, напълно съкрушен, давайки си сметка, че пред подобна аудитория е невъзможно да накара Суан да разкаже анекдоти, които биха били забавни за него самия, помоли тихичко мама:

— Припомни ми оня стих, който ми беше казала, той толкова ме облекчава в подобни случаи! А, да. „Господи, колко добродетели ни караш да ненавиждаме!“ Много сполучливо казано!

Аз не откъсвах очи от майка ми. Знаех, че щом седнем на масата, няма да ми позволят да остана през цялото време, докато трае вечерята, и за да не противоречи на баща ми, мама няма да ми позволи да я целуна няколко пъти пред гостите, както бих я целунал в стаята си. Затова се заричах, щом влезем в трапезарията и вечерята започне, да вложа предварително, когато наближи часът за оттеглянето ми, в тази толкова кратка и бегла целувка всичко, което бе по силите ми: да избера с поглед мястото на бузата, където ще допра устните си, да се подготвя душевно, за да мога, започнал мислено целувката си, да посветя изцяло мига, който ще ми даде мама, на усещането от допира на бузата й до моите устни, подобно на художник, който, можейки да отскубне от модела си само няколко кратки сеанса, подготвя палитрата си и по памет, използвайки скиците си, нахвърля на платното всичко, за което в краен случай би могъл да мине и без позиране. Но преди още да позвънят за вечеря, не съзнавайки жестокостта си, дядо каза:

— Детето изглежда уморено. Би трябвало да се качи горе и да си легне. Впрочем тази вечер сядаме късно на масата.

А баща ми, който не спазваше така строго уговореното, както мама и баба, заяви:

— Да, хайде, иди да си легнеш.

Аз поисках да целуна мама, но в този момент проехтя звънецът за вечеря.

— Е, хубава работа, остави майка си на мира, стига сте се лигавили всяка вечер, смешно е да излагате на показ чувствата си. Хайде, качвай се!

И аз трябваше да тръгна на път без благословия. Трябваше да изкача стълбата „без сърце“, както казва народът, защото действително се качвах против желанието на сърцето си, което копнееше да се върне при мама; тя не му бе разрешила, целувайки ме, да ме последва. Тази омразна стълба, по която поемах винаги толкова тъжно, миришеше на лак и особената мъка, която изпитвах всяка вечер, се беше сляла и споила крепко с тази миризма, като бе станала сякаш още по-непоносима за изострената ми чувствителност, защото умът ми не можеше да се бори срещу нея под тази обонятелна форма. Когато спим и неосъзната остра зъбна болка ни кара двеста пъти поред да вадим момиче от водата или да повтаряме безспир някой стих от Молиер, ние изпитваме голямо облекчение при събуждането си, след като съзнанието ни очисти усещането за зъбна болка от всяка героична или ритмична окраска. Аз изпитвах точно обратното на това чувство на облекчение, когато мъката ми, че трябва да се кача в стаята си, проникваше в мене много по-бързо, почти мигновено, ненадейно и, кажи-речи, от засада ведно с вдъхването — много по-отровно от моралната болка — на свойствената за стълбището миризма на лак. Влязъл в стаята, трябваше да запуша всякакъв изход, да затворя капаците, да изкопая собствения си гроб, оправяйки леглото за спане, да надяна мъртвешкия саван — нощницата. Но преди да се погреба в желязното легло, което бяха сложили допълнително в стаята, защото лете ми беше много топло под рипсените завеси на големия креват, се подадох на бунтовен порив и реших да проявя хитрост на осъден. Писах на майка си, молейки я да се качи при мене за нещо сериозно, което не мога да й кажа в писмото си. Страх ме беше само от едно; да не би Франсоаз, лелината готвачка, която се занимаваше с мене, когато бях в Комбре, да откаже да й занесе писъмцето ми. Предполагах, че да предаде нещо на майка ми, когато имаме гости, ще й се стори поне толкова невъзможно, колкото ако поискат от портиера на театъра да предаде писмо на актьор, който е на сцената. По въпроса какво може и какво не може да се прави Франсоаз си имаше свой собствен кодекс, подробен, неумолим и праволинеен, прокарващ тънки, неуловими или дори съвсем безсмислени разграничения (също както античните закони, които редом с жестоки предписания, като например избиване на кърмачета, забраняват, проявявайки прекалена чувствителност, да се вари шиле в майчиното му мляко или да се яде седалищен нерв на животно). Ако се съди по внезапния й упорит отказ да изпълни някои наши поръчения, този кодекс предвиждаше, изглежда, сложни социални съображения и изтънчени светски отношения, каквито нито обкръжението й, нито животът й на слугиня в село биха могли да й внушат. И човек биваше принуден да си каже, че в нея живее далечното френско минало, благородно и зле разбрано, подобно на промишлените градове, в които няколко стари замъка свидетелствуват, че някога в тях се е водил дворцов живот, а работниците от някой негов химичен завод работят сред изящни скулптури, изобразяващи чудото на свети Теофил или четиримата синове на Емон^[1]. В моя случай членът на кодекса, поради който бе малко вероятно, освен в случай на пожар, Франсоаз да обезпокои мама в присъствието на господин Суан за такава незначителна особа като мене, изразяваше само страхопочитанието, което тя изпитваше не само към роднините на господарката си — тачени наравно с покойниците, свещениците и кралете, — но и към гостенина, поканен в дома, страхопочитание, което би ме развълнувало в някоя книга, но изказано с важен и умилен тон от Франсоаз то ме дразнеше, особено тази вечер, когато в резултат на преклонението й пред всеки светски ритуал, щеше да откаже да смути вечерящите. За да имам известни изгледи за успех, не се поколебах да я излъжа, като й казах, че съвсем не по моя прищявка пиша на мама, но като сме се разделяли, тя ми е напомнила да потърся нещо и да не забравя да й пиша дали съм го намерил. Струва ми се, че Франсоаз не ми повярва, защото подобно на всички първобитни хора, чиито сетива са били по-изострени от нашите, тя тутакси схващаше по някакви неуловими за нас признаци всяка истина, която се опитвахме да скрием от нея. Тя погледа пет минути плика, като че ли листът и почеркът ми щяха да й дадат представа за естеството на съдържанието или да й подскажат кой член на кодекса си да приложи. После си излезе с примирено изражение, което явно казваше: „Не е ли цяло нещастие за едни родители да имат такова дете!“ След малко Франсоаз се върна и ми каза, че засега са още на сладоледа и домакинът няма никаква възможност да връчи писмото пред всички, но щом поднесат чашките с парфюмирана вода за изплакване на устата, ще намери начин да го предаде на мама. Тревогата ми тутакси спадна: сега нямаше както преди малко да бъда разделен от мама чак до утре, понеже писмото ми, макар и да я разсърди (двойно повече при това, защото ставах смешен пред Суан), ми позволяваше да се вмъкна невидим и очарован в същата стая, където беше тя; то щеше да й заговори за мене на ухото и запретената и враждебна стая, в която само до преди миг дори сладоледът — мраморен — и чашките с парфюмирана вода криеха за мене зловредна и смъртно тъжна наслада, защото мама я вкусваше далеч от мен, се отваряше сега като презрял плод, разпукал кората си, а мисълта на мама, четейки редовете на писмото ми, щеше да избликне като сок чак до сърцето ми. Сега вече не бях разделен от нея. Всички прегради бяха рухнали, свързваше ни сладостна нишка. Но това не беше всичко: мама сигурно щеше да дойде.

По онова време аз си мислех, че ако Суан прочете писмото ми и отгатне целта му, щеше хубавичко да се надсмее над тревогата ми. Напротив, както узнах по-късно, дълги години от живота му са били отровени от подобна тревога и никой не би могъл да ме разбере по-добре от него. Само че той бе изпитал тази тревога като влюбен при мисълта, че любимото същество се забавлява някъде, а той не може да отиде при него. Всъщност тази тревога е предопределена сякаш за любовта, любовта си я е присвоила, тя е станала свойствена за нея. Но когато, както в моя случай, това безпокойство се всели у човека, преди любовта да се появи в живота му, то се рее, очаквайки я, неясно и необвързано, без определено предназначение, днес в услуга на едно чувство, утре на друго, примесено било със синовната обич, било с школската дружба. Суан беше опознал и тази радост, която аз изпитах за първи път, когато Франсоаз се качи повторно да ми каже, че ще предадат писмото ми. Тази измамна радост, причинена от някой роднина на любимата жена, който отива да я срещне в дома или в театъра, където тя е на бал, вечеринка или премиера, съглежда ни, като бродим наоколо и дебнем отчаяно случай да установим връзка с нея, познава ни, спира се като свой човек при нас, пита ни за какво сме дошли и понеже ние измисляме, че трябва да кажем нещо важно и неотложно на неговата роднина или приятелка, ни уверява, че няма нищо по-просто, въвежда ни в антрето и ни обещава, че ще ни я изпрати най-много след пет минути. Колко ни е драг — както ми бе драга в този миг Франсоаз — този благосклонно настроен посредник, който с една дума прави поносимо, човешко и едва ли не приятно безсмисленото пъклено забавление, в което ни са се привиждали коварни, враждебни нам и диви вихри, отвличащи далеч от нас любимата, карайки я да се залива в смях. Ако съдим по него, по заговорилия ни неин роднина, който също е посветен в това жестоко тайнство, едва ли и другите поканени на празненството имат нещо демонично. И ето че внезапно през една неочаквана пролука ние проникваме в тия непознати нам наслаждения; ето че си представяме, притежаваме, споделяме, нещо повече, кажи-речи, сътворяваме един от поредицата мигове, които ги съставят, миг не по-малко реален от другите и по-важен за нас, защото любимата ни е по-тясно свързана с него: мигът, когато ще й кажат, че ние чакаме долу. Навярно и другите мигове на това празненство не ще да са кой знае колко различни от този, едва ли имат нещо по-сладостно, което да ни причинява такова страдание, щом благосклонно настроеният приятел ни е казал: „Тя с удоволствие ще слезе. Сигурно ще й бъде много по-приятно да разговаря с вас, отколкото да се отегчава там!“ Уви! Суан беше изпитал всичко това на гърба си! Добрите намерения на едно трето лице са безсилни пред жена, раздразнена, че дори на празненството я преследва мъж, когото не обича. Често приятелят слиза сам.

Майка ми не дойде и без да щади честолюбието ми (което щеше да пострада, ако тя опровергае измислицата ми, че уж ме е помолила да й кажа къде се намира това, което е търсела), бе поръчала на Франсоаз да ми предаде следните думи: „Няма отговор“, които впоследствие толкова често съм чувал от вратарите на луксозните хотели или от лакеите на игралните домове в отговор на писъмцето на някоя нещастна девойка, която се изненадва: „Как? Нищо ли не каза? Не е възможно! Нали му предадохте писмото ми? Добре, ще почакам още малко.“ И също както тя уверява неизменно портиера, че няма нужда да пали допълнителна лампа за нея и остава там, слушайки разменените сегиз-тогиз реплики за времето между портиера и един хоп, когото той внезапно изпраща, сетил се за часа, да изстуди в лед напитката на някакъв клиент, така и аз, отклонил предложението на Франсоаз да ми направи чай или да остане при мене, й казах да се прибере в стаята си, легнах си и затворих очи, стараейки се да не чувам гласовете на родителите си, които пиеха кафе в градината. Но само след няколко секунди почувствувах, че след като, с риск да я разсърдя, се бях доближил толкова близо до мама и едва не я видях, бях зачеркнал възможността да заспя, без да я видя, и опитвайки се да си наложа спокойствие или, с други думи, примирение с бедата, сърцето ми заби още по-мъчително, защото вълнението ми все повече нарастваше. Внезапно цялата ми тревога стихна, обзе ме блаженство, напомнящо бързото въздействие на силно лекарство против болки: реших изобщо да не се опитвам да заспя, без да съм видял мама, да я целуна на всяка цена, когато се качва да си легне, макар и да бях сигурен, че след това дълго ще ми се сърди. Спокойствието, което последва прекратяването на терзанията ми, а може би и очакването — със страх и копнеж — на опасността ме ободриха извънредно много. Отворих безшумно прозореца и седнах на долния край на леглото. Не смеех да мръдна, за да не би да ме чуят отдолу. Вън също всичко като че ли бе застинало в безмълвно внимание, за да не смути лунната светлина, чийто отблясък, по-плътен и по-осезаем от самата нея, удвоявайки и отдалечавайки всеки предмет, стесняваше и същевременно удължаваше пейзажа като навит плат, който разгръщаме. Ако нещо следваше да се раздвижи, например някое клонче на кестена, то се раздвижваше, но неговото самостоятелно трептене, завършено докрай, изпълнено до най-малките отсенки, не се сливаше с безмълвието, не се стопяваше в него, оставаше изолирано. На фона на тази тишина, която не поглъщаше нищо, най-далечните шумове, идещи навярно от градините в другия край на града, долитаха съвсем „отчетливо“, сякаш изглеждаха далечни само защото бяха изпълнени пианисимо, подобно на мотивите, които оркестърът на Консерваторията свири толкова добре под сурдинка, че макар и да не пропускаме нито нотка, добиваме илюзията, че свирят далеч от концертната зала и всички стари абонати, бабините сестри също, когато Суан им отстъпи местата си, напрягат слух, за да чуят отдалечаващите се сякаш стъпки на войскова част, която още не е завила по улица Тревиз.

Знаех, че тазвечерното ми поведение ще повлече възможно най-тежки мерки за мене от страна на родителите ми, много по-тежки наистина, отколкото би предположил някой външен човек, от мерките, подобаващи за действително грозни провинения. Но при моето възпитание провиненията не се степенуваха както при другите деца и аз бях приучен да считам за най-сериозни (сигурно защото не е имало други, от които е трябвало да се въздържам по-старателно) провиненията, изхождащи, както сега разбирам, от един и същ източник — лесно възбудимата ми нервна система. Но тогава това определение не се споменаваше, тази причина не се издаваше, за да не би да си въобразя, че е простимо да допускам подобни грешки или дори че не съм в състояние да им устоя. Но аз ги разпознавах по безпокойството, което ги предшествуваше, и по строгостта на наказанието, което ги съпровождаше. Затова си давах ясно сметка, че провинението, което се канех да извърша, спадаше към най-строго наказваните, макар и не най-сериозните. Изпреча ли се на пътя на мама, когато се качва в спалнята си, разберат ли, че не съм си лягал, за да й кажа лека нощ в коридора, няма да ме държат повече в къщи, още на другия ден ще ме пратят в колежа, в това нямаше никакво съмнение. Е добре! Предпочитах да постъпя по този начин, па макар и да трябваше пет минути след това да се хвърля през прозореца. В момента исках само едно — мама, да кажа лека нощ на мама. Бях отишъл много далеч по пътя на осъществяване на желанието си, за да мога да се върна назад.

Чух стъпките на родителите си: изпращаха Суан. Когато звънчето на пътната врата ме предупреди, че той си е отишъл, застанах на прозореца. Мама питаше баща ми дали морският рак е бил хубав и дали господин Суан си е взел повторно от сладоледа с кафето и фъстъците.

— На мен лично сладоледът не ми хареса кой знае колко — каза майка ми. — Струва ми се, че идния път ще трябва да опитаме някоя друга есенция.

— Нямате представа колко променен ми се вижда Суан — каза дядовата братовчедка. — Невероятно се е състарил!

Тя до такава степен беше свикнала да вижда Суан все някогашния младеж, че се учудваше, когато внезапно видеше по-стар от възрастта, която му приписваше. А и моите родители между другото намираха, че той се е състарил препалено много, неестествено, неприлично, но напълно заслужено за хората, които са били дълго ергени, за всички тия, за които големият ден, непоследван от никакъв друг ден, е по-дълъг, отколкото за другите хора, защото за тях той е празен и отделните моменти се трупат още от сутринта, без да се разделят после между децата.

— Струва ми се, че онази безсрамница, жена му, му създава много грижи, като живее пред очите на цяло Комбре с някакъв си господин Шарлю. Всичко живо говори само за тях.

Майка ми забеляза, че независимо от това от известно време той изглеждал по-разведрен.

— Освен това сега прави по-рядко онзи жест, който така напомня баща му: да си бърше очите и да прокарва ръка по челото си. Мисля, че всъщност той вече не обича онази жена.

— Разбира се, че не я обича — обади се дядо. — Преди доста време получих писмо от него по този въпрос, което не оставя никакво съмнение за чувствата му, най-малкото за любовните му чувства към тази жена. Естествено аз се направих, че не съм разбрал. Е какво! Видяхте ли, че забравихте да му благодарите за виното — добави дядо, обръщайки се към двете си балдъзи.

— Как да не сме му благодарили! Между нас казано, струва ми се дори, че му намекнахме много изтънчено за подаръка му! — възрази леля Флора.

— Вярно, чудесно го извъртя! Аз ти се възхитих — забеляза леля Селин.

— Но и ти не остана по-долу.

— Да, намекът ми за любезните съседи не беше лош.

— Охо! Това ли значи според вас благодарност? — възкликна дядо. — Чух тия приказки, но мътната да ме отвлече, ако разбрах, че се отнасяли за Суан. Можете да бъдете сигурни, че и той нищо не е разбрал.

— И таз добра! Суан не е глупав, уверена съм, че е схванал намека. Не можех все пак да му кажа броя на бутилките и цената на виното!

Баща ми и майка ми останаха сами и седнаха за малко. После баща ми каза:

— Ако нямаш нищо против, можем да се качим да си легнем.

— Щом искаш, драги, макар че никак не ми се спи. Не вярвам това невинно кафе със сладолед да ме е разсънило така. Но виждам, че свети в слугинската стая и понеже бедната Франсоаз ме е чакала досега, ще ида поне да ми развърже корсета, докато ти се събличаш.

И мама отвори решетъчната врата на вестибюла, която водеше към стълбището. Скоро дочух стъпките й, тя се качваше да затвори прозореца. Промъкнах се безшумно в коридора. Сърцето ми биеше толкова силно, че едва пристъпвах, но сега поне не биеше от тревога, а от страх и радост. Видях на стълбището отражението на мамината свещ. Малко по-късно зърнах и самата нея и се втурнах. В първия миг тя ме погледна изненадано, не разбирайки какво става. После лицето й доби гневно изражение, но тя не каза нито дума. Нищо чудно, за много по-дребни провинения не ми говореха с дни. Ако мама ми бе продумала, би могло да се допусне, че ще ми каже още нещо; впрочем това би ми се сторило много по-страшно, защото би било знамение, че пред тежкото наказание, което ме очаква, всяко мълчание или сърдене са детинщини. Една нейна дума би била равнозначна на спокойния тон, с който се отговаря на слуга, когато сте решили да го освободите от длъжност, на целувката, която се дава на син, когато го изпращате да отбие военната си служба, целувка, която бихте му отказали, ако всичко може да се размине с два дни сръдня. Но тя чу баща ми, който излизаше от банята, където се бе съблякъл, и за да избегне неминуемата сцена, ми прошепна с прекъснат от гняв глас:

— Бягай! Прибирай се бързо да не те види поне баща ти, че чакаш тук като луд!

Но аз повтарях своето:

— Ела да ми кажеш лека нощ! — И гледах ужасен отблясъка на татковата свещ, който пълзеше нагоре по стената на стълбището, като използувах същевременно приближаването му, за да изнудя мама, надявайки се, че за да не би той да ме завари навън, ако продължава да държи на своето, тя ще ми каже: „Прибери се в стаята си, аз ей сега ще дойда!“

Но вече беше много късно. Татко стоеше пред нас.

Аз прошепнах неволно, без никой да ме чуе: „Загубен съм!“

Но съвсем не стана така. Баща ми редовно ми отказваше неща, които мама и баба ми бяха разрешила съгласно предварително уговорените по-толерантни пактове, защото той не даваше пет пари за „принципи“ и защото не признаваше никакво „човешко право“. Воден от съвсем несъстоятелни съображения или изобщо от никакви съображения, той ме лишаваше от дадена разходка, станала вече обичайна и така неприкосновена, че лишаването ми от нея беше равносилно на клетвонарушение. Или пък, както бе сторил и тази вечер, ми казваше много преди уговорения час: „Хайде! Качвай се и си лягай без увъртания!“

Но също така, именно защото нямаше принципи (според съдържанието, което баба влагаше в тази дума), той беше неспособен и за истинска неотстъпчивост. Погледна ме учуден и разсърден, после, щом мама му обясни смутено какво се е случило, отсече:

— Че иди с него, какво толкова! Нали тъкмо казваше, че не ти се спяло. Постой в стаята му, аз нямам нужда от нищо.

— Но, мили — възрази плахо мама, — не е важно дали ми се спи, или не, не бива да създаваме такива навици у това дете…

— Не става дума за навици — отвърна татко, повдигайки рамене. — Нали виждаш, че страда; погледни какво отчаяно изражение има горкото! Хайде, хайде, та ние не сме палачи! Много ще спечелиш, ако го разболееш, нали? В стаята му тъй и тъй има две легла, кажи на Франсоаз да ти приготви голямото и спи тази вечер при него. Хайде, лека нощ, понеже моите нерви са в ред, аз ще си легна.

Немислимо беше да му благодаря. Всяка проява на прекалена чувствителност го дразнеше. Аз стоях, без да смея да мръдна. Той беше още пред нас, много висок в бялата си нощница под индийския шал в лилаво и розово, с който връзваше нощем главата си, защото страдаше от невралгия. Напомняше с библейския си жест подарената ми от господин Суан гравюра, репродукция на Беноцо Гоцоли, на която Авраам заповядва на Сара да напусне Исак. Много години изтекоха от тази вечер. Стената на стълбището, по която пълзеше отблясъкът на татковата свещ, отдавна не съществува вече. И в мен самия са рухнали много неща, които си въобразявах, че ще траят вечно, и на тяхно място израснаха нови, носещи нови мъки и радости, които тогава не бих могъл да предвидя, както днес толкова мъчно разбирам предишните. От доста дълго време също баща ми не може вече да каже на майка ми: „Иди с детето!“ Възможността да изживея подобни мигове никога вече няма да се върне. Но от известно време, когато се ослушам, долавям отново риданията, които намерих сили да сдържа пред баща си и които избухнаха, щом останах насаме с мама. Всъщност тия ридания никога не са заглъхвали, но сега ги чувам отново само защото животът все повече и повече замлъква край мене, също както камбаните на манастирите, заглушени денем до такава степен от градския ропот, че ни се струват онемели, зазвъняват отново в безмълвието на нощта.

Мама прекара онази нощ в стаята ми. Точно когато бях извършил толкова тежко провинение, че очаквах да ме отстранят насила от къщи, моите родители ми даваха много повече, отколкото биха ме наградили когато и да било за моя добра постъпка. Дори когато се проявяваше под форма на благоволение, поведението на баща ми спрямо мене си оставаше произволно и незаслужено. Това бе свойствено за него и се дължеше на факта, че обикновено бе продиктувано от случайно стечение на обстоятелствата, а не от предварително обмислен план. Може би дори държането му, когато ме пращаше да си легна, което аз наричах строгост, заслужаваше по-малко това определение, отколкото държането на мама или баба, защото неговата природа, по-различна в известни отношения от моята и следователно от тяхната, не беше отгатнала дотогава колко бях нещастен всяка вечер, докато мама и баба го знаеха отдавна. Но те ме обичаха премного, за да ми спестят това страдание, те искаха да ме приучат да го побеждавам, за да намалят болезнената ми чувствителност и да укрепят волята ми. Не знам дали на баща ми, който ме обичаше по-другояче, би му дало сърце да го стори. Единствения път, когато бе разбрал, че тъгувам, той бе казал на майка ми: „Иди го утеши!“ Мама остана онази нощ в стаята ми и сякаш за да не помрачи с никакво угризение тия часове, тъй различни от часовете, които с основание можех да очаквам, когато Франсоаз разбра, че става нещо необикновено, щом мама седи до мене, хванала ръката ми, и ме оставя да плача, без да ми се кара, и попита: „Но, госпожо, защо господинът плаче така?“, тя каза:

— Той сам не знае, Франсоаз. Нервен е. Пригответе ми бързо голямото легло и се качете да си легнете.

Така за първи път моята тъга не беше сметната за наказуемо провинение, но за независещо от мене неразположение, официално признато нервно състояние, за което не бях отговорен. Изпитвах облекчение, че мога да изливам без угризение горчивите си сълзи, да плача, без да върша грях. Бях и не малко горд пред Франсоаз от този обрат в човешките отношения: само един час след като мама бе отказала да се качи в стаята ми и я бе накарала да ми отговори пренебрежително, че трябва да спя, сега внезапно израствах до ранга на възрастна личност, изведнъж извоювах зрелост в мъката си, свобода на сълзите си. Трябваше да се чувствувам щастлив, а не бях. Струваше ми се, че мама бе направила първата си отстъпка и това вероятно я огорчаваше, за първи път тя се отказваше пред самата себе си от своя идеал за мене, за първи път тя, така сърцата обикновено, се признаваше победена. Струваше ми се, че ако действително бях извоювал победа, това бе победа над нея; бях успял, както това можеха да сторят болестите, скърбите или възрастта, да сломя волята й, да превия разума й и тази вечер откриваше нова ера, бележеше тъжна дата. Ако имах смелост, сега щях да кажа на мама:

— Не, не искам, не оставай да спиш при мене!

Но ми беше добре известна практическата, днес биха казали реалистичната — мъдрост на мама, която обуздаваше пламенната й идеалистична натура, наследена от баба, и знаех, че сега, след като злото е вече сторено, тя щеше да предпочете да ме остави да вкуся поне миротворната наслада и да не смущава съня на баща ми. Естествено хубавото мамино лице блестеше от младост тая вечер, когато тя държеше нежно ръцете ми и се мъчеше да спре сълзите ми. Но точно това ми се струваше нередно. Гневът й би ме натъжил по-малко, отколкото тази нежност, която не бях изпитал в детството си. Струваше ми се, че тайно и нечестно бях издълбал първата бръчка и бях предизвикал първия бял косъм в душата на мама. Тази мисъл удвои риданията ми и тогава тя, която никога не се разнежваше с мене, се зарази от състоянието ми и едва не се разплака и тя. Понеже почувствува, че забелязах вълнението й, ми каза, смеейки се:

— Ех ти, мое жълтурче, ех ти, малко глупаче, ще накараш и мама да оглупее, ако не престанеш да плачеш. Хайде, щом не ти се спи, а и на мене също, вместо да си хабим нервите, да правим нещо, да вземем някоя твоя книга.

Но в стаята ми нямаше нито една.

— Ще изпиташ ли по-малко удоволствие, ако извадя отсега книгите, които баба ти е приготвила за имения ти ден? Помисли си: няма ли да бъдеш разочарован, ако не получиш нищо другиден?

Напротив, аз бях очарован и мама отиде да донесе пакета с книгите. Само късият им и широк формат личеше под обвивката, но дори и така, забулени, без да зная съдържанието им, те засенчваха вече новогодишната кутия с бои и бубите за рождения ми ден, получени миналата година. Пакетът съдържаше „Дяволското блато“, „Франсоа льо Шампи“, „Малката Фадет“ и „Звънарите“. Както узнах по-късно, баба била избрала най-напред стиховете на Мюсе, едно томче от Русо и „Индиана“, защото, от една страна, тя смяташе вятърничавите книги за вредни точно колкото бонбоните и сладкишите, а от друга, мислеше, че досегът с гениалните умове може да има върху духа на едно дете само полезно и животворно въздействие, както чистият въздух и морският вятър за нейното собствено тяло. Но понеже баща ми, като узнал какви книги иска да ми подари, я сметнал едва ли не за побъркана, тя се върнала отново при книжаря в Жуильо-Виконт, за да не би да ме остави без подарък, и се спряла на четирите романа на Жорж Санд. (Беше ужасно горещ ден и тя се прибра вечерта така разнебитена, че лекарят предупреди мама да не я оставя да се изморява толкова.)

— Не бих се решила, дъще — казваше тя на мама, — да дам на нашето дете четиво, което не е написано талантливо.

Всъщност тя никога не се решаваше да купи каквото и да било, което не би било полезно за интелектуалното развитие, и особено ценеше художествените произведения, които учат човека да търси наслада не само в задоволеното благополучие и суета. Дори когато се наложеше да направи полезен подарък някому, когато трябваше да купи например кресло, прибори, бастун, тя издирваше старинни предмети, чието полезно предназначение се е заличило като че ли от дългата им неупотреба и затова са по-склонни да ни разкажат за живота на някогашните хора, отколкото да служат за нуждите на днешния живот. Тя би желала да имам в стаята си снимки от най-хубавите архитектурни паметници или пейзажи. Но в момента, когато ги купуваше, макар че изобразеният обект имаше естетическа стойност, на нея й се струваше, че в механичния начин на изобразяването им — фотографията — преобладава простащината, полезността. Опитваше се да хитрува и ако не й се удадеше да отстрани напълно търговската баналност, поне да я намали, да я замести с изкуство: вместо снимки от катедралата в Шартр, на баните в Сен-Клу или на Везувий тя питаше Суан дали някой голям художник не ги бе рисувал и предпочиташе да ми подари репродукции на катедралата в Шартр от Коро, на баните в Сен-Клу от Юбер-Робер или на Везувий от Търнър, което в нейните очи беше по-висока степен изкуство. Но отстранявайки по този начин фотографа от изобразяването на някой шедьовър или на природата, той все пак си вземаше своето, възпроизвеждайки виждането на художника. Опряла неизбежно до простащината, баба ми правеше още един опит да я отстрани. Тя питаше Суан дали съответната творба не е била гравирана, като предпочиташе по възможност старинни гравюри или гравюри, представляващи интерес по други причини, стоящи извън тях, например гравюри, изобразяващи някой шедьовър в състояние, в каквото сега не можем да го видим (като гравюрата на „Тайната вечеря“ от Леонардо преди нейното повреждане, изработена от Морген). Трябва да се признае, че резултатите от това нейно разбиране на изкуството да се правят подаръци не бяха винаги блестящи. Представата, която си създадох за Венеция по една рисунка на Тициано, чийто фон е уж лагуната, беше безспорно много по-неточна, отколкото ако имах обикновена снимка. Когато дядовата братовчедка се заловеше да кори баба, тя изреждаше безчет кресла, подарени от нея на млади годеници или стари съпрузи: при първия опит да седнат в тях, те мигновено се разпадаха под тежестта на ощастливените собственици. Но баба би сметнала дребнаво да се интересува от здравината на някоя мебел, стига само на нея да личи още цветенце, усмивка, а понякога и богато въображение от миналото. Понеже дори това, което съответствуваше на известна функция в тия мебели, беше съвсем необичайно за нас, то я очароваше също както остарелите изрази, в които виждаме някоя метафора, заличена в съвременния език вследствие честата употреба. А селските романи на Жорж Санд, които тя ми подаряваше за имения ден, бяха пълни, подобно на старинните мебели, с остарели, излезли от употреба изрази, възвърнали наново образността си, каквито могат да се срещнат само на село. И баба ми ги бе купила, предпочитайки ги пред други, както би наела по-охотно някое имение, ако в него има готически гълъбарник или друг някой старинен предмет, който оказва благотворно влияние на мисълта с копнежа по неосъществими пътешествия във времето.

Мама седна край леглото ми. Тя бе взела „Франсоа льо Шампи“. Червеникавата корица и непонятното заглавие ясно обособяваха книгата и й придаваха тайнствено обаяние. Не бях чел нито веднъж истински роман. Чувал бях, че Жорж Санд е талантлива авторка на романи. Тази нейна слава ме предразполагаше вече да си представям във „Франсоа льо Шампи“ нещо запленяващо, неподдаващо се на определение. Разказваческото умение на Жорж Санд, предназначено да възбужда любопитство или умиление, някои начини на изразяване, будещи неспокойство и тъга — способи, които що-годе образованият читател открива в много нейни романи, — ми се струваха смущаваща еманация от особената същност на „Франсоа льо Шампи“, защото за мене всяка нова книга не беше една измежду многото подобни, но все едно отделна личност, съществуваща сама за себе си. Под най-ежедневните случки, най-обикновените събития, най-често употребяваните думи долавях странна интонация, особено звучене. Интригата се завърза. Тя ми се стори още по-неясна, защото в този период аз често се разсейвах; четях страница след страница, а си мислех за друго. Пропуските, дължащи се на моята разсеяност, се увеличаваха още повече, когато мама ми четеше на глас, защото тя прескачаше всички любовни сцени. Затова странните промени в съответното държане на мелничарката и момчето, които можеха да се обяснят само с постепенното засилване на зараждащата се помежду им любов, ми се струваха пропити с дълбока тайнственост, бликаща, както бях склонен да вярвам, от невнятното и сладко име Шампи, което, без да ми е ясно защо, обагряше в пленителен яркочервен цвят малкото момче. Майка ми може би не беше много точна читателка, но в замяна на това, когато творбата отразяваше правдиво някое чувство, тя я интерпретираше възхитително честно и непринудено с красивия си нежен глас. Дори в живота, когато се случеше не художествени произведения, а живи същества да извикат възхищението или умилението й, от деликатност към другите тя полагаше трогателни усилия да заличи от гласа, жестовете или думите си всеки изблик на веселост, който би могъл да нарани злочестата майка, загубила неотдавна детето си, всеки намек за рожден ден или имен ден, който би навел стареца на размисли за напредналата му възраст, всеки разговор за задомяване, който би се сторил досаден на някой млад учен. По същия начин, четейки прозата на Жорж Санд, проникната неизменно от добросърдечие и нравствена изтънченост, които мама под влияние на баба смяташе за най-високи качества в живота и едва много по-късно, под мое влияние, престана да смята за най-важни качества и в книгите, се стараеше да прогони от гласа си всяка превземка, която би спряла мощния поток на тази проза, тя успяваше да предаде цялата естествена нежност и пленителна пълнота на тия изречения, които сякаш бяха написани за нейния глас и се включваха, така да се каже, изцяло в регистъра на нейната чувствителност. Стремейки се да ги произнесе с подходяща интонация, тя намираше сърдечната нотка, която ги е вдъхновила и продиктувала, без да бъде изказана със самите думи. Благодарение на тази нотка, тя смекчаваше мимоходом дразнещите времена на глаголите, придаваше на минало свършено и несвършено време нежността, бликаща от добротата, тъгата, бликаща от любовта, насочваше завършената фраза към начеващата и ускорявайки сегиз-тогиз или забавяйки изричането на сричките, за да ги подчини на еднообразния ритъм, независимо от броя им, тя вдъхваше непресекващ сантиментален живот на тази толкова обикновена проза.

Угризенията ми се уталожиха, отдадох се изцяло на сладостта на тази нощ с мама до мене. Знаех, че тя нямаше да се повтори, че най-силното ми желание на този свят — да бъда с мама през тъжните нощни часове в стаята си — се противопоставя премного на житейските потребности и на желанието на всички други и тазвечерното му осъществяване не можеше да бъде нищо друго освен измамно щастливо изключение. Утре безпокойствата ми щяха да започнат отново и мама нямаше да бъде до мене. Но нали щом възбуденото ми състояние отминеше, то вече ми ставаше непонятно? Освен това утре вечер беше още далеч. И аз си казвах, че все ще имам време да измисля нещо, макар че новите часове не можеха да ми донесат нищо друго, защото ставаше дума за изживявания, независещи от волята ми, но промеждутъкът от време, който ме делеше от тях, подхранваше надеждата, че мога да ги избягна.

 

 

Затова дълги години по-късно, събудех ли се нощем и спомнех ли си Комбре, аз виждах само един светъл разрез сред неясни мрачини, напомнящ светлите петна, очертани върху някоя сграда от внезапно лумнал бенгалски огън или електрически прожектор, докато другите части на сградата тънат в мрак. Доста широк в основата с малката гостна, трапезарията и началото на тъмната алея, по която щеше да дойде Суан, несъзнателният виновник на моите терзания, вестибюлът, по който тръгвах към първото стъпало на стълбището, това толкова мъчително за изкачване стълбище, което съставляваше гръбнакът на неправилната пирамида, на чийто връх се намираше моята спалня с малкото коридорче със стъклена врата, през която влизаше мама. С една дума, виждах само най-необходимия декор (отбелязан обикновено преди текста на старите пиеси, представяни в провинцията) на драмата на моето събличане, преди да си легна, виждах го все в един и същи час, откъснат от всичко друго около него, откроен сам в нощта. Като че ли цялото Комбре се състоеше само от два етажа, свързани с тясна стълба, и като че ли винаги е било все седем часът вечерта. Всъщност, ако някой би ме запитал, аз бих могъл да отговоря, че в Комбре имаше и други неща и че той живееше и в други часове на деня. Но тъй като подробностите, които бих си припомнил в този случай, ще ми бъдат доставени от волевата, съзнателната памет, а данните, които тя ни дава за миналото, не пазят неговия аромат, никога не бих изпитал желание да мисля за тази останала част от Комбре. Всичко това беше всъщност мъртво за мене.

Мъртво завинаги? Може би.

Миналото е подчинено до голяма степен на случайните прищевки на паметта ни и смъртта, подчинена на друга случайност, често не ни дава възможност да чакаме дълго благоволението на паметта.

Намирам за напълно правдоподобно вярването на келтите, че душите на близките, които сме загубили, са пленени от някое по-низше същество, животно, растение, неодушевена вещ и наистина са загубени за нас до деня — който за мнозина изобщо не настъпва, — когато минем случайно край дървото или станем собственици на предмета, който им служи за затвор. Тогава те потреперват, призовават ни и познаем ли ги, магията се разваля. Освободени от нас, те побеждават смъртта и се връщат в живота.

Така е и с нашето минало. Загубено време е да се мъчим да го възкресим, напразни са всички усилия на съзнанието ни. То се крие извън неговата област, извън неговия обсег в някой материален обект (по-скоро в усещането, което би предизвикал у нас този обект), без ни най-малко да подозираме. Само от случая зависи дали ще го срещнем, или не, преди да умрем.

Много години бяха минали, откакто всички спомени от Комбре освен театъра и драмата на моето лягане не съществуваха вече за мене, но ето че един зимен ден, връщайки се в къщи, майка ми предложи, противно на навика ми, да ми свари чай, защото видя, че ми е студено. Отначало отказах, после, сам не зная защо, приех. Тя прати да купят една от ония разлати, леко издути маслени курабии, изпечени като че ли във форма от мидена черупка. Не след дълго, напълно механично, разнебитен от безрадостния ден и от перспективата на не по-веселите бъдни дни, аз поднесох към устните си лъжичка чай, в която бях пуснал парченце от масленката, за да се размекне. Но в същия миг, когато глътката чай, примесена с трошиците от курабията, докосна небцето ми, аз потръпнах — в мен ставаше нещо необикновено. Обзе ме странно блаженство, откъснато от всичко останало и привидно съвсем безпричинно. Тутакси под негово въздействие всички житейски превратности ми станаха безразлични, всички несгоди ми се сториха безобидни дори краткотрайността на живота ми се видя илюзорна: подобно въздействие оказва само любовта. Почувствувах се изпълнен с много ценна същност. Тази същност, по-точно казано, не беше вътре в мене, а неразделна от мене, тя беше моето „аз“. Престанах да се чувствувам посредствен, уязвим, смъртен. Откъде нахлу в мене тази мощна радост? Давах си сметка, че тя беше свързана с вкуса на чая и масленката, но ги надхвърляше далеч, явно не беше от същото естество. Откъде беше дошла? Какво означаваше? Как да я задържа. Изпивам втора глътка, в която не намирам нищо повече, отколкото в първата; третата ми донася малко по-малко от втората. Трябва да спра, силата на питието явно намалява. Очевидно е, че истината, която търся, се крие не в него, а в мен. То я е събудило, но не я познава и може само да повтаря безкрайно много пъти все по-слабо своя един и същ сигнал, които аз не мога да изтълкувам. Бих желал да мога поне да му го поискам отново след малко и да го намеря непокътнат, на мое разположение, за да ме осветли окончателно. Оставям чашата и се обръщам към съзнателната й мисъл. Неин ред е да намери истината. Мъчителна неизвестност, когато мисълта надхвърля сама собствените си граници. Когато умът е не само изследовател, а същевременно и непознатата област, която му предстои да изследва, и когато всичките му познания са съвършено безполезни. Да изследва това не е достатъчно, той трябва да твори. Изправен е пред нещо, което не съществува, единствен той е в състояние да го осмисли и после да го осветли.

И аз пак започвам да се питам какво представлява това непознато състояние, което не съдържа никакво логично обяснение за усещането на блаженство, за своята реалност, а само съзнанието, че са очевидни, пред което всичко друго изчезва? Искам да се опитам да го извикам отново. Връщам се мислено към момента, когато отпих първата глътка чай. Откривам пак същото състояние, без никакво ново просветление. Карам мисълта си да се напрегне още веднъж, да върне още веднъж усещането, което се изплъзва. И за да не прекърши нищо устрема й, когато се насочи към него отстранявам всяко препятствие, всяка друга мисъл заслонявам слуха и вниманието си срещу шумовете от съседната стая. После, чувствувайки, че мисълта ми се изтощава безуспешно, насилвам я да се поддаде на това, което преди й отказвах — да се отвлече, да мисли за друго, да възстанови силите си, преди да щурмува отново. После за втори път разчиствам пътя пред нея, отново я изправям пред пресния още вкус на първата глътка чай и у мене нещо трепва, раздвижва се, опитва се да изплува, вдига сякаш котва от голяма дълбочина. Не зная какво е, но то се изкачва бавно. Аз усещам преодоляното съпротивление и чувам тътена на прекосените разстояния.

Навярно този трепет в недрата на душата ми е образът, зрителният спомен, който, свързан с този вкус, се мъчи да се домогне по следите му чак до мене. Но той все още се бъхти в далечината, съвсем неясен. Едва долавям мътното отражение, в което се слива неуловимият водовъртеж на раздвижените цветове. Но аз не мога да различа формата, за да й поискам, в качеството, й на единствена възможна тълкувателна, да ми преведе сигнала на своя съвременник, на своя неделим спътник, вкуса, да й поискам да ми обясни за кое точно обстоятелство и за коя епоха от миналото се отнася.

Ще стигне ли до ясната повърхност на съзнанието ми този спомен, този някогашен миг, привлечен от сходен миг в настоящето и извикан от толкова далече, колкото да раздвижи и размъти дълбините ми? Не зная. Сега вече не чувствувам нищо. Той се е спрял, може би отново е слязъл на дъното. Кой знае дали някога ще се изкачи повторно нагоре от своята нощ. Десет пъти започвам отново, навеждам се към него и всеки път малодушието, което ни отклонява от всяко мъчно занимание, от всяко важно начинание, ме съветва да изоставя тази непосилна задача, да си пия чая и да си мисля за днешните главоболия, за утрешните въжделения: това поне човек може да предъвква без каквото и да било усилие.

И изведнъж възпоминанието изплува. Този вкус, но да, в неделните утрини в Комбре леля Леони потапяше в руския или липовия си чай късче масленка и ми го предлагаше, когато се качех в стаята й да й кажа добро утро (в неделя не излизах навън преди часа за църковната служба). Видът на малката курабия не ми спомни нищо, преди да я бях опитал. Може би защото впоследствие често я бях виждал по масичките на сладкарниците, без да я вкуся. Зрителната представа за нея беше изоставила дните в Комбре, за да се свърже с по-пресни спомени. А може би и защото нищо не бе оцеляло от тия толкова отдавна изхвърлени извън паметта спомени, всичко се бе разпаднало. Формите, включително и формата на малката маслена черупка, така чувствена под строгите си набожни плисета, не съществуваха вече или дремеха, загубили способността си за разпространение, която би им дала възможност да стигнат до съзнанието. Но когато нищо не е оцеляло от някогашното минало след смъртта на живите същества, след разрушението на неодушевените предмети, единствени мирисът и вкусът, по-крехки, но по-жизнеустойчиви, по-безплътни, по-трайни, по-верни, витаят още дълго време като души над пепелищата на всичко останало, за да си спомнят, да очакват и да се надяват, за да носят, без да се огънат под тежестта й — макар и почти незабележими самите те — необхватната сграда на спомена.

И щом разпознах вкуса на парченцето масленка, потопена в липов чай, която ми предлагаше леля (макар че все още не ми бе ясно и трябваше да отложа за по-късно въпроса защо този спомен ме изпълва с такова блаженство), тутакси старата сива къща към улицата, където се намираше стаята й, се залепи като театрален декор до малката къщичка към градината, построена за родителите ми от вътрешната страна. Досега бях виждал в спомените си само нея, откъсната от всичко останало. А заедно с голямата къща видях и градчето през различните часове на деня и през различните сезони, площада, където ме пращаха да играя преди обед, улиците, където пазарувах, пътищата, по които поемахме, когато времето биваше хубаво. И както при японската игра, която се състои в потапяне в пълен с вода порцеланов съд почти неразличими едно от друго парченца хартия, които едва намокрени се разгъват, удължават, оцветяват, обособяват и се превръщат в цветя, къщи, хора, които могат ясно да се разграничат, по същия начин мигновено всички цветя от нашата градина, както и от парка на господин Суан и водните лилии по Вивон, и простодушните хорица от градчето с малките им къщурки, и църквата, и цялото Комбре с околностите му, всичко, което притежава форма и плътност, градът и градините, изплува от чашата чай.